Възречени от Манастър

Никола Инджов

 

Седма глава

 

 

Тая привечер Нестор Абрашев потърси Вълкан Камиларина и го намери пак при сухия кладенец. След победоносния скамбил той напридаше на мустаците си песенчица дяволита и скоклива:

 

Барем се, майчу, находих,

 

барем се, майчу, нагледах,

 

на Чирпан село голямо...

 

- Тънка паяжина вашите камиларски пътища, стрико Вълкане!

 

- Тънка, стриковото. Ветрушки издухаха ропките от ония ми ти тежки копита. Ама не гледай камилите, гледай покрай камилите! Така ни вразумяваха - заразправя благо Вълкан Камиларинът - Покрай камилите свят видях и шарен, и смахнат! Ти беше ли за село на име Кърка чувал? Какви хора излязоха там, ре! Денем хоратят на гръцки, вечер пеят на български!

 

- Но Чирпан, стрико Вълкане, откакто се знае, все е град!

 

-Редом с Манастър, стриковото, не Чирпан, и Меричлери е село!

 

- Заради камилите ли?

 

- Заради владиката. От него и нашето подадине. Били сме камилари... Били сме, ама камилари на патриарх Евтимий! Ние и никой друг! На владиката и на никого другиго! От Манастър и от никъде другаде!

 

Някогашният змиеок човек змийски бе помъдрял, може би защото още по преселението прозря - от Манастър хора и камили ще останат, но какъв живот си отива, какъв живот! За хората не продума, а за камилите не млъкна:

 

- Като си идеха катерите, стриковото, абе то балкан по балкана вървеше! Напреж ситни пъргаво магаре, подир магарето важно-важно подига гърбица първата камила, тя с най-еховит клопот! А последната носеше по два чана! Запре ли кервана посред Шереметската и Калугерската махала, децата търчат да се промушат. Всички сме минавали под камила против треска, за късмет. Да знаеш, камилата е малкият господ, здраве раздава!

 

В Светулка Нестор Абрашев разбираше, че камиларските пътища всъщност очертават последната територия на второто българско царство, че не в монголските планини - коренът на днешния български народ е в сянката на Патриарх Евтимий!

 

Разсъжденията на Вълкан Камиларина произлизаха предимно от библейски притчи.

 

- Според премъдрия Соломон, стриковото, дали си мъж личи по усмивката на устата, по погледа на очите и по стъпката на возете! До ден днешен нас, камиларите, така ни разпознават като народ, нали?

 

- Ако е така, то дал всевишният още манастърски народ! Зидарски, земеделски, мандраджийски...

 

- В Бадома бичкиджийски, в Дервент кираджийски, в Еникьой тютюнджийски... - подхвана ненадейната мисъл Вълкан камиларина. - Във всяко село народ според занаята.

 

- Но има предишен, има и сегашен български народ! И си мисля аз, стрико Вълкане за предишния български народ в Триречието! Преди вас, преди владиката. Хиляди безименни конници и измежду тях един-единствен човек с име... Ханът.

 

- От днешния народ всеки си има име.

 

- И предишните са имали имена, но са се загубили по наша вина, защото нямаме памет за човека, имаме памет за събитията. Да не стане така и с Манастър!

 

- Не се губят манастърските имена на днешния народ. И знаеш ли защо?

 

- Ти знаеш ли?

 

- Аз може и да не съм прав, но ние не сме останали безименни, защото откакто се помня, нашите имена се възричат. Всички сме с възречени имена!

 

- Възречени или възкресени?

 

- Възречени! Демек повторени, провъзгласени още веднъж и завинаги! От мъртвите взети за живите! От живите - за неродените!

 

- Възречени сме... - прошепна Нестор Абрашев - Човек по човек и име по име.

 

- Възречени сме от Манастър!

 

И въпреки това, помисли си Нестор Абрашев, в края на двадесети век ние, манастърците, изглежда сме склонни да търсим отечество не в миналото, а в бъдещето. Не в пространството, а във времето... По Триречието за разлика от нас турците с ислямска свирепост и гърците с византийско лукавство смениха кръвта на поселищата, преляха едно в друго имената им.

