Възречени от Манастър

Никола Инджов

 

Десета глава

 

 

Цигански катун кръжеше около Мъгленик и в ранния следобеден час на връщане от училище момчиловите деца донесоха при чешмата голяма лъжица от липово дърво и лодчица-играчка, издялана от борова кора.

 

- С какви пари купихте от агуптите лъжица за качамака? - попита строго Момчил.

 

- Пари не сме давали, дадохме си поничките, че циганчетата били много гладни.

 

- Гладни са, че татковците им не работят! - подхвърли Вълкан Камиларина, а в това време пристигна граничарската джипка. От нея изскочи граничният офицер и след него петима катунари, направо военнопленници. Те наплашено се скупчиха при чешмата, бяха рошави и небръснати, но панталоните и ризите им, макар и опърпани, миришеха на чисто.

 

- Виж ги, Момчиле! - помоли го офицерът и се отдръпна настрани.

 

Момчил приближи катунарите и застана пред един увехнал на лице с още по- увехнал перчем. Момчил бе доста по-висок и як, та оня се смали още повече.

 

- Погледни ме!

 

Циганинът вдигна плахи очи към него, Момчил се взря и отсече:

 

- Не е той!

 

Катунаринът въздъхна облекчено, а Момчил намести погледа си в очите на друг. Позабави се и изговори пак:

 

- Не е той!

 

И останалите трима той огледа по същия начин, и за тях изрече същото.

 

Офицерът изкомандува на своите мирновременни военнопленници:

 

- Я си дайте паспортите да ви запиша аз имената, граница е тука, а не катун!

 

Катунарите се бръкнаха и подадоха паспортите си на офицера. Той прочете високо:

 

- Асен Асенов Асенов! Кой от вас е Асен?

 

Те се смълчаха смутени.

 

- Да не е краден документа, ей? Кой е Асен?

 

Един от катунарите попита:

 

- Може ли да надзърна в паспорта?

 

- Надзъртай! - разреши му офицерът озадачен.

 

Оня се взря и рече:

 

- Аз съм Асен Асенов Асенов.

 

- Каква е тая работа? - зачуди се граничарят. - Следващият! Марин Маринов Маринов, кой е?

 

Настъпи същото смущение.

 

- Чакай, чакай! - намеси се Момчил - Те не си знаят новите имена. Асене, ти кой си?

 

- Хасан.

 

- Турчин ли си?

 

- Катунарин съм.

 

- Нямаш ли циганско име?

 

- Хасан беше.

 

- А преди Хасан?

 

- Майка ми викаше Цанко, ама като ми вадиха паспорт преди казармата, писаха ме Хасан. Казаха, че вече няма цигани, няма мигани...

 

- Марине, ти как се казваше по-рано?

 

- Кога по-рано?

 

- Да речем, лани по това време.

 

- Лани бях Мюмюн.

 

- А по-рано?

 

- Помня ли, ама не бях турчин.

 

Офицерът им върна паспортите и ги навика:

 

- Бегом и повече да не съм ви видял насам!

 

Успокоено и лениво катунарите се отдалечиха от чешмата, а Момчил се обърна към офицера:

 

- Тия катунари са занаятчии, те не крадат!

 

- Не крадат, ама петела на заставата изчезна!

 

- Не са те, нали им видях очите.

 

- Кой може да е?

 

- Смъкни ми един крагуй да го погледна аз! - засмя се Момчил и посочи нагоре. В прозрачното предесенно небе на Мъгленик се виеше голяма птица - и нямаше нищо друго.

 

Старците и баба Бяна изпратиха от Мъгленик Нестор Абрашев с думи като от песен за слядно хоро:

 

- Два пътя имаш, един брат! Идвай, додето от Манастър прорастват корени! Чувай се, че без тебе и нас ни няма!

 

- Ще идвам, разбира се, - каза им Нестор Абрашев, а предчувстваше, че когато и да дойде, все някой от тези хора ще е изчезнал от чешмата, от разтворените порти, от усоето.

 

Очите му уж се сбогуваха с Мъгленик, а не можеше да отмести поглед от гробището между двете гранични мрежи. При следващото му посещение спокойното човешко землище щеше да е пораснало поне с една могилка, а спомена за старото село - смален до незабележимия светлик на нечий последен живот. Живот, заченат в Манастър, изтлял в Мъгленик.

 

Да, манастърците отдавна не се раждаха в Манастър. Момчиловите деца бяха избабувани в районната болница и за родно място им бе посочено градчето под Звезден. Но когато Момчил ги питаше пред гостите "Какви сте вие, дичинки?", те отговаряха гордо: "Манастърци!". Свила и Камен с детска искреност и прозорливост възприемаха Манастър като отечество. Те още не разбираха, че беломорското отечество на българите съществува единствено в пределите на някой престарял или смахнат на вид човек. Нестор Абрашев пресмяташе колко манастърски поколения са родени по разпилени из цяла България села и градове.

 

Към края на двадесети век Манастър бе навсякъде и никъде.

 

На изпращането бе дошъл и дядо Хасан.

 

- На добър час, чедо, дано те лош народ не срещне! - изрече той на Нестор Абрашев и притаена светлина споходи брадясалото му лице.

 

- Разшени се дядо, видя ли? - прошепна Момчил, а Момчиловица подаде на Нестор Абрашев божур като сноп. Свила и Камен се усмихваха на чичо си щастливо, непредусетили още в Мъгленик измамните повици на широкия свят.

 

- Вземете за из път! - говореха един през друг изпращачите и трупаха в ръцете на пътниците шишета с дрянови, дюлеви и гроздови ракии, месали с манастърски клин и овча пастърма, торбички с фасул, орехи, чесън...

