Възречени от Манастър

Никола Инджов

 

Трета глава

 

 

Мавер четеше книги, които приличаха на оръфани хоругви. По широките бели полета той направо вдълбаваше с химически молив забележки, кратки и сърдити, като "Лъжа!!!", "Не ви е срам...", "Изедници народни! Изедници!"... Непристорени добавки към писанията, които предизвикваха родолюбивия му гняв. Събирал бе цял живот тия книги от черкви в Солун, Кавала, Габрово, Елена, Сливен, Лозенград, навремето ходил чак до Родосто и Галиполи, стигнал и до Цариград.

 

- Всички тия книги са книги от Катранената черква, уйковото. Колкото пъти са палили турците Манастър, толкова пъти камиларите са отнасяли книгите далече от огъня. На много места има още нашенски евангелия и требници, но ми не стигат сили да ги събера, пък и граници прерязаха Триречието.

 

Мавер бе отчаян от постоянното разминаване на неговия живот със живота в книгите и като четеше, челото му се смрачаваше..

 

- Но баща ти е много виновен за тия книги! - заяви един ден той на Нестор Абрашев. - Ако беше скрил пръстена на Инджето, нямаше да се пръкнат и изедниците народни!

 

И продължи:

 

- Инджето не беше начетен, но беше паметлив. Щом реши да ни довери как се е закълнал в камата на капитан Петко и в револвера на Гоце Делчев, как се побратимил с арменците в Цариград, как по заповед на Кемала кълцал чалми с главите - извика мене, че аз бях краснописеца в Манастър. И захвана. Той разказва, аз записвам. Като запълня една страница, бавно му я прочитам. Аз дума да съм пропуснал, той не я пропуска и ме кара да я добавя. Одобри ли страницата, топи си пръстена в червен восък и удря печат. Този пръстен е единствен от Солун до Цариград, подмяташе Инджето. Нашъл го в Търновските лозя. Кой знае на кого е принадлежал и защо точно там се е намерил. Заможни хора го молеха да им го продаде - не го даде! Прав беше, щяха да подпечатват със същия пръстен наши истории без нас, натам вървеше работата. Мара от Чобанкьой със сълзи на очи го искаше за музей - и на нея отказа. Сетне пръстена се изгуби. Как - баща ти сигурно на тебе е доверил. И се появиха ей тия книги, ментараджийски книги. Оня с големия нос замъти работата!

 

- Кой с големия нос?

 

- Фердинанд, уйковото, той ни продаде, той ни изяде! Не беше българин и не му бяхме мили ние!

 

Мавер бе религиозен, но черквите в края на живота му останаха без попове и се съсипваха безлюдни. Той общуваше с небето посредством евангелия и молитвеници, нахвърляни в камилските дисаги по време на третото преселение на манастърци.

 

Когато се усети, че заради Созопол е останал извън рода си, Мавер започна да наобикаля Триречието и да събира донесените книги. Намираше требници под бабешките кандила, омаслени от зехтин, а от една руска библия в ръцете му се посипаха дървояди. Все пак по книгите личаха приписките и на старите манастърски свещеници. Имаше разни знаци, начертани от монаси скитници. По страниците на един псалтир бяха записани родословия на тогавашни хора. Повечето приписки обаче бяха направени от ръце, несвикнали да движат паче перо. Буквите неравни, натискано е било силно. "Камилари са писали тук! Неуки били, ама пристойни, справедливи, паметни! Ей тия камиларски приписки казват истината!" споделяше той и бе прав, защото Манастър и до ден днешен в целокупната българска история изглежда като всяко друго родно гнездо на тракийски бежанци - опустошено. А неколцина напуйчени историци дори не го споменават - нито в академични писания, нито в учебници.

 

Но приписките и говореха, и премълчаваха. Мавер не можеше да проумее докрай същността им. Не бе достатъчен будният му ум, трябваха му познания, до които не бе достигнал.

