Тракийският свят (есета)
Никола Инджов

 

5. ТРАКИЯ БЕЗ ГРАНИЦИ

Някои бележки за тракийската кауза като принос към българския етнически модел

 

 

За тракийската кауза най-напред трябва да се каже, че нейната обществена популярност е неадекватна на нейната обществена важност; че тракийската кауза определено се намира извън силовото медийно поле, защото е извън политическата конюнктура, но тъкмо това обстоятелство й придава перманентност и обхватност в сравнение със злободневните политически дилеми; че тракийската кауза е в някаква степен прототип на съвременния българския модел в етническите взаимоотношения. Заради всичко това се налага да бъдат приведени аргументи и от исторически, и от социален, и от нравствен характер.

 

Вярно е, че днес тракийската кауза, доколкото е известна, е известна главно с бежанските си параметри, което е обяснимо, като се има предвид същността на проблема - насилственото отнемане на Тракия от България. То е извършено пред очите на целия свят въз основа на широко разгласени международни договори - Берлинският (1878), Букурещкият (1913), Цариградският (1913), Ньойският (1919), Севърският (1920). В резултат Одринска Тракия все още принадлежи само на Турция, Беломорска (Западна) - само на Гърция. В този контекст споменатите договори са просто прикритие на един друг процес - обезбългаряването на Тракия. От турските власти - чрез жестоки кланета (в селата Булгаркьой, Манастир, Съчанли и др. около Балканската война), а от гръцките власти по специфичен византийски начин, прилаган след подписването на "Конвенция за взаимно изселване" между България и Гърция (1919). Тогава около тридесет хиляди тракийски българи от Беломорска Тракия са преселени на остров Крит (в градовете Канеа и Ретимо и в изоставените казарми на пристанище Суди), на Цикладските острови, главно на малолюдния Милос, на други острови като Хиос, Митилин, Китера. Там и в градчето Каламата (Южен Пелопонес), както и в селата на Волоска, Лариска, Фарсалска и Велестиноска околия е въдворено почти цялото население на западнотракийските села Чобанкьой, Еникьой, Калайджидере, Дервент, Шапчихане, Кайбикьой, Кушланлий, Чадърлий, Кърсарджа и др. Много от интернираните са измрели от глад и изтощение. Съществува списък на 147 души от с. Домуздере, в който са отбелязани като починали в изгнание 60 деца на възраст от 1 до 10 години; 25 юноши на възраст от 10 до 20 години; 22 млади хора на възраст от 20 до 40 години; 29 човека на възраст от 40 до 60 години; 9 старци от 70 години нагоре. "Измря цялото семейство на Мавер Димитров в Лариска околия - той самият, жена му, трите му деца и баща му" - това разказва очевидец на смъртта на още 300 заточеници от селото на Капитан Петко Войвода Доганхисар. Няма пощадено поколение. На подобни гонения не са подложени нито турците, нито арменците, нито евреите, нито албанците. Така се обезбългарява многоетническата маса, населяваща от векове Тракия. Едновременно с това се обезбългарява територията на Тракия, най-напред по десния бряг на река Марица - и това не е случайно. Фамозният коридор към Дедеагач, прословутият излаз на България на Бяло море предвидливо е превърнат в проход между заселници гърци, докарани от Мала Азия. В обезбългаряването има и моменти на расизъм, записани са демонстрации на елинско превъзходство над "варварите", но това е друга тема. Нейният контрапункт обаче е важен, той е необезпокояваният от държавни гонения и народностни предразсъдъци живот на населението от гръцки произход в Несебър, Поморие, Бургас, Созопол, Ахтопол, Царево - градове, където се настаняват тракийски бежанци. Аз съм един от потомците на тези бежанци и не помня, нито пък съм чувал, за някакви стълкновения на етническа почва. И щом говорим за български модел в етническите взаимоотношения, не трябва да забравяме, че в България той се дължи преди всичко на българите, и че действа не само в контактните зони с население от турски произход.

