Очеркъ на дипломатическата история на балканскитѣ държави

Стоянъ Даневъ

15. Абдикацията на Батемберга и избора на Фердинанда
16. Гръцко-турската война
17. Военна конвенция между Русия и България 1902 г. и сърбско-бългaрски съглaшения и преговори 1904-1905 г.
18. Македонския въпросъ
19. Младотурската революция (1908 год.)
20. Освободителната война 1912—1913 год.
21. Междусъюзническата война
    Румѫния  —  Гърция  —  Сърбия

22. Свѣтовната война

 

XV. АБДИКАЦИЯТА НА БАТЕМБЕРГА И ИЗБОРА НА ФЕРДИНАНДА

Въпрѣки Топханийската конвенция, която предвиждаше единъ видъ лична уния, съединението между Источна Румелия и княжеството бѣше пълно. Предвидената въ конвенцията европейска комисия за преглежданието на органический уставъ не се събра и фактически южна и сѣверна България се поставиха подъ едно единно управление. Народното Събрание се попълни съ депутати отъ южна Българиѣ, дѣто за тая цѣль се произведоха допълнителни избори. Това даде право на князь Александра, въ първото си тронно слово слѣдъ обединението, да каже, че той не е васалъ и турски чиновникъ, а князь на съединена България. — Всички тѣзи събития не смущаваха спокойствието на В. Порта, която, въпрѣки подсѣщанията отъ вънъ, намираше, сѣкашъ, всичко това е въ реда на нѣщата.

 

Тъмната точка на хоризонта бѣха отбѣгнатитѣ отношения между Русия и Българияили по-добрѣ между царя и княза. Външенъ признакъ за това служеше факта, че руското дипломатическо агенство стоеше безъ титуляръ.

 

Край на това положение тури 9-тий августа, когато нѣколко отъ най-добритѣ офицери, на чело съ кап. Бендерева, съ помощьта на нѣкои войскови части въ столицата и безъ да срещнатъ съпротивление у другитѣ, туриха рѫка на князь Александра въ софийския дворецъ и го заставиха да се отрече отъ престола. Гонимата цель бѣше да се подобрятъ отношенията между Русия и България, за отбѣгнатостьта на които съзаклятницитѣ считаха виновенъ князь Александра. Тъй се обяснява, че първиятъ актъ на съставеното слѣдъ това министерство, на чело съ митрополитъ Климента, бѣше да се позове на Русия за закрѣпвание положениего. Между тѣмъ князь Александръ бѣше изведенъ вънъ отъ България и предаденъ въ Рени на рускитѣ власти. Но послѣднитѣ не го задържаха, а го оставиха свободенъ да замине за Австрия.

 

Съ исключение на Русия, акта на 9 августъ не бѣше по вкуса на чуждитѣ държави. Но той предизвика реакция и вѫтрѣ въ страната. На чело на контра-преврата се постави Ст. Стамболовъ, който съ помощьта на пловдивскитѣ войски завзе столицата и повика назадъ князь Александра. Послѣдния потегли за България и въ Русе бѣше посрѣщнатъ, между друго, и отъ управляющий руското тамъ консулство. Първата постѫпка на князь Александра бѣ да отправи една депеша до Александра III въ смисъль, че Русия му е дала българската корона и че той я слага предъ нея. — Смѣташе се, че съ този кавалерски жестъ ще може да се тури було на миналитѣ недоразумѣния. Тази депеша направи крайно неблагоприятно впечатление въ Англия, гдето слѣдъ всичко

 

 

101

 

станало разчитаха на окончателенъ разривъ между България и Русия, като отнематъ на послѣднята най надѣждната ѝ клиентка на Балканитѣ. Отъ своя страна и Александръ III остана непреклоненъ и завърши отговора си въ смисъль, че оставянието на князь Александра не е въ интереса на България. Този отговоръ рѣши окончателно сѫдбата на Александра Батемберга. Съ възвание отъ 28 августъ той се отказа повторно отъ българския престолъ, за да даде възможность да се възобноватъ предишнитѣ връзски на довѣрие между България и Русия.

 

На 1 септемзрий Нар. Събрание рѣши да се отправи телеграма до царя съ слѣдното съдържание: „Да се поедадатъ на забвение миналитѣ грѣшки на България и Русия да земе пакъ подъ свое покровителство обединението и самостоятелностьта на българския народъ." Въ отговоръ царя възвѣстява изпращанието на специаленъ пратеникъ, който да бѫде тълкуватель на неговитѣ намѣрения.

 

Това бѣше мисията на ген. Каульбарса, който за цельта бидѣ назначенъ управляющий дѣлата на руското дипломатическо агенство.

 

Обаче мисията свърши безуспѣшно. Между правителството и ген. Каульсбарса се породиха отъ самото начало търкания. Правителството настояваше да се извършатъ по-скоро изборитѣ и да се пристѫпи къмъ изборъ на князь. Ген. Каульбарсъ, отъ своя страна, искаше да се дигне военното положение, да не се преслѣдватъ участницитѣ въ преврата, а главно, да се отложатъ изборитѣ за мѣсецъ ноемврий. По първитѣ двѣ точки генерала получи удовлетворение, но по третята точка разногласието не можа да бѫде отстронено. И почнаха се въ страната агитации отъ ген. Каульсбарса и контраагитации отъ правителството, които на мѣста свършваха съ форменъ скандалъ. Самъ—тамъ пострадаха и нѣкои руски поданници. Това даде поводъ да се явятъ три руски катери въ Варненското пристанище. — Между тѣмъ Нар. Събрание, вѣрно на програмата на правителството, пристѫпи къмъ изборъ на князь, и за такъвъ бидѣ избранъ на 28 октомврий датский принцъ Валдемаръ, който обаче, въ споразумѣние съ руския дворъ, отказа. Малко слѣдъ това съ нота отъ 8 ноемврий, по поводъ арестуванието на единъ руски гавазинъ, — впрочемъ това бѣ само претекстъ — ген. Каульбарсъ заяви, че скѫсва сношенията си съ правителството и напустна България съ цѣлия персоналъ на дипломатическото агенство и съ всички консули. Съ особена окрѫжна нота руското министерство на външнитѣ дѣла оповѣсти на кабинетитѣ тая своя постѫпка, като я обясняваше съ анархическото положение на българското княжество.

 

Скѫсванието връзкитѣ между Русия и България е, въ

 

 

102

 

първа линия, резултать на неправилната прецѣнка на вѫтрешнитѣ порядки въ България отъ руска страна. Ако и да не можеше да се откаже, че самъ—тамъ и чужди интриги се разиграваха противъ руското влияние, но пакъ не е вѣрно, че извършеното отъ Стамболова и другаритѣ му бѣше продиктувано отъ русофобски чувства. Въ сѫщность въпросътъ за тѣхъ бѣше да запазатъ властьта за себе, евентуално да не ги замѣстятъ тѣхнитѣ съперници и противници. Тъй се обяснява тѣхната ревность да произведатъ по-скоро изборитѣ за Великото Народно Събрание, за да могатъ по-сигурно да си обезпечатъ едно болшинство въ него. Съмнѣние нѣмаше, че тѣ и въ такъвъ случай щѣха да избератъ посочения отъ Русия кандидатъ, както показва избора на принцъ Валдемара, върху името на когото се съсрѣдоточиха всички гласове само за това, че като близъкъ роднина на руската царствующа династия (той бѣше братъ на царицата), ше бѫде угоденъ кандидатъ на Русия. Отъ своя страна ген. Каульбарсъ наблѣгаше да се отложатъ изборитѣ за да може да се поокопити и реорганизира опозицията, поставена въ деликатно положение, даже и разстроена, вслѣдствие несполучливия превратъ. За руситѣ опозицията бѣше по-надѣждна, когато властвующата партия, поради близкото си сътрудничество съ князь Александра, бѣше станала малко или много съмнителна. Другъ е въпроса до колко отлаганието на изборитѣ щѣше да докара едно опозиционно болшинство. При всичкитѣ си симпатии и признателность къмъ Русия, българския народъ, недостагьчно още политически организиранъ, на-да-ли би билъ въ състояние да се бори съ успѣхъ противъ партията, крѣпена о организираната държавна власть. — Тъй или иначе връзкитѣ между Русия и България се скѫсаха безъ налѣжаща, безъ повелителна нужда. Висшитѣ цели на руската държавна политика можеха да се достигатъ безъ да се прибѣгва до подобни героически срѣдства.

 

Слѣдъ заминаванието на Каульбарса очакваше се Русия да окупира България. На дѣло никоя отъ великитѣ сили не би противодѣйствувала на такова начинание. Наистина Сольсбъри и Калноки бѣха противъ, (гледай нотата на Сольсбъри отъ 30 ноемврия 1887 г.), но както е видно отъ съобщенията на руския посланникъ въ Берлинъ, всесилния тогава Бисмаркъ е дори насърдчавалъ Русия да дѣйствува въ тая посока [*]. Обаче становището на петроградския кабинетъ да не прибѣгва къмъ сила е било непоколебимо. На единъ отъ рапортитѣ на берлинския посланникъ самъ императора

 

 

*. Гл. договора между Русия и Германия отъ 6 юний 1887 г. Вижъ сѫщо мемоаритѣ на бившия импер. Вилхелмъ II по посланието му въ Варшава въ 1886 г., като наслѣденъ принцъ, когато по порѫка на Вилхелмъ I е предлагалъ на Александра III да заеме Цариградъ и Дарданелитѣ.

 

 

103

 

Александръ III собственнорѫчно е отбелѣзалъ, че за окупация съ руски войски на България, освободена по волята на баща му и съ руска кръвь, и рѣчь не може да става. Този възгледъ е особено ясно изтъкнатъ въ руската окрѫжна нота отъ 28. XI. 1886 г. Въ нея се изрично подчертава мисъльта, че колкото, отъ една страна, Русия да не може да се дезентересира отъ сѫдбата на България, толкова, отъ друга страна, тя е рѣшена да си служи за цельта съ мирни срѣдства. — При това настроение на петроградския кабинетъ въпросътъ за заемането на българския вакантенъ престолъ се подигна на ново и Русия, сондирана да предложи свой кандидать, посочи на Мингрелския князь. Кандидатурата на Мингрелския князь се обяснява съ отвръщанието на Александръ III къмь чуждото и съ желанието, отъ друга страна, за угода на западнитѣ сили да се отклони кандидатурата на нѣкой чистъ русинъ. Въ сѫщность сондажътъ бѣше само за форма, защото по онова време великитѣ сили не би одобрили никакъвъ руски кандидатъ въобще. Кандидатурата на Мингрелския князь се счете за несериозна и Великото Народно Събрание нито дори се занимава съ нея.

 

Неговото внимание бѣше обърнато другадѣ. Специална депутация, състояща отъ г-да Грековъ, Стоиловъ и Калчевъ, бѣше на пѫть да дири подходящъ кандидатъ за българский престолъ и за такъвъ тя се бѣше спрѣла на младия хонведски подпоручикъ Саксъ-Кобурготския принцъ Фердинандъ, въ родственни връзки съ много европейски дворове. За да си обезпечи поддръжката на тая своя кандидатура, депутацията обиколи столицитѣ на великитѣ държави и намѣри особенъ радушенъ приемъ въ Англия. При тази обстановка избора на принцъ Фердинандъ за българский князь не подлѣжеше на никакво сьмнѣние и дѣйствително на 25. VI. 1887 г. Великото Народно Събрание въ Търново го избра единодушно. Руситѣ бѣха нзненадани, особенно когато слѣдъ несполучливия опитъ да бѫде избора утвърденъ отъ силитѣ, Фердинандъ потегли за България и безъ повече се въскачи на българския престолъ. Съобщението, обнародвано въ правителствения вѣстникъ, го нарѣче узурпаторъ, когото рускитѣ официални власти естественно трѣбваше да игнориратъ. Това рѣзко поведение на Русия не можеше да не повлияе на другитѣ кабинети: по необходимость и тѣ трѣбваше да се резервиратъ. Изразъ на това настроение даде, най-сетнѣ, и Портата съ нотата си отъ 5. III. 1888 г., като заяви, че тя не може да признае Фердинанда за български князь. Всичко това обаче не попрѣчи на силитѣ да влѣзатъ фактически, изъ подъ рѫка, въ сношение съ новия князь. Съ огледъ на Русия, Франция и Германия бѣха до негдѣ въздържеливи — първата се задоволи да повѣри дѣлата си въ София на единъ само генераленъ консулъ, — но другитѣ сили, а особенно

 

 

104

 

Англия, правяха всичко за да закрѣпятъ позицитѣ на княза. Специално за Англия той бѣше идеалния князь, защото се считаше, че противодѣйствува на тенденциитѣ на руската политика на Балканския полуостровъ като австрийский принцъ и по тоя начинъ служеше за съединително звено между Англия и Австрия противъ Русия. Съ това се сбѫдна старата мечта на Англия, въ своето съперничество съ Русия, да се облѣгне, поради неминуемото пропадание на Турция, на една континентална държава, като евентуално ѝ предостави да играе първата роль. Безъ такава поддръжка нейния антагонизъмъ съ Русия рискуваше да остане, поне на Балканския полуостровъ, безврѣденъ за послѣднята.

