Българо-унгарски отношения през Средновековието

Христо Димитров

 

XI глава

Унгария и опитите за възстановяване на българската държавност през първата половина на XV в.

 

 

Тази последна глава няма за цел да разглежда в пълни подробности всяка унгарска военна намеса на Балканите, засягаща през посочения период в една или друга степен някои български територии под турска, византийска или сръбска власт. Това вече е направено подробно и в българската историография [1]. Ще се постарая да обърна повече внимание на унгарското виждане и отношение към евентуалното възстановяване на българската държавност, както и на някои данни за преки или косвени връзки между българи и маджари през разглежданото време.

 

В изложението за похода начело с унгарския крал Сигизмунд до Никопол през 1396 г. Вече стана дума за сведенията от грамотите в полза на мачванския бан Йоан Мароти от началото на XV в. Втората от тях — от 4 април 1404 г., издадена в Пожон (дн. Братислава) — е много по-подробна и разкрива интересни събития, засягащи отношението на Унгария към българските земи под турска власт по това време [2]. Заслугите на Мароти започват да се изброяват от 1386 г. — време на междуцарствие и борба на различни претенденти за унгарската корона [3]. В нея отново е намерил отражение разузнавателният рейд на мачванския бан до бившата българска столица Търново (Tornow), където ставало съсредоточаването на турската армия начело с Баязид през септември 1396 г. — факт, който намира потвърждение и в други извори [4].

 

В хронологията на събитията, описани в грамотата, личността на Йоан Мароти отново изпъква през лятото на 1400 г. при нападението на Сремския комитат от турци и босненци [5]. По-късно банът отново взел дейно участие в междуособните борби в Унгария на страната на крал Сигизмунд, чието задържане и пленяване от неговите противници станало на 28 април 1401 г. [6] Йоан Мароти започнал да действа за освобождаването му заедно с други сподвижници още през май и през август с. г. Сигизмунд бил освободен [7]. От началото на следващата 1402 г. до 23 септември с.г. унгарският крал се намирал в Чехия за уреждане на въпросите по наследието и управлението на Бохемското кралство [8]. Възполвайки се от неговото отсъствие,

 

261

 

 

противниците му отново надигнали глава, успявайки да откъснат Далмация и Южна Хърватия, които до края на 1402 г. признали властта на съперничещия му претендент Ладислав Неаполски, син на Шарл д'Анжу [9]. В началото на 1403 г. крал Сигизмунд назначил за бан на Далмация, Хърватия и Славония своя приближен Павел Бисен от Есдеге, изпращайки го с войска да възстанови властта му, но той бил разбит и пленен от Емерик Бубек в района на Бихач [10]. На 5 февруари с.г. плененият Павел Бисен бил предаден в Задар на Ладиславовия наместник Алдемариско [11]. Следователно тази дата трябва да се смята като terminus post quem за настъплението на мачванския бан от Славония към Босна, при което неговият главен противник Емерик Бубек, игумен (prior) на манастира Врана, бил принуден да отстъпи. Следва изключително интересното сведение за обсадата и превземането на крепостта Tornow от Йоан Мароти, чието название е абсолютно идентично с името на старата българска столица, упоменато в същата грамота при описанието на събитията около същата личност през 1396 г. [12]

 

На пръв поглед вместването на Търново в междуособиците за унгарската корона, разтърсващи Далмация, Хърватия и Босна през 1403 г., изглежда невероятно. Общият преглед на събитията през с.г. обаче, както и съпоставянето на известието с други изворови данни ни убеждават, че са възможни евентуални унгарски действия при Търново през 1403 г.

 

Най-напред възниква въпросът, доколко е реално при настъплението си на изток от Славония и Босна, преследвайки своя противник Емерик Бубек. мачванският бан Йоан Мароти да стигне чак до Търново — град, който по това време се намирал в турски ръце? Известно е, че претенциите на Ладислав Неаполски към унгарската корона — кауза, за която се борел и Емерик Бубек, намирали подкрепа от турския султан Баязид. Още през 1392 г. между двете страни се водели преговори за съюз срещу Сигизмунд, който трябвало да бъде скрепен с евентуална женитба на Ладислав за една от султановите дъщери [13]. По-горе е описано как през лятото на 1400 г. турци и босненци — противници на Сигизмунд — действали съвместно срещу унгарците в Сремския комитат [14]. Следователно напълно вероятно било само 3 години по-късно противникът на Сигизмунд — Емерик Бубек, да намери убежище в старата българска столица, която била под турска власт. Може би именно този смисъл се влага при определянето на Търново като „крепост на споменатия игумен", а не буквалното значение — негово владение.

 

Но възможно ли е все пак през 1403 г. унгарски войски да проникнат до Търново, да го обсадят и да го превземат, при това след

 

262

 

 

като го обградили с вал? Един поглед върху положението на българските земи и на Балканите въобще по това време ни убеждава, че подобни действия били възможни. Преди години П. Петров направи достояние за българската историческа наука едно писмо на крал Сигизмунд до бургундския херцог Филип от 16 април 1404 г. В него между другото се казва:

 

„И сам известният Константин, преславен император на България, и Мирчо, воеводата на Влахия Трансалпинска, които също се върнаха под лоното на Наше величество под Наше подчинение, многократно вече смело нападаха гръцките области и другите области там, които сега се владеят от турците, като спечелиха триумф и победа срещу нашите противници и славни подвизи над същите." [15]

 

Анализирайки данните от това писмо, П.Петров ги обявява като свидетелство за въстанието начело с Константин и Фружин и като част от антитурската кампания на коалицията от унгарци, сърби, власи и българи, създадена в края на 1403 — началото на 1404 г., но локализира действията на Константин предимно в бившите му родови владения — Видинско, или най-много по Подунавието, съгласувано с действията на Мирчо в Добруджа [16]. В последно време тези събития се разглеждат изолирано, само като част от кампанията на антитурската коалиция, които нямали нищо общо с българското въстание, описано от Константин Костенечки [17].

 

Както и да се разглеждат данните от писмото на унгарския крал, според мен едва ли може да има съмнение, че до пролетта на 1404 г. поне по северните български земи се разиграли „многократно вече" самостоятелни освободителни антитурски действия под водачеството на Иван-Срацимировия син Константин. Всичко това отслабило още повече турската власт в споменатите райони, която изпитвала значителни трудности след вътрешните междуособици още през 1402 г. [18] Следователно евентуалната унгарска акция срещу Търново по това време била улеснена и напълно възможна.

 

За изследователите все още е неясна хронологията на освободителното движение. Привличането на сведенията от грамотата може да представлява принос в това отношение. Засега най-силни аргументи имат двете основни мнения — за 1403 [19] или за началото на 1404 г. [20] Смятам, че както и да се датира споменатата грамота, действията на Йоан Мароти към Търново с най-голямо основание могат да се отнесат към пролетта—лятото на 1403 г. Това от своя страна би могло да означава, че придвижването му по българските земи вероятно било улеснено от освободителните движения на българите под водачеството на Константин.

 

263

 

 

Основания за предложената датировка на придвижването на унгарския бан през България ми дава последното събитие от грамотата, описано след това при Търново — тържествената коронация на претендента Ладислав в Задар на 30 юли 1403 г. [21] или на 5 август с.г. [22] — (terminus ante quem за интересуващия ни момент. Един поглед върху по-нататъшните действия на Йоан Мароти, известни на историческата наука, може допълнително да затвърли предложената хронология [23].

 

През пролетта—лятото на 1403 г. в българските земи на юг от Дунав започнали въстанически освободителни действия, ръководени в началото само от Иван-Срацимировия син Константин, вероятно в съюз с влашкия воевода Мирчо. Значително улеснен от тях, по същото време откъм Славония и Босна настъпвал на изток мачванският бан Йоан Мароти, който преследвал своя противник Емерик Бубек. Поддържайки противника на Сигизмунд — претендента Ладислав Неаполски, подкрепян и от турците, преследваният заговорник се оттеглил в Търново, където бил обсаден от войската на Йоан Мароти. След като издигнал землени щурмови укрепления и вероятно установил съюзни отношения с българските въстаници заради общата цел, той превзел Търново, въпреки че получил отново сериозни рани. Това позволило по-нататъшното развитие на българо-унгарското сътрудничество за освобождението на българските земи и довело до изпращането на значителна унгарска войска към България през пролетта на 1404 г., вероятно под командването на Фружин. Така започнало първото българско освободително движение срещу турското владичество, известно в историческата наука като въстанието на Константин и Фружин. То обхванало значителни части от западните и източните български предели, съчетало се с действията на влашкия войвода Мирчо в Добруджа и продължило с известни прекъсвания до 1413 г. [24]

 

Едно от основните огнища на въстанието начело с Константин и Фружин били северозападните български области, които по това време опирали поне до поречието на Морава, т.е. областите на Видин, Пирот, Ниш и Браничево [25]. Приема се, че през 1408. г. лично султан Сюлейман се отправил към тези територии, като успял да нанесе поражение на въстаниците при крепостта Темско на р. Нишава в Пиротско [26]. Ако хронологията на това събитие се приеме за вярна, прави впечатление, че по същото време Сигизмунд воювал в Босна срешу Твъртко II (1404—1409), който бил на страната на Ладислав Неаполски и имал подкрепата на турците [27]. Българите и маджарите се оказали отново заедно, както през 1403—1404 г. За съжаление, докато Сигизмунд постигнал една от най-важните си победи в

 

264

 

 

Босна, българското въстание се оказало сравнително изолирано, тъй като въпреки междуособицата сръбският деспот Стефан Лдзаревич поддържал добри отношения със султан Сюлейман I (1402—1411).

 

Вълненията в Българския Северозапад и турската намеса обаче предизвикали промяна в сръбската политика и по-активното ангажиране на Унгария. Именно тогава, от началото на 1409 г., на историческата сцена излязъл прочутият флорентинец на унгарска служба (темешки жупан и капитан на Северин) Филипо Сколари, познат в историографията на Югоизточна Европа като Пипо Озорай или Пипо Спано, а в българския и сръбския фолклор — като Филип Маджарин [28]. В края на януари с.г. унгарска войска под негово командване преминала Дунав при Ковин и настъпила срещу турците по долината на р. Морава. т.е. между териториите, заселени с българи и сърби, достигайки до Прищина [29]. Въпреки че маджарите били принудени да се изтеглят, техните акции, които продължили, явно оказвали поне морална подкрепа на българското население в освободилите се северозападни области.

 

В края на 1409 — началото на 1410 г. в турската междуособица се намесил един от най-колоритните Баязидови синове — Муса, който получил подкрепата на българи, власи и сърби [30]. След като претърпял две поражения от брат си Сюлейман I — при Космидион на Босфора и при Адрианопол през 1410 г., според някои извори Муса намерил убежище при сръбския деспот [31]. Халкокандил допълва, че това станало с подкрепата на влашкия воевода Мирчо [32]. Особено важно е сведението на една кратка византийска хроника, че „той побягнал към България, в околностите на Видин, и към крепостта Кучево, в посока към сръбската страна" [33]. Явно въз основа на това е изказано мнението, че във Видин Муса се срещнал с владеещия го тогава цар Константин [34].

