Възречени от Манастър

Никола Инджов

 

Първи пролог

(1913 г.)

 

 

- Вързан е пътят за България! Вързан е! - идеше силен мъжки глас, пък  самият викач не се виждаше.

 

Гласът падаше откъм заискрилите предесен дрянове и отекваше в слънчасала клисура. Това място открай време бе брод по Голяма Богородица, а по Малка Богородица - път пряко тънка родопска река. Тя излизаше от поледеното пещерно лоно на стръмния връх Карталът и потъваше в пясъчен въртоп на равното.

 

През каменливото русло едроглав коч мъкнеше руно като градобитен облак и по него пристъпяха овце, нестригани от Гергьовден. Други тромави  овни вървяха начело на други стада в същата върволица. Стърчаха усуканите рога на брадати еркечи пред козите пълчища. Поожулените чанове на водачите сякаш отвръщаха на еховития глас, а овчари и козари вдигаха очи,  за да зърнат невидимия. Оня и викаше, и се спотайваше. Само лекият полъх на дряновете издаваше как човекът се змийва по високия яр над руслото.

 

- Ахрянин е, ре, не говори, ами пее! - продума русоляв мъж, който по одежда и осанка изглеждаше мухтарин до мухтарина и кехая до кехаята, но се отличаваше от тях по говор и поглед.

 

А тъкмо мухтарин и кехая предвождаха върволицата, повлякла кой  знае колко овце и кози! Добитъкът и хората бяха тръгнали призори от Манастър и когато по клепално време отминаваха помашките колиби Баховица, гласът пак се обади:

 

- Вързан е пътят за България! Вързан е!

 

Тримата мъже поспряха и се скупчиха.

 

- Белли си, че се крие не от нас! - продума мухтаринът.

 

- Мина им на ахряните страха от нас! - продума кехаята.

 

- Мина им, ала няма да ни лъжат. Викачът се плаши свои да го не видят, затова и на нас няма да се покаже! - отсече уверено русолявият.

 

Неведом вятър вейна гласа отново: 

 

- Вързан е пътят, Индже-е-е... Сбогом!

 

Русолявият  се смълча и дълбока жива бръчка заигра пряко челото му. Положи ръце върху комитски силях със затъкнати  две ками и два револвера. Мимолетно в оръжията просветна пръстен.

 

- Често ми е кукала ахрянската кукувица... Познах гласа! - додаде.

 

Мухтаринът надникна изпод вежди в очите на кехаята и той се запъти назад по върволицата. 

 

Русолявият говореше уж на себе си:  

 

- Одрин падна, Турция не падна! Падна България! Защо румънците като бели вълци минаха Дунава? При кой друг български цар гърците са стигали по Струма до Джумаята?

 

Погледна смрачено мухтарина и продължи:

 

- Подлъгаха ни ония топовни тътени откъм Гюмюрджина през юли! Наша артилерия е, ре, думахме си. Отидох да видя български войници, видях  изоставени погреби. По заповед ли, по договор ли нашата войска се изтеглила, погребите подпалени  и трещят на всички страни...

 

-  Сега ни натам, ни насам!

 

- Манастър беше три месеца свободен, живяхме каквото живяхме! Сега, който не бяга, когато държавата му бяга, да му мисли!

 

- Дали и дедеагачкото пристанище е вързано? - попита мухтаринът, пък събра глас и  изрече:

 

- Хай назад, то и за морето през Манастър е пътят! 

 

Русолявият пое обратно на едри разкрачи. Сепнати от напетия му насрещен вървеж, манастърските пастири усетиха, че е станало нещо непредвидено.

 

- Инджето ни завръща! - сепна се  някой.

 

- Защо, ре? - попита младок един.

 

- Инджето знае защо! - отговориха му двама-трима наведнъж. 

 

Среднощ главата на върволицата се добра до селото и като смок захапа опашката си. Многоброен  добитък потропваше на място и напираше натам, откъдето  се връщаха стада и стада, имотен беше Манастър! На хорището между Шереметската и Калугерската махала припукваше жарава от слегнат хвойнов огън. Наоколо в запрегнати волски араби деца въздишаха насън като в христови ясли.  Овчарски и козарски родове се бяха стегнали за дълъг път и току да тръгнат, откъм прахоляците и здрачината на августовската нощ  се появи Инджето. Сиянието на неспепелената още жарава открои живата бръчка пряко челото му. Манастърци бяха свикнали да слушат мухтарин и кехая за селските управии, но заговореше ли Инджето - всички разбираха - на кръв е работата!

