Възречени от Манастър

Никола Инджов

 

"Трети пролог"

(1924 г.)

 

 

Някакви хора от рупчоския сой вдигаха прахоляк покрай нащърбения римски път през Триречието. Мъжете, високи и русоляви, изглеждаха по-горунести от мургавите дахлии, които ту застигаха, ту срещаха към Звезденския превал. И жените бяха по-снажни, пък и по-тънконоги от стишените кадъни в казълбашките села, където от памтивека не помнеха да минуват разбулени моми и невести. Откритите им лица светлееха като иконописани в здрачевината на потурчения свят. Из притаените и залостени отвътре мохамедански къщи витаеше смътен страх от тия пътници, но те подминаваха сякаш веднъж завинаги селата с минарета и конаци ­ и не се обръщаха назад.

 

Имаше между тия хора и един змиеок човек.

 

След змиеокия идеше керван камили. Отпред първият мъжкар ­ льокът, удържаше мудна равномерна крачка въпреки припряното магаре-водач. Отзад на дундара ­ последния мъжкар, бяха оставени да цънкат и денем гласовитите лопки за нощния ход. Затулеха ли прашни ветрушки и рано разцъфтели крушови горички края на кервана ­ керванджиите го дочуваха. Дурумчетата ­ малките камилчета, прибягваха свободно отстрани, неопитали още аут, юлар и чалбур.

 

Мяркаше се в орталъка поп с чаталеста комитска брада, който теглеше за юздата кон, запрегнат в чифутска праматарска двуколка. Почти цялата двуколка бе захлупена от черковна камбана, привързана със синджири. По стръмнините нагоре попът се залавяше за едното колело, превърташе го като чекрък напред и напред, а по нанадолнищата го придържаше да не подсурне коня.

 

Чорлав момък ­ дали дякон, дали даскал ­ водеше муле, задянато с две писани продълговати ракли. Едничък той не бе със селска носия, а крачеше накипрен в прави панталони от устовски шаяк и лилава руска рубашка, препасана с кожен поясок. На токата на поясока сребрееше изобразен кръст, който в основата се раздвояваше като морска котва.

 

...Пътят, по който вървяха, започна при Гяурския остров в устието на Марица ­ зимно камилско пасище от Димитровден до Великден. Жилави гори се надигаха там, скитосваха глигани и питомни матурици за разплод, пуснати и те на дива паша, а в блатата според старите камилари ­ ред сомове, ред шарани!

 

Както всяка беломорска пролет, манастърските камилари изведоха своя керван от Гяурския остров след спадането на придошлите с февруари води. Но вместо да поемат по кирия към Солун, Устово и Портолагос, в самия ден на четвъртата неделя на великия пост тръгнаха към Гюмюрджина. И още на другата сутрин подминаха тоя град, прострян под закрилната сянка на един вековен чинар. Продължиха на север и привечер стигнаха бърчината Владикув гроб. Наоколо покрай аязмата се мержелееха прочути отколешни параклиси ­ илинденският, гергьовденският, димитровденският и целителният свети Пантелеев.

 

На такова кръстато място се намираше Манастър.

 

Селото се бе приготвило за дълъг път и дори кучетата клечаха смълчани. Само децата причакаха камилите с панаирджийска гюрултия. Юрнаха се към кервана, а умните животни заради тях останаха прави.

 

­ Бързайте, улум, бързайте да са промушите под камилите, та треска да ви не фати! ­ подканяше децата змиеокият.

 

Той спокойно изчака да утихне детската гълчава и тогава издълбоко произнесе:

 

­ Къх, къх!

 

Така накара камилите да легнат. Сетне повелително изрече:

 

­ Хайдете да се простим с владиката!

 

И закрачи към бърчината.

 

Манастърци тръгнаха след него и никой не се обърна назад към селото, което за дванадесет години трижди изоставяха. При гробищата прежълтяла бабичка се отби и загреба шепа пръст от прясна могила. Нейните я сръмжаха да не се мае.

 

­ За неделя време земята е станала по-тежка! -въздъхна бабичката.

 

На всеки гроб бе запалено кандило.

 

Чорлавият си помисли, че отсега нататък в манастърските гробища няма да влезе ни жив, ни мъртъв манастърец.

