Възречени от Манастър

Никола Инджов

 

Втори пролог 

(1921 г.)

 

Необичайно през един февруарски ден  из Гюмюрджина повя снежец и до вечерта се ветря подобно паяжина в предпролетния въздух. Прелетя леко и тихо през турското кафене в изкорубения чинар насред пазара, мимолетно оскрежи обрамчените с вито желязо остросводести прозорци на арменското училище, просветна като сребърен обков по трите Давидови звезди на еврейската синагога. Най-накрая снежецът се полюля по разцъфналата опашка на пауна в гръцката градина - и изчезна в синьозелени и златисти пера.

 

         Друг, надъхан с хвойна планински сняг, нахлуваше в полуздрача на гарата. От незнайна зима или сякаш от незнайна земя пристигаше влак,  съставен от товарни вагони с ниски канати. Мъже в ямурлуци седяха върху купища чакъл и омаслени стари траверси, а в нозете им  на завет се бяха снишили жени и деца. Преди още локомотивът да затихне, на пустия перон дотичаха няколко отряда  Апос пазми - гръцки наказателни чети по двайсет и петима човека с подофицер начело. От миналата есен насам тия четници въвеждаха свой ред в българските села. Те назначаваха гърци за учители и свещеници и заставяха населението да се поздравява с калимера и калиспера вместо с добро утро и добър вечер. Тормозеха и турците, но  изпитваха повече злост към българите, че държаха дюкяните, хановете, камиларските пътища, строителството на къщи и черкви по цялото Беломорие.

 

Появиха се началникът на гарата, който носеше разпален до бяло петромаксов фенер, офицер в походна униформа и българският просбописец Чалъков. Хората от вагоните се надигнаха, но офицерът им даде знак да почакат.

 

- Слушайте, манастърци! - заговори на висок глас просбописецът - Гръцката власт обявява, че Гърция заема Тракия като пълномощница на великите европейски сили! В Тракия няма вече друга власт! И няма да има!

 

Просбописецът не съобщи нищо повече, а офицерът поде на чист български език:

 

-  Да станете гръцки граждани, означава да придобиете закрила и подкрепа! Хайде, просбописецът ще ви състави молбата още на тоя фенер!

 

Хората от вагоните сякаш не го чуха.

 

- Е? Разрешават се и отделни молби, по семейства. Също ако един брат не иска, а другият - иска, и той получава  разрешение! Молбата - и обратно в Манастър...

 

- Нека преспим,  утре да кажем! - обади се възрастна манастърка.

 

- А коя власт ще ви пази нощес? 

 

Жената не искаше да говори, мъжете мълчаха.

 

Тогава офицерът попита:

 

- Кой от вас е учителят Петрос?

 

Младеж в градски дрехи понечи да слезе от влака. Към него с насочени пушки се стрелнаха войници, но офицерът ги спря и им заповяда:

 

- Пуснете го да дойде!

 

Младежът се приближи до офицера, заговори тихо, изглежда, не искаше друг да го чуе:

 

          - От кого ще ни пазиш нощес, майоре? Ти изпрати в Манастър Апос пазми, твоите чевръсти отряди тършуваха като чевръст башибозук. Знаеш ли как питаха и разпитваха жените чий мъж е гръцки войник и кой е избягал при българските четници? Знаеш ли, че изтърбушиха за оръжие  училището и черквата, и знаеш ли, че забраниха да говорим помежду си на български? Заповядаха  да се приготвим за дълъг път и ни отведоха на гарата в Кърка. Наместиха половин село в тия открити вагони на снегът и ветерът, ето ни сега при тебе. Ти си закрилата, ти си и подкрепата, ама от какво си ни закрила и за какво си ни подкрепа?

 

          - Нали ти си учителят, синът на учителя? 

 

          - Аз съм. И не съм Петрос, а съм Камен. Ка-мен! Не забравяй името, с което баща ти ме кръсти! 

 

          Гръцкият офицер се обърна към вагоните и изрече високо:

 

           - Щом е така, преспете във вагоните, пък утре ще кажете каквото има да казвате!

