Българо-унгарски отношения през Средновековието

Христо Димитров

 

X глава

Унгарският натиск срещу България през втората половина на XIV в.

 

 

Тук се разглежда един от периодите на българо-унгарските отношения, за които се приема, че са познати сравнително добре на българската историография, и то благодарение на изследвания от сравнително близкото минало [1]. Въпреки привлечения значителен материал (главно от унгарските кралски грамоти) не всичко е напълно изяснено, понякога се стига до заблуждения. Най-слабо застъпен според мен е анализът на сведенията и събитията в контекста на цялостните исторически процеси в Европейския Югоизток.

 

През 1354 г. османските турци отбелязали началото на трайното си присъствие в Европа, след като завладели в ранната пролет на с.г. изключително важната крепост Галиполи и я заселили с турски колонисти [2]. Особено застрашени от действията на турците се оказали най-близките до тях България и Византия. През лятото на с.г. нашествениците предприели една от най-опустошителните си акции срещу България начело с Орхановия син Сюлейман, който „завладяваше градове и опустошаваше цялата страна..." [3]. Възможно е именно тогава в една от битките да е загинал българският престолонаследник Михаил Асен, след като по-рано същата участ сполетяла и по-малкия му брат Иван Асен [4]. Турското закрепване на Галипол оказало силно влияние и върху политическия живот на империята. В края на с. г. с помощта на генуезците Йоан V Палеолог „ успял да си възвърне престола в Константинопол отстранявайки своя противник Йоан Кантакузин [5]. През лятото на 1355 г. България и Византия достигнали до политически и брачен съюз с антитурска насоченост, ангажирайки и силите на Венеция и Генуа [6]. Това било правилна стъпка — един от редките примери за държавнически усет, проявяван от Търново, която, за съжаление, се оказала временно явление и не успяла да спре пропадането на България...

 

В същото време, когато турците се заселвали в Галиполи и разорявали българска и византийска Тракия, no северозападните краища на Балканския полуостров средновековна Сърбия достигнала зенита на своята мощ, полагайки неистови усилия да изтласка маджарите от Мачва, за да се укрепи по целия прилежащ бряг на Дунав,

 

232

 

 

да отреже Босна от унгарско влияние и да наложи своята власт там [7]. Смъртта на цар Стефан Душан в края на 1355 г. попречила на сърбите да осъществят амбициозните си планове по отношение на Унгария и Босна. След смъртта на този забележителен сръбски владетел неговата империя започнала да се разпада на отделни княжества. Този процес засегнал най-много Македония [8]. Това дало възможност на маджарите отново да заздравят властта си в Мачва, т.е. да разширят хинтерланда около Белград и неговата област, а към 1359 г. — да окажат помощ за обособяването на Браничевскохо княжество на братята Растислаличи, които после нерядко търсели маджарската подкрепа [9].

 

След отслабването на Сръбското царство единствените сили, желаещи да се противопоставят на турската инвазия били Византия и България. За съжаление, дори в съюз, те едва ли биха могли да създадат ефективна отбрана срещу турските нападения в Тракия след закрепването им на Галиполи, а още по-малко пък да изтласкат обратно нашествениците в Мала Азия. Византия и България се раздирали от вътрешни противоречия, споразуменията им с венецианците и генуезците били несигурни и често не в техен интерес. Още по-драматична се оказала борбата за власт между властелите-великаши, които започнали да си оспорват наследството на Стефан Душан. Единствената сериозна сила в Европейския Югоизток — Унгарското кралство на Лудовик (Лайош) I Велики, се ангажирало изцяло с връщането на южните си покрайнини, неспособно да прозре задаващата се страшна опасност и за самото него в лицето на турците.

 

В тази обстановка би било логично постигнатият политически съюз между Византия и България да се укрепва и разширява с привличането на други влиятелни и мощни сили. Между тях несъмнено място имало и Унгарското кралство. Вместо това, твърде скоро след сключването на съюза през 1355 г., българо-византийските отношения започнали отново да охладняват [10], за да достигнат след няколко години до открита неприязън, враждебност и война. Трудно е да се разгадаят причините за този обрат. Дали той се дължал на интригите на висши духовници от двете страни по вътрешнополитически и религиозни проблеми, или на евентуалното неодобрение, което предизвиквала в българските среди все по-откритата „прозападна" политика на младия Йоан V, или пък евентуалното недоволство на Константинопол от проявите на склонност към съглашателство и контакт с турците в Тракия от страна на българите. Твърде е вероятно причините за това да се крият в целия комплекс

 

233

 

 

от особености в българо-византийските отношения към края на 50-те — началото на 60-те години на XIV в.

 

Предполата се, че България взела някакво участие в кратковременния и неосъществен опит за създаване на широка антитурска коалиция между Византия, Венеция, Генуа, Трапезунд, кипърския крал и родоските рицари-хоспиталиери през 1362—1363 г. [11] Поради силните противоречия между двете главни морски сили от Италия лигата се оказала нестабилна, а нейните успехи — съмнителни, което предопределило и скорошното ѝ разпадане. Възможно е българският владетел да се почувствал ощетен или най-малкото обезкуражен от перспективата за ефективността на един по-широк европейски съюз срещу азиатския нашественик — плод по-скоро на моментни конюнктурни настроения, отколкото на далновидно държавническо мислене.

 

През 1364 г., въпреки разширяващото се турско настъпление в Тракия [12], между Търновското царство и Византия избухнала последната война за владеенето на Черноморското крайбрежие на юг от Балкана [13]. По време на това събитие последователно започнали да се намесват и други външнополитически фактори, които постепенно разширили конфликта. Още от начало върху него оказало влияние турското военнополитическо присъствие в Тракия [14]. Според мен конфликтът възникнал поради привличането на турците като определящ фактор в отношенията между България и империята, При това по-голяма вина в случая носела българската страна.

 

Сведението на Кантакузин, че по време на обсадата на Месемврия от византийците българският цар привлякъл „варварите в Тракия" [15], т. е. използвал турска помощ, едва ли трябва да се омаловажава. Както показват и други извори, последвалите събития още повече въвлекли Търновското царство в съюза с турците [16], който по същество бил организиран като противодействие на замислената от император Йоан V мощна християнска коалиция. В нея трябвало да вземат участие Унгария, Папството, Савоя, серският деспот Йоан Углеша, а може би и влашкият воевода и добруджанският деспот.

 

Тази коалиция, в която особено важна роля била отсъдена на Унгария, първоначално едва ли имала антибългарска насоченост. Формирането ѝ в резултат на дипломатическите усилия на император Йоан V Палеолог имало за главна цел привличането на Папството и западните католически държави в помощ на Византия срещу турската експанзия [17]. Но още през 1364 г. българският цар се изявил може би твърде неочаквано като съюзник на турците в Тракия срещу империята, което предизвикало оправданата отрицателна реакция

 

234

 

 

на византийската страна и на нейните потенциални и бъдещи съюзници [18].

 

При тези обстоятелства през пролетта на 1365 г. започнал походът на крал Лайош I срещу България, последван от унгарската окупация на Видинското царство [19]. Въпреки че маджарската акция по принцип не намира оправдание, мисля, че тя не може да се смята за самоцелно завоевателна [20]. Без да е възможно да се определи доколко оправдани били действията на унгарския крал от гледна точка на турската опасност [21], може да се смята, че именно българо-турският съюз, насочен главно срещу Византия, вероятно послужил като casus belli.

 

През зимата на 1365—1366 г. византийският император Йоан V предприел пътуване с кораб по „бурното Черно море" и ледоходния Дунав към Буда, придружен от двамата си синове Мануил и Михаил, за да разговаря с унгарския крал за съвместни действия срещу турците на Балканите [22]. Междувременно към тях от страна на Запада се присъединил само савойският граф Амедей VI — първи братовчед на ромейския василевс по майчина линия (неговият баща Еймон бил брат на императрица Анна Савойска) [23]. Отпътуването на Йоан V от Буда обратно по Дунава към Черно море и византийската столица почти съвпаднало по време с придвижването на Амеедеевия флот към Константинопол. По-натъшното пътуване на василевса по Дунава след Видин било възпрепятствано от враждебните действия на Иван Александър, който според унгарските извори отново използвал турска помощ.

 

Преди около половин столетие П. Ников публикува една грамота на влашкия воевода и унгарски васал (бан на Северни) Владислав Влайку от 1372 г. С нея той наградил своя приближен Владислав Добка за заслугите му, между които и участието му на страната на унгарския крал Лайош I във войната срещу турците и търновския цар [24]. Тези сведения бяха интерпретирани от П. Ников и използвани и от други автори като указание, че през 1366 г. българите предприели с помощта на гурците нападение срещу окупираната от маджарите Видинска област, но били отблъснати от унгарците, подпомогнати от влашкия воевола и малжарски васал Владислав [25].

 

Изводи ге на Никои, възприети от повечето изследователи, намират потвърждение и в текста на т. нар. „Мариацелска легенда". Тя представлява кратък историко-летописен разказ, чийто оригинал, за съжаление, не е запазен. Съдържанието му обаче може да се смята за автентично, макар че е преразказано от виенския преподавател по изкуства и църковно право Иохан Менестарфер през XV в. [26] В разказа става дума за голяма победа на унгарския крал Лайош I

 

235

 

 

над турците, което се потвърждавало и от надписа в катедралата на Мариацел (Австрия) [27]. Опитът в последно време тези сведения да бъдат привлечени за някакъв друг поход на крал Лайош срещу турцитс и българите във Влашко (?) през 1375 г. според мен не е особено удачен [28].

 

Сведенията от унгарските кралски грамоти дават интересни подробности за присъствието на маджарите във Видинската област през 1366 г., както и за развитието на военните действия срещу Търговското царство и съюзените с него турци. Например става ясно, че унгарците получили подкрепа в лицето на примикюра Георги, заради което кралят потвърдил всичките му собственически права [29], а впоследствие го издигнал за „воевода на България" и му подарил 5 села, едно от които вероятно носело името Габровница [30]. Едно писмо на Петър и Андрей от Рагуза, съдии във Видин от 15 септември 1366 г., илюстрира не само материалната ангажираност на Дубровнишката република във военната операция на унгарския крал срещу Видин [31].

 

Особен интерес предизвиква писмото на Петър Химфи от 20 октомври 1366 г. до неговия брат Бенедикт, „капитан на Видин и България", за ситуацията около крепостта Feyerwar (Белоградчик) и необходимостта от подкрепления срещу „княза на Търново", т. е. Иван Александър [32]. Вероятно военните действия между двете страни се водели с променлив успех. В писмото до бан Бенедикт от 11 ноември 1366 г. крал Лайош I му нарежда да прекрати настъплението в България и да се яви при него лично [33]. В кралското писмо от 2 април 1367 г. до Петър Химфи, кастелан на Оршова, се съдържат благодарности за заслугите му във военните действия срещу българите [34], явно заради спирането на настъплението им при Белоградчик.

 

Неблагоприятно за Търновското царство завършила и голямата морска експедиция на „Зеления граф": савойците окупирали цялото българско Черноморие на юг от Балкана, което по-късно било предадено на Византия [35]. Възможно е савойците да действали заедно с маджарите, още повече, че в експедицията им наистина взели  участие унгарски рицари [36].

