Възречени от Манастър

Никола Инджов

 

Пета глава

 

 

            Нестор Абрашев се роди в оня бежански градец, над който скриптеше вятърна мелница, а стрехите потъваха под зеления прибой на смокините. Там чардаците се надигаха над шумни от косове лозници, а тихи мъртви вълнения подяждаха пристана. Градец, подпрян с крила на гларуси върху плесенясал полуостров...

 

            Битието там и тогава си остана отделен неприкосновен свят в съдбата на Нестор Абрашев. Може би защото на зряла възраст започна да си внушава, че всъщност е заченат много отдавна и много далече от детството си - в Манастър, в смълчаната преизподня на манастърското време. Поколение след поколение до непродължения в никого потомък на патриаршеското село достигаха имена на едни унищожени хора, през коляно възричани и възраждани в други унищожени хора. В рода му нямаше толкова възпоминания за живот, колкото за смърт. Постепенно изчезна ранната му памет и обзеха разсъдъка му правиденията от Манастър. Забрави почти всичко от всемира, съзрян с детски очи. И заживя с особена свръхидея - че е човек, от когото започва минало.

 

            В такъв проблясък на съзнанието странният печат по ръкописите от Стамовата ракла го върна към градеца на детството, към последната есен преди последната световна война на двадесети век. Тогава софийският художник Мутафов си строеше къща като от друг град, а Мавер прекарваше равадиновски овце към отсрешния монашески остров на паша без вълци.

 

            ...Бащата на Нестор Абрашев бе хамалин на пристанището. Той се бе спазарил с керванджиите на дървени въглища от странджанските клади да им товари чувалите на гемиите. Гемиите стигаха чак до Цариград и дори преминаваха през Босфора и през Дарданелите към други морета. Баща му се вмирисваше на катран и водорасли, а постоянно на ръката му блестеше пръстен. Старото злато искреше на слънчевия лъч, светкаше в полюшнатите отражения на лодки и платна. Майката на Нестор Абрашев често казваше умолително:

 

            - Свали го пустия пръстен, скрий го!

 

            - Къде да го скрия, тука ли?

 

            Баща му жалостиво оглеждаше сиромашкия им прислон - плочест под, застлан с манастърска черга, дървен одър, покрит с манастърски козневец, почти празен възтреб, почти непалено кандило под иконката на Света Петка...

 

            Бе кротък човек и кротко говореше:

 

            - Пръстена е най-сигурно на ръката ми. Мене кой ще превие, трябва да ми го потурчат с ръката, нели?

 

            Пътят на гемиите привличаше баща му, имаше си той някаква мисъл, като се сприятеляваше с мустакатите капитани и ги претегляше в ума си.

 

            Художникът Мутафов често се настаняваше под вятърната мелница и оттам се взираше в баща му. Изографисваше го така, сякаш лицето му се появява от синевата на залива. На картината излизаше и златния пръстен със знака кръст-котва. Нестор Абрашев не знаеше този портрет дорисуван ли е или е захвърлен със спечените палитри и оскубаните четки. Как му се искаше да свери нарисувания пръстен с печата по записките от Стамовите ракли!

 

            През оная есен дочу майка си стаено да пита:

 

            - На кого даде пръстена?

 

            - На Васил, - прошепна баща му, - той е честен!

 

            - Заради дятето ли?

 

            - Заради дятето...

 

            Васил бе приел срещу пръстена да потърси по беломорските пристанище следите на онези гърци, отнесли неволно детето на баща му от Звезденския превал.

 

            Гемиите заминаваха с дървени въглища, а си идеха откъм цариградските стоварища с цимент, пирони, плугове, брани. В древното спасително убежища на аргонавтите бежанците изоставиха надеждата за завръщане към бялото българско море. Нямаха още гробища по новите си поселища, но вече строяха къщи, обърнати със слепи зидове към морето. Отваряха се към нова за тях планина - Странджа, и разораваха прибрежието й за ниви и лозя.