 

          Войниците си отидоха с него, а началникът на гарата се приведе към петромаксовия фенер и сякаш самият той угасна.

 

          На сутринта офицерът и войниците отново застанаха на перона. С тях вместо просбописецът бе дошъл непознат другоселец в расо. Той гузно забърбори:

 

         - Свещеник Сотир съм аз от Македония...

 

         - Не си ли от България, божи човече? - прекъсна го учителят.

 

         - От Македония...       

 

         - Един господ България и Македония...

 

         - Македония си е Македония! - тросна се новодошлият.

 

         - Що щеш тогава при българи? - заяде го учителят.

 

         - Ща да се спасите! Вие и децата ви, техните деца и на техните деца децата!

 

         - И като как ще стане спасението ни?

 

         - Като ви  изискам декларации да се откажете от Екзархията и да приемете занапред подчинение на Патриаршията!

 

         - Брей!

 

         - Който признае Патриаршията, ще бъде добър поданик и ще има закрилата на окръжния управител!

 

            Офицерът слушаше разправията с видима неприязън. Свещеникът усети настроението му и боязливо го попита:

 

         - Нима никой няма да подаде декларация!

 

         - Никой! Те останаха без село, ти им искаш и екзархията!

 

         - Другаде склониха. В Макри, в Бейкьой, в Денизлер... В полските села...

 

         - Тия са планинци. Хондрокефалос българи! Пък ти си върви празен при твоите македонски македонци!

 

         Свещеник Сотир си тръгна с лошо в погледа, а офицерът се обърна към манастърци:

 

         - Стойте си във вагоните, не бягайте, казвам ви, няма къде да избягате! Днес лично военният комендант  Замбракакис и окръжният управител Янопулос ще приемат българските първенци от града. Да дойде и вашият старей!

 

         Преди да си тръгне, офицерът повика учителя и му заговори  тихо и  назидателно:

 

         - Баща ми често повтаряше, че като отишъл в Манастър, манастърци били слепи. Слепи ги и оставих, казваше. Ако ти сега с бунт им отвориш очите...

 

         - Човек с едното око следи времето, с другото съзерцава вечността. Бунтът е навсякъде!

 

         - Предупредих те!

 

         - Баща ти беше гръцки учител, той не можеше да пробуди българите.

 

         - Сега при номарх и генерал отивате,  те са олимпийци в сравнение с нас!  - прошепна гъркът - И ти не забравяй, че  мене пък твоят баща ме кръсти.  Не Камен , Петрос...

 

         - Със здраве, Петрос, кръщелниче на българин! 

 

         -Със здраве, Камене, кръщелниче на грък! - отвърна военният.

 

         Същият офицер        бе повикан в управлението заедно  с гюмюрджинските български първенци - неколцина  търговци прекупвачи на стоки по крайбрежието, един книжар и един новоизпечен хотелиер. От манастърците дойдоха  стареят Жинго и учителят. Стояха в официалната приемна  прави, притеснени от присъствието си в държавна обстановка. Учителят познаваше книжаря, от когото купуваше книги на български, руски и френски, а за останалите му беше ясно, че щат не щат, заради хляба се гърчеят и турчеят.

 

         Гостолюбиво усмихнати, в приемната се появиха номархът и генералът. Поздравиха според сана си - единият кимна с глава, другият удари токове.

 

         Пръв с могъщ пълководчески глас започна генералът, като гледаше право в манастърците:    

 

         - Сега вижте, може ли тия каматни хора тука да са българи? Огледайте ги хубаво! Снажни, спретнати,  родени направо за мои знаменосци! Какви благородни физиономии! Може ли, питам аз, тия кипри тракийци да бъдат българи?

 

         Всички разбираха и говореха гръцки, но се стъписаха от речта на генерала. А той почти извика:

 

         - Българи тях ги е направила българската пропаганда!