 

Положението се изменило значително след като Муса овладял върховната турска власт в Румелия през февруари 1411 г. [35] Само за няколко дни той се обявил срещу всичките си доскорошни съюзници, включително и българите, които му помогнали да вземе властта, като започнал безогледен терор [36]. Според Леунклавий когато Мехмед се оттеглил в Мала Азия, за да събира нови сили след поражението си от Муса, „град Видин, разположен на Дунава, също се откъсна, но Муса го завладя и скоро пак го подчини" [37]. За това събитие съобщава и Анонимната османска хроника от XV в.:

 

„Тогава Видин се опълчи на Муса. Но той се отправи срещу него, завзе града и го постави под своя власт." [38]

 

Хрониката на Ашикпашазаде определено посочва: „Муса се насочи към Видин, който бе въстанал." [39]

 

265

 

 

Явно всички тези сведения съобщават не за някакво ново въстание при Видин, а отразяват неговото потушаване през 1412 г. [40] Вероятно намиращият се там Константин не успял да получи подкрепа от страна на сърби и маджари и трябвало да изостави този край.

 

Действията на Муса срещу Българския Северозапад не завършили с превземането на Видин. От началото на 1413 г. той се насочил към Соколец (дн. Соко-баня) и Свърлиг, през февруари действал в околностите на Алексинац, след което нападнал Нишката област [41].

 

Всичко това довело до ново прегрупиране на силите срещу него. Между Стефан Лазаревич, унгарския крал Сигизмунд, а вероятно и българските князе бил сключен съюз, насочен срещу Муса. С помощта на босненския воевода Сандал Хранич, мачванския бан Йоан Мароти и други унгарски барони сърбите започнали да изтласкват войските на Муса от района на Крушевац и долината на Морава [42], вероятно с активната помощ и на местното българско население. След като съединили силите си със султан Мехмед I, на 5 юли 1413 г. те нанесли решително поражение на Муса в битката при с. Чамурли, Самоковско (бившето с. Шишманово, днес под водите на яз. Искър) [43]. Така,по ирония на съдбата, с помощта на сърби, българи и маджари размириците в Османската империя били преодолени, което сложило край на опитите за спиране на турската експанзия.

 

Променената политическа обстановка на Балканите след закрепването на султан Мехмед I (1413—1420) предизвикала промяна и в тактическите планове на Унгария, която се ориентирала предимно към дефанзивни действия. Въпреки това, както личи от едно проекто-предложение на Сигизмунд до унгарския народен събор, датирано през 1414—1423 г. територията и населението на България заедно с Влашко и Сърбия заемали важно място в плановете на краля за поддържане на отбранителната система срещу турците [44]. Със смъртта на войводата Мирчо обаче Влашкото княжество излязло от изградената отбранителна система, което дестабилизирало цялостната стратегия на борбата срещу турците [45]. За сериозността на проблема свидетелства фактът, че първата грижа на Сигизмунд след като се върнал от запад през 1419 г. била да организира поход към Северинската област. В края на октомври унгарските войски достигнали Оршова, където заели позиции срещу турците, но кралят се въздържал да премине Дунава [46]. Според Халкокандил по времето на султан Мехмед I Видин се превърнал в основна военна база на турците по Дунава в действията им срещу унгарците [47].

 

266

 

 

През 1420—1421 г. турците на няколко пъти нахлували в Трансилвания, достигайки до Брашов [48]. Едва когато на влашкия престол се установил подкрепяният от унгарците Дан II (1420—1431) нашествениците били изтласкани от Влашко, а военните действия несъмнено засегнали и български територии [49]. В подкрепа на Дан II и за овладяването на Северинската област унгарският крал организирал през 1422—1427 г. няколко военни похода, в които ръководна роля играел управителят на южните унгарски покрайнини Пипо Спано (Озорай) [50]. По същото време поради турската обсада на Константинопол и въпреки нея се засилила и дипломатическата активност на Византия по отношение на унгарците — през лятото на 1423 г. за Буда заминал деспот Димитър Палеолог [51], а година по-късно там пристигнал на посещение съимператорът Йоан VIII, за да преговаря със Сигизмунд за организирането на нова антиосманска коалиция [52]. Вероятно още при преговорите или вследствие на тях, при планирането и организирането на действията срещу турците, които без съмнение засегнали и български територии, дейно участие взел княз Фружин. Това личи от дарствената грамота на Сигизмунд от 1425г. [53]

 

Унгарският крал правилно преценил, че появата на Фружин на българска територия с маджарска подкрепа ще вдигне на борба българското население. Според един анонимен италиански доклад войските на съюзниците християни успели да превземат Vitriny и Gravitini при боевете избили 25 000 турци (?), след което обсадили Eristia (Силистра), но претърпели поражение [54]. Някои автори виждат в първите две крепости Видин и Оряхово [55], като по този начин правят изводи за мащабни военни действия на широк фронт по Долни Дунав. Повече основания има според мен мнението, че става дума за акция на Пипо Спано (Филипо Озораи), влашкия войвода и Фружин в района на Силистра [56]. Приема се, че малко преди да умре в своето имение близо до Липа на 27 декември 1426 г., прочутият флорентинец на унгарска служба водел вероятно последните в живота си бойни действия на българска територия в района на Видин [57]. Тези операции били съпроводени явно от ново масово надигане на българите не само в крайдунавските, но и в западните области. Особено показателно в това отношение е сведението на една византийска кратка хроника за завладяването на София, Пирот и Кратово от турците през 1425—1426 г. [58]

 

Най-късно в началото на 1427 г. Сигизмунд лично повел борбата срещу турците, нахлувайки няколко пъти във Влашко, като за известно време стабилизирал властта на Дан II, макар че след 1432 г.

 

267

 

 

турците отново започнали да притесняват земите на север от Долния Дунав [59].

 

До 1427 г. Сръбското княжество на Стефан Лазаревич, което било васално на Сигизмунд, представлявало също важна опора за борбите на българите срещу турците. През 1422 г. в Белград, предаден временно от унгарците под сръбско управление, починал княз Константин, синът на Иван Срацимир [60]. През есента на 1425 г. сръбският деспот водил преговори за помощ от страна на Унгария и Дубровник срещу турците, което предизвикало вероятно през пролетта на 1426 г. войските на Мурад II да нахлуят от София в Нишката област. Достигайки до Крушевац, те подложили цялото Поморавие, населено с българи и сърби на разорение [61]. На помощ отново се опитали да се притекат отрядите на Пипо Спано (Озорай). В тях наред с маджарите участвали много сърби и българи [62].

 

Година преди да умре, през 1426 г., Стефан Лазаревич сключил споразумение със Сигизмунд в Тата. Според него племенникът му Георги Бранкович ставал наследник на сръбския трон, но той трябвало да върне на маджарите важните дунавски крепости Белград и Гълъбец (Голомбац, Голубац) [63]. Кризата започнала от началото на следващата 1427 г., когато турците начело с Мурад II нахлули отново в Поморавието, достигайки до Ново Бърдо и Крушевац [64]. След смъртта на Стефан Лазаревич на 19 юли 1427 г. унгарците получили Белград, но не и Гълъбец. Градът бил предаден от своя управител на турците, които междувременно жестоко разорили Браничевската област [65]. Опитът на Сигизмунд през 1428 г. лично да оглави отвоюването на Гълъбец завършил с провал и катастрофа [66]. Падането на тази стратегическа крепост в ръцете на турците довело и до нови тежки последици за Българския Северозапад. След закрепването на нашествениците в Нишко и Крушевац силно орязаната Браничевска област изглеждала вече обречена...

 

В пътеписа на Бертрандон де да Брокиер, изпълнявал няколко дипломатически мисии в двора на турския султан, се съдържа едно много интересно свидетелство, засягащо пряко българо-унгарските отношения по това време. Според него

 

„когато Турчинът (султан Мурад II) разбил императора (Сигизмунд), който обсаждал Кулонбах (Голомбац), господин Адвис, полски рицар... преди това той бил преговарял с българите да се подчини на императора цяла България до София и да избият всички турци, намиращи се там, нещо, което императорът не желаел да предприеме" [67].

 

Това сведение показва няколко неща: през 1427—1428 г. по поръчение на Сигизмунд полският рицар Адвис (Завиша Чарни от Габрави) преговарял с представители на българското население [68] (явно от северозападните

 

268

 

 

предели) за тяхното освобождаване и евентуалното им обособяване в рамките на някакво васално княжество в състава на Свещената римска империя или на Унгарското кралство; въпросните български представители явно проявили склонност да приемат условията на Сигизмунд; той обаче бил принуден да се откаже от всякакви планове след рязкото влошаване на ситуацията около Гълъбец и на цялото Сръбско княжество, което поставило под въпрос унгарското влияние на юг от Дунава. Отказът на Сигизмунд бил само временно тактическо решение, защото след 5—6 години той отново издига официално тези претенции пред турския султан.

 

След тежките загуби при Гълъбец унгарците решили да реорганизират отбраната в орязания Мачвански банат, като освен Белград важна роля трябвало да играе построената от сърбите с турско разрешение нова крепост Смедерево (Сендрьо) на Дунава, западно от устието на Морава [69]. Основната надежда се възлагала обаче на отбранителната линия по левия дунавски бряг: новата крепост Сентласловар срещу Гълъбец—Кеве—Харам—Оршова и Северин (Сьорен), като в областта на последната през 1429 г. били заселени и рицари — монаси от Тевтонския орден [70]. Макар че Сигизмунд започнал да централизира цялата южна отбранителна система с назначаването на своите привърженици от Далмация — братята Талоци, за нейни фактически ръководители, положителните последици от тази реформа се почувствали едва в края на неговото управление [71].

 

Въпреки успехите на турците на Балканите от началото на 30-те години, към 1433 г. унгарският крал се почувствал достатъчно силен, за да поднови плановете си за освобождението на България. Според Бертрандон миланският дук Висконти изпратил посланик в турския двор с искане

 

„султанът да оставел на Сигизмунд, Император на Свещената римска империя, Унгарското кралство, Влахия и България до София, а също и Босненското кралство заедно с онази част от Албания, която държал и която зависела от Склавония (Далмация)" [72].

 

Това сведение означава, че на българските територии се гледало като на потенциално васална държава в рамките на Германската империя, по подобие на Унгария, Хърватско, Босна и Влашко. По-сложно е да се определи кои български територии били влючени в искането на Сигизмунд — явно става дума не за всички, а само за част от тях [73]. Според мен са имали предвид най-вече северозападните български земи, които обхващали Източното Поморавие (областите около Гълъбец, Новиград (Кладово), Свърлиг, Ниш), а също Пиротско, Софийската и Видинската области.

 

Но още през 1432 г. турците предприели сериозна атака срещу секеите и немските колонисти в Трансилвания, а на следващата

 

269

 

 

1433 г. тевтонските рицари в Северинсказа област претърпели тежко поражение, което влошило положението на унгарската отбрана [74]. Междувременно обаче избухнало антитурско въстание в Албания. Сигизмунд решил да установи по-тесни връзки с него, като през 1435 г. изпратил там със специална дипломатическа мисия българския княз Фружин [75]. Дейността на Фружин в западните части на Балканския полуостров явно не била случайна. Вероятно унгарският крал и император на Свещената римска империя отново замислял създаването на широка антитурска коалиция с участието и на българите.

 

Чешките събития (войната срещу хуситите) обаче попречили на Сигизмунд да се ангажира сериозно в осъществяването на плановете за настъпление на югоизток през 1436—1437 г. [76] В негово отсъствие най-големия си успех унгарските войски осъществили с пробива на турската обсада при Смедерево, което се превърнало в седалище на сръбския деспот, както и с настъплението на юг в териториите, окунирани от турците [77].

