Възречени от Манастър

Никола Инджов

 

Осма глава

 

 

Мъгленишките старци добродушно одумваха прегърбената старица.

 

- Се с торбичката Бяна!

 

- Нейното си имане в торбичката носи.

 

- Иконка на светицата наша Петка, павурче ракия и пенсията. Друго тя няма!

 

Старицата приближи и сейна към новодошлите слепеещ поглед.

 

- Бяно, Бяно, и ти ли си жива! - така я поздрави Вълкан Камиларина.

 

- Соя глас Вълкановият глас ли е, ре?

 

- Вълкановият я! - откликнаха оживено мъгленишките старци.

 

- Щу скрипъл бяше, Вълкане, щу драплест, лавъта пчела бяше, пък збичен ми са видюваш! Ами соа човяк кутри човяк е?

 

- На Иван и Мара малкият син, на Момчил найденият братчето му!

 

- Ами ти де скитасваш, чедо, че та няма?

 

- При нас ли да съхне, Бяно, той е млад!

 

- В държавата си роден, нели, чедо?

 

- В държавата! - отговори Нестор Абрашев.

 

- Ами Иван и Мара дългосвети ли са?

 

- Не, и двамата...

 

- Не умряха от турци, нели?

 

- Не, не умряха от турците.

 

- От гърци ли умряха?

 

- Не, и от гърците не умряха.

 

- Дано сте ги зарили в държавата!

 

- В държавата са зарити.

 

- Хубаво сте сторили, чедо, държава без гробища бора я бори...

 

Баба Бяна приседна до чешмата, извади павурчето с ракия, отпи птича глътка. Очите й се унесоха, а лицето й просветля. Пролича как нейната неугаснала душа отново припламва в съкровени преживелици.

 

- Наште дядовци турчин бастиса, наште татковци гърк смаламути! - занарежда тя - Хем врить за държавата са държим, хем дуйне ли фукутят, нас разнася...

 

И в думите на баба Бяна Нестор Абрашев долови горчиво съзнание, че ако не сподели преживяното със свои хора, манастърецът изчезва безследно. Тя усеща вечния здрач в душата си, помисли той, и словата й са слова на всякакви хора от Триречието - българи, турци, гърци. Може би защото й бе съдено да гасне в Мъгленик - място лобно на хора и родилно на думи.

 

- Наедно тръгнахме за държавата, Вълкане, наедно са темерутихме при Сарджова колиба, нели? Пък сетне са петлахме кой където притреб сяташе, вие към заника, ние към поника...

 

- Имахте тука неумити кости...

 

- Малко манастърци са найдохме живи тука, много станахме кога са каращисаха с нас врангаджиите. Уж врангаджиите повече, а деца и внучета, че вейке и подвнучетата, са изкаруват манастърци. Кула-кула сва село е още Мъгленик, защо го Тодор Живков не прекръсти вейке Манастър?

 

- Не му е дошло още времето на старото име, Бяно.

 

- Дошло е време ние да сме живи, Вълкане, че и дългосвети старци излязахме!

 

- Еднички манастърци живи в Мъгленик!

 

- Акране, - обади се Парнара, - кажи ни, че не знаем, кажи ни вие сега в Светулка светулченци ли сте или манастърци?

 

- Ама че и питаш, немой да питаш така! - сепна се от хитрия въпрос Вълкан Камиларина, въздъхна и се опита наперено да отвърне: - Повече бяхме от светулченци и още сме повече!

 

- Пък и камилите с вас, - продължи Парнара - вие се на камили! Замин-помин, се на камили камиларите...

 

В Мъгленик, на края на държавата, манастърци изглеждаха обречени не да преживяват миналото, а да го доживяват. Орис, предопределена от премеждията и страданията на безименни предшественици. С вроден усет за предопределен живот новите поколения възприемаха Манастър по събития, съхранени в неунищожената памет на предишни хора - кланета, пожари, изгнания. И по един светец, чийто образ не бяха виждали на икона. Заточеният в манастърската пустош златозарен човек придаваше смисъл на историческата участ на манастърци, защото тъкмо заради патриарха Манастър бе и последната, и неведомата, превзета само от времето стражница на Търновското царство.

