Възречени от Манастър

Никола Инджов

 

Девета глава

 

 

Висок и рус излизаше от балкана татко му на Нестор Абрашев и дълбока жива бръчка трептеше през челото му. Той наближаваше притихналите манастърци и крачка по крачка ставаше все по-млад. Нестор Абрашев пребледня и усети пак ехо в сърцето си. Не за пръв път виждаше предишни и сегашни хора в един образ, но му се стори, че е дошъл и неговият ред той самият да върви към себе си откъм друг живот. Четиридесетгодишен, в образа на татко му от най-ранната синовна памет. Навярно така излизат от клинична смърт, помисли си той. И му се стори още, че всички, които срещна в Светулка и Мъгленик, бяха надошли по Триречието едновременно като предшественици и като потомци на Манастър. Кера Манастърката, Корцан, Мавер, Вълкан Камиларина, Вълюбчо, баба Бяна, мъгленишките старци, Змеят... Нестор Абрашев ги възприемаше като хора без край, но и без начало. Манастърски народец, подобен на Млечния път - за едни припламва, за други угасва.

 

Между мъгленишките старци, посред скупчените каменни къщи, покрити с плесен до комините, татко му на Нестор Абрашев се намести до хора, които си бяха отишли преди него, и до хора, от които той си бе отишъл.

 

Вълкан Камиларина положи ръка през рамото на Нестор Абрашев и трепетно продума на новодошлия:

 

- Златен стриков Момчиле, ей го твоето братче! Живи бяхте да са видите, жив бях и аз!

 

- Нестор ли е той? - попита планинецът и протегна към Нестор Абрашев същата ръка, която му бе трон в царството на детството. Но вместо дъх на катран и дървени въглища от нея го лъхна свежият повей на гора. Човекът, в когото татко му се бе преродил, бе дървосекач, и бе едва десетина години по-възрастен от Нестор Абрашев.

 

Това бе загубеният му брат, детето, което било понесено от гръцкия керван на Звезденския превал обратно към Манастър. За него баща му бе дал на Васил златния пръстен на Инджето, а Васил бе погубен заради същия пръстен.

 

И мъгленишките старци досега не бяха срещали двамата братя наедно. Те припознаха дълбоката жива бръчка през челата им, която трептеше по абрашевците от човек на човек. С тоя родов белег Нестор Абрашев бе отделен от останалите хора откакто се помнеше, но и той за първи път го виждаше у другиго. И разбираше, че с Момчил се е разминавал постоянно, защото нямаше как да не се сепне, ако някъде бе зърнал челото му.

 

Момчил бе плещест и дънеристите му нозе сякаш се вкореняваха в мъгленишката земя. Изпод зелената му ватенка се усещаха мъжки мускули, но хубавата му сила бе в лицето. На това лице просветваше душата му.

 

Още в тия първи вълнения на срещата Нестор Абрашев си помисли, че трудно ще се сближи с брат си, след като години наред случайно срещнати хора обземаха безсъниците му. Един каталонски певец, когото бе интервюирал за телевизията, а той подставяше на камерата китарата си, не лицето, какво стана с тази китара... Един кампучиец в самолета над Бомбай, който още преди известията за унищожението на кмерите му показваше снимки на масови гробове, какво стана с тези снимки... Един българин в римски затвор, който онемяваше постепенно от клеветата срещу него, какво стана с този българин...

 

Това бяха образи и преживелици, покрай които Нестор Абрашев преминаваше уж мимолетно, но изглежда те придаваха на живота му видим смисъл и значение. И сега изтръпна да не би и брат му да е всъщност някой от неговия попътен всемир. Това би означавало да го загуби в чужди въжделения, макар че именно те определяха съдбата му досега. Но откакто бе започнал да идва в Триречието Нестор Абрашев се променяше съдбовно. През последните години пътищата му ставаха все по-кратки, завръщаше се все по-отблизо. Той усещаше, че за да му стигне животът, трябва да го довърши тук. Широкият свят бе пренаселен от братя по идеи. Братята по кръв изглежда изчезваха от потомствената памет заради нови човешки общности на мястото на старите народи. Модерният социум не възприемаше Нестор Абрашев за манастърец поради една проста причина - недостиг на познания за Манастър.