 

         Учителят понечи да каже нещо, но военният направо го зарина с генералски думи:

 

         - Господа, великият Зевс някога наказа елинския народ, но сега греховете са забравени, греховете са простени и великият Зевс е повелил да вземем земите си и черквата Света София в Константинопол! Ще изпъдим турците до Кокина миля! Остават още неосвободени нашите  провинции Пиргос, Варна, Филипополис и Станимака...

 

         -  Ке и микри мас Елада Стенимахос! - вметна въодушевен  хотелиерът.

 

         - ...но за тях допълнително ще завием  дясно рамо и ще свършим до лятото, най-много до есента!

 

         Първенците трудно схващаха смисъла на тая пълководческа реч. Долавяха, че генералът ги въвлича във война, предизвестена за него с божествена поличба. 

 

         Навярно заради  недоумението им и номархът реши да прибави свои думи:

 

         - Вие знаете, великият бог е въздухът,  земята, небето! Зевс е всичко, което е над всичко! 

 

         Манастърският учител вдигна ръка и поиска да говори.     

 

         - Ти не си старей, не си и от първенците, - високомерно изрече номархът - какво искаш да заявиш и от чие име?

 

         - Кириакос, тези, които са манастърци тук, са зидари. Няма ги манастърските овчари, те изкараха стадата в балкана, макар че там още преваля сняг. Няма ги и манастърските камилари, те отидоха да изведат камилите от зимна паша.

 

         - Още ли манастърци има на тоя свят? -  присмехулно попита номархът.

 

         - Има! - подхвана смирено учителят - Земеделци, бубари, мандраджии, бъчвари, майстори на воденичарски чакръци, на яреми, на орала. Двамина калугери в Атон, три момчета ученици в Одринската мъжка гимназия, една ученичка в Солунската...

 

         - И бунтовници!       

 

         - Излизали са, кириакос, някои мъже с Ангел войвода са излизали хайдути...

 

         - С капитан Петко комити, с Инджето четници!

 

         - Така е, кириакос, има ли размирици, има и размирници! 

 

         Офицерът предусещаше как учителят надделява, защото подхваща ръбестите думи на номарха и ги преправя, без да изменя същността им в тоя уж сдържан спор: 

 

         - Ние, манастърците, всички сме  една кръв! Цялото село сме си роднини по майчино и по бащино коляно, роднини сме и по венчило!

 

         - Че то еврейска работа вашето! -  възкликна генералът.

 

         - Наоколо помаци и турци, кириакос, как да съхраним християнска вяра без кръвосмешение? От втори братовчеди нататък се случва венчило в Манастър. И каматните ни лица, както се изрази господин генералът, ако се преобразяват от поколение на поколение, преобразяват се с една и съща кръв.

 

         Генералът с властен жест застави майора от Апос пазми да подеме разговора и офицерът потвърди казаното от учителя:

 

         - Преобразяват се лицата им и си остават същите. Неговата физиономия - и посочи учителя - е физиономията на баща му, а баща му, аз помня, приличаше на баща си. Няма да сбъркаш кой от кого произлиза!

 

         Генералът остана доволен от това разяснение и натърти:

 

         - Точно това твърдя и аз! От човек на човек личи, че такива хора не могат да бъдат българи варвари, не могат да бъдат и потомци на българи варвари! 

 

         Не им трябваше много време на българските първенци от Гюмюрджина да схванат, че в този тънък спор е по-уместно вместо тях да говори  учителят. Още като го мернаха в приемната,  прецениха, че е един беден селянин в отъркани градски дрехи, но бързо прозряха, че ги превъзхожда. Превъзхожда ги с разум, безполезен за техния хляб,  и с познания, безсмислени за техния живот. Ала в такова неочаквано пререкание единствено човек като него можеше да противостои достойно на номарх и генерал. И чакаха учителят да изрече истините, които преглъщаха цял живот и пред турци, и пред гърци.

 

         А учителят каза:   

 

         - Кириакос, от две робии  едните образи човешки ни останаха! Всичко друго се загуби. Царства, царе, царски палати, царедворци...

 

         - По-добре кажи ми ти кой си? -  настоя генералът.