 

И в Светулка, както в Манастър, черквата изглеждаше вкопана в земята, защото на избраното средище най-напред бе наместена камбаната от Катранената черква, която манастърци донесоха на двуколесната талига на евреина Карасо. Около камбаната зидарите градиха сетне и олтар, и притвор, камбаната остана по-височко като купол на малка обител. Имаше присъствие на бог в светулченската черква, но нямаше божествени книги и нямаше поп. Свещеникът от третото преселение бе погребан под самата камбана и изглеждаше сякаш там, на едно място, свършват и божият, и човешкият свят. Напоследък неговият син, пенсиониран миньор, бе поел кръщенетата и опелата. Тоя човек, докато работеше в рудника, бе известен като Хърсю Попът, а сега всички го наричаха Хърсю Миньорът...

 

Мавер донесе в училищната стаичка опърпан общ църковен календар, прикътан като ненужна реликва в манастърските възтреби.

 

- Аз ли бъркам, календара ли бърка? - започна той и лукаво погледна към Нестор Абрашев. - Нашата светица бе Параскева. И ние отивахме да й се молим два дена след Димитрювден, или на двайсет и осми октомври по стар стил. А пък гледай, в календара за неин ден е отбелязан още двайсет и шести юли, и още - четиринайсти октомври!

 

- Не разбирам от православие, но може ли една светица с три празника? - включи се в доверителния разговор Нестор Абрашев.

 

- Не може и в календара става дума за три светици на име Параскева. Само че и трите са отбелязани като преподобни и това е сбърканото. Ясно ли ти е сега защо?

 

- Защо?

 

- Една светица е преподобна, ако е била монахиня. Обаче за нашата лятна Параскева то е невъзможно. По нейно време монашество няма. Знаеш ли кога е било нейното време? Сто и четиридесет години след Христа! Тогава!

 

- Не знам, вуйчо Мавере, - отговори му Нестор Абрашев, като се опитваше да прикрие съмненията си спрямо историческата памет на манастърци. Защото сто и четиридесет години след Христа кой знае по кои славянски степи се е влачил манастърският корен.

 

Мавер долови хода на неговите разсъждения и ядовито отвърна:

 

- Може да сме последните манастърци, но не сме първите! И преди нас са живели манастърци, уйковото. Както и сачанлийци, и доганхисарци, и кушланлийци!

 

- Откога преди нас?

 

- Ами вечно преди нас!

 

- Имало е достатъчно време през Манастър да преминат три светици с едно име, така ли?

 

- Първата, ясно, е била Параскева Римлянка, която не е преподобна, а е великомъченица. Почитахме я през юли и кръщавахме на нея родените около празника й женски деца. Но да знаеш, че през летните месеци рядко се раждаха деца в Манастър. Летните месеци бяха за жътва, за вършитба, и детеродните манастърци си правеха сметката рожбите им да се пръкват от септември нататък. И ти си от септември нататък.

 

- И първият, чиито три имена напълно се повтарят в мене, е роден извън усилните дни. На четиринайсти ноември хиляда осемстотин и четиринайста година. Прадядо ми...

 

- След римлянката се е появила Параскева Иконийска. Нейният ден на двайсет и осми октомври празнувахме ние. И не само ние. Нали знаеш, насред турските гробища в Гюмюрджина е останала вградена християнска черква. От нея сега едвам личат едни основи, ама петъчен ден там върху много стар и много здрав гроб се палят свещи. И аз съм ходил да паля моята си свещ.

 

- Турците, макар че съсипаха православни народи, на православните останки не посягаха!

 

- И гледай сега какво излиза. Храмът в гюмюрджинските турски гробища не винаги е бил в Гюмюрджина! Как така, ще попиташ? Да е преместен отнякъде, не е! Тогава, уйковото? Тогава, значи, около него друг град се е градил, тъй е в благословените от бога земи! Черковните книги свидетелстват, че другият град се е наричал Максимилианопол.

