Тракийският свят (есета)
Никола Инджов

 

7. КЕЛЕШ САВАЩО ИЛИ ЧОВЕКЪТ С РАЗЖАРЕНАТА ГЛАВА
 


През 1800 година в Устово се роди човек, за когото през 1893 година, когато той затвори очи, една билкарка каза: “Да ти цъфти ръката, Келеш Саващо!”

Той е погребан в двора на устовския храм "Света Богородица", а до знака, че църквата е паметник на културата, е поставен надпис, който гласи: "Построена през 1865 г. по инициатива на Сава Петков Келешевски (Келеш Саващо) от Устово - пламенен родолюбец, ревностен поборник за самостоятелна българска църква и българско училище - за възраждане на българщината в родопския край".

...Придошли от стръмна планина в планина широконадиплена, стародавните устовци са знаели, че с едни хора се раждат, с други хора умират, и времето в приписките на църковните книги, в занаятчийските тефтери, в училищните дневници често е мерено не по дни и не по месеци, а на едро-на едро – по турченето, по чумата, по съграждането на храма “Успение Богородично”, по откъсването на Ахъчелебийско от България…

В Родопа дните наистина си приличат, също и месеците. Януари е просветлен като февруари, март се мъгли предпролетно като април, през май слънцето се прескача с буботевици откъм юни, а юли се слива с ония високооблачни простори чак до октомври, след които лека-полека всемирът полъхва на тежки дъждове, после – на снежец, и най-после по Коледа – на борина и кандила.

Никъде не е отбелязано в кой ден и на кой месец се е родил Сава Петков Стратиев, нито на коя точно дата си е умрял с името, което му остана за след смъртта. То е всъщност прозвището му - Келеш Саващо. Половината на турски – Келеш, дадено му от ахъчелебийския каймакамин, половината на гръцки – Саващо, просъсквано от гърци и от ксантийския архиерей. За тоя човек се знае, че е еднорамец на осемнадесетото столетие и немалко хронисти са се опитвали да прозрат какво е патил-препатил, какво е живял-неизживял в предоосвобожденската епоха на България. “Един 80-годишен старец …е първият двигател за българската народност… името му е Саващо” - така го споменава старата книга “Животът на българите в Средня Родопа”, на чиято сивкава корица е означено още: “Написал и издава С. Н. Ш.”, и по надолу: “Пловдивъ. Централна Печ. на Ед. Дисине. 1886”

Аз съм сигурен само в едно - че Саващо не е дочакал свободата. Който по нашите земи се посвети на свободата, не я дочаква, както не я дочакаха Раковски, Левски, Ботев...

Не малко изследователи описват една легендарна преживелица в живота на Сава Петков Стратиев, а именно как и кога получава прозвището си.

Николай Хайтов въз основа на същите оскъдни документи, които ползвам и аз, преразказва историята така:

“В 1859 година ксантийският митрополит Милетий свиква епархийския съвет, в това число неколцина ахъчелебийски първенци. Между тях е и устовският бакърджия Савашо. (Хайтов изписва това име със “Ш” вместо със “Щ”). Под предлог, че щели да се четат някакви четиридесетдневни, наредени от патриаршията молитви, Милетий поискал да увеличат владичината с още 20-30 гроша на глава плюс другите калугерски даждии и данъци.

Предложението на владиката се посрещнало с дълбоко мълчание – на всички било известно, че данъците са си и без това достатъчно тежки, ала все пак никой не се възпротивил. Милетий бил на път да прокара – и наистина щял да наложи – новото бреме, ако не бил там Савашо. Устовският бакърджия решително се обявява против увеличението, а побледнелият от яд фанариотски архиерей останал като треснат от гръм: някакъв си калън-кафалия българин-бакърджия се осмелявал публично да строши на две владишката дума!…

Искало се на Милетий да грабне жезъла и да перне по глава ахъчелебийския епархийски съветник, но лукавството надделяло и той се въздържал. Започнал да се пазари, отстъпки да прави, ала Савашо бил непреклонен и съборът свършил с това, че устовският пратеник безцеремонно го напуснал, оставяйки Милетий в страшен яд.”

Анастас Примовски посяга към перото на белетриста, за да опише художествено и по-разгърнато тази сцена в разказа си “Келеш Саващо”:

“Келеш Саващо се преструваше, че слуша внимателно, и когато владиката свърши свето слово, той започна:

- Деспот ефенди и уважаеми съборяни! Добре е направил деспот ефенди, загдето ни и е събрал, за да помислим по тоя въпрос. Ние чухме от неговите уста, че патриаршията в Цариград е изпаднала в тежък хал, че имала нужда от пари. Това може да е вярно. Но още по-вярно е, че народът християнски е още по-зле. И българи, и гърци са обеднели много.

Неочакваното слово на Саващо бе прекъснато от друг представител на събора, грък от голямото село Ясикьой, което се намира на половина път между Гюмюрджина и Ксанти. Гъркът започна високо и енергично:

- Братя! Не познавам представителя на балкана от Ахъчелеби. Но истината казва, че на християнското население - и на гърци и на българи – е дошло до гуша от беднотия и владишки данъци. Пък който иска, нека плаща, ала от бедното население да не се искат данъци.

Милети през това време, гледайки към езерото Буругьол, се престори, че не чува думите на представителя на Ясикьой.

Саващо стоеше още прав, изчака съборянинът от Ясикьой да свърши и продължи:

- Особено, деспот ефенди, - рече той – е тежък халът на людете от нашия Ахъчелебийски край. Както знаете, нашите люде са аргати, овчари и бедни занаятчии: зидари, шивачи, бакърджии и едва припечелват хляб за децата си. А пък тази година поради голямата суша гладът е още по-страшен. Людете са изплашени. Хранят се с буков желъд, сушени билки и царевични кочани. Казвам ви деспот ефенди, че нашите християни от Ахъчелеби не могат да плащат предвидения от вас и патриаршията нов данък владичина.

… Владиката изтръпна. Затрепери цял. Той се обърна към Саващо:

- Ти си против патриаршията и падишаха, а?

- Не против султана, против теб и твоя данък! – отвърна му Саващо.

- Млъкни бре, куче!

- Не съм куче, деспот ефенди. Аз съм от майка роден, както и ти.

- Ти си размирник, безбожник! Ти си враг на султановото царство и светата гръцка патриаршия!

- Аз съм поданик, деспот ефенди, на султана, но ти си натрапник. Ти не си наш владика, наш пастир! - твърдо му отговори Саващо.

- Аз те афоресвам, проклети бунтовнико!
-
- И аз те афоресвам, лукави владико! - възрази буйно Саващо”.

… Народът предава тази сцена по-кратко и емоционално, сякаш се е разиграла насред устовската чаршия пред стотици зяпачи от Родопите и Беломорието:

“Пукни, Келеш Саващо!” – извикал владиката.

“Ти пукни порво!” – отвърнал устовецът.

“Анатема!” – изкрещял светиня му.

“Тебе анатема!” – спокойно изрекъл нашият герой и го оставил да вика и съска по него.

Николай Хайтов продължава своя очерк така:

“Първите опити да се въздейства върху Савашо дошли от страна на каймакама, но бакърджията се показал твърд, непреклонен и каймакамът си отишъл разсърден и разлютен: “Сен кел адам сън!” – Ти си келяв човек! (откъдето е притурката към името на Савашо – “келеш”.

Според Найден Геров, “келеш” означава “нисък, малък човек”. Турчинът големец навярно е искал да засегне устовския кмет и го е нарекъл с думата “келеш” в смисъл на “мъник” и е имал предвид не толкова физическия му ръст, колкото ранга му в имперската администрация. И едното, и другото е вярно, наистина, но има и трето човешко измерение – духовно. Поради което в случая и гъркът, и турчинът се оказват пред личност, исторически предопределена да бъде твърде по-високо от тях в родопското общество.

“Каймакамският авторитет - заключава писателят- не стреснал Савашо, не се трогнал той от заканите на Милетий. Напротив – те го накарали открито и ясно да се опълчи срещу него. Възмутените от гръцките безобразия устовци решително се нареждат зад Савашо и прочитат с това последните часове на гърцизма в своето средищно село”.

... Една година по-късно в Цариград, на самия ден Великден, цариградските българи възвестяват открито своето непреклонно желание тържествената служба да се изпълнява на църковно-славянски език. Този именно празник Възкресение Христово на 1860 година става началото на възкресението на българския дух. Един суров и не склонен към сантименталности човек като Георги Раковски още тогава заявява, че това е свят ден в новия български календар и той трябва да се празнува отсега нататък. Църквицата в квартал Фенер Бахче, където се събират хиляди цариградски българи, става богоизбраното място, на което се въздига историческата фигура на българския епископ Иларион Макариополски, нарушил върховните църковни канони в името на църковната независимост на народа, който още е далече от своята държавна независимост. В тая борба участват още Драган Цанков и Христо Стамболски, братя Тъпчилещови и Стоян Чомаков, Александър Екзарх и Тодор Бурмов, Петко Славейков и Гаврил Кръстевич. Участва и устовецът Келеш Саващо, който е далече от хронистите на времето, от центъра на решителните събития, но без чиито действия в неизвестни на голямата история стълкновения Българският Великден нямаше да се състои за цяла България!

Ето защо са прави – и недотам прави историците–краеведи Стефан Баров, Мария Манолова и Иван Ставракев в тяхната монография “Левочево – селище от древността”, които пишат:

“Начало на борбата против гръцкото духовенство в Родопите сложил епархийският черковен събор, свикан в Ксанти в края на1863 година, когато ксантийският митрополит Дионисий предложил половината от владишкия данък, определен за цялата Смоленска епархия в размер на 26 000 златни гроша, да се изплати само от Ахъчелебийската кааза. Тогава устовският първенец Саващо Стратев (Келеш Саващо) отхвърлил най-категорично това предложение, “възпротиви се силно, скарал се с владиката и станал причина да се разтури съборът, без да може да вземе решение”. Непреклонният ксантийски митрополит свикал втори събор, без участието на делегати от Ахъчелебийско. Съборът решил сумата от 26 000 гроша да се изплати за 1864 година само от Ахъчелебийската кааза. За нейното събиране владиката изпратил своя протосингел йеродякон Николаос с молба пред турските власти в Пашмакли да му окажат съдействие при събирането на владичината. Но Келеш Саващо бил по-инат от митрополит Дионисий. Той успял да повлияе на първенците от всички българо-християнски села да не се подчиняват на това несправедливо владишко решение. И те не го изпълнили. Молла Иван Йовковски, който тогава бил левочевски мухтар, също отказал да събере и изплати владишкия данък”.

