Възречени от Манастър

Никола Инджов

 

Първа глава

 

 

Когато стигаше в Светулка, Нестор Абрашев още издишваше въздуха на далечни земи и като се пременяше, обличаше риза, прана наскоро в случаен попътен хотел. Кера Манастърката се смайваше:

 

- Каматен лелин, те там с помада ли сапунисват? Чакай да ти опера ризата, та на сняг да вейне от нея!

 

Тихи страннически радости го обземаха, щом усетеше в ризата си вятъра и дъжда на този край, щом по обувките му се утаеше праха на Триречието, щом в ухото му се наместеше гласът на чухала.

 

А цяла нощ невидимата птица пя над еховит каменен чучур. В скитническия сън на Нестор Абрашев се наливаха и напева на водата, и ромона на чухала. И мирис на подранил риган, полъхнал откъм подивелите ливади. През деня те му се видяха зеленикави и синкави като тънки езера, прелели по стръмното към сливена на трите реки и отвъд - към Бялото море.

 

Събудиха го припрени стъпки под прозореца. Стори му се, че жена със стомна на рамо отмина между жълтите дрянове. Тя не оставяше следа по пътеката, но подир нея моравозелената тетра леко и вятърничево се вдигаше и той не бе съзрял жената, а бе доловил повея от нейния утринен вървеж. Но още когато хребетите заприличаха на нащърбен олтар и дъждовно облаче - като стомна на нечие рамо - се полюшна пред слънцето, смутно в тази висока земя Нестор Абрашев почувства присъствието на жена праматер...

 

Селото бе кръстено Светулка от монасите в манастира под ореховите гори, записали го с българско име в кондики и жития дълго преди царския указ. Те очевидно бяха последвали примера на учителя Станчев от недалечния град при каменния мост с двадесетте свода. Той още по турско внушил на населението да нарича своя кръстопътен град с името на нежната свила, чудодейно източвана от копринените пашкули...

 

 Така в говора по сборове и пазари, по черкви и училища повечето селища възвърнаха предишните си названия като спомен за отколешните български средоточия по Триречието. Мержелееха се скупчени около брястове и тополи села близнаци - Меден кладенец, Овчи кладенец, Бял кладенец. Проблясваха покрай бързеи и вирове поселища от сиромашка черга, наречени като на подбив Царьова ливада, Мамнишка ливада, Еньовденска ливада. Зидани с камъни от предишни кули и стени, надигаха се над стръмни поляни и криви ниви опустяващите на свой ред Бяло градище, Вълче градище, Крумово градище...

 

И Светулка, мислеше си Нестор Абрашев, навярно е име, възстановено по същата логика според представите за някогашния живот. Тук е имало скален скит, трептяла е нощем монашеска свещ - като светулка. Сега бе село встрани от големите пътища. Вместо с керемиди, къщите са покрити с гнайсови плочи и наподобяват костенурки. Тютюневи лехи като цигарен дим се вият покрай придошли от букови коренища извори. Дивечът е разпилян и прогонен отдавна. В полудивите околности водопойните глиганови и мечи, сърнени и вълчи вървища едва личат през здрачните храсталаци. Но тетрата пред Нестор Абрашев се изправяше, тръгнеше ли той натам. Някой като че ли вървеше преди него и образът му сякаш се разсипваше в изворите ореол по ореол.

 

Почти целият род на Нестор Абрашев бе заселен в Светулка, но той, за да не обиди някого с предпочитание към другиго, отседна и този път в училището, в стаичка с препариран орел и куп хербарии. В нея го намери прислужникът Корцан.

 

- С моите синове ти идем на гости.

 

- Хубаво.

 

- Носим черничева ракия. Пиеш ли я?

 

- Пия всичко.

 

- Карай...

 

Той беше безнос. Дядо му също бил безнос. Само баща му и синовете му били като другите в селото.

 

- Прескача през коляно войнишката болест...

 

Нестор Абрашев знаеше, че през една непроходима средновековна зима по тия краища са станували кръстоносци. Копеле от латинец, който така и не се завърнал от Божи гроб, понесло войнишката болест през поколенията.