 

Въпрѣки официална Европа, цѣли седемь години князь Фердинандъ направлява сѫдбинитѣ на България безъ да бѫде формално признатъ. Все пакъ това положение му тѣжеше и не единъ пѫть той правѝ опити да бѫде признатъ. Всички обаче опити за неговото признавание пропаднаха поради упорството на Александръ III, защото безъ сьгласието на царя, т. е. въпрѣки разпорежданията на Берлинския договоръ никоя държава, когато даже всецѣло съчувствуваше на кн. Фердинанда, не смѣеше да го признае по официаленъ редъ. Явно бѣше за всички, че този моментъ може да на стѫпи само слѣдъ смъртьта нв Алекандръ III. Така и стана. Признанието послѣдва слѣдъ въскачванието на престола на Николай II, — благодарение на ловкото поведение на принцеса Клементина и подиръ ходението въ Петроградъ на една специална депутация отъ България на чело съ търновския митрополитъ Климентъ. Съ кръщавката на престолонаслѣдника въпроса бидѣ разрѣшенъ окончателно въ благоприятна смисъль. [*]

 

XVI. ГРЪЦКО-ТУРСКАТА ВОЙНА

Поводъ за тая война дадоха хроническитѣ възстания на о. Критъ. Слѣдъ безуспѣшното възстание въ 1886 г. избухна ново възстание въ 1889 г. Него използува гръцкия политикъ Трикуписъ да обиколи балканскитѣ дворове и да координира усилията имъ за обща акция противъ Турция. Обаче опита неуспѣ. Специално България въ време на стамболовия режимъ, поради общата си политика спрѣмо Англия и Австрия, защитници на Турция, не можеше да прегърне подобно предложение. Два берати въ Македония бѣха нейното възмездие. При тази обстановка възстанието загасна

 

 

*. Вижъ Очеркъ исторіи Министерства Иностранныхъ Дѣлъ 1892-1902. Правителственное издание, С.-Петербургъ. Вижъ сѫщо: Н. Чарыковъ: Спомени отъ България, публикувани въ Glasgow Herald въ 1924—1925 г.

 

 

105

 

безъ особени придобивки за гръцката кауза. — По-сериозно бѣше възстанието въ 1897 г. То силно развълнува общественното мнѣние въ Гърция. Князь Георги съ полковникъ Васосъ се отзоваха въ Критъ. Това направи стълкновеиието съ Турция неизбѣжно И дѣйствително на 17 априлъ 1897 г. вслѣдствие отказа на Гърция до оттегли войскитѣ си отъ Критъ и да не подпомага възстаницитѣ, Турция ѝ обяви война. Войната трая само тридесеть дни и свърши побѣдоносно за Турция. Гръцкитѣ войски нигдѣ не оказаха сериозно съпротивление и постоянно отстѫпваха. Послѣдва министерска промѣна въ Атина и новия министръ-предсѣдатель поиска интервенция на великитѣ сили за спирание военнитѣ операции. Подъ покровителството на силитѣ се сключи слѣдъ това на 4. XI с. г. мирния договоръ между странитѣ. Въ полза на Турция се допусна една незначителна стратегическа поправка на границата и ѝ се призна едно военно обещетение отъ сто милиона лева. Тая сума се получи съ заемъ по 3 % лихва гарантиранъ отъ силитѣ, които вслѣдствие на това подложиха управлението на гръцкитѣ финансии на международенъ контролъ. — По-щастливо бидѣ уреденъ критския въпросъ. Наистина номинално връзкитѣ съ В. Порта небидоха скѫсани, но фактически, по предложение на Николой II, управлението се повѣри на гръцкия принцъ Георги за три години и слѣдъ него вече Заимисъ, отъ името на гръцкия краль, се назначи управитель на острова. — И така благодарение на великитѣ сили, Гърция не само бидѣ спасена отъ погромъ, но и можа да си обезпечи ценни придобивки по критския въпросъ — Липсата на обща балканска политика обяснява пасивното поведение иа балканскитѣ държави, а особенно на България, която бѣ специално поканена да се споразумѣе съ Гърция.

 

XVII. ВОЕННА КОНВЕНЦИЯ МЕЖДУ РУСИЯ И БЪЛГАРИЯ 1902 Г. [*] И СЪРБСКО-БЪЛГAРСКИ СЪГЛAШЕНИЯ И ПРЕГОВОРИ 1904-1905 Г.

Въ изданието на Д-ръ Б. Д. Кесяковъ — „Приносъ къмь дипломатическата история на България 1879—1925 год." на стр. 20 има напечатана една нарѣчена руско-българска военна конвенция отъ 22 априлъ 1902 г., носяща подписитѣ на генералъ Жилински и генер. Паприковъ и целяща да противодѣйствува на военната конвенция между Австро-Унгария и Румѫния. Въ своята сѫщность тя е отбранително

 

 

*. Вижъ моята статия върху сѫщата конвенция въ „Наученъ Прегледъ", год. II, 1930.

 

 

106

 

руско-българско съглашение насочено противъ тройния сьюзъ. За достиганието на тая цель всичкитѣ наши въорѫжени сили — сухопѫтни и морски се поставятъ на расположението на Русия, както и нашитѣ черноморски пристанища. — Тази конвенция въ този видъ, заимствувана, както се казва, отъ Сборника на секретнитѣ документи изъ архивата на руското министерство на външнитѣ дѣла, е апокрифна. Такава конвенция несѫществува. Сключената въ дѣйствителность конвенция отъ по късна дата (юний 1902 г.) между военнитѣ министри на България и Русия, генералитѣ Куропаткинъ и Паприковъ, има по-ограничена цѣль. Тя гласи, че Русия поема задължеиието да ни защищава, ако Румѫния, безъ да бѫде провокирана отъ насъ, ни нападне. На второ мѣсто конвенцията цели да попълне нашето въорѫжение, като всичко необходимо за това ни се доставя на почекъ отъ рускитѣ военни заводи на фабрични цени. Съобразно съ това въ конвенцията не става рѣчь за нашитѣ черноморски пристанища, нито пъкъ за поставянието на всички наши въорѫжени сили на расположението на Русия. Въ нея се само истъква, че главнитѣ щабове на двѣтѣ страни се сношаватъ непосрѣдственно по всички въпроси относящи се до въорѫжението, мобилизацията и плана на операциитѣ. — Конвенцията бидѣ веднага ратифицирана. Рѣчь за вотирането ѝ отъ Н. Събрание не ставаше, нито пъкъ предъ видъ съдържанието ѝ можеше да става. Впослѣдствие по вината на българското правителство конвенцията остана мъртва буква. —

 

*  *  *

 

Неблагоприятното международно положение, както на България тъй и на Сърбия въ 1904 г, даде поводъ да се почнатъ преговори между двѣтѣ държави, въ резултатъ на които се сключи на 30 мартъ 1904 г. особенъ съюзнически договоръ. Съ тоя договоръ се целеше запазваннето на двѣтѣ държави отъ външно нападение, и се подчертаваше солидарностьта на балканскитѣ славяни, включая и Черна Гора. По-специално договарящитѣ страни се задължаваха да улеснятъ прокарванието на мюрцщегскитѣ реформи въ Македония. За арбитъръ въ случай на споръ личеше руский императоръ, евентуално Хагский арбитраженъ сѫдъ. — Този договоръ, таенъ по своето съдържание, се съпровождаше отъ другъ договоръ нарѣченъ „договоръ за приятелство" съ разпреждания отъ економически характеръ. Между тѣхъ заслужва да спре вниманието ни исказаното отъ двѣтѣ страни пожелание да се дойде до митнически съюзъ между Сърбия и България. За реализиранието на това пожелание, особенно поради настояванието отъ българска страна, се почватъ слѣднята 1905 г. преговори за сключванието на митническия съюзъ. И дѣйствително слѣдъ дълги перипетии формално съгласие

 

 

107

 

по тоя предметъ се постига, но подъ изричната резерва отъ Сърбия, приета и отънасъ, че, — договора нѣма да се внася въ парламентитѣ, а ще остане въ архивитѣ като единъ не подлѣжащъ на оповѣстявание исторически документъ, който би могълъ да се използува въ отдалечено бѫдъще, ако се сьздадатъ благоприятни условия.

 

Въ края на краищата отъ всички тия съглашения неизлѣзе нищо. Напротивъ отношенията между двѣтѣ държави като-че-ли се влошиха. И наистина въпрѣки характера на съюзническия договоръ като таенъ, секретаря на сръбския краль, въ качеството си кореспондентъ на чужди вѣстници, е ималъ кореспондентската слабость да го направи, въ сѫществената му часть, достояние на широката публика. Отъ друга страна българското правителство, въ разрѣзъ съ изрично поетитѣ задължения, внесе договора за митническия съюзъ въ Народното Събрание, което единодушно го гласува на 20 декемврий 1905 г. и съ това изложи злѣ Сърбия, икономически зависима отъ Австро-Унгария, предъ тая послѣднята. Тоя начинъ на дѣйствие подкопа и безъ това малкото взаимно довѣрие между двѣтѣ държави. [*]

 

XXIII. МАКЕДОНСКИЯ ВЪПРОСЪ

Слѣдъ признанието на Фердинанда за български князь, главния въпросъ, който поглъщаше вниманието на балканци, па и на великитѣ сили, бѣше македонския.

 

Наистина не бѣха безъ значение и нѣкои други събития въ балканскитѣ държави. Но предъ важностьта на македонския въпросъ, тѣ всички отстѫпваха на вторъ планъ. Така въ 1889 година, Миланъ се отказа отъ престола въ полза на малолѣтния си синъ Александра, който слѣдъ преврата въ 1893 година и женидбата си съ Драга Машинъ презъ 1900 год., стана невъзможенъ и бидѣ убитъ въ 1903 год. Възстановената династия на Карагеоргевичитѣ подъ краль Петра даде възможность да се консолидира външната политика на Сърбия въ полза на съглашението, колкото и това да я излагаше на всевъзможни спѫнки, а особенно на стопански репресалии отъ австрийска страна. — Ромѫния имà да се разправя съ аграрни движения, съ нескончаемия еврейски вьпросъ, съ режима на Желѣзнитѣ Врата, установенъ въ 1896 година отъ маджаритѣ, защото благоприятствуваше тѣхното производство и спѫваше вносътъ на балканскитѣ държави въ Австро-Унгария. — България крачеше по пѫтя на своята еманципация, като успѣ да сключи търговски

 

 

*. Вижъ обстойнитѣ обяснения по тия съглашения на зап. Генералъ Хр. Г. Хесапчисевъ, бивший дипломатически агентъ въ Бѣлградъ, въ в. „Миръ”, броеве 8400, 8401, 9212, 9218.

 

 

108

 

договори съ редица държави и да започе съ тѣхъ своя самостоятелна търговска политика. Първия договоръ се сключи съ Австро-Унгария 1902 г.

 

Но, както казахме, все пакъ македонския въпросъ съсрѣдоточаваше погледитѣ на всички. Отъ мѣстенъ той придоби характеръ на общоевропейски въпросъ: той интересуваше не само Турция и малкитѣ балкански държави. но и великитѣ сили. На времени запазването на мира, евентуално избухванието на война зависеше отъ него.