 

Сигизмунд починал след половинвековно управление на 9 декември 1437 г. в моравския град Зноймо. Скоро проличало каква загуба била смъртта му за държава и за борбата срещу турците [78]. При неговия зет и наследник Алберт фон Хабсбуг (1437—1439) за кратко време Унгария претърпяла нови тежки поражения покрай южните си граници. През лятото на 1438 г. голяма турска армия преминала Дунав при Железни врата и подкрепена от власите, нападнала през Банат важните трансилвански крепости Дюлафехервар (Алба Юлия), Сасшебеш (Себеш), Надьсебен (Сибиу) и земите на секеите [79]. По същото време други турски войски подложили на разорение всички свободни земи на изток от р. Морава, при което особено пострадали Браничево, Кучево, Борач и манастирът Раваница [80]. Тези действия на турците според мен сложили окончателно край на свободното съществуване на българите в Браничевската област.

 

През лятото на 1439 г. султан Мурад II начело на голяма турска армия настъпил на запад от р. Морава към Смедерево, което паднало след тежка обсада на 18 август с.г. [81] Унгарската съсловна войска успяла да се организира в поход за спасяване на крепостта твърде късно и нейната намеса станала излишна.

 

През 1440 г., когато Унгария губела значителни сили в разгорялата се гражданска война, султанът обсадил Белград и само благодарение на братята Талоци тази най-важна за маджарите тогава южна крепост не паднала в ръцете на турците [82]. По същото време в Трансилвания и Северинската област на историческата сцена се

 

270

 

 

появил Янош Хуняди — един от най-забележителните военни и държавни дейци на Унгария и на целия Европейски Югоизток, чието име се свързва нееднократно с българската история, а и с българския фолклор [83].

 

Не бих искал да се спирам на вековния спор между маджари и власи за неговия произход [84]. Твърде интересно обаче е обстоятелство, че той се свързал още в началото на своята зашеметяваща военнополитическа кариера косвено и с българите. Най-късно в края на 1438 г. крал Алберт го назначил за бан на Северинската област [85] — една от последните територии, които отпаднали от България в полза на маджарите, където вероятно намирала най-напред убежище многобройната българска емиграция, подгонена от турското нашествие [86]. Показателна в това отношение е царствената грамота на крал Владислав (Уласло) I в полза на Хуняди от 9 август 1440 г., с която в негово управление се предоставяли крепостите

 

„Оршова, Северин, Михалд и Геврен (Гурен)..., които са немалка част от земята България" [87].

 

През есента на 1441 г. начело на един отряд Хуняди настъпил за първи път на юг от Дунава и близо до Белград нанесъл поражение на турците, предвождани от смедеревския бег Изак паша. В началото на 1442 г. унгарските войски под негово ръководство удържали важна победа над видинския управител Мезид бей, който нахлул в Трансилвания до района на Надьсебен/Сибиу/Херманщад. През лятото на с.г. вече като трансилвански войвода Янош Хунияди постигнал още две важни победи, с които изгонил турците от територията на север от Долни Дунав — срещу румелийския бейлербег Кула-Шахин (Шехабедин) паша при р. Яломица и до Железни врата [88].

 

Пряко свързана с тези негови успехи е една грамота на крал Владислав (Уласло) I от 17 април 1443 г. В нея след като се изброяват неговите победи при Белград, срещу Мезид бег и във Влашко се съобщава, че той отново се подготвя за поход, чиято първа цел било „Царство България, където е градът Видин", след което заедно със своя вицевойвода Николай нападнали областите на Озора и Сърбия [89]. Това е много интересно известие, което досега се коментира с погрешна датировка — 1440 г. [90] От текста на грамотата обаче е ясно, че става дума за действия на Хуняди на българска територия (Видинската област?) вероятно през есента—зимата на 1442 г. Това намира потвърждение и в сведението на Халкокандил, отнасящо се явно за същото време, че маджарите прехвърлили Дунав и постигнали редица успехи, въпреки многобройните турски войски [91].

 

271

 

 

Добре известни са събитията около подготовката и провеждането на двата най-големи и последни кръстоносни похода срещу турците под водачеството на полско-унгарския крал Владислав III (Уласло) I (1436/1440—1444) и Янош Хуняди, които засегнали и българските земи: Нишко, Пиротско, Софийско по време на първия поход и цяла Северна България — по време на втория [92]. Тъй като това събитие е важно звено в българо-унгарските отношения към края на разглежданата епоха, бих искал да обърна повече внимание на някои все още дискусионни проблеми, без да преразказвам отново събитията, за които е писано толкова много. Става дума за отношението на българите към двата похода, както и за отношението на кръстоносните водачи към идеята за евентуално възстановяване на някаква българска държава, което несъмнено е важна част от българо-унгарските връзки по това време.

 

Ще започна най-напред с отношението на най-висшия слой от българското общество към походите, тъй като има сведения за най- изявения му тогава представител — княз Фружин. Според документ от 6 септември 1444 г. той продал имението си Файдаш и се подготвял да вземе участие във втория поход към България [93]. Съществува спор дали наистина Фружин се присъединил към тази най-трагична част от последния значим опит за освобождението на България в края на същинското Срепновековие [94]. Надделява мнението, че той не се задоволил само да се подготви за тази кампания, но взел и участие в нея, а може би намерил и смъртта си на родната земя в битката при Варна [95].

 

Макар че трудно може да се прави по-нататъшна социална диференциация на българското общество през първите десетилетия на турското владичество, ще си позволя да дам някои примери, които отразяват отношението на по-заможните среди от българското население. Ето какво съобщава Йоан Туроци за времето между първия и втория поход:

 

„Мнозина християнски владетели обещали да изпратят [за освобождаването] на България, Албания и Тракия, както и за онзи преславен град Константинопол оръжие и голяма военна помощ. Това обещали също и жителите и първенците на споменатите страни." [96]

 

Един от най-подробните, съвременни на събитието османски извори, описвайки първия поход още преди да навлезе в Софийското поле, съобщава:

 

„Цялата рая пък се поклони на тези проклетници. Кой донесе храна и започна да продава, кой се качи на коня и заставайки отпред, им стана водач. С една дума, дадоха на жалките неверници едногодишния поголовен данък. Мнозина неверници от раята яхнаха конете и дойдоха във войските на Янко... И заповяда, та невернишката рая стана един отряд и тръгнаха." [97]

 

272

 

 

Твърде показателни са сведнията за София в унгарските и османските извори, които си противоречат по въпроса кой заповядал опожаряването на града [98]. Повече интерес предизвиква свидетелството, че след нейното превземане от кръстоносците в края на ноември с.г. за управител на града бил поставен местният владика като най-изтъкнатият представител на тамошното население [99]. В случая този факт е знаменателен и в друго отношение — висш представител на местната православна църква се съгласил да поеме и светски политическо-административни функции по подобие на западните католически епископи. Може би част от българското духовенство вече променило непримиримото си отношение към идеята за християнско единство по това време? Раздвижванията сред по-будните и по-заможните среди на българското общество, каквито например били войнуците, сред които сигурно имало остатъци от старата аристокрация, свидетелства, че те, както и хора от незасегнатите области на югозапад — например в Радомирско, подкрепили походете на обединените западни християнски сили [100].

 

В изворите се съдържат още повече данни за доброто отношение и съпричастието на обикновените българи към походите на Владислав Варненчик и Янош Хуняди. Например пет дни след победата при Ниш, на 3 ноември 1443 г., трансилванският войвода пише на Николай Уйлаки:

 

„Нашата войска е добре, чака нетърпеливо сражение и се увеличава ежедневно с българи, бошнаци, албанци и сърби, които идват при нас с подаръци и се радват безкрайно на нашето пристигане." [101]

 

Раздвижването на българите се почувствало чак в Унгария. За това свидетелства писмото на папския легат Юлиан Чезарини от 4 декември с.г.:

 

„При мене дойдоха сърби и българи, които ме уверяваха от свое име и от името на други, че много турци били заловени и избити, когато побягнали след сражението [при Ниш]; смята се, че враговете са понесли не по-малко загуби от околното население при бягството си след сражението, отколкото от нашите по време на сражението." [102]

 

За помощта на българите, която започнала ведната след като войските на Хуняди навлезли в Поморавието и се проявила особено по време на Нишката битка, събщава в едно писмо и Еней Силвий Пиколомини [103]. Твърде важни сведения в това отношение дава и Антоний Бонфини:

 

„След като войските тръгнали [на изток от София], където и да се появели, превземали българските градове отчасти със сила, отчасти поради това, че те се предавали и в това не било без значение подобието на християнската вяра, както и отвратителната жестокост на турците и твърде голямото сходство на езика, а и било видно, че има голяма възможност за раздвижване на духа на населението." [104]

 

273

 

 

След превземането на София пред войските на крал Владислав и Хуняди застанал големият проблем за посоката на продължаването на похода. Най-преките и лесни пътища към Тракия — през прохода „Траянови врата" или през дефилето южно от него — били блокирани от силни турски войски, което правело невъзможно преминаването на християнската армия оттам. Затова основните кръстоносни сили се насочили към подбалканския път с намерение да навлязат в Тракия по долината на р. Тополница. Макар че в битката при Златица през зимата на 1443—1444 г. те устояли на турския контраудар, станало ясно, че походът не може да продължи и войските на Хуняди трябвало да се изтеглят от българска територия [105]. Неслучайно дори по-новата унгарска историография обективно преценява резултатите от първия поход на крал Владислав и Хуняди като поражение [106], особено що се отнася до българите [107]. Последвали репресии от страна на възстановената турска власт, които засегнали предимно българските територии. Владиката на София бил обезглавен, а султанът издал заповед за конфискуване имотите на уличените в предателство войнуци [108].

 

Но загубите за България имали и друго, политическо измерение, което е свързано с т. нар. „Адрианополски мирен договор". Става дума за едно предварително споразумение между пратеници на крал Владислав, Янош Хуняди и деспот Георги Бранкович, от една страна, и султана — от друга, постигнато в Одрин и ратифицирано само от турската страна през юни 1444 г. [109] Съгласно споразумението сърбите получавали почти всички искани от тях територии, включително и Браничевската област със стратегически важната крепост Голубац, като сръбският деспот и влашкият княз оставали васални на султана. Българите не получавали нищо, с изключение на живеещите в Поморавието. Може би тази половинчатост на постигнатото в Одрин споразумение била една от основните причини то да не се ратифицира в началото на август с.г. от крал Владислав в Сегед [110]. За съжаление, сръбският деспот, подмамен от значителните тактически отстъпки на турците, сключил с тях сепаративен договор на 15 август, който се оказал фатален за по-нататъшните настъпателни действия на християнската коалиция срещу турците [111]. Това не можело да не предизвика униние сред българското население, което поело и основната тежест на турските репресии след прекратяването на първия поход.

 

Въпреки определено негативните за българите последици от събитията през 1443—1444 г. евентуалното възстановяване на българска държава под някаква полусамостоятелна форма на съществуване явно не изпаднала от плановете на полско-унгарския крал. В

 

274

 

 

този смисъл са особено важни сведенията на полските хронисти, че за да привлече Хуняди на своя страна, крал Владислав му обещал да го направи владетел на България [112]. Твърде интересно е и сведението на Антоний Бонфини за преговорите в Сегед, които явно не довели до ратифицирането на Адрианополския мир от страна на младия монарх:

 

„След като били изпратени в Сегедин, турските оратори разисквали най-пламенно върху мира няколко дни, като Турчинът (султан Мурад II) се стремял да задържи за себе си България и сребърните мини, които са в Сърбия, а Владислав, обратно, се опитвал да възстанови всичко на законните собственици." [113]

 

Както отбелязва Б. Цветкова, „това известие, разбира се, не изключва другото", като се има предвид, че полско-унгарският крал трябвало да се съобразява и с претенциите на другите си възможни съюзници — византийци, венецианци, бургундци и дори арагонци [114].

