Тракийският свят (есета)
Никола Инджов

 

11. ТОНЧО МИХАЙЛОВ ИЛИ “ИДА ОТ СЕБЕ СИ!”
 


В древноиндийското общество, което някои възприемат като недостижим вече образец, е имало три социално-духовни групи, съставени от различни касти. Брамини - мъдреците и учените, т. е. образованите; кшатри - воините и царете, т. е. потомствените аристократи; вайши - занаятчиите и търговците, т.е. богатите. Три отчетливо определени групи, които по начало се формират във всяко човешко многолюдие. Но в съвременния социум не богатите хора (финансовият капитал) представляват управляващият слой. Нещо повече, в йерархията на властта богатите стоят по-ниско от другите два слоя, единият от които разполага със знанието (информацията), а другият – със силата (армията и полицията). Ето защо някои страни се развиват благоприятно при наличие на управляващи от първото съсловие (Германия с Вили Бранд), други при управляващи от второто съсловие (Чили с Пиночет), но общо взето, човечеството навлезе в третото хилядолетие без спомен за страна, която е просперирала под управлението на богатите.

Днес може да се направи интересно наблюдение върху всеобщото объркване на класическите нравствени характеристики на личността, особено в средствата за масова информация. Все по-често и все по-често те внушават, а това означава, че внедряват в читателското съзнание, едно схващане, формулирано примерно така: “Щом си умен, защо си беден?” От гледната точка на установените човешки ценности много по-логичен е друг въпрос, а именно: “Щом си умен, защо си богат?” Нали във всички времена признак на мъдрост е било да страниш от богатството, да се опазваш от гибелната страст на Цар Мидас, Гобсек, Плюшкин, Хаджи Генчо, тъй като мъдростта е насочена към придобиване на вечни и непреходни качества, докато вечно и непреходно богатство няма.

Горните размисли са неизбежно въведение към тази част на родовата хроника, която е посветена на Тончо Михайлов. Именно неговата личност, доколкото успях да го опозная и доколкото привикнах да го възприемам в историческата глъбина на рода му, ме кара да размишлявам върху същността на богатството.

Олигархическите режими като власт на богатите са бивали осъждани дори и в Древна Гърция, където е възникнало понятието “олигарх”. Общочовешкият опит показва, че властта трябва да принадлежи или на мъдрите, или на силните. Към богатите отношението във всички времена не е било кой знае колко почтително. Дори Исус Христос проповядвана своите ученици: “Истина, истина ви казвам, че по-скоро камила ще мине през иглено ухо, отколкото богатият да влезе в Царството Небесно!”

Защо обществото се стреми към собственост? Защото е натрупало историческо убеждение, според което е по-добре контрола над собствеността да се предоставя на определена група хора. Такава група хора, която е способна да съществува пълнокръвно с доходи от собствеността, а не с възнаграждение, въобще не зависещо от собствеността. Не е ли това прословутата “средна класа”?

Казано иначе, едно е да си богат, друго е да си собственик! Тончо Михайлов не е от богатите, той е от собствениците. Посоченото обстоятелство предопределя неговото място в реалния живот, а също така и неговите прояви като личност в най-различни насоки, една от които е наследствена – дарителството..

Склонен съм да направя и още един извод въз основа на социалните действия на Тончо Михайлов. Не можеш да бъдеш богат, когато наоколо има толкова бедни! При толкова бедни слоят на богатите се разпада и единствено слоят на собствениците може да устои и да се превърне в здрав гръбнак на обществото.

...През януари 2003 година помолих Тончо Михайлов да разкаже за себе си. За целта той си купи малък диктофон и не след дълго ми връчи две аудиодискети. Предавам дословно неговия монолог, като правя прекъсвания за пояснителни коментари. Ето какво е намерил той за необходимо да сподели:

“Роден съм на 19 юни 1927 година в град Кърджали. От тригодишен съм осиновен от леля ми Мара Михайлова и съпруга й Аргир Михайлов, но до 1942 година съм живял при майка си и баща си. На майка ми и баща ми винаги съм казвал “мама” и “татко”, а към леля ми до края на живота й съм се обръщал с “леля”, към съпруга й с “калеко”. Пазя последната книга, която съм подарил на осиновителката ми – “Народни песни от Средните Родопи”. Надписал съм я така: “На милата ми леля Мара”. Датата е 1 август 1989 година, леля ми почина след осемнадесет дни. За постоянно в семейството на Мара и Аргир Михайлов отидох да живея през 1942, година когато заминахме за Гюмюрджина. В Гюмюрджина стояхме до 1944 година. По време на престоя там Мара Михайлова издаваше вестник “Тракия”. Аз заедно с учителя по български бях коректор на вестника. Вестникът за всеки брой бе подлаган на цензура и трябваше аз да го нося до цензора - началникът на щаба на армията генерал Бежев.”

Тончо Михайлов пропуска да обясни една съществена подробност около осиновяването му. То се извършва не защото семейството на истинските му родители е изпаднало в материална нищета и не е в състояние да отглежда още едно дете, какъвто е масовият случай, а защото леля му Мара Михайлова е загубила своята единствена, още невръстна рожба – Георги, и Тончо е призван да запълни отворилата се в душата й пустота. В началото дори става недоразумение. При едно отсъствие от Кърджали на Мара Михайлова първи Аргир, съпругът й, предприема осиновяването, като избира сестрата на Тончо – Бела. Но Мара Михайлова, когато се завръща, настоява да си осиновят такова чедо, каквото са загубили – момче. По-нататък влиянието на осиновителката едва ли се отличава от общата атмосфера в рода. По-важното е, че формалното осиновяване след години се превръща в синовен дълг на Тончо Михайлов към Мара Михайлова – именно той става издател на нейните трудове и полага най-много усилия за увековечаване на нейното име. Без неговата предприемчивост животът и делото на Мара Михайлова нямаше да бъдат направени достояние на съвременниците в тази степен, в каквато са днес – адекватно на място и роля в културния слой на българския двадесети век.

Из разказаното от Тончо Михайлов:

“Бях член на “Бранник” и през 1943 година като такъв с още двама младежи ни изпратиха на летен лагер в Чамкория. От Гюмюрджина до Момчилград пътувахме с рейс, сетне с влак до Костенец, оттам с рейс до Радуил. От Радуил нямаше никакъв транспорт и ни се наложи да продължим пеша. Трябваше още на излизане от селото да преодолеем една височина. И тримата бяхме с доста тежки раници. По пътя ни стигна един мотоциклетист, мотоциклета бе с кош. Аз го спрях и го попитах дали може да ни вземе тримата. Той отговори, че тримата не може да ни вземе, защото кошът му е пълен, само единия от нас и раниците. Качи се този наш другар, който накуцваше. Какво беше нашето учудване, когато след 20 минути мотоциклетистът се върна, изпразнил всички материали от коша си, след това ги видяхме – ловни пушки и въдици. Та се върна да ни вземе, оставил нашия приятел да пази багажа. Искам да кажа, че по това време, както аз по-късно разбрах, в България имало силно партизанско движение, и най-силно било в Софийско. Ние нищо не знаехме и нищо не ни се случи, но когато попитах мотоциклетиста с кого сме имали честта да пътуваме, отговори: “Аз съм Княз Кирил”. Останахме потресени. Накрая помолихме за снимка с нашия фотоапарат, фотографирахме се заедно, целунахме му ръка и го изпратихме. След Девети септември съм се чудел колко ли силно е било партизанското движение, та тоя човек пътуваше сам, без охрана. Питах се как би спрял да ни вземе, ние може да сме били партизани, а той си разтовари и пушките. От тогава и досега вече не съм видял някой големец да пътува без охрана, камо ли да спре и да вземе в колата си младежи на петнадесетина години, пък отгоре на всичко да закара единия и да се върне за другите. Случката говори за морала на втория човек в държавата, нали Княз Кирил бе брат на царя.

По време на престоя в Чамкория ходихме даже на Мусала, и когато отидохме там, бе след 20 август 1943 година, казаха, че ако сме били дошли вчера, щели сме да видим самия цар Борис И той без охрана! Като се върнахме от Мусала, научихме че бил болен, а след няколко дни, на 28 август, съобщиха, че е починал. На първи септември лагера свърши, заведоха ни в София, ходихме на поклонение пред царя. Имаше огромна опашка, но нас, групата бранници, ни преведоха през страничен вход, поклоних се на Негово Величество и се прибрах в Гюмюрджина”.

Разглеждал съм снимката на тримата бранници с Княз Кирил. Тя е непрофесионална, Тончо Михайлов я пази ревниво. Случката под Боровец оставя в душата на младежа незаличима следа. Не заради царствеността на случайно срещнатия княз, а заради човещината, която дворцовата особа проявява. Чудно ли е тогава, че Тончо Михайлов, без да се самоопределя като монархист, има почтително отношение към българската монархия? И не е ли така с хиляди българи, съвременници на Цар Борис Трети, които са го оценявали по делничното му отношение към поданиците на царството, а не по царските му ходове, които историците винаги описват според политическата конюнктура?

Из разказаното от Тончо Михайлов:

“През месец февруари 1944 година в клас възникна спор между един бранник и един легионер, и аз защитих легионера, защото той беше прав. Бранникът веднага докладвал на ръководството и ме изключиха от организацията, като ми взеха и униформата. Искаха да ме издклрючат и от училище, но тъй като имаше бомбардировки, учихме само един срок, разпуснаха ни с надеждата наесен да продължим. Наесен вече нямаше време за изключването му. Още тогава забелязах, че при мене всяко зло завършва с добро.

Така дойде Девети септември. Ние се върнахме в Кърджали, леля ми я арестуваха в милицията и народният обвинител Паскалев искаше да представим цялото течение на вестник “Тракия”, за да решат дали ще бъде съдена от народния съд или не. Бе излязла заповед всички журналисти и народни представители да бъдат арестувани и всеки трябваше да докаже, че няма фашистки прояви. Разбира се, аз отидох в Гюмюрджина, взех цялото тяло на вестника, занесох го на прокурора и след няколко дена леля ми бе освободена от участъка, в който бе задържана”.

Отиването в Гюмюрджина след есента на 1944 година не е толкова просто. Българската администрация се е оттеглила, Мара Михайлова е търсена от гръцките власти, които са я осъдили на смърт. Седемнадесетгодишният младеж тръгва да събере доказателства за невинността на Мара Михайлова – споменавам този факт като част от личностната му характеристика. Новите времена, особено при задълбочаващите се противоречия между поколенията, изменят нравствените стойности в съответствие с житейските алтернативи. Така например идеалистът днес едва ли се превръща в образец за следовничество, докато наглият супермен, преуспяващ с насилие и коварство, увлича младите. И все пак не са изчезнали ясните, безспорните критерии за качествената стойност на индивида. И както и да се преобръща животът, хората поне в едно отношение ще продължават да се делят на два – на смели и страхливи. Тончо Михайлов очевидно не е от страхливите, което ще проличи ясно в наближаващите сблъсъци с Държавна сигурност и номенклатурата на тоталитаризма.

Из разказаното от Тончо Михайлов:

“Веднага след това, понеже знаеха, че са ме изключили от ”Бранник”, бях поканен за член на РМС от моята първа братовчедка Мария Войводова, правнучката на Христо Иванов – Големия, сподвижника на Левски. Останах в РМС един-два месеца, видях какво е там и се отказах, и се записах в младежкото БЗНС заедно с моя съученик Иван Андреев. Същата 1946 година преди да завършим гимназия аз поднових връзката си с един мой братовчед от коляното на Аргир Михайлов, който бе в Швейцария, много добър лекар, преди това бил в Италия, женен за графиня. Той беше идвал в Гюмюрджина през 1944 година. Като състоятелен човек пое ангажимент да ни издържа двамата с Иван, ако отидем да следваме в Швейцария. Ние и двамата подадохме документи, но на него му дадоха паспорт, а на мене не ми разрешиха. Тогава и той се отказа. Аз като завърших средното си образование отидох да взема бележка от ОФ в Момчилград, където бяхме жители, обитавахме къщата на д-р Ростовцев, руснак белогвардеец. Отказаха да ми дадат такава бележа, но леля ми бе близка с Архимандрит Горазд, той по това време бе в Кърджали, тя говори с него, и той обеща да уреди проблема. Така без прословутата за времето ОФ-бележка се записах да следвам агрономство в Пловдив. Изкарах първата и втората година, а като започнах третата, откриха технологически отдел и аз тогава се върнах с една година назад и записах тази нова специалност. Още докато бях в Гюмюрджина през 1943 година ръководителят на танцовия състав “Средец” от София бе дошъл в гимназията ни и бе създал танцова група. Аз се бях увлякъл и това ми помогна, когато се преместихме в Кърджали, да създам и в тамошната гимназия танцова група. Участвахме на някои фестивали, дори на моята си абитуриентска вечер не можах да отида, защото с танцовата група бяхме на фестивал в Стара Загора. Когато започнах да уча в Пловдив аз веднага се свързах със самодейния художествен колектив “Йорданка Чанкова”, записах се в него и създадох танцова група. Може да се смята, че аз поставих в Пловдив началото на танцовите състави. Междувременно тогава създаваха военния ансамбъл и ме поканиха да отида в София, но аз прецених, че трябва да си завърша образованието си и отказах. В колектива “Йорданка Чанкова” бяхме заедно с Димитър Русков и Златка Рускова, както и с Христо Христов и големият актьор Йордан Матев .