 

- Излиза, че римлянката е озарявала приживе илирийско поселище. Излиза също, че и ние сме били там, и сме били християни вейке, защото християнски светец без християнски народ няма. Ето защо турците не посягат на ония черковни основи!

 

- Турците пазят.

 

- Чувал съм, че като свидетелство за победите си съхраняват поробеното. Или пък оставят някакъв знак.

 

- Като в текето при Свещарската могила.

 

- Възможно е, да. Върху един дялан камък от оградата на текето е възпроизведен релефно някакъв предишен градеж. Нещо, което текето е било преди идването на мюсюлманите. Дали не е изображение на прабългарска шатра? Обаче покрай нея са изобразени шиитски звезди. ..

 

- А третата Параскева, уйковото, има за ден четиринайсти октомври! Тя ни е землячка тракийка, българка от мраморноморския град Епиват. В нейното житие пише: "Голубице, крила имущи златая, и оружием крестним хранима, агаряни же в нощи к граду Твоему приближившиясе отгнала си, спасши вярния от убийства, мученице Параскева". Знам, че не знаеш кой е написал тази служба. Аз ще ти кажа, но преди това ти ми речи посещавал ли си Рилския манастир?

 

- Много пъти, - отговори му Нестор Абрашев, като си спомни със съжаление, че натам отиваше едва когато пристигнеше някой приятел от чужбина, и че виното в кръчмата на рибарника обземаше повече размислите му за света, отколкото самият манастир.

 

- В общия църковен календар е положено паметта на Свети Иван Рилски да се празнува под числото деветнайсти октомври, а монасите от манастира я празнуват на осемнайсти август. Те си имат свое, местно предание за деня на успението му.

 

- Сега разбирам, - оживи се най-после в разговора Нестор Абрашев, заинтересуван от Маверовите логически опори, - значи и за света Параскева има местно предание в Манастър? Вие сте празнували двайсет и осми октомври, защото сте свързвали християнския гроб в гюмюрджинските турски гробища със Света Параскева Епиватска, вписана в календара като Света Петка Българска... Обаче в житието на преподобната се говори за агаряни. Не означава ли това, че тя се е появила след тяхното идване?

 

- Сега чуй още нещо. За нашата светица има две жития. В едното, написано от дякона Василий по заповед на цариградския патриарх Николай Музалон през единайсти век, тя е наречена правилно - Света преподобна Петка Българка. Сиреч, изтъкнато е, че е с българска кръв. Но в нашето местно предание има разлика в името й, макар и то да е правилно според мене. Тя при нас е Света Петка Българска. Не Българка, а Българска!

 

- Има разлика ...и няма разлика.

 

- Питам те сега къде и как се е запазило нашето местно предание? И кой го е запазил?

 

- Вероятно монасите, ако по манастърските места са останали манастири след агаряните.

 

- Монахът род няма, след него ни бащина кръв, ни бащино име! Гледай, уйковото, старите хора ни казваха, че нашето село по-напред е било около манастир, изграден на високо място. Откакто помним, това високо място си го знаем като Владикув гроб. Наблизо са Търновските лозя и по гроздобер мало и голямо се пренасяше там. В равното има четири аязма и четири параклиса, а на Владикув гроб няма аязмо, но има параклис. Малък, а изграден от едро дялани камъни. Белли, че са камъни от големи зидове. В него се молехме три дни след Димитрювден. То си е манастърско светилище. Но на светица ли се молехме или параклиса на Владикув гроб ни внушаваше и друго златозарно присъствие?