 

Това е недоглеждане на човека, размисляваше той, така личността се губи. Например едно е да си българин въобще, а друго - да си българин от Триречието. Нещо повече - важно е от кое Триречие - опряното в Родопа или разлятото към Бяло море. В единия случай си планинец, затворен в непристъпна природа и непоклатима душевност - и си манастърец. В другия случай си средиземноморец, разкрил душевен простор като роза на ветровете от несъществуващи вече посоки - Картаген, Рим, Византия, Цариград...и Манастър.

 

Нестор Абрашев се загледа продължително и изпитателно в брат си. Не, брат му не бе от ония хора по широкия свят. Ония хора бяха предопределени от страдания и отмъщения, а в манастърци има вродено предчувствие за гибел. Гибел, която няма да ги отмине. И не нострадамусовски предсказания, а хрониките на миналото сякаш вещаят тяхното бъдеще.

 

Нестор Абрашев почувствува, че обречен на Манастър човек е останал след баща му.

 

- Несторе, - говореше Момчил вечерта, опрял лакти на здрава дървена маса, - Несторе, разюздил ни беше живота с татка и тебе, много сте страдали вие, много сте се мъчили!

 

- Гледай ни ти манастърската вяра, - намеси се Вълкан Камиларина, - ако питаш нас, все други са патили и препатили! Бе, хора, нашто село съсипаха навремето, ние оплакахме сачанлийци. Нас разпиляха по островите, ние за януренци са кахърехме...

 

Отстрани се бяха настанили две светлоглави деца, момче и момиче. Момчето бе белязано и то с бръчка през челото, още недълбока, но вече жива. А момичето е като златна ябълка, помисли си Нестор Абрашев с думите на една манастърска песен. Момчиловица бе застанала до полусляп планински прозорец и оттам се вглеждаше в очаквания и неочакван гостенин.

 

- Татко си отиде, - заразправя Нестор Абрашев, - не беше отдавна, но и мене ме нямаше в последния му час.

 

- И тебе ли те нямаше?

 

- И мене.

 

Тогава Нестор Абрашев бе пак по пътищата. Писмото за смъртта на баща му го настигна след месец в земя, където никой не усети какво бе загубил той, защото там унищожението на живота бе обзело хората от всички поколения.

 

- По телевизията съм те гледал тебе, - говореше Момчил, - виках си, тоя човек е от нашия сой. Тъй ли е?

 

- Може да съм бил аз... - смути се Нестор Абрашев, а децата се спогледаха горделиво.

 

- Ами ти не знаеше ли за мене?

 

- Не знаеше! - намеси се Вълкан Камиларина - Откъде да знае, по-малък е и е от друга майка.

 

- Татко не беше ли ти казал?

 

- Татко много премълчаваше.

 

- Той те мислеше за загубен, златен стриков Момчиле, - обади се пак Вълкан Камиларина, - пък колко народ се загуби като бягахме от Манастър!

 

- Мене гърците ме отнесли, - заразправя Момчил, - оставили ме в Мъгленик на дяда Хасана. Той да ме отчува, аз да го водя по гората. Изхрани ме дядо Хасан, ама и той ми не казваше чий съм, плашил се е да го не оставя сляп и самичък. Така живяхме, половината мина. На, ожених се, децата растат, ходят на училище в Дунята. Всеки ден по пряката пътека. И слънце ги пече, и дъжд ги вали. То и сняг пада, ама бърже се стича в земята, топла ни е земята.

 

- Тебе дядо Хасан ли те отгледа? - попита Вълкан Камиларина.

 

- Той. Тия деца са като негови внуци.

 

- Двамина исках да видя дорде съм жив, - проговори замислено Вълкан Камиларина, - тебе, Момчиле, и дяда Хасана...

 

И се сподави в мълчанието си.

 

- Мене ме не боли, дето раснаха сирак, - продължи Момчил, - мене ме боли за Манастър. Че как никой от нашия сой не помина насам, и защо изоставихме Манастър? И гърците са го изоставили, и каракачаните. До по-лани се въртяха там каракачани, пък сега няма никой. Несторе, ти си учен, кажи защо?