 

Македонския въпросъ води началото си отъ българския църковенъ въпросъ, отъ членъ десетий на фермана, а по специално отъ Берлинския договоръ, който въ членъ 23 предвижда реформи за Македония. Въ първата си фаза той засѣгаше борбата на българитѣ за тѣхното еманципирание отъ Фенеръ, борбата между екзархията и патриаршията, между българи и гърци. До учреждаването на екзархията, сърбитѣ не участвуваха въ тази борба. У тѣхъ интересътъ къмъ нея се разви по кѫсно, най-вече слѣдъ Берлинския договоръ. Въ втората си фаза македонския въпросъ бѣше предимно двубой между македонскитѣ българи и турската система на управление. Ако въ този даубой сѫ взимали участие и други елементи, то е било по-скоро на страната на турскитѣ власти, противъ домогванията на българитѣ. Въ първата фаза борбата се е водила въ името на принципа на народноститѣ, присаденъ на истокъ и деформиранъ споредъ психиката и схващанията на источнитъ народи. Въ втората фаза борбата е била за извоювание политическа свобода, за еманципация отъ Цариградъ въ една при друга форма. Въ тая борба сѫ участвували, явно или прикрито, и съсѣднитѣ балкански държави. Въ това отношение най-малъкъ дѣлъ се пада на официална България: българския елементъ достатъченъ силенъ въ Македония, не е ималъ нужда отъ външна помощь. Отъ сѫщото гледище знаменателенъ е факта, че въ самия разгаръ на революционното движение, борбата отъ българска страна е била водена отъ чисто вътрешна организация, която не само, че е нѣмала нищо общо съ българското правителство, но дори е дѣйствувала открито противъ него. Нищо подобно не се наблюдава у гърцитѣ, а още по-малко у сърбитѣ, насадени въ Македония по искуственъ начинъ отъ сръбската официална пропаганда. За куцовласитѣ можемъ и съвсемъ нищо да не говоримъ, като елементъ слабъ и пръснатъ на малки купчини по Македония.

 

Борбата за политическа свобода е била подета отъ българитѣ. Въ началото се е говорило само за реформи въ духа на членъ 23 отъ Берлинския договоръ. По-късно лозунгъть е билъ за автономия. Че усилията на българитѣ сѫ се натъквали на отпоръ отъ турска страна е въ реда на

 

 

109

 

нѣщата. Странното е, че поради съперничество и народностна неприязнь сѫщото поведенне сѫ държали и гърци и сърби. Тъй се обяснява, че българскитѣ освободителни движения сѫ срѣщали съпротива не само отъ турскитѣ власти, но и отъ сръбски и гръцки чети, гледани поради това съ добро око отъ турцитѣ. За гърци и сърби реформиранието на Македония, а още повече даването ѝ автономия, е било равнозначуще съ изтъкванието българския характеръ на областьта и съ нейното рано или кѫсно присъединявание къмъ България. Отъ това гледище тѣ сѫ били солидарни съ домогванията на официална Турция. Въ настѫпилата, при тази обстановка, безогледна борба помажду балканци, заедно съ идеята на народноститѣ е била погребана и идеята за балканската солидарность. За усилване на своитѣ позиции, гърцитѣ сѫ прибѣгвали до черквата, като сѫ считали всички „българогласни” патриаршисти за елини. Сърбитѣ, предъ видъ нищожнитѣ успѣхи на своята пропаганда, сѫ изтъквали, отъ една страна, неустановения ужъ характеръ на македонското славянско население, а най-вече, отъ друга, тѣ сѫ се мѫчили да оправдаятъ проникванието си въ Македония като диктувано отъ висшитѣ народни интереси на сръбското племе, което, обградено отъ мощната Австро-Унгарска империя отъ сѣверъ и западъ, е имало възможность да излезе на море само съ проширението си до Егейския брѣгъ. Впрочемъ отъ Берлинския договоръ, а особенно отъ съглашението въ 1881 год. съ съсѣдната империя, тая насока въ сръбската политика е намѣрила опора въ самата Австро-Унгария. Задъ послѣдната вървѣла мълкомъ Германия, като отъ време на време е подчертавала само приятелството си съ Турция. По-малко сѫ интересували вѫтрѣшнитѣ балкански борби Англия, освѣнъ когато, поради намѣсата на великитѣ сили, сѫ засѣгали прямо нейната обща политика. Сѫщото горѣ-долѣ положение е заемала Италия, обезпокоявана отъ переспективата за евентуалния походъ на съюзницата и съперницата си Австрия къмъ югъ au delà de Mitrovitza. По-мѫчна е била ролята за Русия. За нея безпорно Македония не е била размѣнна монега, Обаче, ако, отъ една страна, Санъ-Стефанския завѣтъ, а па и несъмнената правота на българската кауза, да сѫ я скланяли да поддържа изобщо нашитѣ домогвания, — поради блужденията на българската политика, а и загрижена да се не хвърлятъ сърбитѣ въ обятията на Австрия, тя на времени се е отклонявала отъ това становище въ полза на Сърбия. Нейната съюзница Франция, сама прямо не заинтересувана въ Балканския полуостровъ, е била всѣкога готова да подкрѣпи нейнитѣ схващания.

 

Дълго време антагонизмътъ на двѣтѣ констелации въ Европа — тройния и двойния съюзъ — е пречилъ да се

 

 

110

 

предприеме какво годѣ въ полза на Македония. Но въ 1897 г. въ това отношение настава обратъ. Между Русия и Австрия, най-заинтересуванитѣ на Балканския полуостровъ държави, се забелѣзва едно замѣчателно сближение. Започнато отъ Голуховски, то продължава и презъ министерствуванието на Ерентила дори до босненската криза. Сѣкашъ слѣдъ паданието на Бисмарка Виенския дворъ прави опитъ да се еманципира отъ Берлинъ. На това сближение между Виена и Петроградъ се дължи реформната акция въ Македония. Въ него се криятъ допирнитѣ точки между двѣтѣ голѣми течения въ Европа. То сплоти великитѣ сили, а отъ опитъ се знае, че предъ тѣхното единодушие съпротивлението на В. Порта чезне. Въ 1901 год. българското правителство, което гледаше да обуздае движението у насъ въ полза на Македония, заяви на силитѣ, че ако не се въведатъ реформи въ Македония, съгласно членъ 23 отъ Берлинския договоръ, положението ще стане неудържимо. Така въ началото на 1903 год. се възвѣсти първата стѫпка, която целеше подобрение въ управлението на общинитѣ. Заедно съ това на българското правителство се съобщи отъ Петроградъ, че първата стѫпка ще бѫде постепенно послѣдвана отъ други до пълното реформирание на Македония. Тая перспектива, която естествено не бѣше по угодата на Турция, не можеше да не влоши отношенията ѝ съ България. Тя хитро реагира като утвърди състоялия се по-рано изборъ на Фирмилиянана, до тогава сръбски архирейски намѣстникъ, за сръбски митрополитъ въ Скопие. Съ това тя гонеше двояка цѣль: като удовлетвори Сърбия, да я настрои противъ реформната акция започната по инициативата на България, а отъ друга, да спре минавенето презъ нейната територия на македонски чети, които ограничени въ България бѣха направили постѫпки да пренесатъ своята дѣятелность въ Сърбия. Това послѣдно обстоятелство, подкрепено съ нѣкои писменни данни, попаднали при единъ случаенъ обискъ въ рѫцѣтѣ на сръбското правителство и ловко използвани отъ него, рѣши въпроса. За да парализира успѣха на тая акция предъ В. Порта, на българското правителство оставаше само едно срѣдство — да се откаже отъ дѣлото на реформитѣ въ Македония, нѣщо което то по никакъвъ начинъ не можеше да стори. Въ очитѣ на България тогава и по-късно македонския въпросъ отъ културно-народенъ се преобръщаше вече въ чисто политически: предъ освободителното движение черковнитѣ борби оставаха на заденъ планъ. Тъй се обяснява рѫкополаганието за митрополитъ на Фирмилияна въпрѣки протеста на българското правителство. Както и да е, дѣлото на реформитѣ продължи слѣдъ голѣмото Илинденско възстание (1903 г.), Голуховски и Ламсдорфъ се споразумѣха въ Мюрцщегъ да направятъ нова важна крачка въ

 

 

111

 

тая посока. Изработената по тоя поводъ програма, наречена Мюрцщегска, имаше предъ видъ назначението отъ султана за петь години на единъ главенъ инспекторъ за тритѣ македонски вилаети и на двама цивилни агенти — единъ руски и единъ австрийски, които да бдятъ за приложението на реформитѣ. Вънъ отъ това Мюрцщедската програма предвиждаше преустройството на жандармерията подъ рѫководството на европейски офицери, по който случай трѣбваше да се означатъ по точно границитѣ на областьта, както и коренни реформи по администрацията и сѫдебното дѣло. Относително жандармерията прие се да се подѣли областьта на петь сектори: скопский предоставенъ на австрийцитѣ, битолский на италиянцитѣ, сѣрский на французитѣ, драмский на англичанитѣ и солунский на руситѣ. За германцитѣ не бѣше запазенъ никакъвъ секторъ. Това даде поводъ да се мисли, че Германия се дезинтересува отъ реформната акция. Споредъ Савинский, бивший руский министръ въ София [*], Русия предупредила за своитѣ постѫпки Германия и тая послѣднята била въсприела възгледа на Русия. Нѣщо повече: за мюрцщегската програма се е получило специално съгласие на импер. Вилхелмъ. Това поведение на Германия се обяснява отъ нейното желание, отъ една страна, да не страни отъ общата акция на великитѣ сили, а, отъ друга, да не се накърняватъ нейнитѣ особенно приятелски отношения съ портата. Все пакъ тя не е била съвсемъ безучастна въ реорганизацията на жандармерията, защото нейнъ офицеръ е билъ назначенъ за рѫководитель на жандармерийската школа, току що открита въ Солунъ. Върховенъ командантъ на жандармерията е билъ италиянския генералъ Ди Джиордисъ, послѣ когото сѫщата длъжность е заелъ пакъ италиянецъ генералъ Робилантъ. При опредѣление границитѣ на секторитѣ сѫ били исключени отъ македонската область казитѣ на северъ отъ Шаръ Планина и крайнитѣ югозападни кази на Битолския вилаетъ. — За успѣшното приложение на тая реформа бѣше нужно да се обезпечи редовното исплащание заплатитѣ на служащитѣ. За тая цель на 9. V. 1905 година се отправи нова нота до Портата за да бѫде областьта осигурена и въ финансово отношение. Съ рѣзка рѣшителность Портата възстана противъ тая реформа. За да се сломи нейната съпротива, трѣбваше силитѣ да прибѣгнатъ къмъ внушителна военно-морска демонстрация. Най-сетнѣ се постигна съгласие, като силитѣ приеха да се увеличатъ вноснитѣ мита съ 3 % върху сѫществующитѣ ad valor-ни отъ 8 %. Именно вишъка отъ 3 % служеше за специаленъ источникъ, отъ който се питаеше македонский приходенъ бюджетъ.

 

 

*. Гледай „Recollections of a Russian Diplomatist” by Savinsky. London, 1927.

 

 

112

 

Тази финансова реформа се постави подъ надзора на особенна европейска комисия. — Въобще всѣко нововъведение предизвикваше оживенъ протестъ отъ страна на Портата. Но въ края на краищата тя биваше принудена да отстѫпи. Нищо не ѝ помогна, че повидимому Германия се държеше на страна. Участието на Австрия, съюзница на послѣднята, стигаше. Ето по какъвъ начинъ дѣлото на реформитѣ крачеше напредъ, макаръ медленно. За неговото привършвание оставаше още да се пристѫпи къмъ коренна реформа на администрацията и сѫдилищата.

 

Но тая послѣдня реформа не можа да се осѫществи, защото, между тѣмъ, цѣлото дѣло на реформитѣ бидѣ осуетено.