 

- По цялата земя българска няма белязано с такава дамга село като Манастър! - продума и Нестор Абрашев в отговор повече на своите разсъждения, отколкото на старческата разговорка край чешмата.

 

- Дамгосан, Манастър дамгосва! Който е месил кръв с кръв манастърска, манастърец става! - заключи Парнара.

 

Така бе и въпреки това в Мъгленик Нестор Абрашев проумяваше, че всъщност Манастър е без представа за собствена значимост, че сам на себе си изглежда колкото синапеното зърно в мравуняка на Триречието. За тоя Манастър баба Бяна проплака:

 

- Нам си стигаше кукувичката напролет, ага закукаше...

 

Бе дошло време да бъдат живи баба Бяна и мъгленишките старци.

 

(Из странническия бележник на Нестор Абрашев)

 

ЕДИН ДЕН В ЕДНА СТРАНА...

 

Черквата над лъчезарното езеро, полуздрачният склеп, гробът на петия Светец Седмочисленик... Който влиза, той се привежда. Който излиза, той се изправя. Това механично движение на поклонниците е уж заради ниската порта и високия праг. И все пак на влизане човек се снишава пред вечното, а на излизане се въздига над преходното. Свят, предверие към друг свят.

 

Прилепям чело към надгробния камък и долавям тайнствен предел в разума. Едва ли на това място свършва земята и започва небето, но дотук проумявах времето, а оттук нататък не разбирам предишен или грядущ живот ме очаква. Моят дух изчезва ли в храма или се появява? Моята сянка отминава ли или се сътворява от пламъчето на свещта?

 

"Дочу ли сърцето на светеца?" - пита ме спътникът ми, когато излизам навън.

 

"Дочух сърце, наистина дочух сърце..."

 

Но защо дочувам сърце в някакъв ехтеж, сякаш пулсът идва отдалече?

 

Навън очите ми потъват в река, която извира при сливена на бряг и безбрежие. Като несвършваща черна змия се извива тя - мимолетна и вековечна - река през езеро. За да стане река през земя й трябва едно градче, мило и драго със старите дюкяни, с отпуснатите крила на стрехите, с отворените подобно човешки клепачи кепенци на прозорците. И ето го градчето, и ето пак дочувам сърце.

 

Нещо се е случило тук, докато ме е нямало. А ме е нямало цели четиридесет години - откакто някога, още дете, за пръв път дочух песента за момите со стомни шарени. Оттогава насам, където ида съм, долавям изповедния шепот на градчето, че каквото и да му отнемат, най-хубавото, най-скъпото му остава - кръвта българска блага.

 

Пребродих земята, а ме е нямало в градчето. Безкрайно ме е нямало.

 

Тук нещо се е случило. Мъжете с бозави фесове и жените с черни фереджета по чаршията не са от песента за градчето. Не са от песента за градчето устрелените в полумесеца минарета и спотаените погледи.

 

В гробищата спътникът ми търси кръстове с неговото име.

 

"Моето име в нашия род се повтаря през коляно" - говори той. "От мене нататък има един Миладин, преди мене кой знае колко Миладиновци..."

 

Малки са гробищата, но са дълбоки. Не гроб до гроб, а гроб върху гроб - крепост е съграждана. Нима и тук няма място за вечен покой?

 

Навеждам се над кръстове, на които е изписано името Миладин.

 

И наистина дочувам сърце, но защо ми се струва, че е моето?

 

 

Изговореното слово е като озонния слой над планетата и изчезва във вселенски бездни, а писаното слово все още съществува, то е последното убежище на мисълта. Нестор Абрашев обичаше да обяснява разликата между изговорено и писано слово с манталитета на един негов познат поет:

 

- Голямата Иванова мечта е да произнесе слово на собственото си погребение! Тогава именно в писмен вид той ще може да каже всичко най-превъзходно , което мисли за себе си. Не че и сега не го казва, но сега той говори като безсмъртен за смъртен, а тогава ще говори като смъртен за безсмъртен. Ето къде е разликата между изговорено и писано слово.