Тази борба започва по-рано, пръв от първите в нея е Келеш Саващо, и както казва Николай Хайтов, това е победната борба на А срещу Алфа.

Много пъти съм разговарял с Николай Хайтов на тая тема. Сам родопчанин, той не просто познаваше историческата фактология на Родопите, но проникваше в скрития и неразгадаем за други книжовници смисъл на някои събития. За фанариотството Хайтов разправяше, че век и половина след ръката с ислямския меч в планината се появява “една вдигната за благослов калугерска ръка. С кръстове и кадилници, канони и поклони, с тамян и комка тая ловка фанариотска ръка успява да извърши онова, което не успява да направи турската въоръжена сила – нахълтва в Райково и за три, четири десетилетия превръща това борческо, хайдушко село, в своя гъркомански Йерусалим. В опасност е не само Райково, в опасност са и всички съседни български села, които се равняват по своето “касабалийско” средище. В опасност са сиромашките останки от българската писменост, българският език, българските имена, очуваните с триста мъки българско съзнание и дух. Ръката, вдигната за благослов, неусетно вкопчила се в гърлото на своите “пасоми”, започва да души… И в тоя драматичен момент за българската народност в Смолян и Смоленско, на историческата сцена излизат устовци. На райковци бе съдено да отбраняват Кръстогорието от ятаган, на смоленци, в лицето на своите войводи, от фанатизма, а на устовци се пада честта да спасяват българщината от… кръста”.

В такъв бурлив живот започва родовата хроника, чийто родоначалник е Келеш Саващо.

Помни се, че бил среден на ръст, пъргав, шеговит. Обичал да носи сини потури и синя долама. Неизвестен художник му е направил портрет по описание на хора, общували с него. Аз съм виждал само чернобяла репродукция на този портрет в юбилейния вестник “135 години читалище в Устово”, издаден в Смолян през 2001 година. Усеща се ясния поглед на човек на около петдесетина години. Седи спокойно и спокойно гледа. Дълги мустаци преполовяват долната част на лицето му, изпод плиткия калпак се подава също така дълга коса – като на хъш. Имал любима песен, която често подпявал:
 

Рипни ми, Радке, да рипнем,
че слънцето заожда,
момчето си поожда,
гайдата си занася,
гайдата му е писана,
сос муниста низана.
Кой му я е нанизал?
- Поповата дощеря,
даскалова балдъза.
Рипни ми, Радке, да рипнем,
че слънцето заожда!
 

Келеш Саващо бил и известен гайдарджия, та не е чудно защо тази песен си избрал за свой личен химн.

С. Н. Ш. пише още, че Саващо е “единственият грамотен по черковно-славянски език”. Грамотен, а защо не ни е оставил нищо написано за себе си? Може би се е надявал, че за народополезните му трудове друг ще напише, но кой? “Откъм умствено развитие Устово не е дотам удовлетворително. От всичките жители 3500 – мъже 1700 и жени 1800 в града на % падат съразмерно число за всяка възраст 40 грамотни. А от женски пол едвам 5 %…” – продължава С. Н. Ш.

И все пак ето какво съобщава една дописка от Устово, публикувана във в. “Турция” през 1886 година, същата година, когато излиза книгата на С. Н. Ш.: “Драго ми е да ви известя, г-н уредниче, какво, младежите ни в селото от ревност към учението отвориха в една от училищните стаи читалище, гдето веке се събират сякоя неделя и през други празнични дни да прочетат български вестник и други полезни книги. Те са начинали и се стараят още да основат една българска библиотека…”

Тук му е мястото да се отбележи, че критичното заключение на С. Н. Ш. явно е продиктувано от голямата му обич към родния край, от неприкритото му желание Устово по - стреловито да се развива като просветителски център.

Келеш Саващо не изглежда самотен сред безписмени поколения и подире му се съзира нескончаема върволица възрожденски дейци, народни водачи, борци за църковна и народна независимост, читалищни деятели, писатели, учени.

Според изследванията на проф. Анастас Примовски сред тях са Константин Дъновски – пръв учител и свещеник българин във Варна, баща на основателя на “Бялото братство” Петър Дънов; Киряк Белковски, отслужил още през 1848 година в Гюмюрджина първата литургия на български език в църквата “Свети Георги”; Димо Даскалът, пръв учител по съвместно преподаване на български и гръцки в Устово; близките сподвижници на Апостола на свободата Васил Левски – Илия П. Белковски и Колю Кел Петков; Щоно Хаджичонев – кмет на Устово, убит из засада от турците през 1877 година. По-нататък следват поетът писателят и преводачът на художествена литература Николай Вранчев - “най-добрият познавач на родопския говор и бит”, първият родопски пролетарски поет Кирил Маджаров…На мене ми остава да добавя към знатните в духовно отношение устовци високочелите хора от прочутия с интелектуални заложби род Примовски. Това са няколко поколения забележителни изследователи, писатели и общественици на попрището на родопско-беломорската кауза.

Така разсъждава летописецът, а летописецът съм аз. Искам да разкажа накъде продължава родовата кръв и докъде стига родовата памет на Сава Петков Стратиев или Келеш Саващо. Но и на кръвта, и на паметта се губи началото. Кои са му предшествениците? Какъв е бил онзи Петко непосредствено преди него, кой е бил онзи Стратия, из чието лоно възлиза? Търся отговор на тези въпроси и заради себе си. Една от потомките на Келеш Саващо събира живота си с мой родина, така че и моето потекло се влива в руслото на изследвания устовски род.

В селища като Устово личните имена са подобни на приписки към историята на предишните поколения. Човекът с име Сава, презиме Петков и фамилия Стратиев безспорно принадлежи към православната част на българския народ. Името Петко е свидетелство за матриархата – то произлиза от Петка, което пък име е нашенска разновидност на Параскева. Стратия е старославянско име, идва от Стратимир и произлиза от глагола “преследвам”. Сава пък е име с еврейско-арамейски произход. Знае се, че в сирийската клисура Маалула Исус Христос е проговорил на земните хора най-напред на арамейски език и значението на това име няма как да не се свърже с деня събота. Личните имена са някакъв родилен стон, доловен от живота преди паметта да се загуби – и в Устово е от особено значение, че са имена славянски и християнски.

И фамилните имена говорят много. Още поколението непосредствено след Келеш Саващо се назовало Бакърджиеви по занаята на родоначалника, изкусен и всеизвестен майстор-медникар. От него по къщите в Родопите, Беломорието, Котел, Копривщица, Пловдив, Цариград, Солун, Александрия са останали бакърени сахани, харкоми, икони, дискуси, овчарски тенджери, казани, кепчета - и една прочута синия с ковани резки. Всъщност, не самата синия, а спомена за нея.

Който е виждал веднъж Келешсаващовата синия, той цял живот разказвал как по средата й бил изкован с плоския чук “пресеченик” или “муско” – два триъгълника, сраснали в шестоъгълник, но не било Давидовата звезда; как по малката окръжност около пресеченика били разположени шарки за здраве и против лошо премеждие; как полето до голямата окръжност било наситено със “сюлвии” – кипариси, “широки китки” – лалета, две петлета едно срещу друго, три пеперуди, а крайният пояс - изпълнен с пречупена плетеница. Там майсторът написал: “Синия харизвамъ азь Саващо на монастирь Хилендарь” .

“По-стар бакърджия от Келеш Саващо не помня и не съм чувал...” – споделя майстор Делчо Йоргакев.

Но потомственият занаят не прекъсва като памет и кръв, дори и когато синът му Бечо напуска Устово и се преселва около 1865 година в голямото беломорско село Чобанкьой, Гюмюрджинско. Той е вдовец с две деца – Севастоньо и Анастасия. Оженва се за Тодора Вълчева Налбантова. Неговият син Севастоньо първоначално отива като учител в с. Черничево, Крумовградско, но после се завръща в Чобанкьой и се захваща със семейния занаят. Бакърджия става и неговият син Бечо. Наследили опита и традицията на устовския медникарски еснаф, тримата майстори от трите поколения след Келеш Саващо проявяват несъмнен художествен талант в изработката на ковани съдове, а също така и тънък усет в търговията. Организират редовното получаване от Одрин и Гюмюрджина на тънки медни ковки листове и восък – основни материали в занаята. На катъри и коне обикалят Беломорието, в дисагите подрънкват харкоми и хлопки, та и вятърът по пътищата им звънти...

През епохата Беломорието притежава все още характеристиките на средищна земя. Западна или Беломорска Тракия, ограничена между реките Места и Марица, няма предели в друго едно отношение – народностното. На тази територия живеят рамо до рамо българи и турци, гърци и евреи, албанци и дори каталонци, остатъци от бойната дружина на Рожер де ла Флор, дошъл на помощ на последните Шишмановци. Арабски търговци и цигански катуни, критски наемни моряци и египетски прекупвачи на стока, дервиши и пилигрими, скитащи акробати и таксидиоти, събиращи помощи за Атонските манастири – така изглежда земята, където се пренася Келешсаващовия род.

И за да не изгубят родовата следа, наследниците започват да се наричат Бакърджиеви веднага след излизането на рода извън Устово.

Заварват в новите си поселища и други хора, чието родово име е свързано със занаятите – Ковачеви, Даскалови, Абаджиеви, най-вече Зидарови или Дюлгерови, Деведжиеви или Камиларови, Воденичарови или Дерменджиеви...