 

Нестор Абрашев си припомни, че веднъж, на минаване през Краков, в дома на католическия писател Бронярек му показаха генеалогичното дърво на фамилията, изписано на пергамент. Бяха започнали да записват родословието си отпреди няколко века и аристократичното полско потекло го изпълни със страхопочитание. Сега в Мъгленик не знаеше какво да отговори на брат си, защото предчувствието за гибел много отдавна бе обхванало и него. Минаваше за груб и невнимателен с хората, често избухваше там, където обикновено гневът затваря вратите. Но поведението му се определяше не от подобни житейски сблъсъци, а от бездната в историята заради безписмени предшественици. Нищо и никой преди него, изоставен в собственото му време, обкръжен от милиони хора и все пак самотен...

 

Освен това младостта му премина в многолюдието на един смугъл народ, през девет земи в десета, и той се бе приобщил към съдбата му. Този народ бе достоен да бъде обичан и се бе превърнал в отечество на много пришълци.

 

- Ти, Момчиле, знаеш ли за Манастър? - попита той.

 

- Че Манастър се гледа от България, Несторе. Утре и ти ще го видиш!

 

На сутринта от хребета, в чието подножие се бе сгромолясал Мъгленик, на юг се откри златиста долина. В нейния краен предел небето наистина се сливаше с нещо синьо и равно, единствено подобно нему - морето. Под тънката ранна омара прозираха очертания на морски бряг и увиснали като мираж във въздуха силуети на малки градчета. Открояваха се извити мостове, но реки не личаха, сякаш преминаваха под осветените пластове на въздуха.

 

Тъй се появи земята, останала извън пределите на отечеството. Нея Нестор Абрашев търсеше досега в пределите на човека, и ето че дойде час да я съзре толкова близо до очите си, че ги затвори от щастие.

 

- Ей го Манастър! - прошепна Момчил.

 

Долу, преди планината да стане равнина, към няколко възвишения стояха прислонени каменни къщи. Минаваха през дворовете високи силни храсталаци, из които разхвърлено се подаваха върхари на ябълки и дюли. Портите изглеждаха накривени и изметнати под натиска на природата. Един прозорец със стъкло, прилично на паяжина, се полюшваше и отражението като слънчева люлка просветваше и прелиташе по мъртвилото, което някога е било балканско село, най-многолюдното село в Триречието.

 

На места чернееха пепелища и по тях също бе прорасло нещо, наподобяващо огън. Навярно божурът, цветето на Манастър. В болезнения триизмерен мозък на Нестор Абрашев божурът внушаваше илюзията за незагаснало огнища, особено там, където от олющените зидове все още стърчаха обгорени греди.

 

Запустението личеше най-много по костенурчестите тикли на покривите - където имаше покриви. Летни цветя пъстрееха върху довята пръст, подивели лозници пълзяха към комини и почти библейска разруха лъхаше отвсякъде.

 

Нестор Абрашев понечи да попита нещо, но устата му се вкорави и той заекна:

 

- Ддали зззнаеш ккоя е била на-ашата къ-къща?

 

Момчил се учуди, а Вълкан Камиларина го погледна така, сякаш отдавна очакваше той да запелтечи. Самият Нестор Абрашев като че ли не се смути, може би и не забеляза, че си препъна говора.

 

- И я помня, и я знам! Гледай оная спепелената до вриса! - и Момчил добави, че неведнъж тайно е преминавал границата.

 

До един извор, осветен от високия над Манастър небосвод, личаха основните стени на зидана къща. Тя приличаше на четвъртит кладенец, от чието дъно мощно се вдигаше клонатата резедава корона на орехово дърво.

 

- Орехът е прораснал в санкартията - обясни Момчил.

 

Край, помисли си Нестор Абрашев, това е наистина край, а и аз млъквам...

 

И камъните на тяхната къща бяха откъртени от същия хребет, на който двамата братя и Вълкан Камиларина стояха смълчани. Неделимостта на Манастър от Триречието досега се бе напластявала в съзнанието на Нестор Абрашев по други признаци - чрез дочутото в Светулка, чрез записките на Стамо, чрез триезичието. Сега видя камъните на Манастър като твърд от твърдта на България. Обзе го епично настроение и той заразправя, че по камъните на дворците от Плиска и Преслав могат да се проследят пределите на първоначалната България и нещо повече - да се достигне до един от символите на унищожението. Защото текето Демир баба, загадъчно казълбашко светилище в една лудогорска падина, е иззидано от камъните на Кръглата черква...

