Възречени от Манастър

Никола Инджов

 

Втора глава

 

 

В Светулка Нестор Абрашев не бе такъв човек, какъвто изглеждаше на случайните си съотечественици в полузабравени полудипломатически представителства, където властваше като че ли единствено страстта към равнението. Всеки непривичен порив, всяка необичайна склонност прилежно се вписваха в служебните му характеристики. Огледала, в които никога не се е познавал. Нито имаше желанието, нито имаше кому да обяснява тихата своя житейска задача - не да се изравнява с когото и да е било, а да постигне равновесие между мисли и чувства.

 

В Светулка Нестор Абрашев поразрови странническия си бележник. Между другото на корицата му написа с по-едри букви нещо като заглавие - ЕДИН ДЕН В ЕДНА СТРАНА и с многоточие накрая.

 

Вечер трябваше и той на свой ред да разказва. Мъжете идеха от рудника, непрепродили още горния свят, и го слушаха с простодушна доверчивост, Приемаха го за свой, но той разбираше, че несходните познания съдбовно са го отлъчили от тях. Те не знаеха, че в душата му почудата от света се е превърнала в покруса заради унищожението на човека.

 

- И в дворец си влизал, така ли? - питаха го и той си припомняше на глас високопоставения живот, до който понякога получаваше достъп по силата на официалния протокол. Но повече обичаше да разказва за развалините на чертози, на тронни зали, на парадни стълбища. Описваше ги как изглеждат днес, извън имперското си време, когато не сенки на всемогъщи властници витаят из порутените палати, а царуват просяци. И как дребната милостиня изчезва в проядени от проказа ръце също като в руини. Искаше да внуши на своите хора, че отдавна вече в този живот богатството и знатността не му правят впечатление, а го поразяват бедността и нищетата.

 

Светулка бе далече и от царедворци, и от просяци, преживелиците му оставаха неразбрани.

 

Кера Манастърката му доверяваше:

 

- Ни за пъкъл са сятам, ни за рай, каматен лелин. Сляпа съм с акъла.

 

Тогава й пускаше магнитофончето с гълчавата на далечни страни. Правеше тези записи за себе си и за нея. Тя се вслушваше в тях и сякаш проглеждаше.

 

- А, глас на манастирска гургулица...Чувай, скърца вратник на метох, кован вратник... Аязмо чучурлика... Тъй ли е, каматен лелин?

 

- Като гургулица вика часовой. То е знак. Скърца капан за вълци, нагласят го да захапе. Засипват го с мравуняк. Чува се плисък от река... Река Меконг...

 

   - Де има такъва ряка?

 

   - Далече. Записал съм я между Лаос и Тайланд.

 

   - Де има такъви земи?

 

   - Една земя е, разполовена...

 

   - И там ли с капани завардват вълците?

 

   - Капаните са за хора. За вълчи хора.

 

   - Курт думанлъ хава север...

 

   Нестор Абрашев съхраняваше и звуково своите странствания, като записваше какво ли не на магнитофончето си. Например последният човек на света, който говори езика "мая лакандон". Или нахлуването на прилива на Индийския океан в устието на Лимпопо. Притежаваше в чуднованата си фонотека лай на ескимоски кучета от остров Ню Фаундленд, песнопение на славянобългарски език в римската базилика "Сан Клементе", мелодия на многотръбна бирманска флейта.

 

   - Слушай сега ще познаеш ли какво е! - каза Нестор Абрашев на Кера Манастърката и пусна магнитофончето.

 

   - Невяста пее...

 

   - Ридае.

 

   - Раздира риза...

 

   - Знаме.

 

   - Славослови...

 

   - Проклина.

 

   Бе запис от Африка. В саваната между две държави без граница помежду им копаеха гроб за войник бушмен. Той бе обвит в черночервеното знаме на армията му, която бе род и родина за хиляди малки мъже като него. Потъмняла съвсем, почти мумифицирана жена се хвърляше върху мъртвеца с отчаяние и надежда. Сякаш вярваше, че може да го съживи, и докато редуваше разбираем хлип и неразбираем говор, раздираше знамето. А други военни, високи и стройни, стояха мълчаливо наоколо. И още едно знаме - на бели и сини ивици и с червена звезда, бе покрило още един смълчан завинаги войник. Но плачът за него там не се дочуваше...

 

- Знам те, милозлив си ми, каматен лелин! - продума Кера Манастърката.