Именно този клон от династията на Келеш Саващо изследвам аз, защото съзирам в него човешки съдби, които характеризират драматичния двадесети век в не много известни на съвременника психологически обстоятелства. Повествованието обхваща две столетия време и шест поколения хора.

Ето, впрочем, родословието на този клон, в което са включени само хора с рождено, а не придобито фамилно име Бакърджиев. С едно изключение – правнукът Тончо, сина на Бечо, фигурира тук с придобитата от леля му Мара фамилия Михайлов.

Първо поколение:

Сава Петков Стратиев
КЕЛЕШ САВАЩО
Устово, 1800 - 1893

Второ поколение:


Бечо Савов Бакърджиев
Устово, ок. 1825 – неизв.

Георги Савов Бакърджиев
Устово, неизв. – неизв.

Трето поколение

Севастоньо Бечов Бакърджиев
Устово, ок. 1845 – Чобанкьой, неизв.

Анастасия Бечова Бакърджиева
Устово, неизв. – Чобанкьой, неизв.

Христо Георгиев Бакърджиев
Устово, неизв. – неизв.

Мария Георгиева Бакърджиева
Враца, неизв. – неизв.

Параскева Георгиева Бакърджиева
Враца, неизв. - неизв.

Четвърто поколение:

Бечо Тонев Бакърджиев
Чобанкьой 1891 –София, 1977

Мара Тонева Бакърджиева - Михайлова
Чобанкьой, 1900 – Кърджали, 1989

Станка Тонева Бакърджиева – Войводова
Чобанкьой, 1903 – Кърджали, 1948

Пето поколение:

Тодорка Бечева Бакърджиева
Чобанкьой, 1915 – Чобанкьой, 1916

Станка Бечева Бакърджиева
Чобанкьой, 1919 – Кърджали, 1932

Тончо Бечев Бакърджиев – Михайлов
Кърджали, 1927

Мария Войводова – Григорова
Кърджали, 1927 – неизв.

Дочка Войводова
Кърджали, 1931 – неизв.

Бела Бечева Бакърджиева – Цветкова
Кърджали, 1928

Васил Бечев Бакърджиев
Кърджали, 1932

Шесто поколение:

Александър Николов Цветков
Кърджали,1952

Таня Николова Цветкова
София, 1962

Ростислав Тончев Михайлов
Шумен 1956

Людмил Тончев Михайлов
Шумен 1960

Константин Василев Бакърджиев
София, 1964

Седмо поколение

Христо Ростиславов Михайлов
София, 1977

Тони Ростиславов Михайлов
София, 1982

Жулиета Ростиславова Михайлова
Йоханесбург, 1992

Тончо Людмилов Михайлов
София, 1982

Румина Людмилова Михайлова
Мапуту, 1990

Веселина Константинова Бакърджиева
София, 1996

Жените от рода, приели фамилните имена на своите съпрузи, пренасят кръвта на родоначалника в други родове из цяла България и дори в САЩ.

За другия син на Келеш Саващо – Георги, се знае, че и той остава верен на бакърджийството, а то му донася известност сред съвременниците. Неговият син Христо разказва следното: “Баща ми, Георги Савов Келешев, известен с прякора “Уста Георги”, се изселил от Устово през 1878 година. Тъкмо минал Рожен с нас, децата – разправяше баща ми – и след няколко часа се установила границата. Устово и Ахъчелебийско оставали пак в турско. Тогава аз съм бил на девет месеца. Баща ми имал седем деца – три момчета и четири момичета. Сега (пролетта на 1954 г. София, б. а.) сме живи аз и две сестри – Мария на 81 години (по мъж Петкова) и Параскева на 63 години. Тя живее в Русе. Баща ми напуснал Устово, понеже бил заподозрян от турската власт и се страхувал да не го арестуват, тъй като Устово оставало пак в турско. Той е бил във връзка с революционната организация по време на Априлското въстание. Тато разправяше, че Васил Левски е ходил в Устово и кондисвал у дядо Саво – у Келеш Саващо. Дядо Саво от Левски научил песента “Къде си вярна, ти, любов народна”.И дядо, и тато са научили от Левски тая песен. Дядо бил председател на революционния комитет в Устово. Работил е против фанариотското иго в нашия край и бил няколко години и кмет на Устово.Баща ми на времето си бил най-образования човек в Устово. Знаел много добре турски и гръцки език. Когато да напусне Устово баща ми поканил и дядо Саво, но той казал, че иска в Устово да си умре и там останал...”

Нито със сина си Севастоньо, нито със сина си Георги Келеш Саващо напуска Устово. Думите му, че иска да си умре там, където е роден, са доста традиционни, за да обяснят истинската причина. Може и да са искрени, но самият той загатва неведнъж друго, свързано с морала на бакърджийския еснаф, на който е дългогодишен предводител. Майсторът бакърджия Андрей Тодоров Данчев твърди следното: “От порвите майстори беше ни казано на ухо, че тоя занаят най-млого да си устане в Устово и чираци от друг села и места да ни приемаме. Същото Келеша поверително на ухо съветвал”.

Има и още нещо. Устовските бакърджии разпространяват своята стока по старопланинските и средногорските селища, в равна Тракия. Търговските им контакти са предимно с българското население на турската империя – и това сигурно поддържа тяхната национална свяст, изостреното им национално съзнание. Бащата на летописеца като искаше да внуши от каква българска глъбина идва родът му, казваше: “Мене в нашто село Манастир пчелите ми още румонеха на славянски...”

Психологията на бакърджийския занаят е била поддържана и чрез тайния бакърджийски език, за който майсторите казват, че бил отпреди почти петстотин години. В Родопите и Беломорието са известни няколко занаятчийски езика, на които майсторите са си разменяли приказки, когато са искали да обсъдят помежду си неща не за казване пред клиенти и турци, чиято поръчка са приемали. На такъв таен език са си говорили и беломорските зидари от с. Манастир, Гюмюрджинско – дюлгерският. Тъй като аз произлизам от техните среди, опитах се да проуча този език – и записах около петстотин думи. Голяма част от тях се оказаха албански, както ме убеди моят приятел проф. Тома Кацори, албанец.

Майстор Андрей Тодоров разказва:

“ До Руско-турската война (1877-78) нашият език е бил голям, имал е много думи . Сега (1948 г.) е останал малък, думите му са забурени, умрели са. В мое време с ученето на занаята старите майстори ни учеха и на тайния език. Тогава чирачетата се надпреварвахме кой повече да научи бакърджийски и калайджийски тайни думи. И думи от нашия език, ала както занаятът, така и езикът ни вече запада. Всичко с време…”

Ето един малък речник на бакърджийския език, съставен от проф. Примовски Анастас”:
 

аламанин – турчин

багря – калайдисвам
балта – кал
беломорски – тънко
беска – българин
бука – хляб
бял – памук

виала – цигара

ганма – калай
ганомар – калайджия
ганосвам – калайдисвам
ганчосвам – измамвам
гули – камък

дери – врата
дия – крия
дихам – досещам се
доса – сланина
друни – дърва

жокам – пия
жут – казан

зигам – премервам
зигар – кантар

кен – чорбаджия

легачка – работилница
лети –пари, монети
лонжа – ядене
люта –ракия

мина – тояга
миш – месо
мотна – кафе
мьока – вълна
мулие – нужник, клозет

нуска – жена

палежма – ядене
пейник – ходжа, имам
пела – език
поцевка – помак
пулам – гледам
пуна – работа
прифт – имам

росам – прося

светулка – прозорец
секулка - торба, чувал
сита – нишадър
ситно – брашно
ситна – слама
ситан – захар

тамата – майка
тьонак – родопска баница
турма – тютюн
турмалешка – комин
трусла – тояга

ушесто – магаре

фетам – бягам

халило – ядене

червен – бакър, мед
чупа – мома, девойка

шилест ечемик вшивам – скривам
ширка – мляко
широка – тава, синия
шуле – дете
 

Но да продължим разказа на Христо Савов:

“До заселването на баща ми във Враца не е имало бакърджии. Той ни разправяше, че врачани не са имали обичай при сватби да подаряват медни съдове. Той въвел тоя обичай.При него

изучили бакърджийския занаят мнозина младежи от Враца – като калфи и чираци. В първите години от заселничеството си той се е занимавал с леярство. Главно лееше дружки и уши (кулпове), необходими за менците. Претопяваше и стар бакър.

За дядо Саво – Келеш Саващо – зная следното. Той е ходил с кон в Цариград, за да издейства установяването на седмичния пазар в Устово.Стоял колкото стоял в Цариград и сам донесъл в Устово ираде – позволително. Не допуснал да се засели в Устово нито турчин, нито циганин. Взел е най-живо участие в борбата противи фанариотското иго и изпъждането на гръцките владици – фанариоти.

По характер бил весел и разговорлив. Обичал много младежите. Свирил е много хубаво на гайда и често събирал младежите на хоро. На ръст е бил среден, но лек и много пъргав. Веднъж направил “каул” (облог) с един турчин големец, каймакамин, че ще мине на един крак (“на куц крак”) тесния мост (мостът се състоял само от едно много тясно дърво) над Бяла река, който водил до Чобанската махала. Дядо Саво минал моста “на куц крак” и спечелил облога. Изобщо той е бил пъргав, весел, разговорлив. Защо се казвал Келеш Саващо?

Макар иначе дядо Саво да е бил весел и шеговит, но бил с твърд, упорит характер. Баща ми разправяше, че когато е бил кмет на Устово и водил страшна борба против фанариотското иго в Родопско, при него са ходили турци големци да го убеждават да се съгласи на някои наредби и искания, които били във вреда на населението, ала той отбивал твърдо тия опити. По време на борбата му с гръцкия владика на събора в Ксанти, когато се завърнал в Устово, при дядо Саво се явил камакаминът и цял ден го увещавал да се съгласи на данъка владичина, който предлагал тогава гръцкия владика, но дядо и дума не давал д стане. Тогава камакаминът, ядосан и отчаян от упоритостта на дядо ми, казал:Сен кел адам сън! (Ти си келяв човек)

Оттогава дядо започнали в Устово и Ахъчелеби да го наричат “Келеш Саващо.”