 

Вълкан Камиларина се бе унесъл във видението и когато, пак със заекване, Нестор Абрашев го попита за местностите, отговори някак жалостиво:

 

- Търновските лозя, стриковото, не се виждат. Там трябва да са, ама оная дрянова гора е придошла отгоре! И Владикув гроб е обраснал, и него като че го няма.

 

- Владиков гроб е по-нататък! - обясни Момчил.

 

- Ами тая бърчина, Момчиле, коя е тя, че не я помня?

 

И Вълкан Камиларина посочи буренясала могила извън манастърските пепелища. Личеше, че е струпана от всякакви по цвят и големина камъни.

 

Момчил разказа нещо, което се бе случило след бягството, и което никой в Светулка не знаеше. Когато башибозукът уловил ранения Индже, който свалил преди това тримата тръбачи, моллата на ордата наредил всеки мюсюлманин, откъдето и да иде, да донесе и да хвърли камък върху камъка, на който бил съсечен Инджето. Това проклятие, превърнато в обет, се изпълнявало и след като Манастър опустял. Разчуло се, че камъните в землището свършили, и правоверните слагали камък в торбата си още там, откъдето тръгвали на път през Манастър.

 

- Трябва да има камене и от Чанаккале, и от Коня, и от Диарбекир чак, защо да няма? - заключи Момчил.

 

- Където са конакували манастърци, оттам рязаните са носили камене! - продължи Вълкан Камиларина.

 

- Ако и гърците носеха? От Самотраки, от Митилин, от Милос, от Крит, от Китера... - продължи Момчил. - Колко манастърци са конакували там, колко са зарити по островите и колко са хвърлени в морето...

 

Могилата едрееше в сравнение със съсипаните манастърски къщи, но дори и да не бяха разрушени, къщите пак щяха да изглеждат малки, защото тя наистина ги надвишаваше.

 

- Мине чалмалията през Мъгленик, - заразправя Момчил, - извади да хапне сърми и просеник, пък гледаш, в торбата му камен. Нерде с тоя камен, питаш, пък той показва надолу. Клетва е, трябва да се спазва. Камене носеха и от България. От Чечта, от Кърджалъка, от Делиормана. Много странници минаваха, много камене носеха... Пусти Манастър, щу им бе сторил?

 

- Щу ли? Не заради тримата тръбачи е могилата, стриковите, за друго е тя! - въздъхна Вълкан Камиларина.

 

- Кой знае за какво друго?

 

- Мавер знае, Мавер...

 

Гюмюрджина белееше трепетливо на хоризонта и Нестор Абрашев сякаш различаваше през времето разперената опашка на пауна под вековния чинар с чардак в клонака. Сякаш виждаше пясъка, който събудената след пролетните дъждове речица изтласкваше до праговете на еврейските дюкяни. Сякаш дочуваше циганските чилингирници...

 

Вече нищо не можеше да възроди Манастър, защото пепелта му бе станала по-тежка от земята. Минало...

 

В това минало е имало един ученик , седял на Христоботевия чин в Одеската гимназия, имало е бунтовници и непокорни други хора, песнопойки и разказвачки на приказки - но всичко това бе глас, човешки глас из небитието на селището, а гласът може да заглъхне, може да бъде отвят от ветровете на времето. Както и заглъхваше.

 

В старинните манускрипти нямаше нищо за Манастър. Околните древни градове Иракли, Панион, Родосто, Хариупол, Траянопол, Макри, Мосинопол и Перитрион, върху чиито руини се въздигат зримо други градове, излизат на повръхността ту с някой керамичен фриз, ту с някоя мраморна статуя. Находките са от живота на знатни хора, а от простолюдието няма следи. Освен говорът. За българите - български, за гърците - гръцки, за турците - турски, а за всички - триезичие като Триречието...

 

През простряната в нозете на тримата манастърци златна далнина бяха кръстосвали венециански хронисти, византийски летописци, арабски пътешественици - и никой не е споменал Манастър. Защото той не е съществувал или защото са сметнали, че в сравнение с величието на победите и пораженията наоколо манастърските събития не заслужават внимание, нямат значение за хода на историята?