 

Новата 1367 г. изглежда донесла известно облекчение за търновския владетел, който се намирал в незавидно враждебно обкръжение на маджари, савойци и ромеи. Основания за това дава съдържанието на едно писмо от „българския бан" Петър Химфи до унгарската кралица Елизабет от 22 май 1367 г. [37] В него се казва, че между „императора на Гърция и Александър от Търново" било постигнато тайно съглашение: търновският цар се задължавал да даде на

 

236

 

 

Влайку 180 000 флорина. В замяна на това влашкият воевода трябвало да превземе и предаде Видин на българите, а Иван Александър обещал да предостави на император Йоан V срещу посредничеството му по този въпрос черноморските крепости Несебър, Тохун (Анхиало, Поморие) и Варна. Поради тази опасност унгарският бан на Видин молел за помощ.

 

Известието, за което няма основание да се мисли, че е недостоверно, води до някои интересни, макар и не особено приятни заключения. Явно Иван Александър успял да осъществи дипломатически пробив във враждебното обкръжение на маджари, савойци и ромеи. Като се има предвид последното датиране на писмото (22 май), вероятно унгарският бан на Видин го написал ведната щом получил обезпокоителната информация, т. е. преговорите между търновския цар и Йоан V едва ли били по-рано от пролетта на с. г. Вероятно Иван Александър се съгласил да отстъпи българското Черноморие на Византия още по време на преговорите с Амедеевите пратеници. Но най-непонятното в това известие е, че българският владетел бил съгласен за отвоюването на Видин да пожертва и Варна, дори и след като савойците не успели да превземат града. Ето защо основателно може да се зададе въпросът: нима връщането на Видин към България си заслужавало предаването на почти цялото българско Черноморие на Византия, с която Търново воювало за него само преди 3 години, използвайки турска помощ? Толкова невъзможно ли било постигането на споразумение с унгарците при по-малко жертви от българска страна? Като се има предвид крайният резултат от унгарската акция във Видин — доброволното възстановяване на статуквото от страна на маджарите, струва ми се, че на този въпрос трябва да се отговори отрицателно.

 

Но каква е причината, поради която Иван Александър успял да привлече византийския император на своя страна в конфликта с маджари и савойци, като същевременно не можел да постигне пряко споразумение с двете западни сили? Като се има предвид, че през посочения период ромеите съвършено ясно осъзнали, че не е възможно да се сключи нова църковна уния, а оттам и да се получи ефективна западна помощ [38], отдръпването им от съюза със савойците и маджарите е лесно обяснимо. Така ли станало и при съюза между българите и турците? Смятам, че и на този въпрос също трябва да се отговори отрицателно. Иначе как може да се обясни неотстъпчивостта на западните сили и все още недоброжелателното дистанциране на влашкия воевода [39]. Затова мисля, че България още една-две години изпитвала смазващото въздействие на съюза си с турците. Това я правело непримирим враг в очите на маджарите,

 

237

 

 

а също и силно затруднявало претворите за единодействие с империята, с влашкия воевода и добруджанския деспот.

 

През 1368 г. в отношенията между влашкия воевода Влайку и маджарите настъпили съществени промени. За това свидетелстват и данните от грамотите, които засягат и унгарската власт във Видин. На 26 март 1368 г. крал Лайош I и палатинът Ладислав Онелн изпратили писмо до „Бенедикт, бан на България", в което го известявали, че при него ще пристигне магистър Николай, специален пратеник до влашкия воевода, като заедно с това се планира изпращането на войска към България [40]. На 17 юли 1368 г. крал Лайош I изпратил ново писмо до бан Бенедикт, че магистър Николай гарантирал спазването на мира след преговорите си с Влайку, но въпреки това кралят не се отказал да изпрати войска към Видин [41]. На 18 октомври с.г. трансилванският вицевоевода Петър вече издал заповед за набиране на войска [42]. На 28 октомври с.г. крал Лайош I, който лично предвождал похода, издал заповед „в България при крепостта Zokol (Соколец?)" да се отсрочи глобата на магисъър Николай (заради провала на дипломатическата му мисия при власите?), тъй като той бил нает като капитан във войската на господаря (палатина?) Ладислав [43]. През ноември с.г. унгарските войски предприели настъпление срещу власите от две страни: от Трансилвания и „от земите на България", т.е. откъм окупираните части на Видинската област. Те обаче претърпели поражение при Дъмбовица, за което свидетелстват и сведенията в унгарските наративни извори [44]. Положението на унгарската власт във Видинската област явно станало твърде критично, след като крал Лайош I със специална грамота от 4 декември 1368 г. освобождавал от отговорност кастеланите на Видин, Лаган (Лом?) и Белоградчик, ако се наложело да предадат своите крепости [45].

 

Затова смятам, че едва към края на 1368 г. търновският цар изоставил съюза си с турците, успял с посредничеството на Йоан V и добруджанския деспот да сключи антиунгарски съюз с Владислав Влайку за освобождението на Видин, а вероятно се опитал да привлече и сърбите [46]. В началото на 1369 г., след като във Видин избухнало въстание на местното население, насочено срещу мисионерската дейност на францисканските монаси [47], влашкият воевода успял да превземе града и да го задържи за около 6 месеца [48]. После маджарите отново си върнали града, но унгарският крал вече бил съгласен да преговаря (българо-турският съюз не съществувал?): На 29 август 1369 г. Лайош I писал до „българския бан" Петър Химфи: „ние решихме чрез поръчителството на Влайку воевода и Добротица да освободим царя на Видин и да му върнем земята при условие,

 

238

 

 

че същия цар ни изпрати в залог двете си дъщери". По-нататък той нареждал как да стане опразването на Видин от унгарските войски [49]. На 19 септември с. г. крал Лайош I написал ново писмо до бан Бенедикт, с което му препоръчвал да изслуша съветите на неговия специален пратеник във Видин Стефан, архиепископ на Калоча. за предаването на града и неговата област, както и по въпросите на вярата [50]. На 25 септември с. г. унгарският монарх издал специална грамота, потвърждаваща правата на архиепископа на Калоча да приеме властта във Видин от бан Бенедикт и неговия брат Петър, като възстанови там „Страцмерий, царя на Видин"' [51]. На 12 ноември 1369 г. крал Лайош I в своя грамота нарича Бенедикт Химфи вече „бивш бан на кралство България" [52].

 

Така завършила маджарската акция срещу Видинската област през 1365—1369 г. Всъщност унгарската страна не спечелила много — няколко хиляди покатоличени българи [53], които с течение на времето се изселили от българските предели към Трансилвания и Банат, а в политически аспект — разрушаването на българо-турския съюз, сключен през 1364 г. Най-големи щети естествено претърпяла България: териториално тя загубила Черноморското крайбрежие на юг от Балкана: сигурността откъм турците се оказала временна и на твърде висока цена: във Видин бил отново възстановен Иван Срацимир, но като самостоятелен владетел: с получаването на Варна Добруджанското деспотство започнало уверено да се оформя като „третата България".

 

Вероятно унгарският владетел едва ли гледал толкова сериозно на възможността за трайно съществуване на маджарския banatus Bulgariae с център Видин. Не може да не направи впечатление, че в крайна сметка той твърде лесно се съгласил унгарците да се изтеглят от Видинската област, при положение, че те си я възвърнали дори след намесата на влашкия воевода и на добруджанския деспот, които застанали на страната на Иван Александър. Може би цената за това било евентуално поемане на известни договорни задължения спрямо Унгария от страна на възстановения във Видин Иван Срацимир. В полза на подобно предположение говори най-малкото фактът от цитираното писмо на Лайош I, че Иван Срацимир бил принуден да изпрати като заложници в кралския двор двете си дъщери. Съществува и друго известие, позволяващо да се допусне, че видинският владетел е установил впоследствие твърде тесни и приятелски връзки с маджарите. За това свидетелства едно негово пра теничество до техния крал [54].

 

В подобен смисъл са сведенията и от унгарските наративни извори. Съвременната на събитията Дубнинка хроника съобщава, че

 

239

 

 

Иван Срацимир „бил върнат обратно във Видин от името и авторитета на Негово величество при определени условия и задължения. Така оттогава насетне този владетел спазвал обещаната вярност и подчинение към Негово величество." [55] Почти същата информация се съдържа и в по-късните хроники на Йоан Туроци и Антоний Бонфини [56].

 

Още К. Иречек обръща внимание на по-силното западно влияние върху Видин, което се запазило и след изтеглянето на унгарците [57]. Като доказателство той привежда папското послание до Клара, съпругата на влашкия воевода, от което става ясно, че една от нейните дъщери (imperatrix Bulgarie), съпруга на Иван Срацимир, през 1370 г. била все още католичка [58]. За тесните връзки между Видин и маджарите косвено свидетелства и интензивната търговия между областта и Дубровник — важен съюзник на Унгария по това време [59]. След 1369 г. се забелязва и добре изразено унгарско влияние върху сребърното монетосечене на Иван Срацимир, който предпочел да бъде изобразяван върху своите монети по начин, сходен с представянето на унгарския крал [60].

 

Видинското царство, макар и изпаднало под някаква политическа зависимост от Унгария, или по-скоро (както по времето на Яков Светослав) принудено да бъде съюзник и партньор на маджарите, продължило да се развива в политическо и икономическо отношение сравнително необезпокоявано [61]. Коренно противоположно обаче било положението в Търновското царство. След падането на Одрин в ръцете на турците през пролетта на 1369 г. същата участ сполетяла и основните укрепени центрове в българските части на Тракия и Загора [62]. Към края на своето управление Иван Александър спечелил Видин за сина си Иван Срацимир, но загубил почти всички български владения на юг от Балкана, с изключение на Софийската област. Това предопределило едно твърде незавидно наследство за Иван Шишман, който след смъртта на баща си на 17 февруари 1371 г. поел съдбините на Търновското царство [63].

 

Възможно е новият търновски владетел да изразил някаква съпричастност към подготвяната съвместна акция на сръбските князе в Македония Вукашин и Углеша срещу турците през есента на 1371 г., която завършила с катастрофата при Черномен [64]. Съществува едно интересно, макар и по-късно турско известие с погрешна хронология. Според него деспот Углеша предварително се договорил с владетелите на Босна, Унгария и Влашко [65]. Възможно е това сведение да е повлияно както от по-късната действителност, така и от някои реални факти при подготовката на християнската акция.

 

240

 

 

Първоначално Иван Шишман вероятно отказал на предложението на султан Мурад I за нов политически и династически съюз. Твърде скоро обаче, може би още в края на 1371 или най-късно през 1373 г., той бил принуден да приеме условията на турците, с което фактически се превърнал в техен васал [66].

 

Този извод намира потвърждение и в сведенията на един унгарски латиноезичен извор — писмо на унгарския крал Лайош I от 6 юли 1374 г. от Золиом до бившия „бан на България" магистър Бенедикт Химфи. В него между другото се казва: „При нас достигнаха много слухове от страна на Лайкон (Влайку) войвода и турците, за които се казва, че са съюзници. Добавя се и това, че Лайкон войвода се е установил в Никопол." [67]

 

По времето, когато е написано въпросното писмо, отношенията между Унгарското кралство и неговия бивш васал — влашкия воевода Владислав Влайку, отново започнали да се влошават [68]. Това обяснява и желанието на краля да привлече за съветник при определянето на позицията на Унгария спрямо Влашко бившия „български бан" магистър Бенедикт Химфи, който играел важна, често пъти посредническа роля в угро-влашките отношения по време на събитията през 1365—1369 г. и окупацията на Видинската област [69].