 

"Бойтесь слова написанного!" - повтаряше един руски приятел на Нестор Абрашев. И той изпълваше странническия си бележник с размисли и преживелици, за да съхрани свои и чужди изпитни за поука на уплашени от писаната история хора. В писаната история манастърецът изчезваше, манастърецът се съхраняваше извън нея и въпреки нея в неподлежащи на историческа фалшификация като говорът.

 

Манастърският говор клокочи с долноарденска, беломорска и хасковска струя. Същия изблик Нестор Абрашев долови още в детството си под златното дърво в Бургас - една райска ябълка в дворчето на бежанска къща, от която манастърските думи се разлитаха на ята. Понякога се питаше има ли смисъл в съвременния свят и него да разпознават по същия признак за човек и човечество?

 

Бе записал слова и изрази от сродници и странници. Дочути още в младостта, когато се стесняваше от местните наречия, и осмислени в зряла възраст, когато разбра, че манастърският говор възниква и в речта на хора от следващите поколения. Те не смятаха за чуждица думата, огласила насрещни брегове. Възпремаха я като белег на неизбежна съдба. В Триречието българи, гърци и турци разпознаваха и себе си, и бога си с думи, разбъркани под калпаци, гугли и фесове като в една вавилонска - или манастърска - глава. Евреите мърмореха уж на шпаньолски - каруца, порта, вино. С ръмжащ тигър в гърлото арменците произнасяха ямурлук, яр, разбой. Дюлгерският език бе придошъл от арнаути на турска служба, камиларският - от кюрдски и персийски пътешественици. Родените и природените в Триречието говореха с техните си нашенски думи. Техни - и нашенски! Между Светулка и Мъгленик навсякъде бялата женска забрадка с алени алени краища е дюлбен, гласовития хлопатар - тунч, бавното мъжко хоро - джанпипер, костенурката - желва, пристанището - диман, разветия мъжки перчем - чумбас. Понятия за природата и човека, взети сякаш назаем от дервиши и таксидиоти, от европейски археолози и ботаници, от еничарски главатари със сини ясновелможни полски очи. И господ би се объркал, ако чуе как българите се оправят помежду си с турска и гръцка реч, турците - с българска и гръцка, гърците - с българска и турска.

 

 Стихия от три реки е Триречието - и от три речи! Всяка една вселенска, всяка една божествена, всяка една човешка!.

 

 У манастърци се бяха утаили и първозданните слова на майчиния език. Нестор Абрашев научаваше, че светулката е блестунка, калинката - калманка, гугутката - гургурушка, гръмотевицата - буботевица, мъхът - брежник, щурецът - журкул, злия пришелец - чумник, мрачния вдовец - дъждовник. За стареца в преклонна възраст векуваше вълшебна дума - дългосвет, сиреч, живее дълго, дълго свети!

 

Имаше слова всякакви, но нямаше робски слова!

 

Така разсъждаваше на глас Нестор Абрашев, а Вълкан Камиларинът додаде:

 

- Не че не ги знаем робските думи, не сме ги изричали!

 

- Че коя дума може да бъде робска? - попита учуден Нестор Абрашев.

 

- Всяка дума, зависи как, кога и пред кого я снишиш. Например един път да полюбиш ръка на големец, роб си и робско ти е словото!

 

Във възродения от манастърци Мъгленик Нестор Абрашев почувства големия свят на Манастър. Щом манастърски гробове има по гръцки острови, щом челяд с манастърска кръв излиза от малоазийски хареми...

 

От Светулка до Мъгленик Нестор Абрашев и Вълкан Камиларина прекосиха и трите реки, които отколе сияеха в паметта на бежанците с мекия отблясък на вечно отечество. През лозя с черно и бяло грозде и през ниви с вретенила пшеница крачеха железните стълбове на енергийни далекопроводи. Предишните пътища като пресъхващи притоци се губеха в буреняк и прахоляк . По тях бавно се движеха боядисани в жълто магарешки каручки, натоварени с черничев листак. На места се забелязваха нащърбени старовремски останки на крепости. Тук-там кръстове от тънки тухли бяха вградени в камъка и този знак сякаш подчертаваше кръстовищното разположение на древните стражници. Римските руини мълчаха низвергнати и ненужни в устия на дълбоки клисури.