Този разказ е записан от видния етнограф и изследовател на Родопа проф. Анастас Примовски. Той добавя, че роднините на осведомителя по женска линия в Устово са Донювци. Роднини от мъжка страна не са останали, но осведомителят знаел, че се родеят с Попбелковци.

Странно е, че бай Тасо, с когото дружах и когото почитах искрено заради скромността му и огромния му принос в българската народонаука - създаден от С. Н. Ш. термин – приема, че Келеш Саващо има наследници само по линията на сина си Георги. Странно е, защото Примовски поддържа дългогодишно научно сътрудничество и близко човешко приятелство с Мара Тонева Бечева Бакърджиева, известна като Мара Михайлова, която е правнучка на Келеш Саващо по линия на внук му Севастоньо и син му Бечо. Самият бай Тасо до такава степен е вглъбен в делото на стария устовец, че веднъж взема за псевдоним неговото име. Имам предвид публикацията “Как се гледа на Родопа”, поместена в бр. 5/6 на в. “Родопска мисъл”, 15 октомври 1946 г, подписана “Келеш Саващо”.

Но Мара Михайлов търси своя корен. С дата 10 август 1972 година тя изпраща следното писмо до Вранчо Стоев Хаджичонев от Устово:

“Драги Хаджичонев, казват “кръвта вода не става”, и ето, намери се начин да се свържем поне с писмо за някои общи дела.(Знаете, че съм устовка)

Вчера ме повика Петко Калчев, председател на градския общински съвет в Кърджали, и каза, че вие сте се занимавали с родовото дърво на Никола Калчев (баща на същия).

Моля те пиши ми как стои въпроса и докъде си дошъл, защото и аз съм се ровила в тази насока.

Моя дядо е Келеш Саващо и се гордея с него, но устовци не търсят поколението му. Би трябвало да има и за него родово дърво.

Очаквам с нетърпение отговор и някои снимки, ако има такива.”

Не след дълго Мара Михайлова получава писмо с дата 26 август 1972 година, в което между другото пише:

“Другарко Михайлова,

с вашето писмо вие се обърнахте към Вранчо Стоев Хаджичонев да издири в Устово има ли наследници от рода на вашия дядо Келеш Саващо. Другарят Вранчо Стоев Хаджичонев се обърна с молба към мене – Стою Киров Караджов като по-стар от него... и аз се интересувам от много истории и също за вашия дядо. Аз не ви се хваля, не съм някой изтъкнат общественик или учен от Устово, но това не ми пречи... да се интересувам от историята като родолюбец. Името на вашия дядо Келеш Саващо се поменава в историята на Устово... като безстрашен защитник на българщината в борбата за самостоятелна българска църква и училище... За него е поставен надпис в църквата... “Света Богородица”, като той е инициаторът за построяването й в 1865 година и освещаването без гръцки владики. За него се пише за борбите му в гр. Ксанти с гръцкия владика за премахването на данъка ...”владичина”. При честването на сто и петата годишнина на устовското читалище, което е първо и в целия Смоленски окръг, в доклада миналата година Келеш Саващо бе споменат като най-заслужил българин против гърцизма в нашия край. Което ви интересува... има ли някои негови наследници, известно е, че имал ин син Георги (Уста Георги). Той, след като Устово е останало в отоманско робство, отишъл на местожителство в град Враца и работил медникарство. Но вие откъде и как произхождате като наследница на Келеш Саващо не ми е известно. Аз съм минавал два пъти през Враца и съм се интересувал за наследници на Георги Келеш Саващов. Но като са минали години, не можах да ги издиря. Поменават се медникари от Плевен... В Устово ми е известно къде е живял, но къщата му изгоряла и продължил да живее в друга къща, която купил... От същия род има в село Спахиево, Хасковско, Иван Георгев Стратев на 77 години... Името на дядо ви се почита, има в Устово улица на негово име. Аз съм се интересувал да намеря негови снимки, но няма. Един стар човек, който го помни и познава, по моя грижа намерих художник, който възпроизведе на предположение ликът му с облеклото му....”

С помощта на моя приятел от младостта Йордан Банев, който е от хубавото село Спахиево, полегнало в подножието на връх Аида край Хасково, успях да получа и някои сведения за това разклонение на рода на Келеш Саващо. Стратиевият род в Спахиево води началото си от Стратия Георгиев и жена му Ташина, заселили се там след Освобождението. Като напускат Устово, най-напред се установяват в с. Куклен, Пловдивско, после в друго хасковско село – Въгларово, и след това пускат корен в Спахиево. Родът има наследници до наши дни, а главната памет за него е свързана с дарителството на четири декара земя в центъра на селото за строителство на училище. , оглрасе

За Мара Михайлова ще стане дума на друго място в тази родова хроника.

Е, сега иде ред на една крайно любопитна история - как Келеш Саващо тръгва за Цариград, къде пребивава там и защо с разпален мангал на главата се върти пред дворците на великия град...

През 1863 година Келеш Саващо яхва своя кон аждраханин и тръгва за Цариград. Не обяснява много-много защо се отправя на толкова дълъг път, но натоварва коня с тюмбелеци и чанове, ибрици и синии – това е неговото производство, неговата стока. В дисагите слага също и един мангал, изкусно изкован. Тюмбелеците и чановете, ибриците и синиите ще продава на попътните пазари, а мангалът ще пази като очите си, защото без мангала, той знае, няма да свърши работата, за която е тръгнал. В ксантийските и гюмюрджинските ханове той ще си сгрява ръцете на този мангал, ще се разприказва с попътните странници, но ще мълчи и премълчава своя живот и своето име, защото по Големия тракийски път с пътниците се случват много премеждия, хора всякакви се появяват там. При това той не поема с дружина, както обикновено, а тръгва сам. “Бял кон и луд човек отдалече личат!” – ще мърморят присмехулно някои, а Келеш Саващо ще отговаря “На какъвто кон яздиш, такава песен щеш пееш!”

Аз само мога да предположа, че устовци са казвали за коня такива думи, каквито не са смеели да издумат за конника. Все пак акраните и приятелите на Келеш Саващо навярно са му пожелали да го пази Господ от кон отзад, от вол отпред и от калугер отвред...

Те все пак са знаели за какво отива в Цариград кметът на Устово и най-върл противник на фанариотите, предчувствали са, че фанариотски засади ще го дебнат чак до Босфор и дори в един метох на Златния рог. Да, Келеш Саващо уж се гласи да вземе разрешение устовският пазар да става в събота, да прерасне, ако се развива добре, в панаир. “Като няма манастир, да има барем панаир” – казваше баща ми. И наистина, панаирите са били оживени подвижни средища на българщината. Разпънати в широки полета, на брега на големи реки или в ливади с аязма, панаирите са се превръщали в места за срещи на нашите предшественици от всички краища на отечеството. Шопи и мизийци, добруджанци и тракийци, македонци и странджанци са се събирали на едно място, без да пораждат подозрението на властта. Панаирите са стимулирали и съхранявали българското занаятчийство и са играли особена роля за разпространението на българската книга. Да си спомним неуморимия пътуващ по панаирите книжар отец Матей Преображенски! А да не говорим, че панаирите са били и удобни места за срещи на съзаклятници революционери. Не случайно на Узунджовския, пък и на други панаири, е идвал и Васил Левски!

Но и друго е имал наум Келеш Саващо. През същата тая 1863 година устовци изпрашат прошение до великия везир да ги отчисли завинаги от фанариотските тефтери, за да минат към Българската екзархия. Не се ли нагърбва Келеш Саващо със задачата да проследи съдбата на прошението – или пък да носи препис, в случай че оригиналът е изчезнал в ленивите турски канцеларии?

Дали по Големия тракийски път е поел Келеш Саващо не е известно. Големият тракийски път през Родопите, познат на Херодот и Ами Буе, идва откъм маришките брегове при днешно Скобелево, дига се към върховете Модър и Персенк, достига затънтените дялове Чернатица и Пампорово, и оттам през местностите Бърдо и Калята, покрай Агушевите конаци в Могилица и ненагледното село Арда започва да спада към местността Олуеле, към долното течение на Места в ксантийско. Келеш Саващо е знаел, че След Буругьол и Порто Лагос го чака равнината към Гюмюрджина, бродовете през делтата на Марица, мостовете над река Еркене подир Одрин – а там в озарената от море далнина се въздига Цариград...

На едни места по този път нашият самотен конник е трополял по калдаръм, сторен за себап от смоленския управник Хаджи Мустафа в памет на майка му, българката Мария от Райково. На други места е сварвал пресни следи от бунтовната дружина на Мехмед Синап...

Както и да е, пътищата за Беломорието през зимата затъвали под преспи и дебели снегове, люти виелици ги затрупвали. По тези пътища вилнеела и Бялата, и Черната смърт, защото след вледеняващите ветрища, когато от изнемога и студ пътниците заспивали завинаги, идели хайтите – неуловимите разбойници от разлистената гора. Като предполагаме юначния характер на Келеш Саващо, трябва да приемем, че е поел по Големия тракийски път, но като знаем неговата предвидливост, може да го видим на същия кон и в същата посока – към Цариград - по друг път.

Това може да е пътят Пловдив – Смолян – Арда – Бук – Драма – Филипи. По него през 1706 година минава френският пътешественик Пол Люкас. Сто петдесет и седем години по-късно по същия път е възможно да е минал и Келеш Саващо.

Навярно по тоя път се е родила дивната песен, която най-хубаво се пее само от мъжки гласове, ей тая песен:
 

Дуйни ми дуйни, бял ветрец,
Разлюляй гора зелена,
Разтопи бели снегове,
Разтвори пътя за Драма,
Във Драма искам да ида...
 

