Българо-унгарски отношения през Средновековието

Христо Димитров

 

I глава

Българите и угорските племена до IX в.

 

 

Първият сигурно засвидетелстван допир между българи и маджари според писмените извори се осъществил през 30-те години на IX в. Наред с този terminus post quem за българо-унгарските отношения през Средновековието в историческата наука съществуват различни мнения. Според тях първите контакти между българи и маджари се изтеглят хронологически по-напред, като най-смелите хипотези засягат дори развитието им през праисторическата епоха.

 

Този проблем е поставен най-напред в трудовете на унгарските изследователи. Съществуват две основни насоки за неговото решаване и интерпретиране. Първата е свързана с т. нар. „тюркска" или севернокавказка теория, залегнала още в трудовете на X. Вамбери, Б. Мункачи и З. Гомбоц [1]. Тя обаче е развита най-подробно и всестранно от Д. Моравчик, който свързва маджарите с оногурите, живели след разпадането на Кубратовата Велика България съвместно с потомците на Баяновите българи и с хазарите, обитавайки непрекъснато степите на Северното Черноморие в един твърде голям период (V—IX в.) [2]. В последно време тази теория продължава да се поддържа от известен брой предимно унгарски учени, които обясняват с това значителното присъствие на тюркски елементи както в по-стария и днешния маджарски език, така и в средновековната култура, антропология, бит, държавна система и т. н. [3] Приема се, че този тюрко-кабарски или оногуро-български елемент съществувал отделно от угро-финския и на територията на „новата родина" поне до средата на X в., като част от него се запазила в групата на секите (сикули, секлери), които населявали по-компактно районите на Източните Карпати и областта Бихор в Западна Трансилвания [4]. Втората насока в изследванията е свързана с т. нар. „угро-финска" или „новолжско-приуралска" теория [5]. Повечето ѝ привърженици приемат, че маджарите запазили езиковата си принадлежност към угро-финската езиково-етническа общност, но не изключват ранните контакти както с ираноезичнитс алани, така и с тюркоезичните хуни, българи и хазари. Някои от авторите смятат, че именно при повторното им заселване в областта на Поволжието и Западното Приуралие

 

11

 

 

били установени първите контакти между маджарите и волжските българи, заселили се по средното течение на р. Волга след разпадането на Кубратовата държава [6].

 

Не липсват и опити да се обединят двете основни направления, както и да бъдат отречени. Още английският учен Макартни приема, че тюркското влияние се осъществявало до началото на IX в. над двете основни групи маджари, които дотогава се обособили в Източна Европа: първата живеела източно от р. Волга и изпитвала влиянието на волжските българи и печенезите, а втората се заселила между реките Дон и Кубан, като търпяла пряко въздействие от българите оногури, които останали под властта на хазарите [7]. Други учени стигат дори дотам, че обясняват произхода на названието „угри" за маджарите не от оногурите, а от уйгурите [8].

 

В последно време се появи още една нова теория, застъпвана главно в трудовете на американския учен от унгарски произход И. Боба. Според него угро-финският елемент от унгарската народност са „мешчерите" от руските извори, чиято прародина се локализира около р. Ока, северно от дн. Рязан [9]. По-късно, в началото на IX в., те се смесили с част от населението на Хазарския каганат — каварите, докато в същото време по Долния Дунав и Карпатите се активизирал другият, тюркски елемент от унгарската народност — угрите (=оногури?), т. е. частта от прабългарите, които към 680 г. се изселили в Аварския каганат [10]. Тези сравнително по-нови постановки са интересни и имат някои рационални моменти, но същевременно и редица слаби страни и затова не могат да бъдат възприети безрезервно [11].

