Възречени от Манастър

Никола Инджов

 

Шеста глава

 

 

Корцан гледаше присмехулно, когато Нестор Абрашев прослушваше касетките с гласа на Кера Манастърката, а и когато разлистваше тетрадките на Стамо. Случваше се понякога Корцан да се застоява в училищната стаичка покрай хербариите. Той ги пренареждаше, изваждаше излинелите растения и на тяхно място слагаше свежи стръкове. Напоследък често обикаляше Владикув гроб, губеше се по Триречието и се завръщаше вечер с непознати на Нестор Абрашев пресни пролетни цветя и билки.

 

Във вечерен час и шофьорът на миньорския автобус Русин Дурумчето нахълта с един натъпкан пощенски чувал.

 

- Дядо Корцане, това всичко за тебе ли е?

 

- Кое?

 

- Гледай сега!

 

И той изсипа чувала. Накамариха се десетки пликове с чуждестранни марки, а от тримата в стаичката Корцан се най-учуди.

 

- И на всеки плик твоето име! - подметна Нестор Абрашев, като се разрови в купчината.

 

- Откъде са тия писма, Русине, кой ти ги даде?

 

- Откъде, от пощата, нали съм ви хамалин за колетите! - отговори Русин Дурумчето и тръсна за всеки случай още веднъж чувала. Той бе син на Вълкан Камиларина и прякора му вървеше с прякора на баща му - дурумче е малкото камилче.

 

Като прикрит човек, какъвто си беше, Корцан с недоверчиви очи се взираше в шарените марки, прочиташе бавно и на глас името си, написано на всеки плик с печатни кирилски букви.

 

- Кои са тия хора, дето ми пишат? Откъде са писмата?

 

- От Италия, от Куба, от Съветския съюз, от Уругвай, от Кения, от Норвегия...- редеше Нестор Абрашев, като се вглеждаше в марките.

 

- Че кой ме знае мене там? За какво ми пишат?

 

- Изглежда, че те знаят .

 

Корцан постепенно стигаше до някакво свое заключение и преди да започне да разтваря пликовете, прекара ги още веднъж през ръцете си, като ги опипваше с някакво очакване.

 

- Има нещо вътре.

 

- Писма има.

 

- Има и нещо друго.

 

Нестор Абрашев отвори един плик. Вътре освен писъмце от десетина реда бе напъхано едно по-малко целофанено пликче.

 

- Ето какво ти пращат!

 

- За хербариите! - възкликна Корцан - За моите xербарии!

 

Това бяха листа, цветя и треви, които не виреят по светулченските места. Странните пришълци направиха очите на Корцан други и Нестор Абрашев не бе ги виждал да блещукат така. По предишните му поглед познаваше, че е на около седемдесет години, но през сегашния му взор прескочиха отблясъци на доста по-жива възраст.

 

- Какви цветя! Какви цветя! Чакай, не обърквай пликовете, че сетне ще се чудим кое цвете от коя земя е.

 

- Това е пеперуда, кубинско цвете. Помириши пликчето, и то мирише! И ще мирише дълго, като капка от розово масло. А това можеш да го запишеш като дъждовниче, то е от чешките планини.

 

- А това?

 

Той държеше малка розова орхидея.

 

- От някакво поречие трябва да е. Да, ето, марката е бразилска, да, от Амазония.

 

- А това?

 

Бе цвят на лотос, многото марки с кръгли букви идваха от Лаос.

 

- Ти ли си измислил тая история? Ти, нали?

 

- Не аз, децата. Всички писма са от деца.

 

- Те откъде знаят, че аз съм главният по хербариите?

 

Нестор Абрашев бе изпратил писмо до едно списание, което излиза на чужди езици и се разпространява по всички континенти. Той бе споделил идеята си в светулченското училище да се направи хербарий с растения от целия свят и бе публикувал адреса на Корцан. Самият той не очакваше, че случайното му хрумване ще има толкова приятен отклик. Но ето, цветята бяха тук, натрупани до препарирания орел, да ги подредиш в хербария и да ги опишеш...

 

- Знам аз, - проговори Корцан, - всяка земя е и цвете. Холандия е лале, Испания е карамфил, Русия е рамашка, нали, като нашенската маргаритка, но си е тяхно цвете, северно и равнинско.