Ето какво описание прави французинът:

“На 11 юни минахме през Туренската планина. Тя държи нещо два часа път. При полите й е село Тозбурун (Могилица). Три часа по-нататък се намира село Арда, отгдето иде и името на реката Арда, която ние минахме при Одрин... На 12 юни тръгнахме още при зазоряване и вървяхме първите четири часа по много стръмни и урвести планини. Най-сетне стигнахме до реката Места и я минахме със сал. Оттам вървяхме до вечерта по една широка равнина и стигнахме в Драма.Този град е малък, но много хубав...”

Вековен народен опит е определил и пътищата през Родопите, и дните за тръгване в зависимост от посоката, хановете, чешмите, природния сезон, поличбите...

Така например по пътя Устово– Кърджали, който с коне се вземал за около 18 часа, се тръгвало обикновено в сряда. В повечето случаи кираджиите били от следващото непосредствено след Устово селище – махалата Требище, и първият обед бил там, до голяма чешма с хубава студена вода. Вечерта стигали вече Мусово, където и християните нощували в джамията, защото там нямало ханове. Призори на следващия ден тръгвали наново, минавали през прочутия Стоянов мост и, преодолели стръмнината към местността с днешно име “Белите брези”, се стичали от височината в Кърджали. , няко път , при по-,ускорен хода, и Ардино..

За Ксанти от Устово се тръгвало в понеделник сутрин. Имало доста ханове по течението на реката Еллидже дереси – Бакларският, Бурунсузовият, Бяловият. Разстоянието се вземало за около 16 часа конски ход.

И така, по който и път да е тръгнал Келеш Саващо, на следващия ден той вече трябва да е бил в беломорската равнина и конят му с разширени ноздри трябва да е вдъхвал прииждащия в ниските Родопи морски вятър.

Последното родопско селище по пътя към града на два континента (за едни Константинопол, за други – Истанбул, за нас, – Цариград) е Гюмюрджина – Градът на гълъбите. За него ще се разказва още, тъй като именно в тоя град осемдесет години след пътешествието на Келеш Саващо, попадат в един и същи живот Мара Михайлова, Тончо Михайлов и летописецът на тази хроника.

Но всичко по реда си...

Представете си Цариград след Хатишерифа и Хатихумаюна – двата декрета на султан Абдул Меджид. Хатишерифът възвестявал равноправието на всички поданици на империята пред законите, независимо от народността им и вероизповеданието им. Хатихомаюнът предоставял и на западните страни изключителното дотогава право на Русия да покровителства християнското население на империята.

Това е в първата половина на осемнадесети век и Цариград тогава изглежда психологически обновен в сравнение с предишните си времена на едноличен хегемон на империята и на затворен в джамии и хареми мегаполис. В този исторически момент в космополитния град и в околни четиридесет села живеят почти сто хиляди българи, получили от двата декрета основание да представят своите искания за българско образование и църковна независимост. В самата столица имало двадесет и четири български еснафа на терзии, кожари абаджии, хлебари, млекари, градинари, търговци… Както пише турският историк Парс Тугладжъ, “Българските бакалници в Истанбул се мерели с гръцките, арменските и еврейските. Българските търговци били главно в Балкапан хан, Елчи хан, Сюлейман паша хан, Кючук ени хан, Кумру хан и др. Но за българите от най-голямо значение бил Балкапан хан. Тая страноприемница с покрит пазар минавала за неофициално българско консулство. А някои нашенци направо смятали посещението си в Балкапан хан като хаджилък.

Да предположим, че именно в Балкапан хан се установява и Келеш Саващо. Там намира зоб за коня си, там намира подковач за копитата му. Първото впечатление на устовеца навярно е свързано с поразителното заключение, че в Цариград има повече българи отколкото в цяло Ахъчелебийско, повече български училища и отгоре на всичко - излизат вестници на български език. Нашият човек за първи път вижда толкова много българи и навярно родолюбивото му сърце се изпълва със сила и упования в своята народност. Освен това повечето от цариградските българи били от Македония – това обстоятелство пък придава на познанията на Келеш Саващо за отечеството ново измерение. “Че македонците не са гърци, но са българи, и че българите не са татари, ни фини – никакви съмнения вече не носи, нито па има нужда от други исторически доказателства, когато народът, който носи името българи, е налице,и когато езикът, който говори в населените от него страни Македония, Тракия и България, свидетелства за произхождението на този народ” – пише Петко Рачов Славейков във в. “Македония”по това време.

В Балкапан хан посетителите се конущисват за какво ли не, но най-много за правото светото евангелие да се превежда на различни езици, та и на български. Както става по хановете, около мангала на Келеш Саващо са се грели доста ръце и доста разпалени глави са се убеждавали, че евангелието е свещена книга и на българската вяра, че българският народ възприел още от самото начало благовестието на Исуса Христа, донесено от светите апостоли и по нашите земи.

“И защо тогава цариградският патриарх и владиката му в Ксанти – намесвал се Келеш Саващо - защо тогава те държат божието слово в тъмните си ракли заключено?”

Някой подметнал, че не в ракли са затворили божието слово на български език, ами го хвърлили в тъмницата на патриаршията, полели го с вода да изгние.

А пък в Пловдив, добавял друг пътник, владиката Никифор го изгорил.

Неколцина, към които Келеш Саващо се прикотква, четат на глас слово от д-р Иван Селимински, което той бе произнесъл преди доста години, но което се помни, предава се от човек на човек, пътниците за България го носят скрито в дисагите си или под седлата на конете, а идващите оттам питат за това слово – всеки иска да го прочете.

Римският папа – казал в словото си докторът, - много пъти е нареждал неверниците да бъдат затваряни и изгаряни живи,но не се е чувало да е затварял и горил свещените книги на Христовата вяра, върху която се крепи неговата власт – духовна и светска.Обратното, той винаги се е отнасял със страхопочитание към тях. Когато пък цариградският патриарх и владиците му нареждат да се изгарят и затварят най-свещените книги на Христовата вяра, се вижда, че те не са никакви нейни покровители и служители, нито пък наследници на апостолите... Патриархът и неговите владици говорят, че българският текст на Евангелието бил печатан от еретици, каквито били американските свещеници. Да, така е, но какво от това? Нима при печатането се е променила неговата същност?...Същите тези народни водачи се обявяват против превеждането на Светото писание на различните езици. Според тях то трябва да се чете на този език, на който първоначално е написано. Но това е заблуда, противоречие и безсмислие, защото тогава и Старият завет трябва да се чете само на староеврейски, а не според превода на Седемдесетте преводачи...

Да поразлистим и описанието на Цариград, и то точно през 1863 година, направено от д-р Христо Стамболски:

“По това време в Цариград се забелязваше извънредно голям наплив от българи, дошли от разни места на Европейска Турция, едни по търговия, други за осведомяване по хода на народните ни работи, трети избягали от покрайдунавските градове и села, вследствие на притесненията и разбойничествата на ново преселените от Кавказ черкези. Много от тия българи бяха надъхани с патриотични чувства и изказваха порив не само за църковно освобождение от гърците, но и за политическо от турците. Христо се възхищаваше от горещите стремежи на съотечествениците си към премахването на двойното робско иго. Той се щуркаше помежду им, а те с охота и задоволство слушаха неговите подстрекавания за единодушие, съгласие и постоянство срещу козните, интригите, клеветите и притесненията на гръцката патриаршия и на нейните владици из България, толкоз повече, че тези подстрекавания се изказваха от царски човек”.

“Царският човек” е самият той – младият студент по медицина, който ще достигне изключително султанско и везирско признание на своите лечебни способности, и който заради патриотичния си нрав ще бъде изпратен на заточение в Сана, Йемен, но като лекар ще спечели и там обич и уважение.

Изкушавам се да направя две предположения, за които нямам доказателства, но които са логични.

Първото е, че Келеш Саващо измежду много цариградски българи среща и Христо Стамболски.

Второто предположение е, че Христо Стамболски, който вече има връзки с големци и е допускан на приеми при висши сановници, е помогнал за положително решение по прошението на устовци да се отделят от гръцката черква.

Защо да не е така?

Посещението на Келеш Саващо съвпада със стихналите страсти български около Български Великден преди три години, но едновременно с това се усеща, че историята върви, няма спиране, че до пет-шест години султанът ще даде независимост на българската черква, а оттам нататък до независимостта на българската държава ще е по-лесно. Така се надяват цариградските познати на устовеца, така се надява и той..

Келеш Саващо неуморно обикаля великия град и съзерцавал чудесиите му с широко отворени от възхита очи. Той е такъв. Всичко хубаво, което види, той го запомня и претегля дали може да се направи и в Устово, в Райков, в Смолян...

Все пак за да си представим по-отчетливо Цариград от епохата, трябва да отгърнем някоя и друга стара страница. Избрах за тая цел описанията на дядо Славейков, тъй като те най-много съответстват на размислите на Келеш Саващо, след като знаем какъв поборник за българската вяра е той.

И така, разказва дядо Славейков, ако ме питате Цариград какво е, аз не мога ви разправи никак, ако ви не кажа, че Цариград е море от къщя. Каквото е Черно море наспроти нашата река, таквоз е и Цариград наспроти наше село... Тук мога да ви кажа, че има хора от всички свят, на които лицата, а повечето облеклата са толкоз различни, щото както да се мъча, не мога да ви дам да разберете такваз пъстрота на шаровете, на кроежите и на носението каквото човек никак не може да си въобрази, доде не види... Езици можеш да чуеш да се говорят най-малко барем 40 и не е чудно толкоз, дето се чуят езици отделни, но един език ще го чуеш от един народ да се говори толкоз различно и в речите, че и в разговарянието, щото за пръв път ще речеш, че е бозна какъв друг език. Да вземем за пример българите. Тука има българи, на които аз ни една българска дума не им отбирам; те какво го “велят, клават и пулят”, сякаш че се гърците псуват и хулят. Каквото са хората и дрехите, и езиците тука разменени, различни таквизи са и жилищата... Ако да можеха хората да се учат и да вземат пример от кучетата, какъв хубав урок можеха да вземат от цариградските кучета цариградските гърци и българите изобщо. Гърците например трябваше да се сумясат, че не са техни всичките улици, дето са се разперили те, и че трябва да се прибират в границите си, ако им драго да не шарят чужди зъби по кожата им. А пък българите трябваше да се свестят, че и те имат мекян черковен, който не трябва да го оставят да го харат гърците, както си щат, но да се държат дружно против тяхното насилство, а не тъй като орехи на могила едни с едни да се не събират.Нападнали са ни днес гърците и ние уж действаме да ги отпъдим, но как действаме, а? Ако си позволихме да свършим с пример, от който отворихме таз приказка, трябва да кажем, че нашата обща работа никак не прилича на поменатите задружни общини, ами е такваз хе – башибозук, та иши бозук, едни на този край се впуснали та се впиват срещу потисниците, други на онзи край хабер нямат; едно лай на изток, друго баучи на запад, трето джафка на север, а друг се изтяга на припек към юг, те си се дръгне зад ухото и си поще бълхите...