 

А Вълкан Камиларинът унесено му говореше:

 

- Карахме жито от Бадома и Дервент, паламудов желъд от Еникьой, морска сол от Тузлата, овча тор от Сачанли и Чобанкьой за Скеча, за да им стане тютюна по-хубав! Какви смокви, какви портокали, какви нарове! Пастърма ли не щеш, риба ли, сулини ли! Че и катран, че и зехтин, че и пестил! Маслини в буренца, сирене в толуми, куркмач в стомни! Ами тахан, ами петмез, ами халва! Колко бали таклит басма сме прекарали за режиите в Кавала и Енидже! Та китени халища, та аби, та шити дрехи от Устово, Левочево, Петково до Портолагос и оттам за островите! Една година се спазарихме в Сливен със сто камили за цяло лято и пренасяхме въглища от Чумерна за фабриките. Ей, стриковото, без камилите живеехме между три реки, с камилите - между три морета! Минем по Великден от Бялото към Черното, заминем по Петровден към Мраморното! През март, преди да тръгнат керваните, пускахме хранения льок да ги заплоди. Ама ходим където ходим, пак в Манастър ги завръщахме да се извъдят. Точно след дванайсет месеца и дванайсет дена. Най-скъпата стока в кервана беше дурумчето и гледахме то да се окучи в Манастър.

 

- Да се окучи ли?

 

- Ами как да кажа? Кобилата като роди, кой вика, че се е окобилчила. Или окончила? Ами магарицата - омагарила се, а? Така ли? Не върви да кажеш окамилчила се, и край!

 

- А при хората според тебе как е?

 

- Човекът, жената, нели, ражда, ама не се очовечва. Да беше тъй, то нашите нямаше да се люти и проклети, барем три-четири пъти уж се очовечваха! - ухили се той - Опитните камилари, стриковото, караха контрабанда и на камилите, и в камилите!

 

- Че нямаше ли контрол по границите?

 

- Бе имаше, ама как ставаше контролата? Скокне митничарят от гюлбарата, върти заровете в едната шепа, пък другата нали знаеш по какъв начин подава? Като войнишки черпак... А камиларят му приготвил предварително едни дисаги с мостра от всякакви стоки. Сетне, като мине обратно, прибира празните дисаги и оставя пълни. Та митничарите хич и не гледаха гебе ли са камилите.

 

- Хитри хора камиларите!

 

- Хитри! Колко граници разпарчосваха българските земи! От Малък Самоков дойдем с кюмюр - граница минаваме. От Пловдив довтасаме с манифактура - пак граница. От Дебър пристигнем с резбовани икони - три граници, три митници. А като паднаха границите, тогава пък друга кирия змафанахме.

 

- Балканската война насмете границите и великите сили се сепнаха, защото Триречието без граници - това е, това е...

 

- Това е България по цялата си кожа, стриковото, толкова просторна не сме я виждали повече! Тогава генерал Иванов реквизира беломорските камили, че са издръжливи и на стръмно, и на равно, нека да са бавноходни. Събра ги край Одрин да пренасят гюллета за артилерията. Тюлията на Стоян Деведжиев четири пъти я раниха с куршуми. Татковия льок също, но като падна Одрин, татко отишъл в местността Чекведжи бахча, дето събрали ранените камили. Намира си нашия льок, поизчистил му раната, и се върна с него в Манастър. Държавата не се върна...

 

Вълкан Камиларина задълго се смълча. По едно време махна с ръка:

 

- Нашто всичкото е назад, стриковото, всичкото! Ти може и да помниш оная камила, името й беше Кадъна. До нея и майка й, баба й, и прабаба й, и прабабата на прабабаба й все Кадъни! Комай по една Кадъна вървеше с всяко коляно манастърци смятай откога! Беше си жилата на нашия камиларски род,ей! Пазили сме я от поледици, от чумата, от гнила вода, от капус, от Мразежик, от Ветерник, от башибозука! Заради нея и досега ни викат камиларите. Пък аз да я продам!

 

 Вълкан Камиларинът имаше навик да се ядосва на минали свършени работи. Сега му бе дошла на ум пиянската история от Созопол. Но бързият гняв бързо и минава.