 

Еднички камилите останаха долу. Манастърци се скупчиха на Владикув гроб, а от него се виждаше, че където землището им прелива в пролетни небеса, там се отваря Бяло море. От стаена промисъл погледите им се разсветиха. Змиеокият застана до дяланата канара, на която прилепяха запалени свещи по задушниците.

 

­ Гледайте и се нагледайте! ­ провикна се той и дочу гласа си променен, дочу го да идва издълбоко, като от черква. ­ Прощавайте се и с Манастър!

 

Те се обърнаха към селото, вкоренено в кремен-лив родопски склон.

 

­ Не стана белли барем една сълзица! ­ прошепна чорлавият.

 

­ Плакахме и се наплакахме през тринайсета година! ­ обади се жената, която вървеше най-близо след змиеокия и изглеждаше по-възрастна и от него. Тя се казваше Кера, бе майка на петима мъже от кервана, леля и учина на двайсетина, буля на шестима братя и една сестра, баба на цял рой хлапетии.

 

­ Невръстен бях, не знаех да плача за Манастър.

 

И отново се извиси гласът на змиеокия:

 

­ Хайдете!

 

Той поостана едничък и въздъхна:

 

­ Боже господи, защо мене избра на живо село очите да склапям!

 

Прекръсти се с тежка ръка надлъж и нашир ­ от челото до пъпа и от лявото до дясното рамо. И усети плътта си сътворена от въздух, земя, огън и вода. И почувства още, че от недрата му човешки чезне страхът, а езикът му от тласъците на кръвта придобива апостолско слово. Стори му се, че отсега нататък говорът му ще бъде пророчески.

 

Водител бе нужен за преселението на Манастър ­ и змиеокият проумя, че преди малко бе прекръстил себе си като водител.

 

Последната нощ в своето село манастърци и спаха, и не спаха. Мъжете прекараха повече време в Катранената черква. Тя бе вкопана в земята ­ за да стои по-ниско от джамиите и текетата в Триречието, а пък бе намазана навремето с катран по заповед на самия Баязид Светкавицата ­ за да не личи хубостта є. Попът бе набучил запалени свещи във всички свещници и храмът за първи път комай се откриваше така озарен. Манастърци видяха какво имане оставят на вятъра -резбован иконостас, икони в сребърни обкови, епатрахили и други свещени одежди, потири...

 

­ Не оставяме нищо на вятъра! ­ говореше попът. ­ Тука други християни ще дойдат! Има ли черква, ще има и село! Само камбаната ще си отнесем, че и нам иде ред черква да градим!

 

На зазоряване свалиха камбаната от паламудовия дъб, на който бе окачена. Тежеше към двеста оки и едвам я натовариха на двуколката, с която праматаринът евреин Карасо разнасяше стока за продан по села и паланки. Самият Карасо получи в замяна писаната каруца на змиеокия и докато я оглеждаше сутринта с пресметливи очи, селото тръгна на път. Евреинът бе единственият човек, който изпрати манастърци, но не остана в Манастър. Неговата бе лесна ­ той нямаше корен в Триречието.

 

Поеха през Армаганската долина по римския път, но вървяха отстрани, защото от някогашния гладък друм за позлатени каляски бяха останали вбити ребром гранитни отломъци. Хоросановият пълнеж бе отнесен от пороища, мъх на ръждиви петна застилаше калдъръма. Магистралата на император Клавдий сега представляваше оголен и пречупен при бродовете гръбнак на змей.

 

Какво ли не носеха камилите на едната си гърбица! Върху аутите ­ товарните им самари, бяха накапичени каблици, харкоми, палешници, синии, нощви, бурила, хурки, разбои, рудани. Сиромашка-несиромашка, покъщнината бе закрепена яко с усуквани като от млади смокове хортоми. От големите керванджийски дисаги надничаха дребни деца и се подаваха, все едно от разтворени дрешници, алено-жълти вълнени халища, тъмносиви козневци, тютюневи шаячни клашници, черни с мораво везано женски грижове, престилки на зелени и червени нишки, кафяви мъжки гайтанлии потури, бели тестемели с вишневи ивици по краищата.

