Възречени от Манастър

Никола Инджов

 

Епилог

 

 

На връх Еньовден Нестор Абрашев седеше под одимения шатър на панаирджийска гостилница край Голямата звезда. Той бе донесъл тежък тефтер, изпълнен с четливия краснопис на едновремешните писари. Личаха подобно птици две ненагледни букви - й и э . Това бе дневникът на оная гранична стражница край Мъгленик, откъдето манастърските камилари преминаха през 1924 година. Нестор Абрашев бе убеден, че хора с фамилни имена от тоя дневник има навсякъде, и ги търсеше на прочутия сбор в Триречието. Където са имената, там са следите от Манастър, мислеше си той, макар че никой и нищо не напомняше за осмъртения манастърски август, за изгнанието по егейските архипелази, за срещата на Звезденския превал, за бежанските кервани към Светулка и Мъгленик.

 

...Кога свети Еньо сложи клашник и хукна да докара зима, кога слънцето се топна в извори и пое обратно към снеговете, кога морето се смълча и сравни, кога земя се разтвори и припламна заровеното имане, какви кавалджии засвириха, какви хороводци рипнаха, че Нестор Абрашев не разбра как Кера Манастърката и Вълкан Камиларина се сместиха до него?

 

По лекия повей на кръвта в живата бръчка през челото си усети, че не е сам, и ги съзря като две свои сенки - едната от изгрева, другата от заника на двайсет и четвъртия юнски ден. Време и време бе преминавало през тях, та нямаше наоколо старица, по-сбабичкосана от Кера Манастърката, ни старец, по-сгромолясан от Вълкан Камиларина. Уж отдавна изчезнаха от белия свят двамата манастърци, пък се появиха с пазителите на житото в нивите, на млякото в кравите, на меда в пчелите. През годината, която сбораджиите брояха хем за първа на третото, хем за последна на второто хилядолетие след Христа.

 

Черни и царски пътища през равнини и стръмнини се събират на това място в Триречието, което военните по секрет наричат Голямата звезда. Отгоре - над чучулигите и лелеците - сребрееха струите на небесно кръстовище.

 

- Ей тоя самолет откъм Хасково за Тополовград, той, стриковото, лети от Сингапур за Лондон, нели? - говореше Вълкан Камиларина.

 

- Може би... - отговаряше Нестор Абрашев.

 

- Пък гледай сега тоя, дето цепи от Орлов дол към Злати дол, тоя направо е от Амстердам за Йоханесбург, а?

 

- А тоя, петоглавия, ей го през облака...

 

- Дето иде от Голям манастир и дето са змийва към Малък манастир ли? Трябва да е от Париж и трябва да е за Нова Каледония.

 

- Чак за там...

 

- Ами чак за там! - уверено натърти Вълкан Камиларина.

 

Като призраци от друга вселена прелитаха самолетите на Air france, на Britich аirwауs, на KLM над хора, чийто живот изглеждаше по-вековечен от смъртта им.

 

Кера Манастърката бе почти ослепяла. Тя долавяше громола на шумния празник, но добре че бе до нея Вълкан Камиларина, та да й разказва какво става наоколо.

 

- Шарен сбор, Керо, пъстър! Щу хора агупти, ре, щу агупти копанари, ре, щу копанари с еньовче на ухо, ре!

 

- Грехота е без еньовче, летен Иван е!

 

- То и без манастърски бижур е грехота.

 

- Щу има на сбора, Вълкане? - питаше старицата.

 

- Чудесии, Керо, има, няма кукувица! Раззеленила са оброчищната кория, разпенила са вълчевойната сакарска ряка, ама няма кукувица! Тя да кука, ти да броиш години! Не кука и не кука, ре! И ми е бално-бално, дето знам колко съм жив, пък не знам колко съм умрял.

 

- Щу друго, думай, че сбор не сбор, бързут е Иван Бильоберят!

 

- Всичко има, ама няма симид, симид няма, да ядеш и са ненаядеш, че симидчиите са свършиха, Керо. Свършили и в Хлябово, и в Хлебарово, и в Житарово, и в Угарово, и в Долно вършило, и в Горно вършило, и във Воденичене! В Симитли, думат, ни симидчии, ни симид!

 

- Брей, брей, брей! От пиле мляко на сбора и Янюви огънчета по могилите!

 

- И от вятър сянка, Керо, ама няма джамбази, и кьорав кон няма! Ни кон, ни вихрогон! Да го огледаш ноа змей кътник по кътник, да му надникнеш под опашката и под петалите, да го поразкараш раван, тръс, галоп! Че да ти развей ризата и перчема, че и през еньовски венец да префърчиш с аждраханина!

 

- Голям сбор, голям Ивандень! - въздъхна старицата.