 

- Щу да сторя, стриковото? - въздъхна той - Последната Кадъна беше много изпусталяла, пък и нямаше силен льок да й съживи кръвта. На кюфтета трябва да се я изяли ония софиянци. Софиянците не знаят за какво стават камилите. С мойта първа Кадъна, баба на тая, с мойта, дето минахме Звезденския превал, разорах мерата за ниви на целия ни род тука в Светулка. По гроздобер само камила можеше да изтегли пълна раба. Бе, стриковото, влакът на елховската гара с камили го дърпаха напред-назад за маневрите му...

 

Тази пролет предчувствието за живот у природата преливаше в предчувствието за смърт. Костеливите светулченски орехи едрееха под зелените си черупки подобно мозъчни клъбца и сякаш внушаваха, че скоро ще се разпукат като малки черепчета. Нестор Абрашев мислеше с горчивина за безвъзвратно пропуснатия Манастър, който той се опитваше да възстанови по протяжни бежански песни и изветрели камиларски пътища. Още имаше живи хора от преселението, но именно тяхната отдалеченост от неговата лична участ му внушаваше тревожните предчувствия. Нощем той сънуваше без да заспива. В странническия си бележник описваше истории, които бе преживявал по широкия свят, вместо да преживее тукашните орисии. Не бе човек с две съдби, но като че ли изпадаше в две измерения на времето, едното определено от Манастър, другото от Светулка. И Корцан, и Вълкан Камиларина, и Вълюбчо забелязваха, че напоследък Нестор Абрашев заеква на някои думи. Не се опитваха да си обяснят защо, но изпитваха съжаление към него, предусещаха, че нещо от живота му свършва тук, в Светулка. Пък и Кера Манастърката все подмяташе, че другата пролет, като прелети пак на звезда Гагарин, и тя, и кой знае колко още нейни акрани няма да я видят.

 

- По пътеката от Мъгленик за Мерикос с камили ли минавахте? - попита Нестор Абрашев, за да насочи разговора към спомен, който на всяка цена трябваше да чуе.

 

- И с камили, и с мулета, и с магарета.

 

- А сега как се минава?

 

- Не питай мене, питай други, дето се били. Корцан е бил, Яни Каракачанина е бил. Те ходят там на сборове при паметника. Абе, цялото село е ходило, що питаш мене, дето не съм ходил?

 

- Ти пък защо не си ходил?

 

Той помълча, допуши цигарката си.

 

- Не ма пускат мене там! - просъска.

 

- Че как няма да те пуснат? Пък и защо ли питаш? Тръгваш..

 

- Там е граница, иска се открит лист.

 

- Добре, ще си го изкараш в милицията.

 

- Милицията дава, Вълюбчо не дава.

 

- Нашият Вълюбчо?

 

- Къса ми откритите листове, колко пъти ги е късал!

 

- Защо?

 

- Той си знае...

 

- Слушай, стрико Вълкане, - реши се да го попита Нестор Абрашев, - кажи ми право, ти да нямаш случайно някакви грехове към народната власт?

 

- Грехове нямам, стриковото. Обратно, имам заслуги.

 

- Чак заслуги...

 

- Не е кой знае какво, ама аз държах оръжието за Панаетя и Змеят. Мавер го караше от Созопол, аз го криех ей в тоя сух кладенец, дето удрям скамбиля. Оттогава ми е навик тука да си стоя. Ревматизъм хванах.

 

- Значи, оттогава...

 

- Трябваше да стоя. Имаше един местен, беше подушил нещо, та щях да го метна в дупката. Уплаших го, уж на скамбил, де.

 

- Вълюбчо знае ли тая история?

 

- Знае я, затова ми къса откритите листове.

 

Нестор Абрашев трудно разбираше недомлъвките му. Той говореше някак прикрито:

 

- Гледай, стриковото, един пищов не излезе в сметката. Колкото пушки, колкото ножа, колкото патрони докарваше Mавер, толкова давах на Панаетя и Змеят. Ама един пищов къде отиде, пък може и при броенето да сме сбъркали, нели все на тъмно брояхме. Вълюбчо вика, че съм го бил заделил за мене си.

 

- И така да е било, на тебе ти е трябвало оръжие да охраняваш, имало е мръсници като оня местния. Пък пищовът, дори да си го скрил, отдавна да е ръждясал.