 

- Корав съм...

 

- Отворена ти е душата.

 

- Саможив съм...

 

- Смирен си като татка ти.

 

- Високомерен съм...

 

Говореше й с думи, които бе дочувал да вървят след него.

 

- По свят не ходя и не бродя, ходя-бродя по Манастър. Няма там хора като какъвто искаш да са изкараш. Не бива и да има!

 

Като разтребваше стаичката му в училището, Кера Манастърката грижовно подреждаше и някои книги, които Нестор Абрашев носеше със себе си навсякъде. Тя бе неграмотна, но имаше дълбока, а не сляпа памет, както твърдеше. Помнеше кориците на стихосбирки и романи.

 

- Сая книга ти от лани си я четеш, каматен лелин.

 

- Препрочитам си я.

 

- Че не си ли я запомнил?

 

- Запомнил съм я, но ми е хубаво да съм с нея.

 

- С хора не ти ли е хубаво?

 

- С които ми е хубаво, тях често ги няма.

 

- И щу пише книгата?

 

- Препрочитам я заради човека, който я написа.

 

- Че той за нега си ли пише?

 

- И за него, и не за него...

 

Подобни разговори продължаваха винаги по един и същи начин. Нестор Абрашев вземаше като молитвеник книгата в ръце, ходеше напред - назад и четеше на глас. В предишните години бе й чел за Дон Кихот, за Ромео и Жулиета, за Медния конник. Опитваше се да улови по лицето й трепетите на нейната душа от съприкосновението с вечните човешки въжделения. Дали приемаше за себе си значението на класическите страници? Дали намираше в тях нещо от своя почти едновековен живот?

 

Закрачи из стаичката и зачете:

 

Дойде с трите си рани -

от любовта,

от смъртта.

от живота,

С трите си рани иде -

от живота,

от любовта,

от смъртта.

И аз три рани имам -

от смъртта,

от живота,

от любовта...

 

- Трябва да е пясня, - проговори Кера Манастърката - и чувякът трябва да е бил добър чувяк.

 

- Най-добрият...Там.

 

- Сятам са де е джиганувал той. В затвора, нели?

 

- В затвора.

 

- Белити хора затворниците, скосени, ама белити...

 

И го погледна отново с очите на майка му.

 

- И я съм пясни изкарувала, ама на умряли. По мойто време бяхме четири моми преснопойки - я, Мата Апчеджиковата, Кера Черкезкината и майка ти. По Вельден и Димитрювдень духудаха нас да калесват с виена китка от босилек, орлов звездел, кършикапи, минзухар. Отгоре на виената китка - алтънче, пръскано от гюмюрджински куюмджия с цървена капчица. Да дойдете, викаха, да стъкмите пясня на наша Мара или на наша Груда, на наш Петка или наш Стояна. Пудахме на пладнина в къщата на умрялото, момък ли, момече ли. Лу, още не седнали, и роднините зафатат - тъй било, нъй било. Жално-милно хортуват, пък нас гледат и питат на какъв глас става пяснята. Еднъж нагодим ли и думите, и гласа, двете от нас пеят, пък другите две отпяват. Тогава право на хорището. Видят ли ни с майката на умрялото, свирачите спират гайдите и кавалите. Ние с новата пясня са фащаме на удника, пък след нас другите момечета. Врить умълчани, децата ни црикат, ни играят, слушат и те щу пеем. Ог дюкенето излизат и мъжовете да чуят новата пясня. Първом я изкаруваме на слядно хоро, дето по Вельдень са играе. Сетне, ако искат роднините, гласът са мени на рипкано хоро...Без мене не можеше пясня да са изкара в мойто време. Без тебе, каматен лелин, може ли, нели и ти си песнопоец?

 

- Без мене може. Сега може, после кой знае...

 

Тя не го разбра и продължи:

 

- Манастърските песнопойки пеяхме, додето умираха чужди хора. Зафанеха ли да умират и от нашите къщи, спирахме. Тъй идеше ред на други моми песнопойки.

 

От тяхната къща само Кера Манастърката бе останала и животът й, продължен жалостиво от природата, бе като че ли живот в миналото.

 

От това минало Нестор Абрашев бе запазил касетка с нейния глас.

 

Пусна си я през нощта в училищната стаичка и за кой ли път се заслуша в юнашка песен, и тя - като манастърските песни за мъртвите - хороводна:

 

Рана е пролет дошлъла,

момите хоро играят

на Гергьовско хорище.