 

Красиви хора бяха синовете. И двамата тъмнокоси, и двамата с ясни сини очи. Имаха носове дълги, леко изгърбени.

 

Започнаха жълтата черничева ракия.

 

- Бе, не пий като руснак наведнъж! - сгълча го приятелски Корцан.

 

- Карай, - отвърна Нестор Абрашев, - а земята кой ще я оре като сте хукнали по мините?

 

- Че ела ти!

 

- Аз... не мога, аз съм за друго.

 

- И аз не мога, - проговори големият, - та аз на село рало не сварих. Орач видях край Кричим през войниклъка. За първи път тогава!

 

- Ние тука с мотиката, - заразправя старецът - две лехи тютюн колко са? Към Хасково съм гледал ниви, оснежени от щъркели. Ходят на един крак след тракторите. А при нас не кацат. Отиват към голямото поле.

 

- Няма как, станахме и ние миньорско село, - поде малкият. - По-рано работехме по шосетата, пък и трупи свличахме от гората, а манастърци гледаха овце. Те с овце си и дойдоха. И с камили. Сега и манастърци са миньори.

 

Нестор Абрашев наблюдаваше лицата им и се опитваше да отгадае чертите на утрешните им потомци. Щяха ли да бъдат синеоки и гърбавоноси?

 

- След освобождението е бил разискван закон за вашата войнишка болест. Закон - да ви обградят с войска, да ви изтребят. Птица жива да не остане, камо ли човешко семе от кръстоносци! С един глас законът е бил отхвърлен. С гласа на Петко Рачов Славейков! Поет ви е спасил вас, поет! А? Видиш ли долу в полето...Налей! За поезията!

 

Старецът слушаше с ръка на чело. Големият гледаше учуден, а малкият му доля чашата.

 

Селата, през които преминали кръстоносците, не са били изгорени тогава. Безносите се разпилели, защото равнинците странели от тях, препречвали им пътеките към пазарите и панаирите. А когато по Триречието тръгнала железницата, кондукторите не ги пускали във вагоните на барон Хирш. Корцан се родил тук, но като видели, че и той излиза безнос от майчината утроба, родителите му поели на юг през Тунджа, Арда и Марица, напъждани отвсякъде. Преди да стигнат паламудовите гори при беломорския бряг, едно голямо село в южните склонове на Родопите милостиво ги приело. Манастър...

 

На сутринта Нестор Абрашев дочу под прозореца на училищната стаичка смеховит говор на деца и гласа на Корцан. Като в някаква тяхна си игра децата питаха, старецът отговаряше:

 

- Дяд Корцане, ам ти на сбора ходи ль, ре?

 

- Ходих, ам не ходих ли!

 

- Ам бъхтане имаше ль, ре?

 

- Имаше, ам нямаше ль!

 

- Ам тебе бъхтаха ль та, ре?

 

- Мене, ам тебе ль!

 

Гласовете на децата прокънтяваха от смях.

 

- Дяд Корцане, ре, щу има в Манастър?

 

- Сбор има, мамници има, владишки гроб има...

 

- Дяд Корцане, рe, де е Манастър?

 

- Ам той е, деца, в сиииньте небеса!

 

Във вкаменената Корцанова памет Манастър бе останал извън пределите на отечеството.

 

Но бе ли останал извън човешките предели?

 

В Светулка снеговете нарастваха, щом зимата се смаляше. Както се застояваха между есен и пролет пречистени от високия въздух, само крило на ястреб ги осеняваше в искристото безветрие между хребетите. И всяка година в някой от предаприлските дни наваляваха нови снегове. Горе - последни преспи, долу - първи бързеи.