 

Спираха ли за почивка до някой говедарски геран с водопойно корито, пътниците вадеха от вързопите захлупци с буругьолска сол, сахани с пиперлия трахана, стомни с курокмач, джезвета и цариградски тенекиени кутии с кафе, а кавалджиите ­ свирки. Старците кладяха пъргави огънчета, децата изскачаха от дисагите и също като дурумчета прискокваха насам-натам. Свирачите опитваха кавали и двоянки, колкото да не занемеят. След леката отмора керванът се вдигаше пак и децата пак запиукваха в дисагите досущ като в гергьовденски люлки.

 

Но като отседнаха за първа нощувка, най-напред попът огледа мястото, сетне намести двуколката с камбаната както той си знаеше. Разпрегна коня и произнесе ядовити слова:

 

­ Не ви е то камилски чан, разхвърляйте се наоколо!

 

Хора и животни се разположиха около камбаната.

 

Сънят им се появи със сияния от попътна черква.

 

­ Не знае Вълкан накъде ни води, не знае... ­ мърмореше на сутринта Кера.

 

­ Как да не зная, Керо! ­ отговаряше змиеокият. ­ Че тоя път е стар наш камиларски път, че я по него и земя, и небе помня! Мене тука Керванкъранката ме е подлъгвала да дигам камилите преди Зорницата, вярно е, ама измамната звязда излиза след черешара, еднъж през петровския и еднъж през богородския месец...

 

­ От яр на яр ни сурниш...

 

­ През три реки бродим, Керо. Пък накъдето и да вървим, харарят ти си е с нас!

 

Нейният харар ­ торба колкото чувал ­ бе завързан за самара на първия льок. В харара тя бе вместила еднобагрени бабешки торбички ­ червена, зелена, жълта, кафява, черна, морава. В червената държеше цвят от риган и мушкато, поувехнали листа от киселица. В жълтата ­ листа и стъбълца от сърпец, вратига и кукуряк, ланшна есенна черничева шума, суха лайкучка, корени от лапад. В зелената торбичка бе натъкмила кори от млад дъб, къшеи балкански мъх, стръкове зеленика. В черната ­ пак листа, но от бабук и лютивец, и пак кори ­ от смрадлика, елша, осен. Най-сетне в кафявата торбичка се намираха зелени орехови черупки, корени от здравец, листа от дюли, а в моравата ­ люспи и луковици от презморски растения. В книжни кесии бе насъбрала семена от коноплийка, дряхноловка, перен, босилек, лопуш, гьозум. Друга торбичка, нашарена като костенурка, бе натъпкана с божурови грудки.

 

­ Белким в Светулка не растат бабешки билки и багрилки, та и смрека си помъкнала! ­ подкачаше я змиеокият.

 

­ Какво ми румониш, Вълкане? И да растат, няма да са като в Манастър! Манастърското багрило е сянка-отсянка. От едното червено изкарвам и алено, и огнено, и заничаво! От едното жълто ­ минзухарено, патешко или слънцато, от едното зелено ­ детелинено и жабуняшко, пък от моравото ­ и морско, и небесно! Ами ако не са божур садили светулченци? Друго ли село да гоним?

 

Още на втория ден глухонямата щерчица на Малей Черкезовия се изгуби. Тъкмо приседнаха да отдъхнат край некосени ливади, и щерчицата се заигра със златносиньо водно конче. То сияйно трептеше на слънчева люлейка и по крилцата му, по крилцата му глухонямата навлезе в разцъфтяла мащерка. И там се забрави.

 

Че им не стига едно детенце, манастърци разбраха по единствената ненатоварена камила ­ тюлията, която водеха в кервана, за да оглеждат с нея предварително и пътища, и местности. Двугърбата камила все обръщаше глава назад. Малей Черкезовия притича при змиеокия и извика:

 

­ Ти с тюлията, я с мулето! Ти огляваш, я тършувам!

 

Препуснаха обратно и при некосените ливади дочуха турска реч, видяха и косачи юруци. Те размахваха едновременно коси и сваляха трева до над колени, а при ибриците и торбите им бе приседнала глухонямата.

 

­ Наша щерчица е! ­ рече змиеокият и зърна как Малей Черкезовия скришом положи върху самара на мулето пищов.

 

­ Ваша си е, вземете си я! ­ отговори старейшината юрук.

 

­ Аферим! ­ продума змиеокият.