Индже през село замина,

ага са Индже видели,

врить му на ноги станали

и му машалла рекали -

машалла, че му приляга

врана си коня да яха,

чифте пищови да носи,

в горана байрак да вее!

 

Този далечен глас на Кера Манастърката не трепереше, дочуваше се и приглушеното отпяване на мъже - всички изчезнали от хорището на живите. Нестор Абрашев не ги различаваше по имената им. Бе запаметил ръце с белези от касатури, подкосени с удар на ятаган хроми нозе, почернени от пепелищата на Манастър човешки лица.

 

Широкострехи орехови гори се свличаха надолу и под тях пъстрееха - като изхлузени змийски кожи - пътеки и пътища от Светулка към околните села. Странникът долавяше полъх на билки, отлежали върху избуели треви. Горчивосладкият мирис на Триречието се бе утаил в слънчасалия въздух като прозрачна вселена, щедро разлята из клисури, поляни и човешки взори.

 

Вървяха по тия полегати окрайнини на селището Нестор Абрашев, странджанскосакарската врачанка и Корцан.

 

- Не било много път! - забеляза Нестор Абрашев.

 

- Ха, как да е много! Ей го Бижурув бурун! - отговори старецът. - Още малко и сме си в Светулка!

 

- Ами Владикув гроб?

 

- Тукашните местности, - занарежда Корцан, - накапичени една връз друга, бива ли така? Спри, стисни дясното око - с лявото виждаш Ветерник. Стисни лявото - с дясното виждаш Здравцов камень. Един нос ги разделя тука. Ти сега, жено врачанко, с едина крак си в Длегата нива, а с другия стъпяш на Косматлийца.

 

- Тясна е светулченската земя! - намеси се Нестор Абрашев, озадачен от Корцановите описания.

 

- Не е тясна тя! - отсече старецът. - Ами ти виждал ли си голям човек в детска люлка?

 

- Не знам за какво говориш.

 

- И той не знае! - добави спътничката им закачливо. Нестор Абрашев долови, че Корцан не за пръв път редеше пред нея имената на местностите в ореховите гори.

 

- Знам аз, знам! Излязохме от мината и стъпихме направо на Шереметица. Докато да свикнат очите със светлото, ей ти Хвойнова бърчина. Дето изпусна рудния камък мястото е Мразежик. Там го изпусна, пък той се отърколи към Каньови пожари.

 

...Рано сутринта с миньорския автобус бяха отишли в мината да вземат руда. Странджанскосакарската врачанка искаше да подреди една витринка в училището и да показва от какво става оловото.

 

- За чий господ тая витринка? - мърмореше Корцан - Ученици в нашето училище повече няма да има! Ти друго им покажи на децата. Например докарай ги насам и им покажи медникарче. Медникарчето цъфти върху медна руда и е като бакърено. Пък нека децата разровят корена му, сами да видят откъде излиза.

 

- Те медникарче са виждали.

 

- Те са виждали и Кумановските врисове, но кой да им каже защо се поледяват зелено?

 

- Зелено ли? - учуди се странджанскосакарската врачанка.

 

- Зелено. Водата там изкарва от земята друга руда, зелена руда.

 

Старецът вървеше през ореховите гори като през тайнствата на живота си.

 

Нестор Абрашев го попита откъде идват имената на местностите.

 

- Не се ли досещаш? - попита той на свой ред.

 

Корцан довършваше живота си в училището. Той вече не биеше звънеца, но бе станал доброволен и безплатен пазач на опустялата сграда. Не се откъсваше от училището и бившата учителка, странджанскосакарската врачанка. Тя остана в Светулка не защото нямаше къде да отиде, а защото имаше да изживява тука свои женски копнежи. А строеното някога за много деца училище сега, без ученици и учители, приличаше на поругана църква. Може би заради трепетливата тишина в класните стаи, може би заради рисуваните с пастелни бои портрети на Левски и Ботев, овехтели като фрески по коридорните стени, а може би заради полъха на живо мъртвило от библиотеката. Корцан се грижеше за изоставените хербарии, жал му бе за тях и продължаваше труда на учителя по ботаника. Подреждаше в хербариите цветя и билки, препрочиташе стари детски вестничета и списания. Неведнъж Нестор Абрашев го сварваше пред телевизора, унесен в анимационни филмчета.