 

Твърде съществена е информацията за установяването или възможния процес на установяване на съюзнически отношения между влашкия воевода и турците, насочени срещу Унгария. Изглежда, че инициативата за съюза принадлежала на власите, щом като за целта Влайку се установил в Никопол. Всичко това основателно повдига въпроса, каква е ролята или състоянието на Търновското царство, щом като между власи и турци свободно се осъществявали контакти по Дунава, независимо дали влашкият воевода трябвало да пристигне в българския Никопол — наричан по-късно в унгарските извори „Големия Никопол", или още по-лошо: трябвало просто да остане в стоящия на отсрещния бряг на голямата река влашки Никопол (наричан по-късно „Малкия Никопол", известен и като Холъвник — дн. Турну Мъгуреле) [70]. Информацията от писмото на унгарския крал потвърждава недвусмислено васалното положение на Търновското царство по това време спрямо турците, щом като те можели безпрепятствено да водят на Дунава преговори с власите за съюз срещу унгарците.

 

Този извод намира потвърждение и в някои други западни извори, въпреки че тяхното датиране и прецизност будят съмнение. Става дума за известие в италианската хроника от Карара относно едно писмо на крал Лайош I от 29 септември 1377 г., в което се съобщава за голяма битка на унгарска територия между войските на

 

241

 

 

краля и „Radano, prinzipo di Bulgaria infedele" [71]. На това известие обръщат досега внимание и някои български историци, но без по- задълбочен коментар [72]. В унгарската историография обаче е направен по-сериозен опит за комплексното анализиране на историческата ситуация около сведенията за влашко-турския съюз и маджарската реакция. Стига се до извода, че от началото на май до края на сегпември 1375 г. между крал Лайош I, от една страна, и между власи и турци — от друга, се водели значителни военни действия, които обхванали както Влашко, така и Трансилвания [73]. Именно с тях въпросният автор свързва „Мариацелската легенда" и сведенията за пленяването от турците на дъщерята на Бенедикт Химфи Маргарита, продадена като робиня на о. Крит и впоследствие откупена едва към 1408 г. заедно с двете ѝ дъщери, които имала от господаря си [74].

 

Тази теза е твърде интересна, макар че по редица „доказателства" за нея може още да се спори. За мен не е напълно сигурно дали походът на Лайош I срешу власите се датира през 1375 или през 1377 г. [75], макар че може би наистина той бил предизвикан от възможността за установяване на съюз между власи и турци. Участието на турците, особено във военните действия в Трансилвания, ми се струва проблематично. Дъщерята на Бенедикт Химфи би могла да е пленена още при събитията през 1366 т., когато е сигурно, че при Видин маджари и власи се сблъскали със съюзените тогава българи и турци; пак от същото време може да се датират надписът в катедралата на Мариацел и кратката летописна бележка за победата на Лайош I над турците [76]. Най-спорен обаче си остава проблемът около личността на българския княз Радан (Радо?). Според мен е сигурно, че той не може да е Иван Срацимир, тъй като неговото име е добре известно в унгарската канцелария и се изписва горе-долу правилно. Освен това след 1369 г. връзките му с маджарите станали доста тесни [77]. В такъв случай остават 3 възможности: 1. Той бил високопоставен приближен на Иван Шишман, който като васал на турците трябвало да предостави съюзна войска на власите срещу маджарите: 2. Радан (Раду) бил васален на Търново влашки господар, който логично попадал и под турска зависимост и трябвало да помогне на Влайку срешу унгарците; 3. Това бил самият влашки воевода Раду I (1377—1383), брат и наследник на Влайку [78], васален както на Търново, така и на турците. Но който и от трите варианта да предпочетем, цялата ситуация потвърждава още веднъж васалната зависимост на Търново от турците, която го поставяла във враждебна позиция спрямо Унгарското кралство.

 

Така от началото на 70-те години Видинското и Търновското царства се оказали в противоположни позиции по отношение на

 

242

 

 

маджарите. Затова Иван Срацимир се почувствал достатъчно силен и превзел още до края на 1371 г. Софийската област, а видинският митрополит бил поставен под юрисдикцията на Константинопол [79]. Конфликтът за София прераснал в истинска война, спечелена от Иван Шишман, който вероятно се възползвал от положението си на турски васал; но враждебните отношения между двамата владетели продължили да съществуват [80].

 

Към края на 70-те години на XIV в., оставайки лоялен турски васал и без да изменя на традиционно добрите отношения с Венеция, търновският цар се обявил срещу своя зет, съимператора Андроник IV, и генуезците във войната за о. Тенедос [81]. Това отново го противопоставило на Добруджанското дссиотство, което междувременно се отказало от съюза с венецианците и Трапезунд, ознаменувано с убийството на важния посредник между тях — несебърския деспот Михаил, зет на Добротица, от неговия шурей Тертер в Тристрия през 1376—1377 г. [82] Всичко това обаче предполата и промяна на политиката спрямо Унгария. Известно е, че първоначално маджарите подкрепяли император Йоан V заедно с Папството и Венеция срещу сина му Андроник IV заради съюза му с турците, на които отново била отстъпена стратегически важната крепост Галиполи [83]. През 1378—1381 г. обаче избухнала „войната Киоджа", в резултат на която унгарците и генуезците победили Венеция [84]. Това би трябвало да означава, че докато между Търново и маджарите се запазили враждебните отношения, Добротица по това време най-малкото нямал противоречия с унгарците.

 

Добруджанското дсспотство обаче се оказало несигурен съюзник. Конфликтът между Добротица и Лигурийската морска република скоро избухнал отново и се водел твърде активно, особено през 1382—1387 г. Мир бил постигнат едва от новия добруджански владетел Иванко [85]. Дотогава „третата България" освен с генузците, логично се конфронтирала с Търново и турците, като можела да разчита само на венецианска подкрепа [86]. Вероятно отношенията с маджарите, доколкото такива съществували, едва ли били приятелски.

 

Противопоставянето между Иван Шишман и Добротица не можело да донесе нищо хубаво за България, с изключение на прехвърлянето на някои „погранични" крепости от едни ръце в други [87]. Въпреки че липсват конкретни данни, възможно е конфликтът да е бил инспириран или в него да са взели участие и външни фактори (генуезци, турци, унгарци, власи) [88]. Сигурно е например, че през  1386 г. Шишмановите войски воювали срещу влашкия войвода Дан I [89], макар че година по-рано Търново загубило София, която била

 

243

 

 

превзета от турците [90]. Добруджанското деспотство в крайна сметка било принудено да стане васално на турците и да сключи съюзен договор с генуезците на 27 май 1387 г. [91] От друга страна, според Мехмед Нешри двамата васали „Сусман и Добруджаноглу" (Иван Шишман и Иванко) отказали да участват в турския поход срещу княз Лазар през с. г. Отправя се обвинението, че именно позицията на Шишман предопределила победата на сърбите, а по-късният Коджа Хюсеин направо заявява, че тогава сърбите получили подкрепата на християнския „управител на Янбол и Никопол" [92]. Явно съществувала една динамично променяща се военнополитическа и дипломатическа обстановка, особено към края на 80-те години на XIV в. И все пак в политиката и на „трите Българин" по това време, макар и твърде късно, започнали да се появяват някои общи елементи: от една страна, принудителен васалитет спрямо турците [93]; от друга — пасивен стремеж към сближаване и, за съжаление, също пасивни действия (за разлика от активността на сърбите) към изграждане на обща християнска антитурска коалиция, в която все повече място, особено в бъдеще, щяла да заема и Унгария. Разбира се, и между трите основни български владения съществували важни разлики, което предопределило и тяхното положение след големия поход на Али паша през 1388 г. В най-тежко положение се оказало Търновското царство. То загубило важни стратегически крепости, позволяващи на турците да образуват своеобразен коридор, който опирал на Дунава при Силистра [94]. Това обстоятелство утежнявало и положението на Добруджанското деспотство, макар че турците не пожелали да атакуват пряко неговите територии (заради съюза с генуезците?) [95].

 

Най-слабо засегнат от турската акция през 1388 г. се оказал видинският цар. Това не било случайно, тъй като Иван Срацимир, за разлика от брат си в Търново, лавирал между турската опасност и Унгария малко по-предпазливо, но затова пък по-успешно, без да постигне по-трайните, макар и временни успехи в това отношение на сръбските князе. Приемайки турския сюзеренитет вероятно към средата на 80-те години (след падането на София?), той изглежда изпълнявал в началото лоялно своите задължения на турски васал, предоставяйки военни отряди в походите на османците срещу Карамания, завършил с битката при Кония през 1386, срещу сърбите при Плочник през 1387 и на Косово поле през 1389 г. [96] Затова и действията на Али паша в Северна България през 1388 г. не засегнали владенията на Иван Срацимир.

 

За по-нататъшната му тактика обаче съществуват неясноти и противоречия. Това не е случайно, тъй като той зависел твърде много

 

244

 

 

от положението и външната политика на Унгарското кралство, което започнало да се стабилизира след вътрешната криза, преодоляна със закрепването на Сигизмунд фон Люксембург (1387—1439). Противно на някои стари схващания, определено трябва да се каже, че той се оказал далновиден владетел, който бил в състояние да прозре приближаващата се турска опасност, а оттам, въпреки някои противоречия, да окаже и помощ на княз Лазар [97]. Затова не е изключено още в края на 1389 г. видинският цар да започнал по-тясно сближение с маджари и власи на антитурска основа. Това донякъде обяснява и бързата турска реакция срещу него: най-късно през 1390—1391 г. Фируз бей влязъл във Видин и поставил там турски гарнизон [98]. Опитът на влашкият воевода Мирчо I Стари, който се ползвал с подкрепата на Сигизмунд, да противодейства на турското настъпление в България, дал само временен резултат. След като окупирал за кратко част от Добруджа със Силистра, по същото време, най-късно през есента на 1391 г., Североизточна България паднала под турска власт [99].

 

По същото време унгарската политика срещу турците започнала значително да се активизира. Като се възползвал от политическия вакуум в Сърбия след Косовското поражение, още през ноември 1389 г. крал Сигизмунд оглавил един поход срещу турците, при който били превзети крепостите Борач и Честин в долината Гружа, югозападно от Крагуевац [100]. После унгарците претърпели поражение при Голубац, а турците със сръбски васални отряди организирали нападение срещу маджарските граници [101]. През лятото на 1390 г. унгарците организирали нападение срещу Браничево, предвождани от северинския бан Николай Перени, магистър Ладислав и мачванския бан Стефан Лозонч [102]. През 1391 г. маджарите отново били на поход срещу турци и сърби, а според друга грамота на крал Сигизмунд те воювали и през лятото на 1392 г. в района на крепостите Браничево и Ждрело [103].

 

При тази обстановка султан Баязид решил да заздрави турското присъствие в Северна България, предприемайки акция срещу Търново, което паднало на 17 юли 1393 г. след продължителна обсада [104]. Твърде е възможно още тогава намиращият се в Никопол Иван Шишман да се насочил към осъществяването на таен съюз с Унгария [105]. Тази мисъл не е само плод на предположение. В Житието на Стефан Лазаревич от Константин Костенечки се споменава, че българските царе (в мн.ч.) се споразумели с унгарците и затова загубили своите царства [106]. Не е изключено, както личи от някои косвени сведения на византийкия историк Сфранцес и унгарския

 

245

 

 

хронист Йоан Туроци, Иван Шишман да с изразил съгласие да се признае за васал на унгарската корона [107].