 

В някои западни извори в определени моменти се смесват етнонимите „авари" и „унгари", което дава повод на унгарския учен Ш. Садецки-Кардош да предполага, че съществували „свободни", т. е. скитащи авари-овчари и след разгрома на тяхната държава. Те не били подчинени нито на франките, нито на българите. По-късно се обвързали с новите завоеватели — маджарите, чрез съюз или чрез друга зависимост [12]. Според някои други сведения действително може да става дума за остатъци от аварско население, подпомогнало маджарите в „завоюването на новата родина" и взело участие във формирането на средновековната унгарска народност — факт, който се потвърждава и от археологическите открития [13]. Възможно е отделни техни отряди да са предприемали самостоятелни набези към франкските владения през 60-те и 80-те години на IX в. Това е засвидетелствано в някои западни хроники, но с твърде неясна представа за етническата принадлежност на нападателите. Подобни факти дават основание на редица изследователи да датират първите

 

12

 

 

маджарски нападения към Средна Европа по-рано, отколкото са в действителност [14]. От друга страна, местното (аварско, българо-аварско или тюркско-славянско) население не може да се смята за свободно в смисъла, който му придават унгарските учени, т. е. за непринадлежащо към никаква държавнополитическа формация. Според изворите в по-голямата си част то било в рамките на средновековната българска държава [15]. Не мога да се съглася и с постановката на някои съвременни румънски учени, че през VIII—IX в. на територията на дн. Трансилвания, Банат и Влахия се осъществила своеобразна симбиоза между местното романизирано население с авари и славяни, при което в новия културно-лингвистичен синтез (?) последните две групи били асимилирани, особено след създаването на „автохтонни политически организации начело с местни вождове", макар и тясно свързани с българското царство [16]. Подобни изводи не притежават необходимата научна стойност, тъй като за тях липсват сигурни писмени и археологически сведения [17].

 

*  *  *

 

След смъртта на Атила през 453 г. хунската номадска империя започнала да се разпада, особено след злополучната битка при р. Недао [18]. Според готския историк Йордан „Хернак, по-малък син на Атила, заедно с хората си избрал за заселване най-отдалечената част от Малка Скития" [19]. Днес не съществуват повече съмнения, че Хернак (Ирник) станал вожд на по-голямата част от хуно-българите, която се завърнала в земите на североизток от Долни Дунав, т. е. в степите на Северното Черноморие [20].

 

През първата половина на VI в. те продължавали да обитават самостоятелно тези места. Подобен извод се налата от недвусмисленото съобщение на Йордан:

 

„На юг от тях [естите] се намира извънредно храбрият народ на акацирите, който не познава земеделието, а живее от скотовъдство и лов. Отвъд тях, над Понтийско море, се простират местата, обитавани от българите, които са станали твърде известни поради лошите последици от нашите страхове. Оттук вече следват хуните, които като някакво буйно коренище от най-храбри племена са създали двойна напаст за народите: едни от тях са наречени алциагири, а други — савири... Хунугурите пък са известни по това, че търгуват с хермелинови кожи." [21]

 

Според мен в описанието на Йордан са засвидетелствани именно прабългарите, които се завърнали в степите на Северното Черноморие начело с Хернак (Ирник) преди около половин столетие [22]. Те явно били отделени от хуните, макар че последните според Йордан представлявали „буйно коренище" от различни племена —

 

13

 

 

алциагири, савири, хунугури. Показателно в случая е и обстоятелството, че по това време (първата половина на VI в.) прабългарите са представени и отделно от оногурите (хунугурите), които според Иордан също влизали в списъка на хунските племена, но имали явно угорски произход [23].

 

Самостоятелното съществуване на прабългарите както в степите на Панония, така и в степите на Северното Черноморие от средата на V до средата на VI в. се потвърждава от редица гръцки и латински извори за техните отношения с Византийската империя, със славяните и германските племена [24].

 

Вероятно към края на първата половина на VI в. в местоживелищата на прабългарите по степите на Северното Черноморие завършило проникването на отделни угорски племена, тюркизирани до известна степен вследствие на големите раздвижвания на номадския свят, предизвикани от нашествието на хуните. Възможно е тези племена да се откъснали от основната огурска маса около Приуралието [25], но така или иначе в степите на Северното Черноморие се появил сравнително нов етнически елемент — тюркизирани угорски племена (хуно-угри, хунугури). Не е ясно дали приобщаването им към прабългарите и към хуните станало по мирен или насилствен начин, но техните имена заели важно място по страниците на хрониките, отразяващи събитията от средата и втората половина на VI в. Какво съобщават изворите, които най-добре биха могли да дадат отговори на поставените въпроси?