 

Корцан често сядаше до каменния чучур и чакаше да се посъберат деца. Не се вдетиняваше, но по всичко му личеше, че с гълчавата, с тропота на детството той се чувстваше може би по-жив, отколкото със заглъхващите спомени на своите връстници, с техните отмалели мисли за Манастър и миналото. Детството за него беше като убежище, към което се стремеше с присъщо и на други стари хора упоение.

 

Изглеждаше саможив и смахнат, може би защото бе единственият с тукашен корен. Не бе манастърец в Светулка, а бе светулченец сред манастърци. И ако Манастър бе го приел някога безнос, той не можеше да забрави откъде бе изпаднал в Манастър. "И люлката ми е тука, и гроба ми ще е тука!", казваше той. "А животът?", питаше го Нестор Абрашев. "Кой ти помни нашия живот, тука помнят кой поп те е опявал!"

 

И тоя ден Светулка бе утишена и унесена, сякаш бе долепила ухо до земята, за да чуе рудокопите в мината...

 

- Корцан ти крои калпак, каматен лелин! Корцан всичко знае, всичко помни!

 

- Тогава защо не ми казва?

 

- Защо ли...

 

Кера Манастърката шеташе и говореше:

 

- Когато се завърна Стамо в Манастър, отвори училището и рече: "Ученици, утре е златоуст день български, свещен день на светиите наши Кирила и Методия! Сбирайте за утре китки да накичим иконите им в черквите и образите им в училището!" , тогава Корцан докара от Бижурув бурун пълна раба бижуре. Бижуре като манастърските не сме видювали тука... Корцан ли не знаел? Ами не знае ли, че като са връщал от Макри, станало му жежко, легнал в Мразежик на сянка, та го намерили биволаре вкочанен и със слана поръсен? Мразежик и посряд лято си беше зимно място. И нели на Ветерник Корцан и Каню запалиха кория да разчистят нива, пък от една страна те палят, от друга ветерът раздухва огъня. Огънят мина по риганя, досущ като пиле перпелеше, и саде изсуши корията, нива не отвори. Нели оттогава на мястото му викаме Канюви пожари? Не знаел!

 

- Може да е забравил. Не е млад.

 

- Корцан не е манастърец и няма щу да забравя. Или знае или не знае. Някои хора има щу да помнят, други има щу да забравят.

 

- Ние от кои сме?

 

- Ние имаме да забравяме...

 

- Тогава кой да помни?

 

- Корцан да помни! Не го ли видиш, той с дичинките кара. Откога е на пенсия, ама в училището стои. Училището апачик отворено, децата рипкат на двора, пък учат в Орлица. Ама Корцан броди като дракус там, колкото при нас, при акраните, да не е. Умре ли някой, иде на гробето.

 

- Корцан и мене ме убеждава, че напразно сте кръстили светулченските места с манастърски имена.

 

- Като се заселихме насам, нямаше кой да каже кое място какво име носи. Ама и да имаше, ние пак щяхме да си ги кръстим по манастърски. Какво друго ни беше останало?

 

- Не са същите места. Лежат ли им имената?

 

- Хич не им лежат! Манастърски Мразежик беше балкан тилилейски! Кумановските врисове издавяха овцете, придойдеха ли, пък тукашните извори, със шепа да гребнеш, пресъхват! На манастърски Здравцов камень ходехме след жетвен день да са надишаме на здравец, а из тукашните бръшлянища здравец колкото за комка.

 

Помълча и въздъхна:

 

- Същата земя е. Една от трите реки да прекрачиш - и в Манастър стигаш. Ей в тая просфора като погледна - и всичко видювам! И най ми се видюва Владикув гроб, манастърският, едничкият! Същите места, ама паметта друга! Друга е, каматен лелин!

 

- Защо да е друга?

 

- Ами защото ние искаме да забравим Манастър, а ти искаш да го запомниш от нас. Ти идваш с добра памет, ама нашата зла ли е?

 

Един следобед пристигна Мавер, смален от възраст човек, та и дочените му панталони изглеждаха широки, и избелялата му моряшка фланелка дълга. Дойде пешком през ореховите гори чак от елховската гара.

 

- Ха със здраве, бульо! - викна той в стъмнената от предвечерни сенки соба на Кера Манастърката.

 

Тя обърна глава към гласа му и някак трепетно изрече:

 

- Мавер, пуст Мавер!

