Възречени от Манастър

Никола Инджов

 

Четвърта глава

 

 

Спотаен човек минаваше преди Нестор Абрашев по знайните и незнайните пътища от Манастър към Светулка. Стъпките му отекваха някак провлечено, особено в храмовата тишина на ореховите гори. Не вървеше като всички, единият му крак стъпяше по-леко и по-бавно. Дали е тромав, дали е сакат, мислеше си Нестор Абрашев, но че е невидим, невидим е!

 

Шарените майски сенки замрежваха светулченските потайности, в които се змийваше спотаения човек. Нестор Абрашев дочуваше да ехти сърцето му, почти долавяше движението му, тръгваше да го пресрещне - и все на вятъра. Струваше му се, че го застига по неравните улички, обаче привидението изчезваше, сякаш мигом се вграждаше в еховитите къщи. А и там на Нестор Абрашев му се счуваше същият неравномерен ход. Млъкнеше ли, за да запали цигара, смълчеше ли се, вглъбен в стари истории, той дори си въобразяваше, че щом навлезе в селото от долния край, спотаеният излиза през горния. Присъствието му странно се усещаше и в уединението, и в гъмжилото. Нестор Абрашев от няколко дни прихващаше говора му из селището:

 

- Няма ли кой да дойде с мене от Мъгленик за Мерикос? Веднъж да мина от Мъгленик за Мерикос, и ще го срещна дяда Хасана! Той все по оная пътека ходи-броди, знам как му се тътрят калеврите, познавам подковите на мулето му. Един юнак ми трябва, че мене ми е слаба ръката, пък и да видя дяда Хасана, какво като го видя? Ей на, и като хоратя за него, от мъка и яд ослепявам...

 

На кого говореше той, къде отсядаше?

 

И тая сутрин Нестор Абрашев предугади измамния му глас в свои и чужди думи, дори му се стори, че той самият бълнува Мъгленик и Мерикос. Светулка се утиши, децата отидоха на училище в Орлица, бабите потънаха в къщите. Триречието просветля със спокойно небе и по навик самотен и стихнал, Нестор Абрашев дочака Кера Манастърката да прекоси умълчаното селище и да дойде в училището.

 

- Стамо трябва да е, - спомена тя - той ходи така и вика хора да идат с него от Мъгленик за Мерикос.

 

- Защо никой не иска да отиде?

 

- Че кога беше то? Толкова години минаха оттогава...

 

- Ами аз вчера му чух гласа.

 

- Може. Ама ти никога няма да видиш Стамо. Той отмина.

 

- Как отмина?

 

- Той не живее тука. Той живее към Звезден, жив ли е още?

 

- Щом му чух гласа...

 

- Лани ли беше, по-лани ли, той мина, ама тая година не се е вестявал.

 

- Но аз му чух гласа!

 

- Може друг да говори като него.

 

- Как така?

 

- Ами така...

 

И тя проговори с гласа на спотаения:

 

- Няма ли кой да дойде с мене от Мъгленик за Мерикос? Веднъж да мина от Мъгленик за Мерикос...

 

- Ти ли приказваше така вчера? И оня ден?

 

- Нели внучетата искат бабешки приказки, пък моите са свършиха. Наченах да им разправям приказки за Стамо.

 

В училищната стаичка през големия южен прозорец бе придошло лято, макар да не бяха съвсем отшумели буйния повей и дивите мириси на пролетта. В перата на препарирания орел просторната светлина се задържаше като в пепел. Неуловим полъх на пеперудени крила разсейваше прашец от хербариите, сякаш изсушените билки и цветя още веднъж цъфтяха, и разговорили ослънчения въздух, чудодейно оплождаха и себе си, и пчелите.

 

Друга година по това време Нестор Абрашев си тръгваше от Светулка, но от четири-пет дена стъпките на спотаения човек му се счуваха по-отчетливо. Той потърси селцето под Звезден, откъдето идвал Стамо, и се свърза по телефона с пълномощника на селсъвета Делиагов.

 

- Че ние нямаме такъв човек жив, - разговори се Делиагов, - имаме такъв човек умрял.

 

- Отдавна ли?

 

- Откакто аз съм пълномощник, не е умирал човек с такова име.

 

- Откога сте пълномощник?

 

- От девети септември, другарю!

 

- От трийсет години?

 

- Толкова.

 

- Защо сте сигурен, че е умрял?