 

            Цяла есен Васил не се завръщаше.

 

            Един ден през дъждовния подзимен проглас в притаения градец се чу внезапен женски писък.

 

            - Гира е! - проговори уплашено майката на Нестор Абрашев.

 

            Гира, младата годеница на Васил, припадна сякаш от собствения си нечовешки вик. Тя първа разпозна човешкия труп, увиснал през самара на катър. Въглищари го намерили изхвърлен в устието на реката с лилиите и го бяха докарали пред общината.

 

            - Пръстите на ръката му отсечени! - въздъхна отчаян бащата на Нестор Абрашев.

 

            Историята, в която блестеше пръстен, не свърши тогава, а на Нестор Абрашев бе съдено да намери изгубеното дете.

 

            Но не там, където го търсеше баща му.

 

            Знакът кръст-котва бе положен на листа, нарязани от бакалска хартия. Почеркът бе на Стамо. Имаше заглавие - "Как ни предадоха европейските консули."

 

            Ето какво прочете Нестор Абрашев:

 

            "Много страдахме ние в Триречието през 1913 балканска година! Одрин падна, а Турция не падна... Падна България! Щом последният български конен ескадрон напусна Гюмюрджина, поехме и ние. Имаше в коя България да се прислоним след три месеца свобода! Подкарахме и дребния добитък, до 50 хиляди брави! Стигнахме и задминахме помашка Баховица, и ахряните ни предупредиха, че бил вързан пътят за България. Нямаше как да прекараме стадата и обърнахме назад. Останахме си в Манастър. Девет деня никой ни нищо не стори. Ала в това време турците преминаваха на десния бряг на Марица. На 22 август надвисна над Манастър башибозук, но не удари. Не удари, защото Инджето събори тримата им тръбачи. Пък и страх ги било да не би при нас да е войводата Маджаров. Маджаров стоеше в стърнищата при Чемерен срещу друг башибозук и ни изпрати 2 мулета патрони и 50 пушки мартинки. Школувани армейски офицери водеха башибозуците, а гърците се съюзяваха с тях. И османлиите, и византийците крояха автономия. Автономията бе прикритие на вековното им стремление - обезбългаряването на Триречието. Заради това им трябваше да смажат Манастър и останалите гюмюрджински български села. Пиша ги аз, ако някой не знае кои са, малки ли са или са големи:

 

            Калайджидере (400 къщи)

            Сачанли (400 къщи)

            Чадърли (220 къщи)

            Кушланли (230 къщи)

            Хаджилар (200 къщи)

            Каваджик (50 къщи)

            Караагач (100 къщи)

            Каталар (106 къщи)

            Козлудере (85 къщи)

            Бунаркьой (30 къщи)

            Факиряка (15 къщи)

 

            Също и дедеагачките български села пиша:

            Чобанкьой (400 къщи)

            Дуганхисар (400 къщи)

            Дервент (320 къщи)

            Еникьой (280 къщи)

            Балъкьой (220 къщи)

            Домуздере (200 къщи)

            Турбали (135 къщи)

            Окуф (125 къщи)

            Бадома (70 къщи)

            Чемерен (65 къщи)

 

            Българи екзархисти и патриаршисти поминуваха покрай турци и гърци в Макри, Бейкьой, Урумжик, Лъджа, Аткьой, Беятли, Денизлер, Евренкьой, Кърсарджа, Лефеджилер, Ортаджи, Дерекьой, Софулар, Сусъгъри, Юсук, Шапчихане, Алуфенджилер, Аралъкбурну, Кърджаликебир, Карачифлик, Ортакчилар, Кючукиндере.

 

            И тях държаха под ножа.

 

            Гръцкият архимандрит Никола, гръцкият адвокатФошияди, евреинът Алварадо и мюфтията Реуф втълпяваха на гюмюрджинските първенци да обявят автономия от Марица до Места и да изискат в защита турска военна подкрепа. Заради автономията именно измислиха Гарби тракие мустекил хукюмати, сиреч Независимо западнотракийско правителство.