 

Така се стигнало до втория поход през есента на 1444 г., който започнал да се придвижва най-напред по десния дунавски бряг на българска територия от Новиград (Кладово) [115]. Едно от първите сражения станало под Видинската крепост, където според немския поет-рицар Бехайм много българи от града се присъединили към западните сили [116]. Впоследствие, улеснени от българското население, както и през 1396 г., кръстоносците превзели Оряхово и Ловеч и направили опит да щурмуват Търново [117]. Макар че подминали яката Никополска крепост, местното българско население не останало равнодушно към действията на християнската армия [118]. Според Бонфини крепостите „Макрополис (Евксиноград), Калиакра, Галата, Варна и много от морските градове били изоставени от турците и затова се предали и били снабдени от християните с гарнизони" [119]. Бележитият хуманист Еней Силвий Пиколомини в писмо до миланския херцог също потвърждава участието на българите:

 

„Всички пратеници единодушно твърдят, че полският крал заедно с кардинала на Светия Ангел (Чезарини), с множество унгарци и с още повече власи, българи и рутени навлязъл чак в Романия (Тракия?)." [120]

 

Българите несъмнено проявявали благосклонност, а понякога оказвали и подкрепа на западните християнски войски, което значително улеснявало техните действия срешу турските гарнизони в крепостите на Северна България. Прави впечатление обаче, че българската подкрепа по време на втория поход била значително по-слаба, отколкото по време на първия. За това способствали няколко фактора: след прекратяването на първия поход турската власт била възстановена главно върху български територии, което било съпроводено с жестоки репресии: оцелелите участници явно започнали да

 

275

 

 

губят вяра, че техният съюз с маджарите и останалите кръстоносци може да донесе освобождението на България; при някои от военните акции на кръстоносната армия били ограбвани православни храмове и унижавани свещеници — това оскърбявало и отблъсквало местните жители, макар че кралят забранил с изрична заповед подобни посегателства [121]. Неслучайно сега Йоан Туроци отбелязва, че „едни градове и крепости се предавали и били покорявани, други били превземани с мощен щурм и меч" [122].

 

В „паметната битка на народите" при Варна на 10 ноември 1444 г., в която на страната на обединената християнска армия несъмнено взели участие и българи, кръстоносната идея за освобождението на Европейския Югоизток от турците получила своето последно и окончателно поражение [123]. Но опитите на западните сили (между тях главно място заемала Унгария) за прогонване на турците, а заедно с това и за освобождаване на българите, макар и по-слаби, продължавали да поддържат надеждата сред тях. През 1445 г. командирите на християнския флот кардинал Кондолмиери и бургундецът Валериан дьо Ваврен, които били изпратени в помощ на Янош Хуняди и Влад Дракул от френския крал Шарл VII, навлезли по Дунава откъм Черно море. Били атакувани турските гарнизони на дунавските крепости Силистра, Тутракан, Гюргево и Русе [124]. Според свидетелството на Ваврен при появата на християнския флот, който трябвало да се съедини с унгарците при Никопол,

 

„християните, живеещи в България, се пробудиха, сговориха се и заявиха, че не желаят повече да понасят турското господство" [125].

 

За съжаление, крайният резултат от тази акция по Дунава била отново емиграцията на „много храбри люде" от България във Влашко и Унгария, което, от една страна, наистина показва непримиримостта на по-будното българско население, но от друга, отслабвало съпротивителните сили на българската народност като цяло. По време на събитията през 1444—1445 г. българското общество предпочело пасивното участие и взаимодействие със западните сили срещу турците. Показателно в това отношение е писмото на Хуняди до папата от 1445 г. В него като причина за поражението на християните се отбелязват и неизпълнените обещания на някои балкански владетели, между тях на известни български князе (Фружин?) [126].

 

Вътрешните размирици около назначаването на Янош Хуняди за регент и главен управител на Унгарското кралство, предизвикани от нежеланието на част от аристокрацията да признае този акт през 1446—1447 г., забавили значително и усложнили допълнително борбата срещу турците [127]. Едва през есента на 1448 г. Хуняди успял

 

276

 

 

да приведе в изпълнение отдавна замисления поход южно от Белград, който обаче на 18—19 октомври претърпял ново тежко поражение на Косово поле [128]. Според Антоний Бонфини целта на похода била постигането на единодействие между Хуняди и Скендербег, като „едновременно нападнат турците — той с унгарците от Рашка и България, а пък онзи от Илирик" [129]. Следователно целта на унгарския военачалник била настъпление към българските предели, което, за съжаление, не се осъществило. На връщане през Смедерево сръбският деспот Георги Бранкович задържал Хуняди, което довело до безсмислен и опасен конфликт между сърби и маджари, продължил чак до лятото на 1451 г. [130] Това оказало твърде важно въздействие върху тяхната позиция в предстоящата турска акция за превземането на Константинопол. Най-късно в края на лятото на ст. сръбският деспот сключил тригодишен мир с новия султан Мехмед II [131]. С неговото посредничество Янош Хуняди също постигнал тригодишно примирие с турците на 24 ноември 1451 г. [132]

 

* При подготовката за превземането на византийската столица унгарският леяр Урбан изработил в Одрин най-голямото оръдие за турците [133]. По същото време загиващата Византийска империя направила отчаяни опити да привлече Янош Хуняди с реални военни сили, способни да предотвратят наближаващия край. В края на 1452 или началото на 1453 г. последният византийски император обещал да даде едно от последните владения на Константинопол — важното черноморско пристанище Несебър, във владение на унгарския военачалник, ако той започне военни действия срещу турците [134]. По това време Хуняди се намирал в такова положение в Унгария, при което изпращането на подобна помощ изглеждало немислимо [135]. Все пак Сфранцес съобщава, че „през седмицата, когато турците подготвяли последния щурм, при тях пристигнали унгарски пратеници" в последен опит да предотвратят превземането на византийската столица [136]. Доста по-различен смисъл влата в информацията за посещението на „пратеник от Янос" историкът Дука [137]. Като заявява, че не е свидетел на случилото се, авторът изтъква, че основната цел на пратеника била всъщност да съобщи на султана отказа на Хуняди да спазва примирието. При това се изтъквала не особено убедителната причина, че върховната власт в Унгария била вече в ръцете на крал Ладислав V. В същото време Дука разкрива твърде странното поведение на посланика маджарин: той дал ценни указания как с оръдието (явно става дума за големия топ, изработен от унгарския инженер Урбан) да бъде обстрелвана по-ефективно крепостната стена на Константинопол. Дука предава и оправданието посланика, че неговите действия се ръководели от някакво пророчество,

 

277

 

 

което обещавало край на нещастията за християните след неминуемото падане на византийската столица. Тези сведения, които самият автор на извора определя като несигурни, според мен смесват произволно някои факти и не отразяват реалното отношение на маджарите към турската атака на Константинопол. Например „артилерийските указания" на маджарина явно визират действията на самия оръдеен конструктор Урбан. В крайна сметка Дука е категоричен за дипломатическата цел на пратеника — обявяване на примирието между унгарци и турци за недействително, съпроводено дори с връщане на подписаните документи от страна на Хуняди.

 

Ето защо не е изключено унгарците да са планирали и дори извършили някакви военни разузнавателни действия по българското Черноморие непосредствено преди щурма на Константинопол.  Може би именно това предизвикало турското настъпление и завладяването на единствената свободна ивица крайбрежна земя през пролетта на 1453 г., малко преди решителната атака на византийската столица [138].

 

След падането на Константинопол и края на Византийската империя на 29 май 1453 г. [139] пред турците отпаднали и последните пречки за завладяването на териториите, контролирани от сърби и маджари южно от Дунав, включително и на онези части на изток от Морава, в които живеело все още компактно българско население. След дипломатическия неуспех на сръбския деспот (да избегне турския ултиматум за предаването на Голубац и Смедерево) през август—септември 1454 г. войските на Мехмед II Завоевателя нахлули в Поморавието и обсадили Смедерево [140]. Вследствие на този първи поход на новия султан срещу сърбите Браничевската област окончателно паднала под турска власт.

 

Маджарите обаче все пак успели да изтласкат турците на изток от р. Морава. Една унгарска армия начело с Янош Хуняди снела обсадата на сръбската престолнина и настъпила на юг, като удържала победа при Крушевац на 2 октомври и достигнала до Пирот [141]. Така Хуняди за последен път навлязъл в българска територия. Но, както съобщават унгарските хроники, след Пирот неговата войска завила на север, достигнала Видинската крепост, която била опожарена, и се върнала назад към Белград [142].

 

В една българска приписка съществува интересно известие от с.г. (1454):

 

[143]

 

Сведението е коментирано в историческата наука като указание за сериозна съпротива или въстание на българското население в Софийско начело с воеводата Радич срещу турците, щом с неговото потушаване трябвало да се заеме самият султан

 

278

 

 

Мехмед II [144]. Твърде е възможно тези действия на българите да имали някаква връзка с последното настъпление на унгарците, което засегнало Северозападна България.

 

С последния поход на Хуняди в Поморависто и Видинско, съчетан с българското въстание в Софийско, завършил последният етап от българо-унгарските отношения през Средновековието. Още при първия удобен случай, през 1403—1404 г., унгарската страна се ангажирала активно да подпомата всякакви опити на българите да възстановят своята държавност, макар и под някаква полусамостоятелна форма на васално княжество в рамките на Унгарското кралство или на Свещената римска империя. От 1403 до 1444 г. маджарското ръководство особено в лицето на крал Сигизмунд, а по-късно на Янош Хуняди — възлагало особена роля на законните претенденти за българската царска корона — отначало на княз Константин, а по-късно на — княз Фружин. Това предопределяло и високата степен на подкрепа на унгарските опити за освобождението на България и от страна на българите. Към края на разглеждания период (между 1444 и 1454 г.) като вероятен претендент за български владетел се изявил може би самият Янош Хуняди. Въпреки голямата популярност на този изключителен маджарски деец сред българското население, налице е все пак известен отлив на тяхната подкрепа на и без това по-слабите опити за намеса от страна на Унгария.

 

Събитията от 1454 г. маркират последния епизод от българо- унгарските отношения, за който приемам, че ознаменувал и края на българското същинско Средновековие. Всички български земи вече трайно навлезли в друга епоха, наречена късно или османско Средновековие, чиято история е предмет на разглеждане от други колеги и от друга гледна точка. Унгарската история също преминава през друг, макар и по-късен период чрез битката при Мохач през 1526 г. Затова по-нататъшното разглеждане на българо-унгарските отношения през Средновековието в основното изложение е необосновано.