 

Но ни змиеокият, ни Малей Черкезовия чуха какво промълви старейшината. А промълви той замислено ей тия думи:

 

­ Язък за щерчицата, ще си остане българка...

 

Глухонямата яздеше между двете гърбици на тюлията. Струваше є се, че се полюшва на златносиньото водно конче, и за нищо преди кончето, дори за майчина милувка, щерчицата нямаше спомен. Така в сенокос и преселение се породи човешка памет. Тая памет започна със златносиньо водно конче, а Манастър остана отвъд.

 

На третия ден змиеокият попита:

 

­ Да минаваме ли през Сарджовата колиба, или да не минаваме?

 

­ Децата не знаят какво е там, пък и защо да знаят? ­ обади се Кера.

 

­ Защо да знаят ли? Защото са манастърци! ­ тихо каза рошавият.

 

­ Да ги пожалим, Вълкане!

 

­ Ами защото са манастърци, да ги пожалим! -отсече змиеокият.

 

Той отклони кервана от римския път към закърняла дърварска просека през букова гора. По светъл здрач стигнаха до изгоряла планинска къшла с разтикан от незнайна хала плет. Оборът порутен отдавна, отдавна разградена и козята кошара. Високо геранило стърчеше над жабунясал кладенец. Това бе Сарджовата колиба.

 

­ Стойте далече от кладенеца ­ предупреди змиеокият, ­ водата му е вгорчена!

 

Водачите накараха камилите да легнат. Тогава видяха досами плета възкъс човешки скелет. По-навътре изпод младата зеленика личаха и други скелети, разхвърляни като мравки в трева и пепел.

 

­ Десет трябва да са...­ продума Кера.

 

Около скелетите белееха навъргаляни малки черепчета и сепнатите манастърски деца се втренчиха право в празните очници.

 

­ И Сарджо Митрев, какъвто беше юначен, и той не можа да ги опази! ­ продума змиеокият.

 

­ Чии са? ­ попита чорлавият.

 

­ Две са от Сабрутевите, две от Чанчеровите, три от Инджовите и три от Апчеджиковите ­ поде Кера. ­ Тия дичинки останаха сирачета още когато аскерът бастиса селото. Бягахме с наша челяд на ръце, тях кой да ги варди? Загубиха се от уплаха... Сарджо ги прибрал, сетне башибозукът, дето нас не застигна, застигна тях. Ей тука ги застигна.

 

Малей Черкезовия бе жалостив и жалостиво въздъхна:

 

­ Вълкане, ти максус ни докара до Сарджовата колиба. Не пожалихме ние живите манастърчета.

 

­ Така ги пожалихме, Малее. Видяха и няма да забравят! И вие, акрани, всички! ­ извиси като че ли друг свой глас змиеокият. ­ Не забравяйте, но не отмъщавайте!

 

Кера подшушна като на себе си:

 

­ Същото повели и Маджар войвода при Арда...

 

А змиеокият продължи:

 

­ Станат ли живите по-малко от мъртвите, тъй трябва да е, защото тъй е било!

 

­ Дълъг е пътят до Арда! ­ замислено проговори чорлавият.

 

­ Същият път е! ­ отговори му Кера.

 

И пак тя попита:

 

­ По тоя път кой друг ще мине? На нас е отредено да погребем костите.

 

С търнокопи до тъмно дълбаха голям гроб. Сетне утихнаха и хора, и камили, и мулета, и магарета, разположени пак около двуколката с камбаната. Призори ги разсъни кавалът на Малей Черкезовия. Баща на глухоняма щерчица, той с кавал си говореше.

 

Жените наизвадиха от камилските дисаги чисто нови халища. Разстлаха ги върху зелениката и от алено-жълтите им шарки още преди изгрев слънце при Сарджовата колиба разсъмна. На всяко халище положиха детски скелет и наслуки по едно черепче, увиха ги и ги наместиха в отворената земя. Попът прекръсти лобното място и от цялото опело изпя последната дума ­ амин! Мъжете засипаха с оросена пръст гроб, подобен на огнище, задето халищата светлееха подобно жарава. И щом могилата се затвори, наоколо притъмня.

 

Змиеокият отново усети гласа си пророчески:

 

­ Ятаган ви скоси, ятаган ви възнесе! Сринахте ни душите, деца!