 

- Бабичките казват така. Знаят го те него. Искал да води някой от Мъгленик за Мерикос. Така си и отишъл, без да намери пътници за тоя път.

 

- Какъв е тоя път?

 

- През границата. Никой не може да мине. Мерикос е оттатък.

 

Неговият глас заглъхна във виенето на междуселските телефони. Но Нестор Абрашев след това дочу пак Стамовите стъпки.

 

- Човек понякога долавя сърцето си като отдалече, - му обясни много по- късно един лекар - Особено когато ритъмът му е нарушен...

 

 В Светулка Стамо пристигал с мулето си, задянато с две писани продълговати ракли. В тях държал училищните дневници от Манастър със списъците на учениците отпреди Балканската война. И една напукана графитна плоча, която в манастърското училище служела за черна дъска. На плочата, спомен за първия урок на всяко поколение, имало едно изречение - "Аз съм българче!", написано с учителски почерк. В раклите Стамо кътал железен кръст от изгорена манастърска черква. Пазел и необикновена икона на Света Петка Българка, ни зографисана, ни щампована, а измайсторена от манастърските грънчари. За да съставят образа на великомъченицата те изпекли и оцветили две пещи глинени триъгълничета, всяко колкото речно камъче. Слепили ги пак с огън и когато башибозукът опожарил Манастър, пиринчения обков се стопил в жаравата, а гледжосаното издържало. Стамо идвал в Светулка зиме да избелей ръце от тютюна. Разсеяно обяснявал и показвал длани, почернели от саденето, брането и низането. Никаква вода не ги измивала, миело ги времето. Зимата тук го привличала и с още нещо - памидовото вино! От ноември до март, докато камилите са на паша, както казва Вълкан Камиларинът, ние сме на винопой! Животът се заседява около бъчвите и лека полека памида развихря очи, разветря глави, а Стамо дочаквал да лумнат и приказките. И почнат ли моабетчиите да се надвикват, без да се чуват, той вадел от раклите си турски дивит. Топял перо в лилаво мастило и записвал изскочилите една връз друга думи на манастърци. Случвало се е всички да се разотидат от бъчвата, а Стамо да остане. И перото му да скърца в тиха самота под искрящи мразовити съзвездия. Следващата вечер следващата бъчва събирала нашите хора и Стамо пак там, и пак оставал последен. Така обикалял къща по къща и щом виното изтъней, изтънявала и зимата. Отваряли се просторите надолу, ръцете на Стамо избелявали от тютюна и той се стягал за обратния път. С дивит идвал, с дивит си отивал. Нищо като армаган не вземал, споменавал на прощаване някой да му не потурчи раклите, ако един ден останат задянати на мулето ...

 

- Сега къде ли му са раклите? - попита Нестор Абрашев, а Кера Манастърката неуверено отговори:

 

- Трябва да са на най-сигурното място...

 

- Кое може да бъде?

 

- Според Стамо, я черквата, я училището...

 

- Светулка е село с черква без поп и с училище без ученици.

 

- Тогава са у някой човек.

 

- У човек, но кой?

 

- Който помни и не не си развързва езика.

 

... В Светулка манастърският свят не изглеждаше съвсем забравен. Местностите окръжаваха бежанския народец с тънкото сияние на пренесените тук названия. Около младите напевно обикаляха словата на старокръвния говор. Имаше и други белези от камиларите на Патриарх Евтимий. Но Манастър все пак изчезваше безвъзвратно в запустялата своя ера, понеже се крепеше на човешка, а не на историческа памет. Събраните от Мавер църковни книги отдавна бяха четени и прочетени навсякъде, където бе припламвал български храм. Тези книги съдържаха и отпечатъци от пръстите на може би още живи синодални руски словослагатели, монаси сподвижници на Матей Миткалото, свещеници от Шейновския полк и Родопската дивизия. Нямаше истински стародавни книги, липсваха пергаменти от Патриарх Евтимий - ако изобщо той е бил заточен в Манастър. Приписките бяха любопитни наистина, но кой изследовател би се занимавал с потеклото на хорица, неизвестни и незначителни? Какво можеха камиларските родове да разкажат на науката за царе и царедворци, за исторически победи и исторически поражения? Манастър като повечето български селища бе преизподня във времето. Нестор Абрашев се бе посветил на непосилно откритие и се мъчеше да възстанови онова, което невежеството не е запомнило, а забравата - унищожила. Съграден с две черкви и едно училище, Манастър бе оставил в пепелището си железен кръст и напукана графитна плоча - ето всичките му реликви от миналото...