 

Показателна в този смисъл е и реакцията на Баязид срещу „невернишкия бег Шишман"(по думите на анонимен османски хронист от 1451 г.) [108]. На 17 май 1395 г. султанската армия и нейните сръбски васали от Македония претърпели съкрушително поражение от власи и маджари в битката при Ровине [109]. В началото на юни с.г. крал Сигизмунд нападнал с обсадни машини Малкия Никопол (Холъвник) на левия бряг на Дунав, упорито защитаван от турците и от преминали към тях власи. Обсадените често излизали и нощем предизвиквали смутове в стана на унгарците. Най-носле войските на Сигизмунд разрушили голяма част от обградената с двойна стена крепост, завладели я и установили в нея свой гарнизон [110]. При тази обстановка за Баязид, на когото станали известни тайните българо- унгарски връзки, едва ли съществувало друго решение, освен да нареди екзекуцията на Иван Шишман. Според „Българската анонимна летопис" тя била извършена на 3 юни 1395 г. — факт, потвърден и от други извори [111].

 

И отново твърде тъвкава, макар и не особено достойна се оказала политиката ни видинския цар. През с.г. той изпратил в завладяното Търново престолонаследника Константин и митрополит Йоасаф „поради някои необходими и важни царски работи..., приети от местния княз с голяма чест и внимание за дълго време" [112]. С други думи, Иван Срацимир побързал да засвидетелства своята лоялност към турския султан, за да избегне участта на брат си. Това прави обяснимо поведението му по време на последвалия кръстоносен поход през следващата година, което намерило отражение в изворите [113].

 

Според унгарската хроника на Йоан Туроци при настъплението си към Никопол в късното лято на 1396 г. кръстоносната армия на Сигизмунд била принудена да превземе с бой Видин, Оряхово, „както и немалко други укрепления по тези места, които били защитавани от войнствени турски отряди, но без да пролее своя кръв и кръвта на своите войници" [114]. В една от първите унгарски трамоти на краля след злополучния поход в полза на синовете на Йоан Канижай се съобщава, че войските на Сигизмунд „приближиха до така наречените Видин и Оряхово, укрепени, разбира се, градове и крепости, държани от турците, докато не проявихме нашите искания и собственоръчно, с превъзходство и сила не ги завладяхме" [115]. Малко по-късно в грамота за карантанския граф Улрих фон Цили се казва следното: „Като наближихме Видин, много силна крепост, нейният господар Срацимир ни се подчини и даде клетва за вярност

 

246

 

 

към нашата воля." [116] Превземането на Видин не било толкова лесно, българският владетел проявил склонност да се присъедини, едва когато кръстоносната армия наближила неговата престолнина. От друга страна, френският маршал Бусико съобщава, че господарят на Видин предал цялата си страна и всички турци в крепостта на краля [117], а Ханс Шилтбергер добавя, че Сигизмунд оставил във Видин гарнизон от 300 души [118]. Според поемата на Петер от Рец видинският цар „бе победен след кратък бой" [119]. Но при Оряхово, макар че българското население самò прогонило турския гарнизон, се стигнало до напрежение с кръстоносците: наблюдава се по принцип не особено доброжелателно отношение от страна на българите към похода на Сигизмунд [120]. Всичко това показва според мен, че Иван Срацимир бил въвлечен да подкрепи похода начело с унгарския крал не по собствено желание и убеждение, а по силата на обстоятелствата, които го принудили да избере по-могъщия за момента [121].

 

Отделни унгарски отряди предприели твърде интересни действия на територията на завладяното от турците Търновско царство, доколкото може да се съди от някои наративни извори. Още преди няколко десетилетия Л. Купелвизер и А. С. Атия обръщат внимание на едно писмо от взелия участие в похода мачвански бан Йоан Мароти до крал Сигизмунд от 1412 г. В него се припомнят заслугите на бана във връзка с разузнаването, което той провел, когато Баязид се намирал в Търново [122]. Това се потвърждава и в сведението от „Хрониката на манастира Сен Дени" за похода на 5000 унгарски конници до Търново непосредствено преди битката при Никопол [123]. Същото събитие намира място и в османо-турските извори. Например в хрониката на Мехмед Нешри при описанието на похода на Баязидовата армия към Никопол е отбелязано: „Първом стигнали до Търнавъ. Повелителят видял тук ризници, та пратил Евреноз бей да хване „език". Ала гяурите пазили добре войската си и Евреноз бей не смогнал да хване „език". Върнал се при султана и рекъл: „С тези неверници шега не бива!" [124] Сравнително наскоро станаха известни и други унгарски латиноезични документи от началото на XV в., които подробно съм разгледал [125]. В случая по-важна е първата грамота на крал Сигизмунд в полза на бан Йоан Мароти, издадена в Секешфехервар на 5 ноември 1403 г. В нея напълно се потвърждава участието му както в кръстоносната експедиция към Никопол, така и личният му разузнавателен поход към Търново през септември 1356 г. [126] От текста на грамотата става ясно, че по време на тази операция Йоан Мароти загубил един от хората си, а вероятно и самият той бил ранен при сблъсъка с турския отряд на Евреноз бей. Това обаче не му попречило малко по-късно да вземе участие и в битката при Никопол.

 

247

 

 

В последно време бе отново повдигнат интересният въпрос, че въпреки катастрофата на западната кръстоносна армия при Никопол на 28 септември 1396 г. [127], краят на Видинското царство не последвал веднага, т.е. още през есента на с. г. [128], а настъпил след повече от година — през ноември — декември 1397 г. [129] Заслужават внимание датировките на трите балкански хроники (Българската анонимна, влашката на Мокса и сръбската Сеченска летопис) — 6906 г. от сътворението или 1397—1398 г от Р. Хр., както и някои други доводи. [130] Те са: обстоятелството, че Баязид заварил на приятелско посещение във Видин Стефан Лазаревич заедно с майка му, брат му и вдовицата на Углеша [131], т.е. това едва ли можело да стане непосредствено след битката при Никопол, в която сръбският княз взел участие на страната на турците [132]; обстоятелството, че ведната след Никопол султанът се приготвил да атакува византийската столица [133]. Интересно е предположението, че акцията на Баязид срещу Иван Срацимир година след битката при Никопол, през която той бил оставен като турски васал, била предизвикана от инициативата на видинския владетел да установи таен съюз със Сигизмунд, по подобие на своя полубрат Иван Шишман преди две години [134]. За съжаление, състоянието на изворите, включително и на унгарските, засега не позволява това предположение да се подкрепи с конкретни доказателства. Известно е само, че след Никополската битка войводата Мирчо бил принуден да предаде на турците отново Малкия Никопол (Холъвник) [135].

 

По-голям интерес предизвиква фактът, че след като успял да се спаси на венециански кораб, който отплавал по Дунав към Черно море, крал Сигизмунд акостирал за известно време в добруджанските пристанища Ликостомо и Калиакра [136]. Това означава, че значителна част от бившите владения на Добротица (поне по крайбрежието на Дунав и Черно море) се освободили от турците в навечерието на кръстоносния поход [137], и явно установили добри отношения с унгарците, щом владетелят им намерил убежище там.

 

Така завършва един твърде наситен на събития не много голям период от българо-унгарските отношения, през който е очевидно явното надмощие на маджарската страна. Като цяло това е време на враждебни и конфликтни отношения, предизвикани и от различните позиции на двете страни спрямо турските нашественици. Според мен една от основните причини за тези отношения била българската политика на съглашателство и отстъпчивост към турците вследствие на дълбоката криза в държавата и обществото. Това довело до засилване на унгарския натиск срещу България през 1365—1369 г., когато Видинската област била окупирана от маджарите и

 

248

 

 

станала част от тяхното кралство като „банат България". За съжаление, и след преодоляването на кризата отношенията между двете страни не били особено сърдечни. Едва когато фаталният край за средновековната българска държава станал жестока реалност, във Видин и Търново най-сетне проумели необходимостта от съюз и съвместни действия с Унгария срещу турския нашественик. Но вече било твърде късно, а и маджарите се ориентирали към стария, но неефективен начин на сборен кръстоносен поход, който довел до катастрофата при Никопол през 1396 г. и до края на Второто българско царство...

 

[Previous] [Next] 

[Back to Index]


БЕЛЕЖКИ КЪМ X ГЛАВА

 

1. Ников. Турското завладяване, 41—85;  Гюзелев. Из историята на България през 1358 и 1365 г., 102—110;  Beitrüge zur Geschichte des Königreichs von Vidin, 1—16, 225—240;  La guerre bulgaro-hongrois, 153—172, 231—250;  Творби на двама австрийски поети, 99—119;  Несебърската местна хроника. 211—212;  История на България, 3, 348—351, 367—368;  Божилов. Фамилията на Асеневци, I, № 40, 202—205; № 44, с. 227;  Матанов, Михнева. От Галиполи до Лепанто, 121—123;  Матанов. Кръстоносната идея, с. 12, 20—21;  Димитров. Проблеми от политическата история, 7—16;  Тютюнджиев, Павлов. Българската държава и османската експанзия, 5—33;  Pеtkоv. From Rebels against the Crown to fideli nostri Bulgari, 110—111.

 

2. Hиков. Турското завладяване, с. 43, бел. 3;  Вabingеr. Rumelien, 39—42;  Ангелов. Българо-византийски отношения, 4, 144—145;  Димитров. Проблеми от политическата история, с. 3, бел. 1.

 

3. Сant., 3, р. 279;  ГИБИ, 10, с. 396.

 

4. Срв. известието на „Безименната българска летопис" (СБЛ, 3, 86—87). Налице е явно погрешна датировка (1326 г.) и същевременно хронологически анахронизъм, че става дума за времето на султан Мурад I (1362—1389); същевременно самото сведение, колкото несигурно и съмнително да изглежда, намира някакво потвърждение и в посоченото сведение на Кантакузин, така че може наистина реално да отразява смъртта на Михаил Асен. Това са принудени да признаят и най-големите му критици (Бурмов, Ал. Критични бележки върху съобщението на „Българска хроника" за битка при София през царуването на Иван Александър. — В: Бурмов. Избр. произв., I, 290—292;  Божилов. Фамилията на Асеневци, I, № 39, 194—195). По категорични са: История на България, 3, с. 346;  Андреев. България през втората четвърт на XIV в., 67—107 (прави обширен анализ и преглед на литературата, макар че се занимава повече със съдбата на Иван Асен);  Ангелов. Българо-византийски отношения, 4, с. 143, 145 (проявява известна несигурност в датировката).

 

5. Ostrogorsky. Geschichte, S. 438;  Живојновић, M. Јован V Палеолог и Јован VI Кантакузин од 1351 до 1354 године. — ЗРВИ, 21, (1982), 139—140;  Радић. Време Јована V, 239—247;  Византийските василевси, с. 389.

 

6. Ангелов. Българо-византийски отношения, 5, с. 96;  История на България, 3, с. 346;  Йончев. Политически взаимоотношения, с. 181;  Божилов. Фамилията, № 33, с. 157; № 43, 219—220;  Nеrantzi-Varmazi. Βυζάντιο καὶ Δύξη, 54—55;  Матанов, Михнева. От Галиполи до Лепанто, с. 38;  Радић. Време Јованa V, с. 264.

 

249

 

 

Срв. църковния документ за потвърждаването на българо-византийския договор и проекта за брак у Гюзелев. Извори в австрийските архиви, 1, № 44, 174—176.

 

7. Марковић. Одношај измећу Србије и Угарске, 2, 36—51;  История Венгрии, 1, с. 188;  Историја српског народа, 1, 555—556;  Finе. Late Balkans, p. 334.