 

Само тия думи закръжиха над Сарджовата колиба.

 

Кера извади от харара торбичка със семена, пръсна ги над разрохканото място.

 

­ Божур по Малка Богородица се мести, дано на детски гроб и по велики пости се хване! ­ изрече тя и посади десет грудки манастърски божур.

 

Дигнаха камилите и змиеокият неочаквано призова:

 

­ Да пожалим и нас си, акрани!

 

Той тръгна към геранилото. Свободният му край стърчеше високо нагоре, почерняла хортома за придърпване висеше доземи. Другият край на геранилото бе като заклещен в кладенеца. Змиеокият не погледна към никого, но манастърците се взираха в него, защото бяха усетили, че откакто са на път, в говор този човек се преобразява.

 

Змиеокият хвана здраво с две ръце почернялата хортома. Със скърцане геранилото заизмъква от кладенеца синджир, опънат на невидима тежест. Кера понечи да продума нещо, но змиоеокият придърпа още и от кладенеца се изтегли бавно нагоре скелет на голям човек, омотан със същия синджир от шията до глезените.

 

­ Сарджо Митрев е ­ продума Кера, ­ от тринайсета година е тука...

 

Змиеокият силом удържаше геранилото. Костите се размърдаха, макар синджирът да ги стягаше като в желязна мрежа. Водата се оттичаше и се чуваше как шурти. Този скелет си имаше череп и от кухините му пропълзя жабуняк.

 

­ Всички ли видяхте? ­ попита змиеокият.

 

­ Всички, Вълкане! ­ отговори Кера.

 

Змиеокият започна да отпуска почернялата хортома.

 

Окованият скелет потъваше надолу в кладенеца, додето изчезна като корен на предишен човек.

 

На четвъртия ден манастърският керван на-стъпи пътеката от Мерикос за Мъгленик. На скосена поляна видяха варосаната гранична стража. Наближиха я и българското знаме им заплющя на белия вятър от висок стожер. Насреща се показа човек във военна униформа, тръгна усмихнат към тях и вървешком препасваше сабя. Децата не бяха виждали български офицер и се захласнаха по мундира, окичен с ордени, по фуражката с трицветна кокарда, по белите навои, стегнати с черни кожени тасми. Той застана пред манастърци, отдаде чест и изговори по командирски:

 

­ Добре дошли в Царство България!

 

­ Гърците нямат ли стража, оттук нататък наше ли е? ­ попита змиеокият.

 

­ Наше е и дотук... ­ промърмори чорлавият.

 

­ Добре дошли, добре дошли! ­ повтори и потрети командирът. ­ Оттук нататък чак до Дунава е Царство България!

 

Около стожера със знамето се разположи целият керван. Прислониха и двуколката с камбаната. Прибраха се от наблюдателните постове и стражарите.

 

­ Заповядайте на камиларско кафе! ­ подкани ги Кера.

 

­ Заповядайте жените и децата вътре! Ние, мъжете, тая нощ ще спим под сайванта! ­ отвърна командирът.

 

Не се сместиха жените и децата във варосаната къщица, та някои от поотрасналите момчета отидоха в конския дам, а други се настаниха под сайванта.

 

На гредата на конския дам Малей Черкезовия видя прикована необикновено голяма подкова, загледа се в нея и се зачуди. Върна се при военните и попита каква е тая подкова за кон катана, кон катана в Триречието няма.

 

­ От катана е ­ отговори един по-възрастен, брадат като комита, и добави, че е бежанец от Преображението. ­ Кога още Мара от Чобанкьой намери подковата в бейския яхър на Мъгленик! Измери я ­ двайсет сантиметра надълго, деветнайсет нашироко! Претегли я ­ ока и триста драма, макар доста износена. Беят казваше, че подковата е от москов заманънда, демек от времето на московците. Мара питаше и разпитваше по селата стари хора, записваше им приказката, песните. Българи, турци, цигани... Събираше носии, хурки, цървули и ги пращаше на Милетич в София. За подковата Мара ни закълна да я пазим, че по нея един ден европейската комисия ще определи къде минава границата. Така и стана! Докъдето е стигнал московецът едно време, дотам стига България сега! ­ заключи разказвачът.