 

- За три часа път толкова храна... - дърпаше се Нестор Абрашев, а Момчил му обясняваше:

 

- Такъв ни е обичаят, брате, на пътника път, ама и хляб!

 

... И пак видяха Мара от Чобанкьой. Тя яздеше по голия бряг на язовира. Къде ли отива, попита се Нестор Абрашев, след като селата бяха потънали под зелените води?

 

- Свирни й, Несторе, свирни й да ни види. Искам да я питам нещо! - проговори изведнъж стихналият Вълкан Камиларина.

 

Нестор Абрашев натисна клаксона и Мара от Чобанкьой обърна глава към шосето. Вълкан Камиларина размаха ръце и жената подкара коня си към спрелия на самата язовирна стена автомобил. Докато приближаваше, Нестор Абрашев все още я възприемаше като видение на родовата памет. Но изпод копитата на коня се ронеха камъни, жената се взираше с присвити очи в двамата манастърци - и всичко това бе свидетелство за жив живот.

 

- Не са ли умори, Маро, кон да яхаш! - усмихна й се Вълкан Камиларина.

 

- Ти коня питай, Вълкане, че седемдесетгодишна баба ни умора я хваща, ни отмора! Този момък чий е?

 

- От Абрашевците.

 

- Не знаех, че има още Абрашевци на тоя свят.

 

- Абрашевци има.

 

- Аз по знам кои ги няма вейке. Ей под тоя вода знаеш ли колко села отидоха?

 

- Нищо ли не остана?

 

- Остана...Какво чух и записах. Масали, маанета, джумбуши. Турски села, но не за Турция е записаното. Хайде, сбогом, че мене още едно село ме чака додето не е потънало и то под язовира!

 

- Чакай, питам те нещо, дето никой не съм питал, пък ако някой знае, ти знаеш...

 

- Питай...

 

- Като бягаха от язовира хората, черковните книги взеха ли?

 

- Взеха ги.

 

- И къде ги отнесоха?

 

- Ами кой където отиде да живее.

 

- На много места ли се пръснаха?

 

- Много села бяха.

 

- Сполай ти, Маро! Сбогом! - промълви Вълкан Камиларина.

 

Мара от Чобанкьой пришпори коня си и потъна в планината. Нейните пътища бяха други, макар и тя да събираше праха и пепелта на отминалия свят.

 

- Какво не ти дават мира черковнит е книги? - попита Нестор Абрашев.

 

- В черквите на тия села манастърските камилари са носили книгите от манастърските черкви като горяха турците Манастър. Да ги спасят, пък не потънаха под водата книгите, потънаха сред непознати хора. Кой ще ги прочете? То манастърски очи трябват, за да проумееш приписките в тия книги. Приписките говорят в тях!

 

След силенските пчелини поспряха да пийнат вода от чешмата при кръстопътя, който военните секретно обозначаваха като Голямата звезда. В сянката на стари брястове отдъхваха работници по ремонта на шосето.

 

- Добра стига, нашенци, - обърна се към тях Вълкан Камиларина, - гладни негладни, заповядайте на тракийско ядене!

 

Разчупиха манастърския клин - баница с ориз и кайма. Развиха месалите и в един се оказа печен петел, а в друг - кюфтета от странно на цвят месо.

 

- Трябва да е от някакъв дивеч, нали? - предположи Нестор Абрашев.

 

- Нито е мечешко, нито е глиганско. От такова месо стават най-хубавите кюфтета, но по нашите краища то е кът! - продума Вълкан Камиларина.

 

- Да не би да е сърнешко?

 

- Не, стриковото, за тия кюфтета ти питай нас, камиларите! Пърлешки кюфтета са! Едно време, щом се омагарчеше магарицата на кервана, нямаше как да водим с катерите малкото. Колехме го, кълцахме месото едро-едро, сетне го омисахме с лозенградски мерудии. Бе, стриковото, един каблик кюфтета излизаше от едно пърле!

 

И като помисли малко, добави:

 

- Най-напред се отказахме от камилите, ре, сетне от магаретата. На, и в Мъгленик не им трябват...                                                                                   

 

- От кои села сте? - попита Нестор Абрашев работниците.

 

Обади се възрастен мустаклия, забраден като едновремешен жътварин със шарен ръченик:

 

- Сега сме от Кавалово, от Български лък, от Топола, от Чутурите, от Пастир, от Врисово...

 

- Че преди откъде сте били? - не се стърпя да подпита Вълкан Камиларина.

 

- Преди бяхме... - въздъхна забраденият, - абе, нека всеки да си каже! Ние сме оттам, откъдето са татковците ни и дядовците ни!

 

- Така е, Несторе, - обади се Вълкан Камиларина, - аз татковците и дядовците им по щу познавах отде са? Иде ли от Хаджилар, мириса на лахуть. Иде ли от Кушланли, мириса на чинца. От Сачанли ли е чувякът, на мях мириса! Калайджидеренецът мириса на гюл!

 

Работниците се разшумяха. Нестор Абрашев дочу имената и на други села, каквито нямаше наоколо - Доганхисар, Булгаркьой, Мерхамли, Дервент, Еникьой...

 

- Има ли бежанци от Манастър?

 

- И манастърци има, то тукашни хора няма! - подхвърли някой.

 

- Той дума на енкас, ама така си е, де! - добави забраденият.

 

Попътните села по левия бряг на Марица изглеждаха другояче в сравнение със селата в оная слънчасала долина към силенските пчелини и язовира. Къщите тухлени, дворовете - пет-шест декара, направо чифлици. Освен това на левия бряг никъде не се виждаха шарени цигански махали и чергарски катуни, а младите хора като че ли бяха повече от старите. И всички с просветлени издълбоко лица.