 

[Previous] [Next] 

[Back to Index]


БЕЛЕЖКИ КЪМ XI ГЛАВА

 

1. Ников. Турското завладяване, 86—112;  Петров. Въстанието на Константин и Фружин, 187—211;  Фружин и походът до Варна, 272—281;  Коларов. Антитурските походи от 1443—1444 г., 44—102;  Гюзелев. Несебърската местна хроника, 234—236;  Николай Кузански, 44—50;  Кузев. Восстание Константина и Фружина, 53—69;  Маршрутът на Владислав III, 139—151;  Цветкова. Паметна битка, 228—237, 252—326;  Унгария в борбите на българите, 96—110;  История на България, 4, 24—30, 103—115;  Божилов. Фамилията на Асеневци, I, № 50, 238—240; № 54,

 

279

 

 

243—245;  Maтанов, Mихнева. Ог Галиполи до Ленанто, 134—140, 151—153;  Maтанов. Кръстоносната идея, 26—27;  Димитров, Илиев. Йоан Туроци, 82—87;  Димитров. Унгарски латиноезични извори, 84—100;  Petkov. From Rebels against the Crown to fideli nostri Bulgari, 111—119.

 

2. Gyulaváros oklevéltár, No 7, 3—6;  Zsigmondkori oklevélár, II/1, No 3089, p. 363;  вж. гл. Х, бел. 124.

 

3. История Венгрии, I, с. 178;  Málуusz. Sigismund, 7—26.

 

4. Вж. гл. X, бел. 121, 122.

 

5. Kupelwieser. Die Kämpfe Ungarns, S. 28 (недатирано);  Šišić. Hrvoje Vikčić, p. 135;  Tpиковић. Турско-угарски сукоби, 116—117.

 

6. История Венгрии, I, с. 179;  Málуusz. Sigismund, S. 61.

 

7. Šišić. Hrvoje Vikčić, p. 137;  Málуusz. Sigismund, S. 63.

 

8. Šišić. Hrvoje Vikčić, 137—138;  Málуusz. Sigismund, 63—65.

 

9. Šišić. Hrvoje Vikčić, p. 150;  Málуusz. Sigismund, 65—66.

 

10. Šišić. Hrvoje Vikčić, p. 152.

 

11. Paulos de Paulo. Memoriale, p. 436.

 

12. Срв. грамотата на крал Сигизмунд от 20 април 1408 г., издадена в Пожон в полза на бан Йоан Мароти: вместо Tornow — Thorna, неправилно идешифицирано като крепостта Torna vár, под Високите Татри, в тогавашна Северна Унгария, дн. Словакия (Šišić. Nekoliko izprava, No 121, p. 304, 306, n. 6; за тази крепост — Engel. Király hatalom, 162—163). Въпросните действия на мачванския бан се водили на Балканите; крепостта Tornow трудно може да се отъждестви с познатото от 1437 г. укрепление Tornistye (дн. Панчево). Engel. Király hatalom, р.163.

 

13. Šišić. Hrvoje Vikčić, 83—84.

 

14. Вж. тук, бел. 5.

 

15. Петров. Въстанието на Константин и Фружин, с. 189, 201.

 

16. Пак там, с. 203;  Цанкова-Петкова. Рецензия, 96—97 (датира началото на въстанието през март 1404 г., като част от широка християнска коалиция под егидата на Сигизмунд). Според мен Константин и Мирчо са започнали своята кампания самосюятелно, преди Сигизмунд да пристъпи към създаването на коалиция — може би още в началото на 1403 г.

 

17. Кузев. Восстание Константина и Фружина. с. 59; Ангелов, Чолпанов. Българска военна история, с. 255.

 

18. Димитров. Унгарски латиноезични извори, с. 96.

 

19. Това мнение се застъпва още от Ников (Турското завладяване, с. 93), който при това не бил запознат с текста на писмого. Сега то се поддържа единствено от:  Дуйчев. Международното положение в навечерието на Варненската битка, 68—69;  Maтанов, Mихнева. От Галиполи до Лепанто, с. 151 (към края на 1403 или началото на 1404 г.).

 

20. Динић. Писмо угарског краља Жигмунда, с. 95;  Петров. Въстанието на Константин и Фружин, 208—209;  Ангелов. Борбите на българския народ и походите на Владислав Варненчик, 16—18;  История на България, 4, 103—104;  Pаpасоstеа. La Valachie et la crise de l'empire ottoman, p. 26.

 

21. Šišić. Hrvoje Vikčić, p. 157;  Ћиpковић. Историја средновековне босанске државе, с. 194.

 

22. Historja naroda Jugoslavie, I, Zagreb, 1953, p. 596;  История Югославии, I, M., 1963, с. 133;  История Венгрии, I, с. 179;  Málуusz. Sigismund, S. 67.

 

23. Димитров. Унгарски латиноезични извори, 96—97.

 

24. За действията на Мирчо срв. Papacostea. La Valachie et la crise de l'empire ottoman, p. 27;  Gеmil. Românii şi Otomanii, 88—91;  Гюзелев. Очерци, 85—86.

 

280

 

 

25. Тези области в основни линии съставлявали територията на българското Видинско царство през втората половина на XIV в. Показателни в това отношение са сведенията от:

- надгробен надпис (1356—1371) от района на Крушевац, в койго се казва, че е изработен (Стојановић. Стари српски натписи, 1, № 137, с. 45);

- надгробен надпис от района на Зайчар, изработен (Стојановић. Стари српски натписи, I, № 194, с. 60;  Гълъбов, Ив. Един малко известен надпис от времето на Срацимира. — Български език, 6, (1956), 229—238;  Томовић. Морфологија, № 82, 90—91);

- ктиторски надпис от църквата „Св. Никола" в Шаторна (Централна Сърбия), изработен през 1425 г.

(Томовић. Морфологија, № 101, с. 104);

- освен това сведенията на унгарските извори категорично определят като български областите на Новиград (Кладово), камо и отвъд Дунава, около Северин (вж. тук, бел. 46, 86, 113).

 

26. Срв. сведението от Житието на Стефан Лазаревич, 398—399. За правилната датировка с преглед на различните мнения срв. Кузев. Восстание Константина и Фружина, 53—59;  История на България, 4, 104—106;  Историја српског народа, 2, с. 75 (датира събитието 1404 г.);  Maтанов, Mихнева. От Галиполи до Лепанто, с. 153;  Ангелов, Чолпанов. Българска военна история, с. 255.

 

27. Ћирковић. Историја босанске државе, 209—212;  Историја српског народа, 2, с. 80;  Fine. Late Balkans, р. 465.

 

28. Срв. Wenzel. Ozorai Pipó;  Станојевић. Pipo Spano, с. 3;  О Филипу Маћарину. — Гласник Историскот друштва у Новом Саду, 4/2, (1931), 296—304;  Engеl, Р. Ozorai Pipó. — In: Ozorai Pipó emlékezete, szerk. Vadas F. Szekszárd, 1987, 53—88;  Málуusz. Sigismund, 42—43;  Огнянова. Българо-унгарските отношения в българските песни, 284—287;  Български народни песни за Маджарско XIV—XVI в. С., 1997, с. 17, 28.

 

29. Wenzel. Okmánytár Ozorai Pipó torténeiéhez, p. 226;  Станојевић. Pipo Spano. с. 9;  Szakály. Phases of Turco-Hungarian Warfare, p. 78;  Историја српског народа, 2, с. 81.

 

30. Срв. сведенията от Безименната българска летопис — СБЛ, 3, с. 91.

 

31. Schreiner. Kleinchroniken, 1, No 939, 965;  Житието на Стефан Лазаревич. с. 402;  СБЛ, 4, с. 269.

 

32. L. Chаlс., I, р. 1633–10;  Giuresсu. Istoria românilor, p. 280;  Gеmil. Românii şi Otomanii, p. 92.

 

33. Schreiner. Kleinchroniken, I, No 965, S. 636. Самият издател неправилно разчита Οὐλγαρία като Οὐγγαρία, а крепостта Κολτζοῦ' (явно Кучево) като Golubać (пак там, 2, S. 400, A. 11; III, S. 130);  все пак Видин, Кучево и дори Голубац се намирали на българска територия, или както е забелязал още Моравчик, авторът на сведението е изпуснал началната буква при предаването на думата Βουλγαρία (Moravcsik. Byzantinoturcica, II, S. 102).

 

34. Кузев. Восстание Константина и Фружина, с. 63.

 

35. Повечето изследователи са на мнение, че Муса се подвизавал предимно в Родопите и Тракия, при което най-много пострадал Пловдив, където били убити местният митрополит и пленените сръбски князе Вук Лазаревич и Лазар Бранкович (Иречек. История на българите, 407—408;  Дуйчев. Международного положение, с. 63;  Историја српског народа, 2, 83—84;  Fine. Late Balkans, р. 506;  Sоustаl. Thrakien, S. 401).

 

36. Filipоvić, N. Princ Musa I šeih Bedredin, Sarajevo, 1971, 160—170;  Werner. Osmanen, 184—185;  Fine. Late Balkans, 506—507;  Maтанов, Mихнева. От

 

281

 

 

Галиполи до Лепанто, 156—157;  Тютюнджиев, Павлов. Българската държава и османската експанзия, с. 34;  Гюзелев. Очерци, с. 85.

 

37. Leunclavius, р. 442.

 

38. Giesе. Die anonymen Chroniken, II,S. 69.

 

39. Vom Hirtenzelt zur Hohen Pforte, S. 120.

 

40. Кузев. Восстание Константина и Фружина, 64—65 — срещу постановките на: Ангелов. Борбите, 20—23;  Ангелов, Чолпанов. Българска военна история, с. 256.

 

41. Иречек. История на българите, 408—409;  Кузев. Восстание Константина и Фружина, с. 65;  Историја српског народа, 2, с. 88;  Калић. Ниш, с. 34;  Fine. Late Balkans, p. 507.

 

42. Срв. грамотата на Сигизмунд от 17 юни 1413 г., в която се говори за съвместни действия на войводата Сандал, „деспота (Стефан Лазаревич) и съюзни барони и благородници от нашите кралства Унгария и Босна срещу ударите и нападенията на неверните турци и съюзните им варварски народи" (Ljubić. Listine, VII: Mon. Slavorum, XII, 123—124);  Werner. Osmanen, S. 186;  Szakály. Phases of Turco- Hungarian Warfare, p. 78 (войските на крал Сигизмунд участвали в освобождаването на Ново бърдо).

 

43. Срв. сведенията на Duсas, p. 13120–31 / Dоukas, p. 111;  L. Сhalc., I, 170—172;  Schreiner. Kleinchroniken, I, No 72a18; 917; 973; II, S. 401; III, No 71a12;  Иpечек. История на българите, 409—410;  Кузев. Восстание Константина и Фружина, 66— 67;  Историја српског народа, 2, с. 89;  История на България, 4, с. 108;  Fine. Late Balkans, р. 468, 508;  Maтанов, Mихнева. От Галиполи до Лепанто, 157—158;  Ангелов, Чолпанов. Българска военна история, с. 257;  Тютюнджиев, Павлов. Българската държава, с. 34;  Гюзелев. Очерци, с. 85.

 

44. Thаllóсzу, Áldásу. Magyarország és Szerbia, No 119, p. 58;  Málуusz. Sigismund, S. 145 (датирана 1415—1417 г.).

 

45. Точната дата на смъртта на Мирчо е все още предмет на дискусии — най-вероятно според мен това станало на 31 януари 1419 г. (срв. Schreiner. Kleinchroniken, I, No 72а19; II, S. 409, А. 45; III, S. 115). Вероятно още през с.г. султан Мехмед I организирал наказателен поход срещу Влашко (пак там, 1, No 72a20; III, S. 116;  същият издател неправилно отнася това сведение към началото на 1417 г., въпреки изчерпателния коментар, който насочва към датировката 1419 г. Пак там, II, 405—406;  Дуйчев. Международното положение, 70—71).