 

По пътя им бе и Армира. Тя бе величествена дори и в разрухата си. Нестор Абрашев мислено сравняваше нейните изящни мозайки с недодяланите дървени чардаци на селцата по тия пътища.

 

Руините изглеждаха нетленни, но бе очевидно, че римляните са обитавали земята между трите реки като войници. Тук няма останки от високите им каменни водопроводи, нито от еховитите им терми. Триречието е подстъп на нашия полуостров към Троя и там е античността, която интересува съвременника. Незначителната пътека Мъгленик - Мерикос влиза в пътя на Бонифаций Монфератски, когато той се отправил от престолния си Солун към териториите, описани в хрониките за Александър Македонски. За Бонифаций Монфератски, както е известно, земята между трите реки се оказва лобна. Според смътните данни на историците именно тук някъде, на един ден пешком от Гюмюрджина, бойните дружини на местното население нападат заспалите тежко в броните си рицари и избиват ветераните на кръстоносните походи.

 

Както пише Жофруа Вилардуен, " ...И когато той бе в тази местност и се готвеше да си тръгне, местните българи се бяха събрали и видяха, че маркизът бе с малко хора. И идват от всички страни, и нападат неговата задна линия. И когато маркизът чу тревогата, той скочи съвсем безоръжен върху един кон с меч в ръката. И когато дойде там, където бяха нападнали ариергарда му, той се хвърли върху тях и ги преследва доста далече назад. Там маркиз Бонифаций дьо Монфера бе смъртно ранен в плешката под рамото, той започна да губи кръв...И онези, които останаха с него, а те бяха малко, бяха избити. И отрязаха главата на маркиз Бонифаций дьо Монфера. И местните хора изпратиха главата му на Йоанис..."

 

Според хрониста, той бил "най-добрия, най-храбрия и най-щедрия рицар".

 

Летописецът добавя още, че през целия поход на кръстоносците на Бонифаций Монфератски от Гюмюрджина до гибелното сражение съгледвачи на "варварите" са се движили успоредно на елитната войска. Кои са били съгледвачите?

 

Стамо пише в записките си следното: "Нека да се знае, че са българи, защото са съобщили на български бойни дружини кое е сгодното място за нападението".

 

По-нататък самоукият историк се задълбочаваше в спорни предположения. Твърдеше, че съгледвачите не са имали свои селища, били са овчари, които водели отдалеко стадата си на зимна паша, а също така камилари керванджии, обикалящи непрестанно пространството покрай южните европейски морета. Бонифаций Монфератски не бил нападнат при манастърските ярове, ами го изчакали да навлезе навътре в родопската планина. Стамо пишеше, че овчарите били постоянни съгледвачи на цар Калоян, а пък камиларите занесли императорската глава до българската столица. Предположенията му бяха озарени от възрожденски плам, но Стамо тълкуваше писана история. А тя, както Нестор Абрашев знаеше, бе подреждана от повелителите на света - и подминаваше Манастър.

 

Но ако премълчават манастърските събития, повелителите на света не са всесилни по отношение на манастърската памет. Разправата с кръстоносците става преди идването на турците на полуострова. Именно през Триречието започва и тяхното победоносно нахлуване. От всички балкански народи най-напред населението на Триречието изпитва с покруса и лудост мощта на религиозното насилие. Турското владичество, което ще трае пет столетия, означава потурчване, а колко ще трае потурчването?

 

Писаната история свидетелстваше, че при първия пряк сблъсък на кръста и полумесеца завоевателите нямат милост - и който не е приемал исляма е бил унищожаван. Но писаната история на обясняваше как тогава Манастър си е останал чисто българско село в морето от поислямчени села?

 

Или Манастър е бил основан след потурчването?

 

Но кои са били тогава основателите на Манастър?

 

Отговорът е един - съгледвачите, скитащите овчари и камиларите, които се изплъзвали от насилието, защото не били скупчени в селища и около черкви. След някакво необикновено събитие те основали Манастър и уседнали завинаги. Естествено, под покровителството на победителя, провъзгласил се още тогава за вечен владетел на Триречието...

 

При мъгленишката чешма баба Бяна разказа и за страданията по гръцките острови.