 

Обикновено като най-достоверен източник за основните събития и процеси по това време се използват сведенията на Прокопий Кесарийски в богатото му историческо, географско и „дисидентско" творчество [26]. Той разказва една легенда, в която историческата истина е твърде малка, но фактически тя разкрива разделянето на голямото огурско племе на две по-малки: утигури и кутригури [27]. От разказа обаче не става ясно как точно се появили в Северното Причерноморие двете племена или тяхното общо цяло, макар че Прокопий ги нарича с общото название хуни.

 

На пръв поглед, нищо по-различно не твърди и другият виден хронист от същата епоха — Агатий Миринейски, към когото някои съвременни изследователи се отнасят без особено основание със съмнение и пренебрежение. При по-внимателния прочит става ясно, че той предлата допълнителни географски данни, позволяващи да се направят по-точни изводи:

 

„Хуните населявали в старо време земите на изток от Меотидското езеро (дн. Азовско море) и се простирали по на север от реката Танаис (Дон), както и останалите варварски народи, които се били заселили отсам планината

 

14

 

 

Имай (Тян-шан) в Азия. Всички тези народи се наричали общо скити или хуни. Обаче поотделно едни от тези племена се наричали кутригури, други утигури, трети ултизури, други вуругунди и други, според техния прадядов обичай. По-сетне, след много поколения, те преминали в Европа, било че наистина някаква кошута най-напред им посочила пътя, както гласи общоизвестното предание, било като са използвали някакъв друг случай... Хуните обаче, като слезли земите на юг, се настанили където искали, недалеч от брега на р. Истър (Дунад). И тъй тогава настъпила зима, водите на тази река, както обикновено, замръзнали дълбоко от студ, сковали се и станали проходими за пешаци и за конници. Заверган, вождът на кутригурите хуни, тръгнал с извънредно голям брой конници по реката като по суша и преминал съвсем лесно на ромейска територия." [28]

 

В текста на Агатий особено значение има сведението, че хуните — всъщност познатите по негово време племена кутригури и утигури — първоначално населявали областите на север от р. Дон. Едва след много поколения те преминали в Европа, т. е. в степите на юг по реката, или в Североизточното Приазовие и Причерноморие [29]. После тяхното придвижване (предимно на кутригурите) продължило на югозапад. През втората половина на VI в. те започнали трайно да се заселват в земите на североизток от Долни Дунав или по Северозападното Причерноморие. Това обстоятелство още веднъж подчертава, че кутригурите били нова етническа общност, различна от прабългарите на Хернак (Ирник). Затова си позволих да нарека последните хуно-българи, които се заселили по тези места още през втората половина на V в., или едно столетие по-рано от идването на кутригурите. Според мен разказът на Агатий отразява именно процеса на придвижване на огурските племена от север—североизток към степите на Северното Причерноморие, когато те се смесили със заварената прабългарска и хунска, а може би най-точно хуно-българска маса. Или в крайна сметка племената кутригури, утигури и оногури (хунугури) представлявали една нова прабългарска общност, която се получила от смесването на хуно-българи (или тюрко-българи) с угорски етнически елементи (огури, угри). Това обстоятелство дава основание на редица чужди, а и наши учени да търсят общи корени в произхода и историческата памет на днешните българи и маджари-угри [30].

 

През втората половина на VI в. четирите основни прабългарски групи, които се оформили като следствие от протичането или непротичането на тези процеси (оногурите по Североизточното Причерноморие и Предкавказието, утигурите по Северното Приазовие, кутригурите по Северозападното Причерноморие и старите

 

15

 

 

панонски хуно-българи), свързали съдбата си с двете основни номадски супер-сили в Източна и Средна Европа — Аварския и Тюркютския каганати [31]. Както показват и археологическите изследвания, те обаче запазили относително голяма етнокултурна и политическа самостоятелност [32], което им дало възможност скоро да започнат своята консолидация. Този процес се проявил най-напред при прабългарите в Тюркютския каганат, където най-късно към 30-те години на VII в. възникнала новата етническа категория „българи-уногундури", получена най-вероятно от смесването на утигури и оногури. Постепенно, особено след възникването на „Старата Велика България", към тях започнали да се приобщават и кутригурите [33], а до края на 70-те години на VII в. процесът на консолидация обхванал и хуно-българите в Средна Европа като следствие от действията на Кубер в Аварския каганат [34]. Оттук нататък в изворите, с редки изключения, се говори предимно за българи.