 

Той бе убеден, че просветеният духовник, съчинил житието на Света Преподобна Петка Българска, е живял сред монасите от разрушения манастир. По тяхното местно предание е определил кой от двата октомврийски дни на коя Параскева, Пятница или Петка е празник. Но освен това е взел не по-малко важното решение за името й. Българка е равносилно на Римлянка и Иконийка, но Българска е друго. Прозрял е, че в потиснатите от исляма християнски земи тя ще се съхрани като едничка за времето светица на няколко балкански народа. Чувал е за скитанията на многострадалните й мощи от Епиват до престолно Търново по заповед на цар Иван Асен, донесени в построения за тях храм "Преподобна Петка" през 1238 година. Разполагал е със сведения за тайното им пренасяне в Срацимировия Видин през 1393 година, за да не ги осквернят агаряните при Янтра. Осведомен е бил за приютяването им в Белград през 1396 година. Предчувствал е, че когато през 1521 година и Белград ще падне под ятагана на Сюлейман Великолепни, мощите ще се окажат в Цариград. Животописецът сякаш е предвидил и решението на Цариградската патриаршия мощите да бъдат откупени от влашкият войвода Йо Василий през 1641 година и пренесени в Яш. Така в безмилостното поислямчване на балканските народи освен на българите, Света Петка станала светица на сърби, гърци, румънци. Който е писал второто житие, той е вложил в него и познания, и прозрения.

 

- Кой е той според тебе?

 

- Уйковото, второто житие е написано от Патриарх Евтимий двеста години по-късно. Поради това в него се говори за агаряни. То е известно и на миряните. Не е известно обаче кой е бил духовникът, живял при нас? Питаш ли се в чия памет е параклисът на Владикув гроб?

 

Мавер не бързаше с отговора си, вероятно имаше някакви колебания, или пък даваше възможност на Нестор Абрашев да се подготви за главозамайващо заключение. Какво можеше той да възрази на вярата му?

 

- Ами кой друг, ако не Патриарх Евтимий, уйковото! - високо изрече Mавер и го погледна победоносно.

 

Той искаше да му внуши, че следите на последния търновски патриарх не са загубени - стига да искаш да ги намериш. Вярваше, че въпреки мълчанието на историята, божественият глас на народния пастир се дочува откъм Манастър - стига да искаш да го чуеш. Надяваше се, че възвишението Владикув гроб може да се види с по-дълбоки очи - стига да искаш да го видиш.

 

- В тоя човек, каматен лелин, от малък има още един човек! - прошушна му Кера Манастърката. - Чудиш ли се? Чуди се, ама и с други е така! Ей на, в безносия Корцан има латинец, виж го какъв е - все той всичко да помни и все той нищо да не знае! В Яни Каракачанина има грък, нали чуваш как говори - церква вика, вика церно, куце! А в моя брат Мавер, не защото ми е брат, а защото си е такъв по рождение, в моя брат Мавер, каматен лелин, има патриарх! Дали е за хубаво?

 

- Не ще да е за лошо...

 

- Дано, че навремето в Манастър дойде за бозаджия един арнаутин, а в него имаше още един арнаутин! Бе на кого не извади нож, бозаджията му с бозаджия!

 

В края на краищата, писа през нощта в странническия си бележник Нестор Абрашев, за последните десет години от живота на патриарх Евтимий в действителност няма никакви сведения. Разкрития гроб в Бачковския манастир не е патриаршески. Къде е бил заточен последният знатен човек от Второто българско царство? С чия смърт се свързва Владикув гроб в манастърското землище? Споделил ли е Патриарх Евтимий съдбата на другите монаси и неговата кръв била ли е пролята заедно с тяхната...

 

- Била е пролята в нашата манастърска земя, уйковото, ей това да премислиш! Монасите са били изклани, изклани са били селските старейшини. Само които не са били в Манастър, само те са останали живи!

 

- Кои са били те?

 

- Камиларите, уйковото! Те с керваните си пак по далечни земи ходили-бродили, когато манастира, черквите и параклисите са били съсипани! Камиларите най-малко три пъти са заварвали селото изпепелено и най-малко три пъти са го основавали наново!

 

- Значи камиларите са запазили и памет за светицата, и имената на местностите...

 

- По каква причина лозята са Търновските лозя? Ние за Търново не бяхме и чували. Не е ли донесъл Патриарх Евтимий и лозови пръчки от старата столица?