 

8. Ангелов. Българо-византийски отношения, 5, 96—97;  Матанов, Xp. Югозападнияте български земи през XIV век, С., 1986, 55—70;  Finе. Late Balkans, 345—346. В противовес е мнението на сръбските историци, че разпадът на Душановото царство не последвал неговата смърт, а се проявил по-късно — Историја српског народа, 1, с. 566;  Mиxaљчић. Крај српског царства, c. 11;  Радић. Време Јованa V, с. 262.

 

9. Hóman. Hungary, p. 601;  Динић, M. Растислалићи. Прилог истории распадања српског царства. — ЗРВИ, 2, (1953), 139—144;  Гюзелев. Из историята на България през 1358 и 1365 г., с. 104;  Историја српског народа, 1, 567—568;  Fine. Late Balkans, 359—360;  Mиxaљчић. Крај српског царства, с. 28, 42, 76—77.

 

10. Ангелов. Българо-византийски отношения, 5, 97—100;  Матанов, Mихнева. От Галиполи до Лепанто, 39—40.

 

11. Thiriet. La Romanie vénetienne, 172—173;  Niсоl. Byzantium and Venice, p. 300.

 

12. Хронологията на турското настъпление в Източна и Северна Тракия непрекъснато се подлага на дискусии. Например дълго се дискутираше въпросът за падането на Одрин, като в последно време се наложи становището, че то станало през пролетта на 1369 г.  Beldičeanu-Steinher, I. La conquête d'Adrianople par len Turcs: la pénétration turque en Thrace et la valeur des chroniques ottomanes. — TM, 1, 1965, 439—461;  Ангелов. Kleinchroniken, 2, 297—299;  Zacharidou, E. A. The Conquest of Adrianople by the Turks. — Studi Veneziani, 12, (1970);  Romania and the Turks, No 12, 216—217;  Fine. Late Balkans, p. 406;  Матанов, Михнева. От Галиполи до Лепанто, 44—45. Като се има предвид, че превземането на Пловдив, Боруй и областта Загора последвало Одрин, но предшествало битката при Черномен, логично е изказаното напоследък мнение, че това станало през 1369—1371 г. (Тютюнджиев, Павлов. Българската държава и османската експанзия, 6—8).

 

13. Jоnčеv, L. Die politischen Beziehungen zwischen den Balkanstaatcn um Mitte des 14. Jh. (1347—1362) nach der „Historia" von Johannes Kantakuzenos. — EH, 8, (1978), S. 137 (1362 г.?);  Ангелов. Българо-византийски отношения, 5, 103—104;  История на България, 3, с. 345;  Димитров. Проблеми от политическата история на България, 3—6;  Ангелов, Чолпанов. Българска военна история, с. 206.

 

14. В последно време бе направен опит и от българска страна да се разграничи прякото османско присъствие в Тракия през разглежданото време от някаква „регионална активносг на поставените в тези земи погранични полувасални удж-бегове", след което се прави неприемливият според мен извод: „Отсъствието на пряк териториален досег между османската и българската държава до 1369 г. обяснява по приемлив начин дотогавашната политика на цар Иван Александър (1331—1371 ) — използването на османска военна помощ..." (Тютюнджиев, Павлов. Падането на България, с. 6). Мисля, че присъствието на османски удж-бегове в Тракия не означава липсата на османско присъствие там до 1369 г., а защо не и след това. Така че оневиняването на Иван Александър за неговия съюз с турците ми изглежда в случая твърде необосновано.

 

15. Cant., 3, 362—363;  ГИБИ, 10, с. 396.

 

16. Hиков. Турското завладяване, с. 55, бел. 3;  Ostrogorsky. Geschichte, S. 443;  Гюзелев. Очерк върху историята на град Несебър, 58—59;  История на България, 3, с. 348;  Ангелов. България и балканските военни съюзи, 130—131;  Божилов. Фамилията, I, № 33, с. 157;  Йончев. Политически взаимотношения, с. 181;

 

250

 

 

Димитров. Проблеми, 6—7;  Тютюнджиев, Павлов. Българската държава и османската експанзия, с. 8. Единственият автор, за който ми с известно, че се противопостави на идеята за българо-турски съюз е Д. Ангелов. Същевременно той твърди: „че по време на конфликта си с Йоан Палеолог Иван Александър се ползвал от услугите на турски наемници, би трябвало да се тълкува само като един маньовър, считам от него за най-целесъобразен за конкретната обстановка", а в заключение е принуден да признае. „че по-вярна преценка на грозящата заплаха от страна на турците имали цариградските управници в лицето на Йоан V Палеолог" (Българо-визанитийски отношения, 5, с. 104, 112).

 

17. Ostrogorsky. Geschichte, 443—444;  Nerantzi-Varmazi. Βυζάντιο καὶ Δύξη, 77—91;  Матанов, Михнева. От Галиполи до Лепанто, c. 113;  Радић. Време Јованa V, 299—303.

 

18. Византийската страна не била доволна от българската политика на съюз с турците и след приключването на войната. Особено показателно в това отношение с посланието на константинополския патриарх Филотей до Иван Александър, с което му напомня, че трябва да пази клетвите и светостта на договорите (Miklopich, Müller. Acta et diplomata, 1, p. 453). П. Ников (Турското завладяване, с. 55) отнася това послание към 1367 г., докато други учени с повече основание го датират в 1364 г. (Иречек. История на българите, с. 372, бел. 27;  Ангелов. Българо-византийски отношения, 5, с. 104, бел. 27). Най-прецизна е датировката на J. Darrouzés (Les Regestes, I/5, No 2464, p. 390): октомври-ноември 1364 г. (вж. текста и същото датиране у Гюзелев. Извори в австрийските архиви, I, № 46, 185—186).

 

19. Гюзелев. Из историята на България през 1358 и 1365 г., 105—110;  Beitrage zur Geschichte, 1—16, 225—240;  La guerre bulgaro-hongrois, 153—160, 231—238;  Holban. Din cronica, 170—210;  История на България, 3, 348—351;  Hоusley. King Louis, 201—202;  Божилов. Фамилията, I, № 40, с. 202;  Fine. Late Balkans, 366—367;  Матанов. Кръстоносната идея, 20—21;  Kristó. Az Anjou-kor háborúi, 162—187;  Gеmil. Românii şi Otomanii, 62—63;  Paдић. Време Јованa V, c. 306.

 

20. Повечето оценки на българските изследователи са отрицателни (Ангелов. Българо-византийски отношения, 5, с. 105;  Матанов. Кръстоносната идея, с. 9, 12, 20;  Гюзелев. България в папската политика, с. 42). Интересни сведения за причините, довели до маджарската акция, дават някои унгарски латиноезични извори, които възприемат действията на българите като „отмятане, предателство, въстание", очевидно повлияни от последвалата зависимост на Видин от Унгария (Pеtkоv. From Rebels, p. 110).

 

21. Според някои историци малжарската акция представлявала своеобразен превантивен удар спрямо турското настаняване на Балканите и установяването на българо-влашко-турски съюз, насочен срещу Унгария и западните сили, а целяла и да отслаби османското настъпление, преди то да достигне до унгарските граници.  Ferdinandу, М. de. Ludwig I von Ungarn (1342—1382). — SÓF, 31, (1972), 65—66;  Szakály. Phases of Turco-Hungarian Warfare, 67—68, 70.

 

22. Dölgеr. Ungarn in der byzantinischen Reichspolink, p. 175;  Mоpaвчик. Византийские императоры, 243—246;  Wirth, Р. Die Haltung Kaiser Johannes' V. bei den Verhandlungen mit Konig Ludwig I von Ungarn zu Buda im Jahre 1366. — BZ, 56, (1963), 271—275;  Holban, M. Autour de voyage de l'empereur Jean V Bude (printemps 1366) et ses répercussions sur le Banat. — Actes du XIVe Congrés International des Etudes byzantines, 2, Bucarest, 1975, 121—125;  Sсhrеiner. Kleinchroniken, 2, 294—295;  Gill. John V Palaeologus at the court of Louis I, 31—38;  Nerantzi-Varmazi. Βυζάντιο καὶ Δύξη, 81—82;  Матанов, Михнева. От Галиполи до Лепанто, 114—115;  Радић. Време Јованa V, 305—306.

 

251

 

 

23. Георгиев. Св. Амедей VI Савойски — Зеленият граф, и походите му срещу Черноморското ни крайбрежие. — БИБ, 4, (1929), c. 81;  Сох, E. L. The Green Count of Savoy: Amedeus VI and Transalpine Savoy in Fourteenth Century. Princeton, N.J., 1967, 204—239;  Sеtttоn. The Papacy and the Levant, 1, p. 285 sq.;  Nerantzi-Varmazi. Βυζάντιο καὶ Δύξη, 131—135;  Mатанов. Кръстоносната идея, 22—23;  Радић. Време Јованa V, 314—316.

 

24. Ников. Турското завладяване, прил. № 1, 105—107;  Documenta Romaniae historica, D/I, No 60, 103—104.

 

25. Ников. Турското завладяване, c. 56;  Szakály. Phases of Turco-Hungarian Warfare, p. 69;  Aнгелов. Българо-византийски отношения, 5, с. 106;  История на България, 3, с. 349;  Тютюнджиев, Павлов. Падането на България, с. 6 (сбъркано е името на влашкия войвода — вместо Владислав — неточно Владимир). Несъстоятелно е твърдението на Ив. Дуйчев. че въпросната грамота разкривала съюза между българския цар и турците през 1371 г., който трябвало да се смята за една от причините за турския успех при Черномен през с.г. и обяснявал враждебното отношение на унгарците към търновския владетел Иван Шишман (?) (Дуйчев. От Черномен до Косово поле, 558—559;  La conquête turque, 95—96).

 

26. Според един от първите съвременни издатели на текста той произхождал от 1407 г. (Fеjér. Codex, IХ/3, p. 578); напоследък се изказа мнението, че Мариацелската легенда била записана от въпросния учен през 1487 г. (Kumоrovitz, I. Lajos királyunk 1375. évi, p. 979, No 10).

 

27. Срв. латинския текст на разказа и надписа у Fеjér. Codex, IX/3, 578—579;  българският превод и на двата текста е от Kp. Гагова в: Димитров. Унгарски латиноезични извори, с. 85.

 

28. Kumоrovitz, I. Lajos királyunk 1375. évi, 919—982;  Реtkоv. From Rebels against the Crown, 113—114.

 

29. Срв. грамотата на крал Лайош I от 7 юни 1366 г.: „Георги, наречен Примикюр, верен наш българин от нашия град Видин" (Thallóczy. Oklévelek, No VI, 361—362;  Gjuzelev. La guerre, Appendice, No 1, p. 161/239).

 

30. Срв. грамотата на крал Лайош 1 от 18 юли 1368 г. (Thallóczy. Oklévelek, No 10, p. 365;  Gjuzеlеv. La guerre, Appendice, No 12, 167—168/245—246).

 

31. Срв. писмото на двамата съдии от Видин до бан Бенедикт от 15 септември 1366 г. (датирано от П. Енгел), с което го молят спешно да дойде при тях, за да им помогне да се освободят от затрудненото положение (Thallóczy. Oklévelek. No 11, 365—366;  Gjuzеlеv. La guerre, Appendice, No 13, p. 168/246 — датират писмото на 8, съответно 15 септември 1368 г.);  за материалната помощ, която Дубровник оказал на унгарския крал, Динић-Kнежевић. Дубровник и Угарска, с. 29.