 

46. Fejér. Codex, 10/6, р. 209;  Аltmann. Urkunden, II, 26—28, No 3928—3935;  Iorga. Notes et extraits, 1, p. 309;  Станојевић. Pipo Spano, с. 10;  Málуusz. Sigismund, S. 103;  Енгел. Унгария и турската опасност, с. 10З. Според Ф. Сакай „след българския поход през 1419 г." в Северинския банат била издигната (всъщност възстановена) крепостта Гурен/Görény (Szakály. Phases of Turco-Hungarian Warfare, p. 80;  вж. тук. гл. IX, бел. 154); сръбските историци са на мнение, че Сигизмунд преминал на десния дунавски бряг при Новиград (Кладово) (Историја српског народа, 2, с. 205).

 

47. L. Chаlc., I, р. 2054–6.

 

48. Gündisсh. Siebenbürgen, 419—420;  Szakály. Phases of Turco-Hungarian Warfare, 79—80;  Kurze Geschichte Siebenbürgens, S. 220.

 

49. Според История на България (4, с. 25) още през 1423 г. власите превзели и опожарили Силистра. Възможно е това да е станало малко по-късно, но без съмнение военните деиствия засегнали и българските земи (срв. Gelcich, Thallóczy. Raguza, р. 292: „in Bulgarie atque Transalpinus patribus";  Giurеsсu. Istoria românilor, p. 291;  Gеmil. Românii şi Otomanii. 104—109;  Armbruster. Der Donau-Karpatenraum, S. 122, A. 39).

 

282

 

 

50. Станојевић. Pipo Spano, 10—13;  Gündisch. Siebenbürgen, 420—421;  Szakály. Phases of Turco-Hungarian Warfare, p. 81;  Ангелов, Чолпанов. Българска военна история, 258—259;  Málуusz. Sigismund. 157—158;  Енгел. Унгария и турската опасност, с. 103. За военни действия между турци и унгарци при Гълъбец и Северин се съобщава и в Житието на Стефан Лазаревич, с. 418;  СБЛ, 4, с. 279.

 

51. Срв. Sfranze, G. 12, № 2 / Г. Сфранцес, 15—16;  Syropoulos, II, 11, р. 11221–25;  Schreiner. Kleinchroniken, I, No 139; II, 421—422.

 

52. Mopавчик. Византийские императоры, 251—252, 353—354;  Nicol. The last cenluries, p 334;  Ћурић. Сумрак Византије, с. 259;  Византийския василевси, с. 408.

 

53. Hиков. Турското завладяване, прил. № 3, 111—112;  Цветкова. Унгария в борбите на българите, с. 101;  История на България, 4, с. 108;  Божилов. Фамилията, I, № 54, с. 243;  Málуusz. Sigismund, S. 141;  Тютюнджиев, Павлов. Българската държава, 36—37.

 

54. Hurmuzaki. Documente, VIII, No 9, p. 4;  Iоrga. Notes et extraits, I, p. 435, n. 1.

 

55. Ангелов. Борбите на българския народ, с. 32;  Ангелов, Чолпанов. Българска военна история, с. 259;  Цветкова. Унгария в борбите на българите, с. 101;  История на България, 4, с. 108;  Pеtkоv. From Rebels, p. 119, n. 44.

 

56. Кuzеv, Al. Drei falsche topographische Identifizierungen. — In: Studia in honorem Veselini Beševliev, Sofia, 1978, 531—532.

 

57. Станојевић. Pipo Spano, с. 14. Това намира известно потвърждение и от последната грамота на Сигизмунд, в която се изброяват всичките му заслуги, като последната е „in terris Valachie et Bulgarie contra iam falos Turcos" (Wenzel. Okmánitár Ozorai Pipo, p. 613).

 

58. Schreiner. Kleinchroniken, 1, No 72a21; III, S. 116. „През годината 6934 завладя султан Кирицес София, Пирот и Кратово." В това сведение има някои анахронизми: през 1425/26 г. на власт е вече Мурад II, а не неговият баща Мехмед I (Кришчи); от друга страна, ако то отразявало турския поход срещу сърбите в началото на 1426 г., както приема издателят (пак там, 2, с. 431), защо в него фигурират градове, които би трябвало да са под турска власт, а липсва такова ново и важно завоевание като Крушевац (вж. тук, бел. 61).

 

59. Gündisсh. Siebenbürgen, 421—422;  Málуusz. Sigismund, 141—142;  Енгел. Унгария и турската опасност, с. 103. Вж. и сведението в една кратка византийска хроника за обсадата на Брашов през 1432 г. (Schreiner. Kleinchroniken, III, No 71a16, p. 159).

 

60. Ников. Турското завладяване, с. 102;  Божилов. Фамилията, I, № 50, с. 239;  Тютюнджиев, Павлов. Българската държава, с. 36.

 

61. Станојевић. Пино Спано, c. 11;  Историја српског народа, 2, с. 212;  Калић. Стефан Лазаревић и Турци, 14—15;  Ниш, с. 36;  Finе. Late Balkans, p. 522.

 

62. Срв. Gelcich, Thallóczy. Raguza, 309—310.

 

63. Pадонић, J. Споразум у Тати и српско угарски односи од XIII до XVI века. — Глас СКА, 187, (1941), 117—232;  Szakály. Phases of Turco-Hungarian Warfare, p. 81;  Историја српског народа, 2, c. 215;  Fine. Late Balkans, 523—524.

 

64. Szakály. Phases of Turco-Hungarian Warfare, p. 82;  Историја српског народа, 2, c. 216;  Калић. Стефан Лазаревић и Турци, с. 16;  Ниш, с. 36.

 

65. М. Спремић. Деспот Ћураћ Бранковић и Мачванска бановина. — ИЧ, 23, (1976), с. 23, 28, 34—35;  Szakály. Phases of Turco-Hungarian Warfare, 82—83;  Историја српског народа, 2, 219—220;  Калић. Стефан Лазаревић и Турци, с. 17;  Fine. Late Balkans, p. 527;  Málуusz. Sigismund, S. 146;  Енгел. Унгария и турската опасност, с. 103.

 

283

 

 

66. Szakály. Phases of Turco-Hungarian Warfare, p. 83;  Историја српског народа, 2, с. 221;  Fine. Late Balkans, 527—528;  Málуusz. Sigismund, S. 146;  Енгел. Унгария и турската опасност, с. 104.

 

67. Bertrandon, 197—198;  Френски пътеписи, 1, 53—54.

 

68. Ангелов. Борбите на българския народ, с. 34;  Цветкова. Унгария в борбите на българите, с. 102;  История на България, 4, с. 109;  Ангелов, Чолпанов. Българска военна ис горня, с. 259.

 

69. Kupelwieser. Die Kämpfe Ungarns, S. 42, 45;  Szakály. Phases of Turco- Hungarian Warfare, 83—84;  Историја српског народа, 2, 224—226;  Fine. Late Balkans, p. 529.

 

70. Málуusz. Sigismund, 146—147;  Енгел. Унгария и турската опасност, 104—105.

 

71. Сред тях най-изявени били: Матко Талоци, ишпан на Кеве и бан на Славония, Далмация и Хърватия (1435—1445); Франко Талоци, капитан на Белград и бан на Северин (1436—1439). Срв. Málуusz. Sigismund, 148—166;  Енгел. Унгария и турската опасност, 105—106;  вж. за братята Талони (Таловац) Божилова, Р. История на Хърватия. С., 1998, 79—80.

 

72. Bertandon, 194—195;  Френски пътеписи, 1, с. 53.

 

73. Досега в историографията не е обръщано внимание за коя част от българските територии става дума (срв. Ангелов. Борбите, 38—39;  Цветкова. Паметна битка, с. 77;  Унгария в борбите на българите, 102—103;  История на България, 4, с. 109); единствено К. Петков (From Rebels, p. 111) смята, че става дума за бившего Видинско царство.

 

74. Kupelwieser. Die Kämpfe Ungarns, S. 44;  Gündisсh. Siebenbürgen, 422—423;  Szakály. Phases of Turco-Hungarian Warfare, p. 84;  Енгел. Унгария и турската опасност, с. 104.

 

75. Ников. Турското завладяване, 94—96;  Rоkai. Poslednje godine, p. 104;  Цветкова. Паметна битка, 77—78;  Унгария в борбите на българите, с. 103;  История на България, 4, с. 109;  Божилов. Фамилията, I, № 54, 243—244;  Ангелов, Чолпанов. Българска военна история, 260—261;  Málуusz. Sigismund, S. 141;  Тютюнджиев, Павлов. Българската държава, с. 37.

 

76. Málуusz. Sigismund, 152—155, 163—164;  Енгел. Унгария и турската опасност, с. 106.

 

77. Kupelwieser. Die Kämpfe Ungarns, 46—47;  Hóman. Hungary, p. 606;  Rоkai. Poslednje godine, p. 107;  Szakály. Phases of Turco-Hungarian Warfare, p. 84;  Историја српског народа, 2, с. 244;  Енгел. Унгария и турската опасност, с. 106.

 

78. Срв. оценките y Kupelwieser. Die Kämpfe Ungarns, 47—48;  История Венгрии, I, с. 182;  Málуusz. Sigismund, 154—156;  Енгел. Унгария и турската опасност, с. 106. Твърде интересно е обстоятелството, че от този унгарски владетел и немски император се откриват немалко монети и в България Например в Шумен са открити 21 негови монети, които са повече от турските (20) от същия период. Срв. Лазаров, Л. Поглед върху монетната циркулация в днешните български земи през XV в. (според данните от колективните находки). — Нумизматика и сфрагистика, 1—2, (1992), с. 37.

 

79. Срв. сведенията на Duсas, р. 259 / Dоukas, 175—176;  L. Chalc., II/1, 30—31;  Schreiner. Kleinchroniken, III, No 71a18, p. 159;  Kupelwieser. Die Kämpfe Ungarns, 50—51;  Gündisсh. Siebenbürgen, 423—428;  Szakály. Phases of Turco- Hungarian Warfare, p. 85;  Ciоcultan, V. Le campagne ottomane de Transylvanie (1438) dans le contexte politique international. — RRH, 15, (1976), 437—446;  Gеmil. Românii şi Otomanii, p. 114;  Kurze Geschichte Siebenbürgens, S. 223.

 

80. Срв. сведението в Schreiner. Kleinchroniken, I, No 72a25; II, 452—453; III, No 71a18, p. 159;  Szakály. Phases of Turco-Hungarian Warfare, 85—86;  Историја српског народа, 2, 245—246;  Fine. Late Balkans, p. 530.

 

284

 

 

81. Срв. сведенията на Duсas, 261—263 / Dоukas, p. 177;  L. Chalc., Il/1, 23—26;  Critobulos, p. 9625–30;  Schreiner. Kleinchroniken, I, No 72a26; II, S. 455; III, No 71a, S. 160;  Kupelwieser. Die Kämpfe Ungarns, 52—53;  Дуйчев. Международното положение, с. 76;  История Венгрии, I, с. 192;  Szakály. Phases of Turco-Hungarian Warfare, p. 86;  Историја српског народа, 2, 246—247;  Fine. Late Balkans, p. 530;  Матанов, Михнева. От Галиполи до Лепанто, с. 172;  Енгел. Унгария и турската опасност, 106—107.