 

- Дошли са цветя за три хербария най-малко!

 

- Има да се радват децата!

 

Тогава Нестор Абрашев сподели нещо, което бе в подсъзнанието му, докато замисляше цялата история:

 

- Не дойде цвете от Манастър, сигурно списанието не отива там...

 

- При кого да отиде? Манастър е запустял...

 

- Ти откъде знаеш?

 

- Манастър е запустял...

 

И Корцан отвори приказка за друго:

 

- Кажи ми, защо държавите не слагат за гербове цветята си? Като погледнеш гербовете - зоологическа градина! Орли, дракони, пък и нашият лъв...

 

- Е, - отвърна Нестор Абрашев, - ти трябва да знаеш, че гербът олицетворява силата на един народ.

 

- То е от едно време, нали? Когато народите са се хвалили със сила.

 

- Да речем, че е така.

 

- Да речем, ама според мене силата на народите не е в силата им.

 

- Как така?

 

- Всеки народ е силен не с войските си, а с друго. Например с цветето си.

 

- Защо?

 

- Защото който опази цветето, той е опазил всичко свое. Хляба си, къщата си, земята си. Той е силен, ето какво означава, и означава още, че може да се загледа в цвете. А в цвете се заглеждат с отпуснато сърце. Силният народ е мирен народ. Защо запустя Манастър ли, да ти кажа най-после. Защото все в лъва ни бяха очите, а не в божура. Божура си е нашето цвете, но ние все бълнувахме за знаме с лъв.

 

- Щяха ли да ви оставят да си гледате цветето?

 

- Не питай така, така не се пита...

 

И Нестор Абрашев усети, че в мислите си Корцан също се връща към Манастър, че и той носи в душата си спомените за онзи край, но ги потулва.

 

- Когато башибозука ни обгради, - продължи Корцан, - не ни беше до цветето, прав си. Но ти знаеш ли как стана битката? Не знаеш. С три куршума победихме.

 

Нестор Абрашев извади магнитофончето и той не му обърна внимание.

 

- С три курщума Инджето събори трима тръбачи подред, как няма да се изплаши башибозукът? Отидоха си, ние останахме. Мислехме, че няма да се вестят повече...То башибозука не се върна наистина, но се върна редовна турска войска. Държавата ни бягаше, ние не бягахме! Инджето събори и техния тръбач, но сетне ни сметоха. Минаха през Манастър като ветрушка, след тях на тараш просъскаха потерите, и ни довършиха! Хванаха Инджето и какво са го правили не научихме, но ние, дето се бяхме скрили в балкана, гледаме един ден, иде неговото куче Мурджо, носи в уста човешка ръка. Примамихме го, ръката на Инджето...

 

- Но нали костите на Инджето са тук, в манастира?

 

- Той е друг Индже.

 

- Нашенски ли е пак?

 

- Вашенски. Вие имате по един Индже навсякъде.

 

- Как така?

 

- Голям беше родът ви, много мъже. И от всяко коляно излизаше по един Индже. А ръката знаеш ли по какво я познахме?

 

- По пръстен някакъв.

 

- По божура. Обичаше Инджето божура, все имаше китка в ръката му. И мъртвец, пак държеше божуров стрък. Сигурно на божурите са го кълцали.

 

- Ами ако той не беше убил тримата тръбачи, нямаше ли Манастър пак да опустее?

 

И Корцан отново се отдалечи от спомена, затвори се.

 

- Не си спомням. Нищо не си спомням.

 

- Стамо, - поде Нестор Абрашев, - е записал същото, което ти казваш - че така е, щом някой не бяга, когато държавата му бяга. Вярно, тая държава е била поробена петстотин години, но Триречието си е било винаги наше. Земя без български цар, но земя българска!

 

- Държавата не е орана-неорана земя, - рече Корцан, - държавата може да бъде и човек! Където е човекът, там да му е държавата! Че ние тогава за първи път видяхме лъвското знаме, а аз, дете глупаво, си мислех, че на нашето знаме трябва да има божур.

 

- Сега да идем към манастира, а? - подкани го на следващия ден Корцан, като влизаше приведен в собата на Кера Манастърката.