 

Днешната политология свързва тракийската кауза като че ли единствено с миналото и така я отнася към непроменливи пространства на българското общество, поради което новият поглед към проблема или новият прочит на документацията трудно преодоляват стереотипа. За обвързаността с миналото влияе и обстоятелството, че години наред тракийската кауза бе смятана за алтернатива на една група бежанци без особена тежест в социално-политическия живот. Поради недостиг на по-шумни и по-агресивни трибуни например тракийската кауза оставаше в сянката на македонизма. Дори общите действия на тракийци и македонци в подготовката и развоя на Илинденско - Преображенското въстание създадоха въобще впечатление за подчинена роля на тракийското движение в историческия процес за присъединяване към България на отнети български земи.

 

За това ще стане дума, но все пак израз на какви въжделения е тракийската кауза днес? Кои социални кръгове са нейните носители? Какво я прави актуална?

 

Тракийските бежанци са хора със стеснителна памет, но вече е дошло време техните унижения и страдания да бъдат провъзгласени не само като изпитни в името на отечеството, но и като резултат от пренебрежението на държавата към свои най-верни и лоялни поданици. Тракийски бежанци има от Кримската война насам (преселници в Бесарабия) и в тяхната душевност е внедрено болезненото съзнание, че исконните им земи не се смятат български, а те самите не се третират като изгнаници от роден край.

 

 Това съзнание не е продукт на определени политически режими, нито може да се вмени на определена идеология. Злокачественото натрупване в масовата тракийска психология е последица от действията на много или на почти всички генерации български управници и партии през двадесети век. Като примерно доказателство могат да се посочат три основни министерства, призвани с предимство пред други държавни структури да отстояват тракийската кауза.

 

 Първо, Министерство на външните работи. Ведомство, което в международен аспект още от първото българско правителство (на Тодор Бурмов, 1879 г.) се занимава едва ли не принудително с проблемите на българите от Източна и Западна Тракия и от Мала Азия. Това министерство до днес не е успяло да реши в полза на тракийската кауза нито един международен спор, проблем, конфликт. На нито едно ниво - експертно, министерско, правителствено, дворцово, президентско.

 

Второ, Министерство на просветата. Чрез образователните програми, по-специално чрез обучението по история, български език и литература, география, етнография и т.н. ведомството е предназначено да ратува за съхраняване в културното съзнание на нацията на Тракия като исконна българска земя; че Тракия е Средиземноморската България; че за нея е водена единствената наша отечествена война през столетието - Балканската. Вместо това в редица учебници и пособия понятието "Тракия" целенасочено се шлифова като сбор от топонимни дадености на юг от Стара планина.

 

И трето, Министерство на правосъдието. Твърде важно ведомство, което е трябвало да изработи правните устои на тракийската кауза, да създаде юридическото самочувствие и да стимулира правното поведение на тракийците, но и до ден днешен няколко бежански вълни не са получавали статут на бежанци, нито пък има закони за обезщетяването им - материално, морално, реституционно и т.н.

 

Струва си да излезем от анонимността и да посочим кои всъщност публични личности са олицетворявали споменатите три ведомства. Ето една прелюбопитна справка. До наши дни (2000 година) България е имала 65 министри на външните работи, 75 на образованието, 86 на правосъдието - и между тях Драган Цанков, Константин Стоилов, Васил Друмев, Петко Славейков, Константин Иречек, Иван Вазов, Петко Каравелов, Иван Шишманов, Александър Малинов, Васил Радославов, Александър Стамболийски, Атанас Буров, Никола Генадиев, Йосиф Фаденхехт, Петър Джидров, Венелин Ганев, Цвятко Бобошевски, Никола Мушанов, Кимон Георгиев, Александър Сталийски, Георги Кьосеиванов, Владимир Моллов, Стоян Костурков, Цанко Церковски, Димитър Гичев, Богдан Филов, Васил Коларов, Владимир Поптомов, Минчо Нейчев, Начо Папазов, Карло Луканов, Иван Башев, Петър Танчев, Светла Даскалова, Петър Младенов, Александър Фол, Виктор Вълков, Стоян Ганев, Георги Пирински, Илчо Димитров, Николай Василев, Светослав Лучников, Младен Червеняков, Васил Гоцев, Веселин Методиев, Надежда Михайлова...