 

Тогава, преди да са станали осветена от небето вода, снеговете се плъзгаха по склоновете на димящия от бял вятър Владикув гроб, а оттам - по опрените в черни скали покриви. На всяка крайна къща идеше ред да подложи изгърбен ребер срещу ленивия последен напън на зимата. Крайните къщи бяха на манастърските бежанци. Наричаха ги "шаронки" по името на благодетелния господин Рене Шарон, който представляваше милосърдието и щедростта на богати държави към прогонените от Манастър хора. Две стаи и помежду им сляпа стена с навес, над които преображението на природата ставаше с протяжен ек и пораждаше тревожно предчувствие. По такова време манастърци се будеха още призори и будуваха, заслушани в раздвижения свят. Но кучетата, дори и новородените, не се сепваха, сякаш преходът се бе извършил в кръвта им отдавна-отдавна.

 

Снеговете влачеха от високите припеци минзухари, разперени върху бялата хладна лава. Но тази година още в равнинските подстъпи към Светулка Нестор Абрашев знаеше, че пропуска полета и наплива на минзухарите. Бе закъснял, усети беломореца в големия долен свят, а по превалите нагоре вятърът го изпреварваше с млада сила.

 

Все пак важното бе, че и тази пролет намери десетина свободни дни - и ето, пак бе в затънтеното селище. И ето - пак сладостно и утишено се преливаше в околния мир. И над него, ето пак - прекрачваха първите мълнии...

 

Снеговете си бяха отишли, минзухарите се съсухряха по покривите.

 

- Много лаяха киновете оня ден! - промърмори Кера Манастърката, вгледана и тя нагоре.

 

- По глиган ли, по разсънена мечка ли?

 

- Каматен лелин, ей по щу лаяха!

 

Тя протегна отворена длан, на която лежеше малка муска, извезана със сърмени конци. В нея имаше нещо.

 

- Да не би някой да прави магия? - попита я Нестор Абрашев.

 

- Ти дяте от майка да излиза си не виждал, каматен лелин. В тая муска има детски пъп. На наше дяте, нели ние, манастърци, все към Владикув гроб си въртим очите, и все там пъповете хвърляме. Та снеговете са довлачили тоя пъп, ама манастърци напролет не се раждат, нашите дичинки по Димитрювден идат, по Коледа...

 

Докато Нестор Абрашев живя в селото, Кера Манастърката често подвеждаше разговорите към детското пъпче и скритом взираше угасващия си поглед в снагата на учителката. Нея светулченци наричаха кога с присмех, кога със съчувствие "странджанскосакарската врачанка".

 

- Каматен лелин, пък щу си не духудаш с камилата? - засмя се Кера Манастърката.

 

- Няма я камилата, няма я...

 

И той си припомни кръчмарските приказки за прякора на бежанците от Манастър.

 

При заселването си в Светулка те докарали три катера камили и присмехулникът на Триречието мигновено ги нарекъл "камиларите". Останала от тоя прокуден и разреден манастърски керван, последната камила причакваше на тополовградския площад автобусите от Ямбол и Хасково и бе единственото превозно средство към Светулка. Когато Нестор Абрашев за първи път дойде насам, камилата стърчеше над пазарски сергии и схлупени околийски канцеларии подобно на останка от римски водопровод. Беше задяната с износени като потури дисаги, в които магазинерът на хоремага тъпчеше гумени цървули, тенекиени кутии таханхалва, чувалчета едра морска сол, бутилки рапично олио и някакви други стоки от сиромашките складове на ония години. Вълкан Камиларина подкара камилата към хребетите, като подпяваше:

 

Буле ле, мила, буле ле,

я ще да ида, буле ле,

нах гюмюрджинска касаба,

млад деведжия да стана,

катер камили да водя,

чифтер чанове да цънкат...

 

Двамата се държаха за аута - камилския самар, и се изтегляха от дълбоката пролетна кал на камиларската пътека към Светулка. Мазоли по дланите останаха на Нестор Абрашев за спомен от последната камила...

 

- Де камилата, де камиларина! - продължи Кера Манастърката - Тая същата камила Вълкан я откара в Созопол пари да вади от снимки.

 

- Извади ли?

 

- Каматен лелин, че щу да не извади?

 

- Евтино му е излизало, така ли? Тука я нахрани, тука я напои за цяло лято, лев не дава сетне за нея...