 

- При мене не може да ръждяса! - по детски наперено се изрепчи Корцан.

 

- Имаш ли разрешение за пищова? Да не би заради това Вълюбчо...

 

- Разрешение! Какво разрешение, пищова си е като нов, но за неговия калибър куршуми не се леят таман от балканската война...

 

- Стрико Вълкане, - каза му тихо Нестор Абрашев нещо, което отдавна искаше да сподели с някого, - идваш ли с мене на пътеката от Мъгленик за Мерикос?

 

Той трепна, а Нестор Абрашев продължи:

 

- Трябва да видя тая пътека. Много мои кости има там!

 

- И мои...Но ти търсиш жив човек, нели?

 

- Жив човек търся...Виж какво, колата ми е на сервиз в градчето, трябва да е готова. Вземаме я, изкарваме за тебе открит лист, аз си имам, и бегом нататък!

 

- Вълюбчо да не научи!

 

- Докато научи, ние ще сме се върнали, нали? Колко е до Мъгленик с мойта кола? Два, два и половина часа според картата.

 

- Два дена за камилите, за колата два часа! - оживено потвърди Вълкан Камиларина и лицето му светна, - Стриковото, тръгваме още сега за открития лист, милицията работи. Оттам - в Мъгленик!

 

В ранния априлски следобед двамата прекосиха Марица по железния харманлийски мост и поеха на югоизток през слънчасала долина с диви ливади. Постепенно след силенските пчелини във въздуха започна да нахлува повей на заприщена вода. От едната страна на пътя се появи и нарастваше към далнината началното русло на голямо водохранилище. От другата страна по невисоки хълми под брястове и дъбове се мяркаха тихи селски гробища с почернели кръстове. Те бяха като изоставени и подсказваха необичайната близост на поселища, неотбелязани с табели, тъй като живи населени места край тези гробища нямаше. Поселищата бяха погълнати от язовир, прокаран през прочута теснина като през дяволски мост. Но защо само къщи с чардаци, християнски параклиси и каменни училища бяха потънали веднъж завинаги като ненужни останки от минало, от история? Тук Триречието бе заселвано по някакъв непроницаем, но видим ред. Българските села са били на ниските брегове в стеснени от Арда землища, села на мутафчии, дюлгери, бояджии. А гробищата им са редени на по-високите места, недосегаеми за прииждащи води, сякаш хората са предчувствали, че един ден мястото на смъртта ще свидетелствува за мястото на живота. Турските махали белееха на припек около тютюневите лехи. А по самия ръб на голите хребети се нижеха чак към римската крепост Перперикон паланките на Червеноглавите - нито с черкви, нито с джамии. И отново с някакво ехо в сърцето Нестор Абрашев разбираше, че широкият свят за някого може да бъде единствено този, от който на простор излизат вече некрополите му.

 

Шосето се прехвърляше на противоположния бряг по яката стена на язовира и докато минаваха над заприщената в бетон вода, мярна им се жена на кон. Тя яздеше по тясна пътека на отсрещния склон.

 

- Не ще да е туркиня, коя ли е? - попита Нестор Абрашев.

 

- Така Мара от Чобанкьой обикаляше тия места. Записваше песни от селата, които потънаха. Ама Мара ми е акран, не е за кон вече! Имаше тука едно село Дарец, какво село беше! - завърши жалостиво Вълкан Камиларина.

 

След Дяволския мост пак се появиха гробища, но с побити камъни вместо кръстове. Почти на всеки възел на шосето имаше чучури, от които изхвърчаха бързи струи. През шумаците прозираха слепите дувари на кирпичени къщи с неоградени дворове. По-нататък пътят се проточи в такова здрачено усое, каквото Нестор Абрашев не бе виждал досега. В буковите гори сякаш бе спотаена неведома хала. Грохот на вода доехтяваше до тежки скали, потънали под кафявозелен мъх като под мъртва неподвижна река. Незнайни птици прелитаха ниско и чупеха позасъхналия риган. Просвистяваше подплашено смок и дългата му следа се проточваше навътре в тетрата.

 

- Минава се, минава се! - уверено продума Вълкан Камиларина.

 

- Сигурен ли си?