 

Всички тези хора представляват за миналото и настоящето основните тенденции в българския държавен живот, както и главните външни влияния, ориентири, домогвания. Споменатите са основатели, водачи или активисти на всякакви стигнали до властта политически фигури у нас - либерали, демократи, радикали, радикалдемократи, социалдемократи, християндемократи, земеделци, народняци, комунисти, социалисти; също така блокари, звенари, отечественофронтовци, обединени демократични сили, народен съюз; също така републиканци и монархисти. Всички с нескрити подопечни предпочитания - русофили, англофили, германофили, американофили, напоследък натофили. Към тях трябва да прибавим един княз - Александър Батенберг, двама царе - Фердинанд Кобурготски и Борис III, един председател на Държавен съвет - Тодор Живков, трима президенти - Петър Младенов, Жельо Желев, Петър Стоянов. Всеки от изброените е имал за длъжност и тракийската кауза, всекиму историята отрежда заслуженото и заради отношението му към тракийския проблем. Повечето велможи се сриват неудържимо в забравата, но никога няма да се забрави , че всеки един от българските управници е допринесъл за всеобщия грях на българската държава към тракийците. Нека наречем грях историческата безотговорност, политическото малодушие, просветната недалновидност, дипломатическата некомпетентност - фактори, които действаха и продължават да действат отрицателно спрямо тракийската кауза. Изводът, който се налага, е един - единствен и той е следният: тракийската кауза не може да се реши нито с политически, нито с идеологически средства! Цялото политическо и цялото идеологическо минало на България е доказателство за това. Не се ли отнася същото и за българския модел в етническите взаимоотношения, след като тракийската кауза още с възникването си показва, че открай време съдържа същностни черти на модела, например доказаната тракийска склонност към мирно съжителство с народностите в Тракия; религиозната незлобивост на тракийците ("Не псувай на вяра!" казваха в бежанските махали); тракийското триезичие (български, гръцки и турски) в упражняването на занаятите и търговията плюс двуезичието в "професионалните говори" като дюлгерския с арнаутски и еврейски думи; развитието на дейности, свързващи цялото население на Тракия, като камиларството (по поречията на Арда, Тунджа и Марица докъм Сливенския балкан, Устово, Кърджали, Тополовград, Елхово, Одрин, Лозенград, Цариград), като приморския риболов (Буругьол и Порто Лагос, делтата на Марица), като строителството на къщи, черкви, джамии, ханове.

 

Внушавана от художественото слово на редица писатели тракийци (Дамян Калфов, Константин Петканов, Ивайло Балабанов, пишещият тези редове), тракийската кауза все още се изказва със словата на утопията, защото Тракия остана извън пределите на държавата, а в пределите на човека поражда носталгични настроения. Така или иначе, бежанци и потомци на бежанци от Тракия компактно населяват българския югоизток - регионите Пловдив, Асеновград, Първомай, Чирпан, Хасково, Димитровград, Харманли, Симеоновград, Свиленград, Ивайловград, Кърджали, Крумовград, Момчилград, Крумовград, Тополовград, Елхово, Стара Загора, Нова Загора, Сливен, Стралджа, Ямбол, Бургас, Айтос, Малко Търново, Созопол, Приморско, Царево, Ахтопол, Поморие, Несебър, Обзор, Варна, Търговище, Шумен, Преслав, Светлен, Попово, Омуртаг, Русе...Става дума за над 600.000 души, които отдавна са вложили свои характеристики в българския етнически модел. Главната от тях е пренесена от Тракия - че тракийци са не само българите, но именно българите са били коренния етнически елемент в отнетото народностно пространство. Тамошната топонимия обхваща регионите от Цариград до Ксанти - Гюмюрджина, Дедеагач, Софлу, Димотика, Одрин, Лозенград, Узункюпрю, Кешан, Чорлу, Ерменкьой, Чаталджа...

 

Забелязали ли сте, че нашият балкански свят бива наричан размирен не кога да е, а когато великите сили почувстват нужда да демонстрират една на друга ново могъщество? За тази цел полуостровът е използуван няколко пъти чрез предизвикани под външен натиск стълкновения. Схемата е една и съща. Най - напред пропагандата оприличава Балканския полуостров на "барутен погреб", а сетне някоя прецизно избрана територия се превръща в полигон за изпробване на оръжия и за натрупване на боен опит. Босна и Косово са примерите от последно време, но уви, изглежда, че не са последни...