 

Преди десетина години погреба баща си в светулченското гробище глухонямата щерчица на Малей Черкезовият, а сетне замина и се засели в градеца с въжения мост над Тунджа. Там имаше шивашка работилница за модни облекла, а към работилницата занаятчийски стан. Глухонямата бе родена за тъкачка и лесно се научи да работи по чертежи на дипломирания художник Енчо. От нейните тъкани шиеха ненагледни женски дрехи и с марка "Еница" ги продаваха от София нагоре. Кройката и шарката наподобяваха на пръв поглед европейски модели, но напомняха и одежди, донесени от Манастър.

 

Глухонямата се настани да живее в осиротялата къщурка на клисаря в черковния двор. Там я потърси Нестор Абрашев, проумял думите на Кера Манастърката, че раклите Стамо е оставил на човек, който помни и не си развързва езика.

 

Тя бе висока свилокоса жена на петдесетина години. Нямаше вид на несретница, нито на запусната. В градеца всички я познаваха, но май никой не й знаеше името. Отнасяха се милозливо към нея, а милиционерският началник редовно и овреме предупреждаваше копанарските катуни, че ако недай боже й се случи нещо лошо, циганите да му мислят!

 

Нестор Абрашев се смая от лицето й. То бе необичайно податливо на светлини и сенки. Още докато прекосяваше черковния двор, а тя го очакваше изправена на вратата на къщурката, той забеляза как през лицето й премина като ослънчена паяжина отблясък от душата й. Не знаеше как да й обясни за какво е дошъл. Ето защо понечи да надникне в очите й. В отговор глухонямата положи десница на сърцето си и го покани да влезе. Той попадна в прислон със стая и кухничка, вдъхна прясна вар. С почуда забеляза налепени по стените особени рисунки, правени с обикновен молив върху листа от първолачески блокчета за рисуване. Преобладаваха портретите и между тях Нестор Абрашев откри образите на Кера Манастърката, на Вълкан Камиларина, на Корцан. Същите и все пак, въпреки очевидната прилика, други. С периферното си зрение Нестор Абрашев усещаше, че глухонямата следи изражението му, че тя дори затаи дъх, когато той се взря в портрета на човек с бръчка напряко през челото. Бе почти невероятно, но той видя баща си, а тя - него. Глухонямата се приближи и прокара пръст по челото му, сякаш да се увери, че родовият белег преминава от бащата към сина. И въздъхна, сякаш искаше да му внуши, че и тя го е очаквала да дойде.

 

В долния десен ъгъл на всяка рисунка имаше ярък синьозлатен монограм. Това единствено цветно петно бе в същност стилизирано изображение на водно конче. Стоеше като авторски знак и глухонямата , когато Нестор Абрашев я погледна въпросително.

 

Портретите представляваха образи на хора, унесени в нещо извън тях самите. И познатите, и непознатите на Нестор Абрашев бяха изобразени в състояние на отдалеченост от околния свят. Те не гледаха, те си спомняха. Това бе особеното в човешката галерия на глухонямата.

 

Неусетно го привлече лика на чорлав момък. "Какъв ли ще да е бил той, - попита се Нестор Абрашев, - ни дякон изглежда, ни даскал..." Понеже доста се задържа пред този портрет, глухонямата го докосна по ръката и му посочи рисунка на човек, който водеше за юзда муле, натоварено с продълговати ракли. Нестор Абрашев се сепна от неочаквано предположение, а тя посочи раклите и с повея на ръката си го накара да я последва. Той влезе след нея в полуздрачната черква. Встрани от олтара тъмнееше ниска вратичка. Тя се наведе и я отвори, сетне се смъкна надолу по скалисти стъпала. Нестор Абрашев я сподири и двамата се озоваха в подземие, вградено в основите на черквата. На каменистата пръст той видя натъркаляни човешки черепи, окъртени от куршуми. Това бе останало от буйните глави на хайдутите на Инджето. В подземието имаше две продълговати писани ракли, оставени и те подобно черепи в костница. Нима това бяха сандъците на Стамо? Нима чорлавият момък от рисунката на глухонямата - ни дякон, ни даскал - е Стамо?