 

И Инджето им тръсна направо:

 

- Вързан е пътят за България! Ние друг път нямаме!

 

...Прибраха се по летните агъли  стадата и според повелята на кехаята манастърци започнаха стрижбата. Довчера още се надяваха да прекарат на овчи нозе нестриганата вълна в България. Не им излезе сметката и пак им се наложи да  стрижат и мерят по стари уговорки - едно руно за домашните хурки и станове, девет руна за устовските абаджии и мутафчии. Катърите им скоро щяха да минат през Манастър.

 

Манастър наброяваше към четиристотин  къщи. Никой не питаше, никой и не разказваше кога са градени. Че къщите са стародавни, подсещаха темели, поразкъртени от каменоядното време.

 

Нямаше ги в селото камиларите - трийсетина мъже дълголетници и жилавите им синове, стопани на стотина камили. От Петеларовден до Димитровден камилските кервани скитаха  по султанския път от Солун до Цариград и по разклоненията към прочути градове и панаири - Елбасан, Охрид, Мелник, Станимака, Узунджово, Сливен, Одрин, Родосто, Смирна. Не че не бяха манастърци, но за своите си работи боравеха със свой камиларски говор и  еднички камилите ги разбираха.  Странникът през Манастър се чудеше на високите вратници на камиларските къщи, високи, защото не волове, овце и кози се промушваха през тях, а минаваха камили колкото тополи.

 

Домочадията на камиларите не бяха тръгнали по вързания път към България. Чакаха мъжете си, които щяха да се завърнат подзима. С тях и без тях, привичен живот се възстанови в селото и някои  се надяваха светът  и занапред да се утишава така, докато не минаха устовските търговци.     

 

Водачът на устовци привика Инджето и му зашушука на ухо: 

 

-  Трета неделя турци прииждат от левия бряг на Марица и мелаим-мелаим стават повече от гърците, ей! След оттеглянето на българската армия двеста души аскер иде от Одрин. Броих ги, като прекосяваха Арда при Кърджали, следих ги до Илиева нива над униатските поселища. Никъде конак не побиват, кръжат и кръжат около българските села, смляха на прах пътищата. Има с тях араби на бързоноги камили от йеменската пустиня. Тия деведжии наместо фесове носят плетени гугли и се забулят с едни големи тестемели, тъмносиви ...

 

- От Одрин идат, казваш. Трябва да са много разлютени...

 

- Знам, че първата грижа на командирите им е да сберат от българите всичкото оръжие до последната ръждива касатура! На хора не посягат, оставят населението да остриже стадата, да закваси мандрите, да ожъне, да овършее, да налее хамбарите...

 

- И тогава ще фраснат с ятагана, нали? - прошепна Инджето.

 

- Сигурно тогава...- въздъхна устовецът.

 

И додаде:

 

- Вмъкна се в аскера и Хаджи Селим ага.

 

- Знам кой е, знам за какво се е вмъкнал!

 

Август, богородският август, е господният месец на Манастър! Заради ослънчения вятър памидовата лоза узрява по-рано от ябълката. Компирът не чака да го разровят, ами изтласква нагоре  коренище и се отъркулва върху червеникавата пръст.  В ливадите с аязмата за едно пълнолуние израства тученица и стадата се юрват на прясна паша. Такава благодат сполита и  Сачанли, и Янюрен, и двата Дервента, и малолюдните гръцки паланки в устието на Марица, и бейските чифлици в равнината към Мароня, и  помашките колибарски махали над Гюмюрджина, и евреите праматари, и арнаутите бубари, и вятърните мелници, и рибарските каици! От полегатия склон на Родопа до равния беломорски бряг природата приражда човека блажен като насъне. Няма подобна земя и отвъд Марица на изток, и отвъд  Места на запад, но за друго август е господният месец на Манастър. "Да се знае, че откакто свят светува, през август месец никой в Манастър не е умирал. Нито от старост, нито от болест, нито от насилие" - такава  приписка бе добавена в требника на Катранената черква.