 

- На Милос - завърши тя - резил зибил станахме, сетне наведахме очи и тръгнахме на просия. Щу да сторим, дичинки плачат, ищат да ядат. Насреща идат още просяци за душа пременени, демек в чужди дрипи сичките. Те били комшиите от турското село Каракая, и те докарани зорлем. Ей, секи народ си има в папуца по едно въгленче! Насъне не бях видювала гяуре и аги заедно на просия...

 

Настъпи такова мълчание, в което и думите на мъжете потънаха. Повя хлад и прелетя пак вятър, старицата преметна през рамо торбичката си.

 

- Не знаех, че са ги разкарвали по островите, - прошепна Змеят на Нестор Абрашев. - Виждаш ли, един човек да оцелее, оцелява историята. Но на един човек много-много не вярват.

 

- Доста са ви разпръснали! - смотолеви Нестор Абрашев - Манастърски кости има и в Мъгленик, и зад Мъгленик.

 

- Къде ли няма манастърски кости, стриковото! - обади се Вълкан Камиларина, - такъв ни е соя, се нас секат!

 

- Бунтовници сте били! - вмести се Вълюбчо в разговора.

 

- И преди бунта са ни секли. Нели и Сапунджиевата паланка разсипаха?

 

Сапунджиевата паланка представлявала хан и няколко дюкяна между Манастър и Гюмюрджина. Предприемчивият манастърец избрал кръстопътно място с врис и орехови сенки, и който откъдето и да минел, отсядал. Продавал сирене от прочутите манастърски мандри, куркмач, сухи сливи, стафиди. Търговията му напредвала, обаче предизвиквала завистта на гръцките търговци. Издебнали го, докато спял, и го накълцали с брадви и ками. Със Сапунджията бе свързана и една манастърска легенда, зловеща и странна. Майка му се примолила на господа да покаже сина й, че откакто отворил дюкяните, не го била виждала. Господ й го показал, а тя забелязала да лазят по него бели червейчета. Те останали и след като господ скрил Сапунджията. Майка му ги нахранила с черничев лист. От тогава в Манастър започнали да отглеждат финици - пашкули на копринената пеперуда.

 

Старците си припомняха много неща, а офицерът погледна часовника си и повели:

 

- А сега доведете го дяда Хасана!

 

Вълкан Камиларина застина смаян.

 

- Бива, ама не е добре дядо Хасан, доктор да докарате, инжекции ли...

 

- Нали идва миналата седмица?

 

- За дяда Хасана доктор трябва ката ден - обади се баба Бяна и изчезна към портата, от която се бе появила.

 

Мълчанието стана напрегнато. Вълкан Камиларина взе от цигарите на Нестор Абрашев, но не запали. Като че ли оня глас на Стамо се счу на Нестор Абрашев - "Няма ли да се намери някой да дойде с мене, веднъж да минем по пътеката от Мъгленик за Мерикос!"

 

Измежду къщите се зададе старец, който опипваше земята пред себе си с тояга. Дълга бяла брада объркваше лицето му, коси и мустаци се бяха заплели в нея. Той вървеше бавно, тояжката му почукваше по камънака, налучка най-после коритото на чешмата и спря.

 

- Тука съм, Вълкане! - проговори старцът с дълбок глас.

 

Очите на Вълкан Камиларина се бяха впили в брадатия старец с такава омраза, че сякаш се прицелваше в лицето му. Прав е бил Вълюбчо да му къса откритите листове, помисли си Нестор Абрашев, той и без пистолет ще го убие! Нестор Абрашев рядко бе усещал така силно жаждата за мъст в човешки поглед. Едва ли офицерът би възпрял яростта на Вълкан Камиларина, ала гласът на стареца прозвуча неочаквано и наложи ненадейно смирение.

 

- Не те виждам, Вълкане, не виждам никой оттогава...

 

- Майчините ми ненки в чувала виждаш ли? - прохриптя гърлото на Вълкан Камиларина.

 

- Що му напомняш, Вълкане, грехота е! - обади се някой от мъгленишките старци.

 

- Видя ги, Вълкане, саде тях видя, нищо друго вейке не мога да видя без очи.