 

...Божурите не увехнаха до Светулка. Корцан си беше там, под препарирания орел в училищната стаичка, когато Нестор Абрашев прекрачи прага с радостен възклик:

 

- Ето ти и манастърското цвете! Брат ми Момчил май прескочи през границата заради божурите!

 

Корцан разтвори хербариите, а Нестор Абрашев неочаквано почувства, че Мъгленик не оставя душата му. Няма да се видим повече, няма, прошепна на себе си той. Най-рано догодина да намине натам, останалото не изричаше, защото бе манастърец и останалото се разбираше без думи.

 

Никой не е в състояние да прозре пришествието на смъртта, дори и великият учен, който до последния импулс на сърцето си диктува на своя асистент възприятия и наблюдения. Манастърците се отличаваха с първични характери, но изпитваха ли първично влечение към смъртта като към живота? Мъгленишките старци не можеха да забравят преживените в Манастър години. То бе тяхното отдавнашно, почти мъртво време, което те смятаха за по-значително и по-съществено от днешното живо време в Триречието. Може би заради Инджето от всяко поколение, може би заради камиларската звезда Керванджийката над всеки един, може би заради песните, които нареждаха сами за себе си на Великден и Димитровден. Но между баладата на Кера Манастърката за юнака, който хранел къръгуй, и простодушните думи на баба Бяна "Нам си стигаше кукувичката напролет, ага закукаше..." също имаше някаква загадъчна морална бездна. Нестор Абрашев я долавяше интуитивно заради особената противоположност на нрав и въжделения. В психологията на манастърците са вродени мъжество и народностно достойнство заедно с крехка чувствителност към природата. Коя склонност им бе вдъхнала българска свяст като душа човешка?

 

Кера Манастърката дойде да поразтреби училищната стаичка и чак когато Корцан си излезе, попита:

 

- Какво ми носиш от Мъгленик?

 

- Слушай една песен! - отговори Нестор Абрашев и извади малкото магнитофонче. Преди да тръгне мелодията се долови струята на мъгленишката чешма, неповторимия повей на здраченото усое.

 

- Голямо пиле хвърка! - проговори тя, като се вслуша. Наистина се бяха записали и крилете на птица, която там прелетя ниско над тетрата, а имаше и жужене на пчели.

 

- Балкански яр е, нели, тая пчела е дива!

 

Всъщност Мъгленик за нея бе място, откъдето в паметта й идваше пукот на комитски пушки, звук на ятаган, ударен в човешка кост, писъци на деца и жени.

 

- Не е Мъгленик, - продума тя - не се чува гласа ни на Маджара, ни на Руси войвода!

 

- Мъгленик е, чуй, идва песента на брат ми Момчил!

 

Тя затвори очи и се заслуша в песента за Искъра.

 

И Кера Манастърката догодина няма да я има, помисли си Нестор Абрашев като съзерцаваше как по лицето й подобно лунна светлина приижда старчески унес. Ще му изпратят телеграма, той навярно пак щеше да бъде на друг адрес, щяха уж само него да чакат, а той нямаше да може да дойде... Съзнаваше, че такива мисли се пораждат от обикновеното предчувствие за смъртта. В края на краищата, за оставащите живи всеки човек умира, а днешното време твърде често напомня непредотвратимото. На самия Нестор Абрашев няколко пъти бе му се бе случвало да усети някакъв случаен ден като последен. Неведнъж сърцето му отекваше по-еховито и неведнъж долавяше пулса на живата бръчка през челото си. Негови връстници свършваха така и нерядко при завръщане отдалече съзираше ликовете им по некролози, разлепени на най-оживени улици.

 

Той сподели с Корцан една вечер тия свои разсъждения, после добави:

 

- Има обаче и необикновено предчувствие за смъртта.

 

Корцан го слушаше, но той млъкна и се вглъби в себе си. Защото необикновеното предчувствие за смъртта бе именно там, където търсеше смисъла на своя живот - възвръщането на Манастър в съзнанието на съвременниците. Стамо, летописецът с дивита, бе отминал по своя път безвъзвратно. Така Нестор Абрашев се оказа последният манастърец, който бе в състояние да проумее трагедията и да възроди нейната същност не просто като родов спомен, а като исторически народен опит. И точно когато повярва в предопределението си, започна да се страхува, че смъртта застрашава тази тиха идея, която без него нямаше кой да продължи. Той бързаше, когато перото му скърцаше в странническия бележник. И не защото в книжовната работа изглежда, че славата е всичко, към което се стреми човекът с дивит. Малцина проникваха в истината - перото бърза, за да изпревари смъртта.

 

Триречието го бе привлекло, когато почувства, че предназначените да бъдат изпълнени с увереност зрели години не му вещаят добро бъдеще. Nel mezzo del cammin di nostra vita той разбра, че нищо от това, което искаше да постигне, не се осъществява. В един момент се усети повален от негодници и доносници, и този момент можеше да продължи фатално дълго, ако не беше го обхванала идеята за Манастър. Тръгна назад към миналото, защото негодничеството и доносничеството напредваха и достигаха срамен разцвет, приспособени към обществото като самостоятелна и независима власт. Много врати пред Нестор Абрашев се затваряха и много предишни приятели го отбягваха. Знаеше, че животът е напред, обаче му трябваше опора в миналото. Вярваше, че миналото съдържа безспорните образци за поведение на личността.

 

Но когато реши да проучи кои бяха и какви бяха хората преди него, повечето от носителите на манастърската памет бяха отишли в безмълвието.

