Тракийският свят (есета)
Никола Инджов

 

4. Илинденско-Преображенското въстание. ПОСЛЕДНИЯТ БУНТ ЗА ОТЕЧЕСТВОТО
 

 

За сто години след Илинден и Преображение българският народ видя и своя ад, и своя рай. Претърпя една национална катастрофа след като бе постигнал великата победа при Одрин над вековния си поробител; приобщи се към революция, която разтърси епохата и го направи за първи път равноправен участник в световна общност; преживя селски буни за земя, работнически размирици за хляб, драматични пориви на интелигенцията към илюзорната свобода на словото в печата, радиото и телевизията; участва с разум и дух в световната антифашистка борба; повярва, че може да надмогне недоимъка си в ускорения устрем към социализъм; позволи да му бъде отречено близкото минало и не защити предишни кумири... През този преломен исторически период третото българско царство се превърна в първа българска република, политическата върхушка обвързваше съдбоносно страната ту с Германия, ту с Русия, ту със САЩ. За същото време обществената политикономия въздигна последователно капитализма, социализма и пак капитализма като безусловни системи за напредък...

Но за тези сто години България не постигна нищо от идеалите на последния бунт за отечеството. Последен, защото след него до наше време не се случи нито едно събитие от моралния ранг на Илинденско-Преображенското въстание, а именно присъединяването към Отечеството на силом откъснати български земи! Нещо повече, има опасност да бъде загубено и българското самосъзнание на останалите извън държавата големи групи наши сънародници, подложени на етническа и културна асимилация.

Много българска кръв се проля, много национална енергия бе изразходвана не заради целокупна България, а в класови междуособици, в политически кръвопролития, в идеологически стълкновения. Българи избиваха българи през 1919, през 1923 – юни и септември, през 1925, през 1944. Българи плащаха за български глави през 1941 – 1944, българин бе поетът Никола Вапцаров и българи - застаналите срещу него с пушки. Идеята за примирението, която уж властва днес, е привнесена механично отвън, най-често се споменава Испания, испанския опит. Но този, който познава страната на Дон Кихот, знае, че тя е страна и на Санчо Панса. Знае, че в известния мемориал в Долината на падналите, където Франко смеси костите на републиканци и фалангисти, повечето от мъртвите са комунисти, строили по дилетантски чертежи и на самия Каудилио-генералисимус най-голямата гробница на двадесети век. Знае също така, че роднините на поета Федерико Гарсия Лорка не са позволили неговите кости да бъдат погребани там, поради което на мемориала му липсва велик мъртвец. Но му липсва и велик посетител – както сподели с мене веднъж Нобеловият лауреат писателят Камило Хосе Села, който заедно с много други забележителни испанци презираше фараонското творение на Франко и кракът му не стъпи там.

Но едно нещо е класовото примирение, друго – националното.В българското психологическо пространство може ли да съществува идеята за помирението като последица на Илинденско-Преображенското въстание? Вероятно да, и вероятно във взаимоотношенията между двете еднокръвни държави на Балканския полуостров – България и Македония. Аз съм убеден, че много от външните подстрекателства, които поддържат напрежение между нас, ще отпаднат, ако погледнем себе си с очите на Илинденци и Преображенци.

“Моралната революция – революцията во ума, сърцето и душата на един рабски народ... е най-великата задача. Охулените днес даскалчета и селяци со една неуморна, идеална и чиста апостолска деятелност, со примери от лично морално и физическо самопожертвувание за свободата са почти извършили тази революция... Всичко това е свършено от организацията... Тази организация днес става въпрос да се провъзгласи за нежизненоспособна... Това се предлага от хора вънкашни... и се предлага не въз основа на доказани нужди на страната или делото, а от съображения за класови интереси и претенции...” Това пишат Гоце Делчев и Гьорче Петров в послание “за ръководителите окръжни, околийски и селски и началниците на четите на вътрешната революционна организация... и вътрешни съмишленици, живущи во България” по повод “посегателството, което некои честолюбци во България, повече военни, начело с младите офицерчета... искат да направят върху вътрешната организация”.

Да добавим и писаното от Михаил Герджиков: “По състава на своите членове нашата организация представлява... агрегат от всевъзможни елементи. В нея освен националисти, консерватори в конституционно-политически смисъл на думата и демократи, има и социалисти, даже и анархисти. Но каквито и да са личните убеждения на всеки от другарите отделно, каквито собствени концепции да има всеки от тях върху македоно-одринския въпрос, досега всички са работили и работят заедно; защото идеалът за освобождението е достатъчно общ и силен, за да може да ги обединява; може би и защото той представлява общ първоначален път, по който всеки може да преследва своята цел, като се ползва по този начин и от усилията на другите...”

Вдъхновителите на въстанието сякаш предвиждат, че следващата епоха ще бъде изпълнена с класова борба и националните идеали ще отидат на заден план. Така и става в оная България, която историята нарича “осиромашала”, но избягва, особено днес, да я нарече “осиротяла”, а това е по-вярно. За сто години не се ражда нито един българин от величината на Васил Левски и Христо Ботев. Има само едно изключение – Георги Димитров, но бе взривен не само неговия мавзолей, взривена бе идеологическата среда, из която той се въздигна.

Миналото е изпълнено с титани, онези необикновени хора бяха предопределени и изградени от националните идеали. Лишено най-после и от прочутите водачи на Илинденско-Преображенското въстание, обществото остава в горчивата пепел на твърде злободневни, твърде безперспективни за националното развитие класови интереси. От една страна незначителни царе и царедворци, от друга – народен живот, сведен по стандарт до най-ниското европейско равнище. И тук отново да се върнем на тезата за помирението. Испанският модел ни бе посочван като образец за нас не от испанци. Политическата действителност подсказва, че в същността си тази акция е била пропагандна, преследвала е под прикритието на испанския модел други цели... неиспански. Класовото помирение е било нужно, за да се позволи на един монарх да оглави една република. Този необичаен политически режим е имал конкретни намерения – и те проличаха в заграбването на гори и планини, на дворци и резиденции, та дори и на най-високия връх на Балканския полуостров. В оскърбителната за честта и достойнството на нацията реституционна ситуация класовото помирение е почти невъзможно поради агресивното налагането на класови интереси със задна дата. Освен това хуманният разум едва ли ще приеме черепа на Гео Милев да бъде заровен ведно с костите на неговите палачи. Примирението не е общ гроб, а общ живот.

За едно столетие време стана пределно ясно, че от Илинден и Преображение насам политиците налагат общ живот без обединителните национални идеали, които подбудиха въстанието, чиято стогодишнина отбелязваме с гордост за извършения подвиг и с тъга за неизвършеното обединение на родните земи. И ако въстанието наистина е последният бунт за Отечеството, това означава, че българският народ никога няма да види своята родина целокупна в пределите на своята държава. Жестока историческа истина, непосилна национална орис! Остава ни споменът за всенародния блян преди едно столетие, но и споменът изчезва в грядущите борби за хляба...

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]