 

32. Срв. датировкам на Thallóczy. Nagy Lajos, No 6, 605—606;  Gjuzеlеv. La guerre, Appendice, No 8, p.164/242 — датира същото писмо от 7 октомври 1367 г.;  Documenta Romaniae histiorica, D/I, No 53, p.93 — същият документ е датиран от 20 октомври 1368 г.

 

33. Срв. датировката на Gjuzеlеv. La guerre, Appendice, No 3, p. 162/240 (приема ce и от П. Енгел);  Thallóczy. Nagy Lajos, No V, 606—607 (неправилно датирана през 1368 г.).

 

34. Fejér. Codex, IХ/5, No 343, p. 627—628;  Gjuzеlеv. La guerre, Appendice, No 4, p. 162/240.

 

35. Вж. тук, бел. 23;  Горина, Л. В. Походът на граф Амедей VI Савойски против България през 1366—1367 г. — ИП, 26, 6 (1970), 71—78;  Hедев, Ст. Походът на савойския граф Амедей VI до Цариград и нашего Черноморие през 1366—1367 г. — ВИС, 40, 5 (1971), 45—61;  Гюзелев. Очерк върху историята на град Несебър, 59—64;  Chronicon Mesembriae, 159—163;  Несебърската местна хроника, с. 211;  Очерци

 

252

 

 

върху историята на Българския североизток и Черноморието, 54—59;  История на България, 3, с. 349;  Fine. Late Balkans, p. 368;  Paдић. Време Јованa V, 318—320.

 

36. Гюзелев. България в папската политика на Балканите, с. 43.

 

37. На тази датировка ми обърна внимание П. Енгел;  частичен български превод у: Гюзелев. Несебърската местна хроника, с. 212;  Очерци, с. 57, писмото е датирано от 15 април 1367 г.; същата датировка е и у издателя на латинския текст Thallóczy. Oklévelek, No VIII, р. 363.

 

38. Ostrogorsky. Geschichte, 444—445;  Моравчик. Византийские императоры, 246—247; Paдић. Време Јованa V, 320—338.

 

39. Според В. Гюзелев (Очерк върху историята на град Несебър.,65—66;  Несебърската местна хроника, с. 212) търновският цар постигнал споразумение с добруджанския деспот и влашкия воевода, създавайки „една могъща православна коалиция, която още през 1367 г. започнала активни военни действия". Той се позовава на едно по-старо изследване на румънската историчка М. Холбан. В по-новото си обширно изследване обаче тя е по-предпазлива, като определя влошаването на отношенията между Влайку и унгарците едва през 1368 г.; то довело до маджарския поход през есента и контрадействията на власите срещу Видин в началото на следващата година (срв. Holban. Din cronica, 176—179).

 

40. Thallóczy. Nagy Lajos, No I, II, 603—604;  Documenta Romaniae historica, D/I, No 48, p. 89.

 

41. Thallóczy. Nagy Lajos, No III, p. 605;  Documenta Romaniae historica, D/I, No 50, p. 90.

 

42. Непубликувана — регеста и латинския текст дължа на П. Енгел и на помощта на българското ГУА (оригиналът е в УДА — DL 47 902).

 

43. Nagу, I. Nagy-Lajosnak 1368-iki kiadványa Bolgár országbol. — Századok, 3, (1869), p. 128;  Gjuzеlеv. La guerre, Appendice, No 14, p. 168/246.

 

44. Thurосz, J. de. § 168, 181—182;  Димитров, Илиев. Йоан Туроци, 82—83;  Minеа. Magyar-bolgár-oláh érintkezés, 15—19;  Giurescu. Istoria românilor, p. 262;  вж. тук, бел. 39.

 

45. Thallóczy. Oklévelek, No XII, p. 366.

 

46. През 1368 r. (пролетта—лятого) унгарският крал Лайош I навлязъл в Браничевската област от Кеве (Ковин) и настъпил на юг по долината на р. Морава, достигайки до Сокобаня. Този поход вероятно е свързан с действията на неговите васали Растислаличи там, които отново признали сюзеренитета му (Михаљчић. Крај Српског царства. 76—77, 249).

 

47. Bл. de Zalka, 231—236;  (ЛИБИ, V/1);  Fejér. Codex, IX/3, 602–603. Тези въпроси са подробно разгледани от: Dujčеv. Il francescanismo in Bulgaria, 415—420;  Gjuzelеv. Das Papsttum, 54—55, 195—196;  България в папската политика, 42—43. В същия смисъл бих искал да обърна внимание на едно писмо от наместника на Видин до крал Лайош I, писано през 1367 т. от името на капелана Фридерик, с молба за предоставяне на две къщи, в които да се помести католическа църква (непубликувано, регеста и латинския текст дължа на П. Енгел и помощта на българското ГУА, оригиналът в УДА — DL 47 983).

 

48. Gjuzеlеv. Chronicon Mesembriae, 162—163;  Несебърската местна хроника. c. 212;  Holban. Din cronica, 187—196;  Ангелов. Българо-византийски отношения, 5, с. 111;  История на България, 3, с. 351;  Божилов. Фамилията на Асеневци, I, № 40, 202—203;  Fine. Late Balkans, р. 367.

 

49. Срв. латинския текст у Thallóczy. Nagy Lajos, No VI, p. 607;  Documenta Romaniae historica, D/I, No 54, 95—96:  български превод у Гюзелев. Несебърската местна хроника, с. 212;  Очерци, с. 58.

 

50. Thallóczy. Nagy Lajos, No VII, p. 608.

 

253

 

 

51. Thallóczy. Oklévelek, No XIII, 366—367.

 

52. Pеsty, Оrtvay. Oklevelek Temesvármegye, I, No 69, p. 112.

 

53. Съществува мнението, че масовите повторни кръщения във Видинско, извършвани предимно от монаси-минорити и францисканци (срв. подробните сведения на Bl. de Zalka, 231—236), засегнали преди всичко богомилите (Gill. John V at Louis I, p. 32;  Maтанов. Кръстоносната идея, с. 12, бел. 31).

 

54. Срв. писмото на крал Лайош I до братята Химфи от 8 май 1373 г. (Pеstу, Оrtvay. Oklevelek Temesvármegye, 1, No 71, 115—116;  Gjuzеlеv. La guerre bulgaro-hongrois, Appendice, No 18, p. 171/249). Според сведенията в него с българския пратеник станал инцидент, при който той бил ранен, но кралят изразявал голямото си съжаление и нареждал пратеникът и неговите хора да бъдат настанени добре с полагащите им се грижи.

 

55. Chron. Dubn., 202, р. 185;  ЛИБИ, V/1.

 

56. J. dе Thurосz, § 164, p. 180 (Димитров, Илиев. Йоан Туроци, с. 82);  А. de Воnf., dec. II, lib. 10, p. 216, 447—450 (Гагова. Антонио Бонфини, с. 34);  Р. Rans, 20, р. 13710;  Bl. de Zalka, 231—236;  ЛИБИ, V/1.

 

57. Иречек. История на българите, с. 380, бел. 40.

 

58. Thеinеr. Monumenta Hungariae, II, p. 95;  Wenzel. Diplomacziai Emlekek, II, No 508, 683—684.

 

59. Вж. тук, бел. 31;  Петров, П. Търговски връзки между България и Дубровник през XIV в. — ИБИД, 25, (1967), 99—100.

 

60. Юрукова, Пенчев. Български средновековни монети и печати, с. 160, бел. 218. Прави впечатление и изображението на Иван Срацимир и царица Анна върху медни монети от 70-те години на XIV в. на лицевата страна, между двураменен кръст по подобие на св. св. Константин и Елена — израз на желание за опониране на търновския владетел.  Дочев, К. Иконографски и хронологически уточнения за някои български монетосечения от XIV в. — Нум., 23/1, (1989), 19—20. Двураменният кръст не е само православен символ — той се среща в средновековната и съвременната западна хералдика.

 

61. За това свидетелства и обстоятелството, че сребърните монети на Иван Срацимир имали по-голям номинал, което било използвано от търновската монетарница по твърде непочтен начин — тя ги преработвала като монети на Иван Шишман. извличайки от тях част от сребърното съдържание. Пенчев, Вл. Сребърна монета на Иван Шишман, препечатана върху монета на Иван Срацимир. — Нум., 23/4, (1989), 29—30;  Дочев. Монети, 118—119. Някои от монетите на Иван Срацимир били умишлено повреждани и препечатвани като политическа мярка от страна на Иван Шишман.

 

62. Вж. Тук, бел. 12. Показателни са сведенията на османските хроники: скоро след завладяването на Одрин военачалникът Лала Шахин тръгнал „срещу Ески и Филибе" и ги завладял; на следващата пролет той „завладял Загра" (Giеsе. Chroniken, II, S. 31;  Vom Hirlenzelt zur Hohe Pforte, p. 85;  Вabingеr. Rumelien, 49—51). Според мен тук става дума не отново за Боруй (Стара Загора), а за областта Загора, т.е. дн. Югоизточна България.

 

63. Срв. История на България, 3, с. 351;  Божилов. Фамилията на Асеневци, I, № 44, 224—225.

 

64. Дуйчев. От Черномен до Косово поле, с. 555;  La conquête turque, р. 93;  Ангелов. България и балканските военни съюзи, 132—133;  Тютюнджиев, Павлов. Падането на България, с. 7;  Ferluga, J. Serben, Türken und Byzantiner von der türkischen Eroberung Kallipolis' (1354) bis zur Schlacht an der Marica (1371). — In: Mélanges Ivan Dujčev, 170—174;  Ferluga. Untersuchungen, 622—626.

 

65. Матковски, Аручи. Коџа Хусейн, с. 150.

 

254

 

 

66. Проблемът около попадането на Иван Шишман в положение на турски васал и по-точно датирането на този акт продължава да е обект на дискусия. Съществува мнението, че това станало в края на 1371 г. (Дуйчев. От Черномен до Косово поле, с. 562;  La conquête turque, р. 97;  Божилов. Фамилията, I, № 42, с. 226);  през 1373 г. (История на България, 3, с. 355);  1375 г. (Ников. Турското завладяване, 64—65 — с известно колебание);  1376 г. (Finе. Late Balkans, р. 407;  Гюзелев. Очерци, с. 60 — заедно с Иван Срацимир?);  1377 г. (Тютюнджиев, Павлов. Българската държава и османската експанзия, 13—15);  1377—1378 г. (Mатанов, Mихнева. От Галиполи до Лепанто, 68—70).

 

67. Латински гекст в: Thallóczy. Nagy Lajos, No XIV, 614—615;  Kumorovitz. I. Lajos királyunk 1375. évi háborúja. Függelék: No 1, p. 974;  пълен превод на цялото писмо от Ил. Илиев в:  Димитров. Унгарски латиноезични извори, 86—87.

 

68. Iоrga. Histoire des Roumains, III, p. 295;  Hоlban. Din cronica, 205—209.

 

69. За тази личност и нейни те действия тогава: Gjuzеlеv. Beitrage zur Geschichte, p. 7;  La guerre bulgaro-hongrois, 158—159;  Hоlban. Din cronica, 209—211;  Kumorovitz. I. Lajos királyunk 1375. évi háborúja, 938—942.

 

70. За тези крепости:  Кузев, Ал. Никопол и Холъвник. — В: Български средновековни градове и крепости, I, 125—148.

 

71. Cronaca Carrarense. p. 145;  Kumorovitz. I. Lajos királyunk 1375. évi háborúja, Függelék: No 7, p. 977.

 

72. История Венгрии, 1, c. 191;  Тютюнджиев, Павлов. Падането на България, с. 10;  Pеtkоv. From Rebels, p. 113.