 

Преди да падне възнак с разкъртено от инфаркт сърце, майката на Нестор Абрашев бе успяла да разкаже, че дядо по нейна кръв Вълчо Георгиев Чанчеров е роден през 1862 година. Зидар от Димитровден до Петковден, камиларин от Петковден до Димитровден като повечето манастърци. И сподели със спокойно примирение тя: "Той доживя да умре в Светулка през декември, 1934 година. След десет месеца родих тебе и чак тогава свалих черния чембер. Местните хора ни се чудеха, че манастърската жалейка трае, докато не дадем живот на някой нов манастърец. И за баба ти жалеехме така. Тя се казваше Злата Павлова, бе родена през 1868 година о в Манастър, и бе съсечена през август 1913 година също в Манастър. Когато башибозукът тръгна от изгорелия Манастър да пали Сачанли, намерихме я по стръмното към Владикув гроб, искала е там да се спаси. Беше я разпорил с ятаган един молла и още стоеше разкрачен над нея, бършеше с пояс ятагана. Пък тя държеше в шепи червата си и се силеше да продума нещо. Но идеше друг башибозук и ние, децата, притърчахме под хвойните, под хвойните - и към България. Там си остана баба ти Злата..."

 

Майчин прадядо му бил Георги Стоянов Чанчеров, майчина прабаба - Кера Митрева. Те са родителите на майчиния му дядо, а родителите на майчината му баба дошли от някакви каракачански колиби и пак натам отишли, без да оставят спомен за имената си дори. Били са родени приблизително около 1830 година. Нестор Абрашев предполагаше, че далечните му предшественици по майчина кръв са догорели преди времето, за което Вълкан Камиларина подпяваше понякога хороводна мъжка песен:

 

Българе глава дигнали,

българе и комитету,

със царя бой да са бият...

 

Преди този бунтовен порив смъртта на много манастърци не се е запомнила, тъй като и животът им е протекъл незабележимо за село без летописци.

 

Баща му бе по-точен в родословната хроника, защото на стари години започна да описва преживелиците си в една ученическа тетрадка. "Няма никой при мене, на кого да кажа какво е било?" - оправдаваше се той, щом Нестор Абрашев го задяваше шеговито отец Паисий ли е решил да става. Той така и свърши с тетрадката в ръка, поразен от мозъчен удар. Намериха го съседи на пейката пред стихналата му къщичка като да е заспал на припек. В тетрадката Нестор Абрашев прочете отговора на въпроси, които му бе задавал много, много късно - едва когато усети бездната в миналото на манастърци.

 

Баща му говореше чудатите езици на Триречието - арнаутски дюлгерски, шпаньолски търговски, димотики рибарски, заптийски турски и камиларски арабски. Бе усвоил гръцко писмо и четмо като войник по Смирна и Солун в батальона на капитан Георгиус Папандреу. Тетрадката бе изписана с овални класически букви и Нестор Абрашев я разчиташе, като си припомняше една-две светски срещи с днешния продължител на името на военния командир на баща му.

 

Ето какви биографични сведения имаше в тетрадката:

 

"Дядо ти от мене е Вълко Инджов Абрашев, роден на 13 май 1857 година в Манастър, Западна Тракия. Тогава цяла Тракия беше под турско робство и я видях свободна чак през балканската война. Само три месеца свободна за толкова дълъг български живот! Не питам защо България изостави Манастър, но питам защо ние, тракийците, надживяхме свободата? Сине, тогава башибозукът обкръжи селото. Отбранявахме се лудо, боят продължи един ден и принудихме турците да отстъпят. Но след техния петък пак се върнаха, и не бяха накървен башибозук, ами бяха две хиляди войници. Стара войска, от непобедените при Одрин, тръгна срещу Манастър. Раниха лошо дядо ти и понеже не можа да се надигне, турският капитан лично го надупчи с касатурата, ножа на пушката. Фесът му подскачаше на капитана, когато забиваше касатурата в месата на дядо ти.

 

Баба ти от мене Тодора Иванова е родена на 17 септември 1862 година. Тя видя смъртта на дядо ти, то кой не я видя, сетне се разболя и почина от глад и страдания през същата 1913 година.

 

Леля ти Златка Инджова Абрашева беше родена на 5 октомври 1978 година. При съсипването на Манастър и съпругът й Коста Сабрутев бе лошо ранен, та не можа да избяга от санкартията, дето го събори куршум. Санкартията гореше и Коста гореше още жив. Кака Златка след тая гледка се разболя и умря същата 1913 година. Аз тогава тръгнах с комитите, две години спяхме на хвойни и като мечки бъркахме в хралупите за див мед. Върнахме се в Манастър, там нямаше турска войска, имаше гръцка власт. Така ми се случи - от комитлък на войниклък...

 

Прабаба ти от мене Злата Николова е родена на 23 февруари 1828 година и е починала на 3 септември 1870 година. Прадядо ти от мене Никола Инджов Абрашев е роден на 14 ноември 1817 година и е починал на 19 ноември 1865 година.

 

Нашият корен е от Манастър и другаде корен нямаме. Всички преди тебе сме живели под турско робство, всички! Нашето име Абрашевци турци са ни го дали, защото сме светлокоси и светлооки, какъвто си и ти. Ние с майка ти двамата сме акрани, родени и двамата през 1898 година"

 

Това бе хроника на стеснителна памет, тя не проникваше отвъд 1817 година и никой никога няма да узнае колко Абрашевци и колко Чанчеровци е имало на света преди днешните. На Нестор Абрашев му оставаше да направи някои заключения за съдбата на предшествениците си, отредила му потомствената жива бръчка през челото. Тези заключения се определяха от две неизбежни и постоянни величини, единствени за отминалата епоха - робството и свободата. И от нетленно видение на ужаса - молла с ятаган и капитан с касатура...