 

А иначе полуостровът е люлка на цивилизации и може да бъде изследван ката модел на етническа взаимотърпимост. Това означава признанието, че Тракия винаги е била средищна земя между траки, славяни, прабългари, гърци, турци, арменци, евреи; между православието, католицизма, исляма; между античната, средиземноморската, славянската, ориенталската и средноевропейската духовност. Там селищата, занаятите, просвещението, търговията, скотовъдството, земеделието, зидарството, камиларството, рибарството се развиват при първенствуващата роля на българогласните и българокръвните тракийци. Там е отблелязана и религиозна взаимотърпимост. Манастир, селото на моите родители, е обградено от мюсюлмански села, а в един сравнително малък град като Гюмюрджина през моето детство имаше българска, гръцка, и арменска черква, еврейска синагога, турска джамия, католически храм.

 

Тракийската кауза е израз на националното съзнание на българския народ, усвоил територия, на която съществуват и до днес в ненарушима хармония нетленни следи от всички предишни обитатели. Необичайното цивилизационно натрупване в Тракия и българския югоизток предопределя моралната система на тракийските бежанци, в тяхната душевност са улегнали непреходни културно-религиозни пластове. От такъв материал са изградени хората, които придават плът и кръв на тракийската кауза. Те олицетворяват българския етнически модел, а са и пример, че в България етническите взаимоотношения все още зависят преди всичко от българите. По тази причина, в скоби казано, се отнасям скептично към твърденията, че днешният етнически мир у нас се предопределя от небългарски етнически елементи.

 

Освен всичко това в психологията на тракийските бежанци има разбираем морален завет - "Не забравяйте, но не отмъщавайте!" Думи на войводата Димитър Маджаров и словесна емблема на тракийската кауза. А защо не и на българския модел в етническите взаимоотношения?

 

И тъй като започнах с констатацията за недостатъчната известност на тракийската кауза в медийните сфери, длъжен съм да отбележа, че неизвестността личи именно защото каузата съществува. Тя съществува отдавна с много по-привлекателните си първоначални характеристики на културна кауза. Нека да знаем, че тракийските бежанци съхраняват и развиват в своята среда някои изключително важни за народността феномени като например свирачество на народни инструменти, народни песнопения, балканизиран речников фонд, езическа и религиозна митология, вековни обичаи и традиции. Ето защо тракийската кауза е формулирана от историци, етнографи, философи, писатели, публицисти. Между тях са Христо Караманджуков, акад. Любомир Милетич, Христо Силянов, Иван Орманджиев, Стою Шишков, Димитър Попниколов, Анастас Разбойников, Михаил Герджиков, акад. Константин Петканов, акад. Димитър Михалчев, Анастас Примовски, Георги Попстматов, Грозьо Петков, Мара Михайлова, Илко Димитров, Георги Карев, Георги Дачев. С въстановяването на Тракийския научен институт се оформи през последните години талантлив изследователски кръг около безспорния лидер на тракийската историография проф. Стайко Трифонов, чийто житейски път бе твърде кратък. За каузата дават дан и немалко съвременни летописци и фолклористи като Никола Спиров, Петко Караделков, Димитър Шишманов, Горо Горов, Панайот Маджаров, Христина Стоева, Кирил Бакърджиев, Борис Колев, Никола Карагеоргиев, Янко Керемедчиев, Стамат Апостолов, Димо Чанков, Златко Попчев, Михаил Вълов.

 

От първите си трибуни до днес тракийската кауза е дело на дейци в областта на културата. При това положение културата изглежда основен елемент в българския етнически модел. Потвърждение на казаното е телеграмата на американския президент Теодор Рузвелт до министър -председателя Стоян Данев по случай превземането на Одрин от българската войска през Балканската война (1913): "Когато ударът на турското нашествие засегна Европа, Одрин стана столица на завоевателите цяло столетие преди Цариград. Заради това забележителен е днес фактът, че градът, загубен за цивилизацията през ХIV век, ще бъде благодарение на храбростта на вашия народ възвърнат към цивилизацията на ХХ век".

 

Тракийската кауза възникна на междуконтинентално геополитическо пространство - Балканите. Край три реки, три средновековни Еркесии - Арда, Тунджа и Марица. Покрай две морета с неопределени докрай национални брегове - Мраморно и Бяло. В непосредствен допир с един имперски свят - ислямският.