 

Истината може да бъде такава. Великите сражения са се водили извън Манастър и Манастър всъщност е бил бранно поле на тихи стълкновения за род и родина.

 

Манастър все повече обземаше скитническия живот, който му оставаше на Нестор Абрашев за доживяване.

 

Домът на Момчил може би наистина напомняше старинните манастърски къщи по камъните, от които бе изграден, и по вътрешната уредба. Големите греди, взидани в стените, тъмнееха от старост, но още бяха яки. По тях бяха накачени каблици и харкуми, връзки чесън, царевица и червени сухи чушки, имаше тулум с козе сирене. Животът в този дом минаваше между стародавни реликви, макар в едната стая да светеше екранът на телевизор и чертите на съвременния бит да личаха в учебниците и тетрадките на децата, обвити с плакати на естрадни певци. Стените бяха дебели - личеше по широките первази на прозорците, на които бяха наредени сандъчета с богородички. От долния етаж полъхваше тютюн, там жената на Момчил сушеше и нижеше първата ръка, а също така се дочуваше блеенето на кози и топуркането на пърле.

 

- Съща манастърска къща! - възкликна Вълкан Камиларина, - като лично да съм ти я зидал!

 

- Момчил самичък си я дигна, - обади се най-после жена му, и Нестор Абрашев по гласа й позна, че и тя е тракийка, макар и не манастърка. - Че той в тая къща всичко самичък прави, само телевизора не може да настрои!

 

Момчил се чувстваше спокоен и уверен стопанин на своя дом сред деца, които все още носеха плетени чорапи, спяха на домоткани чаршафи, но излизаха неудържимо към живота, който бушуваше извън Мъгленик.

 

- Децата ми са добри, учени са. Камчо, кажи, татковото, стихотворение!

 

Светлата главичка се вдигна към тавана, натам отидоха и очичките, сини и искрящи, но детското гласче изговори недетски думи:

 

От тая земя

към града с островърхите кули

ние вдигаме светли очи албигойски,

ние същите - хора от клада.

А и в нашата азбука има змия

на езика с похвали и хули...

 

- От читанката ли е това стихотворение? - прекъсна го озадачен Нестор Абрашев.

 

- Чух го по радиото, един глас го прочете много хубаво, и го запомних отведнъж! - отговори Камчо.

 

И добави срамежливо:

 

- Не разбирам всичко за змията...

 

Дъщеричката, то си личеше, от малка шеташе с майка си като стопанка. В тоя дом отвсякъде лъхаше на здраве, миришеше така, както мирише в манастърската къща - дървото на дърво, камъкът на камък, варта на вар.

 

На третата вечер, откакто Нестор Абрашев и Вълкан Камиларина бяха пристигнали, седнаха пак да се наприказват, защото на сутринта гостите щяха да си тръгват за Светулка. По едно време Момчил каза:

 

- Смиле, занеси на дяда ти Хасана вечерята!

 

- Че той тука ли живее, в къщата ти? - попита Вълкан Камиларина.

 

- Тука живее! - отговори натъртено Момчил и Нестор Абрашев го разбра добре.

 

Целият живот на Момчил бе минал на граница, очертана от телени мрежи със сигнални инсталации, между полоси, разоравани по-старателно от нива, но именно на това пределно място се бяха смесвали неудържимо душите на три народа и много другоплеменни пришълци. Българи, гърци и турци като земетръсен спазъм бяха минавали оттук в различни исторически времена и епохи. Идвали са с меч и на бойни коне, ала след всяка конница някой войник се е усещал селянин и е оставал по тия манастърски места да обърне с рало земята на свой ред, със своя ръка широко да разхвърли семена в браздите. Арменци и евреи също са полюшвали детски люлчици тук, едните дошли от запад, другите от изток, но всички подгонени от насилие, обяснимо единствено чрез съпротивата срещу него. Албанците бяха донесли думи от езика си, но нищо от лютия си нрав на това вавилонско население, наричано от старите историци родопско, разделено от владетели по начин, по който Момчил бе станал храненик на дядо Хасан, а самият дядо Хасан закрилник на дете, чийто корен бе сякъл с религиозна жестокост.