 

         - Аз съм учител, син на учител. Българин, кръщелник на грък съм!

 

         - Тогава не философствай, ами питай, щом имаш нещо за питане! 

 

         Манастърецът помълча и уж плахо се обърна към генерала и номарха:

 

         - Ако Зевс е всичко, което е над всичко, това не означава ли, че  и на робите, и на  господарите не им достига разум?

 

         - Как не им достига разум? -  разгневи се генералът - Нали светкавицата я мята Зевс, и нали разумът представлява озареното човешко съзнание?

 

         - Така е, кириакос, прав си! Истински човешко е   съзнанието.

 

         - Озареното съзнание, както  пише Клеант! - намеси се номархът.

 

         - Независимото съзнание, както пише Ботев! - отвърна му учителят.

 

         - Бе кой е тоя Ботев? Законите на света произтичат от мисълта на Зевс! Какво искаш да кажеш с опърничави думи за недостиг на разума?        

 

         - Искам да кажа, че господин генералът е зле осведомен, ние не сме направени българи чрез българската пропаганда. Ние сме от старо  село и наистина по лице, по вяра, по език сме като нашите бащи, стриковци, уйковци, калековци, деди и прадеди. Те са били българи и ние ще си останем българи, но ще бъдем мирни граждани и покорни пред държавните закони. Молим да ни се зачитат традициите!

 

         Военният комендант направо се озвери и в зла ярост мигом срина генералското си достолепие:

 

         - Вън от тука, варвари! Всеки от вас има по един хан Крум в сърцето си! Вън! И внимавайте с табелите на дюкяните! Вън!

 

         Изтикаха българските първенци от окръжното управление и докато  още нахлупваха калпаци, гугли или европейски шапки, прогонените забелязаха много четници от Апос пазми. Те шетаха по търговската улица на Гюмюрджина с тесли и чукове в ръце. Учудени първенците видяха поставени на дюкяните си нови фирми на гръцки език - ергостасион, вивлиопулион, псарион. Бяха изписани по гръцки начин и имената на собствениците - Николаос вместо Никола, Георгиос вместо Георги, Панагиотис вместо Панайот. А черквата "Света Богородица" бяха  прекръстили на  " Панагия".

 

         - Едни и същи имена са, но защо ги сменят? - въздъхна книжарят.

 

         Предишните табели с надписи на български се въргаляха нащърбени по калдаръма.                                            

 

         - Не табели, езици ще се кълцат, ако проговорите повече на български!

 

         Тези думи ги пусна майорът. Нямаше заплаха в гласа му, той сякаш предвардваше българите от нещо.

 

         - Вие, манастърци, - обърна се офицерът към старея Жинго, - идете на пристанището. Вашите хора  са там. Сега, Камене, става много важно кой ще говори от ваше име.

 

           

 

         Но вече никой за нищо не попита манастърци.

 

         Стареят и учителят завариха на пристанището съселяните си, струпани пред трапа на парахода "Агиос Николаос". Четници от Апос пазми ги побутваха един по един нагоре към палубата, там  чакаха други четници и пак един по един ги отправяха към трюма като към  затвор. Долу плъхове се прескачаха с цвърчене и нагризваха човешка плът където сварят.

 

         - Всичките ли ни свряха в тоя зандан?? - попита учителят.

 

         - Никого не оставиха на сушата! - продума тежко стареят Жинго.

 

         - Кой ще обади в Манастър за нас, чедо? - проплака жена в тъмното.

 

         Тоя женски вопъл стресна манастърските зидари с неочаквана догадка.  Досегашният им гурбетчийски живот бе открит на четирите вятъра и неведнъж изглеждаше на свършване. Не се забравяше кърджалийската конница, налетяла като черна ветрушка на кръстополския дюлгерски сбор. Помнеше се  безпощадната чума преди хуриета, застлала крайбрежието с изсушени от вътрешен огън хора и между тях - цялата дюлгерска дружина на Сабрутевците. Лани черкези разбойници причакаха на връщане от  гурбет братовчедите каменоделци Славко и Славко и им рязаха петите да изкажат къде им е александрийското злато.  От премеждия и премеждия идеше смърт към манастърските зидари и  не мисълта за нея ги порази, а вопълът на жената, че няма кой да им припознае смъртта!