През 1952 година завърших специалността хранително-вкусова промишленост с първия випуск, бях от първите осем, които се дипломирахме още през юни. Веднага ме назначиха на работа в Асеновград, но през декември ни взеха войници. Всички мои колеги от института отидоха в школа за запасни офицери, само мене ме изпратиха в трудовите войски, тъй като се оказа, че съм неблагонадежден”

За какво го набеждават, че е “неблагонадежден”? За това, че е бил член на “Бранник” или за това, че е бил нарочен за изключване от същата организация? Значи поводът е нежеланието му да стане член на РМС, защото е предпочел младежкия БЗНС. Естествен избор, но съвпада с привнесената отвън доктрина “Който не е с нас, той е против нас!” Съвпада и с обстоятелството, че на възрастта на Тончо Михайлов тогава има немалко хора, натрупали вече политическо минало. Това са ученици и студенти, завърнали се във всекидневието от партизански отряди, от концентрационни лагери, от политически затвори. В социума се появяват образите на жертви и герои на антифашистката борба и между тях – Йорданка Чанкова. По потекло тя е от родопските тракийци, известна е приживе в приятелския кръг на Мара Михайлова.Освен нея повечето нелегални участници във въоръжената антифашистка съпротива са бежанци или потомци на бежанци от Беломорието и Одринско. Нищо чудно, след като заради разорението на Тракия и насилственото й обезбългаряване няколко поколения тракийски българи са останали бедни, малоимотни, с искри на отчаян бунт в очите си.

В този смисъл е интересно да знаем какво казва проф. Анастас Примовски за семейството на Тончо Михайлов и за самия него:

“Познавам семейството Мара и Аргир Михайлов много отдаван, когато през 1937 и следващата година бях стажант-адвокат и съдебен кандидат в Окръжния съд, Кърджали, където редактирах и в. “Родопска мисъл”, а по-късно адвокатствувах. Бях адвокати в Гюмюрджина, когато там живееше семейството на Аргир Михайлов заедно със сина си Тончо, ученик в гимназията. С д-р Александър Минчев, лекар в града, известен като комунист, и с адвоката Филип Георгиев, също прогресивен, ходехме в дома на Михайлови да слушаме Радио Москва и други забранени радиостанции. Не само Мара и Аргир знаеха, че сме комунисти, но и техният син Тончо знаеше това. В продължение на три години с посочените другари редовно слушахме забранените радиостанции в присъствието на ученика Тончо. И трябва да кажа, че не бяхме издадени. По-късно научих, че Тончо Михайлов през пролетта на 1944 година бил изключен от “Бранник” за противобранническа дейност. Ставало дума да бъде изключен и от гимназията. Тогава си обясних защо това момче ни съдействаше да слушаме забранените радиопредавания... Мара Михайлова поместваше във вестника си прогресивни материали, поради което цензурата няколко пъти спираше изданието.”

Приятел на Тончо Михайлов от детството още е и Иван Андреев . И той свидетелства почти същото: “Познавам Тончо Михайлов от ученическите години. Прилежен и добър по успех, той винаги беше в помощ на по-слабите ученици, особено по математика. Въпреки че бе член на организацията “Бранник”, той се движеше в прогресивните среди. Неведнъж изказваше гласно възмущението си от дискриминационното отношение на гимназиалното ръководство към учениците от еврейски и турски произход. Заради тия и други хуманни постъпки в началото на 1944 година той бе изключен от редовете на тази организация. След Девети септември 1944 година той активно се включи в изграждането на новия живот. Като ръководител на танцовия състав в гимназията и танцьор-солист бе душата на колектива... За мен другарят Тончо Михайлов е сигурен и добър специалист и общественик, на когото могат да се поверяват сложни и отговорни задачи”.

Струва си тук да приведа и сведението за Тончо Михайлов, дадено от Кирила Иванова Герджикова, бивш директор на Кърджалийската смесена гимназия.

“Познавам Тончо Михайлов като ученик в гимназията от 1941/42 г. На 13 януари той бе преместен в Гюмюрджина, където престоя три учебни години. Тончо получи средно завършено образование в Кърджалийската гимназия. През целия курс на средното си образование в Гюмюрджина и Кърджали Тончо беше в челната редица на силните ученици. Освен висок успех през всичките тези години той имаше и примерно поведение. Аз му бях в Кърджали не само преподавателка по български език, но и класна ръководителка – випуск 1945/46.

Произхожда от дребно, но будно занаятчийско семейство. Отгледа го родната му леля, бащина му сестра. Познавам всички негови близки, особено леля му, която освен с непрекъсната и последователна журналистическа дейност се занимава и с обществена работа като сътрудник на Окръжния народен съвет – отдел “Музеи”. Считам, че може да му се даде “зелена улица” където пожелае да отиде. Доколкото го познавам, той ще бъде полезен навсякъде, където отиде на работа”.

Кирила Герджикова , е видна гражданка на Кърджали, приобщена към рода на забележителния тракийски революционер и родолюбец Михаил Герджиков.

Сведенията на Примовски, Андреев и Герджикова са с късна дата, те са поискани за окончателно изясняване на политическия облик на Тончо Михайлов във връзка с отговорните длъжности, които заема. Цитирам ги тук, за да покажа какъв човек бива наречен “неблагонадежден” след отказа му да стане член на РМС. Естествено, още от Пловдив досието му започва малко по малко да набъбва със зловещите идеологически клишета на времето – “нелоялен към народната власт”, “проводник на западни влияния”, “вредител”, “антисъветски настроен” и т. н.

Всъщност, всичко това е израз на сблъсъка на една зараждаща се личност с една обезличаваща се общност.

Тук му е мястото да осмислим не просто биографичните данни на Тончо Михайлов, а глъбинното съдържание на живота, който той наследява от деди и прадеди по пътя на рода от Устово към Чобанкьой, Момчилград, Кърджали – от Родопите към Беломорието и после към другата Тракия. Тончо Михайлов е от хората, които преди идването си в Пловдив са се формирали в по-сурова среда – бежанската, в по-неблагоприятни условия за развитието на личността – тогавашната провинция. Той отрано знае каквоочакваотучението си в града на тепетата, въобще от временното си пребиваване в извънстолично, но не провинциално средище. В сравнение с неговата целеустременост доста местни младежи изглеждат разслабени, отпуснати. Но за всяка целеустременост се плаща висока цена. Хора като Тончо Михайлов не се спират, те не са в състояние да се самоотстраняват от дейността си, да направят пауза. Един философ твърди, че свободата на личността се намира в паузата между стимула и реакцията – и това обяснява защо Тончо Михайлов се отдава докрай на всяка своя идея, влиза в какви ли не схватки за нея, не се страхува от никакви последствия. Той е подчинен на своята целеустременост в такава степен, че аз бих го определил като роб на собствените си стремежи, ако не беше едно особено обстоятелство – той от млади години действа именно като личност, освободена от робско съзнание..

Из разказаното от Тончо Михайлов:

“Имах късмет и една година след завършването ми, през 1953, ме пратиха в с. Хан Крум, Шуменско, в прочутата днес винарска изба. Правехме гроздобер, произвеждахме ликьорени вина за СССР. Имаше технологична инструкция в ликьорените вина да не се влага грозде от директни сортове – кераца, не мога да си спомня точно какво още, защото имали особен вкус и тенденцията бе да бъдат изкоренени. Те не се пръскаха и се изкупуваха на килограм, а не на градус, както другите, и на много по-ниски цени. Но в известното виноделско село Осмар отглеждаха едно грозде, което по вкусови качества не приличаше на директен сорт, обаче имаше хубав червен цвят, а българските ликьорени вина страдаха точно от липсата на червен цвят. И аз тогава, без много –много да се замисля за инструкцията, а и сметнал,че правя нещо хубаво, използвах цялото вино от това грозде и направих 200 тона ликьорено вино. На следващата година дойдоха руснаците, пробваха моето вино, останаха изненадани, харесаха го много и ме попитаха как съм го направил. Като им споменах, че има директен сорт, те се стъписаха и казаха, че ще вземат мостри да ги анализират в Москва и до месец и половина ще отговорят дали ще купят договореното количество. Някой е чул за разговора ни - и на другия ден ме викат в милицията Влизам аз, седни, каза началникът, пита ме дали е вярно, че съм сложил директни сортове в ликьорените вина, вярно е казах. Вярно ли е, пита пак, че имаш инструкция от София да не слагаш? Вярно е, отговарям. Защо сложи тогава, пита той. Аз смятам, че подобрявам цвета и вкусовите качества с тоя директен осмарски сорт, казвам доста наперено. Чакай бе, развика се началникът, ти за първа година правиш вино, професорите ти нареждат да не слагаш директни сортове, ти слагаш. Ще пишеш тука в протокола, че правиш саботаж срещу Съветския съюз... А тогава за злоупотреби, за вреди над 20 000 лева осъждаха на смърт. Аз казах, че няма да подпиша. След време преписката бе изпратена в прокуратурата, прокурорът ме извика, той бе с други разбирания, извика ме, и каза: “Младеж, има две възможности, знаеш, сега могат да те осъдят на двайсет години, но ако си сигурен, че това, което си направил е добро, и ще го харесат, ще те пусна, докато дойдат резултатите. Но имай предвид, че ако откажат продукцията, ще отидеш на смъртна присъда вероятно, защото двеста тона ликьорено вино струва много”. За мое щастие, след четиридесет и пет дни дойде отговора на Обединението - харесват виното и решиха и от следващата година не само да правим това вино, но и да го пращаме на други изби из цяла България, за да подобрява цвета на вината. Един човек от началниците не се обади да каже, че съм направил нещо хубаво, или да каже примерно ето ти пет лева за награда, ти си рискувал много. Нищо такова нямаше, все едно че нищо не се е случило. Така завърши тази одисея”.

Мисля си какъв смутител на провинциалното спокойствие е бил Тончо Михайлов още в началото на дейността си като технолог в улегнала и някак пасторална среда! Сигурно му е било по-лесно да се слее с уталожените във всекидневието виноделци. Да се стаи в окото на урагана, където е най-спокойно. Той - във винарската изба, винарската изба – в селото, селото – в околията, околията – в държавата, държавата – в лагера на мира и социализма... Колко удобни са такива “кадри” за всеки колективен експеримент, за всяко колективно начинание! Предвидими и предсказуеми, тъй като решенията, които вземат на каквото и ниво да бъдат, са подсказани от обкръжаващата ги чиновническа бюрокрация, партийна номенклатура, бездушна държавност.

Из разказаното от Тончо Михайлов:

“През 1955 година се ожених...”

Жена му Жулиета е дъщеря на твърде популярния в региона ветеринарен лекар Ростислав Даскалов. Майка й е първа братовчедка на композитора Панчо Владигеров и по тази линия шуменският род възлиза към Санкт Петербург, към знаменития за времето театрален художник Леонид Пастернак, баща на световно прочутия руски поет Борис Пастернак, около чиято книга “Доктор Живаго” се развиха жестокосърдечни баталии между личност и общество в средата на двадесети век, когато бе удостоен с Нобелова премия за литература при откритото несъгласие на официалните съветски цензори. Не знам дали двата рода – на Тончо Михайлов и Жулиета Даскалова, нямат една и съща орис – винаги да излизат на топа на устата. Констатирам само обстоятелството, че Ростислав и Людмил – синовете на Жулиета и Тончо, са понесли към други генетически пространства родова кръв, избликнала от Санктпетербургски аристократи и от родопско-беломорски възрожденци. Рядко срещана човешка сплав, прииждаща откъм двете европейски морета с едно и също име Бяло - северното и южното.

Из разказаното от Тончо Михайлов:

“През 1956 година в Шумен се откри място за технолог във Винпром, аз кандидатствах, но тъй като не бяха партиен член, приеха друг, агроном по специалност. Тогава реших да напусна Винпром и се преместих в консервния комбинат, където получих работа по специалността си, а след година станах главен технолог на завода. Предприятието бе губещо, но още на втората ми година стана печелившо. С тогавашния първи секретар на ОК на БКП Борис Николов предприехме съвместни действия за построяване на нов консервен комбинат. Технологичната част бе моя, успяхме да издействаме средства и комбинат бе завършен през 1960 година. Тогава България изнасяше много белени домати. Ние в Шумен произвеждахме най-качествените белени домати и нашето предприятие бе на първо място, получихме за нашите белени домати качествената марка “Мадара”. От всички 15.000 тона белени домати, които изнасяше България, от Шумен изнасяхме 4.000 тона. През 1962 година комбинатът получи знамето на Министерския съвет като най-добро и най-хигиенично консервно предприятия в страната. И точно тогава трябваше да напусна, тъй като бях безпартиен, а заемах длъжност за партиен активист - главен технолог. Предложиха или да ме понижат, или да напусна – и аз напуснах.”