 

В земята, но не съвсем, бяха потънали следите на римляните, обаче крепостите и мозайките бяха венециански, защото венециански кораби са пристигали на близкия бряг. Из крайбрежието бе скитал няколко години с прочутата каталонска дружина Рожер де ла Флор, чието брачно ложе е споделяла дъщерята на Иван Асен Трети - Мария. Детето на двамата е изчезнало също в хаоса на Триречието и никой не знае в какво се е продължило днес, макар царствената следа лесно да не изтлява.

 

Така разсъждаваше на глас Нестор Абрашев пред брат си Момчил, а Вълкан Камиларина все не можеше да се откъсне от някаква своя приумица. Докато Момчиловица слагаше в месалче вечерята за дяда Хасана, той говореше:

 

- Такъв е животът, стриковото, всичко ни взеха, всичко ни спепелиха, напъдиха ни като кучета, пък ни не дават да си отмъстим!

 

- За какво ти е отмъщението, - питаше Нестор Абрашев, - какво ще ти донесе една човешка кръв повече? Гледай напред, каквото било -било...

 

- Не мога, че нашто всичкото е назад, стриковото, всичкото. В Манастър искам да ме погребете, ей, ама през тая граница минава ли са? Пък в Манастър и гробище няма...

 

- Манастър си е гробище, стрико Вълкане, - обади се Момчил, - а пък аз да ти кажа, с кръв кръв се не измива! По нашенските места много четници ходеха, много! И манастърски, и турски, и гръцки, като не свареше някой да избяга с държавата си, четник ставаше. Шу глави паднаха, глави на хора всякакви! Срещне те четникът в гората, заколва те да не го издадеш, пък ти нито си искал да го чуеш, нито да го видиш. Така беше, додето не дойде Змеят.

 

- Змеят ли? - попита Нестор Абрашев.

 

- Змеят! Той стана първия тука след Девети граничарски началник. Ликвидира най-напред четниците, след това диверсантите.

 

- Фердинанд е по-виновен, стриковите, - пробуди се Вълкан Камиларина - прав си, кръв кръв не измива, ама Фердинанда трябваше да премажем, пък и сина му Борис, пък и неговия син Симеон. Нас царьовете ни излъгаха и продадоха!

 

- До цар с твоя цигански пищов не се стига! - пошегува се Нестор Абрашев, а пък Вълкан Камиларина, непрежалил още реквизираното оръжие, промърмори:

 

- Стига са, ама няма цар наоколо! И сега като как с Манастър?

 

- Защо не направите от Светулка Манастър?

 

- Че не направихме ли я? Та и местностите си кръстихме с манастърски имена, ама е село без темел, темелят е тука!

 

- За децата и внуците ви в Светулка ще има темел!

 

- Прав си, нашите кости. Един темел от костите започва! - въздъхна Вълкан Камиларина.

 

- Болен е дядо Хасан, не го бива! - довери им Момчил, когато дъщеря му върна месала с яденето непипнато. - Корав човек беше и силен, нищо, че сляп, скала отместваше, пък садеше тютюна стрък по стрък, сяно косеше и на ухо сещаше къде е тревата бозалия. И все по антерия, иде си някой път налепен със сняг, карам му се, викам му, дядо, вкоченясваш като нищо, пък той мълчи, не се смееше, не знам да са е засмял някой път, ама ни от сняг, ни от дъжд хващаше болест! Пък мене ме обича като не знам как да ти кажа! И му е мъчно за мене, че раснах сирак, често ме мисли, видя го някой път заслушан в моите приказки. Ти него ли щеше да трепеш, стрико Вълкане? Аз нямаше да ти дам! Аз!