 

- И в Мъгленик живеят хора, стриковото. Граничарска застава има. Ако стане война нели крумовградската дивизия от тука ще мине.

 

- Говориш като главнокомандуващ пехотата, не виждаш ли, че по наше време войните се водят във въздуха?

 

- Говоря като камиларин, стриковото. Това шосе по-рано бе керванджийска пътека, сетне дърварски път, сега е за всякакви военни камиони.

 

Възлизаха към Мъгленик и буките възлизаха с тях. Те повдигаха оше небето и едва при някой рухнал от старост ствол горе се отваряше лазурна пролука. През нея в горския кладенец се изсипваше ослепително южно слънце.

 

- Нас ли чака тая джипка тука? - извика изненадан Вълкан Камиларина, когато изведнъж отпреде им се изпречи каменна стена, оградена с бодлива тел. Щосето стремглаво бе преминало в издълбана като русло на ручей уличка, затисната сводообразно от череши, преплетени със шипки. Брезентовата джипка се бе вмъкнала в дъното на рехавия тунел.

 

Това бе Мъгленик.

 

По-късно Нестор Абрашев щеше да осъзнае, че къщите са вдигани като укрепления от едри къртени камъни. Мъртвата неподвижна река на мъха бе придошла и върху тях. Портите тъмнееха отворени и през праговете се провлачваха гущери. Кой знае кога натрупани под слоновете дърва за огрев бяха поръсени със жълтурчета. Със селското си око Вълкан Камиларина веднага забеляза, че изпопадалите полудиви череши са накълвани не от птици, а от костенурки. От една каменна чешма уж писукаше бяла вода, но коритото й бе разпукано и през пукнатините извираха червеникави мравки.

 

Още по-късно Нестор Абрашев щеше да усети хвойновия дим, щеше да дочуе как към селцето слиза еховита странна песен, ей тия думи в усоето:

 

Искър е мътен притекъл,

прейни ми, куме, ти напреж,

колата ти е изнова,

биволите ти ковани...

 

Но преди да огледа със спокойно сърце селцето, той се почувства поразен от самотата на Мъгленик. Колко случаен е пътят до този затънтен в усоето Батак, до тази смълчана в разрухата Перущица, до това Брацигово със стеснителна памет! Нима българските черепи, натъркаляни от ятагана из Мъгленик, нямаше да запълнят олтара на черквата, ако тя не бе съсипана? Какво се бе случило с човешкия разум, че дори хронистът на народните погроми Иван Вазов бе пропуснал мъгленишкото злощастие?

 

До джипката стоеше млад граничен офицер, който като видя пътешествениците от Светулка, погледна часовника си.

 

- Чакам те! - сякаш отрапортува на Вълкан Камиларина и спътникът на Нестор Абрашев пребледня.

 

- Документите ни са в ред... - смутолеви единственото, което му дойде наум.

 

- Знам! - отсече офицерът.

 

- Той за друго, - обърна се към Нестор Абрашев Вълкан Камиларинът, - нели ти казах, че от Вълюбчовци мърдане няма!

 

- Нема я! На джипка ще ви карам до жигулата да се не оплаквате после на моето началство!

 

- Малко да поседнем, - примоли се Вълкан Камиларина, - малко да погледам...

 

- Може! Кротни се на чешмата. Може! - съгласи се военният.

 

- Няма ли хора в това селце? - попитах Нестор Абрашев, като запалиха по една цигара.

 

- Е, па двама-трима старчоци на изживяване, къде ли са отишли?

 

Мъгленик бе от двайсетина къщи, покрити и те с тикли, наоколо гори и храсталаци.

 

- Те са нашите гвардейци, старчоците, де, - продължи офицерът,- ей оттук например диверсант не е прецапвал, нема и да прецапа, те с кютуци го утрепват!

 

Той бе младо момче, тънко и яко, в сините му шопски очи имаше радост и сила. По речта му личеше, че будува в Мъгленик, а сънува я в Полиовци, я в Ездирастовци. Виждаше се, че е сроден с тая природа, със старците - последни жители на селцето. Сигурно е докарал жена отдалече, мислше си Нестор Абрашев, навярно децата му растат по границата заедно с кучетата на заставата. Малки деца и големи кучета под един пилон, на който се вее изветряло държавното знаме...Бе виждал такава картина.