Всинца знайме и всинца изговаряме пословицата “ и всеки петел на купището си пее” но ни един не премисля и него, какво ще каже то. У нас ням ни туй петелско честолюбие.На нашето българско купище оставили сме гръцки петли да кукуригат. Ще чуеш само сегиз-тогиз да се пообади отнейде някое петленце, и то доде прокукуриже, ще го видиш, че го похлупили под гръцки кош и не го е чут вече никакво.

Но да прощавате, аз захванах да ви описвам Цариград и се халосах подир черковното наше питание. Недейте забравя ама, че аз ви пиша от Цариград, дето туй питане е толкова общо, щото никаква работа не се захваща и не се изкарва, доде не му потопят и нему опашката в нея. Каквото правят всичките хора в едно място, тъй трябва да правим и ний, като сме там...

... Мен ми се видя туй нещо много странно. Българи, оженени за гъркини! Неразбрана работа – думах аз в ума си, че свършиха ли се българките по света? Каквото се види, нашите хора мъжките гърци мразят и ги гонят, а жените гърци обичат и ги прибират. Не знам защо, ама тази българска държава мене никак не ми харесва и отсега си турям за правило, ако би донякога да се женя, ако би ще и дуня гюзел, гъркиня да не влизам! Не дай боже в нашия сой да се навъдят таквиз българогръцки катър чета, които стават по-проклети от същите гърци, ако свреме се не побългаряват...”

... За да достигнеш Високата порта, пък и която и да е порта на турската държавна власт, макар и най-ниската, трябва късмет, трябва търпение, трябват пари за подкуп. Иска се още ориенталско сладкодумие, иска се отгоре на всичко масалджийски похват, иска се най-после да правиш ихтибар на сановника, който те приеме. Защото портата е чорбаджията, султанът и Пророка, а всичко друго в нозете й – рая, гяури, неверници.

Келеш Саващо знае това от многобройните си сблъсъци с ахъчелебйските каймаками и кадии и се е подготвил специално, наистина дълго е премислял той как да свърши работата, за която е дошъл. Сега вече влиза в действие оня бакърен мангал, изработен лично от него, който той мъкне чак от Устово в конските дисаги.

Един ден Келеш Саващо разпалва дървени въглища в мангала... и го натаманява на главата си! Мангалът е така изкован, че да стои добре на такава именно опора!

И тръгва с разпаления на главата си мангал по улиците на Цариград.

Къде ли не се появява тоя гяурин с разжарената си глава! Обикаля площад “Султан Баязид”, където всеки следобед, се разхождат, особено в дните на рамазана и байрама, хората от висшето общество, възседнали расови коне, придружавани от своите сеизи – коняри, все българи от панагюрско, карловско, свищовско, казанлъшко. На този площад дохождат и харемите на тая аристокрация – кадъни, скрити в богати и красиви каляски, облечени в най-разкошни копринени и кадифени блузи, фереджета и завити с най-тънки и съвсем прозрачни яшмаци по главата. Тука се изреждат като на преглед нескончаема върволица такива каляски, возещи султански жени (сарайлийките) пазени от черни евнуси, седящи отдясно на капрата, до кочияшите (и те българи). Сарайлийките си позволяват всичко и като издебват захласнатостта на евнусите, закачат се с юрдек-башлиите – така наричат учениците от медицинското училище заради зеленото кадифе по униформите им, като им подават портокали, бонбони и златни пари, придружени с любовни възклицания. Сред тия юрдек-башлии е и нашият Христо Стамболски, а в цялата тая пъстра и възбудена от живота тълпа се мярка човека с разжарения на главата си мангал .

Така ден след ден Келеш Саващо се появява на най-оживените цариградски площади, като особено често посещава местния хиподрум Ат мейдан. Той се отличава от площада “Султан Баязид” само с присъствието на многобройни духовни улеми, софти, молли, ходжи и хафузи, които прииждат от околните джамии с броеница в ръка, мърморещи стихове от Корана.

Келеш Саващо присяда на ниски столчета пред кафенетата, заслушва се в приказките на посетителите, понечва да разкаже своята история на някого, но заради мангала на главата му те го мислят за свят човек, т.е. за луд, и не му обръщат внимание. Но го закрилят от уличните скандалджии.

Църквата “Света София” и Синята джамия, Пера и Златния рог, пристанищата и пазарите, рибната борса и европейските консулства – около тях обикаля Келеш Саващо. Стига чак до Хамбаря и Дикилиташ – обелискът с два други стълба отстрани, единият изваян от мрамор във формата на три преплетени змии, другият изграден от камък и тухли.

Вероятно попада и на Алая – редовният петъчен парад, когато там се появява султанът, а заедно с него везирът, шейх юл ислямът, двамата казаскери, сераскерът, пашата, други министри и паши, всички висши управници, духовен, военен и граждански елит. Тия държавни мъже са облечени в разкошни златотъкани униформи. Начело язди султанът на бял арабски кон, след него по двойки други знатни конници, следва султанската гвардия.

Все някой някъде съглежда тоя странен човек със сини потури и сини гайтани по тях, който с мангал на главата си се мотае из пъстрата цариградска тълпа. Все някой го вика да го поразпита кой е, откъде иде и за какво носи тоя мангал на главата си. В имперската бюрокрация интересният случай постепенно от малкия чиновник върви към по-големия, буквално нагоре. Тъй един среден по ранг султански служител повиква Келеш Саващо при себе си, но понеже слухът за лудия гяур с разжарения мангал на главата тръгва из Цариград, Келеш Саващо бива препращан последователно на втори, на трети, та дори и на четвърти турски сановници по бюрократичната стълба нагоре

Дали стига до Великия везир, дали до Султана – никой не научава.

- Да видите какъв огън ни гори на главата! – това е фразата, която Келеш Саващо изговаря един хубав есенен ден на много важен турски големец в отговор на въпроса защо е накапичил тоя мангал на главата си. В края на краищата той получава разрешение от Високата порта за богослужение в Устово на български език и ираде – позволително за пазара в Устово.

...Видял с очите си, че една българска черква, един метох и едно гробище в Цариград са се превърнали в опора на отечеството, Келеш Саващо се замисля какво още да направи самият той, та и в Устово да настъпи Български Великден. Навярно още тогава дълбоко в душата му се заражда неугасима мечта – да построи нова черква в Устово и в духа на патриотичните цариградски разговори да покани за освещаването й само български свещеници!

Но към края на същата 1863 година Келеш Саващо попада в нов, неизбежен сблъсък с фанариотите. През декември митрополит Милетий свиква в Ксанти епархийски събор с участието на представители от общини и околии от Ксантийската митрополия. Групата от Ахъчелебийско пристига с Келеш Саващо начело. Този път директно от тях владиката изисква съгласие общата сума, която трябва да плаща Ахъчелебийско, да се установи на петдесет и две хиляди гроша.

Ахъчелебийци не приемат владишкото предложение, пак Келеш Саващо става изразител на това несъгласие и този събор пропада като предишния епархийски съвет. Затова след две седмици хитрият фанариот насрочва втора конгора, т. е. сесия на същия събор, но с участието само на представители на ксантийска околия и миряни от града. Между другото владиката им чете своето писмо до каймакамина в Пашмакли, където пише, че устовци са хондрокефалии и комитаджии, че Келеш Саващо е голям царски душманин. И понеже самият Милетий няма куража отново лично да се изправи пред Келеш Саващо, решават да изпратят в Ахъчелебийско да събира владичината протосингел Иларион.

В това време Келеш Саващо обикаля българските християнски села Бостина, Петково, Левочево, Чокманово, Арда, Фатово, Габрово, Аламидере, среща се с родолюбиви българи от гъркоманските Долно Райково и Пашмакли и ги уговаря да не се съгласяват с новата владичина.

Протосингел Иларион пристига в Устово – и се натъква на необичайния за манталитета на родопчани женски бунт! Подучени от Келеш Саващо, устовските жени заключват вратите на черквата “Свети Никола” и не го пускат да влезе да служи на гръцки език. Този бунт на жените е показателен за духовния подем на устовци, поддържан от Келеш Саващо. Иларион бива прокуден, а пашмаклийският хюкюмат решава да не дразни разбунтувалата се рая.

Няколко дни по-късно в Устово тайно пристига прочутият хайдутин Ангел Войвода от Хасковско. Той се среща с Келеш Саващо и му обещава помощта на своята чета ако стане нужда, готов е да нападне и турския кауш дори, за да подкрепи устовци в борбата им против фанариотите.

Патриаршията завежда съдебно дело срещу Келеш Саващо и устовци заради бунтарството им против данъка владичина. Делото е в Пловдив, точи се цели три месеца. Подсъдимият мъжествено и мъдро отстоява правата на българите християни от Ахъчелебийско. В присъствието на представители на турската власт и на специално събрани гръцки попове и калугери съдът оправдава Келеш Саващо.