 

Пътникът усети радостта на старицата и още не седнал на трикракото столче, заразправя, зарадван и той:

 

- Не ме пускаха тая година с влака. С жигулата искаха да ме докарат дотук. Казвам им, абе, я ако не ида с влака, с кутри пътници по път ще си приказвам? От Бургас до Елхово толкова хора мравунят из влака, все ще се случи я някой сачанлия, я някой авренлия. Пък съм и свикнал от елховската гара до Светулка пеш да вървя. Има защо. Нека да са десетина километра, един-два пъти ми остава да ги мина...

 

- Пуст Мавер! - засмя се Кера Манастърката.

 

- И ей ме тука!

 

Мавер бе най-малкият неин брат. Бащата на Нестор Абрашев и той бяха единствените манастърци, които не заседнали в Светулка при преселението. Мавер разказваше, че те двамата първи от камиларите достигнали светулченското землище. И техните цървули мрежасали, и техните камили със стопени гърбици. Заварили Светулка празна, гръцкото население тръгнало натам, откъдето те идели. На къщите прозорците и вратите извадени с рамките, дори куките за детските люлки изтръгнати. Циганска е тая работа, казали си, цигани са минали помежду нас и гърците. "За ченгене-харман диканя нямам!" - отсякъл Мавер. Бащата на Нестор Абрашев - същото. Освен това Мавер бил ерген, а другият - вдовец от първо венчило, та нямало кой да ги задържи. Двамата преминали през Странджа по Босненския проход и стигнали невиждано море - Черното. Заселили се в Созопол, а оттам нататък започва друга история, в която блести един златен пръстен - както казваше бащата на Нестор Абрашев...

 

Мавер идваше всяка година в Светулка по същото време, по което и Нестор Абрашев. Сега седеше пред опушената пиростия, вдишваше сладкия дим на огнището и говореше:

 

- Бульо, счу ми се мамник по пътя. Минавам по Ветерник и едно пиле като записукало! Пред мене, около мене, абе на рамото ми да рипне! Мамник е, викам си.

 

- Мамник посряд бял ден не пее!

 

- Не пее, ама пееше, бульо!

 

- Мавер, пуст Мавер!

 

- Чакай, чакай! А пък като възлязох на Здравцов камень, някой в моите стъпки стъпя. Уплаших са. Викам си, желва е, желвите тъй по човешки стъпят, ама желва бърже не върви.

 

- Дракус ли беше?

 

- Дракус е бил.

 

- Ти надума ли го да не идва?

 

- Не ме беше притиснал още. Кой ли може да е?

 

- Може да е дятето.

 

- Чие дяте?

 

- Знам ли. Видях детско пъпче, пък дяте в Светулка сая година още не е приплакало.

 

- Не може пъпче без дяте!

 

- Мома, мома е родила.

 

- Че то мома тука оная жена врачанка...

 

- Само тя.

 

- Не беше оня дракус дяте, пъргаво вървеше. Да не беше Вълчо Комнин?

 

Кера Манастърката почти шепнешком попита:

 

- Силно ли викаше?

 

- Не викаше, бульо. Пък Вълчо, като са уби на Здравцов камень, задето не му дадоха да вземе Комня, викаше вечер, дорде му стигаше глас, че беше млад и хубав беше!

 

- В Манастър много дракуси ставаха, ей! Пръстта лека, ронлива, червеникава, не затискаше тежко умрялото.

 

- Ами не си ли останаха дракусите там?

 

- И дракусите станаха дойденици като нас, там на кутри да викат, кутри да притискат? И мамниците дойденици, и жедиите. Наш Русин ей тука в двора усетил една вечер мамник да кръжи покрай овцете и да пиука. Замахнал с пояса и го ударил. Мамникът са пукнал и полял пояса с млякото, дето бил изсосал. Донесе Русин пояса - чисто бял!

 

- Чумата там остана, чумата от риганя бяга!

 

- Тука риган много! - въздъхна старицата.

 

Мавер се изправи на вратата, вторачи се в озвездилото се небе. Същите съзвездия грееха и над Манастър, и над Светулка в раздвижената късна пролетна вечер.

 

- Звязда минава, бульо.

 

Кера Манастърката не стана от столчето, а се обърна към Мавер:

 

- Не е звязда. Ката вечер минава.

 

- Звязда е, към Манастър пада.

 

- Не пада! Не е звязда, Гагарин минава, нели знаят дичинките.