 

След разпадането на „Старата Велика България" под ударите на хазарите, които особено се засилили след смъртта на хан Кубрат през 665 г., българите се пръснали към Поволжието, към Долни Дунав, към Панония и оттам в Македония, като някои от тях достигнали Северна Италия, а други останали в степите на Северното Черноморие под властта на хазарите [35]. Тези български групи (едната дала началото на т. нар. „Волжска България", а другата, известна като Баяновите или „черни българи") се оказали най-близко до угорските племена, които продължавали да се придвижват на югозапад от Приуралието. Вероятно въпросните български групи установили още през VIII в. контакти с този народ, известен под имената Τούρκοι, оугры, Magyaren, тъй като най-късно в началото на IX в. маджарите преминали през Хазарския каганат и се заселили до югозападните му граници.

 

Разглеждането на отношенията на старите маджари с волжските българи, а също и с потомците на Баяновите българи под хазарска власт, известни още и като „черни българи", засята други страни и региони, което изисква и познаването на други писмени извори и конкретни археологически находки. Това излиза извън целите и възможностите на този труд и неговия автор, който е съсредоточил усилията си върху отношенията на дунавските българи с унгарците.

 

[Previous] [Next] 

[Back to Index]


БЕЛЕЖКИ КЪМ I ГЛАВА

 

1. H. Vámbéry. Der Ursprung der Magyaren. Eine ethnologische Studie. Leipzig, 1882, S. 1 sq.;  Munkachi, B. Die Urheimat der Ungarn. — Keleti Szemle, 6, (1905), 185—222;  Gombocz, Z. Die bulgarische Frage und die ungarische Hunnensage. — Ungarische Jahrbücher, 1-3, (1921), 194—203.

 

2. Moravcsik. Byzantinoturcica. I, S. 19;  Zur Geschichte der Onoguren, 84—118;  Byzantium and the Magyars. 37—38. Според Д. Моравчик маджарите влизали и преди това в рамките на Кубратовата Велика България. Подобно схващане е застъпил и П. Мутафчиев (История на българския народ, с. 180), който наблята много на връзките между маджари и българи-оногури. Г. Вернадски (Ancient Russia, 239—240) прибавя към оногурите като прадеди на маджарите и сарагурите. Вж. И: Артамонов. История хазар, с. 344;  Ангелов. Образуване на българската народност, 117—118.  Golden, Р. В. The people — AEMAC, I, (1975), 21—35;  Cave. Ungheresi, 61—64.

 

3. Вártha. Hungarian Society, 47—49;  Erdélyi. Das Altungartum und die Bulgaren, 137—143;  Fodor. Relations, 45—81;  Contacts, 145—152;  Ангелов. Образуване на българската народност, 106—108; още по-категорични са филологът П. Юхас (Тюрко-българи и маджари, 9—22, 36—66; Потомците на Арпад, 4—13), тюркологът А. Róna-Tas (Ethnogenese und Staatsgrundung. 107—142) и археологът А. X. Халиков (Прогоболгары и протовенгры, 55—65).

 

4. Németh. La question de l'origine des Sicules, p. 6;  Györffy. Der Ursprung der Szekler, 129—151;  Meszterházy, К. Die landnehmenden ungarischen Stämme. — Acta archaeologica ASH, 30. (1978), 313—347.