 

- За какво, нали в Манастър е имало лозя отпреди Христа?

 

- Той не е знаел къде го карат турците и затова покрай другото си е взел и лозови пръчки. Пък и пръстена на Инджето беше невиждан пръстен. От него излизаше знак, който иначе не можеше да се види. Знак преславен!

 

 (Из странническия бележник на Нестор Абрашев)

 

 ЕДИН ДЕН В ЕДНА СТРАНА...

 

Градчето под автострадата веднъж в годината успява да надмогне провинциалната си близост до мегаполиса. Жълти детски балони, изрисувани като черепи, са накачени по електрическите стълбове. Под тях се извършва действие, подобно на сътворението на света. От смога на автомобилите и скарите с дървени въглища се появяват тромпетисти, китаристи, барабанчици. Те излизат на празничния простор изпод широкополи кадифени шапки, закичени със значки - черепи. Навалицата набъбва от продавачи на маски - черепи. Черепът е навсякъде из тоя панаир. Тиква, надупчена като череп. Диня, забелена като череп. Папая, одълбана като череп. С форма на череп са накачените по сергиите катарами, шноли, часовници, ключодържатели. Синьочервеножълти черепи са нарисувани върху амате - сплъстена дървесна кора. Между дрънкулките блестят обсидианови обеци, гривни от алпака, кожени гербове на градове - всички с очертанията на череп. Мирише на посоле - гъста царевична супа, на печена сесина - тънко осолено месо, на текила - кактусова ракия...

 

Това е Денят на мъртвите, есенен ден в градчето под автострадата, което излиза на повръхността на живота със знака и поличбата на човешкия череп.

 

"Нестар, Нестар!" - зове ме маска-череп на странен за този празник славянски език. - "Видишь как замечательно! Здесь Ейзенштеин снимал в тридцатых!"

 

Постепенно многогласната тълпа се превръща в умълчано шествие към гробищата на градчето. Там по гробовете със жълти жасминови цветчета са очертани човеците под пръстта. В овалите на лицата са написани имена - Куаутемок, Долорес, Мокатесума, Кармен, Сантяго...

 

Върху земята на мъртвите остава разпиляна храна, натъркаляни медни съдове, жълти рахитични свещи. Шествието отново придобива облика на тълпа и повлича със себе си крадци, които не могат да измъкнат ръка от чуждия джоб. Влече проститутки, заклещени в обятията на ухилени мъжкари. Разпилява просяци, безсилни да приберат подхвърлената им милостиня.

 

"Oui, mоne аmi Nestor, lа vie dеs vivants еst plus difficile que lа vie dеs morts!" - говори ми друг европеец и преминава в полумрака с видението на зеленясалите камбани и ръждясалите разпятия.

 

А над всичко това се възвишават три пирамиди.

 

Аз отивам при тях в предзалезния час на всеки Ден на мъртвите.

 

И ето, от Пирамидата на Луната слизам по тревясали стъпала и между ниски кактуси, разчленени катооктоподи, поемам широка просека. Това е Calzada de los muertos или Пътят на мъртвите . По митичния друм ме обзема върховното съзнание за жертвоготовност на древните хора. Сякаш се превъплъщавам в ацтекски воин, призван да прелее млада човешка кръв в кръвта на Пернатата змия. На сън или наяве, толкова години вече, изкачвам Пирамидата на Слънцето, изронена от нозе на предишни богоизбрани щастливци. Там, на пресечения връх, там трябва да са жреците, там със смолисти обсидианови ножове жреците трябва да разсекат гръдта ми и да направят приношение - сърцето ми...

 

Но сърцето ми принадлежи на Третата пирамида.

 

Тя е по-широка от Пирамидата на Луната и по-висока от Пирамидата на Слънцето.