 

Мина по едно време човек с ръце в тъмноален пояс, спря при тях, пък не се здрависа, а попита боязливо:

 

- Тука ли е стражнишкия тефтер?

 

- Тука е! - възкликна Вълкан Камиларина - Откъде идеш? Какъв си?

 

- Маричанин уж, уж арденец, пък може и тунджанец! - отговори той и продължи: - Кои сме от Манастър преминали в държавата?

 

По чудо Нестор Абрашев преодоля мъчителното си заекване и започна да му изрежда имената и колко души от родовете са записани в тефтера:

 

- Абрашевци - един, Ализотовци - седем, Инджовци - един...

 

- Не са стигнали манастърци за първите букви от кирилската азбука! - забеляза маричанинът.

 

Нестор Абрашев се сепна от неочакваното заключение, но продължи:

 

- Карабаджаковци, Карастамовци, Кръповци,Кулджиевци, Куцовци, Лапардозовци, Лишановци, Питоневци, Сабрутевци - по осем...

 

- Ами Мурджевци? - въздъхна непознатият.

 

- Сакалбашевци девет, Трушановци дванайсет, по петнайсет Цървулановци и Чанчеровци , Чекичевци осем, Чоловци петима, Шоговци и те осем...

 

- Мурджевите са в друг тефтер! - намеси се Вълкан Камиларина и тъкмо да обясни, че Шабанови, Врингови, Пазвантови, Кисьови, Мурджеви, Жингови, Момчилови, Драганови, Гъзьови, Петкови са записани от Стамо и поручик Ангелов в списъка на избитите край Мъгленик, човекът рече:

 

- Хайде със здраве! - и протегна ръка за сбогом.

 

Непознатият бързо се изгуби в народа, а Нестор Абрашев учудено каза:

 

- Тоя триреченец нямаше пръсти на ръката!

 

- Вярно, че нямаше! - учудено продума Вълкан Камиларина.

 

- Ангелски човек ми се стори! - обади се и Кера Манастърката.

 

Колко повече хора идеха към Голямата звезда, толкова повече сборът преливаше към отвъдните брегове на Арда, на Тунджа и на Марица.

 

Заприиждаха мъже с турски фесове и жени, забулени с черни фереджета. Разминаха се с тях други мъже и други жени, лицата им уж нашенски, и говорът им уж нашенски.

 

Гласно се чудеше Вълкан Камиларина:

 

- Накъде са е запътил-замътил тоя народ? От Панония, викат, към Тихани, викат, от Тихани закъм Банат, от Банат къмто Косово, от Косово през Метохия-през Метохия, от Метохия за Елбасан, по Елбасан-по Елбасан направо в Струга, викат, пък от Струга на еньовденския сбор ли, нататък накъде вейке?

 

- Какви са хора, Вълкане? - питаше Кера Манастърката.

 

- Довлачиха на облаци-на облаци деца, гладни деца.

 

- Не са турци с турските фесове и фереджета, нели?

 

- Не са...

 

- Не са нашенци с нашенския говор, нели?

 

- Не са. И техните деца на облаци-на облаци, уплашени деца.

 

Кера Манастърката се натъжи и в гласа й пролича мъка:

 

- Други дичинки имат ли?

 

- Имат мънинки, на ръце ги носят

 

- Няма да се върнат, знам си, няма да се върнат... Който е понесъл на път пеленачета, той назад и не поглява. Бежанци са, Вълкане.

 

- Бежанско им времето, Керо!

 

- Манастърски им късметя, Вълкане!

 

В една черквица под Вишеградец арменски поп донесе чудотворна каменна икона, но ликът на Божията майка едва личеше. Богомолците обаче съзираха светия образ и го целуваха, докато изображението съвсем потъна в камъка. За мнозина не остана икона и си тръгнаха със стиснати уста.

 

Наблизо бе Доспеево, около което през последните зими снегът се струпваше на хребети-на хребети, а пък в самото селце и снежинка не падаше! Там някакъв дервиш прошепна на ходжата, че таман по сбора ще се ударят Пророкът и Неверникът, и че едничко тукашното теке ще остане да стърчи в Триречието. Това черкви, това синагоги, това катедрали - на прах по вятъра и на пепел в пръстта!

 

Още по обед евреинът Карасо зараздига сергия.

 

- Белким всичко продаде, бай Карасо? - подкачи го Вълкан Камиларина.

 

- И дрънкулките, и дантелите!

 

- Ни се е чуло, ни се е видяло евреин без стока да остане!

 

- Имам нещо, но то не е стока!