 

5. Hunfalvy, P. Die Ungarn oder Magyaren (Die Völker Österreich-Ungarns, 5). Wien—Teschen, 1881, S. 14 sq.;  Vámbéry's Ursprung der Magyaren. Wien—Teschen, 1883, S. 14 sq.;  Hajdú, Р. К этногенезу венгерского народа. — Acta linguistica ASH, 2/3—4, (1955), 247—316;  Finnougrische Urheimatforschung. — Ural-Altaischer Jahrbücher, 41, ( 1969), 252—264 (с подробен преглед на различните варианти);  Finno-Ugrian Unguages and peoples. London. 1975, 38—39, 50, 62, 111;  Mольнар, Э. Проблемы этногенезиса и древней истории венгерского народа (Studia historica, 5), Budapest, 1955, 1—137;  Bogyay, Th. v. Grundzüge der Geschichte Ungarns. Darmstadt, 1967, S. 11, 15—16;  Musset. Les invasions, II. p. 60;  Lipták. Avars and Ancient Hungarians. 150—154, 160—161;  Györffy. Landnahme, 232—233;  Kienitz. Türken und Madjaren, 24—25. Подробен преглед на различните мнения:  Халикова. Ранневенгерские памятники Нижнего Прикамья и Приуралья, с. 142;  Cave. Ungheresi, 9—28.  Németh. La question de l'origine des Sicules, p. 6; Györffy. Der Ursprung der Szekler, 129—151.

 

6. Халиковa. Ранневенгерские памятники, с. 143;  К вопросу о контактах, с.78.

 

7. Macartney. The Magyars in the Ninth Century, p.82.

 

8. Vásáry, I. The „Yugria" Problem. — In: Chuvash Studies, ed. A. Róna-Tas (Bibliotheca Orientalia Hungarica, 28). Budapest, 1982, 247—257.

 

9. Boba. Nomads. Northmen and Slavs, 93—101;  Vajay. Der Eintritt des ungarischen Stämmebundes. S.12. Това мнение се приема и от О. Притцак. но в малко по-друга схема за маджарските местоживелища и придвижването на маджарите. Според него те населявали последователно четири големи общности „Рах": първата, на старите унгарци, се намирала около басейна на реките Об и Иртиш в Сибир от III в. пр. Хр. до 460 г., поради което те били известни като „сабири"; втората (Мешчерия/ал-Маджария) се намирала в басейна на р. Ока (теорията на И. Боба) от 460 до 830 г., поради което те се появили като маджари предимно в източните извори; третата (Леведия) — в басейна на р. Северски Донец от 830 до 890 г. (били известни

 

17

 

 

във византийските извори като „турки", тъй като господстващ при тях по това време бил гюркският елемент); четвъртата (Ателкузу) — в басейна на р. Днепър, след 3 години (?) се преместила в Панония, където получила името унгарци от оногури (Рritsak. From the Sabirs to the Hungarians. 17—30).

 

10. Вoba. Ethnogenesis of the Hungarians, 167—171;  A Twofold Conquest, 23—41;  The Pannonian Onogurs, 73—76.

 

11. Критика на възгледите на И. Боба вж. у  Golden. Khazar Sludies, I, 72—76;  Vásary, I. The Hungarians or Mozars and the Meščers/Mišers of the Middle Volga Region. — Archivum Eurasiae Medii Aevi, 1, (1971), 237—275.

 

12. Szádeczky-Kardoss, S. Über etliche Quellen der awarischen Geschichte des neunten Jahrhunderts. — In: Les questions, 115—123.

 

13. László. Les Onogurs en Europe-centrale, 113—119;  Към историята на синовете на хан Кубрат, 84—90 (авторът свързва появата на т. нар. „късни авари" или „грифиди" с българите оногури);  Шимони. Панонските българи и формирането на унгарската народност, 70—83 (той е още по-категоричен в етническата интерпретация на местното население като българско, проследявайки и основните моменти на неговото историческо развитие в Средна Европа);  Бешевлиев. Първобългари. История, 17—22;  Hoddinot. R. F. Ninth Century Bulgaria between East and West and an Archeological Footnote. — In: Ancient Bulgaria, 2, p. 273;  Кollautz, A. Awaren, Franken und Slawen in Karanthanien und Nieder Pannonién und die frankische und byzantinische Missionen. — Carinthia, 1, (1966), No 136, p. 266.

 

14. Moravcsik. Byzantium and the Magyars, p. 46;  Toynbee. Constantine Porphyrogenitus, 452—453;  Székely, Gy. Le déclin des tribus et la naissance des peuples (L'Europe centrale et l'Europe de l'Est après la conquête du pays par les Magyars). — In: Hungaro-Turcica, p. 37.