Осемнадесет години по-късно /с дата 6 август,1980 г./ към служебното досие на Тончо Михайлов е прибавена характеристика, написана от Мария Атанасова Калева, председател на Общинския комитет на ОФ, Шумен. В този документ едно лице, принадлежащо формално към номенклатурата, споделя непресторените си впечатления от Тончо Михайлов в шуменския му период. Мария Калева пише, че познава Тончо Михайлов от пролетта на 1960 година, когато той като главен инженер на тогавашната консервна фабрика “Тодор Петков” в Шумен осъществява контакти с ръководството на ВИХВП – Пловдив, и студентите от специалността “Технология на консервиране на плодове и зеленчуци, сокове, вакуумно и витаминно производство и хладилно дело”, които се обучават в института, завършен от него самия, но са от Шуменски окръг. Той е поел всъщност голяма отговорност за развитието на консервната промишленост в Шумен, и инициативата му е конкретна – търси подготвени кадри за делото. Калева заедно със съпруга си, както и още няколко други студенти, по идея на Тончо Михайлов изкарват производствената си практика в Шумен и впоследствие са назначени на постоянна работа в консервното предприятие. Ето какво още споделя Калева: “Вследствие на възможността да се трудя и да се развивам като специалист под ръководството на др. Михайлов за периода 1960-1962 година бих могла да характеризирам неговата трудова и обществена дейност... Др. Михайлов като специалист имаше добра теоретическа подготовка, непрекъснато усъвършенстваше своите знания по пътя на самоподготовката и изучаване на челния опит в страната и ги прилагаше в ежедневната си работа. Постоянно контактуваше с научноизследователския институт. Творческото неспокойство, неудовлетвореността от постигнатото, непрестанното търсене на нови възможности, нови технологии и нови асортименти бяха негова характерна черта. При това винаги прилагаше икономическия принцип в работата си, винаги се съобразяваше с изискванията за производство на продукция с най-високо качество. Разработката и утвърждаването на технология за производство на специалния асортимент от домати марка “Мадара” бе негова заслуга”.

Успоредно с това Тончо Михайлов работи по проектирането и строителството на един от най-големите тогава консервни комбинати, изучава и организира производството на много нови и търсени в страната и на международния пазар асортименти. В резултат още през 1961 година новият комбинат в Шумен влиза в пълна експлоатация и изпълнява важни договори като производител и износител на белени домати марка “Мадара”, птиче желирано месо и птичи дреболии за Англия. “Към всичко това – продължава Калева – мога да прибавя и инициативата на др. Михайлов за изграждане на общозаводски лаборатории /химическа и микробиологична/ с оглед да се осъществява действен и текущ контрол, гарантиращ висококачествена продукция”.

От гледната точка на обигран организационен деец Калева изтъква следното: “За др. Михайлов като ръководител бе характерно умението да организира и мобилизира хората, да използва колективния метод в работата, да работи с кадрите и да създава условия за тяхното развитие. Умееше да подпомага и оценява труда на хората по резултатите от работата им. Изграждаше взаимоотношенията си с тях на принципна основа. Виждаше в перспектива задачите и проблемите, които има да решава. Макар и безпартиен, той работеше с необходимата убеденост и последователност за провеждане в живота политиката на партията и правителството. Вземаше активно участие в профорганизацията и цялостния общественополитически живот на трудовия колектив и на отечественофронтовската организация по местоживеене. За др. Михайлов като човек бе характерно трудолюбието и чувството за дълг и отговорност. Подчертано честен, отзивчив и вежлив във взаимоотношенията си с хората. През месец декември 1962 година бе привлечен на работа в Управление “Консервна промишленост”. Той продължи творческите си и делови контакти с ръководството, с кадрите и хората от консервния комбинат. Помагаше непрекъснато да неговото развитие.По-късно след 1964 година той премина на работа в системата на ТЕКСИМ. Нашите творчески контакти приключиха и за периода за по-нататъшната му дейност от 1966 година досега нямам данни. Въпреки това до днес хората, които са работили с др. Тончо Михайлов, си спомнят за него като специалист, като ръководител и човек с уважение. Това е достатъчно основание да изразя увереност, че инж. Тончо Михайлов и сега е носител на всичко онова положително, което характеризира неговата трудова и обществена дейност през тогавашния период и би могло да му се гласува доверие и за по-отговорна работа”.

В шуменския случай съзирам и един друг симптом на времето. Постепенно професионалната орбита на Тончо Михайлов започва да кръжи около обществени деятели с нескривани предпочитания към работните качества на специалиста без оглед на партийната му принадлежност. Първите от тях са Георги Найденов, Огнян Дойнов, Георги Караманев, Вълкан Шопов, Екатерина Маринова.

Те са от новото поколение стопански ръководители, те са строители на социализма, но разбират несъмнено дефектите на социалистическата икономика. Действат, за да отстранят именно дефектите, а не системата, която ги поражда. От познатите началници - политкомисари те се отличават със широтата на психологията си, с демократичното си отношение към универсалния прогрес, с вниманието и уважението към постиженията на другите народи, с възприемането на авангардния опит без идеологически пристрастия. Различни са предпоставките за принадлежността на тези хора към авангардната номенклатурна прослойка. Георги Караманев и Екатерина Маринова са подготвени за своите мисии от солидното си образование, а според личните ми наблюдения двамата притежават и сериозни интелектуални качества. Природната интелигентност на Георги Найденов, както и вродената любознателност му помагат да установява солидни и трайни контакти в транснационални мащаби, което гарантира развитието на неговите икономически инициативи. Огнян Дойнов, когото съм виждал отблизо един-два пъти, правеше впечатление със своята вглъбеност в изключителни световни икономически експерименти като японския, с ясните си прагматични цели.. Вълкан Шопов бе с друга мотивация – син на Добруджа, той дойде в номенклатурата с пот на челото от благороден и древен земеделски труд, знаеше истинската цена на хляба.

Но докато достигне до сътрудничество с такива хора, докато си осигури тяхната закрила в новаторските си усилия, Тончо Михайлов има много да пати и много да мисли. Защото масовото бягство от собствената си личност е било твърде стимулирано, твърде поощрявано от оня режим, който наричаме тоталитаризъм. Парадоксалното е, че именно унищожението на личността, а не диктатурата на личността, придават главните белези на споменатия тип управление. Верен на себе си, Тончо Михайлов не разчита на една или друга обществена роля, а се опира единствено на своето съзнание, което в края на краищата му предоставя правото на избор. Така излиза от силовото шуменско поле, в което е съществувал непълноценно, и започва да приема решения на друга гражданска основа, освободена от тесногръда партийност.

Из разказаното от Тончо Михайлов:

“Отидох в София като старши технолог в тогавашното Министерство на промишлеността. Там работих около година и половина. През 1964 година в началото се обади главният счетоводител и ми каза, е ТЕКСИМ ще внася инсталация за безалкохолни напитки и търсят специалист за участие в разговорите с фирмата доставчик. Аз не знаех какво е това ТЕКСИМ, дори попитах, но отидох на разговорите. Шефът на новото икономическо обединение Георги Найденов ме харесал тогава и ме покани да работя при него. Започнах в новостроящото се предприятие за безалкохолни напитки, което бе срещу Втора градска болница на булевард “Христо Ботев” и булевард “Сливница”. По договора с фирмата доставчик имаше клауза, според която преди да пуснем предприятието в експлоатация,един от нашите специалисти ще бъде приет от фирмата на техни разноски да се запознае с машините, с техниката. Мене ме предложиха да замина, от МВР имаше отказ, не ми даваха паспорт, тогава Георги Найденов, без да знае почти нищо за мене, гарантира с целия си авторитет на партизанин и крупен стопански ръководител, и ми разрешиха. Но преди да тръгна дойде един да ме инструктира какво да правя, да не се срещам с всякакви хора, въобще натъпка ме с инструкции, които тогава се даваха на всеки заминаващ. Пристигнах в Париж. Бях решил в новото наше предприятие да правя оранжада и исках да проуча какви оранжади има във Франция. В едно бистро една вечер опитах фанта. Ние не знаехме тогава, че фантата е продукт на “Кока-кола”. Аз помолих фирмата, на която бях на гости, да ме заведе в предприятието, което прави фанта. След два дни ме заведоха, обаче аз видях, че на табелата пише “Кока-кола”. Когато им казах, че не се интересувам от кока-кола, те ми казаха, че фантата е продукт на този концерн. Престраших се и влязох в предприятието Имаше десетина любопитни, чакащи първия човек от соцлагера, и то от България, най-верния сателит на СССР. Там бе първият вицепрезидент на концерна “Кока-кола” за Европа, пита ме на какъв език ще говорим, аз му казах “на руски”, и той ме прегърна, каза “Хорошо!”, оказа се, че е руски княз, емигрант, живеещ във Франция. По-късно разбрах, че зет му е шеф на полицията в Париж. Той ме покани на обед в един луксозен ресторант, след това в бюрото му. Аз му говоря все за фанта, а той ме слуша и по-едно време пита: “Можем ли да дойдем на гости в България?”

Как при такъв въпрос един българин да каже “Не!”? Отговорих, че разбира се, винаги е добре дошъл, но нека да му се обадя от България, а той в това време дигна телефона, свърза се с Брюксел – те оттогава имаха директни съобщения – и позвъни на вицепрезидента за няколко континента Никълсън, като изговори: “Нашият приятел Тончо ни кани в България!” И се уговорихме щом се върна, да се обадя кога е най-удобно те да дойдат. Прибирам се и още вечерта по телевизията гледам нещо като реклама – пияни американци пият кока-кола, направо идиотска инсценировка. Изплаших се и в служебния си доклад за командировката, въобще не писах, че съм бил в “Кока-кола.” Но след десетина дни ми казват – търсят те от Париж. Господин Макински ме пита какво стана. Казвам – поставил съм въпроса, обади ми с утре. Отивам при Георги Найденов и му споделям, че в Париж съм направил една беля. Каква беля? – пита той. Доверих му, че съм посетил “Кока-кола”, защото мислех, че фанта не е продукт на концерна. Помолих да поканим хората, с които се срещах, да дойдат да разговаряме за фанта. Оказа се обаче, че Найденов е работел в Египет, пил е кока-кола и знае, тя в края на краищата е една разхладителна напитка, лимонада. Ти не смяташ ли, пита ме, че като е гарга, рошава трябва да бъде! Смятам,отговорих, но ме е страх да ти кажа. Добре, отговори той, вдигна телефона, имаше директна връзка с Тодор Живков. Обажда му се, обяснява му, и той нарежда – елате в 13 ч. при мене.Отиваме. Аз се страхувам, крия се зад Георги Найденов. Там бе и Пенчо Кубадински, тогава министър на транспорта, тъй като цялото предприятие ТЕКСИМ бе на подчинение на това министерство, но Найденов имаше голяма свобода и голяма автономност. Каза на Тодор Живков, че съм бил в Париж, че случайно съм попаднал в завода на “Кока-кола”, тогава Пенчо Кубадински се обади: “Абе, Гето (това е партизанското име на Найденов), ти уж щеше да правиш лимонада, пък сега го обърна на алкохол”. А той казва: “Другарю Кубадински, извинявайте, но кока-колата е лимонада”. Оня така се стъписа, така изненадан остана, сякаш някой го прасна с мокър парцал по лицето. “Ами защо тогава правим такава пропаганда против?”. “Не знам!” - отговори Найденов. Тодор Живков ми направи изключително впечатление. Без да се съветва с никого решително каза: “Добре, съгласен съм!”. Върнахме се в ТЕКСИМ, аз се обадих в Париж, това бе един вторник, и те казах, че пристигат още в събота. Най-напред пристигна Макински, а след това още четирима души експерти. За няколко дни подготвихме договор и договора беше подписан. Аз настоявах за една специална клауза, а именно всички соцстрани, които след нас подпишат договор за производство на кока-кола, да плащат проценти на България. Те се съгласиха, но като занесохме договора на Георги Найденов, той веднага зачеркна това нещо. “Ти си луд, бе, - каза ми, как можеш да включваш такава клауза, нали ще ме вкараш в затвора!” Тогава бях много ядосан, не мислех, че за такива работи се влиза в затвора. А на чужденците просто не им се вярваше, че сме подписали договора. Заминаха си и след няколко месеца ние започнахме производството на кока-кола”.

За производството на безалкохолни напитки в контекста на стратегическата промяна на българската икономика пише и видният стопански ръководител Огнян Дойнов. Привеждам обширен пасаж от неговата книга:

“България отдавна беше сключила споразумение за производство на кока-кола и швепс. Основното производство обаче беше лимонадата. Всяка година Министерският съвет посвещаваше поне едно от заседанията си на хроничния недостиг на безалкохолни напитки на пазара. Безалкохолните напитки не достигаха и през зимата, но особено остро техния недостиг се чувстваше през летните месеци, от което страдаха курортите на Черно море, София и другите големи градове.

Същевременно имахме амбицията да станем модерна туристическа страна и да привлечем повече туристи и от Изток, и от Запад”.

Огнян Дойнов подчертава, че тази задача изисква оптимизиране на инвестициите по изграждане мощностите за производство и бутилиране на безалкохолните напитки. Задължително става продукцията да се реализира при наличие на достатъчен резерв за задоволяване на нуждите в национален мащаб, като се осигурят и допълнителни количества за туристическия сезон.

“От сегашна гледна точка – споделя Огнян Дойнов -възложената ми задача беше твърде елементарна. Тя се свеждаше до един модел, в който се оптимизираше себестойността на продукцията спрямо размера на инвестициите за производството и спрямо разходите по транспортиране и дистрибуция на безалкохолните напитки, което беше определящо за регионалното разпределение на мощностите и техния капаците.”

Въпреки че задачата е елементарна, начинът, по който я решава Огнян Дойнов, е новост за България. Той използва съвременните тогава западни методи за оптимизация - ПЕРТ и “критичната пътека”. През декември 1972 година му възлагат да докладва изпълнението в Народното събрание като пример за свързване на производството с услугите, тоест с реализацията на продукцията...

...И тогава в една от комисиите на Народното събрание, след като Огнян Дойнов илюстрира доклада с диапозитиви, диаграми и други нагледни средства, които показват как въпросът за производство и снабдяване се решава в развитите страни, той бива подложен на остра критика... загдето показвал камиони, специално пригодени да превозват кока-кола, а това се схващало като реклама на оборудването на западните фирми, производителки на безалкохолни напитки. “Толкова бяхме сковани във вижданията си” – заключава Огнян Дойнов.