 

Той се бе стегнал с първомайски дрехи - така наричаше шевиотния си костюм и бомбелиите обувки, които сякаш скърцаха в думите му.

 

- Линейката откога замина натам! - подхвърли Кера Манастърката.

 

Пътят за манастира минаваше през дрянове, придошли в ясножълто. Кеклици, олекнали от зимната оскъдица на земята, пърпореха пред тях и притичваха лениво към къпинаците, колкото да минат хората, без да ги настъпят. Тук-там пресичаха пътя други следи, очертани от непотъмнялата вода на снощния дъжд.

 

- Глиганите тръгнаха вейке, - продума Корцан, - ама и те са олекнали. Същият звяр след един месец да стъпи тука, три пъти по-дълбока следа оставя.

 

И добави:

 

- Абе, аз да имам жигула...

 

- Защо ти е?

 

- Веднъж да мина нощем на дълги фарове, пет заяка донасям. Те на тоя път като мравуняк шават. Хвани заяка в дългите фарове и можеш направо в двора си да го вкараш!

 

Манастирът се бялна там, където дряновата и ореховата гора се събираха - и разделяха. Бърза речица като светла змия влизаше под каменните зидове и се появяваше от другата страна на обителта, просмукана навярно с дъх на тамян и босилек. Линейката, за която спомена Кера Манастърката, наистина бе пред кованите с цигански пирони дървени порти. Бе дремливо манастирско време, ни глас на човек, ни зов на птица.

 

Но хора в манастира имаше. Бяха в магерницата.

 

Около дървена маса, пропита от памтивек с миризмите на калугерски гозби, се бяха скупчили игуменът Ксенофонт, светулченският общински пълномощник Вълюбчо, или официално другарят Вълчо Любчев, доктор Караспиров от бежанското градче и още някой. На тоя някой дрехите му изглеждаха със световна кройка, а съчетанието на вратовръзката и ризата с цвета на сакото подсказваше, че той постоянно носи такова облекло - хем за манастир, хем за панаир!

 

Кой ли може да е тоя лисичест подначалник, помисли си Нестор Абрашев, докато му правеха място около попрегорялата като хляб по краищата маса. Тогава лисичестият подначалник продума с началническо добродушие:

 

- Е, събрахме се пак! Давай, отче!

 

На масата имаше всякакви бутилки. За Нестор Абрашев бе невероятно в този затънтен манастир да види уиски с черен етикет, коняк в оплетено със златиста мрежичка шише, ликьор в нещо като керамична ваза. И специалитета на игумена - бутилка мастика с натикан вътре цял кисел корнишон.

 

- Ето и шведска маса, - извести докторът на новодошлите и посочи с очи голяма синия в ъгъла, отрупана с всякакви мезета. - Отче, хайде докато ги няма шведите да донесеш мезе!

 

- Като в корекома, нали? - погледна го Вълюбчо, а отчето разля уиски.

 

- Пиеш ли, нашенец, такива илачи? - попита лисичестият подначалник, като се обърна към Нестор Абрашев.

 

- Пия, - отговори Нестор Абрашев - е, не със всеки...

 

- Докторе, и ти ли пиеш не със всеки? - попита пак оня.

 

- Не се връзвай! - намеси се докторът. И някак покровителствено заобяснява на Нестор Абрашев - Ние сме прочутата ловна дружинка на знаеш кой, нали? Като дойде на лов, и ние сме с него, той с нас общува. Бяга от окръжни и градски началници, че с какви ли не проблеми го занимават. Другарят софиянец е наш човек, той е ариергард от високата порта, от кабинета, де!

 

 Настъпи мълчание. Всички се съсредоточиха в странната дегустация, а игуменът се изкиска.

 

- Да не дойде някоя бабичка на изповед баш сега! - подметна Вълюбчо - Ако дойде, нагласил си, значи, работата.

 

- Няма, няма! - отговори божият човек.

 

- Трябваше да почнем с мастиката, - избъбри докторът, - аперитивът си е аперитив, ама да се степенува!

 

- Като се натаралянкаме, ще се получи степенуването! - философски забеляза отчето.