 

 

 

На пътеката от Мъгленик за Мерикос кръвта се бе смесвала в неизвестни стълкновения. Нито тяхната ярост, нито техния смисъл ще достигнат до Нестор Абрашев, може би общите исторически последици ще го докосват, когато светът се окаже безсилен пред нови проблеми. Къде са костите на венецианците и кръстоносците по тая земя? От венецианците са останали мостове и мозайки на дворци, от кръстоносците - няколко имена и войнишката болест на Корцан. Но защо там, където кирката на археолога изравя монети с лика на древни императори, златни подноси, сребърни гривни, мечове и разцепени шлемове - няма кости на войници? Вместо тях се намират черепи на жени и деца, сякаш жени и деца са водили епичните древни сражения. Тук са загинали много хора, всеки камък от могилата върху Инджето е камък за близък човек, но ако манастърци имаха привичка да правят могили, то поколението на бащата на Нестор Абрашев би издигнало грамада, по-висока от Синята джамия в Цариград.

 

А кръвта не само е била проливана от ятаган, кама и нож. Тя се е смесвала и в харемите, и в санкартиите, и в къщите със стъклени прозорци към крайбрежието, и в шатрите на дошлите отдалече военачалници, както и в становете на простите войни. Насилието се е превръщало в съпружески ярем за двама, примирение в пулса на зачатието. Момчил не можеше да разкаже кой знае какво за Манастър, но той бе певец и пееше на Нестор Абрашев манастърски песни, които в Светулка бяха забравили.

 

В мъгленишките вечери дори и гласът на късните птици долиташе сякаш из глъбините на света. Момчил и Нестор Абрашев имаше да говорят за целия си досегашен живот, и постепенно се приближаваха един към друг, преодолявайки това разстояние, което разрушението на Манастър бе отредило помежду им.

 

Момчил пееше:

 

Заспал, задрямал свети Никола

в равното поле, поле широко,

отде помина света Неделя,

та си откърши от явор китка,

та я накваси в ледена чаша,

в ледена чаша маронско вино,

че си напръска свети Никола:

- Стани ми, стани, свети Никола,

ще се вареме с коня хранена,

чието конче конче надвари,

той ще да гради черква манастир,

черква манастир - сребро пармаци,

сребро пармаци, злато диреци...

 

Нестор Абрашев дълго мълча.

 

- Ти пееше една друга песен, за Искъра, - попита той Момчил, - каква е тая песен?

 

- Наша си е, - отговори Момчил,- ама няма много думи. Само тия...

 

И припя:

 

Искър е мътен притекъл,

прейни ми, куме, ти напреж,

колата ти е изнова,

биволите ти ковани...

 

От манастърските песни Нестор Абрашев научаваше повече за Манастър, отколкото от историята...

 

 

(Из странническия бележник на Нестор Абрашев)

 

ЕДИН ДЕН В ЕДНА СТРАНА...

 

Между Манастър и света, между Манастър и Триречието, между Манастър и Светулка - това е моят живот, смален в края на краищата до здрачения последен отломък вселена, отредена за мене преди чудото на смъртта. След Мъгленик поразлистих един овехтял бележник и прочетох какво съм нахвърлял там като идея за това чудо:

... най-сетне,  от утрешен простор дошла,

   душа на друг човек просветне

   в угасващата ти душа.

 

Да, някога пишех стихове, без да съзнавам, че поезията е израз на преждевременните преживявания на смъртта.

 

Всъщност, това е. Пространството се концентрира в мигновеното време между минало и бъдеще, а времето изтича от душа в душа. Ако имах девиз, щеше да гласи "Оцелявам смален!" или "Смален, оцелявам!"

 

Сега като премислям света, който видях, усещам, че в спомена ми за всяка страна има храм.

 

Сънувам сънища с катедралата "Саграда фамилия" - магия на архитектурата и духа, въздигната над Барселона; с престолнината на инките Мачу Пикчу в перуанските Анди, отправила съзнанието на човека към космически глъбини; с Луанг-Прабанг, осенената от индокитайската джунгла сърцевина на будизма, където очите ми се разискряха от възхита.

 

Още с трепет и боязън виждам страховитите джамии в Багдад и Дамаск; огромната базилика в скалата под кръста до царствения кастилски манастир Ескориал; молитвения дом на мормоните във Вашингтон - снежнобял и враснат сякаш в небесните селения; изваяната като скъпоценен камък обител Покров на Нерл край руския град Суздал; арменският скит Гехард, издълбан с длето в гранитна канара.                                                                                               

 

И колкото повече се смалявам, толкова повече паметта ми за света се разраства. Като метастази на неизбежна памет обземат цялата ми плът Пирамидата на Слънцето и Пирамидата на Луната в земята на ацтеките; загадъчните култови сгради на маите в Чичен-ица, Ушмал и Паленке на полуостров Юкатан; градът на градовете Вавилон, хвърлил във взора ми сянка от крилатите богове на Шумер и Акад.