 

         Те не виждаха лицата си в затворническата тъмнина, но долавяха преображения на смут в душите си. Защото в далечния Манастър лека-полека щяха да им се забравят лицата, имената, прякорите. Там не помнеха живота, там помнеха смъртта! Там мандраджии единаци, като слезнеха от родопските зъбери за сол и кибрит, караха цяло село да зине от смайване, че още светулкали очите им. Манастърци не държаха в ума си жития дори на светци и царе, но разнищваха  на всяка попрелка  гибелта на сина на каталонеца Рожер де ла Флор, роден в манастърски хан от Иван-Асеневата Мария.

 

         В Манастър не друго, а смъртта бе едничкият милостив спомен за живота!

 

         Смърт, след която следа не остава, витаеше над затворниците в преизподнята на парахода "Агиос Николаос". 

 

         По някое време усетиха, че стихват шумовете на сушата и параходът навлиза в открито море. Нито разбираха накъде плават, нито проумяваха възмездие за живот или изкупление за смърт им е отредено.

 

         - Дали не ни взеха за арнаути? - чу се жалостив глас.

 

         - Ние в Беломорието построихме полвината гръцки училища и черкви, ре, не знаят ли кои са манастърците? - отговори му стареят Жинго.

 

         - За знаене, знаят... - продума учителят.           

 

         Най-сетне горе отвориха  капак и в трюма нахлу свеж повей и дневен светлик. Пуснаха въжена стълба и по нея на дъното на парахода слезе готвачът, който изрече на пресекулки:

 

         - Капитанът на парахода ви е отредил вода, хляб и риба. Струва десет златни турски лири. Като ги съберете, дайте знак!

 

         След четири дни машините на парахода спряха и манастърци доловиха гмеж на пристанище. Моряците отвориха отново капака на трюма, пуснаха въжената стълба и ги подканиха да се изкачат по нея. Зидарите излизаха на слънце тромаво, едва проглеждаха от натрупания   в очите им мрак.

 

         И когато им се възвърна зрението, за първи път видяха земя, озарена само от море и осияна само от небе. Стори им се на светилище с отблясъци от рая. Земя в сърцевината на света, земя  - остров...

 

         Пристанището се намираше в залив, ограден от полегати планини. По склоновете човешката ръка бе изградила равни тераси, засадени с лозя. В ниското свежо зеленееха покълнали  житни ниви. Маслинови горички с тъмен лист потрепваха на лек вятърен повей, а от широкострехите смокини излитаха  бели птици. Ниски кълбести дръвчета потъваха в трайно напластен полъх на мандарини и портокали. В маранята прозираха очертанията на недалечен материк.

 

         Капитанът се появи на палубата и съобщи:

 

         - Остров Митилин!                             

 

         Учителят трепна и възкликна:

 

         - Значи това е островът на Сафо!

 

         Капитанът не бе и чувал за Сафо, но бе чувал друго:

 

         - Това е островът на нашата победа в Балканската война! Той бе пет века и половина под игото на турците, но преди седем години бе възвърнат към Елада и вие ще останете тук! Тук ви е късметът!

 

         Едва сега манастърци  разбраха, че са отведени наистина отвъд собствения им свят - и са отведени може би завинаги! Кой и за какво ги беше осъдил? Но докато още се оглеждаха объркани от думите на капитана, на кея се струпаха подобни на тях хора, а на парахода се появи митилински големец. Посрещнат с подчертана почит, той подаде на капитана на "Агиос Николаос" плик с червени восъчни печати.

 

         - Дано да ги приемат на Самотраки! - подхвърли митилинският големец  и си тръгна.