 

Наченат е седмият век на Тракия извън българската държава. Извън целокупното европейско развитие, уви, Президенте Теодор Рузвелт! В края на двадесети век на стария континент няма поробени народи, но няма ли поробени земи? Тракия бе обезбългарена и поробена. Днес над Тракия властват език и религия, които в одринския ареал й придават неевропейски, ориенталски характеристики, а в беломорския, също в противодействие на европейския дух - някаква особена балканизация (опити за създаване на "помашка" нация).     

 

Тракийските бежанци съхраняват в психологията си отечество, което вече не съществува, но въпреки това то не е нито историческа илюзия, нито е плод на историческа носталгия. Дори днес, когато новия балкански фронт на великите сили (Косово) напомня стълкновенията в миналото на Тракия. Защото има и една тракийска мечта - да се европеизират границите, които разкъсват Тракия.

 

Тракия без граници - ето идеала, който озарява тракийската кауза днес. И който трябва да е основополагащ за българската национална идея.

 

Разбирам колко е необичайна тази мечта след борбите за освобождение на Тракия от турско робство; след Съединението; след Илинденско-Преображенското въстание; след Балканската война; след българската администрация за периода 1941 - 1944 г. Но за зла участ именно тези исторически събития, колкото и величави да са, показват, че границите през Тракия нито могат да се преместят, нито могат да се прекроят.

 

Но могат да се премахнат!

 

Културата наистина премахва граници, но не и гранични режими! Слава богу, в случая културата не е сама и е силно подкрепена от икономически проекти, защото идеята за Тракия без граници всъщност е подсказана отдавна със стопанска загриженост. Днес прагматичната мисъл за оста Русе - Дедеагач означава отваряне на свободни пространства за движение на капитали и международно предприемачество. В същата насока е и намерението да се прекара транспортна магистрала от Тирана през Скопие и Солун към черноморските пристанища и дунавските мостове. Подобна обществена функция би имал и газопроводът Бургас - Дедеагач с очакваните инфраструктури в трите тракийски държави България, Гърция и Турция. Начинания като тези осигуряват спокойното развитие на българския модел в етническите взаимоотношения на нивото на ХХI век. Тук изводът е, че е време проблемът Тракия да се отнеме от коварните и продажни ръце на политиците и да се предостави на стопанските и културните деятели.

 

Поради всичко това твърдя, че българската национална идея за Тракия се съдържа във формулата "Тракия без граници". Длъжен съм обаче да отбележа, че тракийската кауза днес съдържа и един парадоксален комплекс. Тя може да бъде решена, ако бъдат приглушени заложените в нея патриотични завети и пориви, т.е. точно това, което я прави жива и привлекателна за новите поколения тракийци. Но днешният държавен живот е заложник на европейския прагматизъм и на наднационални алтернативи. И ако няма значение, че тракийците оставиха в Тракия църкви, манастири, училища, гимназии, самобитен морален климат, ако всичко това се възприема като старомодна носталгия, нека тогава някое българско правителство сложи акцента върху стопанските загуби на тракийците ( например 5 милиарда долара турски държавен дълг за изоставени имоти и имущества от бежанците). Защото тракийците са население на границата между бедността и несполуката, както и народ, от чиято камбанараия най-ясно се вижда минарето.

 

Поради това е необходимо тракийската кауза да се разбира не като проблем на политиката, а като проблем на културата и икономиката!

 

Ако не искат да се повтаря до безкрайност трагичното за всички балкански бежанци минало, България, Гърция и Турция трябва политически и административно да приемат Тракия като територия без граници, като територия на исторически доказания модел на етническо равноединство.

 

Тук е изходът от шовинистичните балкански безизходици, а също така изходът от вечното нашенско политизиране на тракийската кауза, която , както видяхме, не бе решена от нито един политик. Дайте шанс на икономиката и културата! Това е всъщност българския модел в конкретния случай!

 

 

 

1995 г.

 

 

 


 

 

ЕДНА РЕЧ

 

 

 

 Панагюрище, 22 април 1999

 

Общоградски митинг против войната на НАТО в Югославия

 

 

 

Панагюрци,

 

говоря ви като потомък на тракийски бежанци, като син на Отечеството и като гражданин на Балканския полуостров!