 

            На 27 август пристигна в Манастър депутация от това независимо западнотракийско правителство. Придумваха ни мирно да се предадем. Отговорихме им, че на башибозук не се предаваме, а само на редовна войска, ако има такава. На един солук събраха 3 хиляди души гюмюрджинска републиканска милиция, ама всъщност башибозук. Полето се озъби от шатрите им. Знаехме какво ни очаква и за втори път през този август оставихме Манастър.

 

            Тръгнахме към балкана, с балкан се покрихме. По припеците заварихме нежънато жито, начукаме две-три оки, мелим го с ръчна мелница. Опасахме дренките и лозята, щу хралупи окъртихме за див мед. Оживяхме! Башибозукът начело с едноокия Хаджи Селим ага навлязъл в село. Били някои от Шереметската махала поостанали в суматохата с добитъка. Тях ги откарали в Козлукьой и комендантът ги питал българското ли искат или турското. Касапницата беше в Козлукьой, там клаха всичко, хванато от Манастър, от Сачанли, от Авренкьой, от Къзлар! Там за първи път през месец август смърт споходи хора от Манастър. Това нарочно стори белязаният от Инджето Хаджи Селим ага.

 

            И Хаджи Селим ага не прокопса! Разпозна го в Армаганската долина Маджаров, питай сега крагуите къде му месата разнесоха!

 

            В Козлукьой имало един Хасан бей, той предупредил: "И тука ще е България, да го знаете!" Тия думи укротили малко джелатите, обаче за Манастър турците си бяха уверени, че ще е турско. И не ги беше страх да плячкосват - дрехи, добитък. Щу греди, врати, прозорци от Манастър струпаха в техните села! Теллал ходеше по Триречието и рукаше: "Който иска да купува добитък, да дойде на коменданството, добитък се продава!" Купуваха турци, гърци и евреи. Манастър се криеше в Балкана, а мене ме проводиха в Дедеагач.

 

            Аз си знам как се промъкнах през полето, престорен на търговец зехтинджия. Консулски град беше Дедеагач тогава, девет консулски врати срещу едната Висока порта! Наша вярна закрила са европейските консули, тъй мислехме ние. Познавах ги, имах мющерии сред тях на камилска вълна, на сирене, на пастърма, на риганово масло. Мене те в тихите времена на енкас ми викаха Манастърският консул Стамо. Ние сме, викаха, консули на Европа пред Дедеагач, ти си консул на Манастър пред Европа! Вашият цар оттегли вашето царство, рекоха, сега ако населението се събере в Дедеагач, ние, консулите, гарантираме живот и имот! Ние, кълнаха се, няма да позволим на турците да влязат в града!

 

            Обаче аз забелязах, че всеки божи ден на парахода за Солун се накапичват с бая багаж цели семейства арменци. Арменецът усеща тънко турчина, подушил бе арменецът, че се готви тайна смяна, че турци ще заместят гърци в управлението на града. Най-напред ходих у французския консул г. Такела, а после у германския г. Шенкер, у английския г. Бадета, у австрийския и италианския. Занесох им писмо от Дуганхисар, датувано от 6 септември, в което пишеше: "Вчера на 5-й того турците са нападнали селата Манастър и Сачанли, след което турците навлезли в селата и ги запалили. Които селяни са се отървали, дойдоха в нашето село, и селото ни е пълно с манастърци и сачанлийци, от което владее в селото голяма тревога. Същата нощ турците са нападнали и Евренкьой, и Аткьой. Също и тези села са разтурени, а селяните им са в нашето село, също и колибарите и селяните от Къзлар са в нашето село. Наблизо в гората между Дуганхисар и Тахтаджик е и живото население от Кутруджа, Пишман, Окуф, Тахтаджик".