Тази скованост на нивото на Огнян Дойнов, изгряваща звезда в икономическата и партийната йерархия, се изразява главно в другарска критика, но за Тончо Михайлов същата скованост се превръща в сериозно обвинение в какви ли не грехове, включително и шпионаж.

И все пак именно Тончо Михайлов е човекът, който вкара световноизвестната кока-кола в България. Това е неговата най-голяма заслуга в развитието на българската промишленост за безалкохолни напитки, неговата най-значителна професионална изява, неговият ответен удар срещу застиналото в идеологически догми икономическо мислене. От онези години още, от работата си по организацията на Завода за безалкохолни напитки и целенасочените контакти със западни фирми за проучване на техните постижения, на техния опит, той се нарежда на страната на хора като Огнян Дойнов – “един от строителите на нова България”

След години ще се окаже, че докато преговаря в Париж и София с представителите на концерна “Кока-кола” е следен от Държавна сигурност. Вече е разработван не просто като неблагонадежден в идеологическо отношение, но и като потенциален предател на търговски тайни и държавни интереси. Никак не са безобидни тези действия на тайните служби, след като самият Георги Найденов - човек с безупречно партизанско минало, висш офицер от разузнаването и крупен стопански ръководител бива натикан в затвора заради съмненията, че организираното от него предприятие от нов тип ТЕКСИМ е разрушително за социалистическата икономика.

... За първи път видях Георги Найденов през 1983 година в кабинета на моя приятел, известният антифашист Марин Бангиев, в сградата на Комитета за българите в чужбина. Както си говорихме с бай Марин, влезе един човек с много живи очи, двамата се прегърнаха – и тогава забелязах, че новодошлият е в костюм, най-малко с две мерки по-широк, и вратовръзката му изглеждаше връзвана много пъти, и обувките му бяха с подлепени подметки. Бе в дрехите си отпреди затвора. Както бе смачкана информацията за осъждането му, така смачкана бе и вестта за излизането му на свобода, за новите шансове, които му бяха дадени да разгърне изключителните си стопански способности. След десетина години го мярнах във Виена на един прием в българското посолство по случай Трети март. Там имаше и други бивши стопански ръководители като него, оказали се извън България. Но Георги Найденов се завърна. Основа банка, обаче не му стигна време да развие амбициозните си проекти в условията на пазарната икономика.

Из разказаното от Тончо Михайлов:

“Искам да кажа нещо и по закриването на ТЕКСИМ. В 1969 година правеха ревизия на ТЕКСИМ. Тази ревизия беше предизвикана от Пенчо Кубадински, Сава Дълбоков и др., които бяха негативно настроени към Найденов, особено след чешките събития, когато и СССР бе решително настроен против ТЕКСИМ. Ревизията продължи няколко месеца, питаха и разпитваха, даже заместник - министърът на финансите Иван Палийски ни събра нас от безалкохолните напитки и ни критикува, че много сме печелили. Тогава аз станах и го попитах: “Другарю Палийски, аз петнайсет години съм в производството, винаги са ни критикували, ако губим. Сега вие ни критикувате, че печелим. Кажете какво да правим?“ Той мълчи, нищо не каза. Това бе през лятото, отидохме на почивната станция на ТЕКСИМ в Китен. Една събота пристигна Найденов и съобщи, че Тодор Живков го извикал и казал, че ревизията е минала много добре и да продължаваме в същия дух. На другия ден Тодор Живков замина за СССР на поредно официално посещение. Било е вторник-сряда, а още в петък по телефона се обажда от Москва и нарежда в събота цялото ръководство на ТЕКСИМ да бъде при него. Аз не бях в ръководството и не присъствах на срещата, но той след половинчасова среща закрива ТЕКСИМ, освобождава всички от работа. Същият ден вечерта трябваше да пристигне делегация на концерна “Кока-кола” начело с Чарлз Дънкан, президент на “Кока-кола експорт корпорейшън”, който след това бе заместник-министър на отбраната при президента Картър, а по-късно – министър на енергетиката. Пристига вечерта, посрещам го аз, добре, че бях взел предварително аванс да водя групата на ресторант. В неделя бе предвидена среща с Найденов, но аз казах, че той е болен, няма го. В програмата бе предвидено посещение в Пловдив и среща с Христо Найденов, брат на Георги Найденов, бе директор на пловдивското предприятие – и него го няма. Гостите разбраха, че нещо има, отидохме във Варна, след това в Бургас, навсякъде разглеждахме нашите предприятия за кока-кола. От Бургас с автомобил заминаха за Турция. Турция бе единствената страна в района, която произвеждаше кока-кола. Дотогава и в Гърция не се произвеждаше кока-кола, да не говорим за соцстраните.

След пускането на предприятието бях командирован в Израел, защото бях решил да произвеждаме и оранжада. Отидохме в Израел и съвместно със специалистите съставихме концентрат специално за България. Започнахме вноса му и постигнахме оранжада, която бе много хубава, хората още я помнят. Но след седемдневната война с Израел ни забраниха да внасяме концентрат оттам. Трябваше да импортираме от Алжир, по-късно от Гърция, тъй като бе по-евтино. При едни преговори с гръцката страна гръцкият търговец ми предложи 10000 долара рушвет, за да купим от тях. Аз прекъснах разговорите, заявих, че ще се видим на другия ден. Отидох при Найденов и му казах, и го попитах какво да правя. Той каза да взема парите, обади се на Държавна сигурност. Лука Драганов се наричаше човекът от Държавна сигурност, който ме разпита за какво става дума и ме посъветва как да действам. Решихме да приема да получа парите в хотел “Плиска”, сложиха скрита камера, но аз им казах, че ще поискам парите в плик и като изляза от хотела да има човек, на който веднага да ги предам. Така и стана. На другия ден гъркът ми предаде парите, уредихме договора с него, но когато сега, преди няколко години, изисках досието си от архивите на МВР, виждам на едно място да пише, че съм предал 9000 долара, на друго 7000 долара, въобще нещо объркано. След предаването на тези пари Държавна сигурност започна да ме води за техен сътрудник, тъй като каквото съм получавал, всичко съм го предавал. До 1974 година, когато започнаха да ме следят, сметнали ме за враг, след като бе закрит ТЕКСИМ. Вече нямаше откъде да се получават такива пари, даже по това време същият гръцки търговец искаше да даде отново рушвет, уредихме аз да отида в Париж с Драганов, заедно с него открихме сметка, и му дадох пълномощно той да разполага с тази сметка. Какво е станало по-нататък не знам.

След закриването на ТЕКСИМ аз се насочих към създаването на предприятие за безалкохолни напитки към Министерството на вътрешната търговия. Успяхме да го създадем. Една година след това ни обединиха с “Пивото” и станахме “Пиво и безалкохолни напитки”. Генералният директор на “Пивото” оглави новото предприятие. Той бе закупил предварително тринадесет линии за безалкохолни напитки и когато се обединихме, той смяташе да прехвърли оборудването към пивоварните заводи и един ден да произвеждат бира, друг ден – лимонада. Казах му, че това е глупост, нямаме нито свястна бира, нито свястна лимонада, бирата ще мирише на лимонада, лимонадата на бира. Той не се съгласи, другите се съгласиха с него. Един ден ми каза, че ако не съм съгласен, ще ме уволни дисциплинарно. Направих постъпки чрез профкомитета, но там бяха на негова страна и най-накрая през август 1971 година ме уволни дисциплинарно. Заведох дело в съда, което след една година спечелих. Междувременно започнах да пиша изложение до Тодор Живков за несъвместимостта алкохолните напитки и пивото да бъдат в едно обединение, тъй като това означава да се ликвидира въобще сектора на безалкохолните напитки. Към мене се присъединиха Георги Русинов и Христо Консулов. Русинов си намери друга работа и се отказа. Остана Консулов. Мене ме викаха в Министерство на търговията, в ЦК на БКП и ме предупреждаваха, че ако продължавам да се занимавам с такива изложения, няма да си намеря работа никъде. Аз казвах навсякъде, че съм си сложил главата в торбата и няма връщане назад.. Христо Консулов също се страхуваше да даде това изложение на Тодор Живков и реши да се консултира с Костадин Гяуров, който тогава бе член на Политбюро, шеф на профсъюзите, а преди това партиен вожд в Пловдив. Гяуров харесал много изложението и казал: “Дай, аз лично ще го дам на др. Живков”. Консулов се връща в къщи, дава изложението на жена си, тя го преписва на машина и го връчват на Живков от негово име. Живков харесал изложението и наредил да се създаде работна група, която да работи по изработването на програма въз основа на моето изложение. И аз бях включен в групата, дадоха ми стая в Държавния съвет. Като отговорник на групата бе сложен Огнян Дойнов, току що завърнал се от Япония, работеше при Емил Христов.

В периода на изготвяне на концепцията и Емил Христов, и Огнян Дойнов разбраха, че аз съм написал концепцията, че всичко аз правя, и когато на следващата 1972 година бе насрочено концепцията да се разглежда в Политбюро и Министерския съвет те не поканиха Консулов, а поканиха мене да присъствам на разглеждането. Огнян Дойнов докладва, Тодор Живков каза “Другари, тъй като концепцията се внася от мое име, моля ви да се изкажете безпристрастно, независимо от интересите на вашите ведомства. Говорете като специалисти, защото като такива сме ви поканили”. Тогава стана Георги Караманев и каза, че тази концепция сме я взели за модел и на всички обединения сме дали да правят разработки в духа на концепцията. След приключването на заседанието назначиха Консулов за генерален директор. Тодор Живков смяташе, че той е автор на концепцията. Обединението се раздели на две – на “Българско пиво” и “Безалкохолни напитки”, като и двете нови предприятия минаха към Министерството на земеделието, което тогава се казваше НАПС - Национален аграрно промишлен съюз. След свършването на заседанието Караманев ми каза: “Тончо, честито, ти победи!” Аз му отговорих, но не искам да го коментирам сега. Така се създаде обединението, на което бе назначен Христо Консулов за генерален директор, а аз за началник отдел. Още преди да ме назначат започнах временно работа в НАПС. След концепцията Катя Маринова, която бе заместник-председател на НАПС, ме извика в своя кабинет заедно с Таньо Иванов, на когото тя съобщи, че го освобождават. Той иронично подхвърли, че сега като голям специалист щял съм да оправя безалкохолните напитки. Не му останах длъжен и му казах, че може да не съм специалист, но имам диплома, а ти може да си голям специалист, но нямаш диплома След един месец обединението започна работа, а мене не ме назначават, въпреки указанията на Емил Христов.

Изчаках едни-два месеца и тогава отидох при Вълкан Шопов, председател на НАПС. Той извика шефа на “Личен състав”, който почна да мънка, че отдела на ЦК не бил съгласен. Той каза да пуснат заповед на негова отговорност и бях назначен за заместник директор на научноизследователски институт, който сега се създаваше . Започнах там работа, но междувременно почна строежа на софийския завод за безалкохолни напитки – днешния БЕНАКС и мене ме пратиха за директор на завода и да ръководя строителството Разбира се, строителството завърши в срок, дори шест месеца по-рано, и след като пуснахме в експлоатация завода, наградиха ме със “Златен орден на труда” – и ме принудиха да напусна...

Защото в същото време срещу Тончо Михайлов се води една тайна война, тя е много сериозна, нанася почти неизлечими рани, може да деформира съзнанието на човека, да наруши душевното му равновесие. Това е войната на Държавна сигурност. Тя трае от 1974 до 1982 година.

Трябва, непременно трябва да проследим тази война по документите, с които разполагаме, повечето от които са с гриф “строго секретно”, но вече са на разположение на изследователите по силата на един наистина демократичен закон.

И тъй, на 26 август 1974 година началникът на Десети отдел на Второ главно управление на Държавна сигурност утвърждава предложение за откриване на дело за оперативна проверка на Тончо Аргиров Михайлов, служител в ДСО “Безалкохолни напитки и минерални води”. Мотивите са “изясняване на извънслужебните му контакти със западни специалисти и търговци” Приет е специален план за провеждане на оперативно-технически мероприятия по ДОП (Дело за оперативна проверка) “Бизон”- това е псевдонимът, който дават на Тончо Михайлов. Ето какво предвижда между другото този план:

- ще се установят и изучат връзките на обекта из средата на българските граждани; при оперативна необходимост ще се подходи към вербовка на някои от тях

- ще се изучи обкръжението на обекта по месторабота с цел придобиването на осведомител, който да информира своевременно за откритите му прояви, настроението, поведението и евентуално връзките, които би осъществил с граждани на капиталистическите страни, посещаващи обединението

- ще се проведе “М-Вихрен” на обекта с цел установяване поддържа ли кореспондентска връзка със западни граждани

- чрез Х отдел при ВГУ ще се установи за каква сделка е представила оферти западно-германската фирма “Орман и Херпс” с цел при водене на преговори да се организират мероприятия за получаване на информация за поведението на обекта по време на същите (преговорите, б.а.)

- изхождайки от оперативната обстановка и получаване данни по делото периодически ще се провеждат “М-Дунав” по месторабота и местоживеене на обекта с цел документиране на престъпната му дейност

- ще се изучи обстановката в апартамента и вилата на изселения от София Божидар Лолов, за които имаме данни, че се ползват от обекта за настаняване на чужденци и водене на разговори с тях с цел провеждане на технически мероприятия за контрол на разговорите

- ще се изучи обстановката на обекта по местоживеене с цел придобиване на осведомител, който да ни уведомява своевременно за посещенията му от чужденци, начинът на живот, връзки с лица, представляващи интерес за ДС

- ще се монтира “М-Родопи” в дома на обекта с цел да се получава информация за неговите намерения и дейност преди и след срещи с чужденци и се контролират разговорите

- периодически ще се провежда “М-Пирин” на домашния му телефон с цел получаване информация за връзките на обекта.