 

Третата пирамида е боклучището на най-големия мегалополис в света през двадесети век. Тя едрее и запълва пресъхналото езеро, по чиито брегове някога е гъмжал царствен град с пристани и градини, по-многолюден от тогавашна Венеция. Антропологията не знае откъде на това историческо пространство са дошли ацтеките , но дори и аз, странникът, знам откъде идва населението на Третата пирамида.

 

Третата пирамида е убежище на хора, които не са извън закона, но по различни подбуди са извън живота - внезапна самота, непреодолима бедност, умопомрачителна безработица, хроничен алкохолизъм, неизлечима меланхолия. Извън Третата пирамида друг ад и друг рай за тези хора няма! В боклучището на мегаполиса те са издълбали ниши като в скалите на Пападокия, Метеора, Аладжа манастир. Третата пирамида е подобна на циганско гето, на зулуски транскей, на автономна албанска територия. Тя е като Вивей заради своя Чарли, като Исла негра заради своя Пабло, като Банско заради своя Паисий...Има такива хора в недрата на Третата пирамида, защото населението й постепенно се превръща в народ, за когото Денят на мъртвите е празник на живите.

 

Да, всичко се бои от времето, а времето се бои от пирамидите...

 

Но от кои пирамиди?

 

Mавер си тръгна пешком по същия черен път, по който бе дошъл в Светулка - през ореховите гори, покрай счулите му се дракуси и мамници. Нестор Абрашев го изпрати до елховската гара, обзета от безкраен провинциален унес. Суетата на големите линии не отекваше по тукашните глухи коловози, поръсени с плява и жито. Вагоните дъхтяха на жътвар и на орач. Дошъл-недошъл още, Mавер потърси с пъргав поглед спътници. Щъкаха насам-натам железничари, не се виждаше червена фуражка на ничия глава - сигурен знак, че влакът още не е композиран. Несторовият вуйчо се взираше да разпознае пътниците. Той имаше усет за тях, макар народецът от Триречието да се носеше както навсякъде другаде. Към гарата идеха загорели от кърски пек мъже с разгърдени карирани ризи и с дочени панталони, така че Mавер не можеше да ги различи по носията, както някога ги различаваха родителите на Нестор Абрашев. Навремето баща му току се вглеждаше в някой човечец и изричаше: "Соя с тия гайтани на потурите е денизлерец". Майка му познаваше коя жена от кое село е по престилките. "Сая жена е балъкьойка" - заключаваше уверено тя, разгадала съчетанието на багрите.

 

 Мавер се загледа в един червендалест младок и му подвикна:

 

- Здрасти, дедеагачки еникьовец!

 

Младокът се зачуди на тоя поздрав, но поспря и отвърна:

 

- Бе аз съм чукаровец, от Чукарово съм родом!

 

- Ти може да си роден и на парахода "Мажестик", важно е татко ти откъде е!

 

- Е, татко е бежанец от Беломорието.

 

- Ама че лесно говорите, ей! - възкликна Мавер - Беломорието да не би да е едно-едничко село! Татко ти е дедеагачки еникьовец, за разлика от ксантийските еникьовци! Анадънму?

 

- Анадък! - отговори червендалестият и се качи във влака.

 

- Вуйчо Мавере, как позна откъде е момъка? - попита Нестор Абрашев.

 

- Че аз татко му помня, бе. Тоя му е отрязъл главата! Пък и е подстриган по еникьойски. Всичко окосили по чаира му, перчема оставили да плаши другоселци!

 

Влакът се наля с живот, потръпваше и подрънкваше.

 

 - Виж сега, уйковото, - заобяснява на сбогуване Mавер - Оня вълняга, дето е нарамил бичкия и я мъкне по влака, да знаеш, че е от Бадома. Те там бяха дърводелци. Сечяха и режеха паламудовия дъб, пък желъдите ние с камилите карахме чак на габровските кожари за щавене! Ти не ми вярваш, нали? Ама виж му бичкията! Трионът е издут по средата за дебели дървета! Като при Бадома...

 

- Може трионът да е правен тука, както и човекът може да е роден тук, а там - баща му.