 

73. Kumorovitz. I. Lajos királyunk 1375. évi háborúja, 973—974.

 

74. Пак там, 942—944.

 

75. Срв. грамотата на крал Лайош от 30 октомври 1377 г., в която се съобщава за смъртта на Петър Химфи, брат на Бенедикт, „бившия бан на България", в похода срещу власите (Documenta Romaniae historica, D/1, No 66, 109—110).

 

76. Steinherz, S. Konig Ludwig I. von Ungarn und seine Weihgeschenke für Maria- Zell. — Mitteilungen des Historischen Vereins für Steiermark, 35, 187, 97—106;  Szakály. Phases of Turco-Hungarian Warfare, p. 70, n.6, 7.

 

77. Вж. тук, бел. 51, 54 (името на Иван Срацимир в двата документа е дадено като Strazmerium, Strazimerri).

 

78. Armbruster. Der Donau-Karpatenraum, 108—109.

 

79. Баласчев, Г. Нови известия за черковното ведомство на Видинската и Софийската епархии през първите години на тяхното завладяване от турците. — СбНУНК, 18, 1901, с. 140;  Кузев, Ал. Кой е владял София през 70-те години на XIV в. — В: Сердика—Средец—София, С., 1976, 155—156;  Божилов. Фамилията, I, № 40, с. 205, 209, бел. 65;  Mатанов, Mихнева. От Галиполи до Лепанто, 67—68;  Гюзелев. Извори в австрийските архиви, 1, № 64, с. 213.

 

80. Вж. тук, бел. 60, 61;  Dujčеv. La conquête turque, p. 91;  История на България, 3, с. 351, 355.

 

81. Срв. сведението на:  Stella, G. Ann. Genuen., p. 1113А;  Дуйчев. От Черномен до Косово поле, с. 552;  La conquête turque, р. 92. За бунта на Андроник IV и венецианско-генуезката война за о. Тенедос — Charanis, P. The Strife among the Palaelogi and the Ottoman Turks. — Byz., 16. (1942—1943), 295—296, 299—300;  Thiriet. Vénice et l'occupation de Ténedos, 224—228;  Вarkеr. Manuel II, 25—29;  Lоenеrtz. Notes d'histoire, 1, 430—432;  Lane, F., С. Vеniсе. A Maritime Republik. Baltimor—London, 1973, 189—196;  Nicol. Byzantium and Venice, 310—312;  The last centuries of Byzantium, 278—279.

 

82. За промяната в политиката на Добротица:  Ваlard. Les Génois et les régions bulgares, 91—92;  Тодорова. Отношенията на Добротица с генуезците, 114—116;

 

255

 

 

Радић. Време Јованa V, с.378. Твърде подробно външната политика на Добротица е представена от Гюзелев. Очерци, 63—71. Мнение за непрекъснат съюз с Генуа неоснователно се застъпва от М.-М. Alexandrescu-Dersca Bulgaru. La Seigneurie de Dobrotiči, Fief de Byzance. — Actes du XlVe Congrés International des études byzantines 11. Bucureşti, 1975, p. 19. За сведенията относно убийството на деспот Михаил: Schreiner. Kleinchroniken, 1, No 22, p. 182; No 29, p. 214. За локализацията на Тристрия: Schreiner. Kleinchroniken, 2, 313—314 (Калиакра);  Кузев. Дръстър, 189—190 (средновековната Силистра);  Гюзелев. Очерк върху историята на град Несебър, с. 70;  Chronicon Mesembriae, 158—159;  Несебърската местна хроника, с. 216 (малко по-навътре от морския бряг, седалище на Тертер). В последното си изследване възприема локализацията на Кузев (Гюзелев. Очерци, с. 63).

 

83. Niсоl. Byzantium and Venice, p. 315.

 

84. Kretschmayr, H. Geschichte von Venedig, II, Die Blüte, Gotha, 1920 (Nachdruck: Stuttgart, 1964), 230—231;  Silberschmidt. Das orientalische Problem, 15—26;  Eskеnasy. Dobrotich et Génes, 249—250;  Вalard. La Romanie génoise, 1, p. 90;  Nicol. Byzantium and Venice, p. 317.

 

85. Eskenasy. Dobrotich et Génes, 251—255. Още К. Иречек (История на българите, 386—387) обръща внимание на обстоятелството, че венецианският комендант на о. Тенедос можел да разчита на Добротица след капитулацията на 9 май 1383 г., като изказва предположение, че добруджанският деспот се помирил с генуезците през 1385 г.; от друга страна се приема, че добрите отношения между Добротица и генуезците били възстановени още през 1382 г. (Тодорова. Отношенията на Добротица, 116—117;  Gjuzеlеv. Rapporti bulgaro-genovese, p. 107, 359;  Очерци, 70—71). Със сигурност е ясно, че поне до 1382 г. Добротица бил в лоши отношения с генуезците (Ваlard. La Romanie génoise, 1, p. 93).

 

86. Eskenasy. Dobrotich et Génes, p. 256;  Dujčеv. Venezia е la Bulgaria, 256—259.

 

87. Сигурно е например, че през първата половина на 80-ге години на XIV в. търновският цар си възвърнал властта над Силистра и черноморските крепости Емона и Козяк (Обзор).  Кuzеv. Zwei Notizen, p. 127;  История на България, 3, с. 355;  Mатанов, Mиxнева. От Галиполи до Лепанто, с. 68;  Гюзелев. Очерци, с. 72.

 

88. Известно е, че към 1385—1386 г. Генуа отново се сближила с унгарците (Ваlard. La Romanie génoise, 1, p 93).

 

89. Giurescu. Istoria românilor, p. 264;  Tютюнджиев, Павлов. Падането на България, c. 11.

 

90. За точната година на превземането на София от турците все още съществуват разногласия. Някои приемат, че това станало още през 1382 г. (Иречек. История на българите, с. 390;  Ников. Турското завладяване, с. 66;  Wеrnеr. Osmanen, S. 153 — 1384 г.;  История на България, 3, с. 358;  Цветкова. София, с. 77;  Ангелов. България и балканските военни съюзи, с. 135;  Ангелов, Чолпанов. Българска военна история, 228—230 — обсадена още от 1380 г.?); други, чието мнение според мен има повече основания — през 1385 г. (Вabingеr. Rumelien, 65—79;  Ostrogorsky. Geschichte, S. 451;  История Византии, 3, M., 1967, с. 167;  Nicol. The last centuries, p. 285;  Тютюнджиев, Павлов. Българската държава и османската експанзия, c. 17;  Радић. Време Јованa V, c. 443;  Maтaнов. Регионални особености на христнянско-османския двубой, с. 63;  Гюзелев. Очерци, с. 79).

 

91. Златарски, В., Г. Кацаров. Договорът на княз Иванко, син Добротичев с генуезците от 1387 г. — ИИД, 3, (1911), 20—36;  Дуйчев. СБК, 2, 186—197;  Ваlаrd. Les Génois et les regions bulgares, p. 92;  Fine. Late Balkans, p. 423;  Гюзелев. Очерци върху българския Североизток и Черноморието, 74—79, прил. № 5, 6, 127—142.

 

256

 

 

92. Мехмед Нешри. Огледало на света, с. 92;  Mатковски, Аpучи. Коџа Хусейн, с. 158.

 

93. Тютюнджиев, Павлов. Падането на България, 11—12. Според мен твърдението за наличието на съюз между Търново и Иванко е пресилено и не се подкрепя от фактите. Mатaнов. Регионални особености на християнско-османския двубой, с. 65 (поведението на Иван Шишман било повече аналогично на това на Мануил II Палеолог в Солун).

 

94. Мутафчиев. Съдбините на средновековния Дръстър, 95—98;  Вabinger. Rumelien, 29—33;  История на България, 3, с. 362;  Ангелов, Чолпанов. Българска военна история, 231—233.

 

95. Димитров. Проблеми на политическата история, с. 14. Някои автори приемат дори. че Иванко и генуезците сключили съюз, насочен срещу Търново и Венеция (Fine. Late Balkans, p. 423);  В. Гюзелев (Очерци, с. 81) мисли, че колебанието на турците при Варна през 1388 г. е свързано със заговор срещу деспот Иванко, който не успял.

 

96. Кuzеv, Al. Die Beziehungen des Königs von Vidin Sracimir zu den osmanischen Herrschern. — EB, 6/3, (1971), 121—124. Трудно ми с да се съглася с мнението на автора, че по същата логика Иван Срацимир предоставил военен отряд и на Баязид за похода във Влашко през 1395 г., тъй като липсват всякакви сведения за това. Напълно неточни и неоснователни са твърденията на някои, че в битката при Косово поле на страната на княз Лазар участвали „северни българи", т.е. от Видинското царство (История Венгрии, 1, с. 191;  Тютюнджиев, Павлов. Падането на България, 12—13). Позоваването на „Хрониката от манастира Сен-Дени" в случая е неправилно, тъй като в нея се описват събитията от 1395 г., а не битката на Косово поле; още по-малко пък се говори за „северни българи" (Динић. Хроника Сен-Дениског калућера, 51—66).

 

97. Историја српског народа, 2, с. 43;  Димитров, Хр. Унгария и турското настъпление през 1389 г. — ГСУ, Център за славяно-византийски проучвания „Ив. Дуйчев", 86/5, 1992—1993 (Материали от българо-югославския симпозиум „600 години от битката на Косово поле". С., 1989), 79—85. Вж. също сведенията от по-късната османска хроника на Коджа Хюсеин (Mатковски, Аpучи. Коџа Хусейн, с. 160, 165).

 

98. Ников. Турското завладяване, с. 98;  История на България, 3, с. 367 (от 1393 г.?);  Матанов, Михнева. От Галиполи до Лепанто, 84—85 (1389—1390);  Тютюнджиев, Павлов. Падането на България, с. 13;  Димитров. Проблеми на политическата история, с. 16.

 

99. Мутафчиев. Боженишкият надпис, 508—509;  Съдбините на средновековния Дръстър, 98—101;  Кuzеv. Zwei Notizen, p. 132;  Дръстър, 190—191;  Gеmil. Mircea l'Ancien, 5—11;  Гюзелев. Очерци, с. 82. Твърдението на П. Коледаров (Политическа география, 2, 111—112), че Мирчо завладял Силистра още през 1388 г. като съюзник на Мурад I, е неточно; погрешна е хронологията на Файн — според него въпросната територия минала във владение на Йоан VII Палеолог (?) след 1391, а през 1395 г. била окончателно завладяна отт урците (Late Balkans, 423—424);

 

100. Jirеčеk. Geschichte der Serben, II, S. 124;  Šipić. Hrvoje Vukčić, 75—76;  Tрпковић. Турско-угарски сукоби, 97—99;  Историја српског народа, 2, с. 47;  Mályusz. Sigismund, S. 38.

 

101. Tрпковић. Турско-угарски сукоби, 100—101;  Историја српског народа, 2, c. 48;  Szakály. Phases of Turco-Hungarian Warfare, 73—74.

 

102. Jireček. Geschichte der Serben, II, S. 125;  Tрпковић. Турско-угарски сукоби, с. 107;  Mályusz. Sigismund, S. 39.

 

103. Kupelwieser. Die Kämpfe Ungarns mit den Osmanen, S. 9;  Jirеčеk. Geschichte der Serben, II, S. 129;  Šipić. Hrvoje Vukčić, 84—85;  Ников. Турското завладяване,

 

257

 

 

70—71; Tрпковић. Турско-угарски сукоби, 110—112;  Историја српског народа, 2, с. 48; Mályusz. Sigismund, S. 131;  Енгел. Унгария и турската опасност, c. 96.