 

         Новите пътници  - с торби и дисаги през раменете, с малки деца на ръце, немити и спарцалени,  към триста души - препълниха палубата. Изглеждаха угнетени  от същия остров, който манастърци още съзерцаваха с почуда. Един поглед не  хвърлиха на прощаване тия хора към Митилин..        

 

         Учителят съзря къдрокоса млада жена в градски дрехи и оживено възкликна:  

 

         - Не си ли ти Мара от Чобанкьой?

 

         - Ами аз съм, - отвърна жената - аз съм, Камене! Доживяхме да се видим като заточеници...           

 

         Мара от Чобанкьой бе на двадесет години и произнесе дума, която нейният връстник учителят не смееше да произнесе - заточеник! Защото той отдавна си бе внушил, че понякога словото може да се превърне в злощастен белег на един човек или на един народ.  Бе учил за прост селски даскал по Паисиевата история, по Рибния буквар, по черковнославянски свитъци. Чрез книгите на гюмюрджинския книжар овладя френски и руски език и главата му се препълни с недосегаеми от невежеството идеи. Турците  не го закачаха, прозрели трагичното разслоение на неговия разум в непреследван от вярата им вътрешен облик - умопомрачение.

 

         Учителят бе забелязал, че  започне ли да мисли на френски и да говори на български, разсъжденията му предизвикват недоумение или присмех. Кой в Манастър можеше да проникне  в три думи, три зародиша на човека  - fraternite, egalite, liberte?

 

         На руски разсъждаваше  под романтичното влияние на декабристите. Често произнасяше  като свои думите на Чаадаев: "Я не могу любить отчизну с закрытими глазами и с заткнутым ртом!"  За своето отечество учителят знаеше кога е възникнало  във времето, а не знаеше докъде се разполага в пространството. Защото очертания на държавна твърд не съществуваха и границите със съседните държави бяха унищожени!

 

         На български език  идеите на младия човек като че ли се породиха от един  каменен надпис, който гласеше: "Народно училище, помогни ми да те возвися!" В Одринската мъжка гимназия този надпис бе легендарен, говореха, че бил съчинен преди сто години от поп Стойко Владиславов, сравняваха го по значение с преписа на Паисиевата история, направен от същия свещеник и учител. През лятото преди Балканската война неколцина питомци на Одринската мъжка гимназия, между които и Камен, отидоха сякаш на поклонение в старопланинския градец Котел  да видят с очите си заветните слова. Надписът се въздигаше на портата на галатанското училище и Камен го възприе като молитва - клетва  на българското учителство.   

 

         Когато подметна на  онези надменни гърци, номарха и генерала, за независимото съзнание, учителят натовари душата си с грях - не бяха на Ботев ония думи! Приписа ги  на Ботев, защото кой щеше да внимава във философските разсъждения на неизвестния селски даскал?  Причудлив грях, от който произтичаше дълг. Учителят още в окръжното управление си даде обет да внушава на манастърските  зидари неманастърско слово! Като трите френски думи.

 

         За словото учителят имаше странна памет, в която прииждаше предишна памет, а в нея - още по-предишна, и така нататък към сътворението на робството и роба. Всичко - той бе уверен -  е започнало с една безмилостна дума: гяур! От Аллах ли, от неговия пророк Мохамед ли бе произнесена тя и с каква злокоба, че се лепна вековечно на  българина измежду  всички православни християни? С френски и руски идеали в главата си, няма значение, ти пак си гяур, мислеше с горчивина учителят, защото по разум си свободен, а по кръв - поробен.

 

         Параходът плаваше на север. През първият ден отляво се мерна ветрилообразния силует на остров Лимнос, а на втория ден отдясно се надигнаха скалистите върхове на остров Имврос. В трюма хората се бяха разбрали  кой откъде е. Изгонените от Митилин излязоха  жители на български села от родопското подполие. Островът, който според Теофраст е  единственото място във вселената извън всеобщото насилие, бе отказал да приеме заселници - заточеници. В душите на митилинци нямаше и следа от благородството на древния философ, написал на това място на света класическа книга - "Причините за растенията". Навярно защото  не бе стигнал до причините за свободата и робството...