 

 

Причинитѣ на тоя неуспѣхъ бѣха различни. На първо мѣсто, отъ реформитѣ или по-добрѣ отъ медленното имъ прокарване не бѣха доволни македонцитѣ, а предимно водителитѣ на македонското революционно движение. Че гърци и сърби не бѣха очаровани отъ реформитѣ, предъ видъ на тѣхнитѣ домогвания, е близо до ума. Но рѣшающата причина за окончателното пропадание на реформитѣ бѣше възникналото на ново съперничеството между двѣтѣ най-заинтересовани държави Русия и Австро-Унгария. Тъкмо, когато трѣбваше да се пристѫпи къмъ реформиранието на сѫдебното дѣло, Австрия успѣ да получи султанско ираде за свързванието на босненската желѣзопѫтна мрѣжа съ источнитѣ желѣзници презъ Санджака — отъ Увацъ до Митровица. На тоя проектъ се противопостави проекта за желѣзопѫтно съобщение отъ Дунава до Адриатическо море т. е. отъ Кладово, презъ дето единъ мостъ оставаше да свърже Сърбия съ Румѫния, до Санъ-Джованни ди Медуа на албанския брѣгъ. Отъ политическо гледища тоя проектъ имаше преимуществото да раздѣли тройния съюзъ и да изтъкне за лишенъ пѫть антагонизма между Австрия и Италия. Прочее, Портата нѣмаше защо да се противопоставя на проекта. Съ възприемането му тя само подхранваше съперничеството между двѣтѣ течения посрѣдъ великитѣ сили. И наистина, съглашението отъ 1897 г., на което се градѣха реформитѣ, предвиждаше, че участвуващитѣ въ него държави се отказватъ да преслѣдватъ свои частни изгоди. Отъ това гледище дадената концесия Увацъ—Митровица въ полза на Австрия наруши съглашението, вслѣдствие на което старитѣ борби започнаха на ново и въ резултатъ реформната акция отслабна. Тоя моменгъ използува Англия да предложи въ срѣщата между Едуардъ VII и Николай II въ Ревель новъ широкъ планъ за реформи, който въ сѫщность парализираше особенното привилегирано положение,

 

 

113

 

което заемаше Австрия, като една отъ най-заинтересованитѣ държави и което очевидно даваше пълна възможность да се постигне цѣльта съ общи усилия. Това сьперничество на великитѣ сили подкопа изъ основа дѣлото на реформитѣ и тѣ бѣха умрѣли преди младотурската революция да имъ бѣше нанесла смъртенъ ударъ [*].

 

XIX. МЛАДОТУРСКАТЛ РЕВОЛЮЦИЯ (1908 год.)

Младотурското движение, оформено въ патриотическото дружество „Итихатъ ве тераки", имаше за цѣль свободното напредничаво развитие на Турция, вънъ отъ всѣко давление на европейскитѣ сили. Наистина, то бѣ насочено, на първо мѣсто, противъ деспотическия режимъ на султана, но и реформната акция въ Македония никакъ не му идеше на смѣтка. Събитията се стекоха така благоприятно за него, щото то можа да ги използува едновременно и противъ султана, и противъ намѣсата на европейскитѣ сили. То детронира султана, като источникъ на злото и съ голѣмо тържество възвѣсти въвежданието на конституционенъ режимъ съ еднакви права и свободи за всички народи населващи турската държава.

 

Безъ да си даде отчетъ, или по-добрѣ, безъ да иска да си даде отчетъ за сѫщинскитѣ цѣли на новитѣ властелини въ Цариградъ, европейската дипломация, въ невъзможность да се справи съ македонската проблема, използува младотурската революция, тълкувайки я умишленно като коренна свободолюбива обнова на турския режимъ, за да дигне рѫцѣ отъ македонската реформна акция, като предостави продължението ѝ на надежднитѣ, споредъ нея, похвати на Енверъ бей и другаритѣ му. Може да се каже, че това становище заеха безъ колебание всички велики сили. Самъ сѫръ Едуардъ Грей — английски министъръ на външнитѣ дѣла, слѣдъ младотурската революция се провикна: „македонския въпросъ ще изчезне съвършенно." Очевидно смѣтката му бѣше да измѣсти германското влияние въ Цариградъ. Единственна Русия, оттегляйки се отъ Македония, даде да се разбере, че това става временно съ цѣль да се види, какъ ще се прилага въ сѫщность новия режимъ възвѣстенъ отъ младотурцитѣ. Тъй или иначе на дѣлото на реформитѣ въ Македония, подето съ общи усилия и продължено въ разстояние

 

 

*. Гледай: Col. Lamouche „Quinze ans d’histoire balkanique (1904— 1918)", paris 1928. Сѫщо: R. Pinon „L’Europe et l’Empire Ottoman". Paris 1919. Гледай сѫщо моята студия „Реформната акция” — Съвременникъ, год. 1, кн. 2.

 

 

114

 

на цѣли петь години, се тури окончателно край. Неспособна да реформира Турция, европейската дипломация трѣбваше малко по-късно да бѫде нѣма свидѣтелка, какъ непосилната за нея проблема се рѣшава „съ кръвь и желѣзо". Другояче и не можеше да бѫде, защото новия режимъ бѣше въ сѫщность синонимъ не на „свобода и прогресъ", а на „туркификация."

 

Младотурската революция даде поводъ за да се разрѣшатъ два назрѣли вече въпроси — независимостьта на България и присъединението на Босна и Херциговина къмъ Австро-Унгария. Много се писа за връзката между тия двѣ събития или по-добрѣ за задкулиснитѣ споразумѣния за една обща акция между Балплацъ и софийския дворецъ. Споменитѣ на послѣдния француский посланикъ при Виенския дворъ Дюменъ не потвърждаватъ това становище. Че България чакаше удобенъ моментъ за да прокламира своята независимость, е вънъ отъ всѣко съмнение. Но сѫщо така не подлѣжи на съмнѣние, че и Австро Унгария търсеше случай да тури край на своеобразното междудържавно положение на Босна и Херцеговина, като скѫса послѣднитѣ нишки между Сараево и Цариградъ. Отъ това гледище връзка обективна между тия двѣ събития очевидно имаше. Не именно заради това тая връзка нѣма нужда да бѫде резултатъ на едно предварително съглашение. Тъкмо напротивъ, като се има предъ видъ крупното значение на Австро-Унгария, съюзница на Германия, всѣкога благоприятно разположена къмъ Турция, трѣбва да се приеме съ голѣма вѣроятность, че Австро-Унгария е полагала всевъзможни усилия да локализира послѣдицитѣ отъ замислената акция за присъединението на Босна и Херцеговина, — отъ една страна, за да запази мира, а отъ друга, за да щади по възможность чувствителностьта на Турция. Ето защо е твърдѣ приемливъ разказътъ на посланника Дюменъ, че въ Виена се старали всячески да въздѣйствуватъ върху князь Фердинанда, за да се откаже отъ намѣрението си да провъзгласи независимостьта на България. Обаче князь Фердинандъ, знаейки рѣшението на Балплаца относително Босна и Херцеговина, не само е отклонилъ тия внушения, но за да избѣгне впечатлението, че се поддалъ на вѫдицата на Австро-Унгария, като е послѣдвалъ нейния примѣръ, той е побързалъ да обяви независимостьта на България, за да предвари по тоя начинъ встѫпването въ акция на дунавската монархия.

 

Изложенитѣ тукъ сѫждения, основани на споменитѣ на французкия посланникъ Дюменъ, не се подтвърждаватъ отъ новитѣ публикации по сѫщия въпросъ. Напротивъ тѣ сѫ напълно опровергаватъ отъ тѣхъ. Очевидно Дюменъ е станалъ жертва на двоеличието на баронъ Еренталъ, тогава австро-

 

 

115

 

унгарский канцлеръ. Споредъ Уйкаиъ Стидъ [*] Еренталъ „съзнателно практикувалъ измамата". Английския краль Едуардъ VII не се е стѣснилъ да каже, че на „думата на Ерентала невѣрва”. Не по-ласкаво мнѣние за него е ималъ и германския императоръ Вилхелмъ II, който въ своитѣ странични бѣлѣжки на рапортитѣ на германскитѣ посланници го е обсипвалъ съ най-нелестнитѣ отрицателни качества, Спередъ новитѣ германски, английски, а па и австрийски официални публикации съвмѣстното обявявание на българската независимость едновременно съ присъединението на Босна Херцеговина къмъ Австрия е било уговорено между князь Фердинанда и Ерентала презъ септемврийското пребивание на Фердинанда въ Виена и Пеща. Споредъ австрийската официална версия на Фердинанда било внушено да не се ангажирва въ авантюра (Македония), но да не испуща благоприятния случай (независимостьта). На 3-ий октомври 1908 г. съглашението е било отъ австрийска страна официално съобщено въ Парижъ и дѣйствително независимостьта бидѣ оповѣстена на 5 октомври, день преди австро-унгарската прокламация относително сѫдбата на Босна и Херцеговина. Сѫщото исгьква и германский императоръ. [**] Съ една дума нашето по-предишно схващание трѣбва да бѫде изоставено, като неотговареще на изнесенитѣ по-нови данни.

 

Казвамъ, че и двата въпроса бѣха назрѣли за разрѣ шение. И дѣйствително, относително България може да се твърди, че по сѫщество тя бѣше независима. Така при послѣднитѣ приеми въ Петроградъ и Пеща, на българския князъ се направиха настоящи кралски почести. Оставаше, прочее, да се скѫса фалшивото рухо, съ което въ международно отношение се обличаше България. Ето защо актътъ отъ 6 септемврий 1908 г. въ Търново не бѣше изненада за великитѣ сили. За тройното съглашение, а специално за Русия, всичкия въпросъ се въртеше около едновременностьта на нашата акция съ акцията на Австро-Унгария, която пораждаше съмнѣние, че между двѣтѣ държави сѫществува предварително разбиране. Русия, която ни освободи, не можеше да се помири съ мисъльта, че независимостьта си България ще дължи на нейната съперница Австро-Унгария, и то толкова повече, че въ такъвъ случай не бѣше изключена възможностьта България да влѣзе въ орбитата на послѣднята. Благодарение на ловкостьта на руския представитель въ София Сементовски-Курило въпроса се приключи благоприятно. Русия пое да удовлетвори съ извѣстни жертви отъ своя страна паричнитѣ искания на Турция и признанието

 

 

*. Таймсъ, 20 Дек. 1929 г.

 

**. Гледай Гер. оф. публикации. Т. 20—29, №№ 8994, 9026. Сѫщо Чарыковъ въ своитѣ спомени.

 

 

116

 

независимостьта на България послѣдва първомъ отъ нея. България се съгласи да плати само 83 милиона лева срѣщу румелийския дългъ и откупуванието частьта на источнитѣ желѣзници въ наша територия, За тая сума съ 5 ¾ % лихва се задължихме спрямо Русия, а Русия обезврѣди Турция въ размѣръ на 125 мил. лева, които приспадна отъ неплатеното още отъ освободителната война обезщетение.

 

Малко по-шумно, но все пакъ гладко се привърши и втория въпросъ относително Босна и Херцеговина. Отъ всичко личи, че по сѫщество никой сериозно не протестира противъ инициативата на Австро-Унгария, защото на дѣло и безъ това Босна и Херцеговина бѣха престанали да съставляватъ часть отъ Турция. Само Изволски, руския министъръ на външнитѣ дѣла, се опита да използува случая за да обезпечи свободното преминаване презъ Босфора и Дарданелитѣ на руската черноморска военна флота, но безуспѣшно. Еренталъ, австрийския канцлеръ, убѣденъ, че всичко ще мине безъ война, се възпротиви дори да оформи въпроса чрезъ една европейска конференция, както стана въ 1871 г. и се задоволи съ заплащането на Турция на една сума отъ два и половина милиона турски лири, срѣщу отстѫпенитѣ въ Босна държавни имоти, да получи въ особенъ частенъ договоръ нейното пълно съгласие за анексиранието на Босна и Херцеговина. Отъ своя страна Италия, която сѫщо не гледаше съ добро око акцията на своята съюзница и съперница, успѣ да премахне поне сервитутнитѣ австрийски права върху черногорското крайбрѣжие, установени отъ Берлинския договоръ и съ това да вземе подъ единъ видъ своя протекция Черна Гора, сродена по-рано съ Савойската династия. Само малката Сърбия дига презъ цѣлото време голѣмъ шумъ противъ Австрия, за да понижи впослѣдствие, когато забелѣза опасностьта, тона и да преглътне безъ ни най-малката компенсация горчивия за нейнитѣ въжделения хапъ — присъединението на двѣтѣ сръбски области къмъ съсѣдната империя. Смъртния ударъ на тия въжделения предстоеше да нанесе лелѣяната по онова време въ австрийскитѣ дворцови крѫгове мисъль за триализъмъ, като отъ югославянскитѣ земи се създаде равноправна на Цислайтания и на Транслайтания трета австрийска държава съ центъръ Загребъ, около който съ време да гравитира и самия Бѣлградъ. За сърбитѣ оставаше дилеммата или да разрушатъ австрийската империя или да се давятъ въ австрийското море.