 

            Донесох им и писмо на войводата Руси Славов, че село Голям Дервент е унищожено, че много села като Янюрен, Башклисе и прочее са съсипани. Руси съобщаваше, че Голям Дервент е сринат с артилерия, гранати са паднали пред черквата, гдето и сега лежат две непукнати.

 

            Французският консул взе препис от писмото и веднага го съобщи в Цариград на по-големите си началници. Германският консул по този въпрос ми заяви, че което се съобщавало в писмото, и за което аз устно му говорих, не било истина. Ето, декларира ми, телеграфирах на турската военна команда в Енос, оттам отговарят, че всичко туй не е истина. Французският много се стараеше да помогне. Той ми показа копирната си книга, за да ме увери, че почти катадневно телеграфирал по нашите работи, че телеграфирал и да се изпрати параход, за да мине населението в България, и уверяваше, че не получил отговор. А австрийският консул устно ми повери, че турците имали грозно намерение да унищожат укрилото се в балкана българско население.

 

            В тия тревожни дни, трябва да забележа, европейските консули говореха да не се боим. Официално съобщаваха, че Софлийско и Дедеагачко ще останат в България, и че турците ще вземат само Димотика, а на запад гърците ще стигнат само до Окчилар. И ние им вярвахме, защо да не вярваме в надеждата за спасение?

 

            И населението, за да си запази животът, тръгна като за Божи гроб към консулския град Дедеагач. Събрахме се от 17 села хора, горе-долу 12 хиляди души народ, 100 хиляди овце, 20 хиляди говеда, 15 хиляди коне, мулета, магарета. Само камилите ни ги нямаше, тях неколцина опитни камилари ги бяха отвели към Сакар и Странджа. Настанихме се вън от Дедеагач в изоставените от българската войска казарми. Там на една стена беше написано с големи червени букви "По-добре гроб, отколкото роб!" Изтръпнах от гордост!

 

            Тогава гърците ме арестуваха. Те забелязали, че съм сновял съмнително много из дедеагачките консулства. И гръцкият владика изглежда нарочно мина покрай затвора, и ме видя. Аз го поздравих, като снех шапката си. Какво има, попита ме той. "Имартон!" прошепнах му на гръцки. "Милост ли?", поклати глава той и отмина. Отишъл и убеждавал турците да поемат управлението на Дедеагач, че иначе ще го завземат дивите българи. Гръцкият опълченец, който пазеше пред затвора и ме познаваше, издаде, че зле говорили за мене. Владиката учуден попитал градоначалника още ли държите жив манастърския консул Стамо, няма ли сатър за него? Аз се примолих на опълченеца да ме спаси. И на 17-й септемврий той наистина за малко пари се съгласи да ме пусне. Той е можел лесно да стори това, защото него ден влязоха турците, и защото на 19-й гърците, след като закараха в Гърция 4 пълни парахода със заграбен добитък от нещастните наши българи, изтеглиха и войската си по море.

 

            Тоя ден изтърчах до английския консул г. Бадета. Той най-много акъл даваше щото жените и децата да се подслонят в Дедеагач, и аз го попитах "Какво ще стане с нас, г. Бадета? Нали заявихте, че няма да влязат турци тука?" Бадета ми отговори: "Не бойте се, де, нищо няма да стане!" Беше посърнал обаче. Аз му напомних, че когато турците за пръв път нападнаха Манастър, имаха само башибозук, и не можаха да надделеят, и не смееха да предприемат нищо, докато не получат помощ от армията. Факт е, че Хаджи Селим ага след първото нападение на Манастър ходи в Енос да иска помощ. И тя идва, господине Бадета, натякнах му. Дедеагач се завзе уж от автономска милиция, сиреч башибозук, а всички знаем, че то си е множество турска редовна войска. Аз с очите си видях войници-арапи, които арапски говореха, а имаше и черкези. Видях да влизат в Дедеагач 500-600 души турска войска. Имаше едни във военна униформа, други в стражарска, а трети преоблечени като башибозук. Всички с маузерови пушки и с манлихерки, ни една мартинка! На всеки войник не по-малко от 500-600 патрона!