 

         - Как така се събраха толкова много българи и от толкова села, Маро? - попита учителят.

 

         - Че ние бяхме повече, но народът  измря! - въздъхна Мара от Чобанкьой.

 

         - На Митилин ли ги погребахте?

 

         - И там, и в морето... По Коледа на дедеагачкото пристанище   натовариха три  парахода с българи. Единият параход, и аз с него, замина към околиите между Солун и Атина. Почти цялото село Доганхисар  силом преселиха там и още неотседнали, към триста  доганхисарци се споминаха от мъки и страдания в Лариска околия. Във Волоска околия еникьойци изкопаха шейсет гроба. С останалите живи параходът продължи към остров Андрос, сетне се върна в Пирея, оттам - пак на  Андрос.

 

         -  Не знаеха ли гърците къде ви карат?

 

         - Пет недели ни люшкаха из Бяло море, направо искаха да ни уморят с глад и жажда. Двайсет и осем души  умряха на парахода, шестима ги хвърлиха в морето, а за другите спирахме на пусти островчета, да ги погребем по християнски. За втория параход знам, че стигнал остров Миконос. Досега нищо не се е чуло за заточениците, няма и да се чуе. А третият параход отишъл чак на остров Китера. Направих  списък на хвърлените в морето и на погребаните по гръцките острови и околии, може саде тоя списък да остане от нас! Моряците не казват названията   на островчетата, където спирахме да погребем мъртвите. Сигурно са безименни, там освен нашите мъртъвци хора не видяхме.  

 

         -  Ние умрели  на парахода нямаме.

 

         -  Пътят е дълъг... - горчиво се усмихна Мара.

 

         На Самотраки параходът "Агиос Николаос" бе причакан от рибарски гемии, запушили входа на пристанището. Капитанът заповяда да хвърлят котва от подветрената страна извън залива и разпореди хората от трюма да излязат на палубата. Заточениците запълзяха по въжената стълба и се появяваха на  слънчевото като от къртичина дупка. Посрещаха ги ядните викове и псувните на гемиджиите.

 

         - Какво сме им сторили, че все това гамото и гамото? -  въздъхна учителят.

 

         - Малък е Самотраки за толкова живи българи! - продума Мара от Чобанкьой.

 

         - Защо ни изкараха тогава от трюма?

 

         - Да ни видят, че сме много. И да ни върнат...

 

         - А и капитанът да се оправдава с тия лодки, дето са преградили Самотраки...           

 

          Капитанът на парахода "Агиос Николаос"  изпълняваше заповед да  въдвори българите на който и да е  остров, но  да не ги връща в Дедеагач! Там по море и по суша прииждаха гръцки бежанци от Мала Азия. Заради тях номархът и генералът предвидливо  опразниха  българските села. Към Манастър  се бяха запътили стотина семейства от Измитския залив.

 

         Объркани в междусъюзнически войни с неясни победи и поражения, гръцките власти по егейските архипелази отказваха да приемат заселници. От Самотраки параходът "Николаос"  пое обратно на юг. На остров Скирос екипажът наля прясна вода -  това бе разрешено на плуващия затвор. Южната пролет  нахлуваше и неудържими ветрове зашеметиха морето.  Капитанът потърси убежище на остров Хиос, обаче и хиоският управител не склони да приеме българи. Още две седмици параходът "Агиос Николаос" се луташе между Самос, Кариот, Йос, Сира и Парос - и отвсякъде бе отпращан.

 

         Додеканезите, Спорадските и Цикладските острови останаха назад. Най-сетне в края на март от хоризонта се въздигна могъщия силует на  Левкаори - Бялата планина на Крит.

 

         Капитанът избра пристан в залива Суда. Докато заточениците излизаха на палубата за глътка чист въздух, на парахода се качи местен предводител с гарибалдийска шапка на главата . Учителят дочу разговора между него и капитана.

 

         - Какви са тези хора?

 

         - Българи...

 

         - За какво  ги водиш тук?