 

- Нашите камили бяха други, каматен лелин, нашите камили с господа говореха! Те на път издържаха, на глад издържаха, не издържаха на вода. До пет пъти ги пояха за един ден. В Созопол сладка вода вейке имало, Вълкан затова отиде. Ама опустяло созополско вино, опустяли пържени барбунчета!

 

- Пропи ли я?

 

- Сменил я за лъв.

 

- Как за лъв?

 

- Каматен лелин, подмамили го циркаджии софиянци, поили го, склонил да я смени. Докара тука лъв, ама беше още лъвче, в пазуха го донесе като коте.

 

- Е, че не са го измамили много тогава.

 

- Бива ли толкава камила за толкаво лъвче?

 

- Някой път, де да знаеш...

 

- То че може може, ама като почна да олъвява!

 

- Е?

 

- Че като рипна през плетищата, че като са разцрикаха кокошките! И дичинките се скриха в училището, и Корцан се огелпи, пък мъжете в мината...

 

- Така изневиделица ли порасна?

 

- Изневиделица олъвя! Хубаво, че войската имаше маневри на Владикув гроб, та оная жена врачанка са обади по телефона. Долетя Здравеца със шмайзер и го премаза.

 

- Уби ли го?

 

- Каматен лелин, от въртолет слейна върху лъва. Направо от небето! Ей му кожата у Вълкана. Той лъвски луканки направи.

 

- Стават ли от лъв луканки?

 

- Ти не яде ли, каматен лелин? Лъвски луканки, силно месо! Той Вълкан и досега вика, че луканките му още сладнят в устата и вино, вино искат!

 

­Вече седяха пред опушената пиростия, задъхтяла тънко на борина и трахана. Кера Манастърката погледна така Нестор Абрашев, както тя можеше да го погледне в този живот - с очите на майка му.

 

- Носиш ли апаратчето?

 

- Нося го.

 

- Записвай, дорде ги няма внуците, че ми се подиграват на думите.

 

И нейният говор се сля с други говори.

 

(Из странническия бележник на Нестор Абрашев)

 

ЕДИН ДЕН В ЕДНА СТРАНА...

 

Великият вулкан надига снежна грива в спепеленото тропическо небе. Червенее мравунеста пръст, зеленее тръстика и по изчезващи в нея проходи минават конници. Виждам ласо, омотано около изкорубено седло. Подрънква тежко мачете, блъснато от копито. Изпод пооръфано сламено сомбреро тъмнее скулесто лице.С вродено предчувствие за мразовит планински повей ездачите са наметнали шаячни сарапе. Отминават и сякаш се изпаряват в ослепителната мараня на вечните снегове.

 

В попътния мотел има един-единствен човек, който се върти около рецепцията.

 

"Можете да влезете в стаята си, господине, но е неприбрана".

 

"Ще почакам малко".

 

"Няма да е малко".

 

"Но защо?"

 

"Защото..."

 

И той млъква, тъй като в това време на стъклената врата се очертава униформена фигура. През рамото му са преметнати сребристи екселбанти, а по мундира има толкова много значки и знаци, че си мисля да не би да е някой генерал. Оказва се сержант. Сваля потната си фуражка и я оставя върху телефона. Сигурно слушалката дълго ще вони на жандармерия.

 

"Вие защо не продължите пътя си. Границата е на седемдесет километра. Там също има мотел".

 

"Изморен съм. Може да катастрофирам. Какво, не съм ли желан тук?"

 

"Диос мио, амиго, вие, синеоките, сте най-желаните гости тук!"

 

"Разбирам...Разбирам...Разбирам..."

 

Тук единственият синеок би могъл да бъде Че Гевара. При това очите му бяха опасни.

 

Дремя в очакване да ми оправят стаята и така минава бавното ничие време.Сержантът си е отишъл след огледа на очите ми, а хотелиерът казва:

 

"Снощи имаше земетресение. Великият вулкан се пробуди и много хора тръгнаха към него. Но вече ще се връщат".

 

"Защо отидоха?"

 

"Нима не знаете? Не сте ли чували? Невероятно..."

 

"Някакъв индиански култ ли?"

 

"Не..."