 

            Консулът Бадета можеше да говори свободно на български, гръцки и турски, но тоя ден мълчеше, мълчеше на английски! Ходих и при австрйския консул, с когото се обяснявах на турски и на гръцки. Първом той ме уверип така: "Не бойте се, ние можем да ви гарантираме живота в Дедеагач и вън от града до селата Макри и Лъджакьой, а по-нататък не можем да запрем турците да не палят и да не убиват". Когато втори път се явих при него, пак същото поддържаше и питаше имаме ли организирани чети. И трети път към 8-й септемврий на същото държеше, пак казваше народът да се подслони тука. Ала когато се събра народа в Дедеагач, той не беше толкова оптимист и ми съобщи, че е възможно турците да влязат в града. Бързайте, предупреди, да оставите селата си, защото оттатък Марица в Ипсала се събира башибозук, а също и в Гюмюрджина има 10 хиляди, които ще тръгнат и ще ви наколят. Само тук в Дедеагач е спасението ви! Ала когато гърците предадоха града на турците, австрйският консул никъде не се видя...

 

            Да бяха консулите излязли енергично да заговорят в наша полза, нещастието щеше да се избегне! Кой можеше да се противопостави на Англия, на Франция, на Германия, на Италия, на Австрия тогава? Една реч в защита на българското население щеше да е достатъчна! Но консулите вместо това сложиха парадни униформи и посрещнаха турците. Турците се бяха спрели вън от града и не влизаха, докато консулите и владиката не отидоха да ги поздравят и поканят. Трябва да се знае, че преди да влязат турците в Дедеагач, от страна на събралите се 12 хиляди бежанци се подаде молба до консулите, в която се изброяваха селата, от които населението е било тук събрано, именно от околиите Гюмюрджинска, Дедеагачка, Софлийска, Ференска и Ортакьойска. Искахме да ни определят къде да се подслоним, за да спасим живота си. Преди да се оттеглят гръцките власти, ние се обърнахме към гръцкия комендант за защита, а той ни отговори, че българското население можело да се прекара с параходи в Гърция заедно със стоката, ако половината стока се отстъпи на гръцкото правителство, и ако българите се съгласят да станат гърци. Това ние отхвърлихме с яд. Когато турците влязоха в Дедеагач,            издигнаха церемониално турското знаме в правителствения дом. Българи там никак не пропускаха. Само аз можах да отида. Блъскаха ме с вик "Назад!". Излъгах, че съм тукашен и се промъкнах.

 

            Командирът им държа реч, че тук автономията се устройва от трите народа - "Ислям ве рум ве израил". За българи ни дума. Чух че извика "Булгар милет кьор олсун!", на което всички ръкопляскаха. Имаше много евреи. Турците извикаха кметовете на българските бежанци и предупредиха до пет деня да намерят средства да си идат в България, било с параходи, било пеш. Кметовете отговориха, че населението желае да си остане в Триречието, че то с толкова челяд и стока мъчно може да се реши на преселение. Ала турците настояваха да се махнем, настояваше и гръцкият владика. Дори комендантът Хакъ бей попитал гръцкият владика защо е толкова против нас, а той отговорил, че ние сме наследници на Крума, та да се махаме или ако ще всички да ни изколят!

 

            Това беше на 21-й септемврий, а на 22-й преди още кметовете да се споразумеят с Хакъ бей, башибозука по заповед тръгна към казармите да напада населението. Ние, щом видяхме това, изпратихме депутация в кметството. Посъветваха ни да подадем прошение, за да се остави тук българското население. В туй ни помогнаха търговецът Хараламбо Леондариди, наемателят на баните Псаропулос и предприемачът Филомелос. Леондариди започна да съчинява прошението ни в градската община. Дойде управителят Пелтек заедно с персийския консул Антониядис, и заповяда: " Тук не е място да се пишат прошения!" Взе прошението и го скъса. Леондариди стана на крака и му каза: "Бре, човече божи, ти нямаш ли жена, деца, нямаш ли милост за тия нещастни жени и деца?" Леондариди започна да пише второ прошение, но и то само до половината се написа, защото персийскят консул не позволи да се пише по-нататък. Тогава Леондариди ни призна: "Сами виждате, помощ от никъде няма, а всеки гледа да си спаси душата".