 

И поп Каню не помнеше камбана да е удряла на умряло през август. В последната седмица на господния манастърски месец той се зае да пренарежда утвар,  евангелия и псалтири, които бе приготвил да отнесе от Катранената черква в България. Разлисти оръфания требник, останал от баща му,  на баща му - от дядо му, на дядо му - от някакъв атонски таксидиот. Намери място и с тръстиковия турски калем зачегърта нова приписка. Калемът скърцаше и нищо друго не помръдваше в празния храм, освен червенокрилата пеперуда върху  одимената калимявка на отеца - като пръска кръв.  Приписката гласеше: "Дано и през тоя август не познаем смърт човешка. Миросан бъди!"

 

Равновесие на живот и смърт бе отколе господният август  в Манастър. Не бе успял да го наруши самият рицар Бонифаций Монфератски, чиято глава  манастърци хвърлиха осолена в нозете на цар Калоян. И на Баязид Светкавицата не бе му стигнала мощ да посече осмия месец. И каталонците от дружината на Рожер де ла Флор не донесоха смърт през август,  пристигнали да защитят Търновското царство, а спасили  царска дъщеря.

 

На друг бе съдено да осмърти манастърския август и той щеше да плати с окото си поруганието на господнята благодат...      

 

Докато поп Каню си пишеше приписката, над улисания Манастър надвисна  башибозук. Отдалече и по различни пътеки  се стичаха чалмалии хора, някои съвсем млади. Те вървяха наперено, неналитали досега на гяури. Всеки със шишане, всеки с ятаган и всеки с провесено на рамо въже, да прихване плячката,  която го примамваше - телета, малачета, тайчета. 

 

Инджето се бе прикътал в пърнарите на бърчината  Ветерник и  с руски военен бинокъл наблюдаваше как башибозукът се съсредоточава на пътя от Мурова гора. Оттам щяха да ударят, както и кърджалиите навремето удряли оттам, сутрешното слънце да им е в гръб. Не се хвърляше на очи предводителят им Хаджи Селим ага, но Инджето знаеше, че той се е притаил сред ордата и ще се яви навръх нападението. Тогава и Инджето смяташе да се покаже...

 

До вечерта башибозукът се сбираше като на байрам. Свиреха зурни, бумтяха тъпани. Прииждаха още и още, чалма до чалма, откъде се намериха толкова чалми? Инджето забеляза, че в този башибозук има доста хайти от джамбазките пазари и панаири, които и в мирно време плячкосват странници по пътищата. Зърна и цигански тайфи, прикоткани към чалгаджиите. Разпозна по облеклото   кърсердари, заптиета, низами, теллали, но му се мярнаха и  левенти с командирска стъпка, с офицерска осанка. Тези хора и под дрипавите дрехи изглеждаха инакви, а и  не носеха чалми или фесове. "Кемалът предрешени ги е проводил ..." - помисли си Инджето.        

 

Манастърци от башибозук много-много не се плашеха, един ли янкеседжия си остави феса барабар с чутурата в селското землище? През нощта кехаята обхождаше агъли, мандри, варници,  бахчите и черничевите градини, и свика  мъже и момци в двора на Катранената черква. 

 

Манастърци надойдоха  с пушки кремъклии и евзалии, с карабини и винтовки, с пищови, револвери и пистолети барабанлии, с кавалерйски саби и с войнишки касатури. Железа, трупани в домашния задкош от всички манастърски времена - царски, кръстоносни, патриаршески, хайдушки,  комитски, кърджалийски,  башибозушки!   Знаеха къде да отидат и да заемат позиция - в крайните къщи откъм Мурова гора. Там щяха да са като в крепост, там и кучетата вълкодави щяха да им помагат, ако се стигнеше до ръкопашен бой.

 

Инджето обикаляше и едно говореше:

 

- Тука ще ги причакаме! Не припирайте да стреляте! Като тръгнат, те  вият "Аллах!", ние  пък рукаме "Ура!" Ама юнашки, та да им се дръпне говното от страх! На тях им свирят зурни,  ние пък ще ударим камбаната! Да видим кой кого ще надвика и кой кого ще надсвири!  

 

 На другия ден  по изгрев слънце башибозукът се приготви, пък те се приготвяха по турски - без бързане, табихетлийски. Преди да пристъпят,  настана тишина и човек със зелена антерия мина от задните към предните редици. Инджето го видя през мерника на пушката, не стреля, но му се прицели. Това бе Хаджи Селим ага, предводителят на башибозука от левобрежните маришки села. Само в Манастър той не бе влизал, и ето го сега пред Манастър!