Трябва да се подчертае, че през цялото си пребиваване в Града със седемте тепета Келеш Саващо е имал подкрепата и мъдрите съвети на Йоаким Груев, а веднага след оправдателната присъда бива поканен в руското консулство от вице-консула Найден Геров, който лично се осведомява от него за Милетий, за борбата между българи и гърци и за други родопски проблеми. Съобщил му, че е наредил от Устово да се приеме в Одеса на учение едно момче българче. Дал му съвет устовци да изпратят обширно изложение на своите искания до султана, в което твърдо да заявят, че българите не признават патриаршията. Най-много обаче консулът-книжовник се интересувал от някои старинни думи, запазени в езика на госта. Питал и разпитвал за говора на устовци. Тогава Найден Геров готвел своя забележителен Речник на българския език и думите от Келеш Саващо и Устово са останали завинаги в златния лингвистичен фонд на българския народ.

Същата година Келеш Саващо застава начело на идеята за изграждането на нов православен храм, който да носи името “Успение Богородично”.

За място на храма избират голям двор, където още през 1851 година от дялан камъни била направена подпорна стена за голям бъдещ градеж, но тогава не са смеели и да издумат, че черква българска ще вдигат. Сега вече в повея на цариградския Български Великден въздигането на храма става неотменимо!

Храмът се гради през 1864 – 1865 година. Докато зидарите редят камъка, устовци, райковци и смолянци заявяват в три последователни прошения следното: “Като са отрекохме от гръцкия патриарх и нашия искеченски владика Дионисий, та са субрахме с пловдивските наши българи-братя и така си оправихме каазата ни болгарска община народна ... Заповядваме инородно на сичките свещеници по каазата ни... да не споминат владиката според напрешните ни нареди”

“Защото – пишат в другия документ – сме чисти българи и родом, и племенно...”

И защото, както пишат в третия документ, “ние сме изложени на гонения, на притеснения и различни злоупотребления от страна на гръцката патриаршия, която чрез своите владици не се грижи за друго, освен да ни глобява, да ни гони и да ни държи в робство...”

Не признаваме, заявяват българите, не само “фенерските волци”, не само изпратения от “ксантийския грък до нашия тук мюдюрин поп, но и владиката византиский, и гръцката фенерска в Цариград патриаршия”

Храмът се освещава от 12 български свещеника, докарани и закриляни от Келеш Саващо.

Църковната независимост идва чак на 28 февруари 1870. Тогава великият везир Али паша връчва на българските първенци Гаврил Кръстевич и Хаджи Иванчо Пенчович, както и на гръцките нотабили Александър Каратеодориди и Христаки ефенди Зографу по един екземпляр от султанския ферман за учредяване на Българска екзархия. Келеш Саващо в Устово преживява наново вдъхновения порив към голямата идея на Българското възраждане през това десетилетие от Българския Великден до Фермана.

Устово е в такава планина, която всеки странник описва по своему.

Корицата на старата книга, подписана с инициалите С. Н. Ш., е обрамчена с лента по четирите страни и на лентата са напечатани имена на местности и градове, за които авторът разказва: Крушьова, Поповица, Момчилъ-града, Стража, Златна Грамада, Устро, Бухльевица, Корвава стэна, Мечье рэка, Градоатъ, Селище, Арда, Червенилъ-град, Чьоран-воархъ, Карлакъ, Три-градъ, Кралювъ- камень, Подвисъ, Добринъ воархъ. В средата на корицата са поставени две строфи от Иван Вазов:
 

Родопи гордэливи – грамада вэковечна,
От върхове гранитни верига безконечна,
Защо ме тъй привлича видът ви див, суровъ?
Кат’ зидове гигантски вий вдигате ся смэли
И криете от нази невидэни прэдэли.
Цэлъ миръ незнаенъ новъ.
При ваш’те рэки бистри и извори прозрачни,
Дэ нрави прости владат и духове юначни,
Звучи язикъ кристаленъ, кат’ нашите вълни,
И спомяни старинни и дрэмлющи прэданья,
Живэятъ в тезъ долини и краища безъ названья
Катъ срутени стэни.
 

“Родопитэ - разказва С. Н. Ш. - до самитэ им поли на югъ и севэръ, до Кърджалийско и Гюмюрджинско на истокъ, са заселени само отъ една народность – българи, без никакви изключения, които са разделэни на двэ вэроизповэдания: Българи-Православни и Българи-Мохамедани (послэдните съставляват 2/3 болшинство). ПZрвитэ са известни с общето си име “Рупци”, а послэдните въ Неврокопско се казватъ “Мърваци”; къмъ истокъ въ Рупчоска, АхZ-Челебийска, Ксантийска, Деридерска и Иридерска околии съ общото име “Ахряне” или “Помаци”… Отъ тях Рупчоска околия, нэщо от Доспатъ и Кърджалийската околия, до срэднето течение на Арда, влизатъ в южнобългарската територия, а всичко останало въ Турция – Одринский вилаетъ и една частъ (Неврокопско) в Солунский. За числото на всичкото население в Родопитэ нэма до сега точна статистика, при всичко че сZ ставали прэброявания, нъ по посока трэбва да възлиза приблизително на 180,000 жители”

С. Н. Ш. е само двадесетгодишен, когато пише тази книга! Но първата му печатна работа се появява в пловдивския вестник “Народен глас” през 1881 година, когато е шестнадесетгодишен! Публикацията представлява описание на Устово, където е роден. Този ранен взрив на таланта е необичаен за такива науки, които изискват търпеливи и внимателни изследвания – етнография, езикознание, фолклористика. При това още петнадесетгодишен С. Н. Ш., принуден да подпомага бедното си семейство, става кираджия. Всяка седмица изминава прочутия камиларски път Станимака - Чепеларе – Устово – Елидже – Ксанти – Порто Лагос насам и натам.

Български селища, из които младият преносвач на бакалски и занаятчийски стоки дочува старинен говор и съзира не само всекидневния, но и вековечния живот на родопско-беломорското население. Под звездата Керванджийка младежът съзрява много бързо, много бързо се превръща във възрожденска личност.

Ето и едно по-друго описание на същата планина:

“Родопите имат три улея: един към коритото на Арда във вътрешността си, друг към Егейско море на юг и третий към коритото на Марица на север… От многочислените долини… най-голямата, най-живописната, най-прелестната по своята красивост и най-гъсто населената е Ахъ-челебийската долина, която е разположена в самото сърце на тия планини, и в която захваща коритото на най-голямата родопска река – Арда…”

В тая именно долина се намира Устово, а така може да опише планината само някой проникновен народоук.

Каква хубава дума – народоук! Тя сякаш специално е създадена за този, който няма кой знае какво образование, но има подадине към науката и народа; този, който става най-известния на времето родопско-беломорски етнограф, фолклорист, историк, филолог, географ, просветител; този, който изпълнява творчески поръчки на Парижки и Петербургски научни академии; този, който издава вестници и списания за народни умотворения и създава музейни експозиции…

Това е С. Н. Ш. - Стою Неделев Шишков, първият родопско-беломорски енциклопедист… и може би единственият засега.

Навярно най-популярното в българската книжовност описание на Родопа е следното:

“…На юг се вижда планината Ипсарион на остров Тасос, венецианската крепост в Кавала и връх Атон на Света Гора. А понякога се вижда и блясъкът на Бяло море. А преди тях са Драмски Купен и планината Кушница, Ченгенехисар и Кушлар… На запад кръгозорът стига до билото на Пирин планина, до Елтепе, до Предела, вдясно до Рила планина и върховете й начело с Мусала. А пред тях са Голяма Сютка, връх Сребрен и Баташкият рид, който отделя Беглика. И през Пирин е връх Беслет над долината на Деспотска Сура и отвъд – Виденица… А там погледът стига до Балкана, от връх Вежен до връх Свети Никола, и най-високо се вдига Юмрукчал. Пред тях е Средна гора с Богдан и Сърнена гора, а в нозете им – равната Тракия…”

Това е пейзаж, видян от гледната точка на връх Първенец, но видян преди триста години - тогава в долината Елинденя настъпва времето разделно. Хронистът на това време прониква и в друга перспектива на реалностите и легендите когато разказва за унищожаването на църковните стенописи. “Робе на Аллаха, - заповядва Караибрахим на обърнатия в правата вяра Али, предишен поп Алигорко, - иди и изкърти тия образи, пред които си коленичил!” И щом новият правоверен начева изчегъртването, стенописите сякаш се разгъват слой по слой и през всеки пласт светват нови очи, нови ръце, нови ореоли. Един от друг се появяват християнски богове и светци, идоли на исконното родопско население. “Стенописите бяха безсмъртни…” – заключава хронистът. Накрая, преди храмът да рухне, в глъбината на взора и църковния зид се показва мрамор, върху който е изобразена гола жена. “На прекрасното й лице искреше тайнствена усмивка, а с две ръце стискаше високата си гръд. И от зърното в гърдата й църкаше мляко, и като се извиваше на струйка по мраморната плоча падаше в широко отворената уста на гол мъж. А мъжът имаше кози крака, вълчи зъби и остри космати очи. Това беше Родопа, която кърмеше е зверове и хора, събрани в едно тяло”.

Горният откъс е от романа на Антон Дончев “Време разделно”, прочетен от почти три милиона българи, затова казах, че е навярно най-популярното описание на вълшебната нашенска планина.

Бих добавил, че това е Родопа от оная зла епоха, когато исторически бе възможен краят на българската нация…

Приведох чужди описания на тая част от Отечеството, за да се осмеля да прибавя към тях и мои. Аз също познавам южнобългарския планински свят, обходил съм го от Земята Чеч през Доспат и Борино до Аврен, Мандрица, Тихомир, Чорбаджийско, Фотиново, Златоград, Ардино, Неделино, Мадан, Рудозем… Няма да рисувам мистичния пейзаж, който се откри и в моите очи, а ще спомена още една перспектива на Родопа в душевното пространство на българин като мене – Родопа е щит върху сърцето на Тракия! Казвам го аз, тракиец и родопчанин – моята родова кръв извира от южните подполия на същата тази планина в с. Манастир, Гюмюрджинско…

Не бих споделил това, ако родът на Келеш Саващо нямаше същата съдба в едно от своите разклонения – Бакърджиевците. Както вече знаем, те се пренасят в с. Чобанкьой, Гюмюрджинско, – и оттогава насам се водят за беломорски тракийци. Впрочем, името на това село е същото като името на махалата, към която Келеш Саващо преминава “на куц крак” по моста над Бяла река. Има ли някаква връзка между махалата и селото, между Родопите и Беломорието?