 

         - Да се заселят.

 

         - Нямаме свободна земя, не ни стига водата за пиене и за напояване, как ще живеят?

 

         - Пращат ти ги вместо роби...

 

         - Чакай, тук с Гарибалди имаше българи. Те знаят, че ние, критяните, не възприемаме хората като роби!

 

         Оставаше един  остров, прочул името си покрай Афродита Милоска. На заточениците не им беше известна мраморната статуя с отчупените при раменете ръце. И  не знаеха, че извън техния живот съзерцанието на богинята прави хората богоподобни...

 

         Малолюден и с оглозгани от бури брегове бе Милос, където параходът "Агиос Николаос" стовари заточениците и олекнал отплува още същия ден. Камъните на кея,  обхванати от черни водорасли, не изглеждаха тъй посърнали в сравнение с мъртанясалите българи. Новодошлите наброяваха към петстотин души и едва се побраха на пристанището.

 

     Посрещна ги мрачен номарх, очевидно бивш военен, защото говореше като военен:

 

         - Ще се настаните в празните казарми. Дава ви се право всеки ден да излизате на просия от изгрев до залез слънце! Друго няма! 

 

         - Ние сме зидари, кириакос! - обади се манастърският старей Жинго. - Защо да просим, когато можем да си изкараме хляба с труд? И къщи строим, и черкви, и училища...

 

         - Какви майстори има още сред вас? - попита някак подигравателно началникът.

 

         Обадиха се дервенци, сачанлийци, кушланлийци, рекоха, че са мутафчии, козари, земеделци, че могат да ашладисват овошки, да правят сирене и куркмач...

 

         - Зидарите, слушайте ме! На Милос е построено всичко, което е трябвало да бъде построено. Вече го руши времето. Сега земеделците да ме слушат! Милос е от камък, не от пръст! Да ме чуят мутафчиите и мандраджиите!  Знайте всички, че на Милос и ние, гърците, сме заточеници заради заточеници като вас!

 

         Това каза номархът и  добави злобно:

 

         - Червата ще си ядете, българи!               

 

         Петстотин души се натикаха в казарми за една рота.

 

         - Първо да преспим, първо да преспим...- говореше най-възрастната манастърка,  съзряла луди пламъчета в погледите на мъжете.

 

         Два дни заточениците не се поглеждаха един друг в очите, задето от глад дечицата им нямаха силица дори да проплачат. На третия ден, срам не срам, най-възрастната манастърпка поведе някои жени на просия, както им бе подметнал номархът. Какво щяха да просят, от кого - те не знаеха. Надяваха се да се разприказват с местните хора  и да видят как ще се живее нататък - ако се живее.

 

         Селището бе малко, ни дюкян, ни пазар. Тръгнаха по улица, която  с една отворена бръснарница и с една затворена хлебарница приличаше на главна . Насреща им се зададоха други десетина  жени, забулени с фереджета. Докато се чудеха какви са тия кадъни на гръцки остров, забулените наближиха и като нямаше как да се разминат, спряха.

 

         - Гладни им са очите! - прошепна най-възрастната манастърка.

 

         Кадъните оглеждаха  откритите лица на българките и една от тях учудено извика:                       

 

         - Бяно манастърке, ти ли си? - и си повдигна фереджето.

 

         - Айтен! Сен бурда?

 

         - Цялото село докараха, Бяно! Който оживя на парахода, тука е!

 

         Тези жени бяха останали от населението на  турското село Каракая, съседно на Манастър.

 

         - Кой е мислил просия да проси! - продума Бяна.

 

         - От кого да просиш, те и тукашните... -  не изказа думата си докрай Айтен.

 

         Номархът наблюдаваше тая среща от прозореца на пристанищния караул. Той видя как изведнъж  две жени се прегърнаха, но не дочу как проплакаха...

 

         На божествения остров Милос досега  не бяха стъпяли заедно хора българи и хора турци.

 

         Стъпиха - и се прегърнаха.

 

         Прегърнаха се - и проплакаха.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]