 

- Кой ти обади за мене? - обърна се към офицера Вълкан Камиларина.

 

- Сети ли се? Който ми обади, ще дойде и той...

 

И в тоя миг се дочу моторът на друга джипка. Преди да заглъхне, изпод черешите и шипките закрачиха към тях двама познати - Змеят и Вълюбчо.

 

- Уйка, - започна весело Вълюбчо, - жигулата на братчеда хвърчи като пиле по тия шосета, дето няма катаджии, ама телефона я изпреварва, от мене да знаеш! Още сте били на славяновския разклон и лейтенантът е кукнал в Мъгленик да ви причака! Така ли е, градски?

 

- Е, па така е! - отвърна офицерът.

 

- Сега, уйка, дай го тоя пищов. Дай го, щото властта ще те обискира.

 

- На ти го, бе! - въздъхна отчаяно Вълкан Камиларина и за учудване на Нестор Абрашев измъкна пистолет, лъснат и запазен като нов.

 

- Не е от ония пистолети, - обади се Змеят, - ония бяха немски военен образец.

 

- Бе уйка, циганин ли ти е ковал тоя пищов? - засмя се Вълюбчо.

 

- Казах, че от ония пистолети не съм заделял.

 

- Ясно, извинявай за подозренията, ама тоя топ откъде е?

 

- Млад и зелен си ти, Вълюбчо, - пое с назидателен тон Вълкан Камиларина, - отде е, отде е! Манастърец издава ли друг човек?

 

Вълюбчо разбра, че повече няма да постигне.

 

- Стрелни, уйка, стрелни по тая бука за последно! - успокои го след малко Вълюбчо.

 

- По бука не стрелвам! - заинати се Вълкан Камиларина.

 

- Стрелни да ти мине мерака, че пищова го реквизирам завинаги!

 

- Дразни ли та, стриковото?

 

- Ти знаеш защо го реквизирам. Стрелни де!

 

- Змей, - жалостиво започна Вълкан Камиларина, - кажи му да си ми остави пищова...

 

- Не ти трябва пищов, Вълкане, други времена са.

 

Тогава Вълкан Камиларина се изправи, нещо светна на старческото му лице, протегна ръка към буката, отстъпи крачка назад и изстреля целия пълнител почти мигновено. На белезникавия ствол се избодоха две пресечени линии.

 

- Кръст на пищова, така ли? - обади се Нестор Абрашев.

 

- Не е кръст, буква настреля уйко. Вълюбчо прибра пистолета, стрико Вълкан Камиларина си наплиска лицето. Змеят мълчеше.

 

От изстрелите буките се разлюляха, прелитна мъгленишки вятър, ехото сподавено се разнесе. Изпърпаха птици и към чешмата се видя да идат неколцина дядовци в широкодънести манастърски потури, препасани с тъмночервени пояси. Нозете им бяха в бели навои, пристегнати с кожени ремъци на кръст. Вместо цървули старците бяха обули дългоноси папуци, пристъпваха безшумно и сякаш излизаха не от изоставеното селце, а от изминалото време.

 

Старците наближаваха малко понастръхнали, но познаха граничаря.

 

- Ха, добре дошли! - изговори единият високо.

 

- Вълкане! - възкликна друг, - Акране, жив ли си!

 

- Жив съм! - почти викна и Вълкан Камиларина и по-нататък разговорът между връстниците напомняше огън от хвойна - думи и усмивки пропукваха и просветваха, говорът избуяваше и стихваше, за да припламне наново...

 

- Парнаре, Парнаре! - тупна по рамото Вълкан Камиларина единия от старците, по чието лице минаваше червеникав ръб от устата към лявото му ухо. - Ами ти, акране, де се загуби?

 

- Бях гръцки войник, Вълкане. Мене ме пратиха в Смирна срещу турска войска. Тоя белег е от турска касатура, ама за гръцка вяра.

 

- Сетне?