 

В тоя миг се чу вълчият вой на ходжа, тътен на тъпан и писък на зурни. Изправи се на мъхясал камък техният тръбач.  "Аллах!" - застена башибозукът, "Уррраа!" - изреваха манастърци, а тръбачът надигна тръба. Надигна я да даде сигнала за нападението  - и се срути! Хвърлиха се към него, кряскаха тревожно и учудено. После пак изреваха "Аллах!" и друг тръбач стъпи на камъка. И той надигна тръба, и той  хлътна в нозете си! Пак не тръгнаха, пак се маяха там, а третият тръбач, преди да стъпи на камъка, бавно избърса тръбата с пояс.

 

Манастърци не разбираха  какво става. Когато и третият тръбач падна, башибозукът се слегна. Ходжата им пропя жалостиво и  турците неочаквано обърнаха назад. Тръгнаха уж тежко, но сетне се засилиха, настъпваха си поясите, по фесовете си търчаха, дето се вика. Зурните замлъкнаха, а манастърската камбана удари още по-силно.

 

Доста турци изостанаха от умора и ужас. Манастърци ги застигнаха при Кундеровите врисове и ги кълцаха тъй помрачени, че в полудата си самите те приличаха на турци. Кавалерийски саби, хайдушки ножове, комитски ками и брадви трещяха по човешки кости. Преди да рухне разполовен, един кърсердарин забели очи, може би от разтреперено сърце. Мярна го в побоището поп Каню и кой знае защо го прекръсти със сабя, нямаше кръст в ръката си. От предсмъртния страх на башибозука манастърци озверяваха още повече. Тоя ден  неколцина младежи за първи път минаха с бясна сила през живи хора - и ги оставиха мъртви.

 

На по-възрастните не им бе първица да отприщят башибозушка кръв, не я смятаха за кръв човешка. 

 

- Вижте какво има в торбите им! - натърти Инджето - Вижте, та да знаете, че чакали сте сякали!

 

Манастърци се разтършуваха в накървавените торби на убитите и наизвадиха какво ли не. Намериха се ризи момински, бели халища, посребрени пафти, годежни пръстени, обеци, тюмбелеци, нанизи  златни лири и алтънчета, кехлибарени броеници, желязно кръстче с позлатено разпятие...

 

Тази орда бе опоскала  Къзлар, Аткьой, Ясъюк, опустошавала бе български къщи.   

 

- Не бързайте, не бързайте! - нареждаше Инджето и предвождаше въодушевените от победата манастърци към мъхясалия камък. Там се търкаляха  трима мъртви тръбачи и една тръба. Тръбачите лежаха нападали един връз друг, ни рана, ни драскотина личаха, пък тръбата се отърколила настрани и мундштукът й кървав.

 

Тогава отново се чу гласа на Инджето:

 

- В устите им гледайте, в устите!

 

Манастърци видяха, че устите на тръбачите са обарутени,  кръвта тече навътре, та се подуват коремите им, зъбите и на тримата разкъртени.

 

- Разбрахте ли какво стана? - попита мухтаринът младоците, на които за пръв път им се случи да отбраняват селото си.

 

Те бяха разбрали, че щом тръбачът надигне тръбата, Инджето го мери и му вкарва куршума през нея. Камбани и зурни, викове "Аллах!" и "Ура" заглушиха тия три изстрела, с които Манастър отблъсна башибозука.

 

Но имаше и четвърти изстрел.

 

Привечер башибозукът бе още на мястото, където вчера се събираха. Дали да си вървят, дали отново да нападнат Манастър на следващия ден, и те не знаеха. Чакаха какво ще заповяда опитният в тия работи предводител.  Както говореше нещо на ходжата, човекът със зелената антерия изведнъж затисна с ръка лявото си око и прехапа език.  Чалмата му се килна на земята, разви се и едва тогава сепнатите турци доловиха четвъртия изстрел. Прихванат от ходжата, удареният остана прав. Удържа се мълчалив с невероятна коравина срещу страшната болка, а като отпусна ръка, в шепата му се наля око.