 

Под сайванта на газен фенер чорлавият разтвори държавния тефтер на стражата и до зори прави списък на преминалите границата манастърци. На сутринта командирът зачете гласно:

 

­ Ализотови, седем души. Абрашеви и Инджови, по един. Само по един ли? Карабаджакови, Карастамови, Кръпови, Кулджиеви, Куцови, Лапардозови, Лишанови, Питоневи, Сабрутеви, всички по осем. Сакъл-башевците са девет, Трушановци ­ дванайсет! Ама Цървулановци и Чанчеровци са по петнайсет! Чекичеви осем. Чолови петима. И Шогови осем. Така ли е?

 

­ Така е... ­ смотолеви чорлавият.

 

­ Защо ми се струвате повечко? ­ подметна командирът.

 

­ Ти не брой камилите! ­ пошегува се чорлавият.

 

­ Аз не камили броя, войници броя! Пък и вашите момчетии по твоя списък излизат все мъже над двайсет години!

 

­ Младолики сме ние, манастърците ­ отговори чорлавият.

 

­ И хитри! ­ заключи командирът. ­ Изкарвате се по-възрастни, за да не ви вземат войници...

 

Тогава змиеокият пак почувства откъм кръвта тласък за словата си. И се обади:

 

­ Ние, манастърци, търкулнахме главата на Бони-фаций Монфератски в нозете на цар Калоян! Не сме му били войници на цар Калоян, народ сме му били! То е по-важно!

 

­ Има закони в Царство България! ­ отсече командирът. ­ Аз заради законите...

 

Но змиеокият го прекъсна:

 

­ Ние заради царството!

 

А една жена добави:

 

­ Нели заради пустото царство идем и ние от Бялото море. Ах, ватан, ах, ватан! Пилето на чилията там си пее! Нам си стигаше кукувичката напролет, ага закукаше!

 

­ Дее, дее, дее! ­ прозвучаха гласове и камилите се вдигнаха. Младите манастърци за първи път закрачиха по своето царство, а старите ­ за трети...

 

Пътят тръгна да се промушва под птици, които кръжаха на място.

 

­ Къръгуи са! ­ рече Кера. ­ Още дробят невястите...

 

­ Нямаме път към Мъгленик! Стига ни Сарджовата колиба! ­ отсече змиеокият.

 

­ Ние там непогребани кости имаме! ­ обади се чорлавият. И се отдели от кервана. Последваха го неколцина мъже с четири-пет камили и една старица ­ баба Бяна.

 

Керванът заобиколи Мъгленик ­ връх и село с едно име, а над дряновата гора там продължаваха да се вият ястреби.

 

...По заник слънце на петия ден изкачиха Звезденския превал. Змиеокият погледна през рамо и не видя нищо друго освен планина и планина. Оттук нататък им предстоеше да слизат към широките проломи на Арда.

 

На превала растяха пърнари и манастърците се притулиха сред тях за нетрайния сън по дългия бежански път.

 

Сутринта първа Кера стана да раздуха снощно огънче и съгледа в пърнарите чужди хора. Макар жени и дечурлига да щъкаха насам-натам, тя се вторачи в мъжете. Привлече я носията им, кроена от бял шаяк. И не бяха с потури като манастърци, а с фустани.

 

­ Бре, това село отде е? ­ сепнато попита тя.

 

И потурлиите, и фустанлиите наскочиха стреснати, кой свари да извади кама, кой да хване брадва.

 

­ Дур, ябанджилар! ­ извика змиеокият и тая вековна заптийска команда мигом усмири странниците.

 

­ И ние сме българогласни! ­ дочу се откъм непознатите.

 

И се разбра, че същата нощ от другата страна на превала се изкачил гръцки бежански керван, но не камилски, а катърски.

 

­ Откъде идете бе? ­ попита змиеокият. ­ И накъде отивате?

 

­ Идем от Момчилград за Крумовград, ама по-отдалече и за по-надалече ­ отговори юначен на вид грък. И попита на свой ред:

 

­ Ами вие, българи?

 

­ Ние идем от Кушукавак за Мастанлъ, и ние сме по-отдалече и за по-надалече.

 

­ Бе то е един и същи път!

 

­ Как така един и същи път? Вълкане, чуеш ли? ­ сопна се Кера.