 

            Отидох за последен път при английския консул г. Бадета, а той ми отговори на турски: "Не мога да ви помогна, нямам топове, нямам войска, какво да правя?" Като говореше, говореше на турски, а като мълчеше, мълчеше на английски. Народът чакаше събран при казармите и на 23-й септемврий ни подбраха. Дигна се такъв сърцераздирателен вик, че цял Дедеагач потрепера, цял Дедеагач рипна на крак. Измитаха ни към България, а в Армаганската долина ни причака местен башибозук. Сякоха и гърмяха, хвърляха на конете си невръстни момчетии за еничари ли, кой знае, и млади жени за харемите в Цариград ли, в Одрин ли. Четите на Маджаров и Руси Славов пресрещаха джелатите ту от единия, ту от другия край на кервана, всичко на всичко четирийсет юнака, и как да опазят населението на седемнайсет села?

 

            Не бяхме роби, но си бяхме като на три синджира вързани с децата, бабите, дядовците. Башибозука под командата на преоблечени офицери ни преследваше чак до ятаджишките бродове на Арда и там най-много манастърски глави паднаха. Кървава струя тръгна по Арда, видяли я овчари нататък към Курткале на три часа път!

 

            Хубаво, че войводите и при ятаджишките бродове излязаха срещу башибозука, та който бе останал жив, жив си остана! Там за първи път видяхме Царство България.

 

            На едни страховити скали в триреченския край на Царство България видяхме орлите да кръжат по-ниско от българските войници!

 

            Делеше ни Арда с кървавата вода. По-пъргави другоселци минаха и отминаха към високото, хич не се и обърнаха назад. След време разбрахме за тях, че янюренци се заселили в Светлен, дервентци в Орешник, сачанлийци в Кърджали, дуганхисарци в Хасково, балъкьойци в Стара Загора. Само ние в подножието на държавата се оглеждахме назад, че много деца се изгубиха по пътя и много старци изостанаха. И докато се въртяхме из горите да ги събираме, Маджаров ни съобщи, че по заповед от Високата порта башибозукът е оставил Манастър.

 

            И през ранна подзима се върнахме в Манастър. Сварихме го мъртанясал. Дошъл беше и нашият ред да пренаправим селото. То как се пренаправя старо село? Пожарът прекосил покриви, долапи, мусандри, врати, прозорци, дамове. Изял дървото, оглозгал камъка. Зидовете от владиково време, не е за вярване, че огънят и тях ръфал! Е, още по Коледа прогледна Манастър, замириса на прясен чам, на прясна хума. И седем години живяхме без никаква държава. Нито българска, нито турска, нито гръцка! Тракия беше автономна, французи командваха, макар че по гръцка свирка играеха. И още не оттеглили се французите, гърците ни подгониха. През 1921 година цяло село в един параход събраха!"

 

            На края и на този ръкопис бе добавено "Заверено с пръстена на Инджето". Кръстът и котвата личаха ясно на жълтеникавата бакалска хартия.

 

           

(Из странническия бележник на Нестор Абрашев)

 

ЕДИН ДЕН В ЕДНА СТРАНА...

 

Древният манастир се намира в недрата на канара - отломък от сътворението на света. В подножието на грамадата е изрязан сводест отвор, през който подземен ручей излита към слънчева долина с ябълки и лозя в сиянието на снежен библейски връх.

 

За да премина през отвора трябва да преклоня глава, да прегъна колене, да прекърша рамене. Сякаш съм на някакъв предел между две измерения на времето. Струва ми се, че тук, никъде другаде, а само тук, в един и същи живот тече време преди камъка и време след камъка.