 

Събитията презъ 1908—1909 година показаха още единъ пѫть пълната дисхармония между балканскитѣ държави и отсѫтствието на каква—годѣ обща балканска политика.

 

 

117

 

XX. ОСВОБОДИТЕЛНАТА ВОЙНА 1912-1913 ГОД.

Войната се предшествува отъ първия сполучливъ опитъ за обща акция на балканскитѣ държави. Инициативата за това безпорно принадлежи на България и отъчасти на сръбския държавникъ Миловановичъ. Най-първо, на 29. II. 1912 г. и то слѣдъ дълги преговори, се постигна първото разработено и въ най-малки подробности съгласие между България и Сърбия, допълнено отподиръ съ военна конвенция и нѣколко съотвѣтни военни споразумѣния. Наскоро слѣдъ това (17/30 май 1912 г.) послѣдва общо съглашение между България и Гърция. Форменно съгласие съ Черна-Гора нѣмаше, а само устенъ обмѣнъ на мисли въ Виена между наши и черногорски първенци. На кѫсо черногорцитѣ заявили, че сѫ всѣкога готови за задружна акция противъ Турция, стига само да бѫдатъ улеснени парично отъ съюзницитѣ си съ по 0.50 лева на день за всѣкой въорѫженъ войникъ. Сговоръ съ Румѫнитѣ не се постигна — не защото нѣмаше у насъ желание да се сключи такъвъ, а защото румѫнскитѣ държавници се отнесоха отрицателно спрямо двойния сондажъ отъ наша страна. Очевидно Румѫния не искаше да влѣзе въ споразумѣние съ насъ и да се компрометира съ водение преговори противъ Турция, защото нѣмаше вѣра въ балканския съюзъ и считаше, че Турция е въ сьстояние да срази всѣка балканска коалиция насочена противъ нея.

 

Отъ великитѣ сили само Русия бѣше официално въ течение на нашитѣ преговори. Другояче и не можеше да бѫде, защото Сърбия и България се бѣха спрѣли на руския императоръ като арбитъръ при възможенъ споръ помежду имъ. Другитѣ съглашенски държави допустимо е да сѫ узнали нѣщо по косвенъ начинъ. Но съ голѣма вѣроятность може да се твърди, че държавитѣ отъ тройния съюзъ не бѣха въ течение на балканскитѣ преговори [*]. Постигнатото съглашение бѣше добрѣ посрѣщнато отъ Русия, която отдавна мечтаеше, особено за едно разбирание между България и Сърбия. Обаче въ Русия предполагаха, че нашето съглашение не цѣли да предизвика смущение на Балканския полуостровъ. Когато тѣ узнаха, че нашето намѣрение е да използуваме сключеното съглашение, като се опълчимъ противъ Турция и да предизвикаме отварението на трънливия источенъ въпросъ, въ Петербургъ се мѫчиха всячески да ни отклонятъ отъ това ни намѣрение. Но като видѣха, че това не помага, тѣ ни заявиха откровенно, че ако предизвикаме война, тѣ, при всичкитѣ си симпатии къмъ насъ, ще ни оставятъ на нашата собсвенна сѫдба, защото Русия не е готова за война и не я желае.

 

 

*. Гледай № 3540 отъ австрийската „Aktenpublukation" 1929.

 

 

118

 

Наистина тя ни е обѣщала помощь споредъ конвенцията отъ 1902 год., но въ сѫщность конвенцията не била въ сила, защото фактически България е осуетила приложението ѝ. Всичко което може да направи Русия за насъ, ще го направи по дипломатически редъ. Но и тоя рѣшителенъ отказъ на Русия не ни обезорѫжи поради двѣ важни съображения. На първо мѣсто, ние бѣхме свидѣтели на систематично изтрѣбление на българското население въ Македония. Отъ друга страна, войната между Турция и Италия, участница въ тройния съюзъ, ни се виждаше да представлява най-удобенъ моментъ за да се разчистятъ смѣткитѣ съ Турция. При тази обстановка тройния съюзъ бѣше парализиранъ по отношение на Турция, защото не можеше да се солидаризира напълно съ послѣднята. (Гл. писмото на князъ Бюловъ отъ 3. V. 1913 год.) Колкото за тройното съглашение, ние разчитахме, ако не на неговата помощь, то поне на неговитѣ симпатии и дипломатическа подръжка. Наистина опита ни да свържиме сѫдбата си съ Италия, тогава въ война съ Турция, за да не слага орѫжие, догдето ние бѫдимъ на военна нога съ послѣднята, не сполучи; но тозъ неуспѣхъ не ни отклони да слѣдваме предначертания си планъ. Установи се отпослѣ, като-че-ли Италия е очаквала да сбявимъ война на Турция за да бѫде възможно сключванието на миръ помежду имъ! Важното за насъ бѣше, че споредъ тогавашното мнѣние на нашия генералитетъ, военнитѣ сили на четиритѣхъ балкански държави се считаха достатъчни да сломятъ турската сьпротива. При това участието на Гърция въ съюза ни даваше надѣжда, че сключеното съглашение не ще се претълкува като нѣкой панславянски заговоръ и общественното мнѣние въ Европа ще бѫде на наша страна.

 

И тъй всичко бѣше готово за хвърляние на сѫдбоносния заръ. Но балканскитѣ държавници счетоха засвой дългъ да поставятъ въпроса на друга база и това въпрѣки прикритото съсрѣдоточение на турски войски въ Одринско. Въ една колективна нота тѣ обърнаха вниманието на хаотическото състояние въ Турция, на несигурностьта въ имотъ и животъ на християнското население и изтъкнаха, че е върховенъ дългъ на Портата, па и международно задължение, поето отъ силитѣ, да се въведатъ коренни реформи въ управлението на Македония като автономна область. Наистина недавна европейскитѣ органи се оттеглиха отъ Македония, но това стана само временно, за да се даде пълна свобода на дѣйствие на младотурскитѣ властелини. Обаче тѣ доказаха своята неспособность, ако не и зла воля, да се справятъ успѣшно съ възложената имъ задача. За това въ заключение нотата настоява, щото новата реформна акция, която повелително се налага, да се повѣри на една европейска комисия,

 

 

119

 

въ която да влѣзатъ и представители на балканскитѣ държави.

 

Високата Порта не намѣри за възможно да отстѫпи. Не свикнала на подобни ноти отъ довчерашнитѣ си васали, които тя третираше като quantité négligeable, тя се почувствува засѣгната въ своето достоинство на велика сила и отговори съ обявявание на война.

 

Всичкия интересъ на войната се съсрѣдоточаваше въ Тракия, като главенъ театръ на военнитѣ операции. Тукъ въ кѫсо време срѣдъ боя при Селиолу, паданието на Лозенградъ, а особно слѣдъ петдневното рѣшително сражение на фронта Бунаръ-Хисаръ — Люле-Бургасъ, турската войска, разбита, бѣ принудена да отстѫпи въ безпорядъкъ задъ Чаталджанската линия. Успѣхи имаха съюзницитѣ и на второстепеннитѣ военни театри — сръбския, черногорския и гръцкия. Това застави съглашенската дипломация, която въ началото на войната, предъ видъ предполагамата турска побѣда, се придържаше о принципа на status quo ante bellum [*], да го изостави и да заеме становището, че условията за миръ трѣбва да отговарятъ на военнитѣ успѣхи. Австро-Унгария и Германия неприятно изненадани отъ поражението на турскитѣ войски, държаха очаквателно поведение [**]. Все пакъ поради неизчерпаемитѣ източници, съ които разполaгаше Турция, при мѫчно привземаемата нейна главна позиция около Босфора и Дарданелитѣ, както и поради ограниченитѣ военни сили на балканската коалиция, която отъ нигдѣ не можеше да очаква помощь, по-скорото сключване на миръ се явяваше наложително отъ гледището на добрѣ разбранитѣ интереси на балканскитѣ държави. За активирание на това схващение и за да се привлѣкатъ по възможности въ полза на съюза и централнитѣ държави, българското министерство, въ съгласие съ руския кабинетъ, изпрати предсѣдателя на камарата Д-ра Данева съ специална мисия въ Пеща, гдѣто тогава засѣдаваха делегациитѣ и гдѣто пребиваваше сѫщо и виенския дворъ. Отъ думитѣ на императора и на престолонаслѣдника, както и отъ размѣненитѣ мисли съ министра на външнитѣ дѣла графъ Берхтолдъ можеше да се разбере, че и Австро-Унгария, по своитѣ консервативни тенденции всѣкога въ полза на мира, е съгласна да се ликвидира, съ изключение на Цариградъ и Тѣснинитѣ, съ цѣлото турско владение въ Европа. Отъ своя страна Австрия добавя, че се дезентересира отъ сѫдбата на Македония и Солунъ, обаче категорично заявява, че не ще допусне разширението на

 

 

*. Гледай депешата на Поанкаре отъ 19 септ. 1912г. до посланника Камбонъ въ Лондонъ.

 

**. Гледай писмото на кн. Бюловъ отъ 19. II. 1913 г.

 

 

120

 

Сърбия до брѣговетѣ на Адриатическо море. Най-многото, на което тя може да се съгласи, е да ѝ се обезпечи икономический излазъ презъ турска територия до нѣкое албанско пристанище. Най сетне, Австрия смѣта, че България трѣбва да даде и на Румѫния нѣкое обезщетение. [*] Между тѣмъ неуспѣшната атака на Чаталджанскитѣ укрѣпления, както и появилата се холера въ редоветѣ на нашата войска, ускориха приостановяването на военнитѣ операции и почването на преговори за примирие. Преговоритѣ се водиха на самата фронтова линия. Нашата делегация, състояща отъ предсѣдателя на камарата Д-ръ Данева, генералитѣ Савовъ и Фичевъ, представляваше освѣнъ България още и Сърбия и Черна-Гора. Само Гърция не повѣри намъ защитата на своитѣ интереси, а изпрати специална делегация. Начело на турската делегация стоеше военния министръ Назимъ паша. Слѣдъ нѣколкодневни преговори се постигна пълно съгласие между насъ и турцитѣ, а именно войскитѣ да останатъ на завзетитѣ отъ тѣхъ позиции, турцитѣ да снематъ обсадата па нашитѣ пристанища, а българскитѣ войскови влакове да минаватъ безпрепятственнно презъ одринската гара, заета отъ турцитѣ, безъ тия послѣднитѣ да иматъ право да снабдяватъ съ припаси обсадената одринска крѣпость. При протакание преговоритѣ за миръ това условие означаваше неминуемо капитулиране на Одринъ. Особенното въ примирието бѣше, че то не засѣгаше гръцкия фронтъ, тъй щото между гърци и турци войната pro forma продължаваше. При всичкитѣ ни усилия да убѣдимъ гърцитѣ да не се дѣлятъ, тѣ очевидно не искаха да влѣзатъ въ нашето положение и предявяваха искания неприемливи за турцитѣ и по тоя начинъ осуетиха сключванието на общо примирие. Това бѣше първата пробоина въ единния балкански фронтъ.