 

И по смраченото лице на дядо Хасан потекоха жални старчески сълзи. Вълюбчо се извърна гърбом, а една сълза капна на съсухрената ръка, която се опираше на тояжката. И остана да проблясва в усоето, докато слънчевият лъч се отмести.

 

Това бе върховният час в живота на Вълкан Камиларина. Пред него стоеше смлян от слепота и съсипан от грях човекът, който на младини бе клал със силна и безпощадна ръка жени и деца. Той бе рязал женски гърди и ги бе разнасял в чувал за кураж и присмех на башибозука. По пътеката от Мъгленик за Мерикос той бе вървял разкрилен с два ятагана и самичък бе пролял толкова манастърска кръв, колкото и потерите. Когато манастърските четници са го причаквали в единия край на пътеката, той като хвърковат се показвал на другия. Щом тук се установила държавата, царската власт не го и потърсила. Защото трагедията край Мъгленик всъщност е била предизвикана от височайше дворцово предателство. Освен това за какво му са на златния трон купчина кости на незнайни жени и дечица? Дядо Хасан бил осъден на смърт от манастърци. Но разпилени по островите, разхвърляни по бежанската земя между трите реки, те си отиваха един след друг. Трябваше да се появи Стамо, за да напомни, че убиецът е жив. Вълкан Камиларина бе човекът, който имаше нрав на отмъстител, и той цял живот бе искал да се разправи с дядо Хасан. Бе споделял с въздишка намерението си на всекиго в Светулка. Обаче Вълюбчо като властник е имал по-друга информация за дядо Хасан. Ето защо бе дошъл в Мъгленик, подкрепен и от Змеят...

 

Отмъщението е сляп инстинкт - и Вълкан Камиларина наистина не бе способен на нищо друго в тази история. Той гледаше по вълчи стария човек, пък скочи изведнъж, хвана му грубо ръката, та оня изтърва тояжката, и го провлече към буката.

 

Никой не мръдна, офицерът стрелна очи към Вълюбчо. Той му направи знак да не се намесва.

 

Вълкан Камиларина натисна дланта на дяда Хасана върху същото място, където бе изписал с куршуми буквата Х.

 

- Усещаш ли нещо, Хасане?

 

- Боли ма ръката, Вълкане. Щу има на буката?

 

- Пипни хубаво, Хасане, пипни хубаво...

 

- Кръст катга дълбан има...

 

- Кръст е, за тебе е кръст, джелатино! - просъска Вълкан Камиларина и се върна при групата, задъхан и разгорещен.

 

Старецът остана безпомощен при буката с опипващи въздуха ръце и Нестор Абрашев го запомни така.

 

- Върви си, дядо Хасане, - каза офицерът, като му подаваше тояжката, - утре нашият доктор ще дойде пак да те види!

 

Слепият старец пое тояжката, но преди да тръгне, изрече:

 

- Юначен си бил още, Вълкане! Аферим!

 

И се изгуби полека.

 

- Разбра ли сега? - попита Вълюбчо, когато дядо Хасан потъна в недрата на Мъгленик безвъзвратно. Никой на света няма повече да го види, помисли си Нестор Абрашев.

 

- Вие граница ли пазите тука или тоя джелатин? - промълви с мъка в гласа си Вълкан Камиларина.

 

- Граница пазим, - отвърна офицерът, - ама пазим и хората...

 

- Ти не си съдия, уйка, - отвърна му Вълюбчо, - за какво ще го трепеш тоя старец?

 

- За костите, за майчините ненки...

 

- Тя, Вълкане, - обадиха се един през друг мъгленишките старци - тя майка му го прокълнала като донесъл чувала. Казала, да ослепееш, сине, дето такъв золум си сторил! И Хасан ослепял още тогава! От тогава саде ненки отрязани вижда, денем му се мержелеят, нощем ги сънува. И наши кости са въргалят тука, акране, и ние сме манастърци! Ама оставихме дяда Хасана да си живее греха, греха боли повече. Пък и друго има...

 

В това време откъм гората се дочу оная песен - "Искър е мътен притекъл". Люлееше я мощно и хубаво силен мъжки глас. Песента наближаваше, старците се обръщаха усмихнати към нея и ето - от балкана излезе и тръгна към тях, висок и рус, бащата на Нестор Абрашев.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]