 

Сърцето ми е отеквало покрай скромните български черквици в Брюксел и Торонто, пред светите български олтари в Цариград и Охрид, в Галац и Ниагара фолс.

 

Прокънтявала ми е кръвта из милосърдните храмове, които не са български, но приютяват отвеяни по света българи - в Сао Пауло, в Казабланка, в Кито, в Панама, в Каракас, в Буенос Айрес.

 

Моят земен живот ме е отдалечил от небето и ме е приближил до други светилища на човешкия дух. Богоборството не ми пречи да разбирам защо храмовете по света са въздигнати в чест на богове спасители - Иисус, Мохамед, Кецалкоатл, Зевс, Буда. Но религията не ми обяснява защо единствено богоизбраният народ не бе спасен от никой бог и в никой храм.

 

Аз съм свидетел.

 

...Март 1942 година, Гюмюрджина, нощта, която дочух и запомних завинаги с полифоничната слухова памет на детството.

 

В нашата къща отеква тропот на ботуши, но отминава през нашата улица зад нашия квартал. Майка ми пали кандило и пламъчето перпери с крилца на опърлена пеперуда. За кого майка ми шепти молитвени слова: "Спаси ги, боже наш!"?                                                                                                                               

 

Баща ми излиза в дрехи на запасняк. И неговите стъпки се сливат с тропота на ботушите. А тропотът на ботушите се слива с ропот на хора.

 

На сутринта майка ми казва: "Деца, вървете да видите еврейските къщи. Ако някое котенце е останало, донесете го, ще го отгледаме!"

Еврейските къщи не са разрушени, но са опустели. Незаключени врати се хласват, по напукани стенни огледала пробягват отблясъците на страшния ден. Не са останали хора в еврейските къщи, останали са знамена по балконите. Там още плющи на белия вятър еврейско пране - сатенени мъжки рубашки и дантелени женски рокли. Знамената са български - бяло, зелено, червено, и гръцки - бяло на сини раета.

 

"Не ги спасиха знамената", приказва някой грък.

 

"Ни с цар са народ, ни с господар", приказва някой турчин.

 

"На софрите има недоядени еврейски манджи", приказва някой арменец.

 

"Гардеробите им са пълни", говори друг арменец.

 

"Голи ли заминаха тия хора?", говори друг турчин.

 

"Нищо не им трябва, нищо...", говори друг грък.

 

Чувам гласа на Вълкан Камиларина: " Те са си евреи от Триречието!"

 

Чувам гласа на Мавер: "Те са си евреи от Беломорието!"

 

Чувам гласа на Кера Манастърката:: " Те са си нашите евреи!"

 

Не стихват гласовете на албанците, на сирийците, на каталонците:

 

"Град без евреи - това не е град. Тук са арменците часовникари, турците подковачи, гърците рибари, но няма евреи - и няма град. Град без еврейски магазини - какъв град е?"

 

Долавям гласове на мъже и жени, на старци и деца, гласове от улицата и гласове от небето, гласове от предишен живот и гласове грядущи:

 

"Какво пише на българските знамена? На белите ивици? Adios, compatriotas".

 

"И на гръцките знамена пише същото. Adios compatriotas".

 

"Но те не са ни сънародници, ние не сме им компатриоти".

 

"А какви сме им, какви сме им, какви сме им..."

 

И гласа на майка ми: "Тука ги оставихме три пъти, тук ги заварихме за четвърти път. Сънародници са!"

 

Аз съм прегърнал едно малко черно еврейско котенце със синьо мънисто на герданчето. Майка ми ме вдига на ръце заедно с котенцето и усещам, че плаче.

 

След три дни баща ми се завръща сгърчен и тъмен.

 

"Закарахме ги до Дупница, до тютюневите складове".

 

"Там ли ще живеят?"

 

"Вече са в Лом и по-нататък".

 

"Къде по-нататък?"

 

"Където всички евреи..."

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]