 

Откъм Ветерник се разнесе гласа на Инджето:

 

- Белязах те, Хаджи Селим ага! Не те убих нарочно, нарочно те белязах!

 

Човекът със зелената антерия цял живот стреляше по хора и проумя, че гяурският куршум бе предназначен да закачи и разплиска окото, а не да връхлети в черепа. Такъв точен и коварен изстрел можеше да направи  един човек от Манастър и Хаджи Селим ага знаеше кой е. Със здравото си око  той успя да  види стрелеца. Инджето  стоеше изправен и не го беше страх да им се покаже.  

 

Още същата вечер едноокият заповяда на башибозука да се разотиде - всеки откъдето е дошъл с оръжие и въже.  Пътят откъм Мурова гора се опразни от чалмалии, а над мъхясалия камък и над Кундеровите врисове закръжиха крагуи и налитаха на човешко месо.

 

 ...Седмица по-късно през праха и пепелта на август премина сюрия редовни турски войници, отделила се от башибозука след разпускането на ордите по десния бряг на Марица. В замрялото гюмюрджинско поле  при Жетварския кладенец сюрията застигна камиларски  жени и невести от Манастър. Тия жени и невести се бяха решили да пресрещнат мъжете си по камиларските пътища, защото дочуха, че войска с топове  и кавалерия върви към Манастър. Но попаднаха пак на войска и  сюрията ги подкара към кръстовищното село Бидикли.  

 

В самия  последен ден на август от един залостен дам в Бидикли се дочу българска песен. Налудничав женски глас я подкарваше ту на слядно манастърско хоро, ту на упокой.

 

- Че кога свариха гяурите и песен да наредят? - попита се бидиклийският ходжа.

 

Певицата по глас бе и тъжна, и побъркана.

 

- Ако е свят човек, защото е побъркана, то и песента е свята! - помисли си бидиклийският ходжа  и се заслуша в думите:

 

Ель ми излезни, Яне моме хубава,

отвън на двори,

да си ми видиш, Яне моме хубава,

кък ми се бъхтът,

кък ми се бъхтът, Яне моме хубава,

турци с българе.

Куршуми летят, Яне моме хубава,

кайнум градушка.

Кървища текат, Яне моме хубава,

конь ги не броди...

 

Ако не беше записал тая песен и какво се случи с манастърските камиларски жени и невести в Бидикли, никой никога нямаше да спомене бидиклийския ходжа. Не бе негово село, бе негов зандан това място. Преди да  се появи по тия краища  в облика на ходжа, той бе везирски писар от Високата порта в Цариград и  отбелязваше за тайните архиви поличби и събития.

 

На няколко листчета тънка хартия, нарязана за свиване на цигари, бидиклийският ходжа бе записал ето какво:

 

"На свечеряване войниците им занесоха в дама  чувал хляб и  чувал бостан. И пак почнаха да искат пари, а след парите грозното. Цяла нощ  няма сън. Кога слънце разгря,  пристигна от Гюмюрджина един офицер със сини дрехи, Кемалов човек. Придружаваха го други военни с обръснати бради и мустаци.  Аскерите се строиха насреща, а жените найдоха ред да му се оплачат, че два вечера резил ги сториха, че ги обраха. На дванайсет души войници офицерът им върза ръцете.  Навързани край джамията ги нареди, той самичък грабна маузер и с маузер ги премаза един по един. Манастърките гледаха как войниците  падат по очи. Кемаловият човек  разпори с нож чаушина. Тоя чаушин с кон вървеше, стар бе, ама лош! Като го преобърна по гръб и го разпори, Кемаловият човек говореше - ние пострадахме от грозното и не искаме повече да видим грозно! И още един път стрелна в някои недоубити. Манастърките се застрашиха от всичко и се дръпнаха настрана. Сетне Кемаловият човек заповяда на другите войници - ха сега извадете каквото сте ограбили от тия жени, изтърсете го, пък вие, манастърки, излезте да си го познаете, да си го вземете! Сетне Кемаловият човек дигна българките на гарата и ги качи на  влака за Димотика. Пък кой беше Кемаловият човек, нито манастърките, нито войниците  разбраха. Само аз го разпознах, че бе арменец на турска служба. На сбогуване ми заръча да знам, че българите ще дойдат в Манастър и че турският аскер се отегля. Така и стана след три месеца."

 

[Next]

[Back to Index]