Следват десетки докладни записки и проучвания за обект “Бизон”, съставляващи досие от около 250 страници. Тук ще се спра на най-характерните документи от тази епична война на Държавна сигурност срещу един човек, който просто не прилича на другите. Няма да споменавам имената на оперативните работници, защото разработката на Тончо Михайлов им е била възложена като служебно задължение. Не ми се иска обаче да премълча имената на онези, които доброволно, съзнателно и целенасочено са “подавали сигнали” за своя колега. Например някой си Дилов – икономически директор на ДСО “Безалкохолрни напитки”, който съобщава следното:

“Познавам от доста време лицето Тончо Аргиров Михайлов, роден на 10.VІ. 1927 година в Кърджали. Баща му преди 9. ІХ. 1944 г. е бил кмет на същия град и е починал през 1947 година. Тончо като ученик е бил член на “Бранник”.Завършил е висшия институт за Хранително-вкусова промишленост в Пловдив и е работил на най-различни места в системата на хранителната промишленост. Наказван е многократно за несправяне в работата, злоупотреби и нанесени щети на народното стопанство. Очертал се е като безскрупулен в стремежа си да пътува в чужбина (особено на Запад), хитър, много съобразителен груб кариерист.Използувал е служебните си възможности за лично облагодетелствуване. Често е провеждал срещи с чужденци самостоятелно, какъвто е бил случая на 1. ХІ. 1972 година с представители на “Кока-кола” в Рим. Същият през м. декември 1971 година е предал в ДНМ 34 задгранични паспорта и обяснил, че някой си му ги бил оставил. Този случай е посочен в писмо...на секретариата на МВР...Сега на същия предстояло да замине за САЩ на 11. ХІ. 1972 г. заедно с генералния директор на ДСО “Безалкохолни напитки” Хр. Консулов и още двама служители.”

Оперативният работник добавя, че “др. Дилов изрази възмущението си как може човек, който е в такива съмнителни връзки с чужденци, наказван за несправяне с работа и за злоупотреби, да пътува зад граница”.

Случаят с доноса на “др. Дилов” е пределно ясен, но едва сега – тридесет години по-късно. Навремето сведение от такъв ранг служител, при това, както е подчертано в докладната, член на БКП и АБПФК (Активен борец против фашизма и капитализма), е било в състояние да предреши съдбата на един човек, на семейството му също, тъй като на наблюдение са подложени съпругата му Жулиета, сестра му Бела, брат му Васил, децата им, както и цяла поредица чужденци, с които Тончо Михайлов има служебни контакти поради естеството на професионалните си задължения. В досието се намериха разпореждания за проверка по картотеката за вражеските елементи на Хаинрих Бекер, Макс Кетнер, Уве Некер от ГФР, Енрико Роси, Франческо Този, Димитри Бибер, Северино Ферарио от Италия, Франсис Жирарден от Швейцария, Боривое Милич от Югославия.

Любопитно е сведението относно познанството на Тончо Михайлов с Михаил Ангелов: “Източникът съобщава, че на 4 декември 1974 година са пристигнали в София Антон Мутафчиев, български директор на фирмата “Фруктина” – Щутгарт, и Михаил Ангелов, собственик на фирмата “Ориент” – Щутгарт. На летище София са били посрещнати от Добрин Стоименов, гл. директор на ВТБ “Винимпекс”, Антон Нейчев, директор кантора, и Тончо Михайлов от ДСО “Безалкохолни напитки”. На летището са били и съпругите на двамата заедно с дъщерята на М. Ангелов, които са дошли няколко дни по-рано с колата на М. Ангелов. М. Ангелов е дошъл, за да замине със Стоян Варадинов, зам. ген. Директор на ДСО “Винпром” за Турция, където да се проучат възможностите за закупуване на червени вина от типа на “Гъмза”. Още на летището Антон Нейчев е отправил искане и дал списък да му се закупят в Щутгарт калник, врата и др. части на катастрофиралата му негова кола. Същият е в много близки отношения с М. Ангелов. Антон Мутафчиев... пътува с безплатни билети от “Балкан”, които са били дадени на М. Ангелов. По тази причина ще изчака връщането на М. Ангелов от Турция”.

Към това сведение е приложена справка, в която се обяснява, че Михаил Ангелов е българин, западногермански гражданин, собственик на фирмата “Ориент”, търгуваща с български вина; че Антон Мутафчиев е директор на фирмата “Фруктина” в Щутгарт, член на БКП; че Тончо Михайлов е обект на разработка.

В допълнение към написаното “източникът поясни устно, че присъствието на Тончо Михайлов на летището се обяснява с това, че неговото обединение прави внос на машини за новия завод за безалкохолни напитки чрез фирмата “Фруктина”.

В “Мероприятията” е записано: “Ще се работи за изясняване естеството на връзките между Тончо Михайлов от една страна с Михаил Ангелов и Антон Мутафчиев от друга”.

Междувременно, направена е строго секретна в един екземпляр справка за валутните спестявания на Тончо Михайлов и се оказва, че към края на 1974 година той е разполагал със 100 долара личен влог в Българската външнотърговска банка.

Следва докладна записка с малко по-друг тон по отношение на обект “Бизон”. Тя е по повод на разговор на оперативния работник с Рахо Аврамов, генерален директор на ДСО “Безалкохолни напитки и минерални води. “В процеса на разговора др. Аврамов ми съобщи, че са го викали в ЦК на БКП, за да го запознаят с полученото при тях анонимно писмо за Тончо Михайлов. В писмото се съобщава, че Михайлов е слаб специалист и че строителството и оборудването на новия завод в София, което той ръководи, ще се провали. С това др. Аврамов не е съгласен, тъй като за него Михайлов е един от най-добрите специалисти в областта на безалкохолните напитки. По повод обвинението, че Михайлов често пътува на Запад, др. Аврамов ми каза, че за това го е викал при себе си за обяснение. Тончо Михайлов е отговорил, че действително по време на екскурзията със семейството си на Запад през 1974 година е посетил някои западни фирми, за да уточни спецификации по доставката на оборудването. Др. Аврамов му обърнал внимание, че без да е упълномощаван от обединението за това няма право на такава дейност. Михайлов доста смутено му отговорил, че щом това е неправилно, за в бъдеще няма да се занимава с такава дейност. В писмото се обръща внимание и на това, че Михайлов злоупотребява с имената на отговорни хора от държавния апарат. Др. Аврамов сподели, че той поддържа контакти с др. Огнян Дойнов, др. Димитър Димитров – зав. отдел “Организационен” в ЦК на БКП.”

В досието е архивирана и справка относно връзката на обект “Бизон” с югославски граждани. Това е всъщност запис на няколко телефонни разговора на Тончо Михайлов с Марко Танасович – директор на кантора в “Универсал”, Белград и Жан Атанасов, български гражданин, служител в представителството на “Универсал” в София. Михайлов търси Драгиша Драгишич , но на телефона идва и разговаря с Михайлов във връзка с касите за бутилки. Михайлов иска оферта за тях, после пита “Какво става с другия въпрос?” Жан отговаря, че във връзка с “другия въпрос” Драгишич е заминал за Белград и ще се върне утре.

Не ти ли се струва, драги читателю, че “другият въпрос” прилича малко на чертежите на прахосмукачката, които “нашият човек в Хавана” от романа на Греъм Гриин изпраща на шпионската централа като чертежи на нов тип летящи бомби? Но докато романът е всъщност пародия на съчинения за шпиони и шпионски приключения, “другият въпрос” се приема съвсем сериозно за проучване... във връзка с касите за бутилки, които на всяко едно подобно предприятие в света все не достигат. Откъде толкова енергия, откъде и толкова пари в края на краищата за следене и подслушване на делови хора и делови разговори?

Следват доносите на агента “Калинов”. Те пък са свидетелство за трудолюбието на доносника. Но какво всъщност донася на Държавна сигурност “Калинов”? Сведения, които е почерпил от самия Тончо Михайлов, споделени в колегиален или дори приятелски разговор – нека не забравяме, че “Калинов” е от близкото обкръжение на обект “Бизон”.

Ето, впрочем, съдържанието на някои агентурни сведения, за които са се плащали пари:

27 март 1975 г. “В разговор с моя приятел разбрах, че Т. Михайлов е много близък с Уве Некер – собственик на фирмата “Ортман и Хербст”. Познанството им датира още от времето, когато са договаряли оборудването на Пловдивския и Варненския завод през 1966година. През лятото на 1974 година, пътувайки на екскурзия в чужбина, Тончо Михайлов се е отбил при Некер. По време на същата екскурзия той е посетил и фирмата “Кронсе и Алборен”. Уве Некер е женен от около година и половина за рускиня на име Люба. Същият ще идва във връзка с откриването на Завода за пиво в България”.

Донесенията са писани от старши лейтенант Л. С., който е водещ на оперативната разработка на Тончо Михайлов. “Моят приятел” – това е “Калинов” и той бива наричан така да не би някой по някакъв начин да разбере кой е точно човекът-сянка до “Бизон”. Но както ще види читателят по-нататък, сведенията на “Калинов” са преразказ на обикновена, всекидневна делова работа с чуждестранни партньори за новото производство. “Моят приятел” докладва на ухо за неща, които стават пред очите на всички и са планирани предварително...

И му се поставя вижте каква задача: “В разговор с обекта (Т. Михайлов, б.а.,) да подхвърли, че Некер е канил специализантите в ГФР на вечеря и би следвало да се помисли за нещо подобно при посещението му у нас с цел да се провери реакцията на обекта”. Страшен ход, нали? Сякаш деловите обеди и вечери не са част от всякакви преговори Втората задача по същия документ оформена така: “Да установи проектира ли се сключване на сделка с югославската фирма “Универсал” за доставка на палети” – като че ли става дума за незаконно или нелегално действие

6 април 1975 г. “От моя приятел научих, че между 21 април и 25 април в София ще дойдат чужденци от “Кока-кола” – Рим, във връзка организацията на търговията в София специално за новия завод. Филми и лекционен материал е подготвил Бибер. Ще бъдат също така Аджар, Роси, Жирарден и Ферарио. От същия приятел научих, че проектираната сделка с югославската фирма за доставка на пластмасови каси – представител Марко Танаскович, няма да се осъществи. Марко Танаскович е бил представен на Тончо Михайлов от Иван Иванов през 1972 година, служител в Българското търговско представителство в Швеция”.

Към донесението е приложена справка, от която става ясно, че всички споменати лица са “известни”, с изключение на Иван Иванов. И на осведомителя се поставя следната задача: “Да ни уведоми своевременно за посещението на горните чужденци в Завода за безалкохолни напитки, и за срещите, които те ще проведат с наши граждани.” Значи и срещите са планирани предварително с оглед деловото партньорство. Но защо тогава трябва да се следят?

12 април 1975 г. “Проведох извънредна среща с агент “Калинов”, на която той ми съобщи следното:

На 9 април сутринта обектът на строителството на Завода за безалкохолни напитки е бил посетен от Ферарио и съпругата му. След като е провел там разговор с Тончо Михайлов веднага си отишъл. Няколко минути след това Тончо Михайлов също напуснал обекта. Агентът предполага, че Тончо Михайлов е отишъл в ресторант “София”, където е бил поканен на обяд от Ферарио. По този повод една от служителките на Завода е споделила: “Тончо за будали ли ни смята, можеше заедно с Ферарио да излезе от работа, а не няколко минути след него. На всички е ясно, че отиват заедно на обяд”.

Трагикомичната шпионска операция е последвана от свръхважната задача “Калинов” да участва “в посрещането на Аерогарата на западногерманските техници под предлог, че чака чантата с документите, която трябва да му бъде изпратена от ГФР. Да ни информира за поведението на Тончо Михайлов при посрещането.”

Мда, да не би Тончо Михайлов да се усмихне по-така на гостите, да извика “Хайл Хитлер!” или нещо подобно...

19 юни 1975 г. “В разговор с моя приятел разбрах, че вчера Ферарио е пристигнал в София във връзка с монтажа на машините в сиропеното отделение и инсталацията за обработване на водата от фирмата “Боно”, Италия. Ферарио е пристигнал със самолет от Виена, а същият ден вечерта е пристигнала съпругата му. Ще престоят у нас около една седмица, след което Ферарио ще замине за Унгария и отново ще се върне в Италия. Към 15.30 ч. Тончо Михайлов и Ферарио са отишли в завода. Към 18.15 ч. моя приятел заедно с Ферарио и Михайлов са отишли на гости на последния. Там са стояли до 19 часа, след което са излезли заедно. Михайлов и Ферарио с колата на Михайлов са заминали за аерогарата, а моят приятел се прибрал със собствената си кола у дома”.

“Калинов” е пропуснал да отбележи, че 19 юни е рожденият ден на Тончо Михайлов, че са отишли на гости на последния вероятно по този повод. Според приложената справка, “Северино Ферарио е инженер-химик в техническия отдел на “Кока-кола” в Рим. С малки прекъсвания ще престои у нас до края на монтажа на оборудването на Завода за безалкохолни напитки – кв. “Хладилника”, до края на август 1975 г.”