 

Споредъ примирието преговоритѣ за миръ трѣбваше да почнатъ слѣдъ десеть дни въ Лондонъ. И дѣствително на 3 ноемврий конференцията се откри отъ сѫръ Едуардъ Грей, английски министъръ на външнитѣ дѣла, въ английската столица. Въ нея бѣха представени Турция и четиритѣхъ балкански държави съ по три делегати. Нашитѣ бѣха Д-ръ Даневъ, М. Маджаровъ и генералъ Паприковъ. Предсѣдателството се заемаше подъ редъ отъ първитѣ делегати на всѣка делегация. Покрай нея и едновременно съ нея засѣдаваше подъ предсѣдателството на сѫръ Едуардъ Грей и друга конференция отъ посланницитѣ на великитѣ сили, акредитирани въ Лондонъ. Първата и най-главната мѫчнотия, която трѣбваше да се преодолѣе, се касаеше до териториалния въпросъ. За да се запази единството на съюзенитѣ балкански

 

 

*. Гледай „Моята мисия въ Пеща,” Съвременникъ, г. II, кн. 6.

 

 

121

 

държави, прие се да се иска отстѫпванието тѣмъ на цѣла европейска Турция, западно отъ една линия теглена отъ Черното до Мраморното море. За такава линия българската делегация предложи, по скоро pro forma, линията Мидия— Родосто. Но тая линия не можеше да се поддържа сериозно, защото засѣгаше режима на Тѣснинитѣ, който посланнишката конференция настояваше да не се подлага на разисквание. Българската делегация отстѫпи прочие на линията Мидия—Еносъ, която тя считаше, че може и трѣбва да отстоява най-настоятелно. Другитѣ балкански делегации възприеха безъ разискване това предложение. Обаче В. Порта се оказа непреклонна и трѣбваше да се намѣси посланнишката конференция, да се подложи въпроса на Високия диванъ въ Цариградъ, та чакъ тогава и тя да даде официално съгласието си за отстѫпванието на Одринъ. — Втория вьпросъ, ло който станаха разисквания по-скоро между балканскитѣ делегации, се касаеше до Албания. Намѣсата на посланнишката конференция тури край на пренията и прие се, щото границитѣ и бѫдащата държавна организация на Албания да се предостави на посланнишката конференция [*].

 

Работата клонеше на привършване, когато се получи отъ Цариградъ извѣстие за нова революция: Назимъ паша убитъ, Кямилъ паша заставенъ да даде оставката си. Първата стѫпка на новия кабинетъ, който гледаше да спечели популярность, бѣше да възстане противъ отстѫпванието на Одринъ. По неволя конференцията трѣбваше да прекѫсне работитѣ си и войната почна наново догдѣто не падна и Одринъ, превзетъ съ приступъ отъ нашитѣ войски. Съ това бидѣ сломенъ отпора на турцитѣ, които впослѣдствие не правиха вече никакви мѫчнотии по преговоритѣ. При все това послѣднитѣ пакъ се влачиха — тоя пѫть благодарение на претенциитѣ на нашитѣ съюзници, които, фактически привършили войната, намираха смѣтка да ги протакатъ подъ предлогъ, че трѣбвало да предложатъ маса други въпроси за разглеждане и разрѣшение. Само България, на стража за съюзническа смѣтка съ цѣлата си въорѫжена сила на Чаталджа и Булаиръ имаше интересъ да се подпише часъ по-скоро мира. Тоя нейнъ интересъ съвпадаше въ случая съ възгледитѣ на посланнишката конференция. За това сѫръ Едуардъ Грей, отъ името на послѣднята привика, безъ повече, делегатитѣ на балканскитѣ държави и имъ заяви, че тѣ или трѣбва да подпишатъ условията за миръ, изработени отъ посланнишката конференция, или пъкъ да напуснатъ Лондонъ. Тоя ултиматумъ подѣйствува и на 18 май мирътъ между Турция и балканскитѣ държави се подписа. Ето главнитѣ негови постановления:

 

 

*. За преговоритѣ въ Лондонъ вижъ мемоаритѣ на Поанкаре.

 

 

122

 

1) Отстѫпва се на съюзницитѣ всичката досегашна турска територия въ европейска Турция на западъ отъ линията Еносъ—Мидия, безъ Албания, чиито граници и форма на управление ще бѫдатъ опредѣлени отъ великитѣ сили. (Чл. 2—3).

 

2) На сѫщитѣ съюзници се отстѫпва и о. Критъ. (Чл. 4).

 

3) Сѫдбата на турскитѣ острови въ Егейско море и на Атонския полуостровъ се предоставя за разрѣшение на великитѣ сили. (Чл. 5).

 

4) Урежданието на финансовитѣ въпроси проистекающи отъ войната се повѣрява на една международна комисия, засѣдаваща въ Парижъ (Чл. 6).

 

5) Въпроситѣ, касающи се до военно-плѣнницитѣ, поданството и търговията ще се уредятъ съ специални съглашения. (Чл. 7).

 

 

И така дѣлото на коалицията, при координиранитѣ усилия на балканскитѣ държави, се привърши съ пъленъ успѣхъ — съ фактическото разгромяване на европейска Турция. Съ това балканскитѣ държави показаха за удивление на свѣта, че тѣ могатъ да бѫдатъ важенъ факторъ въ европейския ареопагъ и че тѣмъ, може би, ще се падне за въ бѫдаще да играятъ главната роль за да се тури окончателно кръстъ на трънливия източенъ въпросъ.

 

XXI. МЕЖДУСЪЮЗНИЧЕСКАТА ВОЙНА

За съжаление сговора между балканскитѣ държави не трая дълго. Мнимата противололожность на тѣхнитѣ интереси, изтъквана въ особенности отъ тлетворния шовинизъмъ, подхранвана въ течение на едио почти столѣтие въ училищата, въ печата, както и въ общественно-политическия животъ въобще, твърдѣ скоро расклати основитѣ на сговора. Ако на времето си съглашението между балканцитѣ тури въ недоумѣние свѣта, защото знаяйки балканската психика мнозина го считаха за мистификация, неговото разваляние не очуди никого. Мнозина очакваха да настѫпи то съ сигурность. Тъй и стана.

 

А) Румѫния

 

Смѣтката на румѫнскитѣ държавници за непреодолимата сила на Турция неизлѣзе вѣрна. Съ свѣткавична бързина старата турска империя бидѣ повалена подъ съкрушителнитѣ удари на българската армия. Това неочаквано сьбитие разтревожи Румѫния, която като естественно послѣдствие отъ нанесенитѣ отъ насъ побѣди предвиждаше образуването на велика България.

 

 

123

 

Тази перспектива съвсѣмъ недопадаше на румѫнитѣ. Обаче да я осуетятъ, тѣ нѣмаха възможность. За това подъ предлогъ, че коренна промѣна на Балканитѣ неможала да се допусне безъ тѣхно съгласие, или по-добрѣ безъ конпенсации за тѣхъ, тѣ на нѣколко пѫти се опитаха да ни внушатъ да възприемемъ този тѣхенъ възгледъ. Най-сетнѣ, прибавиха тѣ, тѣхния неутралитетъ, който билъ улеснилъ благополучния край на войната, трѣбвало да се възнагради. Въ самия разгаръ на войната България неможеше да реагира на тия подсѣщания. Слѣдъ примирието на Чаталджа румѫнитѣ подновиха още по-настойчиво своитѣ домогвания. За да има по-ясна представа за тѣзи искания, българското правителство натовари д-ръ С. Данева, на пѫть за Лондонъ по преговоритѣ за миръ, да се отбие въ Букурещъ. Тъкмо по това време се отвареше румѫнския парламентъ и краля въ тронното си слово много ясно подчертаваше тѣзи домогвания съ недвусмисленна заплаха, че иначе Румѫния ще съумѣе да се обезпечи и по другъ начинъ. До сѫщото заключение идеше и нашия делегатъ отъ разговоритѣ си съ първия министъръ Титу Майореско и съ краля.

 

На кѫсо румѫнитѣ искаха една полоса отъ Добруджа на длъжъ по цѣлата граница включая, разбира се, и Силистра. Безъ формални инструкции да преговаря, нашия делегатъ взе само актъ отъ тия домогвания, като се силеше да разубѣди румѫнското правителство да не настоява на тѣхъ. И дѣйствителио тѣхното удовлетворение би било една болезненна ампутация, толкова по-чувствителна за България, че одържаната отъ нея съ грамадни жертви побѣда не се дължи нито на най-малката помошь — материална или поне морална, отъ страна на Румѫния. Въ Лондонъ преговоритѣ продължиха или по-право започнаха по формаленъ редъ между Д-ръ Данева, отъ една страна, и Таке Ионеско и Н. Мишу, отъ друга. Слѣдъ много перипетии, особенно драматични подиръ революцията на Енверъ бей срѣщу Назимъ паша, тѣ свършиха безрезултатно. Хода на тия преговори представлява извѣстенъ интересъ, защото показва, какъ румѫнитѣ, безъ сериозно обоснование на своитѣ претенции, безскрупулно сѫ ги увеличавали или намалявали споредъ сгодата на политическия моментъ. [*] Отъ наша страна, заставени по необходимость да правимъ жертви, ние сме предлагали да отстѫпимъ, първомъ, двѣтѣ клинчета, които се вдаватъ въ румѫнска територия, послѣ сме прибавили едно триѫгълниче съ петь километра основа на морския брѣгъ, за да се създаде удобенъ хиндерландъ за Мангалия.

 

 

*. Гледай протокола отъ януарнй 1913 г. подписанъ отъ Н. Мишу и Д-ръ Данева.

 

 

124

 

Най-сетнѣ сме се съгласили да съборимъ всички укрѣпления около Силистра и да не издигаме нови по край границата. За куцовласитѣ въ Македония сме признали черковно-училищна автономия. Послѣднитѣ двѣ отстѫпки бидоха възприети отъ румѫнска страна, но по въпроса за граничното изправление неможа да се постигне никакво съгласие. Нови преговори по сѫщия въпросъ се водиха въ София, но пакъ безуспѣшно. Най-напоконъ за разрѣшението на въпроса се намѣсиха великитѣ сили и въ една конференция на тѣхнитѣ посланици въ Петроградъ, подъ предсѣдателството на мин. на външнитѣ дѣла Сазонова, присѫдиха, безъ да ни изслушатъ, да отстѫпимъ на Румѫния града Силистра съ районъ отъ три километра, като послѣднята се задължава да обезщети всички, които би желали да се изселятъ. Но и тая тежка за насъ жертва задоволи румѫнитѣ само привидно.

 

По тоя въпросъ, преди Петроградския протоколъ, Русия ни съвѣтваше да направимъ нѣкои отстѫпки. Но особенно настойчива, за да се удовлетворятъ румѫнскитѣ домогвания, бѣше Австро-Унгария. Другитѣ сили държаха по-резервирано поведение. Антагонизма между двѣтѣ групировки въ Европа обяснява румѫнския успѣхъ. Съюзница на централнитѣ сили, Румѫния имаше право да расчитва на тѣхната подръжка. Но тя има подръжката и на съглашенцитѣ, — едно, защото послѣднитѣ скѫпяха за запазването на мира и, друго, защото цѣляха да я отклонятъ постепенно отъ тройния съюзъ.

 

Б) Гърция  [*]

 

Въпрѣки договора, и отношенията ни съ Гърция не се развиваха нормално. Това пролича въ преговоритѣ по примирието. Главния споръ се въртеше около въпроса, какъ да се раздѣли завзетата отъ турцитѣ територия. Нашето правителство стоеше на становището, че подѣлбата трѣбва да се извърши съотвѣтно съ бойнитѣ сили и понесенитѣ жертви отъ едната и отъ другата страна. Безъ да формулиратъ нѣкое контра-предложение, гърцитѣ настояваха да узнаятъ крайнитѣ наши отстѫпки. Отговори имъ се, че България аспирира на естественнитѣ граници на българското плѣме съ естествения изходъ на море, какъвто представлява Солунъ. Извѣстно е, че нашитѣ войски стигнаха 24 часа слѣдъ влизането

 

 

*. За гърцко-българскитѣ отношения вижъ Георгисъ Венширисъ: „Гърция отъ 1910—1920 г.”