 

Юначният грък мигом се досети, че камиларите отдавна не са прехвърляли Звезденския превал. Той заговори добродушно:

 

­ Прости камилари, ами вие не сте ли чули, че учителите научиха българите да не казват Кушукавак, а да казват Крумовград? Да не казват Мастанлъ, а да казват Момчилград?

 

­ Че откога така? ­ попита чорлавият.

 

­ Че откакто падна Одрин! Цар Фердинанд не тачеше царски български имена, ама народът ги знаеше. А сега новият ви цар Борис вписва ли, вписва в държавните книжа Станимака, пък учителите го именуват Асеновград. Царят ­ Търново Сеймен, учителите ­ Симеоновград! Царят ­ Ортакьой, учителите ­ Ивайловград...

 

­ И докога така? ­ пак попита чорлавият.

 

­ Е, вие си знаете, българи ­ смотолеви гъркът.

 

­ Има ли на едната паланза цар, а на другата народ, така ще е! ­ въздъхна змиеокият.

 

Манастърци се смълчаха. Те бяха оставили на змиеокия и да ги води, и да говори вместо тях, та сега слушаха. Гърците също притихнаха. Може би защото и двата кервана едва в тоя предизгревен час усетиха потайната мощ на Звезденския превал. Покрай диви чукари, оскъдни на ек и вода, навят с червеникава пръст от северняшки вихри, той им се стори пределно място между целия им досегашен живот и незнайното грядущо време. Дори децата доловиха надчовешката природа на превала и се разсънваха, преживели като че ли първа нощ извън детството.

 

­ А по-нататък накъде отивате, гърци?

 

­ Към Манастър! ­ отвърна техният водач. ­ Ами вие?

 

­ Към Светулка!

 

И двата кервана ахнаха от почуда. Как ни разбъркаха, помисли си змиеокият и се опита да изрече спокойни слова:

 

­ Вие, гърци, надолу от Звезденския превал ще видите откъде сме минали. Изсулени харари и забравени каблици ще намерите. По-нататък овце изоставени да блеят ще чуете, а в равното към морето крави и волове с манастърска дамга ще срещнете. Не ни стигна сила да ги влачим с камилите. Съберете стадата, подкарайте ги. Те и сами ще ви поведат към Манастър.

 

Змиеокият замълча и гръцкият предводител замислено продължи:

 

­ И вие, българи, ще намерите наша покъщнина и стока, разсипана и разпиляна по пътя. И душата ни остана по стръмното! Съберете, каквото можете, че и вие осиромашахте, свободни в свободна държава. До Светулка ще стигнете, като прекосите първо Арда при Шейтан кюпрю, а сетне Марица при бисерската чешма. Но при Дервишката могила спрете, няма защо да прехвърляте Тунджа. Оттам през ореховите гори, през ореховите гори ­ и под градището е нашето старо, вашето ново село!

 

­ Не е тя ваша стара деревня! ­ изсъска чорлавият, но никой го не дочу.

 

Тъкмо мъжете млъкнаха, заприказваха жените.

 

­ Жено ­ обърна се Кера към сбръчкана гъркиня, която като нея изглеждаше старейшина в гръцкия керван, ­ иди, жено, в моята къща да живееш! Преметена съм ти я оставила, измазана с червена хума и бял киреч. Босилек имам засаден, на божурите им иде време листец да пуснат, копни ги, жено, че я няма да мога...

 

­ В нашия двор ­ обади се прежълтялата манастърска бабичка, ­ в паямето има гургуличе гняздо...

 

Тя и не довърши, на нея сълзите от манастърското гробище є се наляха чак на Звезденския превал.

 

Сетиха се тогава и мъжете.

 

­ Ей, гърци ­ натърти Малей Черкезовия, ­ около Владикув гроб по-дълбоко да орете, два чифта волове впрягайте!

 

Обади се и Абраша:

 

­ Вода от Пулевия врис да не пиете, лоша е водата!

 

Гърците слушаха и запомняха, а юначният и напет довърши:

 

­ Ех, българи, да си ни дадат на нас турците Смирна, ние Манастър ще си ви го отстъпим, без и да питаме за Светулка!

 

И тръгнаха двата кервана всеки по пътя си. Свлякоха се по раменете на Звезденския превал, но не изчезнаха едни за други.

 

Денят бе Благовещение.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]