 

И той отново млъква. Не е тукашен. Вероятно е испанец или италианец, кой знае как изпаднал в този мотел на шосето, което като гръбнак на кайман се появява между Пасифика и Атлантика.

 

Няма го камериера, няма го бармена, няма го електротехника, няма го готвача, няма го момчето - вкарвач на колите в гаража, няма го пиколото - носач на багаж....

 

Дочувам странен шум и чаткането на конски копита. Испанецът или италианецът излиза навън, слага ръка над очите си. Излизам и аз, и аз примигвам от снежното сияние. Конниците се завръщат пеша и водят жребците за юздите. През седлата са преметнати като връзки банани човешки ръце и нозе, сключени с белезници две по две.

 

Преминават покрай мотела като привидения. Костите почукват една в друга, желязото подрънква по тях с непознат за мене звук.

 

"Ето, това е, господине. Великият вулкан е изтласкал от кратера заедно с лавата тези кости. Останки от чужд живот...От друг вид хора в сравнение с мене. Хвърляли са ги от хеликоптери, за да няма следи. Но при всяко земетресение роднините на изчезналите бързат натам".

 

"Да...Бях чувал, но не вярвах. И по какво ги разпознават?"

 

"Едва ли ги разпознават. Там, казват, ги хвърляли без венчалните пръстени, без златните им зъби, без никакви амулети. Понякога още живи, представяте ли си?"

 

"Представям си...В Манагуа земята се разлюля през 1973 година и на повърхността излязоха тайни гробища. Подплашените хора бягаха по руините на града и по зловещо поникналите кости на незнайни сандинисти. Подивелите кучета разнасяха ребра и черепи от крайбрежие до крайбрежие. И какво поразяваше странника тогава - съсипаният град на живите или отвореният град на мъртвите?"

 

"Вие сте изглежда философ, господине, но в Америка животът и смъртта не се сравняват, те са едно и също нещо..."

 

В Светулка Нестор Абрашев усещаше отново да се преиначава предишния му живот. Там само детството оставаше непроменено - сияние от Млечния път в наситените с предчувствие за смърт видения на зрялата памет. По-сетнешните години изглеждаха преживяни другояче, макар че същността им - неизвестни хора във всеизвестни събития - вероятно бе завинаги втвърдена в истината за света.

 

Но към края на бежанския век кой би се осмелил да каже, че истината за света съвпада с истината за човека? Подобна мисъл би била по библейски недоизказана, би напомнила таксидиотски пергамент с петна восък и гнезда плесен. Или дори египетски папирус, случайно оцелял в изгорено книгохранилище. Така е при нас, отбелязваше в своите записки Нестор Абрашев. Великите ни съвременници са все от миналото, съдбовните ни прозрения водят все към притихнали събития. Не заради това ли шепотът на историята се дочува по-добре в изоставения човек...

 

Записките му подсказваха, че той се смята за такъв човек, но от кого бе изоставен Нестор Абрашев и кога? За първи път през живота си той търсеше усамотение - и гласът на чухала вещаеше усамотение.

 

Нестор Абрашев дойде в Светулка с предчувствие за необикновено възрастово състояние. Вече не бе млад, но още не бе стар. Това напоследък проличаваше, щом се случваше да го събуди полъх на жена по кожата му. В любовните приключения той не криеше бохемското си убеждение, че свободният мъж е и свободен човек. Но безгрижните жени около него една след друга изчезваха от следобедното кафе, от вечерните разпивки, от сладострастните съботни нощи. Постепенно разбираше, че е отминало силното негово време, че спътничките му от светския салон стихват във всекидневието, обзети от грижата за хляб и покрив. И от мечтата за дом и деца, както споделяха на раздяла почти всички. Освен това Нестор Абрашев бе решил да запише някои истории от живота си, докато още ги помнеше с дъх и цвят, и му трябваше усамотение. Нощем в Светулка той разтваряше странническия си бележник и го изпълваше с преживелици и разсъждения. Денем се отправяше към изворите, често оставаше унесено загледан в стреловитата сянка на мряна. Усещаше как след премалата от световните пътища отново се сътворява в тишина и сърцебиене. Струваше му се, че никъде другаде, освен в това село, животът му няма да се върне назад, отвъд зачатието си дори. Към една жена праматер, която със стомна на рамо отминава между две морета. Там и тогава Нестор Абрашев бе пулс в сърцето й...