 

82. Сpв. сведенията на Duсas, 263—265 / Dоukas, 177—178;  L. Chalc., II/1, p. 257—10;  Sсhrеinеr. Kleinchroniken, I, No 72a27;  Kupelwieser. Die Kämpfe Ungarns, 55—57;  Кaлић-Mијушковић. Београд, 109—114;  Дуйчев. Международното положение, с. 75;  Szakály. Phases of Turco-Hungarian Warfare, p. 86;  Историја српског народа, 2, с. 250;  Енгел. Унгария и турската опасност, с. 107.

 

83. Палаузов. Ян Хуниади, 360—499;  Hóman. Hungary, 608—609;  Елекеш. Армията на Хуниади, 101—106;  Dan, M. P. Un stegar al luptei antiotomane. Iancu de Hunedoara. București, 1974, 23—28;  Цветкова. Паметна битка, 232—237;  Engel. János Hunyadi, 103—123.

 

84. Elekes. Hunyadi, 71—109;  Giurescu. Istoria românilor, p. 289;  Kurze Geschichte Siebenbürgens, 223—224 (според една от версиите истинският баща на Хуняди бил самият Сигизмунд, издигайки го необичайно бързо в йерархията на унгарската аристокрация).

 

85. Kurze Geschichte Siebenbürgens, S. 224;  Féjеr. Genus, p. 34, 45;  Pеsty. Szörényi bánság, I, 280—281;  Elekes. Hunyadi, 110—111;  Армията на Хуниади, с. 103 — вероятно е допусната грешка при превода, тъй като Хуняди неправилно е определен като „сремски бан"; същото е залегнало и у Цветкова. Паметна бигка, с. 233.

 

86. За значителната българска емиграция по това време в Унгария свидетелстват много документи, между които най-известна е грамотата на крал Сигизмунд от 30 декември 1428 г., според която на българското селище близо до столицата Буда (на мястото на дн. Сент Ендре) се давали редица привилегии. Срв. Málуusz, Е. Une colonie bulgare a proximité de Buda au moyen âge. — Studia Slavica ASH, 13, (1967);  Maюc. Българско средновековно селище в близост до Буда. — В: Българо-унгарски културни взаимоотношения, 124—134;  Буp, М. Българи в Маджарско през XV—XVIII в. — В: 300 години Чипровско въстание. С., 1988, 303—307.

 

87. Hurmuzaki, Densusianu. Documente, I/2, р. 664;  Documente Romaniae historica, D/I, No 259, p. 359. За крепостите Михалд и Гурен вж. тук, гл. IX, бел. 131, 154.  Kupelwieser. Die Kämpfe Ungarns, S. 61;  Zsоlnау. Vereinigungsversuche, 49—54;  История Венgrии, I, с. 230;  Цветкова. Паметна битка, 235—236;  Szakály. Phases of Turco-Hungarian Warfare, p. 86;  Историја српског народа, 2, c. 254;  Maтанов, Mихнева. От Галиполи до Лепанто, с. 181. Срв. и сведенията в Sсhrеiner. Kleinchroniken, I, No 5315, 5510 (неточна датровка); II, S. 456.

 

88. Срв. сведенията във византийските кратки хроники (Schreiner. Kleinchroniken. I, No 2914, 72а29; II, S. 462; III, No 71а23, 26, S. 160;  Гюзелев. Несебърската местна хроника, 234—235);  унгарските извори (J. de Thurосz, I, § 232, II/2, 322—325;  А. de Bonf., dec. III, Iib. 5, p. 119;  L. Carbо, p. 173);  вж. също:  Kupelwieser. Die Kämpfe Ungarns, 62—65;  История Венгрии, I, c. 231;  Gündisсh. Siebenbürgen, 429—430;  Цветкова. Паметна битка, с. 236;  Szakály. Phases of Turco-Hungarian Warfare, p. 87;  P. Abroudou. Date noi eu privire le batăllia din 22 martie 1442 dinire ostile lui Iancu de Hunedoara şi Mezid-bei. — Revista de Istorie, 32, (1979), 319—324;  Kurze Geschichte Siebenbürgens, S. 224.

 

89. Magyar-szerb oklevéltara, No 204/141—142;  Documenta Romaniae historica, D/I, No 269, 372.

 

285

 

 

90. Елекеш. Армията на Хуниади, с. 103;  Цветкова. Паметна битка, с. 234.

 

91. L. Сhаlc., II/1, р. 356–9.

 

92. За походите на Владислав Варненчик и Янош Хуняди през 1443—1444 г. съществува огромна литература: ще цитирам само най-съществените и по-нови трудове:  Zsоlnay. Vereininungsversuche, 57—79;  Сб.Варна 1444, С., 1969;  Коларов. Антитурските походи от 1443—1444 г., 44—104;  Die Teilnahme der Bulgaren am „Langen Feldzug" des Königs Wladislaw III. Jagiello von 1443—1444. — BHR, I, (1973), 65—71;  Адрианополският договор, 39—74;  Кузев. Маршрутът на Владислав, 139—152;  Цветкова. Паметна битка, 252—326;  Szakálу. Phases of Turco-Hungarian Warfare, 88—90;  Hоhlwеg, A. Kaiser Johannes VIII. Palaiologus und der Kreuzzug des Jahres 1444. — BZ, 73, (1980), 14—24;  История на България, 4, 28—29, 110—114;  Ћурић. Сумрак Византије, 380—388;  Pокaи, П. Боравак угарског краља Владислава I код Крушевца 1444. године. — Зборник Филозофског факултета Универзитета Београда (Споменица Ивана Божића), XV/1, (1985), 145—150;  Theocharides, I. The Stand of Byzantine Emperor on the Battle of Varna (1444) according to Greek Sources. — EB, 23/1, (1987), 107—119;  Fine. Late Balkans, 548—550;  Maтанов, Mихнева. От Галиполи до Лепанто. 134—139;  Takács. What about Varna?, 247—259;  Swiat chrziscijanski i turci osmanscy w dobie bitwy pod Warna, pod red. D. Quirini-Poplawskiej (Zeszyty naukowe Uniwersytetu Jagiellonskiego MCLXXVIII;  Prace historyczne, Zeszyt 119;  Studia Polono-Danubiana et Balcanica, VIII), Kraków, 1995;  Сб. Културно-исторически и етно-политически отношения между християнството и исляма на Балканите през XIV—XV в. С., 1995.

 

93. Петров. Фружин и походът до Варна, 272—274.

 

94. Ал. Кузев (Восстание Константина и Фружина, с. 59, бел. 35) изразява съмнение, дали наистина Фружин е взел участие във втория поход.

 

95. Божилов. Фамилията, I, № 54, с. 244;  Maтанов, Mихнева. От Галиполи до Лепанто, с. 137. Съществува и мнението, че след катастрофата при Варна княз Фружин се завърнал във Видинско (между Свърлиг и Пирот) и бил включен в османската провинциална администрация като муселем (?). Срв. Тютюнджиев, Павлов. Българската държава, 37—38.

 

96. J. de Thurocz, I, § 237, p. 251 (Димитров, Илиев. Йоан Туроци, с. 85)

 

97. Писание за султан Мурад, 42—43. Това намира потвърждение и в други османски извори. Срв. и коментара на: Цветкова. Паметна битка, 268—269;  Унгария в борбите на българите, с. 106;  История на България, 4, с.110;   Ангелов, Чолпанов. Българска военна история, с. 263.

 

98. Срв. Писание за султан Мурад, 40—41;  съобщава, че опожаряването на София станало по нареждане на турския управител при вестта за наближаването на християнската армия; според Йоан Туроци „онзи преславен с баните си град София, препълнен с народ и богатства, бил превзет, разграбен и обърнат на искряща огнена жар" (J. de Thurосz. I, § 235, р. 249;  Димитров, Илиев. Йоан Туроци, с. 85); същото се съобщава и от Антоний Бонфини, макар че от неговото изложение може да се направи и изводът, че подпалването на града станало след прекратяването на похода и оттеглянето на кръстоносната армия (A. de Воnf., doc. III, lib. 5, p. 129, 341—342;  ЛИБИ, V/1).

 

99. Срв. Писание за султан Мурад, с. 43;  Цветкова. Паметна битка, 270—271;  Унгария в борбите на българите, с. 106;  София, с. 83;  История на България, 4, с. 110.

 

100. Цветкова. Паметна битка, с. 272;  Унгария в борбите на българите, с. 107;  София, 83—84;  История на България, 4, 111—112.

 

101. Fejér. Genus, p. 57;  Hurmuzaki, Densusianu. Documente, I/2, p. 687;  Цветкова. Паметна битка, c. 268;  Унгария в борбите на българите, с. 105;  История на България, 4, с. 110.

 

286

 

 

102. Iorga. Notes el extraits, III, 109—110;  Цветкова. Паметна битка, с. 269;  Унгария в борбите на българите, с. 106;  История на България, 4, c. 110.

 

103. Der Briefwechsel des Piccolomini, I/1, No 117, p. 28l.

 

104. A. de Bonf., dec. III, Iib. 5, p. 131, 373—374 (Гагова. Антонио Бонфини, с. 35).

 

105. Срв. сведенията на L. Chalc., II/1, 81—90;  Duсas, 182—183 / Dоukas, 271—273;  Schreiner. Kleinchroniken, I, 5316, 5412; II, S. 463;  Kupelwieser. Die Kämpfe Ungarns, 73—76;  Мутафчиев. Старият друм през Траянови врата, 584—603;  Стари градища и друмове, 341—343;  Цветкова. Паметна битка, 274—276;  Ангелов, Чолпанов. Българска военна история, 263—268. За Златица срв. Soustal. Thrakien, 505—506;  Гагова. Тракия, 171—172.

 

106. Szаkály. Phases of Turco-Hungarian Warfare, p. 89.

 

107. От друга страна, доброто отношение на българите към този поход на крал Владислав и Хуняди се запазило за дълги години в българския фолклор, за което свидетелства една народна песен от Софийско:

 

„Радо ле, бела гражданко. Радо ле, софиянке ле,

виде ли войска да мине, да мине и да замине?

— Тате ле, старе бащице, премина войска маджарска,

колко на гора дървето, колко на дървето листето,

ранени коне яздеа, ковани дреи носеа.

Та си ойдоя, ойдоя, край пусто село Златица

тежка е зима паднала, та замръзнали, тате ле,

ковани дреи за снага, тънките пушки за рамо,

и замръзнали, пафнали ранени конье, алени."

 

(срв. Огнянова. Българо-унгарските отношения в българските песни, 278—279).

 

108. Срв. сведението от Писание за султан Мурад, с. 44;  Цветкова. Паметна битка, 272—273;  София, с. 84;  История на България, 4, с. 112.

 

109. Коларов. Адрианополският договор, 56—63;  Цветкова. Паметна битка, 284— 287;  Историја српског народа, 2, с. 257.

 

110. Въпросът, дали в Сегед крал Владислав ратифицирал постигнатия мир в Одрин, продължава да е спорен в историографията. Според мен все още по инерция, но неправилно се приема, че мирът бил потвърден (Werner. Osmanen, S. 234;  Цветкова. Паметна битка, с. 288;  История на България, 4, с. 29, 112;  Историја српског народа, 2, с. 258;  Fine. Late Balkans, 549—550;  Nicol. The last centuries, p. 362);  повече основания имат поддържниците на тезата, че полско-унгарският крал отказал да потвърди мира в Сегед (Halecki, О. The Crusade of Varna. A Discussion of Controversial Problems. New York, 1943, 30—35;  Babinger, Fr. Von Amurath zu Amurath. — Oriens, 3, (1950), S. 241;  Коларов. Адрианополският мир, 63—70;  Engel. Hunyadi, p. 110;  Takács. What about Varna?, p.251).