Тук трябва отново да се върнем към делото на Стою Н. Шишков. В края на живота си въз основа на проникновените проучвания, които е направил в глъбините на Родопа и на родопчанина, окуражен от подкрепата на българския и европейския академичен свят, той изказва идеята за създаване на етнографски Родопско-Беломорски музей със седалище в Устово. В молба до министъра на народното просвещение от 17 април 1937 година той пише:
 

“Господин Министре,

роден и прекарал до днес седемдесет и две годишен живот в обширната Родопска област с Беломорието на юг, една отдавнашна мечта се е движела в мисълта ми, а именно: да се образува в самото средище на Родопите един местен етнографски музей, в който докато е още време, да се съберат всички ония духовно-културни и битово-веществени ценности, които в дълбините на планините са само могли да се създадат и се запазят от старото българско време. Бог помогна, че тая мечта днес в началото си е постигната. Скромната сума от 50 000 (петдесет хиляди ) лева е внесена в Устовската Популярна банка, от лихвите на която да се почне делото. ..”

Тези пари представляват всички негови средства, които той предоставя като неприкосновен дарителски фонд за уредбата и поддържането към читалището на бъдещите експозиции.
 

На 14 май същата година министърът д-р Н. П. Николаев праща официално писмо до Стою Н. Шишков, в което между другото казва:

“С особено удоволствие и радост утвърдих Правилника на етнографската музейна сбирка във Вашето родно Родопско огнище Устово.

Министерството на народното просвещение от години наред следи Вашата просветна и обществена дейност. Дълги години редактор на “Славееви гори”, на “Родопски напредък”, автор на десетки научни проучвания, дето са събрани толкоз ценни исторически материали за мъчно достъпния още Родопски край, Вие пренебрегнахте всички лишения и несгоди, за да можете да обиколите целия онзи планински лабиринт, който от векове приютява Вашите любими българи-мохамедани. Със слово, с перо Вие от години бяхте техен покровител, техен защитник. От Вас научихме и толкоз много за онези наши братя, преживели някога страшната трагедия да изгубят бащината си вяра...”

В архивата на големия родолюбец адмирал Дичо Узунов е запазена тънка брошурка с тия писма и Правилника на Етнографския музей в Устово, изработен от Стою Н. Шишков.

Разделът “Цел” обяснява в подробности замисъла и идеята, поради което го привеждам тук почти изцяло:

“Чл. 1: В с. Устово, Смоленска околия, се урежда местен музей с цел да се представя миналото и сегашното положение на Родопската област с Беломорието на юг, а именно:

а) да събира, подрежда и запазва всички видове веществени и народоучни предмети, като документи и писмени работи, оръжия и вещи, които имат свръзка с живота на населението в областта през всичкото й далечно и близко минало и със сегашното й време и положение;

б) особено внимание ще се обръща за времето на турското робство, фанариотското иго, националните борби на българите в цялата област и Беломорието, възраждането, черковната независимост и войните за обединение на българския народ;

в) да събира и подрежда за проучване всички езикови, битови и исторически материали, народни поверия и предания, сказания и легенди, верски, култови, обредни и веществени предмети от езически, мохамедански и християнски произход, юнашки, исторически и битови песни и легенди, народни лекувания и билки, баяния, врачувания, предсказвания и всякакви други словесни творби,които представят духовния и верски мироглед в миналия и сегашния живот н населението в Родопската област и Беломорието;

г) да събира и запазва всички видове самобитни, местни уреди, сечива и покъщнина, служили на разните стопански отрасли, техните названия и произход. Приборите на всички видове занаяти, домашната ръчна промисъл, заедно и със самите предмети, които се изработват и употребяват през живота на населението в областта;

д) да събира и запазва всички видове мъжки, женски, детски, овчарски и други носии, булкински и други обичайни и обредни труфила, шевици, везма, кенета, пешкири, плетива и разни други от тоя род и вид; накити златни, сребърни, бронзови, медни и пр. Местна или външна направа, но употребявани м Родопската област и Беломорието;

е) фотографски снимки стари и нови, на всички населени места в областта, бележити исторически и природно красиви местности, жилищни постройки, манастири, черкви, параклиси, училища, разни други обществени заведения, мостове, чешми, архитектурни краси, фрески и живопис из манастирите, черквите и други обществени и частни сгради. Художествени картини с историческо и народоучно значение, карти, чертежи и планове, битки, позиции, обози, походи, паметници и др. Подобни, имеющи значение и връзка с войните за българското обединение и участието на населението из областта и Беломорието.

ж) надгробни плочи с български, турски, гръцки и римски надписи и шарки, други подобни плочи и предмети с надписи, шарки и дати на черкви джамии, чешми, мостове, ханища, синори и пр.

З) ликове, фотографически или рисувани, на разни в областта родени и заслужили на родината книжовници, общественици, духовници, държавници, народни водители и първенци, благодетели, опълченци, поборници, военни и др., заедно с кратко животоописание на всекиго поотделно.”

Този музей още не е създаден, той си остава една мечта, но идеята за него е забележителна отправна точка за осмисляне на връзките между Родопите и Беломорието, които или се премълчават, или не се познават.

Премълчават се, защото ако се изложат в комплекс даденостите на родопско-беломорската общност, ще се види в неподозиран мащаб трагедията с откъсването на Беломорието от България, а обществото ще прозре, че отстраняването на тази несправедливост би трябвало да се превърне в приоритетна задача на всяко българско правителство, в доктринарна опора на външната политика на държавата. Обаче на сегашното психологическо ниво на българските политици този проблем е само един препъни камък и, за съжаление, поредното доказателство, че държавата ни не е защитила нито една от заграбените български територии и дори премълчава българската топонимия на тези земи, като се е съгласила да вкара в официалната си терминология турски, гръцки, румънски и сръбски названия на селища и местности като Къркларели вместо Лозенград и така нататък.

А непознаването е резултат на планирано невежество по родинознание, така характерно за новите поколения, обучавани по разни вносни проекти и програми в космополитизъм.

Основополагащата идея на Стою Н. Шишков, че Родопите и Беломорието представляват една област, може да се обоснове с много доказателства от исторически, археологически, етнографски характер, но също така и с икономически показатели, които са безспорни.

Българското Беломорие е територията, която се простира по северния бряг на Бяло (Егейско) море от Солунския залив до Дедеагачкия или от река Места до река Марица. Геополитическото название на региона е Западна Тракия.

Градските селища на Беломорието, въпреки многото войни, епидемии и т. н., са се развивали благодарение на големия приток на българи от Родопите. Те са търговски средища за планинското родопско население до 1912-1919 година, когато Беломорието бива подложено на насилствено обезбългаряване веднъж от Турция, втори път от Гърция.

Известен е един твърде любопитен случай с френския консул в Солун. За да види как изглеждат антропологически планинските хора от недостъпните му Родопи, дипломатът през 1815 година специално посещава неколкократно и наблюдава внимателно шарената тълпа на пазара в Енидже, тъй като повечето от пазарджиите са родопчани, слезли от своята тайнствена планина. По-късно като пазарни тържища за родопското население се очертават градовете Ксанти и Гюмюрджина, а в 1870 година на мястото на една горичка от паламудов дъб се изгражда нов, още по-оживен център – град Дедеагач. Той трябва да поеме дотогавашните функции на град Енос, който замира поради обстоятелството, че река Марица засипва с пясък пристанището му. Новият град става икономическото средище на голяма област, обхващаща Родопите и Маричината низина в Беломорието.

Редица природни обстоятелства предопределят стопанската общност на Родопите и Беломорието. Родопите, които заемат площ от около 15.000 квадратни километра, са сравнително гъсто населени. Векове наред родопските овчари се спущали през зимата в беломорската низина, за да пасат своите огромни стада по незаснежените през зимата зелени ливади и пасища. Изкусните тъкачи на аби, шаяци и гайтани от Родопите, калайджиите и бакърджиите са показвали своето майсторство на юг чак до Бяло море. Родопчани се проявяват по беломорските полета не само като добри скотовъдци и трудолюбиви земеделци, но и като изкусни занаятчии. Многобройни зидарски дружини от родопските селища работят четирисезонно по Беломорието, а немалко от жителите на Устово и Райково са си изкарвали прехраната като рибари и лодкари в залива Буругьол и по крайбрежието.

Впрочем, този икономически живот е по описанието на цитирания френски консул в Солун. Те са от времето, когато един клон на Келешсаващовия род се насочва към Беломорието. И тази миграция показва, че Беломорието е съставна част от голямата Родопска област и Маричината низина, населени с българи и векове наред в стопански, съобщителни и народностни връзки.

И както родопските реки и потоци извират от България и се вливат в Бяло море, така и населението на Беломорието е прииждало от Родопите.

С договора от Ньой – 27 ноември 1919 година, който ни отне Западна Тракия, България не загуби само една територия от 8.712 квадратни километри и едно население от 223.000 души, но загуби най-сгодната и най-независимата своя връзка с презморските страни, тъй като българското Беломорие е всъщност българското Средиземноморие...

Но за това на друго място.

Споменавам обаче Ньойския договор, за да подчертая, че Родопската област винаги е била обект на насилие. През епохата на Келеш Саващо насилието се характеризира с две робства – турско имперско и гръцко черковно. Възгледът на поробителите е един и същ: няма народност, има само религия!

Срещу меча на исляма и кръста на фанариотството Родопите са във вековно сражение. И не е случайно, че именно от родопската планинска и историческа грамада идва в нашето съзнание Сава Петков Стратиев или Келеш Саващо – устовският първенец на Българското възраждане!

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]