 

Първото поколение, за което Нестор Абрашев научи някои смълчани подробности, не е познало свободата и подтика към свобода. "Били сме хора от трите синджира роби" - пишеше в тетрадката баща му. Последното поколение, живяло в Манастър, по обърканата историческа логика на събитията в Триречието е станало изкупителна жертва на българската военна победа при Одрин. Следва разореното поколение, принудено да изостави Манастър и да пренесе родовата кръв из бежанските селища на България. По ония малки градчета баща му скиташе след хляба си и там Нестор Абрашев осъзнаваше, че расте без дядовци и баби.

 

Трудно бе на Нестор Абрашев да разпознае своите предшественици в приписките по черковните книги, в песните от Манастър, в записките на Стамо. Освен Инджето, син на всяко време, камиларите на Патриарх Евтимий бяха изпаднали от епичните възпоминания. Например целият род Левкосиеви сякаш бе свършил приживе, защото на последното поколение от деветнадесети век всичките им осем деца били женски и снажните едрогърди дъщери при задомяването си приемали имена и прякори от мъжките фамилии. Манастърци сякаш не се замисляха над странното преображение на родовите имена. При живи хора имената изчезваха, при мъртви се появяваха. След клането при Мъгленик от Мурджевците и Вринговците не бе оцелял никой, но имената им се появиха подобно кървави белези в приказливите спомени за погрома. Родословията бяха заплетени и от друго. Единствени непотурчени българи на оня планински склон на Триречието, манастърци са престъпвали в немалко случаи божествени канони и християнски традиции. Особено когато се събираха вдовци и вдовици. Самият Нестор Абрашев бе рожба на такъв спасителен брак между трети братовчеди. Родителите му се бяха събрали в хаоса на бежански живот, за да се крепят един друг - двама несретници, останали край непознато море. В мрачно безлюдие бяха изстрадали гонението от родното място и разорението на Манастър, в отчаяна самота бяха преминавали един през друг с инстинкт за самосъхранение. Така Абрашевският род се бе продължил като при евреите...

 

През последните вечери в Светулка Нестор Абрашев проумяваше нещо, което никой от живите манастърци не приемаше. Той говореше, че Манастър дори и да не беше съсипан от пожара и ятаганите, щеше да рухне по други причини.

 

- Отечеството, отечеството се въздигна в други посоки! - твърдеше той в тихи препирни с Корцан - Не виждаш ли, че все повече нематериални неща се превръщат в отечество...

 

Корцан не разбираше такива есеистични изрази. Нестор Абрашев му внушаваше, че в края на двадесети век е безсмислено да се прекрояват границите. Манастър е обречен да съществува завинаги зад южния предел на България, и ако манастърци си бяха останали в старото село, щяха да живеят живот между чуждокръвни села и градове. Както е било по турско. И навярно битието им щеше да напомня праисторическото поселище на светулченския Владикув гроб. Те щяха да си останат българи наистина, но свити в своята люлка, изродени без прилива на друга кръв. Всъщност не затова ли поколенията на прадядовците и прабабите му имаха средна продължителност на живота около петдесет години? При оня здравословен слънчев въздух в повея на чисто море и още е по-чист балкан, при оня първичноразумен камиларски бит, манастърци би трябвало да са столетници. А те, преживели дори чумата, са умирали преждевременно...

 

Манастър се спасяваше чрез Светулка - това бе истината, до която достигаше Нестор Абрашев. Той вече знаеше непоколебимо, че родината в човека е по-необятна от родината в пространството! В пространството родината може да се загуби, така бе станало с каменния Манастър. Страшно е, но е още по-страшно, ако родината престане да съществува в човека, ако изчезне от него или ведно с него. Дано новите манастърци я съхранят, защото за такава мисия други хора вместо тях на тоя свят няма да се намерят...

 

Лятото в Светулка узряваше, когато с миньорския автобус пристигна млад мъж, наконтен, но не наперен. Той не носеше багаж, но мъкнеше детска количка, а в количката шаваше няколкомесечно бебе. Биберончето му се топеше в устата, ръчинките му шареха по гиздави залъгалки. Младият мъж се поогледа и подкара количката уверено през селото.

 

- Найде се дятето, нели? - подхвърли вечерта Кера Манастърката.

 

- Кое дете?

 

- Дятето на оня пъп!

 

- Ах, да! - сети се Нестор Абрашев.

 

- На оная жена врачанка било, знаех си аз.

 

- Как така нейно?

 

- Тя имала мъж във Враца, ама техните не я давали. То сега кой пита, ама майка й със слабо сърце беше. И гледай, родила детето, пък го оставила мъжа да го гледа, та да не стресне майка си. Пък майка й в това време си отиде. И на, дойде дятето, дойде по наш манастърски обичай - умре ли един, друг да се роди.

 

- Значи, светулченце...

 

- Наше си е, манастърче е.

 

Нестор Абрашев не усети в гласа й укор.