 

111. Коларов. Адрианополският мир, 71—72;  Цветкова. Паметна битка, с. 288;  Szakály. Phases of Turco-Hungarian Warfare, p. 90;  Историја српског народа, 2, с. 258;  Fine. Late Balkans, p. 550.

 

112. Срв. цитираните известия и коментара у Коларов. Антитурските походи, с. 54;  Цветкова. Паметна битка, 298—299;  Ангелов, Чолпанов. Българска военна история, с. 269;  Pеtkоv. From Rebels, p. 112, n. 15, 16. Това се възприема и от унгарската историография — срв. Angyal, D. Történeti tanulmányok, Budapest, 1937, p. 170, 175.

 

113. A. de Воnf., dec. III, lib. 6, p.141120–121;  ЛИБИ, V/1. Ведната след това Бонфини съобщава:

 

„Впрочем, между тях било уговорено, че България се отстъпва на турчина, но останалите части, които той бил завзел в Мизия, трябвало да бъдат върнати на предишните им собственици" (р. 141121–122).

 

Това сведение не означава според мен , че в Сегед крал Владислав се съгласил да отстъпи България (срв. Гагова.

 

287

 

 

Антонио Бонфини, с. 36). Авторката е имала предвид предварителните договорки в Адрианопол, които в крайна сметка не били признати от краля (вж. тук, бел 109, 110).

 

114. Цветкова. Паметна битка, с. 285, 287, 290, 299;  за позицията на Византия и другите средиземноморски сили:  Nicol. The last centuries, p. 361, 363, както и лит., цит. в бел. 92.

 

115. Кузев. Маршрутът на Владислав, c. 139;  Цветкова. Паметна битка, 299—300;  История на България, 4, c. 112;  Mатанов, Михнева. От Галиполи до Лепанто, с. 138.

 

116. Die Gedichte des Michel Beheim, I, S. 337, 313—323; български превод — Самият Търновград, c. 178.

 

117. Обикновено се приема маршрутът по Бехайм: Видин—Оряхово—Никопол—Свищов— Разград—Шумен и Нови пазар, като от там един отряд се върнал към Търново (Цветкова. Паметна битка, 301—303;  История на България, 4, 112—113;  Ангелов, Чолпанов. Българска военна история, с.2 71); по-правдоподобно е движението на втория поход според турските извори, които го описват като постепенно настъпление в цяла Северна България (фронтално?) от запад на изток. Писание за султан Мурад, с. 88 (Ловеч), 90—91 (Търново);  Кузев. Маршрутът на Владислав III, 144—147 (Никопол—Горна Оряховица— Търново—Шумен).

 

118. Паметна битка, с. 301, 324, бел.18 (цит. извори и лит.).

 

119. А. de Bonf., dec. III, lib. 6, p. 147, 210—211 (Гaговa. Антонио Бонфини, с. 36;  ЛИБИ, V/1).

 

120. Der Briefwechsel des Piccolomini, I/1, No 167, p. 488.

 

121. Срв. сведенията на A. de Воnf., dec. III, Iib. 6, p. 147, 201—202 (ЛИБИ/1).

 

122. J. de Thurосz, I, § 237, p. 252 (Димитров, Илиев. Йоан Туроци, с. 85).

 

123. Цветкова. Паметна битка, 306—320;  История на България, 4, c. 114;  Mатанов, Михнева. От Галиполи до Лепанто, c. 139. За отношението на българите срв. Pеtkоv. From Rebels, p. 119, n. 45.

 

124. Giurеsсu. Istoria românilor, p. 292;  Gеmil. Românii şi Otomanii, p. 121;  Цветковa. Паметна битка, c. 319, 323;  Унгария в борбите на българите, 109—110;  История на България, 4, 114—115;  Maтанов, Mихнева. От Галиполи до Лепанто, 139—140;  Ангелов, Чолпанов. Българска военна история, 283—284.

 

125. Jean de Wawren, II, 151—152;  Angеlov, D. Une source peu utilisee sur l'histoire de la Bulgarie au XVe siecle. — Byzbg., 2. (1966), 169—179;  Френски пътеписи, 1, c. 68;  История на България, 4, c. 115.

 

126. Fejér. Genus, p. 79;  Цветковa. Унгария в борбите на българите, с. 109.

 

127. История Венгрии, I, 209—210;  Fine. Late Balkans, p. 551.

 

128. Срв. сведенията на Сhаlc., II/1, 124—126;  Duсas, p. 277 / Dоukas, p. 185;  J. de Thurосz, I, § 241, 256—258; II/2, 346—350 (коментар и литература);  Schreiner. Kleinchroniken, I, No 2916; No 825; II, p. 474; III, No 71a, p. 16028Гюзелев. Несебърската местна хроника, 235—236;  Wеrnеr. Osmanen, S. 236;  Szakály. Phases of Turco-Hungarian Warfare, p. 88, 89—90;  Историја српског народа, 2, 263—265;  Калић. Ниш, 37—38;  Fine. Late Balkans, 554—555;  Ангелов, Чолпанов. Българска военна история, с. 283 (допускат и българско участие на страната на Хуняди).

 

129. A. de Bonf., dec. III, Iib. 7, р. 16065–69 (ЛИБИ, V/1).

 

130. История Венгрии, I, с. 211;  Szakály. Phases of Turco-Hungarian Warfare, p.91;  Историја српског народа, 2, 263—267;  Fine. Late Balkans. 554—555.

 

131. Papadrianou, J. L'historien byzantin Doukas et les Serbes. — Cyrillomethodianum, I, (1971), 113—117;  Исtoriјa српског народа, 2, 289—291;  Finе. Late Balkans, p. 560;  Mатанов, Михнева. От Галиполи до Лепанто, с. 182.

 

288

 

 

132. Срв. сведението на Duсas, p. 291 / Dоuкas, p. 192;  История Венгрии, I, 231;  Papadrianos, J. Les informalions apportées par Georges Sphranlzés sur le rôle du despote serbe, Djuradj Branković, dans les relations hongro-turques, durant les années 1451—1452. — Cyrillomethodianum, 2, (1972—1973), 165—169;  Mатанов, Михнева. От Галиполи до Лепанто, с. 182.

 

133. Срв. сведенията на  Critobulos, 4317—47 / Kritobulos, 82—87;  Duсas, p. 321, 341 / Doukas, p. 207, 216;  L. Chalc., II/2, 151—152;  Pънсиман. Падането на Константинопол, 88—89;  Head, С. Imperial Twilight. The Palaiologes Dynasty and the Decline of Byzantium. Chicago, III, 1977, p. 159;  Maтанов, Mихнева. От Галиполи до Лепанто, с. 184.

 

134. Срв. сведението на G. Sfranze. XXXVI, 11, р. 14024—1422 (бълг. превод: Г. Сфранцес. Дневникът, с. 61);  друти сведения и литература:  Moravcsik. Ungarisch-byzantinische Beziehungen, 349—360, 371—382;  Byzantium and the Magyars, p. 100;  Pall, F. Byzance a la veille de sa chute et Janco de Hunedoara (Hunyadi). — Byzsl., 30, (1969), 119—126;  Nicol. The last centuries, p. 376;  Szakály. Phases of Turco-Hungarian Warfare, p. 92;  Матанов, Михнева. От Галиполи до Лепанто, с. 196;  Византийските василевси, с. 412. Твърде подробно всички сведения са разгледани, но с неубедителна датировка (1451 г.) от Капитанфи. Византија, Турска и Угарска, 213—225.

 

135. Срв. История Венгрии, I, 211—212;  Moravcsik. Ungarisch-byzantinische Beziehungen. 356—359/378—380;  Рънсиман. Падането на Константинопол, 92—93;  Nicol. The last centuries, р. 381; Капитанфи. Византија, Турска и Угарска, 222—223.

 

136. G. Sfranzе. XXXVI, 9, p. 1409–19;  Г. Сфранцес, с. 60.

 

137. Duсаs, 341—343 / Dоukas, 216—217.

 

138. Срв. интересните разсъждения в това отношение на Wеrnеr. Osmanen, 247—248. За завладяването на последните свободни днешни български земи по Черноморското крайбрежие срв. сведенията на Duсаs, р. 321 / Dоukas, p.207;  Critobulos, p. 3526—362 / Kritobulos, 70—71;  Рънсиман. Падането на Константинопол, с. 85;  Niсоl. The last centuries, p. 382;  История на България, 4, с. 30 (неправилно датирано след завладяването на Константинопол);  Fine. Late Balkans, p. 563;  Maтанов, Mихнева. От Галиполи до Лепанто, с. 184.

 

139. Ostrogorsky. Geschichte, S. 472;  Вréhier. Vie et mort de Byzance, 427—428; Рънсиман. Падането на Константинопол, 142—153;  Nicol. The last centuries, 387—391;  Fine. Late Balkans, p. 563;  Византийските василевси, c. 413;  Mеuthеn, E. Der Fall von Konslantinopel und der lateinische Westen. — Historische Zeitschrift, 237, (1983), 1—35.

 

140. Срв. сведенията на Duсаs, 395—399 / Dоukas, 242—243;  Critobulos, p. 992–7;  Schreiner. Kleinchroniken, I, No 6310, 6944; II, 483—484;  Динић-Kнежевић, Д. Српска деспотовина према Турцима од пада Цариграда до опсаде Београла (1453—1456). — Годишњак Филозофског факултета у Новом саду, 6, (1961), с. 129;  Zасhariadou, К. А. The First Serbian Campaigns of Mehmmed II (1454, 1455). — Annali dell' Istitulo Orientale di Napoli, N.S., XIV (Scritti in onore di Laura Veccia Vaglieri). Napoli, 1964;  Romania and the Turcs, No XIII, 837—839;  Кирковић, С. Деспот Ћураћ Бранковић и угарско-турски преговори 1454 г. — Глас САНУ, 280, (1971), 103—112;  Историја српског народа, 2, 295—296;  Finе. Late Balkans, 568—569.

 

141. Пaлayзов. Ян Хуниади, 479—480;  Kupelwieser. Die Kämpfe Ungarns, 120—121;  Zsоlnay. Vereinigungsversuche, S. 123;  Szakály. Phases of Turco- Hangarian Warfare, p. 92;  Историја српског народа, 2, с. 296;  Кaлић. Ниш, с. 38;

 

289

 

 

Гюзелев, В. Николай Кузански за събитията в България през 1454 г. — ИПр, 42/1, (1986), 44—50 (с подробен преглед на всички извори, имащи отношение към тези събития).

 

142. J. de Thurocz, I, § 245, p. 263 (II/2, 360—361);  Димитров, Илиев. Йоан Туроци, с. 87;  A. de Воnf., dec. III, Iib. 7, p 168, 191—192 (ЛИБИ, V/1;  Гaговa. Антонио Бонфини, с. 37 — неправилно датирано през 1448 г.). Сведението на Дука, че по същото време унгарците преминали Дунава, достигнали до околностите на Търново и след като заграбили голяма плячка се върнали обратно (Duсas, p. 39720–22 / Dоukas, p. 2439), ce отнася явно за похода на Хуняди през Ниш, Пирот и Видин.

 

143Цветкова. Хайдутството в българските земи, с. 77, № 4.

 

144. Пак там, с. 30;  Цветкова. София, с. 84.