 

Някога мравките съхранили житеното зърно, след като неразумните хора не запазили семена за посев...Тази приказка е балканска приказка. На нашия полуостров човекът все още разчита на природата, за да оцелее като човек във всеки един съвременен смисъл. Например туризмът е начин за препитание на бедни народи, които нямат могъщи индустрии и технологии. Но имат Черноморското, Егейското и Адриатическото крайбрежие, гръцките и черногорските острови, планинските резервати в България и Румъния, езерата в Македония и Албания, делтата на Дунав, Розовата долина... Всичко това остава под видимите и невидимите самолети на НАТО, които хвърлят безмилостни унищожителни бомби. Нямало много човешки жертви, обаче отровния дим от експлозиите на химически заводи и рафинерии се вижда над нас. Радиоактивен или не, смогът поразява балканската природа, с други думи - поминъка на балканските народи. Туризмът тук досега бе привлекателен с незаразените морета, с опазените от промишлени отпадъци реки, с чистия въздух. От тази пролет нататък идилията свършва, ако не изнесем далече от полуострова главния причинител на смъртоносните балканските боклучища - войната. Както направиха самите американци с един друг причинител в големия град Питсбърг. Бях там и видях с очите си как пустеят прочутите металургични заводи. Те са закрити преди много години. Вредното производство е изнесено в Азия - да се тровят ония нископлатени работници, които нямат и кой знае какви профсъюзни и екологичвни права. На Питсбърг това е изгодно и заради възродената естествена среда, над която гордо се вдига небостъргачния Даунтаун, и заради спасената от зловония река Охайо, и не на последно място - заради по-евтината металургична продукция, принадлежаща пак на същите собственици.

 

Но ние няма къде да се изнесем, ние сме тук. Ние с патриархалното съзнание, че Балканският полуостров принадлежи не само на хората. Да, този край на света принадлежи и на мечките, и на костенурките, и на скалните орли, и на змиорките, и на фазаните...На пиринската пъстърва, на витошкото лале, на пеликана от Сребърна, на блатното кокиче, на жълтия кантарион... На всички видове флора и фауна, които още не са изчезнали, но тях никой не ги пита. Смешно е, нали, hijo de puta Solana, някакъв луд драскач да иска от тебе да попиташ животните на полуострова дали са съгласни да пуснат бойни самолети по пътя на жеравите и щъркелите. Попитай тогава хората, но хората тук са не само политици. Впрочем, тук най-малочислената популация е политическата. Попитай тогава монасите от Атонските манастири дават ли божието небе на дяволските машини. Попитай калугерите от Метеора, от храма на Свети Наум при изворите на Черни Дрин, от светилището на Иван Рилски, от крепостната обител "Свети Иван Цимисхий" между Македония и Албания... Съгласни ли са с тебе, и какво знаеш ти за тях, и въобще искаш ли да знаеш какво мислят те за натовските удари от небето? Попитай стотици хиляди свещенослужители от скромни селски черквици, от неизвестни скитове, от прочути храмове. Тук, на Балканите, има достатъчно средища от напластени една върху друга цивилизации и религии - езически оброчища, богомилски пещери, византийски базилики, джамии, синагоги, рибарски параклиси, селски аязма, римски светилища.

 

Господин президент на България, господин министър председател на България, поне на вас споменатото до тук нещо ви подсказва. Вие израснахте на този полуостров, който за щастие не принадлежи само на хората. Вие имате шанс да проговорите и от името на "земя и небо, звяр и природа"- като Ботев. Имате шанс да попитате хората - земеделци, хората - зидари, хората - хлебари. Правете си консултации с политиците, но узнайте какво мислят за българското балканско небе хората - учители, хората - лекари, хората - търговци. Попитайте изнурените от недоимък старци, попитайте студентите, вдовиците попитайте и попитайте самотните майки! Втори път историята няма да ви даде този шанс - да попитате своя народ и народите на своя полуостров за небето над всички нас!

 

Защото изборът , който трябва да направи България, не е между по-малкото и по-голямото зло, не е между Милошевич и НАТО!

 

Изборът е между едно страшно зло - войната, и едно-единствено добро - мирът!

 

Българският народ направи този избор в името на мира, в полза на мира! Защото, в края на краищата, войната е икономическа катастрофа, истинска катастрофа. В държавата на безработните, на просяците, на отчаяните от глад и мизерия прсъединяването към НАТО означава край на всички надежди да оправим живота си.

 

Братя и сестри, не се страхувайте да защитите мира , небето и земята на България! Няма кой друг да ги защити, освен нас! Сега удря нашият исторически час!

 

Да спасим България!

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]