 

 

 

Змеят си тръгна от Светулка преди Нестор Абрашев и за довиждане се разприказва:

 

- Кое царство можеше да побере под короната, да вмести в дворцовите представи за народ хората от Триречието? Какво е Триречието, маладой мой друг? Малка България, малка Гърция, малка Турция. Навремето след разгрома на отряда съм се крил под калпак, под фес, под гугла, тоест, с българите българин, с турците турчин, с гърците грък. Случвало се е в някоя яташка салма да се съберем с гръцки партизани. Деляхме траханата и мечтаехме за победата. Разумеется, ние тогава се чувствахме войници на една и съща борба, ние вярвахме, че окончателната победа на човека над миналото идва чрез съзиданието, не чрез разрушението. Но моето поколение всъщност си остана поколение на разрушители, поколението на ония гръцки партизани - също. Но как продължи борбата ни, маладой мой друг? Гръцките партизани тръгнаха от планините на юг, към крайбрежията и островите. Имаше един поет, казваше се Аргирис. Той бе набучил здравец в цевта на карабината си и ми каза за сбогом - Змей, карабината ми трябва само колкото да занеса здравец на мама!... Мина не мина време, една и съща, една обща победа доведе като резултат границите да се завържат на възел именно в Триречието. И се развързаха само веднъж, и то в най-строга тайна - когато ги отворихме за същите хора. Те се спасяваха на наша територия след като победата им бе отнета от предателството. И помня, че носеха много оръжие, но празно. Тогава видях пак Аргирис. Змей, ако имах още един куршум, той щеше да е за мене! - все повтаряше той. Гърците останаха да живеят в Триречието, почти всички се задомиха и живяха каквото живяхме ние. Умираха тук, а ги погребваха по родните им места. Заради Гърция бяха станали изгнаници, и заради изгнанието Гърция приемаше праха им в недрата си. А манастърските гробища са извън Манастър - или Манастър е извън манастърските гробища... Ние поизместихме малко рубежите, но пък така ги усилихме, за да запазим победата, че кръв потече от сърцата на хората. Манастър остана оттатък, но не е един Манастър. Виж, междите на кръвта не съществуват, хората се преливат едни в други по цялата земя, камо ли тука? Аз не зная някъде да съществува еднонационална държава, и арийците силом не я постигнаха. В първите години след победата бях граничен командир, познавах Триречието, мене ме познаваха. Тогава нямахме много техника, пък и постовете бяха нагъсто. И какво? Колкото пъти минем на оглед по пресния сняг, толкова пъти откриваме човешки следи. Кои бяха тези нарушители, чудехме се, как се промушваха, та ни нашите, ни отсрещните стражи ги усещаха? А то какво се оказа? По Васильовден, по Ивановден, по Атанасовден роднините от три страни си ходили на гости, понеже ние и родовете бяхме разпарчосали с границите. И си знаехме, видим ли следа, хайде към поредния именник. Влизаме в къщата му, разумеется, седят и пят ракия хора, дето не си виждал насам. Дошли незаконно през границата, пък никакъв страх нямат. А бе на вас кой ви разреши, питаме, а те си седят кротко, отвреме-навреме някой рече - бе, ние вейке си отиваме, командире, седни да се чукнеш с нас! Така беше. Ние продължавахме да живеем като войници, народът - като народ. В края на краищата аз разбрах, че в Триречието понятието за неприкосновеност на територията е по-различно отколкото във военните устави. С това свърши и службата ми по границите, преместиха ме в София, нали знаеш как - свалиха ме чрез издигане. Но умът ми е все тук, защото и младостта ми премина тук. Мисля си за друго. Граници има, те са наистина непреодолими, но са граници вътрешни, в душата на човека. Нали така са устояли манастърци - пазили са българската си свяст. Така са устояли и гърците, и турците. Проблемът на миналото не е в националната твърдост, проблемът е в насилието над националното съзнание. Но пак ти казвам, все още няма такава държава, която да закриля малцинствата без да ги претопи. Такава държава няма, има такава идея...

 

Този монолог на Змеят бе едно неочаквано откровение и Нестор Абрашев почувства, че заеква и като не говори. Осъзнаваше, че не е самотен, че в помислите за отечеството човекът не може да остане самотен. Може да изгуби говора си, но да остане самотен - не!

 

Змеят продължи:

 

- Именно в Триречието, маладой мой друг, аз мога най-ясно да си представя какво е родина в пределите на човека! Ето затова никакво царство не можа да побере тоя народ, ето защо царете го предаваха и продаваха, разместваха го от Струма към Еркене, от Буругьол към Анадола, към Мала Азия, към островите. Този народ може да го побере една идея и това е нашата идея!

 

Нестор Абрашев видя Змеят вдъхновен и подмладен, усети за какво го обичаха хората на Триречието.

 

- Влече ви насам, виждам...

 

- Разумеетя, отсега нататък ще идвам много по-често, - отговори Змеят, - всъщност, решил съм на стари години да се заселя тук. Вече съм подал заявление за пенсиониране.

 

- Напускате доброволно поста си?

 

- Защо, какво странно има? Отстъпвам мястото си на един строител, докато е млад и активен, а в мене все още има нещо от разрушителя. Връщам се, маладой мой друг, връщам се при младостта си, за да прекарам в размисъл края на века. И на живота ми...

 

Последният ден в Светулка напомни на Нестор Абрашев първите повеи на пролетта, когато той пристигна след белия вятър. Пак се скупчиха при Кера Манастърката около Маверовите чирози.

 

- Мезе е! - авторитетно прецени Вълкан Камиларина.

 

- За нашата ракия Маверовите чирози! - потвърди Корцан.

 

Вълюбчо му се присмя:

 

- То и за виното Маверовите чирози!

 

- Живее си Мавер в Созопол, живее си! - лукаво подметна Корцан като в отговор на Вълюбчовия присмех.

 

Вълюбчо се хвана:

 

- Живее си, ама вас, стрико, кой ви би по главата да бягате от Созопол, а? Нямаше ли кой да ви каже, че от късмета си бягате?