 

Глухонямата извади отнякъде два нахтара - ковани едновремешни ключове, подаде му единия, а другия показа, че задържа при нея. Ясен знак, че едната ракла ще отваря той, другата - тя. После посочи на Нестор Абрашев коя е неговата, отдръпна се и го остави да отметне капака.

 

От раклата лъхна на гьозум. Мирисът се появи преди очите на Нестор Абрашев да съзрат какво има вътре. Той протегна ръка и напипа най-отгоре голяма книга. Извади я, в дрезгавината схвана, че е дебелокор архиварски тефтер. Сигурно изсушения гьозум бе сложен заради тоя тефтер да прогонва молци и мишки. Глухонямата запали свещ, прикрепена на пръстена паничка. Отдавнашно светилниче, доста разтопен восък натрупан покрай пламъчето.

 

Трепетливата светлина на свещта освети раклата до дъно. Вътре имаше още книги. Те се оказаха училищните дневници от Манастър, за които разказваха светулченци. Нестор Абрашев ги поразлисти набързо, колкото да се досети защо всъщност Стамо ги е пазел. В тях бяха съхранени имена, които навярно никъде другаде не са записани. По училищни дневници и по гробищни кръстове са манастърските фамилии, помисли си Нестор Абрашев, там и никъде другаде... Имаше в раклата и навита на руло географска карта на Гърция. Защо на Гърция, зачуди се той, но точно тази карта по-нататък се оказа твърде важна за неговите собствени познания. Един обгорен железен кръст - лакет на лакет - лежеше на дъното. Без украса и обкови, като че ли правен от ятагани, помисли си Нестор Абрашев, без да предполага, че ще се увери в догадката си след време и на друго място. Тук бе и графитната плоча от манастърското училище, на която още стоеше написаното с учителски почерк изречение "Аз съм българче!". Неизтриваеми букви, преповторени с бяла боя от ръка на художник.

 

Дойде ред на втората ракла. От нея също се понесе дъх на гьозум. Глухонямата най-напред измъкна всеизвестния турски дивит на Стамо. Личеше, че тя е подреждала вътре, защото с уверени движения извади на светло черна калимавка и ален фес. Очевидно ту едната, ту другата капа според случая бе слагал на главата си чорлавият ни дякон, ни даскал. Нестор Абрашев очакваше иконата на Света Петка Българка, но глухонямата изрови от раклата свитък бакалска хартия и го разви. Бяха десетина отделни листа с размера на училищните дневници, изписани с лилаво мастило. Дума до дума плътно, ред до ред плътно, но не това бе важното. Преди още Нестор Абрашев да разчете буквите, глухонямата му показа по четирите краища на всеки лист някакъв печат. Той бе положен така, сякаш удостоверяваше откъде и докъде се простира написаното. Изображението бе колкото нокътя на големия палец. То представляваше кръст, раздвоен в основата като корабна котва. Извивките на котвата нагоре завършваха с по две неразтворени лалета. Може би бе отпечатък от пръстена на Инджето, може би...

 

Глухонямата остави свитъка в ръцете му и затвори своята ракла. Тя очевидно знаеше какво очаква да види той и се усмихна стеснително. Вдигна високо паничката със свещта и освети източния зид на подземието. Там, над черепите на хайдутите, бе поставена керамичната икона. От полюшнатото пламъче гледжосаните триъгълни чирепчета припламнаха и потрепнаха. Лицето на светицата се раздвижи и глухонямата продължи леко да мести чинийката, увлечена не за пръв път във видението.

 

По-подходящо място от подземието за иконата едва ли би се намерило. Това се опита да сподели с глухонямата Нестор Абрашев, а тя очевидно бе прозряла, че човек от неговия сой ще разбере идеята й именно тук да се пази манастърската реликва. Немилостиво отделена от света, но проницателна бе мълчаливата стража на Стамовите ракли. И раклите трябва да са тук, помисли си Нестор Абрашев, няма по-свято хранилище от юнашка костница, на нея и последния злосторник не посяга...

 

Глухонямата със жестове му показа, че може да вземе със себе си тефтера от неговата и свитъка от нейната ракла. Излязоха от подземието и тя го изпрати по същия начин, по който го посрещна - с ръка на сърцето.

 

- Аз пак ще дойда след няколко дни! - каза Нестор Абрашев.

 

Тя не го чу, но го разбра.