 

 

125

 

на гърцитѣ въ Солунъ. Тъй като въорѫжени турски сили наоколо нѣмаше, ние считахме съ право всички мѣстности на северъ и на истокъ отъ Солунъ заети отъ насъ. На западъ фактически заетата отъ насъ територия стигаше до Субоско надъ Воденъ. Но когато боеветѣ на изтокъ се проточиха и ние трѣбваше да стѣгнемъ всичкитѣ си сили на Чаталджа и около Булаиръ, гърцитѣ почнаха, въпрѣки нашитѣ протести, неусѣтно да се ширятъ и пълзатъ около Солунъ и на длъжъ по бѣломорския брѣгъ по направление къмъ Кавала. Нѣщо повече: слѣдъ като нашитѣ завзеха тоя послѣденъ градъ, гърцитѣ дебаркираха войски по море на Ески Кавала и така прѣмо навлѣзоха въ окупираната отъ насъ зона, Недоволни и отъ това, тѣ тъкмѣха да се промъкнатъ къмъ Сересъ, когато стана стълкновението при Ангиста и тѣ спрѣха по неволя. Тогава се заговори отъ гръцка страна за арбитражь. Безъ да отхвърлимъ идеята, ние искахме да узнаемъ предварително, върху какво има да се произнеси арбитра, т. е. коя е спорната по между ни територия. До едно разбирание по тоя въпросъ не се дойде. Защото между тѣмъ избухна въорѫженото стълкновение между съюзницитѣ, което тури край на преговоритѣ.

 

В) Сърбия

 

Отношенията ни съ Сърбия бѣха подробно опредѣлени въ договора отъ 29. II. 1912 г. Споредъ буквата на тоя договоръ въ никой случай сърбитѣ не можаха да претендиратъ нищо на истокъ отъ линията теглена отъ върха Патарица до устието на Дринъ въ Охридското езеро. Мѣстностьта на северъ отъ тая линия до Шаръ планина образуваше тъй наречената „спорна зона", сѫдбата на която се предоставеше за разрѣшение на руския императоръ. — При все това, още презъ есеньта на 1912 г. и по-късно стана ясно, че сърбитѣ, недоволни отъ договора, искаха да се отклонятъ отъ него. Презъ януарий тѣ ни направиха формално предложение въ тая смисьль. И понеже ние не можахме да се съгласимъ на това, тѣ се заеха да обосноватъ своето становище и отъ гледището на самия договоръ. На първо мѣсто, тѣ се опитаха да тълкуватъ чл. 7 отъ тайното съглашение въ смисъль, че цѣла Македония трѣбвало да се счита спорна зона — домогвание очевидно несъстоятелно отъ гледището на самия текстъ. На второ мѣсто, тѣ подържаха, че договора трѣбвало да се счита за падналъ, защото сърбитѣ били ни дали по-голѣма помощь, отколкото той предвиждалъ. Истина е, че на вардарския операционенъ театръ ние разполагахме съ по малко войска, отъ колкото се имаше предъ видъ въ първоначалния планъ, а сѫщо така и при

 

 

126

 

Одринъ имаше сръбски части, за които въ първоначалния планъ не ставаше рѣчь. Обаче това прегрулирание на бойнитѣ сили, съобразно съ концентрацията на турскитѣ войски, се установи отъ щабоветѣ на двѣтѣ армии по силата на чл. 7 отъ споразумѣнието отъ 19 юний 1912 г., който гласи:

 

„ако ситуацията изисква да се усили българската оойска на марицкия операционенъ театъръ и ако за операциитѣ на вардарския операционенъ театъръ не е нужно да се държатъ всички уговорени войски, тогава потрѣбнитѣ войски ще се пренесатъ отъ вардарския на марицкия операционенъ театръ и обратно.”

 

Най-сетнѣ, сърбитѣ подържаха, че споредъ чл. 2 отъ тайното съглашение тѣ сѫ имали право да излѣзатъ на Адриатическо море, както ние сме имали право да се ширимъ отвъдъ Родопитѣ въ Тракия и понеже Австро-Унгария имъ прѣчила да се разпространятъ до морето, въ видъ на компенсация, трѣбвало сме да отстѫпимъ часть отъ Македония. Въ сѫщность договорътъ гласи, че България признава на Сърбия правото на територията северно и западно отъ Шаръ-Планина. Никога България не е оспорвала това право на Сърбия, но нигдѣ въ договора не стои, че тя е длъжна да гарантира на послѣднята всичкитѣ територии до Адриатическото море. И при все това делегатътъ на България въ Пеща презъ есеньта на 1912 г. по съюзническа солидарность се опита да склони Австро-Унгария да отстѫпи на сърбитѣ свободенъ излазъ на море. [*] Каза му се, че въ случая може да се допусне само търговски излазъ. — Въ резултатъ отношенията между двѣтѣ страни се обтѣгнаха. Направения опитъ чрезъ лични преговаряния между първитѣ министри не успѣ. Оставаше още едно срѣдство — да се въздѣйствува на сърбитѣ чрезъ Русия. Ние и отъ по-рано знаехме, че руския кабинетъ, па и самиятъ императоръ, сѫ на мнѣние, че договорътъ е въ сила и че трѣбва да се приложи въ точность. [**] Нужно бѣше само да тръгне въ правия пѫть и Сърбия, т. е. да възприеме арбитража споредъ договора. Откровенно ние изложихме на Русия нашето тѣжко вѫтрешно положение, което може да тласне страната въ крайность, ако въ скоро време не се разрѣши въпроса и Сърбия не приеме арбитража по договора. Това подѣйствува.

 

 

*. Гледай депешата въ австрийската червена книга № . . . от . . ноемврий 1912 г. Вижъ сѫщо нотата на българското правителство отправена до Сърбия въ началото на юний 1913 г. Сравни статията ми: „Мисията ми въ Пеща 1912 г.”, „Съвременникъ," г. II, кн. 6.

 

**. Гледай споменитѣ на Цемовичъ, споредъ който руския посланникъ Гартвигъ билъ заявилъ на сръбския престолонаслѣдникъ къмъ края на освободителната война, че руския императоръ при разрѣшението на сърбско-българския споръ щѣлъ да се придържа о договора. Сѫщо и мемоаритѣ на Сазонова. Вижъ подробности въ моята статия „Моитѣ ауденции у Николай II, „Сила", бр. 18—19—20, 1922 г.

 

 

127

 

Мин. съвѣтъ, подъ предсѣдателството на царя, рѣшава да се пратятъ строги инструкции въ тази смисъль на руския представитель въ Бѣлградъ. Въ отговоръ Пашичъ заявява, че е готовъ да възприеме българското становище, [*] но понеже по рано се билъ ангажиралъ предъ скупщината да подържа нищожностьта на договора, той е длъженъ да иска отъ нея новъ вотъ на довѣрие. Предвижданията бѣха, че болшинството не ще бламира своя шефъ, както за това съобщаваше, споредъ свѣдѣнията на Гартвига, нашиятъ дипломатическиятъ представитель в ъБѣлградъ. Обаче, догдѣто да се произнесе скупщината, по заповѣдь на нашата главна квартира, — безъ знанието на правителството [**], послѣдва атаката на 16 юний, която осуети всѣко миролюбиво изравнение на спора. Наистина кабинета дезавуира дѣйствията на главната квартира и поиска да се продължатъ преговоритѣ и да се възложи спора на арбитражь. Обаче сърби и гърци, които по-рано сѫ се били разбрали помежду си противъ България и къмъ които се бѣха присъединили и румѫнитѣ, отклониха това предложение, щомъ видѣха, че на бойното поле перевѣсътъ е на тѣхна страна и обявиха формално война на България. Това положение използуваха, отъ една страна, турцитѣ за да преминатъ, безъ повече, установената въ Лондонъ гранична линия и да завзематъ наново Одринско, а отъ друга, румѫнитѣ за да навлѣзатъ въ оголената отъ войски дунавска България и да ни наложатъ отъ послѣ Букурещския миръ. Пресилата наддѣлѣ и България бидѣ лишена отъ по-голѣмата часть на своитѣ придобивки. Даже тя бѣ заставена да отстѫпи въ мира въ Букурещъ, несправедливъ

 

 

*. Гледай мемоаритѣ на ген. Н. Пешича, който пратенъ отъ войводата Путникъ да придружава мин.-предсѣдателя Пашича въ Петроградъ на арбитражъ, пише, че е говорилъ съ послѣдния на 15 юпнй и че щѣли да тръгнатъ на 18 сѫщия месецъ.

 

**. Вижъ Richard von Mach: „Aus bewegter Balkanzeit” 1879—1918, Berlin 1928, стр. 235: „Sawow erklärte, er habe den Befehl (за нападение на съюзниците) nicht gegeben, sondern weitergegeben, nachdem der Zar versichert habe, dass auf den ersten Kugelwechsel zwischen Bulgaren und Serben ein österreichisch-ungarisches Korps die Donau überschreiten werde."

 

Вижъ сѫщо размѣненитѣ телеграми между полковникъ Жостовъ, началникъ щаба на III армия и полковникъ Жековъ, началникъ щаба на II армия.

 

Жостовъ: Даневъ заминава за Петербургъ на арбитражъ . . . малодушието е обладало всички . . . На всинца ни — народъ и армия, очитѣ сѫ обърнати къмъ васъ. Спасете го. Утрѣ може-би ще е късно. Заповѣдь или развързвание рѫцѣ за това нѣма да получите. Сами трѣбва да си вземете свободата. Трѣбва да се дѣйствува немедленно. № 103, 16 юний 1913 г."

Жековъ: Успокой се. Почваме днесъ. № 105, 16 юний 1913 г.

Жостовъ: „Въ възторгъ сме. София безъ изключение ликува . . . Заклѣвамъ ви въ всичко свѣто, продължавайте безспирно, безъ да обръщате внимание даже и на заповѣди, ако тѣ искатъ спирание. № 105, 16 юний 1913 г."

 

Вижъ сѫщо „Нашия отговоръ." 1923 г.

 

 

128

 

въ висша степеиь, споредъ думитѣ на лордъ Грей, и часть отъ старата територия заедно съ градоветѣ Силистра, Тутраканъ, Добричъ и Балчикъ — по линията Турски Смилъ — Екрене. Въ сѫщия миръ Сърбия взе освѣнъ спорната зона и цѣла Македония безъ южната часть, която се отстѫпи на Гърция. — България запази само източния кѫтъ отъ Македония безъ естественния излазъ на море — Кавала. — Еднакво тѣжъкъ за насъ бѣше и Цариградский договоръ между България и Турция. Той ни задължи да повърнемъ на послѣднята цѣлото Одринско. Единственно Гюмюрджинско съ пристанището Деде-Агачъ, необходимо за сношенията ни по Бѣло море, остана въ наше владѣние.

 

Букурешския миръ потѫпка безогледно принципа на народноститѣ, за който по-рано се бореха балканци и съ това нанесе непоправимъ ударъ на идеята за балканската солидарность. — Този резултатъ отговареше всецѣло на въжделанията на австрийската дипломация, която всячески се стараеше да разсипе балканския блокъ и която слѣд. основателно считаше между-съюзническата война за пъленъ триумфъ на своята политика. По-мѫчно бѣше положението на Русия, рольта на която състоеше да посрѣдничи между спорящитѣ страни безъ да може да задоволи едновременно и двѣтѣ. Въ всѣки случай нейния представитель въ Бѣлградъ Гартвигъ дѣйствува много непредвидливо като даваше да се разбере, че договора отъ 29. II. 1912 може да претърпи извѣстни измѣнения, когато негова длъжность бѣше още отъ самото начало да го тачи като ненакърнимо евангилие на сръбско-българското споразумѣние и рѣзко да отхвърли всѣка помисъль за промѣна. Отъ друга страна, слѣдъ 16 юний, руския кабинетъ недостатъчно рѣзко настоя въ Бѣлградъ да се спратъ военнитѣ дѣйствия и да се продължатъ преговоритѣ, макаръ вънъ отъ рамкитѣ на договора, както предлагаше българското правителство. Съ сѫщата липса на енергия той е дѣйствувалъ и въ Букурещъ. Но съ нищо не е доказано да е насърдчавалъ румѫнитѣ да нахлуятъ въ България.