 

Ракията бе помътила очите на Вълюбчо и бе удължила езика му. А Вълкан Камиларинът очевидно неведнъж бе поемал този ядовит въпрос от името на всички, които седяха около дългата маса под лозницата и покрай два-три созополски чироза, предизвикали такава жажда за ракия и приказки. Той набоде мезе и вдигна вилицата:

 

- Че избягахме от морето, избягахме! Сега да ти кажа защо избягахме...

 

- Кажи де, кажи да видим какво си измислил.

 

- Бе, не се оправдавам, няма защо. Тъй. От Звезден ние направо в Светулка довтасахме, забихме кол, пък жените викат, че мястото е хубаво.

 

- Хубаво е, - съгласи с Вълюбчо, - ама Созопол...

 

- Чакай. Мястото е хубаво, одобриха го жените, ама ни накараха да идем да видим Иван и Мавер де отидоха, да ни би там да е още по-хубаво. Изорах аз с камилата тукашната мера и тогава тръгнахме с братчеда Постол. Прекосихме Тунджа при княжевската воденица и вървим, стриковото, през Странджа. Една гора, едни поляни, пък няма стръмно никъде, нека да е планина! Вечер спираме при кюмюрджиите, топлим се на кладите им, та се вапцахме и ние църни-църни. Караме през Странджа направо към Созопол два деня, за арапи ни мислеха. Таман зайде слънцето, гледаме долу под нас свети град. Созопол е, казахме си, като нищо е Созопол! Ама додето възлезем от Равадиново през Харманите стъмни се съвсем, изгасна и небето. Уж град, пък като стигнахме, и кръчмите затворени. Бре, кого да попиташ? Затиснаха ни едни улички - разпериш ръце и опираш в камень. Пък горе покривите един в друг заклещени, ни звездица се не види! Глухо! И като се мотаме така, излезли сме на края на Созопол, на скалите срещу острова, макар да не знаехме, че има остров. Ей тука заспиваме, казахме си, утре ще се оправяме, тука никому не пречим! Изморени, нели, заспали сме. По едно време като почна нещо да прави хръъс-хръъс-хръъс...И като каже хръъс, един вятър падне връз нас, калпаците ще ни издуха! Морето е, казваме си, не може друго да е, на, и гърците закепенчили къщите, и кандило не палят! Че то като живо бе, Вълкане, ръмжи братчедът Постол, че то страшно бе, брате! Скупчихме се и чакаме да зазори, пък това хръъс-хръъс-хръъс ни замая главите! Тъмно, студено, вятърът удря в калпаците...Върти се морето, уплаши се по едно време братчедът Постол, ей го отгоре се върти, вика, премазва ни, ей! Гледаме, раззаря се, пък над нас се върти нещо, хръъс-хръъс-хръъс, та и земята трепери отдолу. Разшетаха се и гърците, излезе един от дървена къща, кои сте вие, пита, дето спите като кучета? От дума на дума разбрахме, че в тъмното сме се подслонили до темеля на вятърна мелница, ни бяхме виждали, ни бяхме чували, стриковите, вятър брашно да мели. Хръсът идел от крилата й, пък ние мислехме, че морето се върти. Разбрахме на сутринта, ама страх остана у нас, така е със страха, влезе ли веднъж в тебе, остава завинаги. Гледахме сетне под нас морето синьо, равно, ама като плисне вълната в скалите, все хръс-хръса ни се счува. Страх! Да се връщаме в Светулка, решихме, там е по-хубаво.

 

- Ами Иван и Мавер найдохте ли?

 

- Найдохме ги брадясали, гръцки дрехи навлекли...

 

- Не гръцки, граждански! - обади се Вълюбчо.

 

- Граждански, де. Изправихме се ние в камиларските потури насред Созопол, се хръс-хръъс в ушите ни, та си тръгнахме...

 

- Заради един хръс! - възмутено изрече Вълюбчо.

 

- А, не заради хръса! - възрази Вълкан Камиларина - Ние какво знаехме тогава? Камили да караме и къщи да градим! Къде ти камили в Созопол! Пък къщи знаехме да градим от камене, а созополските от дърво бяха. Камене слагат само в темеля, нагоре дървения, и балконите, и чардаците, и капаците на прозорците! Че и басамаците с ограда от дърво - да не падат гъркините нощно време. Да бяхме останали...

 

- Да бяхте останали, - поде Вълюбчо, - сега щяхте да бъдете граждани, а не селяни, пък и селяни не сте като селяните, че аз съм пълномощник на село от градски тип. Първо. Второ, щяхте да сте заможни, защото къща в Созопол носи повече пари от нива в Светулка, та и от мина под Светулка! Там къщите докарват миньорски заплати, нали туристите плащат, пък тука бутай се в дълбокото и тъмното, хващай треперушката да ти разиграва ръцете още на млади години. Трето...

 

- Стига с твойто трето, знам го! - навърза се на приказката и ядно бащата на Вълюбчо, чиито ръце наистина бяха обхванати от треперушката. Болест, която се появява от вибрациите на миньорския пистолет.

 

- Като го знаеш, какво? - възрази Вълюбчо. - Ако бяхте останали в Созопол...

 

Той говореше разпалено за предимствата на живота в град, макар и малък колкото Созопол, а Нестор Абрашев виждаше как Вълюбчо се бе слял със Светулка и светулченци. Буден и работлив, той като че ли познаваше най-изтънко душата на Светулка - този град не град, това село не село. Бе примирен с жребия си на местен апостол - руган от роднини и съселяни, често хвален дори от дописниците в районния вестник, но обичан с нашенска обич, която остава без големи думи.