 

Така Нестор Абрашев се сдоби с географска карта на Гърция и с писмен документ за Манастър.

 

Когато се върна в Светулка, той се усамоти в училищната стаичка и най-напред разви картата.

 

На картата на Гърция преобладава светлосиния цвят, а по-големите разстояния са между севера и юга. С червен молив Стамо бе прокарал четири почти успоредни линии между двадесет и петия и двадесет и шестия меридиан. Те започваха от Дедеагач и надолу постепенно се разделяха. Едната стигаше до пристанищата на остров Крит Андрос, втората опираше до остров Китера на юг от Спарта, а третата свършваше на остров Милос. Четвъртата линия бе най-дълга и най-загадъчна. Тя след остров Самотраки извиваше на запад, заобикаляше Атонските манастири и в Солун се развързваше на три нови линии - до остров Митилин към малоазийския бряг, до градовете Волос, Лариса и Фарсала в континентална Гърция, а най-далечното разклонение отиваше към Пирея, Навлия и оттам към залива Суда на остров Крит.

 

Нестор Абрашев се досещаше какво отбелязват тези линии, но не бяха му разказвали още за тях. Стамо бе означил и години - 1921, 1922, 1924. На места бе написал имена на селища от цялото Триречие - Сачанли, Чадърли, Каракурджали, Кушланли, Калайджидере, Дервент, Домуздере, Доганхисар, Еникьой, Чобанкьой, Кутруджа, Шапчи хане, Кайбикьой, Кърсарджа, Караачкьой. Манастър бе отбелязан на всички линии и през трите посочени години. Имаше имена и на турски села. А на горното бяло поле на картата, Стамо бе сложил художествен надпис "Потомците на хан Крум!"

 

Нестор Абрашев окачи картата над хербариите и се зае с тефтера.

 

Тефтерът бе доста окъсан и доста омацан с лилавото мастило от турския дивит на Стамо. Заглавието звучеше непривично за хронистите от епохата - "Общ автобиографически очерк".

 

Стамо съобщаваше, че е роден по Коледа на 1870 година, "в едно от най - големите села в Гюмюрджинско, чисто българското село Манастър, което до Балканската война броеше триста и деветдесет къщи." Само съседното снело Сачанли, също чисто българско, можело да се мери с Манастър по население и по вид. На планинския хоризонт се очертавали като зъбери на околни крепости минарета, а към морската далнина просветвали градове с италийски кули.

 

Те бяха безписмени, но не бяха неуки - пише Стамо за своите родители, защото всеки манастърец от малък научавал четири езика. Турски - за пред кадии и заптиета, гръцки - от рибари и винари, шпаньолски - заради пазарлъци с евреи търговци, арменски - от занаятчии и бунтовници.

 

Стамо разсъждаваше каква своеобразна многоезична култура е съществувала в Манастър. Отбелязваше не без иронично превъзходство, че турчинът е знаел да чете по памет, и то само Корана. Гъркът - да изрязва черти по рабоша, объркан между своя народен език и азбуката на своите големци. Евреинът пишел на иврит, четял на арабски, а пеел песни на цигански. Арменецът издокарвал главните букви като птици, а малките - като куршуми...

 

От такава земя, от такъв хаос тръгва Стамо да се учи в Одрин, където било открито българско училище с безплатно обучение. "О, моя радост тогава! Кой би посмял да ме упрекне в липса на подвиг? Кой би ми забранил да хвръкна аз с орлови криле към родния идеал? Но пардон, дали имах тогава идеали? Не, нямах! Това бе естественото чудесно влечение на кръвта към кръвта, от която са произлезли моите родители, деди и прадеди".

 

В Одрин той вижда за първи път прозорци със стъкла. Това му се случва през 1885 година.

 

"Родолюбивий наш ректор отец Евтимий от град Сопот - продължава записките си Стамо - като констатирал и видял в мене някакви особени дарби, след изпита ме покани в училищната канцелария и ми предложи, ако желая да продължа образованието си, да ме изпрати на негови разноски в Русия, а по - нататък ще ми издействува стипендия. През месец септемврий по негово нареждане аз бях вече ученик в духовната семинария в красний град Одеса край Черно море".