 

- Не че може, ами е така! Трионът е правен тука, но е правен по бадомски! А за бащите какво да ти кажа? Да речем, при евреите дали си евреин зависи от майката, а при нас корена иде от бащите. На, бащите на светленци от Северна България са от Янюрен и значи Светлен е янюренски град! По тая същата причина няма хасковлии в Хасково, има доганхисарци! Чудя се защо Орешник не си го именуват направо Дервент, че то там всички са родом дервентци!

 

- То и варненци половината са маджури, нали??

 

- Маджури са, но как да ги познаеш кой откъде е? А пък има едно бежанско село покрай Искъра, кръстено е Радомирци...

 

- Защо такова име?

 

- Може да не е случайно, знаеш ли?

 

Нестор Абрашев долови, че и за името на това село Мавер има идея, но влакът тръгваше и той попита на изпроводяк:

 

- Ами нашенеца как намираш в гъмжилото?

 

- Нашенеца е мълчалив, уйковото, по мълчанието го разпознавам.

 

- Ами тогава как разговаряш с него?

 

- Как ли? Ами вглеждаме се в душите си. Ние си знаем за какво мълчим.

 

...За срещата на Звезденския превал можеха да разкажат неколцина манастърци - прашинки от преселението към Светулка. Кера Манастърката бе споделила това, което помнеше и искаше да забрави, макар на Нестор Абрашев да му се струваше, че тя нещо премълчава. Мавер бил с разранени крака, той прехвърлил превала в камилски дисаги, и виждал някакви дървета и синьо небе да се полюшват над него. Оставаше Вълкан Камиларина който вървял в челото на кервана.

 

Нестор Абрашев тръгна да го търси из селото и преди да го види, чу гласа му:

 

- С бирлика по езика, да не знаеш много! Дай, дай, дай в чест на Първи май! Абе с коза съм аз по света и у нас! Цакай тая трефа, пък си гледай кефа със шефа! На ти сега деветкинята, хубава като шахинята!

 

Играеше скамбил - той бе неговата лудост!

 

Провесил крака в гривната на затрупан от шума и прахоляк кладенец, той говореше и говореше на седналия по същия начин отсреща му Груд, младо момче с бинтована от миньорския лекар глава, сякаш бе надянал бял скафандър. От тоя скафандър към бързите ръце на Вълкан Камиларина гледаха също толкова бързи очи. Груд се мъчеше да улови движението, с което приказливият играч измъкваше от купа употребен вече коз. Но свечеряваше, отърканите карти трудно се различаваха в здрачевината. Освен това Грудовата глава се замайваше от още прясната рана.

 

- За Звезден ли, стриковото? - въздъхна Вълкан Камиларина. Груд си отиде бит и пребит на скамбил, пък Нестор Абрашев се настани на негово място в кладенчовата гривна. Светнаха цигарките им, замириса на тютюн презморски и на местен качак, рязан едро-едро.

 

- Там, стриковото, - продължи Вълкан Камиларина - в оня калабалък и сълзите ни се объркаха, и дичинките.

 

- Как се объркаха децата?

 

- Така. Гръцко дяте влязло в нашенски дисаги, заспало, та една камила го пренесла до Светулка. Чак там го усетихме. Какво да сторим с него? Баба Куманка го взе, та го отгледа тука.

 

- Тука?

 

- Тука...Ти Яни Каракачанина не си ли виждал?

 

- Как да не съм го виждал, виждал съм го.

 

- Той е.

 

- Нали каракачаните не са гърци ?

 

- Не са. Ама на него така му викаме, как да му викаме иначе? Пък и каракачански занаят си взе.

 

Той помълча, помълча, после Нестор Абрашев усети как го поглежда особено и му казва с необичайна интонация:

 

- И наше дяте остана с гърците.

 

- Чие дете?

 

- Ти не знаеше ли досега?

 

- Какво да съм знаел?

 

- Дяте на татка ти. Твой по-голям брат.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]