 

Евреинът Карасо измъкна от джобовете си някакво писмо с български букви и небългарски думи. Нестор Абрашев надникна в писмото и прочете:

 

"Скъпи компатриоти, сбогом!!! Никс общо отечество. Сложете нашите фамилии в мартиролога на Трипотамия. Карат ни тая заран в Дахау и сбогом от сефардитите български!!! Ние бяхме рода Аройо, рода Бенвенисти и кантора Кастанеда-синове от улица "Коста Чекаларов" до болницата в Гюмюрджина. И от вдовица Алмалех адиос!!!"

 

- Прощално послание! - въздъхна Нестор Абрашев и си спомни оная мартенска нощ през 1942 година, когато депортираха евреите към концлагерите в Германия.

 

- Какво ти послание, писмото е завещание! - възрази Карасо - Те пишат за обща родина на българи и евреи, наричат себе си български сефардити. Така ли е?

 

- Не продавай писмото! - посъветва го Нестор Абрашев.

 

- Толкова години не съм го продал! - отговори му Карасо и на свой ред се изгуби в народа.

 

Тогава се появи милиционерският началник на Голямата звезда.

 

- Бе с вас ли дойде лани ли, по-лани ли - заговори строго той - един, дето ходеше по сбора, заничаше на хората в очите, и по очите познаваше кой крадец и кой не?

 

- Всеки мъж от нашия сой, старши, може да гледа така! - обади се Нестор Абрашев.

 

- Хай с мене да погледнеш тука в катуна! - рече милиционерът и двамата изчезнаха в народа.

 

Докато Нестор Абрашев се маеше в катуна и по сбора, милиционерският началник се върна сам и заразправя недоволно:

 

- Ама той друго познава! Наднича в очите на хората и гледа кой българин, кой турчин, кой грък, чe са огелпя и намира в българина я грък, я арменец, често турци, арнаути, евреи в едничък българин. От някои народи повече, от някои народи по-малко...

 

- Хич не се е огелпял той, така си е! - отговори му Вълкан Камиларина, а Кера Манастърката додаде:

 

- Ангелски човеци има на сбора, да знаете!

 

Милиционерският началник не разбра за какво става дума и си тръгна.

 

А сбораджиите хукнаха към разни гробища като на задушница да преливат вино, да бучат китки. На тоя прозрачен до небето ден много живот имаше и в гробищата, но вестта, която донесе младок един, порази сърцата на манастърците.

 

Младокът отговори:

 

- Каквото и да правите, каквото и да струвате, разровени са гробищата в Манастър! Ни сърце да дочуеш там, ни глас оттам да тръгне по тебе!

 

- Край на Манастър! - тежко продума Вълкан Камиларина. - Щом и умрелите ги няма там, там нищо няма ...

 

Младокът бърбореше, че човекът се бои от времето, а времето - от пирамидите на Космоухия рис и Пробитоухия коч, споменаваше папуросани очи на Сова, все повтаряше, че сборът свършва, "кога бръшлянов венец прилеп прилепи..."

 

- Бе ти кой си? - попитаха го човеците, които се бяха сместили на сбора до Нестор Абрашев, сенки наведнъж от изгрев и заник, от луна и слънце.

 

Младокът изрече стихотворни слова:

 

"Надвесен Огън се избистря,

в корите на дърветата се моли.

Надвесен Огън се избистря

над подмолна пепел..."

 

- И ти ли си ангелски човек? - рече му Кера Манастърката.

 

- Мене ме наричайте Змийска глава!

 

- Колко човеци си видял ти, та се отричаш от човешкото? - заяде го трико Вълкан Камиларина.

 

- В тебе още един, пък в мене кой знае колко! - отговори младокът и се сля с народа на сбора. Но преди това той бе мушнал в ръката на Нестор Абрашев един свитък, надписан "Карта на духовните пътища, по които ходи мисълта". Приличаше на топографска скица. В жълтеникаво бяха отбелязани русла на ручеи - надземните пресъхнали, подземните пълноводни. Назъбени линии наподобяваха чертеж на крепостни стени. Ясно личаха култови камъни с изображения на букви и символи. Имаше още един надпис и той гласеше: "Повей от манастърските възвишения, който влече спомени в съня".

 

- Ами ти колко хора си видял, стрико Вълкане? - поде Нестор Абрашев странния въпрос.

 

Старецът се загледа в панаирджийската шарения:

 

- Помня ли? Видял съм четири колена човеци от нашия род, от вашия, от Кериния. Помаци повече от турци съм видял, по-малко гърци, двама-трима арнаути, едничък евреин, бай Карасо де, цял ескадрон казаци руснаци на коне катани, цяла дивизия германци на мотоциклети, едничък арапин камиларин и едничък арапин циркаджия. Ами ти?

 

- Половината свят обходих...

 

- Финландец видя ли?

 

- Е, финландец видях..

 

- Гватемалец?

 

- И гватемалец.

 

И Кера Манастърката се намеси:

 

- Ами човеци не от държави, каматен лелин, видя ли?