 

XXII. СВѢТОВНАТА ВОЙНА

Усиления темпъ на въорѫженията, които неможаха да спратъ нито слѣдъ нарочно свиканитѣ за цѣльта двѣ хагски мирни конференции, бѣше ясно указание за приближаващата се буря, която трѣбваше да се разрази върху Европа. Повече отъ съмнително е, да ли можеше да се избѣгне катастрофата. Въ всѣки случай всичкитѣ умувания post factum, какво е трѣбвало да се предприеме за да се предотврати тя, сѫ безполезни.

 

 

129

 

На въпроса, кой провокира войната, може да се приеме, слѣдъ официалнитѣ публикации въ Берлинъ и Виена, предприети подиръ провалянето на срѣдноевропейскитѣ монархии, за най-близо до истиньта, че вината пада предимно на тия послѣднитѣ. Още презъ 1913 г. Австро-Унгария се тъкмеше да обнажи меча срѣщо Сърбия. Попрѣчи съюзницата ѝ Италия. Тъкмо за това въ 1914 год. послѣднята не бидѣ предварително увѣдомена за намѣренията на Австрия, както повелява съюзния договоръ. Убийството на австрийския престолонаслѣдникъ послужи прочее само за поводъ да се обяви войната, а не бѣше сѫщинската причина, която я предизвика, Вънъ отъ това знае се положително, че Русия не бѣше готова за война. При най-малкото желание отъ централнитѣ сили да уравнятъ спора по миролюбивъ начинъ, нищо нещеше да попрѣчи да се избѣгне тя. Но именно такова желание липсваше въ Берлинъ и въ Виена. Най-разнообразни предложения за запазвание на мира, исходящи най-вече отъ Англия, удряха о камъкъ. [*] Въ всѣки случай характера на австро-унгарския ултиматумъ, отправенъ до Бѣлградъ, означаваше неминуема война, ако и самъ Вилхелмъ II да бѣше заявилъ, че сръбския отговоръ е приемливъ за Австро-Унгария. Тая война неможеше да се локализира, защото не бѣше мислимо, Сърбия, която се движеше въ орбитата на съглашението, а по-специално на Русия, да бѫде безъ повече предоставена на собственната си сѫдба. И така нападението на Сърбия отъ австрийска страна трѣбваше по необходимость да предизвика всеобща война, И така стана: войната избухна, защото нѣмаше другъ изходъ.

 

Първата неприятна изненада за централнитѣ сили бѣше отказа на Италия, тѣхна съюзница, да ги послѣдва. Въ Квиринала доказваха, че понеже, отъ една страна, Италия не бѣше предупредена отъ Австрия, а, отъ друга, обявената война се считаше нападателна, то casus foedis не билъ на лице и Италия има право да остане неутрална. По-късно когато неможа да се постигне съгласие, какъ да се плати този неутралитетъ, Италия застана открито на страната на съглашенцитѣ.

 

Съ помощьта приблизително на сѫщитѣ разсѫждения се изплъзна слѣдъ това и Румѫния отъ съюзнитѣ връзки съ австро-германцитѣ.

 

Ставаше очевидно, че свѣтътъ постепенно земаше позиции въ полза на съглашението противъ централнитѣ империи.

 

 

*. По-край нескончаемия брой издания и брошури вижъ Lichonowsky — „Auf dem Wege zum Abgrund"; Лордъ Грей офь Фаллодонъ „Twenty five years 1892—1916"; С. Д. Сазоновъ, Поанкаре, X. Каннеръ и пр.

 

 

130

 

За да се предпочете съглашението най-много подѣйствува страха предъ перспективата на германската хегемония. Това особенно важеше за Съединенитѣ Щати. Наистина заедно съ Германия на сцената се подвизаваше и Австрия, но за никого не бѣше тайна, че тая послѣднята нѣма свой обликъ, а бѣше само опашка на Германия. Въ общата прецѣнка за Турция и България не се държеше смѣтка. Тѣ бѣха quantités négligeables. —

 

Пита се сега, кой бѣше рѣшающий мотивъ за балканскитѣ държави да се поставятъ подъ знамето на едната или другата страна?

 

За Сърбия изборъ нѣмаше: нападната тя трѣбваше да влѣзе въ война съ Австрия, а слѣд. и съ Германия.

 

За Румѫния важи най-вече обстоятелството, че веднага слѣдъ обявяването на войната тя се отказа отъ съюза съ централнитѣ държави. Този жестъ бѣше знаменателенъ, защото той свидѣтелствува, какъвъ вѣтъръ е вѣялъ въ Букурещъ, въпрѣки присѫтствието на престола на вѣрния Хохенцолернъ Каролъ I. На дъното на румѫнската политика лѣжеше расчетътъ, че добрѣ разбиранитѣ румънски интереси диктуватъ да се върви съ съглашенцитѣ. Наистина Ромѫния закъснѣ съ намѣсата си въ войната, но това бѣше исключително по техническо-военни съображения.

 

Сѫщото поведение можеше да се очаква, че ще държи и Гърция, ако не бѣше краль Константинъ, зеть на германския императоръ, убѣденъ поклонникъ на германското военно искуство и на германската несъкрушима мощь. Трѣбваше безцеремонната интервенция на съглашенцитѣ да се парализира краль Константинъ, та да се тикне Гьрция въ стария исторически пѫть.

 

По тоя начинъ всички наши съсѣди, наши неприятели отъ междусъюзнишката война, застанаха въ редоветѣ на съглашението.

 

Слѣдва-ли отъ това, че нашето мѣсто трѣбваше да бѫде въ противния лагеръ? Ни най-малко. Най-първо, когато България влѣзе въ война, Гърция и Румѫния стояха още неутрални. На второ мѣсто, ако заедно съ съглашенцитѣ ратуваха и наши вчерашни неприятели, нимà не бѣха подъ знамето на централнитѣ сили турцитѣ, тѣзи вѣковни наши врагове, които преди двѣ години, — подписитѣ имъ сложени въ Лондонъ още неисѫхнали — навлѣзоха въ нашитѣ предѣли и ни отнеха най-благодатната земледѣлческа область, каквато бѣше Одринско. Прочее ако можахме да дружимъ съ тѣхъ, нищо не прѣчеше да тръгнемъ евентуално съ другитѣ наши вчерашни неприятели. — Нашия изборъ

 

 

131

 

не е сѫщо тъй резултатъ на страха, че съглашенцитѣ могатъ да ни измамятъ съ своитѣ обѣщания, и че рицарство и добросъвѣстность има само у централнитѣ сили. — Не! Единственния мотивъ да тръгнемъ съ послѣднитѣ бѣше хипнозата предъ внушителния германски милитаризъмъ. Въ рѫководнитѣ крѫгове въ София бѣха убѣдени, че германцитѣ непремѣнно ще побѣдягь. Тѣхната вѣра въ германското надмощие бѣше непоколебима. — Ето какъ може да се обясни, че България, безъ да влѣзе въ сериозни преговори съ съглашенцитѣ, бѣше предварително рѣшена да тръгне и тръгна безъ колебание подиръ Германия. [*] — Само едно срѣдство можеше да отклони България отъ тоя гибеленъ пѫть, а именно активната намѣса на съглашенцитѣ у насъ преди да бѣхме се още опредѣлили. Защо не се е прибѣгнало до това крайно срѣдство, не може съ положителность да се установи. Въ всѣки случай едно е вънъ отъ всѣко съмнѣние: обяснението не трѣбва да се дири въ скрупулитѣ на англо-френцитѣ, които нагледно доказаха въ Солунъ, колко малко скѫпятъ за чуждия суверенитетъ. Може би това бездѣйствие да се крие въ скрупулитѣ на Русия като наша освободителка, а можи-би, — което е по-приемливо, въ нейната вѣра, че, каквото и да стане, освободената отъ нея България не ще насочи въ никакъвъ случай стрѣлитѣ си противъ руситѣ. —

 

Въ заключение трѣбва да се истъкне, че единъ видъ империалистична трѣска безъ огледъ на народностни принципи, съ потѫпквание на всѣка идея за балканска солидарность, бѣше обхванала всички балкански държави. И наистина въ договора съ австро-германцитѣ ние си обезпечаваме не само сръбска Македония, но простираме рѫка и по цѣла источна Сърбия до Морава. Сѣкашъ въ тоя договоръ се рѣшава по-скоро въпроса за заличаванието на Сърбия отъ картата на Европа, отколкото въпроса за нашето обединение. Тъй се обяснява, че въ него и дума не става за южна Македония. Ние не само мълкомъ дигаме рѫцѣ отъ нея, но се миримъ и съ мисъльта да отстѫпимъ на краль Константинъ Дойранъ и Битоля, — стига да се обяви той противъ съглашенцитѣ.

 

Отношенията между съюзницитѣ хвърлятъ ярка свѣтлина върху нашето бѫдаще, ако войната се свършеше въ полза на Германия. Особенния режимъ въ севѣрна Добруджа, спиранието на нашитѣ войски предъ Солунъ, въпроса

 

 

*. Гледай исповѣдьта на бившия царъ Фердинандъ въ Neue Frei Presse отъ 22 II 1931 год.

 

 

132

 

за Маришката граница — всичко това свидѣтелствува, че за истинско обединение на българското плѣме рѣчь не може да става. Фигурантската роль, която игра България въ Брѣстъ-Литовската конференция, ни открива какво щеше да бѫде нашето международно положение подъ сѣнката на велика Германия. Безогледния начинъ, по който се експлоатираше България презъ време на войната, показва, че ней предстоеше да играе една единственна роль — рольта на германска колония. —

 

Както и да е, но смѣтката излѣзе невѣрна: противъ германский милитаризмъ, който грозеше да даде пруский отпечатъкъ на всичко, възстана, може да се каже, цѣлъ свѣтъ и Германия бидѣ повалена заедно съ своитѣ съюзници.

 

България първа сложи орѫжие. На това се дължи перспективата, която ѝ се отваряше въ текста на солунското примирие, да запази своята териториална цѣлость и да има дори малъкъ изгледъ на гранични поправки въ своя полза. Окончателния миръ ни горчиво разочарова. Все пакъ на солунското примирие дължимъ да не бѫде прегазена и опустошена нашата страна отъ съглашенскитѣ войски. —

 

Сключенитѣ мирни договори въ Парижъ бѣха особенно благоприятни за нашитѣ съсѣди. По територия и население тѣ се явяватъ днесъ като внушителни фактори. Всичко това се декретира безъ огледъ на минало, стопанска география, народностна идея, самоопредѣление на народитѣ и пр. Като-че-ли, колкото се приближаваме на истокъ, тѣзи съблазнителни лозунги губятъ своето високо значение. По отношение на насъ тѣ всички се замѣнятъ съ стария крутъ лозунгъ: vae victis!

 

За нещастие на България, въ момента когато се рѣшаваше нейната сѫдба, Русия липсваше отъ зелената маса, престижътъ на Уилсона съ прочутитѣ му 14 точки бѣше изблѣднялъ и, най-сетнѣ, застрашенитѣ французки интереси на Рейнъ и италиянския sacro egoismo ни лишиха и отъ малката подръжка на Франция и Италия по брѣговетѣ на Бѣло море. И тъй България бѣше задължена да испие до дъно горчивата чаша на поражението. Посѣгнаха на старата ѝ територия, отнеха ѝ излаза на море, обрѣмениха я съ непоносими тяжести — финансови, стопански и политически. Отъ балканската солидарность не остана ни поменъ. Ископаха се непроходими бездни между България и съсѣдитѣ ѝ. Тържественно признатитѣ права на меншинствата, които имаха за цѣль да запълнятъ колко-годѣ тия бездни,

 

 

133

 

оставатъ писани само на книга. Фактически отказватъ даже да има българи въ Македония!...

 

Нашата надежда е въ съзидателната работа на народа и въ вѣрата му, че все пакъ правдата не умира, че съ време тя ще възтържествува, като помете всичко насилническо а слѣд. и нежизнеспособно, което по настоящемъ ни тѣгне и гнети.

 

Расковничето же за безпечното бѫдаще на балканцитѣ е въ несъкрушимата истина, че ще трѣбва да се намѣри една формула, еднакво приемлива за всички балкански народи: Другояче балканизиранието на Балканитѣ ще свърши, може би, съ опропастяването на всички.

[Back]