 

- Сетне какво ли не стана с нас...Къде ли не ни сурнаха...Нашият гръцки войниклък свърши в Солун. Бяхме на казарма в старата крепост, на високото. Отдолу пристанището пълно с параходи. Германски, турски, гръцки, италиански, английски, французски, руски. Параход срещу параход, чакаха я примирие, я нова война. Ама нито едното, нито другото, дойде трето. От руските параходи един ден почнаха да свалят императорските знамена и да хвърлят пушки. Много пушки, ей, Вълкане, потъваха, потъваха, пък поникнаха от морето и върху тях хвърляха още!

 

- Че кога беше?

 

- Седемнайстата година, акране, в Солун.

 

- Сетне?

 

- Сетне обратно за Смирна. Там ни пуснаха всеки да си ходи откъдето е дошъл. Тръгнахме за Манастър през Галиполи и Родосто, минахме във вода до шия Еркене река. Манастърци бяхме ние двамата с Каня - и той посочи друг от старците, смълчан между тях. - С нас вървяха и двамина сачанлийци от Сарджевите. В турски град по пътя, не го помня кой беше, сачанлиците тръгнаха да донесат вода, пък ние останахаме да чакаме в бахчите. На чешмата наливала стомна една кадъна. Като чула да си говорят български , рекла на чист български - я са сятих, чи сте българи, искам с вас да си дойда в държавата. Ама ние сме гръцки войници, казали сачанлийците, пък тя рекла, можете ли да ма земете с вас, тува ма турците доведуха, имам вейке две дица. Сичко оставям и бягам. В нашу село Манастър бях главена за Стама, щу стана с нега, жив ли е? Знаете ли дету насам на дусурнаха турците? Я не съм сама, има и други млади жени от нашту селу.

 

- Сетне?

 

- Сетне ние с Каня отърчахме към чешмата, ама там вейке нямаше никой. По сокаците минаваха кадъни, всички забрадени, всички като глухонеми. Имало е манастърки там.

 

- Имало е, - обади се и Каньо - имало е доста.

 

- Те барем останаха живи, Вълкане, - въздъхна Парнара.

 

- Що не изпеете вашата си песен? - подметна офицерът, - всеки ден си я повтаряте, нека да я чуят и гостите.

 

Старците се смълчаха, а Нестор Абрашев почувства, че навярно в песен се събират най-съкровените им думи и спомени за Манастър на тези смълчани иначе хора.

 

- Пък хайде! - съгласи се Парнара.

 

Старците се спогледаха, прихванаха се през раменете като за хоро, и подеха:

 

Тъй чули ли сте ил не сте

какво е чудо станало.

Манастър село голямо

на огън го изгурели

пустите башибозуци.

Манастърските деойки

и младите хни невясти

башибозуци ги караха,

и ги робини одеха

низ сая гора зелена

Ага девойки цвилнеха,

гори се върше свиваше,

от бога роса росеше...

 

- Ей на тоя камък ги посекли! - проговори Каньо и посочи една скала, надвиснала над закрит от дрянове овраг. - Като дойде Стамо през двайсет и седма година заедно с подпоручик Ангелов, събрахме и погребахме костите. Знаехме кои жени и деца са изклани, ама не можахме да ги разпознаем.

 

- То и досега по оврага излиза от корените я прекършена ръчинка, я скълцано черепче... - добави Парнара.

 

Безписменият народ бе съхранил трагедията в неподвластна на страх и измама наследствена памет. Песента бе излязла в Мъгленик още тогава, през 1913 година. Не бе песен за тлъки и за седенки между затворени стени, бе хороводна. Да се пее и играе на открития към господа мегдан, та и до всевишния да стигнат жалните милни думи! Затова и старците сега се прихванаха през раменете като за слядно манастърско хоро.

 

Перото на Нестор Абрашев скърцаше нощем по страниците на същата тази неизвестна история, но той идваше по-късно и от Стамо, толкова късно, че самотата на Мъгленик не предизвикваше у него дори жажда за мъст.

 

Вълкан Камиларина пак попита:

 

- Сетне?

 

- Сетне, акране, - продължи Парнара, - сетне като стигнахме Манастър, гледаме пусто, пусто! Ни един жив в толку голямо село! Мене ма хвана страх от мъртвилото. Къщите зейнали, оборите разградени, училището с избодени прозорци, черквите окъртени, водениците пресушени... На, сторихме конак в Мъгленик, че бая години след вас се прибрахме в българска държава.