 

Аз съм човек от времето след камъка.

 

Пристъпвам в полумрака и ненадейно ме обзема катедрален простор. Дълбан в началото за отшелнически скит, манастирът постепенно е разширяван отвътре. Гениално архитектурно въображение е определяло дълбочината на пространството, височината на купола и скритото отвърстие за светлината, разположението на иконостаса и фризовете. Три столетия каменоделското длето от камък в камъка е извайвало олтара, владишкия престол, амвона, светилниците, монашеските килии. И хачкари - величествени каменни кръстове с релефно изобразени цветя, гроздове и букви от азбука, наричана птицепис. Човек по човек планинският народ се е вдълбавал в канарата и така скромната обител се е превърнала в най-голямото арменско светилище на света. Разраснато в каменния си зародиш - за да не го открие антихристът, за да не го стъпчат побеснелите от винопой слонове на персийските царе, за да е неподвластно на огън, вода, земетръс и смерч...

 

"Но още с припламването на първата свещ е бил разпознат като раннохристиянски манастир", говори ми антропологът-псалт.

 

"И какво се е случило?", питам.

 

"С манастира - нищо!"

 

"А с монасите?"

 

"С монасите се е случвало същото, което с богомолците. Персите, когото заварят вътре, посичат безпощадно. В криптата..."

 

"Нима има и крипта?"

 

"Да, под олтара е вкопана крипта и в нея са струпани стотици черепи на монаси и богомолци".

 

"Но защо персите не са унищожили манастира?"

 

"Не само персите са нахлували тук. Нашественици и от други вери са действали с огън и меч".

 

"Но камъка огън го не гори и мечът го не сече!"

 

"Да, този манастир е несъкрушим. В додинамитната епоха той би могъл да бъде унищожен единствено със сечивото, с което е създаден - с каменоделско длето".

 

Антропологът-псалт е тук заради неделните служби и заради черепите, по които той възстановява човешките лица. Показва ми странната портретна галерия на пресъздадените от него образи по черепи от криптата. Това са моделирани от глина глави на мъже и жени, на деца.

 

"Най-напред възстановявам посечените съставни части на черепа. По специфични белези определям пола, възрастта и ръста на притежателя му. Пресъздавам цялостната костна структура на главата и правя графични схеми на всички параметри на лицето. Следва скулптурно префасониране на схемите според изискванията на пластичната анатомия. Довършвам моделирането на лицето в съответствие с данните на историците, етнографите и археолозите. За да установя например дължината на косите, видът на прическата, украшенията, цвета на кожата... Но оттук нататък започват нови мистерии. Някои от тези хора са били каменоделци, някои - велможи. Антропологически лицата им са с еднакви енергийни характеристики и без живите очи не мога да позная кой е властникът и кой - съзидателят. Не ми достигат живите очи..."         

 

В празничните служби антропологът е псалт - и пее псалми. "Така възстановявам себе си", споделя полугласно. Той е човек от времето преди камъка, мисля си аз.              

 

"А това е чудотворната икона!", казва ми антропологът-псалт.

 

Светлинен поток пада през скритото отвърстие върху средата на иконостаса. Долавям силуета на конник с ореол на главата, но макар че е от камък, изображението е изгладено и излъскано до стриване на релефа.

 

"Но тази икона не изчезва ли в камъка...", питам боязливо.

 

"Изчезва, но не в камъка, а в богомолците. Камъкът наистина не може да бъде унищожен с огън и меч, но с целувките на вярващите в чудотворната икона - може!"

 

"Нима релефът е стрит от човешки устни?"

 

"Милиони страдащи хора са целували чудотворната икона с надеждата за изцеление...Докато я изтрият от камъка, докато я разнесат като прашец по устните си през времето и през пространството".

 

"Всъщност, чудотворното не е ли това преминаване от мъртъв камък в жива плът?"

 

Антропологът-псалт целува иконата, аз - също.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]