 

Лисичестият подначалник пушеше дълги черни цигари и говореше:

 

- Късмет ви е на вас, отче, веднъж в годината, но късмет! Знаеш ли колко струва това пиене? В японския хотел и калимявката, и расото ще ти вземат накрая, а тука - безплатно. И на корем. И за шведската маса на мене да благодариш! Тия хайвери, наденички, луканки, филета, ботевградска баница! То ботевградска баница няма, ама я измисли един мъж, та да му се хареса на големеца и по линия на баницата. Оня, дето на рождения си ден му целуна ръка пред цялата публика! Та внимавай, отче, с килограмажа!

 

- Ти поп с ядене недей да плашиш, - отвърна му игуменът Ксенофонт, зачервен и запотен вече, - аз толкова задушници съм изкарал!

 

Всички се засмяха, защото си му личеше и като стъпеше по дъсчения под на магерницата, манастирът сякаш се килваше на една страна.

 

Той продължи развеселен:

 

- Дойде време поп да ви е доверен човек, а! Опиум за народа била религията, пък тоя вносния опиум без поп не пиете! Ти, Вълюбчо, като как ме заплаши навремето, помниш ли?

 

- Как съм те заплашил?

 

- Твърдеше ли, че тоя манастир става за детски лагер. Така ли твърдеше?

 

- Той и сега става.

 

- Става, ама няма! Къде без попове ще карате?

 

- Що да не я караме?

 

- Щото скрито-покрито като манастирската магерница няма. Можеш ли в хоремага да пиеш така? Не, сакън, всички ще се досетят. А тука какво, пие си дядо Ксенофонт виното, викат, той и като няма гости пие, пък с гости що да не пие? А?

 

- Така е, така е! - обади се най-после и Корцан.

 

- Ти що го доведе тоя нашенец, бе? - попита докторът, като хвърли към Нестор Абрашев поглед, с който всъщност показа, че Корцан хубаво се е сетил да го доведе.

 

- Че той от нашата ракия... - заоправдава се сякаш Корцан, - Чакай, викам си, да го докарам, та да си пийне от пиенето, дето обича, и дето му е свикнал. Не носи на ракия.

 

Имаше предвид оная първа вечер в Светулка, когато Нестор Абрашев произнесе речта за Петко Рачов Славейков и поезията.

 

- Да, - допълни докторът, - ами ако стане нещо с него кой ще отговаря?

 

- Ами с нас ако стане?

 

- С нас каквото и да стане, бял кахър. Общински пълномощници, училищни прислужници, манастирски игумени и провинциални доктори колкото искаш! Пък той е един!

 

Корцан този път разбра шегата.

 

- Абе, и той си е като нас.

 

Лисичестият подначалник обаче тръгна от думите на доктора и рече на Нестор Абрашев:

 

- Ти нали разбираш за какво сме се събрали?

 

Нестор Абрашев го изгледа мълчаливо и доколкото успя - с насмешка.

 

- Необходимо е, - продължи лисичестият, - да се опитат предварително всяка напитка и всяко ядене, за да не стане някоя грешка! Манастирската дегустация е като награда за ловната дружинка на големеца. Така че държавните интереси го изискват!

 

Той затапваше наново бутилките, от които бяха отпили, и ги прибираше в хладилна чанта с вътрешни джобове.

 

- Барем мастиката да си изпием докрай, бе началство! - примоли му се игуменът. - Мастика големецът не пие!

 

- Ами ако поиска? Да речем, заради корнишона?- попита лисичестият подначалник.

 

- Отлей му от друга бутилка, има, не е като да няма! - ухили се отчето.

 

- Отче-е-е! - заканително го погледна лисичестият подначалник.

 

- Или му кажи, че мастиката е вредна за черния дроб.

 

- Абе, той сигурно няма и да поиска...- заколеба се лисичестият.

 

Мастиката съживи компанията, развърза езиците. В тоя момент Нестор Абрашев разбра, че ловната дружинка май има функциите на ония цариградски сановници, които опитват поднесените ястия преди султана. Ето още един случай, мислеше си Нестор Абрашев, когато при нас обратното отново е същото...

 

- А сега може от моето вино да опитате, от моите луканки.

 

- Игуменско вино и игуменски луканки, че има ли по-хубаво нещо на света? - възкликна Корцан.