 

- Щом и кметския пълномощник плаче за Созопол, какво искаш от нас, нас кучета н яли!

 

- Виж какво, аз ако плача за Созопол, мога веднага да отида! Само да продумам на Змеят, и жителство ще ми уреди, и всичко! Там камилари не им трябват, ама хора като мене търсят с фенер!

 

- Бре, с фенер! - обади се баща му, - Че за какво си им!

 

- За Балкантурист! - неочаквано изтърси Вълюбчо.

 

- Келнер ти няма да станеш! Убивам те, още си ми син!

 

- Кой ще става келнер, бе, тате, аз ли? Управител на къмпинг ще стана!

 

- Те тебе чакат за управител!

 

- Мезе е! - дипломатично отклони свадата някой.

 

Така стояха под лозницата, ни селяни, ни граждани, потопени сякаш в спомена за морето, от което бяха избягали. Наистина, ако бяха останали в Созопол, щяха да се превърнат от камилари и зидари в моряци, можеха да станат и лозари. Светлината в очите им щеше да се промени неуловимо, нали очите на созополчаните, сякаш от непрестанното вглеждане в морето, са поели цвят от дълбоките сини води към хоризонта. Но никога нямаше да изглеждат потомствени созополчани, щяха да са като тия хора, които росенската мина докара към градчето, и които са някак чужди на романтичната атмосфера, особено когато потомците на Одисей прострат мрежи за кърпеж и сушене, когато на обърнатите на сухото лодки насядат хора с думи за ветрове и далечни пристанища. Но романтиката на Созопол е за лекия нрав на лятото.

 

Корцан изпращаше Нестор Абрашев до училищната стаичка и говореше на свой ред:

 

- Виждаш ли сега твоите манастърци какви са? Старите плачат за Манастър, младите за Созопол. А пък тия деца от затвореното училище не можеш ги мръдна от Светулка. Такъв е животът, кой да го разбере...

 

Светулка пригасваше в тихата нощ, Нестор Абрашев дочуваше гласа на Кера Манастърката, гласове от дворовете на заспалите къщи. Нестор Абрашев си знаеше, че лятото ще премине така - в разговори за Манастър и за Созопол, но също така знаеше, че родината се бе установила в пределите на човека и го правеше безкраен.

 

 

(Из странническия бележник на Нестор Абрашев)

 

ЕДИН ДЕН В ЕДНА СТРАНА...

 

Най-после стигам Чичен-ица, сърцето на народа мая. Указателни стрелки ме отвеждат до широк карстов кладенец, почти залят от тропическата джунгла и изрязан като око на телескоп в скалистата земя на полуостров Юкатан. Неподвижна дълбока вода тъмнее долу и аз виждам отражението си там - със сламено сомбреро на главата и около него карибски ястреби и яркочервени пеперуди.

 

Археоложка дълбачка потапя желязна шепа в свещения кладенец и измежду виденията на днешния ден измъква заедно с праисторическата тиня това, което брадат археолог очевидно очаква - обсидианови сечива, каменни плочки с рисунки като чертежи, изваяние на два обвити един от друг ягуара .

 

"Символът на плодородието! Ягуарите са в любовна поза. А ето го и Шаа, богът на дъжда".

 

"Изключителни находки, нали?"

 

"Уви, всичко това сме намирали в храмовете, бяхте ли там, в подножието на голямата пирамида при главата на змията? Ето още една змийска глава. Каква изящна миниатюра..."

 

И той чисти находката от тинята.

 

"Тогава какво всъщност искате да намерите още?"

 

"Изглежда всичко материално е намерено. Разчетени са книгите на жреца на Мани Чилам-Балам, ръкописите от Попол-вух са преведени на всички езици. Какво още ли? Нито една материална находка не обяснява свършека на техния свят".

 

"Но маите не са се свършили. Машинистът на дълбачката е от народа мая, продавачът на царевични питки е мая, около пирамидата има кръгли колиби на маи..."

 

"Да, кръгли, със сводест покрив от палмови листа. И облеклото им е запазено, особено при жените. Бели везани фусти, мъжете носят престилки... И все пак това е свършен народ, той е изгубил своите изумителни предишни познания по астрономия, геометрия, математика. Утре е двадесет и първи септември. Елате по изгрев слънце при голямата пирамида. Ще продължим разговора си там".

 

По изгрев слънце на двадесет и първи септември съм при голямата пирамида. В мига, когато слънцето възлиза над джунглата, на пирамидата се очертава тялото на огромна змия и се съединява с каменната глава в подножието. Илюзията е съвършена. Цяла в златно, змията зигзагообразно се спуска от върха на мистичния храм и сякаш се движи надолу. Оживяват и птичите пера по нея, защото това е каменно изваяние на бог от планетата Венера Кецалкоатъл - Пернатата змия.

 

Археологът, очарован и той от вълшебното превъплъщение, ми обяснява:

 

"Само на двадесет и първи септември и на двадесет и първи март, в двата годишни мига на равноденствието, змията се появява така. Очертава я сянката на стъпалата. Ето го видимото свидетелство за познанията на маите!"

 

"И все пак какво очаквате още от тоя кладенец?"

 

"Вижте, аз се боя от историята. Боя се, че историята може да фалшифицира произхода на тези находки. Историята свързва появата и изчезването на майската цивилизация с посещения на извънземни, нали и богът Кецалкоатъл е от Венера... Аз търся череп, аз трябва да намеря поне един човешки череп, за да докажа реално земно минало. Минало, което е било, а не което ще бъде..."

 

"Защо черепът е доказателство?"

 

"Защото свидетелства за съществуванието на човешка памет".

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]