Поставената тук задача на осведомителя е направо изумителна – В разговор с Ферарио да установи кога ще пристигне у нас Франческо Този”, отговорникът за България.

Предвидено е и специално мероприятие – “Ферарио ще бъде настанен в оборудвана стая”, т. е. ще се подслушва и наблюдава със специална техника.

19 юни 1975 г. (продължение). В разговор с моя приятел разбрах, че през 65-66 година в ресторант “Рила” се е състояла среща, в която са участвали Този, Димитър Михайлов , Тончо Михайлов и Димитър Калчев , на която са разговаряли за производството на кока-кола у нас. Разговорът е воден от Д. Михайлов от името на Георги Найденов. Между другото Д. Михайлов подхвърлил на Този, че Г. Найденов не е съгласен с участието на Макински (от “Кока-кола”, Рим) в бъдещи контактни разговори с нас, тъй като в СССР бил хванат и задържан за шпионаж. По този повод Този е казал, че той вече не е в една компания с Макински и няма нищо общо с него. За Макински моят приятел не е чул нищо и не знае къде се намира сега. Макински е участвал в първите преговори на наши представители за производство на кока-кола. Моят приятел споделя, че към 1970 година в “Кока-кола” в Рим е работил като химик Розели – Лоренцини, който е посещавал през този период нашата страна. Неговият баща е бил командващ флота на НАТО. Горният факт моят приятел е научил от другите сътрудници на “Кока-кола” – Луис Жуани и Аджар. В края на 71 г. Розели е напуснал “Кока-кола” и заминал за САЩ, където постъпил на работа в термоядрения център в Кейп Кенеди. Понастоящем същият е на работа в термоядрения център във Франция.”

Тук мероприятието “Настаняване в оборудвана стая” се отнася за Франческо Този.

5 септември 1975 г. “В разговор с моя приятел разбрах, че откриването на завода е отложено за 6 ноември, след като това е уточнено с др. Г. Йорданов. В момента в завода се намира английският специалист от фирмата “Швепс” – Хорис. Същият владее добре немски език и се съпровожда от преводача Владимир Христов – бригадир в завода”

В справката се казва: “След посещението на др. Георги Йорданов в Завода за безалкохолни напитки и взето решение официалното му откриване да стане на 6 декември 1975 година. Във връзка с това ще бъдат поканени всички представители на западните фирми, доставили оборудване за него”. Възниква въпросът в какво е подозиран Тончо Михайлов, след като той отговаря за това оборудване и от висотата на контактите му със западните фирми зависят немалко неща – срокове, качество, оферти?

За преводача се казва, че ще бъде използван за работа по обекта на ДОП “Бизон”. Е, няма милост, няма и покой. Ясно е, за какво са били западните специалисти, ето, предстои откриването на завода, т..е. привършването на взаимоотношенията със специалистите на “Кока-кола” на този етап на сътрудничество, но Тончо Михайлов ще бъде следен от още един агент

Задачата по това агентурно сведение е следната: “В разговор с Михайлов да установи кога се предвижда посещение на западни специалисти в завода. Чрез строителите в завода да ускори обзавеждането на кабинета на Атанас Филипов с цел настаняването му в него. (Атанас Филипов е партиен секретар на завода). Предвижда се неговият кабинет да бъде използван като база за провеждане на мероприятия по обекта “Бизон”.

Следва и мероприятието – “Ще продължи изучаването на обстановката по месторабота на “Бизон” с цел провеждане на техническо мероприятие”.

Защо е всичко това? Или пак се сблъскваме със ситуацията, когато системата подхранва системата?

Крайният резултат от сътрудничеството на “Калинов” с лейтенант Л. С. е планът, съставен през януари 1976 година, според който “Ще се изготви предложение за недопускане на обекта да замине на задгранична работа.”

Из разказаното от Тончо Михайлов:

Веднага след това по решение на районния комитет на партията трябваше да напусна завода. Работих известно време като ръководител на една кравеферма и подадох документи да отида на работа в Куба. И наистина в началото на 1977 година заминах. Пак ми бяха отказали паспорт, но Димитър Димитров, зав. Организационния отдел на ЦК на БКП, който ме познаваше от Пловдив, уреди въпроса. За две години в Куба създадох доста проекти, хората бяха много доволни от мене, но не ми предложиха договор за продължаване на работата. Чак през 1998 година, когато си видях досието, в обем на около триста страници, разбрах, че от България са пратили писмо до Куба да бъда следен и разработван

Когато си тръгвахме от Куба имаше среща по случай сесията на правителствените делегации за сътрудничество с Куба. Присъствах и аз на приема за Андрей Луканов, който ме познаваше отпреди, по време на сключването на договора със “Швепс” и “Кока-кола”. Тогава го помолих да ми уреди среща с някои от кубинските ръководители. Той ми уреди среща с Флавио Браво и преди през месец февруари да си тръгна за България отидох но среща с него и му споделих, че от две години наблюдавам нещо ненормално. В тая плодородна земя на пазаря няма ни един плод, никакъв зеленчук, като ходим на гости си носим за подарък една главичка чесън. А във крайградските финки – частни земеделски стопанства, има. И питах аз стопаните защо не носят за продан на пазара. Да не сме луди, казваха, ако един килограм домати ни струва един лев, то там трябва да го продаваме по петдесет стотинки Продукцията стои и гние по нивите, изяждаме я, но по-добре, отколкото да я изнесем на пазара.

За моите безалкохолни напитки. Работата бе труда поради липса на амбалаж. В същото овреме у населението имаше милиони бутилки амбалаж, защото по купонната система се полагаше такава напитка срещу замяна с празен амбалаж. Амбалажът нямаше цена и това ме накара да кажа на Флавио Браво, че е грешен подходът им, че трябва да се определи цена на амбалажа и да изкупят този амбалаж, който е в населението. Казах му и други мои наблюдения, той ме накара да напиша всичко това и ми каза да не си тръгвам. Разбрах че година по-късно са пуснали свободен пазар, започнали са да изкупуват амбалажа. “

В Хавана се появяват още две “сенки” на Тончо Михайлов. Това са агентите “Георгиев” и “Валентин”.

Ето едно агентурно сведение от “Георгиев”:

“Приятели на източниците като били в Мексико узнали, че работещият в Хавана Тончо Михайлов бил прекарал в Мексико Сити, Акапулко и други градове времето от 3 до 10 януари. Било станало известно, че през това време той е бил и на гости на кубински граждани, към които бил препратен от кубинци в Хавана. Там в Мексико Сити и Акапулко той бил се свързал с “Кока-кола”, ръководителите на клон Мексико, и му били предоставени възможности да разговаря по телефона с Атланта в САЩ, където бил центъра на “Кока-кола”. Водил бил разговори и с Хале – вице-президент на “Кока-кола”, и с Чарлз Дънкан – бивш президент на “Кока-кола – експорт корпорейшън”, а сега помощник министър на отбраната на САЩ”

В предвидените по донесението мероприятия се казва: “Чрез “Секретариат” – МВР, отдел “Международни връзки” да бъдат възложени задачи на нашия ОР в Куба за наблюдение поведенията и действията на Тончо Михайлов”.

Като задача най-неочаквано се поставя следното: “Да наблюдава поведението на Славчо Тодоров Астинов при контактите му с представители на чужди фирми, които идват в страната във връзка с проекта “Дръстър”.

Появява се още един агент – “Валентин”. Ето неговото единствено сведение, намерено в досието на Тончо Михайлов. Единствено, но изпълнено с много злоба и лична омраза, която не може да се скрие:

“По договор Тончо Михайлов работи като технолог-проектант по консервната промишленост в Центъра за проектиране към Министерството на хранителната промишленост. Тъй като отдавна е напуснал консервната промишленост, още с идването си в Куба прави всичко възможно да работи като специалист технолог в безалкохолната промишленост. За целта много пъти е разговарял с негови непосредствени ръководители от МХП за евентуално създаване на българо-кубинско дружество или бюро за внедряване на лицензната безалкохолна напитка “Швепс” в Куба. За целта си служи с името на Андрей Луканов и твърди, че преди да напусне България е разговарял с него по този въпрос и тук говори едва ли не като упълномощено от него лице. Бореше се за създаване на това дружество, като считаше, че при евентуалното му създаване той ще работи в него като ръководител или представител на българската страна. Пред отговорни кубински фактори от МХП винаги се е представял като специалист, работил в много тесни връзки с редица западни фирми като “Кока-кола” – САЩ, Швепс” – Англия, “Холщаин” и “Канерт” – ГФР и др. и е предлагал услугите си за посредничество с тези фирми. Прие посещението му в Мексико през м. януари 1976 година като турист се свързва с фирмата “Кока-кола” в гр. Мексико. По негови думи е искал на няколко пъти среща с директора на “Кока-кола”, но не е успял да разговаря с него. Сближил се е само със секретарката на фирмата. Тя и мъжът й са улеснили Михайлови с лека кола при разглеждането на град Мексико. Като реванш той ги е поканил да му гостуват в Хавана и ги очаква в края на т.г. или в началото на следващата.

През м. март по негово настояване Михайлов е имал среща с др. Олива, началник Управление “Научни изследвания и технически прогрес” при МХП . Тончо е развил редица идеи за внедряване с негова помощ на лицензни безалкохолни напитки “Швеепс” и кока-кола, за кубинска доставка с цистерни и бутилиране у нас на ром “Хавана клуб” за всички социалистически страни и други подобни идеи. Неговите предложения са били мотивирано отхвърлени от Олива. Вследствие на това Михайлов се е държал доста арогантно и нахално, като е казал, че кубинците не разбират много неща. Кубинецът се ядосал много и заявил на Михайлов, че в чужда къща той не може да се меси и командува. С това прекратили разговора. Михайлов е обиден, че кубинските ръководители и специалисти от МХП не го търсят по никакви въпроси на безалкохолната промишленост и не са го информирали са срещите и решенията на тричленна кубинска делегация, посетила България за разговори по тези въпроси. Михайлов винаги е много активен, като непрекъснато развива все нови и нови идеи, в чиито крайни цели се виждат изгодни за него облаги. Не може да стои нито един ден спокоен, без да мисли и прави разни комбинации.”

И за да хвърли още съчки на кладата на еретика, “Валентин” донася половин година по-късно, че Михайлов е “виждан често да се навърта около големите хотели в Хавана. Търсил е контакти с чужденци, вероятно за закупуване на долари. За отбелязване е, че при срещите ни и взаимните ни гостувания е проявявал голяма резервираност и въздържаност с цел от него да не изтича информация”.

Из разказаното от Тончо Михайлов:

Завърнах се в България през февруари 1979 година. Работих известно време в Агрокомплект, известно време в град Септември, във винарското стопанство. “

С работата на Тончо Михайлов в това винарско стопанство е свързан и финала на тихата, злостната и коварната война на българската държава срещу един свой поданик. Тук ще цитирам изцяло един уникален документ. Това е доклад от инж. Георги Атанасов Русенов до заместник-председателя на НАПС Светозар Георгиев и до главния директор на винарското стопанство “Академик Неделчев” в град Септември.

“В изпълнение на Вашата устна заповед да се изяснят някои сериозни обвинения относно произхода, политическите и трудови качества на инж. Тончо Михайлов, поставени от секретаря на учрежденския ПК др. Захариев, направих следните проучвания и установих:

1. Сведенията, дадени на др. Захариев, са от кадрово досие на Т. Михайлов, намиращо се в отдел “Кадри”. Досието, поискано по официален път, не се предава, отговаря се, че няма такова. Това досие беше взето и четено от др. Пунчев. От направените извадки от др. Пунчев се вижда, че др. Т. Михайлов се обвинява сериозно в следните направления:

1.1. Произхожда от реакционно семейство. Баща му е бил кмет в гр. Момчилград преди 9. ІХ. 1944 г., а майка му журналистка с отрицателно отношение към прогресивното движение тогава.

– Т. Михайлов е бил бранник в гимназията.

– Странил е от младежкото движение след 9.ІХ.1944 г.

- Извършвал е валутни спекулации: закупил е лека кола “Фолксваген” с трансфер на валута и неправилно е изразходвал валута, получена от гръцката фирма “Арванитис” за времето, когато е бил в тази страна за сметка на фирмата.

– Има лоша трудова дисциплина. Наказван е многократно (6-7 пъти).

- Сприятелява се с отговорни лица.

Тези обвинения се базират на:

а) характеристика на Т. Михайлов от бившето ДСО “Безалкохолни напитки и минерални води”, подписана лично от мен;

б) характеристика, издадена от ВИХВП, Пловдив.

в) заповеди за назначения и други.

За изясняване на посочените по-горе тежки обвинения, както и за набиране на материали за по-пълното и по-точно установяване на политическите, трудови и човешки качества на Тончо Михайлов направих проверки в Момчилград, Кърджали Шумен, Пловдив и София.

При проверката се установи:

2.1. Тончо Аргиров Михайлов е роден на 19.06.1927 г. в Кърджали. Произхожда от работническо тракийско бежанско семейство. Баща му Бечо Тонев Бакърджиев и майка му Мата Костова Бакърджиева са родени в с. Чобанкьой, Дедеагачко, сега покойници Майка му е била тютюноработничка, а баща му работник, прислужник и бюфетчик. Той е осиновен на тригодишна възраст от сестрата на баща му Мара Тонева Михайлова, сега Стоилова. Живял е в семейството на осиновителите само три години – от 1941 до 1944.