 

(Из странническия бележник на Нестор Абрашев)

 

ЕДИН ДЕН В ЕДНА СТРАНА...

 

Неразговорлив човек ме води към невиждано съоръжение. Два високи стълба, между които горе е окачена железна плоча. Тя цялата е потъмняла от ръжда, има и по-тъмни петна. Долната й страна е изострена като сабя, като бръснач. По тънкия ръб пробягва слънчев лъч. Под железната плоча има широка около половин метър и дълга около два метра дъска. Тя също е с тъмни петна и е прикрепена за една ос подобно люлка-везна в детска градина. До единия край на дъската между стълбовете е поставен плетен бамбуков кош, прояден от същите тъмни петна.

 

"Това е гилотината" - продумва неразговорливиятг човек.

 

Наоколо в чашките на ярки цветя пчелоподобно перперят колибри, дочува се екот на гълъби.

 

"Тази дъска се изправя. Осъденият се привързва към нея в цял ръст, след това връщат дъската в хоризонтално положение и главата на човека се намества точно над коша с лице надолу. Глотината пада и главата отскача отсечена направо в коша. Той събира седем виетнамски глави. Може би най-леко е на първата глава..."

 

"И това в двадесети век!"

 

Човекът ме гледа учуден. Вероятно моето възмущение му изглежда патетично, а по-вероятно е да преценява колко съм отдалечен от истината за света.

 

"Гилотината е изобретение на средновековието. От двадесети век има нещо друго."

 

И той ме води към навес с извит като на пагода покрив. Там на стъклена подставка блести малка сребърна ракета. Не по-дълга от един метър, не по-дебела от десетина сантиметпра. Тя е като детска играчка и понечвам да я погаля.

 

"Такива ракети се изстрелват през продължителните въздушни бомбардировки. При оглушителните тътени, при развихрените пожари. Избухват на двеста-триста метра над земята и от тях с взривна сила се разпръсват малки двуостри иглички, които конусообразно покриват определено пространство. Игличките леко се забиват в обхванатия от ужас и напрежение човек и той не усеща мигновеното убождане. Засегнатият не получава сигнал за рана нито от бомба, нито от кръв. И не се лекува. Но след известно време умира от емболия. Това оръжие е предназначено да убива мълчаливо и със закъснение ."

 

Вече не мога да кажа нищо. Представи за смърт се натрупаха в мене повече, отколкото мога да понеса. Протягам за сбогом ръка на неразговорливия човек. Той досега си държеше ръцете в джобовете на ярко скиорско яке - кръпка от помощта я на Швеция, я на Канада. Подавам ръка и забелязвам в очите му колебание. Все пак изважда десницата си от джоба на якето - и поставя в дланта ми нещо като дънер. Няма пръсти на ръката си.

 

"Прощавайте, аз не мога да се ръкувам като хората. Нали виждате..."

 

"Виждам...От войната, нали?"

 

"Тук всичко е от войната".

 

"Трудно ми е да говоря. Не зная какво да ви кажа".

 

"Трябва да ви обясня. Моите ръце са също част от музея, нещо като експонати. Аз бях осъден на тригодишна смърт".

 

Той разказва:

 

"Присъдата започва да се изпълнява незабавно. В тигровата клетка слизат винаги двама - пазач и лекар. Палачът отсича първата става на малкия пръст, а лекарят намазва с лекарства раната и я привързва. Когато позарасне, двамата идват отново. Палачът отсича втората става, лекарят я лекува. Четиринадесет посещения за пръстите на едната ръка. Още четиринадесет за пръстите на другата. Тигровата клетка е килия, изкопана като гроб в земята, решетката е отгоре, никой досега от тигрова клетка не е успял да избяга... След ръцете палачът и лекарят почват пръстите на краката. По същия начин. Осъденият може да живее без пръсти. След това отсичат китките на ръцете, след това - ръцете до лактите, краката - до коленете. Живее се... Отрязват ръцете до раменете и обреченият на смърт още не умира. Краката - до таза. Времето тече, наближава третата година. В последния ден на последната трета година изскубват езика на осъдения. Тогава палачът идва сам, защото няма такъв лекар, който може да превърже език. И човекът умира най-после. От кръвоизлив. През раната на езика изтича останалата му кръв. Казват, че и кръвта от сърцето. Изчислено е точно. Вековен опит. В последния ден на третата година... Мои другари загинаха така. За мене времето стигна да ми отрежат само пръстите на ръцете".

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]