 

Пристигането на Стамо в Одеса съвпада с началото на сръбскобългарската война. Българските студенти от Петербург, Киев, Москва се събират в Одеса, за да заминат като доброволци към освободителните бойни полета. Стамо също решава да отиде доброволец, но понеже е още дете, не го приемат. "Със скръб на сърцето останах на брега и със сълзи на очи гледах парахода, който носеше напусналите храма на науката, за да положат живота си в храма на родината...Руските вестници пишеха - Конечно, болгаре победят, они русские воспитаники!"

 

В одеската семинария Стамо седи на същия чин, на който е седял Христо Ботев, а неговият най-близък другар Груд Грудев - на чина на Стефан Стамболов. Очевидно те са били най-старателните ученици, та след завършването на образованието си и двамата са изпратени в Цариград при екзарх Йосиф, който да се разпоредял с тях. Екзарх Йосиф ги назначава за учители в родните им села при условие, че ще ги подведат под екзархийско ведомство, тъй като дотогава Манастър е бил под крилото на патриаршията. Стамо пристига в Манастър, посрещнат от цялото население. Той описва в записките си как хората дошли да видят истинско чудо - учител от тяхното си село! Стамо събира ученици и започва.

 

"Първото нещо, което направих, беше да им забраня да ми викат даскале, а им позволих първоначално към мене да се обръщат с "бате", докато стигнат до "господин учителю". Защото даскал внушаваше на децата нещо страшно, мъчител, побойник, инквизитор". Тези подробности от тетрадката означават, че преди Стамо да стане учител в Манастър, чрез патриаршията гърците вероятно са изпращали свои хора за учители, такива именно даскали, спомена за които е навявал страх у децата. Очевидно е, че те не са се задържали в селището, щом и самият Стамо, ученолюбив и буден, е започнал да учи чак в Одрин.

 

Тук историята на Стамовия живот свършва недописана. Голямо винено петно розовееше върху последните редове, имаше восъчна капка от свещ. На всяка страница бе положен за печат знакът кръст-котва. "Заверено с пръстена на Инджето" - бе написал Стамо накрая. Но, мислеше си Нестор Абрашев, когато е идвал през последните зими в Светулка, защо е имал поведение на човек от друго време? Нима носталгията по Манастър затуля белия свят?

 

И пак дочуваше стъпките му. Стамо куцукаше преди него и ако Кера Манастърката имитираше гласа му, той кой можеше да наподоби вървежа си като неговия и за какво?

 

Стамо бе съществувал дълго, бе сянка в живота на пет поколения, а манастърци го помнеха млад и чорлав. Помнеха, че окуцял на гюмюрджинската гара, когато гърците изпращали френския генерал Шерпи. Генералът отивал към гарата в своя автомобил, първия автомобил там. Гърците хвърляли на пътя му цветя, плодове, знамената си дори, защото генерал Шерпи като началник на съюзническите войски отстоявал крайбрежието да остане гръцко. А Стамо се канел да изскочи от навалицата и да викне в лицето на генерала: "Вие сте поробител!". Навярно нещо страшно блестяло в очите му, имало нещо нервно в поведението му, поради което около него се въртяла автономистката полиция, пречела му да се промъкне. Той все пак успял да поразбута живата преграда, но понеже се бил засилил много, кракът му попаднал под генералския автомобил. Шерпи не го забелязал, отминал към гарата, а Стамо със строшено стъпало останал на пътя върху гръцки знамена, плодове и цветя. Намерили го там, той стенел и викал на френски: "Vous etes conquerant!"

 

Макар и куц, той пребродил всички места, по които са погивали манастърци, и на края на тефтера Нестор Абрашев намери следния списък:

 

Злата Вълчева Трушанова, 45 години;

Митра Вълчева Трушанова, 23 години;

Петра Вълчева Трушанова, 18 години;

Мара Жингова Шабанова, 40 години;

Иван Жингов Шабанов, 7 години;

Злата Георгиева Шабанова, 45 години;

Бяна Георгиева Шабанова, 20 години;

Митра Георгиева Шабанова, 25 години;

Мара Дингова Шабанова, 45 години;

Иван Дингов Шабанов, 7 години;

Петра Стоянова Врангова, 60 години;

Стана Стоянова Врангова, 15 години;

Руса Стоянова Врангова, 23 години;

Петра Петкова Врангова, 22 години;

Мата Кирева Пазвантова, 44 години;

Комня Кирева Пазвантова, 18 години;

Колю Кирев Пазвантов, 12 години;