 

15. Златарски. История, I/1, с. 322;  Цанкова-Петкова. О территории болгарского государства, с. 141;  Дуйчев. Връзки между чехи, словаци и българи, 335—340;  Гюзелев. Баварският географ, 68—81;  Bulgarisch-frankische Beziehungen, 15—39;  Тъпкова-Заимова. Долни Дунав, 24—25;  Божилов. Анонимът на Хазе, 181—182;  Коледаров. Политическа география, I, 37—38, бел. 90.

 

16. Штефанеску, Шт. Румыно-болгарские связи в IX—XIV вв. и становление румынской государственности. — Romanoslavica, 9, (1963), 532—533;  Pascu. Voievodatul. I, 19—60;  Rusu. Avars, Slavs, Romanic Population. 123—153;  Olteanu. State Formations, 249—253;  Brezeanu. „La Bulgarie", 121—135;  Pop. Romanians and Hungarians, 39—53.

 

17. Срв. критиката на:  Божилов. Културата Дриду, 115—124;  Тъпкова-Заимова. Долни Дунав, 8—12.

 

18. Altheim. Geschichte der Hunnen, IV, 337—338;  Бешевлиев. Първобългари. История. 10—11.

 

19. Iordanes, p. 1106–7 (ЛИБИ, I, 358).

 

20. Altheim. Geschichte der Hunnen, IV, 338—339 (първоначално в дн. Добруджа, впоследствие на североизток към р. Днестър);  Вeševliev, V. Extrema minons Scythiae. — In: Memóriam Constantini Diacoviciu. Cluj, 1974, 35—37;  Божилов. Анонимът на Хазе. с. 85;  Рohl. Die Awaren, S. 24;  Ромашов. Болгарские племена, с. 207.

 

21. Iordanes, p. 174–15 (ЛИБИ, I, с. 337).

 

22. Според някои учени засвидетелстваните от Иордан българи били тъждествени с кутригурите (Златарски. История, I/1, 32—33;  Божилов. Анонимът на Хазе. с. 86) или с оногурите (Артамонов. История хазар, 84—85;  Gjuzelev. Les Protobulgares, p. 19;  Петpов. Образуване на българската държава, с. 95). Според

 

18

 

 

други по това време те вече били подложени на асимилация от съседните огурски племена (Ангелов. Образуване на българската народност, 117—118).

 

23. Угорският произход на хунугурите, оногурите се потвърждава най-вече от наличието на частицата -гур, присъща и на другите сродни на тях племена — сарагури, огури, кутригури, утигури (Mоravсsik. Byzantinoturcica, I, 65—67;  Zur Geschichte der Onoguren. — In: Moravcsik. Studia byzantina, 85—91;  Golden. Khazar Studies. I, 30—34;  Юxaс. Тюрко-българи и маджари, с. 9, 36;  Róna-Tas. Ethnogenese und Staatsgründung, p. 128;  Новосельцев. Хазарское государство, с. 72).

 

24. Срв. най-общо в История на България, II, 62—63;  Фехер. Ролята и културата на прабългарите, 132—133;  Pritzak. Die bulgarischen Fürstenliste, 61—63;  Simоnyi, D. Die Bulgaren des 5. Jahrhundert im Karpathenbecken. — Acta Archaelogia ASH, 10. (1959), 227—258;  Altheim. Geschichte der Hunnen, IV, 275—276;  Dittеn, H. Protobulgaren und Germanen im 5—7. Jahrhundert (vor der Gründung des Ersten Bulgarisches Reiches). — BHR, 8/3, (1980), 51—77. Към разгледаните от тези автори извори могат да се причислят и сведенията от „Църковната история" на сириеца Захарий Ретор, който през първата половина на VI в. отличава прабългари от кутригури (Пигулевская, H. В. Сирийские источники по истории народов СССР. Л., 1941, с. 165).

 

25. Въпреки значителната литература въпросите около произхода и движението на огурските племена от Средна Азия към Източна Европа са все още дискусионни. Сséglеdу, К. From East to West: The Age of Nomadic Migrations in Eurasia. — Archivum Eurasiae Medii Aevi, 3, (1983), 25—126;  Pohl. Die Awaren. 25-26;  Халиков. Протоболгары и протовенгры, 58—60;  Cave. Ungheresi, 169—274.