 

- Видях генуезци, вавилонци, ватиканци...

 

- Ангелски човеци видя ли?

 

Нестор Абрашев не знаеше кои са ангелските човеци, а в това време Вълкан Камиларина като че ли реши да го затрудни и запита:

 

- Знам, че не лъжеш, ама може да бъркаш. Кажи ми право, самоед срещал ли си?

 

Преди още Нестор Абрашев да отвори уста, той продължи:

 

- Не китаец, не, китайци колкото искаш, и японец не, нито монголец, за самоед питам!

 

- Срещал съм, стрико Вълкане, защо да не съм срещал?

 

- Самоед!

 

- Ами да, самоед!

 

- Не китаец, не японец, не монголец?

 

- Отговорих ти, самоед!

 

- Самоедите били по-малко от нас! - въздъхна Вълкан Камиларина и додаде - Щом ти и тях си виждал, господ може и нас, манастърците, да види, нищо, че има толкова други хора от държави, от градове, от манастири.

 

По обед, когато слънцето застана на небето поравно отдалечено от изгрева и заника, двете сенки на Нестор Абрашев изчезнаха и той се почувства отново сам. Бяха угаснали и Янювите огънчета по могилите.

 

Гостилничарите започнаха да прибират шатъра си и разбраха, че Нестор Абрашев го няма.

 

- Писарят си отишъл, тефтерът останал! - възкликна някой.

 

Тефтерът на граничната стражница с манастърските фамилии стоеше разтворен и доста хора заничаха в него. Заничаха и отминаваха след кавалджиите, хороводците, милиционерския началник, катуна, Кера Манастърката, Вълкан Камиларина, младока Змийска глава...

 

С тях тръгна и Нестор Абрашев, макар че не бе се превърнал в ангелски човек. Имаше той още живот на белия свят и гостилничарите очакваха да дойде за тефтера, нали идваше на всеки Еньовден. Той намери автомобила си в панаирджийската безредица, намести се и опря чело в кормилото. Нещо си спомняше, нещо премисляше. И потегли по черния път, за който не можеше да се каже откъде започва и накъде води, а се знаеше само, че е път през Триречието.

 

В автомобила Нестор Абрашев пусна магнетофончето и се заслуша в песента за Искъра с гласа на Момчил. Никой никъде не бе записвал тази песен. Изглежда, че братя Миладинови, Кузман Шапкарев, Пенчо Славейков, Васил Стоин, Стою Шишков не бяха я дочували. А Хайтов отговори на писменото му запитване, че не съхранява такъв текст в архиварските си ракли и дисаги.

 

Гласът на Момчил бе отпреди десетина години:

 

Искър е мътен притекъл,

прейни ми куме по-напреж,

колата ти е изнова,

биволите ти ковани...

 

Песента не бе толкова величава, колкото за Цар Иван Шишман, нито толкова трагична, колкото за Балканджи Йово, но навеждаше на догадки. За Нестор Абрашев бе ясно, че Манастър е основан след потурчването от хора, донесли песента за Искъра в Триречието. Те са били овчари от Шопско и по Димитровден са отвеждали стадата си към Манастър да презимуват на топло. Навярно те са и съгледвачите, търкулнали главата на Бонифаций Монфератски в нозете на цар Калоян. По-нататък тяхната съдба се свързва с последните десет години от живота на Патриарх Евтимий. Турците са го откарали в неизвестно заточение на юг и с имперско великодушие са уважили неговия сан. Според тях около последния български владика е трябвало да има не свита, а народностно обкръжение, и не от търновски големци - предатели на вяра и царство. За народ на Патриарх Евтимий турците са избрали скитниците овчари - и с ферман ли, с увещания ли, заселват шопите в Триречието - и възниква колибарско селище с име, което подхожда на патриаршеско присъствие. На едно-единствено място след края на България се съхранява зародиша на нов български народ. В златозарната душа на Патриарх Евтимий, в неугасимата свещица на Владикув гроб...

 

Така патриаршески Манастър става опасно несъкрушим. И до ден днешен го унищожават, гробищата му сразиха.

 

...Нестор Абрашев си остана със спънат говор и заекването му го правеше да изглежда шеметен - както се изразяваха младите. Животът му в София доста дълго се смаляше, а заседна и в самота. Понякога привечер той заставаше при паметничето на Патриарх Евтимий и заничаше в очите на минувачите. Премълчаваше странните свои видения, а с последните си познати в кръчмата "При Мара" споделяше едно и също - че има в праха на Триречието прах от ангелски хора, и­ че истината за света там не съвпада с истината за човека.

 

 

Ломас де Чапултепек, 1980 -

 

Бояна, 2001

 

[Previous]

[Back to Index]