Осиновителите са живели дълго време в Момчилград. Осиновителят Аргир Михайлов е бил секретар-бирник на общината преди 1934 година, а след това е работил като просбописец. Мара Михайлова се е занимавала със журналистика както преди, така и след Девети септември. Преди тази дата Мара и Аргир Михайлови не са имали противонародни прояви. Ползвали са се с уважението както на турското, така и на българското население. Вършели са просветителска дейност – основатели са на читалището в града. През този период от време в Момчилград не е имало революционно движение и не е съществувала поляризация в политическите убеждения на населението. Установи се, че Аргир Михайлов никога не е бил кмет. Тук е направена преднамерена грешка от проучващите го или се обърква с втория съпруг на осиновителката Илко Димитров Стоилов, който е бил кмет на Момчилград, но през 1948 година като представител на народната власт. През периода 1941-1944 г. семейството на Аргир Михайлов се преселва в Гюмюрджина . Тук то дружи с прогресивно настроени среди. Дори според полицейските архиви осиновителката е квалифицирана като комунистка. Това становище на полицията е потвърдено и от АБПФК Анастас Примовски. В своето сведение последният доказва, че кръг от комунисти са дружили със семейството на Аргир Михайлов, в дома на който са слушали редовно Радио Москва, като са били подпомагани активно, когато са изпадали в беда.

2.2. Самият Тончо Михайлов е бил добър ученик. Членувал е в “Бранник”, откъдето е бил изгонен заради защита на ученици от турски и еврейски произход. Подпомагал е изоставащите ученици. Това се потвърждава от сведенията на Анастас Примовски, от сведенията на неговата учителка и класна, комунистката Кирила Герджикова, и от сведенията на неговия съученик, сега редактор във в. “Работническо дело” Иван Андреев. Веднага след Девети септември 1944 г. той се включва активно в обществения живот на гимназията, като е бил основател и ръководител на танцовия състав.

Сведенията за Тончо Михайлов като студент също не са точни. Дадената характеристика от Института, който е завършил, е невярна. Това особено ярко е показано в сведенията на н.а. проф. Димитър Русков и Златка Рускова. През този период те заедно с Т. Михайлов са развивали активна дейност в колектива “Йорданка Чанкова” – мероприятие на ГК на БСП, ГК на РМС и ГК на ОФ. Той е бил ръководител на танцовия състав и член на ръководството на колектива и младежката организация. До създаването на ДСНМ той е бил член на ЗМС, ръководен от Лалю Ганчев. Като член на колектива е бил три пъти на бригада. През време на бригадата и други мероприятия на колектива се е отличавал с трудолюбие, инициативност и дисциплина. Бил е ръководител и на танцовия състав на академичния колектив “Адалберп Антонов – Малчика”. Известно време е работил като платен сътрудник в ГК на ОФ, Пловдив.

Тончо Михайлов завършва висшето си образование през 1952 година и се дипломира с първите осем, завършили този институт, като по-голямата част от неговия курс са дипломирани много по-късно. При петобалната система, каквато е била тогава, неговата диплома е с оценка много добър - 4.

2.3. Трудова дейност.

На 16 юли 1952 година на следващия ден след дипломирането си Тончо Михайлов постъпва на работа като специалист винар във ВИНПРОМ – Асеновград, където работи до 10 декември, когато постъпва в казармата.

След уволнението си през януари 1954 г. по разпределение заминава на работа като старши технолог във ВИНПРОМ , гара Цар Крум.

В характеристиката, подписана от Стоян Тонков, генерален директор на ДСО ВИНПРОМ до 1961 година се вижда, че още като стажант през 1951 година Тончо Михайлов се проявява като любознателен и трудолюбив младеж. В Асеновград работи много добре. Във ВИНПРОМ, гара Цар Крум, се изявява като добър организатор и добър специалист. По негово време предприятието редовно изпълнява плана си по всички показатели. С активното му съдействие е създаден и утвърден коняка “Плиска”. Със своята активна и компетентна дейност допринася извънредно много за реконструкцията и модернизацията на предприятието, през което време се утвърждава като добър специалист и дисциплиниран работник. По семейни причини напуска ВИНПРОМ и преминава на работа като технолог в консервния комбинат “Тодор Петков” – Шумен, в началото на 1957 година.

В това предприятие той се изявява също като добър специалист и като организатор проявява високи качества. Това дава основание на ръководството да го издигне на длъжност главен инженер на завода. На тази длъжност се справя много добре. През негово време Шумен постига производство на 4000 тона белени домати, каквото количество, а така също и качество, никъде в страната не е произвеждано. Благодарение на широко разгърнатата от него дейност и по негова лична инициатива е бил разработен проект и построен и въведен предсрочно в експлоатация нов модерен консервен комбинат. По това време той има високата оценка на ОК на БКП и особено на тогавашния първи секретар Борис Николов. Награждаван е многократно. През декември 1962 година е привлечен на работа в София в Управление “Консервна промишленост” при Комитета по промишлеността. Когато напуска предприятието, последното е първенец в страната и носител на знамето на Министерския съвет.

Работата му в Комитета по промишлеността е била много добра. По искане на ръководството на ДСО ТЕКСИМ през 1964 година му е разрешено да премине в последното като главен инженер и директор на строящото се тогава предприятие за безалкохолни напитки. Предприятието се въвежда предсрочно в експлоатация. Няколко месеца по-късно е преместен на работа в обединението като началник на отдел производствено-технически.

В своята работа като специалист и тук проявява голяма инициатива, познания и упоритост, с което допринася твърде много за бързото проектиране, изграждане и оборудване на фабриките за газирани напитки на световно ниво.

През този период създава нови асортименти и се внедряват две негови изобретения. След закриване на ТЕКСИМ остава на работа в ДСО “Безалкохолни напитки и минерални води”, по-късно в ДСО “Българско пиво и безалкохолни напитки” като началник отдел производствен, откъдето е уволнен дисциплинарно през 1971 година.

През 1972 година за известен период работи в Министерството на земеделието и хранителната промишленост като главен специалист. В края на 1972 година след създаване отново на ДСО “Безалкохолни напитки и минерални води” е назначен за заместник- директор на предприятията за безалкохолни напитки, а по-късно е преназначен за директор на новостроящия се завод за безалкохолни напитки в София. За предсрочно въвеждане на този завод в експлоатация е награден с народен орден на труда – златен. Веднага след това по собствено желание напуска завода.

След това заминава като съветник в Министерството на хранителната промишленост в Република Куба. Трудовата и обществената му дейност в Куба са оценени много високо, което се вижда от изпратената и приложена характеристика.

След връщането му в България започва работа в ВТО “Агрокомплект”. Макар тук да работи само няколко месеца, на него му е дадена висока оценка.

През цялата си трудова дейност Тончо Михайлов е наказван 7 или 8 пъти. Заповедите за наказания се групират в два къси периода. Първите заповеди са на ДСО ТЕКСИМ, като една от заповедите, подписана от Христо Миланов, е за дейност, която той не е ръководил - доставка на резервни части за оранжериите.

Втората група заповеди са през 1971 и 1972 година, издадени от тогавашния генерален директор на ДСО “Българско пиво и безалкохолни напитки” Таню Иванов и са резултат на лични отношения, породени от принципни различия относно съвместимостта на пивоварното и безалкохолното производства.

Първата заповед за дисциплинарно уволнение е анулирана от съда, а останалите три са издадени в един ден, което ясно говори за личното безпринципно отношение от страна на Таню Иванов. Оценка за субективния и тенденциозен характер на тези заповеди и направена в стенограмата на изказване на другаря Тодор Живков при утвърждаването на концепцията за развитие на безалкохолните напитки за периода 1972-1990 година.

2.4. Проверката показа, че и обвиненията за валутна спекулация са неверни и тенденциозни.

Валутата, придобита за закупуване на лека кола “Фолксваген” е закупена на законно основание в съответствие със съществуващите тогава нормативни документи. Тя е преведена по официален път чрез Външнотърговската банка от АБПФК Стоян Тонков – представител на дружество “Фруктина”, Щутгарт. Самият факт, че е разрешено превеждането на валутата и закупуването на колата от официалните и компетентни органи опровергава обвинението

Относно въпроса да незаконно използваната валута от Тончо Михайлов, получена за дневни и квартирни пари от гръцката фирма “Арванитис” в пълен размер, която е била по-висока от полагаемите се по наредбата за командировки в чужбина има официално становище на главната прокуратура. В резултат на това решение е било прекратено търсенето на всякаква отговорност. Анулирани са всички заповеди и други решения по този въпрос.

Използването на това обвинение по-късно доказва злонамерена недобросъвестност, разчитайки се на неизвестността на това становище на главната прокуратура.

2.5. Колкото до обвинението, че се сприятелявал с отговорни другари, такова може да се отправи към всеки, но то не може да се възприеме като недостатък. Ако има такива познанства те могат да бъдат в резултат само на принципна основа, произтичащи от неговите качества, висока теоретическа и практическа квалификация, точности задълбоченост в работата си, динамизъм, смелост, нетърпимост към неграмотността, инертността, бездушието и безотговорността в работата Той е неизчерпаем източник на все нови и по-нови конструктивни и ефективни идеи. Това му качество е най-силно изразено и то е най-типично за неговата същност.

По непонятни причини анулираната от ръководството на бившето ДСО “Безалкохолни напитки и минерални води” през 1971 година характеристика след задълбочено извършената проверка е приложена отново в неофициалното досие. |В същото време са изчезнали автобиографията и отделни сведения, имащи положителна оценка.

Освен събраните писмени сведения и документи, които прилагам, съм водил и устни разговори със Славчо Ив. Трингов – дългогодишен председател на ГНС в Момчилград, сега председател на Общинския комитет на ОФ и член на бюрото на ГК на БКП, с Борис Тодоров Коруев – председател на Комисията за народен контрол, със Славчо Сариев – сътрудник на комисията за народен контрол, Димитър Гогов – председател на ОНС, Кърджали, с Борис Николов – първи секретар на ОК на БКП, Шумен и др.

На основа на горното:

Предлагам да се изтегли досието на Тончо Михайлов и се направи нова характеристика, отговаряща на истината, потвърдена от набраните материали.

За верността и обективността на горното се подписвам.”

Наистина горният документ може да се приеме като последен във ведомствената война срещу Тончо Михайлов. Война, водена от колеги-съперници, от слаби специалисти, осигуряващи си по този начин някаква стабилност, от кариеристи, гледащи да отстранят всеки потенциален кандидат за високите постове.

За същата война накратко е разказано и в книгата на Огнян Дойнов “Спомени”:

“През 1998 година Тончо Михайлов, бивш директор на Завода за безалкохолни напитки в София, човекът, който внася кока-колата в България като служител на “Тексим”, близък приятел на Дойнов и участник в екипа по разработката на пазарната стратегия за производството на безалкохолни напитки през 1972 година, отваря досието си. Дело за оперативна разработка (|ДОП) “Бизон” е заведено през 1974 година от отдел Десети на Второ главно управление на Държавна сигурност “въз основа на данни, че Тончо Михайлов поддържа непрекъснато контакти с представители на западни фирми. В процеса на делото се получиха данни по “М-Пирин”, че обектът поддържа много близки връзки с др. Огнян Дойнов, заместник – председател на Министерския съвет, и др. Димитър Димитров – зав. Отдел “Организационен” на ЦК на БКП. С др. Дойнов връзката е на лична основа. По непроверени данни двамата са учили заедно” . На 23 декември старши лейтенант Лъчезар Стоянов предлага “в подходяща форма да бъдат информирани другарите”.

Вероятно това не се е оказало достатъчно, защото Дойнов не се отказва от приятелството си с Тончо Михайлов.

През 1977 година Михайлов заминава на работа в Куба като съветник към Министерството на земеделието, но и там Второ главно управление изпраща “строго секретно писмо” – “да се разпореди на оперативния работник по ДС в Куба да организира съвместно с кубинските органи за сигурност наблюдение на обект “Бизон”, “да се организират мероприятия за наблюдение поведението и действията на обект “Бизон” до края на пребиваването му в Куба. Особено внимание да се обърне на контактите на обекта с представители на фирми от капиталистическите страни, незаконни валутни сделки, корупция и морално разложение”.

В началото на февруари 1981 година след създаването на Българската индустриално-стопанска асоциация (БИСА), Тончо Михайлов е назначен за главен специалсист в направление “Стратегически проучвания. Старши лейтенантът от ДС веднага провежда среща с един от заместник-председателите на БИСА. “Назначението му е станало с личната намеса на др. Дойнов – пише той в докладната си записка от 17щ март 1981 г. И констатира, че Тончо Михайлов “непрекъснато е ползван за съветник на отговорни служители в ЦК на БКП и Държавния съвет”.

Мълчаливата борба с Държавна сигурност за този талантлив човек с “буржоазен” произход продължава осем години.

“Огнян ми каза: “Трябва да те махнем по-далече оттук!” и ме изпрати в Мозамбик като съветник на министъра на индустрията – спомня си Тончо Михайлов. Той работи в Мозамбик от 1982 до 1992 година, когато се връща в България, за да участва в промените. Днес Тончо Михайлов е собственик на предприятие за производство на сладолед “Роял ТМ”.