Вълчо Кирев Пазвантов, 9 години;

Неда Стамова Кисьова, 50 години;

Вълчо Стамов Кисьов, 10 години;

Митра Стамова Кисьова, 8 години;

Мара Стамова Мурджева, 28 години;

Кирчо Стамов Мурджев, 6 години;

Райка Стамова Мурджева, 2 години;

Злата Стамова Мурджева, 45 години;

Ангел Стамов Мурджев, 8 години;

Тонка Стамова Мурджева, 4 години;

Злата Райчева Жингова, 35 години;

Гиню Райчев Жингов, 11 години;

Коста Райчев Жингов, 10 години;

Никола Райчев Жингов, 5 години;

Коста Гинев Жингов, 12 години;

Кера Райчева Жингова, 3 години;

Вълка Николова Жингова, 2 години;

Руса Николова Жингова, 26 години;

Райчо Николов Жингов, 4 години;

Петра Костова Жингова, 60 години;

Вълка Момчилова, 60 години;

Велика Петкова, 22 години;

Кера Стоянова, 50 години.

Елена Гинева Гъзьова, 24 години;

Петра Петкова Драганова, 22 години

 

Под този списък той бе отбелязал, че заедно с поручик Борис Ангелов, граничен офицер, претършували през 1927 година мястото, където са изклани манастърски жени и деца. Въпреки че били изминали четиринадесет години, намерили човешки кости, които Стамо събрал в общ гроб.

 

Това място се намира на пътеката между Мъгленик и Мерикос.

 

"През цялото време над се въртяха крагуи" - бе добавил Стамо.

 

 

 

 (Из странническия бележник на Нестор Абрашев)

 

ЕДИН ДЕН В ЕДНА СТРАНА...

 

Появяват се маслинови гори, които стъпват на камък, а нататък кедри и борове обземат скалистата твърд. Високият въздух нахлува с полъха на орлови криле. Бели къщици поникват между зъберите и неочаквано разцъфват на завоите с карамфили в нозе и с лозници на плещи. Хора с груби дрехи на дървари и въглищари се мяркат в крайпътните кафенета, кози прескачат шосето.

 

 Ето това е големият друм, по който смахнатия от благородство рицар извършва незабравими подвизи. Тук е станало среднощното сражение с меховете вино, тук мулетарите подхвърлят главния оръженосец на одеяло, тук е съчинено писмото до Дулсинея Тобоска и е написана разписката за трите магарета срещу островното губернаторство. Шумът на планинските ручеи напомня шума на тепавицата, острите скали внушават присъствието на магьосниците.

 

"Твоята усмивка ме прави свободен и ми слага криле, измъква ме от самотата, извежда ме от затвори. Ах, уста в полет, сърце, което по устните ти трепти като светкавица! Твоята усмивка е най-победоносната шпага, победителка на цветята и съперник на слънцето! Бъдеще на моите кости и на моята любов! Аз рано се събудих от детството, ти никога не се събуждай! Устата ми е сключена тъжно, ти винаги се усмихвай! Остани си в люлката и опази усмивката си перце по перце"...

 

Кой ми нашепватия думи през озарената спокойна страна на тихи страноприемници и класически спомени? Аз пътувам, омагьосан от щастието да вървя по следите на Дон Кихот и Санчо Панса, но друг ми говори - или друг дочувам:

 

"Всеки нов ден е път към корена, а не нагоре, и там се дочува гласът на гробаря. Боли ме за гладното дете, като го виждам да оре земята. Чувствам ралото му на плещите си и живота му на гърлото си. Кой ще спаси това човече, по-дребно и от пясъчно зърно? Откъде ще излезе чукът, палач на неговата верига?"...

 

Този глас върви с мене и не ме оставя, аз искам да дочуя рицаря на печалния образ и разсъдливия селянин, затова съм дошъл отдалече, но вместо тях другият глас извира в мене и по Пътя през белите селища аз не долавям нищо друго, освен него. Ето пак:

 

"Много рано смъртта закръжи над тебе, много рано разсъмването се разсъмна, много рано ти се завъртя по земята. Не мога да простя на влюбената смърт, не мога да простя на объркания живот, нито на земята, нито никому. Искам да разровя пръстта със зъби, да я разхвърля, да я минирам искам, за да те намеря, да целуна знатния ти череп и да те възвърна!"