 

Свечеряваше. Откъм двора на манастира заедно с ромона на рекичката нахлуваха гласове на гургулици, кипарисите сякаш превърнаха целия двор в сянка, босилекът се разсейваше дори във въздуха на магерницата с милия си дъх. Лисичестият подначалник тръгна с линейката на доктор Караспиров.

 

- Ще стигнат, ще стигнат, - обясняваше Корцан на Нестор Абрашев, - че той, докторът, ако е трезвен, не може да я подкара!

 

- Само големеца да не поиска някой път да пие от черепа на Инджето като Крум от Никифоровата кратуна! - дълбокомислено проговори отчето.

 

- Що да не поиска? - намеси се Вълюбчо.

 

- Да не се изпуснете, ей! - предупреди отчето - Че мене първи ще ме хванат за гушата. С игуменски мастики, ракии и вина казвайте се натаралянкахме. Заради игумена!

 

- Че то си е така, отче! - хитро заключи Вълюбчо.

 

Светулченските дворове откъм северната страна имаха слон - оградата, по която трупаха букова и дъбова шума. Отдолу бабите нареждаха цепеници и кютуци , а стане ли ветровито или дъждовито, там се скупчваше добитъкът, защото такава ограда е заслон от зимните снеговеи . По подредбата на дворовете си личеше откъде са дошли светулченци. Но къщите-шаронки бяха от друго време и за разлика от манастърските - еднокатни. Липсваше им санкартията - широк салон за гости, и ниската мусандра в нея - дървен нар, застлан с козяци. Дамът - обор за овце и кози, бе от дрянов плет, измазан с червена хума. До него - кочината за прасетата и курникът. Там денем ръмжеше вързано куче, което нощем обикаляше имота. Освен лозницата, простряна на слънце и въздух, по-навътре в дворовете имаше няколко реда памидови лози, от които ставаше тънко вино. Светулченци и тук, като под беломорските повеи в Манастър, сееха тикви, кромид лук, чесън, царевица, домати, райкин боб. Отглеждаха бели и сини сливи, череши, мушмули, дюли, нарове, смокини, черници. Оставяха и малка ливада с глушеница - силна трева за биволи и волове. Покрай лозниците пъстрееха всякакви цветя и нямаше дворове без божур. Божурът бе пренесен от старото село заедно с харкумите и възтребите. И също като в Манастър, в глухия край на дворовете, между преплетените къпини и шипки, имаше малки вратички. През тях отдавна никой не минаваше, пантите им ръждясваха.

 

Но един ден малката вратичка на двора на Кера Манастърката скръцна и старицата вдигна глава:

 

- Ибу, Змеят иде!

 

Тя се изправи усмихната, обърна натам притъмени очи и стихна.

 

Измежду лозите и царевицата се зададе човек с побелели коси. Личеше, че на младини е бил снажен и изправен. Той виждаше как Кера Манастърката го чака с усмивка и усмивка разтваряше и неговото лице.

 

- Змей, добре дошъл, Змей! - изговори радостно Кера Манастърката.

 

- Бабичко мила! -прошепна снажният човек, пое ръцете й и ги целуна, свел побеляла глава в нейните съсухрени длани.

 

- Каматен Змей, кога дойде?

 

- От три дни съм насам, бабичко мила, все други хора около мене, пък днеска не издържах. Зарязах всичко и при тебе!

 

- Каматен Змей, щу един път не влейнеш през улицата? Ей каква градска порта си циментирахме!

 

- Аз съм си свикнал през малката вратичка, бабичко мила. Колко пъти съм влизал през нея без никой да ме усети. Само ти, само ти се догаждаше. И сега ме чу, нали? А викаш, че си оглушала!

 

- Я ни видювам, ни чувам, каматен Змей, ама като че ли сърцето ми скръцна. Той е, рекох си.

 

- Аз съм, бабичко мила!

 

- Ами автомобила де ти е?

 

- Оставих го пред Вълюбчовата канцелария, пък аз през дворовете, през дворовете... Като едно време.

 

- Като едно време... Ама сега автомобилът издава къде си. Сега врить ще дойдат.

 

Отвънка се чуваха тежките стъпки на неколцина души.