През 1982 година заключението по ДОП “Бизон” е, че лицето “действително поддържа връзки с представители на западни фирми, но не се доказа, че провежда някакъв вид подривна дейност и не е в престъпни връзки със западни граждани”. Старши лейтенантът от ДС предлага ДОП “Бизон” да бъде прекратено. Може би защото в Мозамбик българската Държавна сигурност няма възможност да следи “лицето”

Из разказаното от Тончо Михайлов:

“През 1980 година ме изпратиха в Ирак, където България бе започнала да строи завод за минерална вода и пепсикола. Направиха ме ръководител на обекта. Екипът бе няколко месеца преди мене и заварих там доста хаос.- Нямаше нито един зидар, нито един строителен специалист. Изпратили секретарки, шофьори, преводачки...И аз се чудех какво да направя, за да събера хора, с които ще се работи-. Тогава започна войната между Иран и Ирак, и тъй като в същото село паднаха няколко бомби, аз ходих в иракското министерство, също така и в нашето посолство, и просто осигурих връщането на целия екип. В България ходих при Андрей Луканов и шефа на организацията, която ни изпрати в Ирак, и казах, че съм готов да се върна в Ирак, да завърша за една година обекта, но аз да си подбера екипа. След това разбрах, че са пратили екип, който е закъснял с три-четири години и са завършили обекта с над седем милиона долара загуба. След окончателното ми връщане в Ирак започнах работа в НАПС, там беше Светозар Георгиев, мой познат, но при един разговор с Огнян Дойнов той ме покани на работа в БИСА. Дойнов знаеше всичко за мене, той е бил в течение на това, че ДС ме следят, и тъй като бе председател на Българо-мозамбиканската смесена правителствена комисия за сътрудничество уреди ми да замина за Мозамбик като съветник на Министъра на индустрия В Мозамбик започнах през 1982 година и още на следващата година с техния министър дойдохме на работно посещение в България. Не без моите съвети в Министерството на индустрията на Мозамбик станаха организационни и структурни промени, бе създаден Комитет по лека и хранителна промишленост, по-късно разбрах, чак след седем-осем години , че министърът ме е мислел за човек на нашата държавна сигурност, пратен да го следя. Той бе бял и мислеше това ,още повече че, лично президентът Самора Машел нареди да му стана съветник.

Как стана отиването ми в Мозамбик? През 1982 година Дойнов ме включи в българската делегация за преговори в Мапуту, там се срещнахме със Самора Машел и министъра на индустрията. Още тогава ме приеха за съветник. След като преминах към леката и хранителната промишленост извика ме новият шеф Франсиско Каравела и казва “Не ми трябва съветник, ако искаш да останеш специалист като другите, остани”. Казах му, че няма да остана, трябват ми два-три месеца да си подготвя багажа. След месец обаче той ми каза – “Тончо, извинявай, забрави какво съм ти казал, тука се изсипаха всички директори на държавни обединения и искат да ходиш при тях на работа. Аз работех с обединенията и им помагах много, аз за пръв път въведох предизвиках промяна на цените на някои стоки. Там съществуваше едно разбиране и Самора бе наредил да не се пипат производствените цени на стоките. Те смятаха, че предприятията трябва да помагат на народа и да не печелят от народа. Всички стоки бяха на загуба. С един долар могат да се купят 5-6 каси бира, чужденците с един долар цял ден прекарваха в най-луксозния ресторант. Един долар на черно бе около 2000 метикала, а по официалния курс бе 40... Цените бяха съобразени с местната валута. Трагедия. Направих една разработка, занесох я на Марселино Душ Сантуш, председател от мозамбикска страна на смесената правителствена комисия Отидох при него, показах му една таблица,той каза , че не може да бъде. Накрая го убедих с данни и числа, отидохме при Самора Машел и тогава президентът реши да се променят цените на бирата, на безалкохолните напитки, на цигарите, за което имам благодарствено писмо от тези обединения, които ги произвеждаха.

Така и така аз останах да работя в Мозамбик. Когато започна приватизацията, аз бях човекът, който създаде методиката, по която се приватизираха предприятията от бранша. Приватизирахме само губещите предприятия. Условията бяха предприятието да е конкурентоспособно, да произвежда качествена продукция, защото много от фабриките бяха с износена и остаряла техника, с която тази задача беше неизпълнима. И вторият важен критерий беше да се запазят работните места. Кредитирането също трябваше да става не чрез мозамбикски банки, защото се страхуваха, че може да има спекулации, и искаха да влязат свежи пари отвън. Приватизацията в Мозамбик мина изключително добре.

През 1989 година, когато снеха на 11 декември Огнян Дойнов, същият ден аз получих телекс, че по решение на правителството до края на месеца трябва да се завърна в България. По-късно разбрах, че телекса е пратен по искане на Андрей |Луканов. Министърът, на когото занесох телекса, беше против моето заминаване и писа до БИСА, тъй като договорът за мене бе подписан с БИСА, че не е съгласен да ми се прекъсна работата в Мозамбик. Дори на шега ми каза: “Бе ти си бил голям човек, цял Министерски съвет се занимава с тебе, защо те викат, министър ли ще те правят?” Казах му, че министър няма да ме правят, ами ще ме пенсионират. Той не можеше да повярва, че правителството взема такова решение. След като аз бях за сметка на мозамбикската страна заплатата ми я внасяха в бюджета, всичко квартира и т.н. . Обадих се в България и съобщих че не мога да тръгна, , договорът ми изтича през юни, имам да полазвам два месеца отпуска, трябва да плащаме неустойка на мозамбикската страна ш т.н. Те умуваха три-четири месеца, а след това ми съобщиха в началото на май да се върна. Върнах се, подадох документи за пенсиониране, пенсионирах се, а през юли подадох документи да отида на гости в Мозамбик при сина ми, който беше започнал работа там. Разрешиха ми и аз отидох. Преди това обаче през август или септември имаше конгрес на ФРЕЛИМО и за него замина българска делегация, водена от Емил Христов. Той споделил с посланика в Мозамбик Соколарски, че ще се връщам, и той казал на Емил Христов, че още на летището в Мапуту ще ме пресрещне и няма да ме допусне в Мозамбик. Христов му казал, че нещата в България де променят и ти трудно би го върнал. Но както и да е, през октомври заминах за Мозамбик със жена си. Те ми пазеха мястото в министерството, а бившият министър на индустрията ме взе в своята частна фирма като съветник в извънработно време. Заплатата ми от 2000 долара ми плащаше в местна валута – достатъчно, за да живея нормално. А всичките долари от държавната заплата аз спестявах и превеждах в България. Интересно е, че винаги, когато са ми правили лиши, е било за добро. Така аз останах до 1992 година в Мозамбик.

По мое желание реших да се върна в България, тъй като станаха промени, смени се режима, дойде СДС на власт. Само заради това реших да се върна, исках да направя нещо за България, да докажа че никога не съм искал да си напусна родината, че не съм бил изменник, и се завърнах в София с цялото семейство, дори и малкият ми син, който работеше там, се върна. Оттогава се захванах да създам моя бизнес. Направих фирма, ходех до Швейцария в лабораторията на фирма “Живодан”, тя ми помогна да направя рецептури още в Мозамбик, за производство на сладолед на прах и започнах производството. В същото време потърсих в ЦИТ една сграда, взех я под наем, това бе една барака, и там започнах. Бързо намерих пазар, нещата тръгнаха много добре. Оттогава непрекъснато продажбите се увеличаваха. Наложи се да търся нова сграда, а пък и почнаха да ми дигат наема, по едно време стигнаха до 1000 долара на месец. Тука в “Надежда”, в Агенцията за приватизация ме насочиха към един конкурс, направих бизнес-план, спечелих, бе конкурс за сградата на един супермаркет, който никой не е искал, оказах с, че съм бил единственият кандидат. Площта бе 600 квадратни метра без дворното място, взех магазина за около 100.000 долара. Част от тази сума представляваше заем от банката, който много скоро успях да върна. Предприятието тръгна да се развива, през 1999 година кандидатствах за мястото и го купих Почнах да строя административната сграда, склада, разширих производството, увеличих го, сега вече това е едно завършено предприятие с всички условия за работа и администриране. Създадох работни места и отлични битови условия за работниците - съблекални, душове, трапезария ”.

Това е малка тиха фабрика на ул. “Демиркапия” в софийския квартал “Надежда”. Докато пишех тази книга Тончо Михайлов облагороди двора, като засади дървета и храсти, както и една много красива глициния. В наше време на такива неща като че ли никой не обръща внимание, но фабриката в този си вид придаде спретнатост и усет за порядък в панелния околен пейзаж. Ако и съседните сгради бяха такива...

По-важното е, разбира се, че тази фабрика създава на българското общество не само работни места, но и един ненатрапчив пример как трябва да се изграждат подобни предприятия, особено в хигиенно отношение. А като в добрите стари времена новият капиталист Тончо Михайлов е организирал работнически стол. И както в историческото минало на рода около първооснователя Келеш Саващо са рамо до рамо в медникарството синовете му, в ръководството и развитието на предприятието участват двамата сина на Тончо Михайлов. Тук се произвеждат сладолед на прах, както и горещи напитки – капучино с аромат на ванилия, на шоколад, на ягода и т.н. Не съм питал Тончо Михайлов дали прословутите рекетьори не са го посещавали, но съм свидетел на много посещения от страна на журналисти, общественици, парламентаристи. Твърде често тук идват представители на благотворителни фондации. Дарителството е вродено у Тончо Михайлов от предшествениците му, то е белег на големия род и продължава. На колко детски градини в “Надежда” е предоставял безплатно сладолед и закуски Тончо Михайлов, на колко училища – и той не води сметка. За него е важно да помогне, след като е в състояние да помага. Направил е дарения в Кърджали, в Момчилград, учреди наградата “Мара Михайлова”, която се връчва от три години насам на националния преглед-конкурс на дебютната литература “Южна пролет” в Хасково, спонсорира книги, списания. Негов е най-големия личен финансов влог в строителството на храма-костница на героите от Илинденско-Преображенското въстание на “Петрова нива” в Странджа.

В натурата му са съчетани качества, които при критични ситуации околните приемат двусмислено и с напрежение – неотстъпчивост, целеустременост, строгост. Мисля, че една от причините да бъде преследван от доносници е в характера му, той е наистина рязък в съжденията си за хората и не крие това от никого, не е притворен, въпреки че е дълбоко дипломатичен човек и е способен на разумни и почтени компромиси. Дадено му е от господа да влиза в спорове, но и това е обяснимо – Тончо Михайлов има своя гледна точка и свое мнение по много въпроси, пък и не приема наготово нито идеи, нито решения, държи сам да достигне до тях. Самостоятелността го прави независим и може би тя пречи при много случаи да бъде възприеман в спокойна служебна йерархия. Обаче служебна йерархия при него практически няма, йерархията при него може да бъде само професионална или нравствена! Няма и политическа йерархия. Той оценява хората според техните делови качества и персонални добродетели. Има проницателен поглед и натрупан опит в общуването с познати и непознати. Не е ангел, разбира се, виждал съм го да избухва, долавял съм понякога някаква сприхавост у него.

Зодиакалният му знак е “Близнаци” . Той е общия символ между дуализма в сходството и идентичността. Близнаците са образ на всички външни и вътрешни, противостоящи или допълващи се, относителни или абсолютни противопоставяния, които се решават в съзидателно напрежение... В резултат индивидът живее във вътрешно раздвоение, едната му половина действа, живее, докато другата я наблюдава; той едновременно е актьор и зрител на себе си, който лукаво и разочарован следи актьора. Това се отнася както до крайно податливия индивид, така и до крайно комплексния.

Физически представлява оня неописан или незабелязан от антропологията родопско-беломорски тип, смесица между планинец и равнинец в преддверието на средиземноморския свят на България и на средиземноморското българско време. Този свят и това време не ни принадлежат, бяха силом отнети, но оставиха много следи, включително и антропологически. Жилави, средни на ръст, широкоплещести, с открити погледи – такива са хората, които за мене олицетворяват родопско-беломорския човек. Прибавям към това и особения тембър на гласа им, който се поражда от рупчоския говор и който отличавава беломорците така, както тракийският кавал се отличава от европейската флейта. Флейтата отеква, кавалът ехти, флейтата те унася, кавалът те носи...

Склонността към състрадание силно характеризира тези хора. Определено Тончо Михайлов е състрадателен човек. Такъв бе Илко Димитров. Такъв бе баща ми.

Тончо Михайлов е личност, изградена от много личности преди него. Често постъпките му са генетично предопределени. В решителни ситуации действа така, както е действал Келеш Саващо – спомнете си пътуването му до Цариград, разжарения мангал на главата му, борбата му с фанариотските големци, строителството на новата църква в Устово, спомоществувателството на читалището...

Ето защо по съвременната логика твърде често изглежда непредсказуем, както в далечния случая с младия специалист, дошъл от смълчани в историческите си страдания беломорски тракийски среди. Още в началото на трудовата си биография Тончо Михайлов пристъпва пределите на историята, която му се предоставя; на биографията, която му се полага; на националната характеристика, която му се отрежда; на религиозността, която му се предава по наследство...

И така нататък.

Бунтът срещу привичното, противопоставянето на общоприетото е по силите само на личността! Сериозна грешка е, че науката продължава да смята човека за произлязъл от маймуната. Човекът произлиза от себе си. В Пловдив на млади години още Тончо Михайлов би могъл да каже: “Ида от себе си!” От човешката глъбина на род, в който личат Келеш Саващо, Мара Михайлова, приближените до тях съратници и следовници Аргир Михайлов и Илко Димитров. От устойчивия старовремския морал, от трудолюбието на планинците, и от артистичния рупчоски сой на беломорските тракийци...

От целия родопско-тракийски българокръвен, българогласен и българоглав свят!

Писах за този свят с почуда и трепет, защото откривах, че е моето малко Отечество...

Септември 2002 – февруари 2003 г.
 

[Previous] [Next]

[Back to Index]