 

Накрая на Пътя през белите селища в мотела "Белият кон" ме чака приятел. Имам време до срещата, няколко дни са в трепета на мечтаното пътешествие. Ето защо автобусите ме оставят във всяко градче по пътя. Пия sangria - розово вино с накиснати ябълки, портокали, лимони. Над тезгяхите в страноприемниците висят свински бутове, сушени a la serrana. Пресни mariscos, залени с херес и подпалени, за да се поопушат, ухаят на море сред сплитки чесън и чушки. Страна като трапеза, ако не бяха големите катедрали над белосаните къщици. Страна като манастир, ако не надзъртам през железни решетки в полуздрачните patios. Различавам оранжевите плодове на мандарините, просветнали в ръмежа на водоскок. Страна като слънце, ако гласт не идва от преизподнята на паметта.

 

"Уста, които ме влекат, уста, които ме разрушават, уста, които идват отдалече да ме озарят със светкавици. Зора, дала на моите нощи бяло и червено сияние, уста, населена от друга уста, птица, пълна с птици! О, песен, разлюляла крила нагоре и надолу! Смърт, смалена в устата, жажда да мреш бавно! Едната устна небе докосва, другата докосва пръст. Целувки, витаещи в сянката, целувки от първото гробище до последните звезди! Целувки, които отиват нататък във времето с момчета и момичета, на които се пада да заселят улиците и полята. Но колко уста вече погребани! Три думи, три огъня наследи ти: живот, смърт, любов. И ето ги изписани на твоите устни!"

 

Съпровожда ме този глас, la voz е с мене и когато влизам в знаменитата гробница на кралете и кралиците, родили мъжко дете за престола. В полугръглия мавзолей дълбоко под земята мраморът се е втвърдил над саркофазите с профилите на лицата и телесните форми на погребаните тук величия. Няколко династии са наредени една до друга във вечен мир, отровата в сапфирните пръстени е изветряла, отровата по връхчетата на шпагите е изветряла, отровата в позлатените стакани е изветряла...Те вече не могат да се унищожават един друг с царски жестове. Над дверите в склепа има два саркофага, чийто мрамор още не е потъмнял, в, и забелязал , че ги гледам учудено, гидът съобщава:

 

- Монархията се връща, господине, тия саркофази са за техни величества, да им отсъди господ дълъг живот! Монархията се връща и празните саркофази я очакват!

 

И отново la voz се обажда по пътя ми навън, към слънцето на живота, към хубавия ден в стародавния прочут манастир:

 

"За свободата аз кървя, аз се боря, аз живея. За свободата са моите очи и моите ръце. За свободата чувствам повече сърца, отколкото пясък на раменете си. За свободата..."

 

Надолу по El camino por los pueblos blancos се показват дворци с огромни градини, из които проблясват няколко дъги. Те се сътворяват в струите на фонтаните. Отблясъкът на дъгите пада по старинни крепостни стени, но през бойниците пълзят растения и висят на вятъра като зелени дъждове. Още по-нататък кръстопътищата могат да напомнят за двоумението на Санчо Панса как така господарят му безпогрешно избира необходимата посока - за да срещне вятърните мелници например. И аз чувствам, че съм загубил нещо от себе си, щом така мечтаното пътешествие ми носи друг глас, но съм спечелил нещо от света именно чрез la voz.

 

 Върви с мене la voz, ечи в душата ми:

 

"Обагрена, обагрена е моята къща с цвета на големите търпения и страдания. Ще се завърне от плача, където бе отнесена, със своята пустинна маса, със свето разрушено легло. Но ще разцъфнат целувките върху възглавниците и в извивките на телата ще оживее чаршафа като нощна планина с планински мирис. Омразата ще остане зад прозорците...Оставете ми надеждата!"

 

След два дни в мотела "El caballo blanco" моят приятел ще ми разкаже, че това е същият път, по който е вървял овчарят поет. Че него са го водили пешком към затвора в едно от белите селища и стражите се менили на всеки десет часа, за да бъде каран плененият без почивка. Че когато влиза в килията, от стъпалата му изтича кръв с парчета кожа. Че синът му ще се роди навън и никога няма да види баща си. Че всекиму иде редда премине по пътю на Дон Кихот и Санчо Панса, но преди всикиго е преминал друг един глас.

 

И казва моят приятел: "

 

"Преди тебе, премина Мигел Ернандес..."

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]