 

- Ей ги, идат!

 

Шумна и радостна група нахлу в малката собичка.

 

- Нали знам аз къде да те търся! - викаше Вълюбчо, като не пускаше десницата на Змеят. Другите го гледаха радостно, прегръщаха го, тупаха го по раменете.

 

Мъжете се настаниха кой както свари.

 

- Змей, - започна припряно Вълюбчо, - пищова ми взеха бе, Змей. Мирни времена са, викат, върни пищова!

 

- Ами ти белким им го върна? - попита със съмнение Русин Дурумчето.

 

- Върнах им го я, по номера ми го взеха. Змей, дай си ми татковия пищов, дето той ти го дал през четирста година!

 

- Той вече е станал на прах от ръждата бе, Вълюбчо! - обади се Русин Дурумчето. - Ако не беше тъй, то и аз да си поискам татковия манлихер, помниш ли го, Змей? С четири патрона беше, пък ти колко пъти си преправяше път през блокадите с тоя манлихер.

 

- Защо? Защото Змеят на хора на стреляше! - намеси се Вълюбчо.

 

Те се юрнаха в стара своя разправия и сякаш забравиха, че човекът, за когото говорят, е приседнал до тях. Пък и Змеят се бе така заслушал в разсъжденията им, та изглеждаше и той самият отдалечен от себе си.

 

- Змеят искаше да има пушка, колкото да видят жандарите, че не е с празни ръце. По него стреляха, ама той на хора куршум не хвърляше! Друга му е била работата, ама ние тогава откъде да разберем? Прости хора сме.

 

- Каква друга му е била работа? - попита Русин.

 

- Друга, - продължи Вълюбчо, - ако Змеят стреляше на хора, щяха да го убият. Щяха! Нали тия хора имаха братя, синове, роднини? Все някой тръгнуваше право него да търси, да го причаква тук и там. Щеше да го убие. Кое е по-важно, питам аз, жив Змеят или убит Змеят?

 

- Е, кое е! - попитаха едва ли не хором мъжете. Личеше, че този разговор се води не за пръв път.

 

- Жив Змеят! Че той беше на всичките опора! Ние си знаехме - щом Змеят е жив, страшно няма! Няма! Оная блокада през четирийсет и трета помните ли я? От глад щяхме да изпукаме тука, не пускат никой ни да излезе, ни да влезе, без сол останахме и ние, и животните, ама мене ме крепеше, че Змеят е жив. Щом е жив, казвахме си...

 

- Ами той още е жив, ей го на тука, що ти не върне манлихеря?

 

- И аз питам!

 

- Ти си бракониер бе, ще изпотрепеш кеклиците и зайците с тоя манлихер! Ти и по сомове стреляш.

 

Змеят слушаше с умиление, но в душата му се утаяваше горчивина. Той усещаше, че в тия спомени и препирни има някакво влечение към преживяното, може би защото миналото им бе изяснено откъм най-важното - живот и смърт. Мъртвите - мъртви, живите - живи... И пред него говорят за него сякаш той съществува единствено в спомените, защото за тях той и след толкова време е предишният човек. Двадесетгодишен - макар побелял, клетник - макар установен във властта и битието. Змеят усети, че наминава насам по същата причина - светулченските манастърци го привличаха, защото са единствените хора от неговото минало, непроменили себе си.

 

Променил се бе животът. "Тогава бяхаме един и същи народ, сега сме една и съща държава..." - помисли си Змеят.

 

- Змей, - обади се пак Вълюбчо, - Ти си голям човек, кажи им там да върнат пищова! Каква съм власт без пищов!

 

- Че Змеят беше по-голяма власт от тебе, Вълюбчо. Ти една община командуваш, той всичките общини. С четири патрона в манлихера...

 

- И татковият ти пищов, и манлихера са в музея на отряда. Не сте ли ги виждали? То там и имената ви са написани! - заобяснява Змеят.

 

- Кой ходи по музеи, Змей? Че с тия ботуши няма да ни пуснат вътре!

 

Хубав мъжки смях изпълни собичката.