 

- В Мъгленик, - добави Каньо, - се събрахме седмина мъже манастърци и една жена.

 

- Кутра жена? - попита Вълкан Камиларина.

 

- Бяна бе, ей я иде и тя, старо-харо! - отвърна му Каньо и се втренчи в една разтворена порта. Оттам вървеше прегърбена старица с пъстроткана манастърска торбичка през рамо.

 

 
   (Из странническия бележник
на Нестор Абрашев)

 

ЕДИН ДЕН В ЕДНА СТРАНА...

 

"Странниче между Тигър и Ефрат, където има ястреб - прозри небето, където има небе - прозри Вавилон!"

 

Това е надпис на глинена вавилонска плочка, която държа на длан като прашинка от вселена.

 

Вървя през сенките на Вавилон и прозирам, че акадският ястреб и шумерското небе се сътворяват мигновено във взора на човека, стига той да погледне нагоре.

 

Но кой човек?

 

Този, който реди клинописа за пророческите сънища на Гилгамеш - или този, който с камък от Кулата под мишница се прокрадва към Britisн museum и Le Louvre?

 

Този, който идва от бездната на миналото - или този, който върви към пропастта на бъдещето?

 

С чий поглед виждам акадския ястреб и шумерското небе над мене - на смъртника или на безсмъртника?

 

Кой създаде представата за ястреба и небето - човекът, който дойде, или човекът, който отмина?     

 

Едва пред сводестите двери на Вавилон прозирам, че съм странник отникъде и заникъде, че съществувам в Месопотамия, защото Месопотамия не съществува, че дочувам Вавилонската кула, понеже Вавилонската кула немее. Тук бе сърцето на света - но преди моето сърце...

 

Несбъднат обитател на потъналия континент Атлантида, отречен поданик на поруганата страна Утопия, безправен наследник на посечения скит Манастър - това съм аз по широкия свят и ако прозирам бъдеще пред мене, то е неосъщественото минало на Кулата.

 

Но в Месопотамия - под незримата сянка на Кулата и до самия сливен на великите реки - има още един град.       

 

Навлизам в този град като в гробница на огън и метал, защото тук не личи друга смърт, освен смъртта на огъня и метала.

 

Под акадския ястреб и шумерското небе тук най-напред е умирал огънят. Умирал е в бронирани ракетовози, в танкове амфибии, в далекобойни оръдия, в реактивни минохвъргачки, в зенитни картечници, в невидими на небето видими на земята самолети. Огънят е умирал във вериги, лафети, катапулти, цеви, дула.

 

...Едните асирийски, другите халдейски. Едните арамейски, другите семитски. Сякаш всичко, което е носило смърт на месопотамските народи, е тук - единственото място в историята на Месопотамия, където огънят не е създал живот.

 

Смъртта на огъня личи в смъртта на метала - прекован, превит, прекроен в адската плазма на стихията.

 

Този град е неизвестният Вавилон на известната война в Месопотамия. Тук няма следи от живот, тук има следи от смърт. Всичко е осмъртено, освен едно синьо минаре, което стърчи посред гробницата на огъня и метала.

 

Вървя към Минарето и прозирам, че дърветата са скосени , че приморските блата са пресушени, че пясъкът на крайбрежието е спепелен. Ниска е земята, където слети Тигър и Ефрат се превръщат в океан, а тук се е слегнала в недрата си.

 

Полумесец и звезда възвисява над низвергнатия свят Минарето и трепти в маранята като мираж. Но не е, защото миражът тук има очертания на град, съществувал някога и неотдавна.

 

Приближавам Минарето в лабиринта на време и пространство и прозирам, че не съм сам по тая пътека. Пред мене вървят иранци и иракци, зад мене иракци и иранци. Те вече не са настръхнали един срещу друг войници, те вече са богомолци в общ храм, те вече са онези аморейци, субарци или гутейци, всеки един от които може да бъде месопотамският бог градозакрилник Мардук.

 

Аз съм манастърец, моят поглед е смрачен, не прозирам друго, освен че и известната война в неизвестния Вавилон съхрани Минарето на единния бог вместо Кулата на единния език...

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]