 

26. Срв. най-новото пълно събрание на неговите съчения: Prokop. Werke, 1—5, Hrsg. von О. Veh. München, 1961—1975;  ГИБИ, II, 103—178.

 

27. Procopius, p. 503;  ГИБИ, II, 138—139.

 

28. Agathiae Historiarum, 17631—17721;  ГИБИ, II, 185—186;  Agathias, p. 146 (англ. превод).

 

29. Според M. И. Артамонов (История хазар, с. 87) заселването в степите на североизток от Приазовието станало след 463 г. Този процес намира според мен известно потвърждение и в малкото проучени археологически находки „степен тип" в междуречието Волга—Дон от VI—VII в. Например при тези от Арцибашево и Зарайск, Рязанска област, се установява известно културно влияние от фино-угорската маса в Приуралиего (Bálint, Cs. Die Archeologie der Steppe: Steppenvolker zwischen Volga und Donau vom 6. bis zum 10. Jahrhundert, hrsg. von F. Daim. Wien- Köln, 1989, 41—42).

 

30. Вж. бел. 20; Gоmbосz, Z. Die bulgarische Frage und die ungarische Hunnensage. — Ungarische Jahrbücher. 1/3, (1921), 194—203;  Schönnemann, K. Hunnen und Ungarn. — Ungarische Jahrbucher, 5, (1925), 293—303;  Соrdt, Е. Attila — Flagelum Dei, Etzel Atli. Zur Darstellung des Hunnenkönigs in Sage und Chronistik. Trieste, 1984, 32—34;  László. Les Onogurs en Europe-Centrale, 113—119;  Към историята на синовете на хан Кубрат, 84—90;  Воbа. The Pannonian Onogurs. 73—76;  Róna-Tas. Ethnogenese und Staatsgrundung, S. 132;  Юxac. Потомците на Арпад, 4—13.

 

31. История на България, 2, 63—68;  Бешевлиев. Първобългари. История, 19—21, 37—41;  Pohl. Die Awaren, 227—228;  Божилов, Димитров. Protobulgarica, 24—28.

 

32. Ковалевская, В. Археологические следы пребывания древних болгар на Северном Кавказе. — В: Плиска—Преслав. II. С., 1981, 43—52 (за българите в Тюркютския каганат);  Кürti, В. Bemerkungen zur Chronologie und Herkunft eines awarenzeitlichen Gegenstandes. — In: Ethnische Verhaltnisse an der mittlere Donau, 125—132 (за кутригурите в Аварския каганат).

 

19

 

 

33. Ромашов (Болгарские племена, 219—223) правилно смята, че оногурите асимилирали утигурите; обикновено се смяташе, че с „уногундури, хунугундури" са обозначавани само оногурите (Божилов. Анонимът на Хазе, с. 100;  Gjuzеlеv. Les Prolobulgares, p. 33;  Gоldеn. Khazar Studies, I, p. 59;  Юxaс. Тюрко-българи и маджари, с. 9).

 

34. По въпросите за Куберовите българи срв.  Lemerle. Miracles. II. Commentaire, 142—162, 188—189;  Войнов, M., В. Тъпкова-Заимова. България на Аспарух и България на Кубер. — ВИС, 51/5, (1982), 47—56;  Бешевлиев. Първобългари. История, 47—56;  Павлов, Пл. Бележки за прабългарите на Кубер, както и за присъствието на печенежки и кумански групи в днешна Македония. — Архив за поселищни проучвания (В. Търново), 1994, № 3—4, 95—102;  Божилов. Българите във Византийската империя, 14—15, 322—324, 327—330;  Szentpétery, J. Cartographia avarica. Kartographische Bemerkungen von ADAM bis Bajan. — In: Ethnische Verhältnisse, p. 157;  О позднеаварских и раннеболгарских связях, с. 119.

 

35. История на България, 4, 75—76;  Бешевлиев. Прабългари. История, 43—56;  Божилов, Димитров. Protobulgarica, 29—30, 35—36;  Димитров, Хр. Историческата действителност в „Именника на българските ханове". — В: Преслав. 4. С., 1993, 241—249.