Тракийският свят (есета)
Никола Инджов

 

3. ТРАКИЙСКАТА И МАКЕДОНСКАТА КРЪВ НА БЪЛГАРИЯ
 
 
И до ден днешен от Тракия и Македония извира българска кръв! От привидно опустошените исконни български пространства се осъществява исторически прилив на народност! Въпреки продължаващото в съвкупност девет столетия обезбългаряване на нашите отечествени земи, останали в миналото извън пределите, а в настоящето извън закрилата на държавата.
 
Два века под византийците обезбългаряването е ставало най-често чрез огън и меч, чрез ослепяване на ратници, чрез интерниране на цели български села по егейските архипелази. Пет век под османлиите са в действие религията и ятаганът - ислямизирането на Родопите, изселването на население към Мала Азия и Анадола (“Турци робини караха...”, “Еничари... мъжки рожби сбират...”), разорението на тракийските българи след Балканската война. Общо седемстотин години насилствено отрицание на българската народност, плюс още двеста години, ако прозрем, че потурчването, елинизирането и сърбизирането на исконни български земи продължава и през двадесети, и през настоящия двадесет и първи век.
 
“В България живеете, в Турция ще умрете!” – ето един графит, който всеки може да види покрай шосето Свиленград-Одрин още на българска територия. “Филипополис” – с това име е белязан Пловдив на всички гръцки географски карти, навярно и на военните. Нещо повече. Тия дни в гръцкия Държавен вестник бе публикувана поправка към емиграционния закон, според която всеки, който докаже, че има гръцки произход, колкото и далечен да е, или че има роднинска връзка с гръцки граждани, може да поиска разрешение за пребиваване и в перспектива за узаконяване на пребиваването си да получи гръцко гражданство. Специално посочени институции ще оказват съдействие и правна помощ на тракийските бежанци, които желаят да се завърнат в Беломорска Тракия с цената на отказ от българско гражданство, и естествено, на отказ от българско самосъзнание. Българите бежанци от Беломорска Тракия наброяват със своите потомци приблизително поне петстотин хиляди души. Толкова много българи едва ли биха станали гърци дори и заради носталгията по отнетото им отечество. Да станеш грък сигурно има някакви предимства, но да си останеш българин е израз на нравственост, която например не допуска претопяването на един народ в друг. С насилствена асимилация българската държавна никога не се е занимавала и дори смяната на мюсюлманските имена преди време имаше друг смисъл, колкото и неприемливи методи да бяха приложени в процеса.
 
Допреди няколко години гръцкото законодателство не позволяваше издаването на визи за Гърция на родените в Беломорска Тракия българи. Тази несправедливост е преодоляна в един общоевропейски процес, но има още неуредени въпроси. Един от тях е правото на тракийските бежанци да се завръщат в родината си, без да губят българско гражданство. Поправката в гръцкия закон предвижда твърде висока, твърде несправедлива цена за онези тракийски българи, които мечтаят за Тракия. Не подменя ли тази поправка голямата европейска идея за свободно движение на хора, капитали, стоки? И не е ли тя предварително препятствие пред другата голяма идея на времето – “Тракия без граници!”?
 
Много са признаците на безкрайната война срещу българщината и съзнателната липса в преброителните регистри на някои страни на сведения за числеността на хората с български произход е всъщност най-сериозното доказателство, че наистина въпреки всичко кръв от Македония и Тракия продължава да се влива в кръвта на България! Не заради това ли всяка наша съседна държава, включително и Румъния, си присвоява от нас земи, население, култура и личности в културата, история и исторически личности. Не заради това ли в държавния пласт на Македония се оспорва българския произход на създателите на нашата писменост Кирил и Методий, не се признава българския характер на просветното дело на братя Миладинови, премълчава се дейността на Гоце Делчев като продължение на българското националноосвободително революционно движение? Едновременно образователни институции се опитват да подменят българското самосъзнание на Никола Вапцаров, не получава статут на медиен и образователен език майчиният български говор на банатските българи, на българите в Западните покрайнини, на българите в Северна Добруджа...
 
Достатъчно причини, за да си помисли съвременникът, че и след сто години време Илинденско-Преображенската епопея не е загубила нито целта си – обединение на отечествените земи, нито същността си – бунтовен източник на тракийската и македонската кръв на България!
 
В края на краищата, българи има там, където се вдигат български бунтове и въстания!
 