 

- Вие бяхте като арсенал тогава, - припомни си Змеят, - откъде толкова оръжие извадихте за нас! Ние от казармите крадяхме оръжие, наши хора изнесоха един камион от елховския полк, пък вашето се не свършваше! Няма да забравя, като надойдоха новите партизани, кой запасал нож, кой брадва нарамил. Събрах ги аз, прочетох на глас партизанската клетва, заклеха се те. Лъвове, гледам ги, готови да се бият с фашизма до смърт. Ама с какво? С нож и брадва не върви. Къде ви е оръжието, питам. Нямаме, отговарят. Нямате ли? Хайде тогава към Светулка! Ей тая бабичка мила колко пушки и пищови ни е дала!

 

- Имахме оръжие, вярно, - продължи Вълюбчо, - Нали се готвехме към Манастър да ходим, ние да си го вземем сами, че на царя хич не му беше до нас. Ама за това оръжие Mавер от Созопол четири години лежа в зандана.

 

- Що Mавер?

 

- Щото Mавер го вкарваше с турски и гръцки гемиджии контрабанда. Не помните ли, оръжието миришеше на дървени въглища и зехтин, нали капитаните го зариваха под стоката. Пък Вълкан Камиларина с камилата го прекарваше насам.

 

- Смееха ни се, викаха ни камилари, ама камилата добра работа вършеше тогава!

 

Довтаса по едно време Корцан, още жълт-зелен след потайния пир в манастира.

 

- Бе, Змей, заради тебе ли се тровехме оня ден в манастира! Докторът от махмурлук още не е отворил болницата!

 

- Чакай, чакай...- смръщи чело Змеят, но се забеляза, че отмахна някаква лоша мисъл и попита - Ти, Корцане, донесе ли от твоята черничева ракия?

 

 - Донесох, знам аз какво обичаш.

 

- Налей!

 

Змеят се изправи:

 

- Мила бабичко, пия за тебе, и пия за вас, другари мои!

 

Кера Манастърката май се просълзи. Тя изопна снагата си.

 

- Тихо! - прошепна Русин, - май ще запее...

 

- Не думай, - прошепна Корцан, - откога не е пяла...

 

Тя запя. Гласът й бе слаб, старчески, но думите идеха ясни:

 

Едно ми дърво растеше,

едно ми листо имяше,

поле и бърдо сенеше.

Под дърво расте капинка,

до капинката темница,

в темница юнак лежеше

и си къръгуй хранеше,

къръгуй пиле шарено,

и къръгую думаше:

- Расти ми, расти, кърагуй,

я ще та, къръгуй, проводя

до мойта стара майчинка...

 

 

(Из странническия бележник на Нестор Абрашев)

 

 ЕДИН ДЕН В ЕДНА СТРАНА...

 

Обелискът на Попътните ветрове е облепен с безброй фотографии на хора от седемдесетте години. Виждам как епохата на техния живот е стихнала в шапките и прическите им. При жените преобладават "конските опашки" на млади момичета с вид на колежанки или книжарки. Мъжете са с каскети като Раул Сендик и с барети като фрай Бето, има и с еврейски кипи. През образи от бялата раса прозира черният, червеният или жълтият предшественик. Това са безследно изчезналите лица на един народ, произлязъл от други народи.

 

Изчезнали в кратерите на неугаснали андински вулкани - както евреите в газовите камери на Освиенцим.

 

Изчезнали в арестантски колонии накрай Патагония - както ратаите чиканоси в калифорнийските плантации.

 

Изчезнали в тайни гробища из пясъчните наноси на Ла Плата - както палестинците в пустините на Обетованата земя.

 

Имената им са написани по Обелиска на Попътните ветрове, сякаш монументът е въздигнат в тяхна чест или в тяхна памет. Чета странен надпис: "Разпознай мъртвите и погледни живите!"

 

Дочувам песента на живите - че ако някой тръгне на път, една светулчица ще го придружава, че във виното трепти светулчицата на душата, че ручеят пее среднощ, а призори плаче...

 

Сега аз съм един от живите край Обелиска на Попътните ветрове. Тук няма ни образ, ни име от Манастър, но защо съглеждам не другиго, а себе си сред мъртвите и сред живите? Защо в чужди съдби долавям своята манастърска орис? Какво е моят живот - неразгадано минало или предречено бъдеще?

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]