 

104. Hиков. Турското завладяване, 72—77;  История на България, 3, с. 362, 364;  Fine. Late Balkans, 422—423;  Матанов, Михнева. От Галиполи до Лепанто, с. 86; Тютюнджиев, Павлов. Падането на България, с. 13.

 

105. Иречек. История на българите, с. 395;  Мутафчиев. Боженишкият надпис, с. 510;  Ников. Турското завладяване, 71—2;  Szakály. Phases of Turco-Hungarian Warfare, p. 74;  История на България, 3, с. 362;  Божилов. Фамилията, № 44, с.22, 227;  Fine. Late Balkans, p. 422;   Матанов, Михнева. От Галиполи до Лепанто, с. 86;  приема се, че българо-унгарските контакт се засилили особено много към 1395 г. — срв. Матанов. Кръстоносната идея, с. 26 (по същото време и император Мануил II Палеолог се насочил към съюз с Унгария);  Тютюнджиев, Павлов. Падането на България, с. 13;  Ангелов, Чолпанов. Българска военна история, с. 238;  Гюзелев. България в папската политика, с. 47.

 

106. Житието на Стефан Лазаревич, с. 380;  СБЛ, 4, с. 252.

 

107. Psеudо-Phrantzеs, 1, 14, 198—200 (Aнгелов. Сведенията на Псевдо- Сфранцес, с. 21);  J. de Thurocz, I, § 203, 213—214 (Тютюнджиев, Павлов. Йоан Туроци, с. 83);  Petrus de Rewa, p. 652.

 

108. A. Dесеi. Deux documents turcs. — RRH, 1974, No 3, p. 397.

 

109. Динић. Хроника Сен-Дениског калућера, 61—66;  Вabingеr. Rumelien, 3—15;  Ostrogorsky. Geschichte, S. 455, A. 2;  Pervain. V. Din relătiile Ţarii Romănesti cu Ungharia la stirsitul veăcul XIV-lea. — Anuarul Institutului de istorie şi archeologie Cluj-Napoca, 18, (1975), p. 107;  Gеmil. Mircea l'Ancien, 14—18;  Schreiner. Kleinchroniken, I, No 72a, 12; II, S. 357; III, No 71a, 8;  Ћурић. Сумрак Византије, c. 87;  Матанов, Михнева. От Галиполи до Лепанто, с. 92, бел. 127;  Ангел. Унгария и турската опасност, с. 96.

 

110. J. de Thurocz, I, § 202, 212—213;  A. de Bonf. (ЛИБИ, V/1;  Димитров. Унгарски латиноезични извори, с. 88);  Szakály. Phases of Turco-Hungarian Warfare, p. 74;  Gеmil. Românii şi Otomanii, 78—81.

 

111. Ников. Турското завладяване, 78—82;  История на България, 3, с. 366;  Божилов. Фамилията, I, № 44, с. 228;  Матанов, Михнева. От Галиполи до Лепанто, с. 88;  Тютюнджиев, Павлов. Падането на България, с. 13;  Андреев България през втората четвърт на XIV в., 303—307.

 

112. Kalužniacki. Panegyrische Literatur, No X, p. 112;  превод на В. Сл. Киселков в СБЛ, 2, с. 197.

 

113. Срв. сравнително пълния преглед на изворите у  Вulat, T. G. La Croisade de Nicopolis dans la littérature du temps. — In: Mélanges d'histoire général, ed. C. Marinescu, Cluj, 1927, 101—123.

 

114. J. de Thurocz, I, § 203, p. 214 (Димитров, Илиев. Йоан Туроци, с. 83); за похода на Сигизмунд по-общо съобщават и други хронист:  A de Воnf., III, dec. 3, Iib. 2, p. 34;  I. de Utinо, 25, p. 85 (ЛИБИ, V/1).

 

115. Срв. грамотите на крал Сигизмунд от 4 март 1397 г. (Fejér. Codex, Х/2, р. 447;  Zsigmondkori okléveltár, I, No 4656, 513—514;  Smičiklas, Rendić-Miоčеvić. Diplomatički zbornik, XVIII, No 132, p. 202);  от 17 февруари 1401 г. (Šipić. Nekoliko izprava, No 7, p. 149);  от 1401 r. (Fеjér. Codex, X/4, p. 56).

 

116. Срв. грамотите на крал Сигизмунд от 14 август 1397 г. (Fejér. Codex, Х/2, р. 420;  Hиков. Турското завладяване, прил. № II, с. 2;  Smičiklas, Rendić-Miоčеvić. Diplomatički zbornik. XVIII, No 168, p. 246);  от 27 януари 1399 r. (Fejér. Codex, X/2, p. 636;  Smičiklas, Rendić-Miоčеvić. Diplomatički zbornik, XVIII, No 292, p. 414);  от 16 юни 1435 г. (Thallóczy, Aldasy. Magyarország és Szerbia, No 174, p. 99).

 

258

 

 

117. Воuсiquaut, 590—591;  Френски пътеписи, 1, 35—36.

 

118. Ханс Шилгбергер. Пътепис, 16—17;  Немски пътеписи за Балканите, 122—123;  Ангелов, Чолпанов. Българска военна история, с. 242.

 

119. Срв. Самият Търновград, с. 133;  преводът у Гюзелев (Творби на двама австрийски поети, c. 111) е малко по-различен — „бързо се предаде".

 

120. За българската помощ при превземането на Оряхово срв. Ханс Шилтбергер. Пътепис, с. 17 (Немски пътеписи, с. 122);  Цветкова. Унгария в борбите на българите, 97—98;  Ангелов, Чолпанов. Българска военна история, 244—245. За напрежението между кръсносната армия и българското население срв. Гюзелев. България в папската политика, 47—48;  в същия смисъл и Ангелов. Сведенията на Псевдо-Сфранцес, с. 22;  в отличие от тях К. Петков твърди, че oтношението на българите към похода на Сигизмунд през 1396 г. било много по-доброжелателно, отколкото това на сърбите, които воювали на турска страна (From Rebels, р. 114).

 

121. Противоречивото отношение на българите към похода на Сигизмунд може да се открие и столетия по-късно в българския фолклор. Показателна в това отношение е една народна песен от Белоградчик:

 

„Дунав тече мътен и премътен.

Дунав тече мътен, та кървави,

че се бият турци и маджари,

и се бият български юнаци.

Бог да бие русите маджари,

прогонили турци анадолци,

та се спрели у Никопол града..."

 

(срв. Огнянова. Българо-унгарските отношения в българските песни, с. 276).

 

122. Кupеlwiеsеr. Die Kämpfe Ungarns, 18—20;  Atya. Nicopolis, p. 64.

 

123. Chronique de Réligieux de Saint Denis, II, 502—503;  Kupelwieser. Die Kämpfe Ungarns, S. 65.

 

124. Мехмед Нешри. Огледало на света, с. 127.

 

125. Димитров. Унгарски латиноезични извори, 90—93 (превод на Ил. Илиев).

 

126. Magyar-szerb Oklevéltára, No 94, 43—44.

 

127. Сред многото заглавия според мен заслужават внимание следните: Šišić. Die Schlacht bei Nicopolis, 291—327;  Silberschmidt. Das orientalische Problem, 97—158;  Wеrtnеr, M. A nykápolyi hadjárat 1396-ban. — Hadtörténelmi Közlemények, 26, (1925), 5—25;  Ников. Турското завладяване, 99—100;  Atya. Nicopolis, p. 82 sq.;  Ostrogorsky. Geschichte, S. 456;  История Венгрии, I, с. 191, бел. 37;  Dujčеv. Medioevo, 3, p. 364, n.2 (библиография);  Nicol. The last centuries, 304—305;  Szakály. Phases of Turco-Hungarian Warfare, 74—75;  Ћурић. Сумрак Византије, c. 89;  Fine. Late Balkans, p. 424;  Матанов, Михнева. От Галиполи до Лепанто, 123—124;  Ангелов, Чолпанов. Българска военна история, 247—249;  Málуusz. Sigismund, 52—53;  Енгел. Унгария и турската опасност, с. 97.

 

128. Ников. Турското завладяване, 100—101;  История на България, 3, с. 368;  Божилов. Фамилията, I, № 40, с. 206, 210, бел. 72;  Finе. Late Balkans, 424—425;  Матанов, Михнева. От Галиполи до Лепанто, 88—89.

 

129. Иpечек. История на българите, с. 405 (1398 г.);  Тютюнджиев, Павлов. Падането на България, 14—15;  Андреев. България през втората четвърт на XIV в., 77—78.

 

130. Тютюнджиев, Ив. Българската хроника от XV в. и хрониката на влашкия монах Михаил Мокса (1620 г.). — ИПр, 43/4, (1987), 78—80;  Стојановић. Стари српски родослови и летописи, с. 220. Твърде несигурни са данните на сръбския

 

259

 

 

„Летопис на сръбските царе" (срв. текста у Гюзелев. Извори в австрийските архиви, I, № 12, 35—37: първо се съобщава за Никополската битка, след това за събитие след 3 години, а накрая „Същата година цар Баязид превзе Бдин и Никопол").

 

131. Срв. Разказ за пренасяне на мощите на Петка Търновска във Видин и Белград от Григорий Цамблак. — СБЛ, 4, с. 381.

 

132. Историја српског народа, 2, с. 56, 58;  Finе. Late Balkans, p. 426;  Málуusz. Sigismund, S. 140.

 

133. За блокадата на Константинопол, която започнала в края на 1394 г. и се засилила след Никополската битка, срв. Вabingеr. Rumelien, S. 17;  Ostrogorsky. Geschichte, S. 454, 456;  Nicol. The last centuries, p. 302, 305;  Ћурић. Сумрак Византије, 85—87, 89;  Fine. Late Balkans, p. 425;  вж. тук, бел. 136.

 

134. Тютюнджиев, Павлов. Падането на България, c. 15.

 

135. Hurmuzaki, Densusianu. Documente, I/2, No 355, p. 431;  Г. Цанкова- Петкова (Рецензия, c. 95) неправилно локализира въпросната крепост при с. Никюп, Великотърновско.

 

136. Срв. сведението на венециански документ от 25 януари 1397 г., според който Сигизмунд пребивавал „in Licostomo, Caliachera et in Constantinopoli" (Ljubić. Listine, IV / Mon. Slavorum, IV, p. 399;  Гюзелев. Очерци, с. 83).

 

137. До 1395—1396 г. Калиакра била в турски ръце (срв. Beševliev, V. Eine Militärkarte der Balkanhalbinsel aus den letzten Jahren des 14. Jahrhunderten. — Linguistique balkanique, 2, (1963), S. 46);  след победата си при Никопол обаче Баязид нямал време да се занимава с тази област, а се насочил към Тракия и Черноморското крайбрежие на юг от Балкана, за да подсили блокадата на Константинопол — според една византийска кратка хроника Месемврия паднала в турски ръце вероятно през октомври с.г. (Schreiner. Kleinchroniken, I, No 29, 3; II, 359—360;  Гюзелев. Несебърската местна хроника с. 209, 217—220;  според Мехмед Нешри (Огледало на света, с. 129) Баязид завладял Силистра, а оттам и Добруджа също след Никополската битка, но това станало вероятно през 1397 г.  Божилов. Ив. Кратка история на Добруджа. Варна, 1987, с. 68).