Не съм заслепен от шовинизъм и знам, че в известни периоди сме разполагали с безценната подкрепа на съседните ни страни за постигане на наши народностни идеали. Сърбия приюти първите легии на Раковски и Панайот Хитов, а една епоха по-късно бе наш верен съюзник в антифашистката партизанска борба. Румъния бе закрилница на нашите национал-революционери, тя даде хляб и покрив на Левски, на Ботев, на Каравелов, на хъшовете. Гърция приемаше и Раковски, и Марко Балабанов, и Капитан Петко Войвода. В космополитната столица на Турция се осъществи Българския Великден и бе начертана картата на разпространението на българската народност според разпространението на православието... Малки затишия в голямата война срещу българщината, изводът е, че когато полуостровът бива обладан от напредничави европейски идеали, асимилацията на една народност престава да бъде средство за самоутвърждаване на друга.
 
В такъв случай следва още един извод, направен в стогодишната светкавица на Илинден и Преображение, и този извод е доста неутешителен . Днес мярката, с която Европа подхожда към балканските страни, е много, много различна. Срещу Сърбия бе водена жестока война и нейният президент е изправен пред европейски съд. Освен това европейски някакви идеолози на човешките права раздухаха Косовския конфликт и го пренасят в земетръсната зона между Албания и Македония. Заради лицемерна грижа за популацията на кафявите мечки в Родопите от колко време вече са замразени проектите за отваряне на класическите пътища между България и Гърция? Да притурим към това незабелязваното от Европа неизпълнение на турската държава на задълженията си по обезщетяване на имотите и имуществата на тракийските бежанци. И да не забравим непрекъснатите искания на конюнктурни европейски политици за промени в нашата конституция.
 
Да, напредничавите европейски идеали тук вървят редом с доста съмнителни европейски цели, които именно пораждат днешното напрежение на нашия полуостров.
 
По сведения на съвременници по време на Илинденско-Преображенското въстание са станали 240 сражения между 26.408 въстаници и 350.931 души турски аскер. Убитите четници и мирни жители възлизат на 5.958, изгорените къщи – на 12.440. Без подслон остават 70.835 българи. Не са включени тук последвалите емиграционни вълни към Канада, САЩ, Аржентина, Уругвай, към страни от Западна Европа. Нито приютилите се в майка България като около връх Шипка разорени хора. Те бяха във въстанието по много причини, най-важната е в призива на войводата Лазар Маджаров към четниците, събрани край село Дерекьой в Странджа: “Досегашни роби на турския султан, повдигнете гордо покрусените си чела и стъпете здраво на собствените си крака! Захвърлете сърпове и паламарки, изоставете дом и дечица, овце и говеда, пастирски криваци и колиби, нарамете пушки бойлии, препашете саби френгии и с бомби в ръце скъсайте робските вериги! Нека всички дружно извикаме: “Долу турската тирания! Да живее свободна Тракия! Да живее свободна Македония!...”
 
Ето какво пише хронистът на въстанието Христо Силянов: “За какво бяха тия зарева над обширната Пелагония и по полите на Енидже, на Вич, на Петрино, на Илийна, на Галичица? Защо звъняха като на Великден камбаните на Крушово и стотина селски църквици? Каква бе тая хилядозвучна музика от трясъци, пукот, камбанен звън и ура? Това бе гласът на първата клетва, положена преди десет години от Дамян Груев в Солун и израсла във всенародно съзаклятие. Безумно дързък боен зов към империята на султаните. Зов за братска помощ към освободените оттатък Рила и Родопите.”
 
Клетвата е поместена в правилника на Македоно-одринските комитети от 1896 година и гласи: “Заклевам се в Бога, вярата и честта си, че ще се боря до смърт за свободата на българите в Македония и Одринско...”
 
Това е клетва на синове на един и същ народ, и този народ е българският народ! Тракийската и македонската кръв на България, пролети тогава, и днес ни повеляват да разбираме въстанието като единно!
 
Следователно, то и трябва да бъде чествано като единно! Опитите да бъде разделено на Илинденско и Преображенско са долнопробни пропагандни трикове. На тях се противопоставят преди всичко потомците на въстаниците. Помня пребиваването у нас преди двадесет години на голяма група българи от различни страни на света, преки наследници на прогонени след разгрома по далечна чужбина илинденско-преображенски поборници. В прекрасното подножие на Витоша между софийските квартали “Борово” и “Павлово” те поставиха основите на Дома на българите – в чест на осемдесетата годишнина на въстанието. Същият ден – 2 август 1983 година, в резултат на твърде силна за сърцето му емоционална енергия почина човекът, който даде идеята за Илинденско-Преображенския събор на българите от чужбина и за Дома – Анисим Христов. В джоба на сакото му бе намерена торбичка с пръст от първата копка...
 
Сега от този Дом, изграден до четвъртия етаж, стърчат ръждясали арматури, подстъпите към него са буренясали или преградени с временни постройки. Няма кой да довърши не просто сградата, а идеята на оня юбилей на Илинден и Преображение. В тази идея, може да се каже, блика тракийската и македонската кръв на България.
 

2003 г.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]