 

Кога е било това? Какво е имало преди нея в приливите на потомствената му кръв?

 

В простодушния свят на крайградските бежански махали детството на Нестор Абрашев премина без дядовци и баби, сякаш коренът на живота му растеше отпреди едно поколение. Още в юношеството си той осъзна, че човешката глъбина преди него е загадъчна и замлъкнала. Не бе чувал гласа на майката на майка си, на бащата на баща си. Къде се бяха загубили те и защо?

 

Така у него се породи прозрението, че най-страшната човешка самота настъпва там, където предишните поколения са отминали безследно...

 

Все за Манастър говореха в Светулка, все за Манастър...

 

В здрачената памет на последните преселници Манастър просветваше с бели врисове и харкуми. Проечаваха думи, които Нестор Абрашев бе долавял в детството си, и с които бе може би проговорил. Тогава - оскъдни знаци на предишна памет, сега - последни отломъци на сподавения бежански живот.

 

Откакто се бяха скупчили в Светулка, манастърци попреляха кръв на гагаузки, заварени в изоставените гръцки къщи, пък и на минаващи по късна есен каракачанки. "Така ни е било съдено на нас, дето по турско ни за първо, ни за второ венчило сме скланяли на другоселки!" - философски обясняваше мъжкарските страсти стрико Вълкан Камиларинът. В Манастър се задомявали помежду си, защото околните села били помашки и казълбашки. Постепенно православният родов кръг обхванал цялото село. Християнството не позволявало роднински кръвосмешения, но за да съхранят чист българския си зародиш, в Манастър престъпвали и божии заповеди. Родителите на Нестор Абрашев споменаваха, че са трети братовчеди. А при светулченските манастърци се помнеше сватба с два попа - единият български, другият арменски. Нестор Абрашев бе чувал за еврейка, пристанала на манастърец колкото за еньовденското бесуване, пък що мъжка манастърска сила е отишла по копанарските катуни не знае никой, защото в катуните и господ циганясва.

 

- Позапепели ни се езика, - казваше често Кера Манастърката, - спотаи ни се говора, та сърце ни се смълча!

 

Но когато човек се възправя срещу бездната, към която отива, той си спомня бездната, от която идва - и си я спомня с думите на сътворението.

 

Тогава словата се възвръщат като твърд и опора на разума.

 

Кера Манастърката все по-самотно се застояваше пред бабешкия си възтреб - рехава от дървоядите ракла. Нарисуваните по нея синьозелени пауни изглеждаха стопени в дървото, а мандалото от ковано желязо бе разхлабено. Тук-там личаха зевове на изпаднали четвъртити инцери. Във възтреба тя държеше манастърски гриж - тъмен сукман с везани ръкави. Бе скътан там и белоснежен гьослук - нагръдник от тънко платно, с който бе минала под венчилото. И внучетата знаеха за кога пази грижа и гьослука.

 

Възтребът изглеждаше изоставен и забравен в тъмна, ниска одая с огнище. На водника имаше харкума - калайдисан меден котел, и каблица - овчарско ведро от липово дърво. Съдовете бяха донесени от Манастър.

 

Нестор Абрашев не посягаше към нейните реликви, за да не ги оскверни с мълчалив присмех или недоумение. Докосваше пресния колак, който Кера Манастърката месеше за здраве с мълчана вода и шареше с манастърска просфора. Колака тя печеше на подница от глина и плява в сводеста пещ на двора, зидана още от гърците. Тая хурна, както наричаха пещта по манастърски, тя палеше по Гергьовден и само за обредния хляб. Нестор Абрашев застиваше с къшей в ръка, взираше се в отминалия живот и причудливата плетеница на просфората сякаш се изобразяваше на дланта му. Нима някой бележеше и него с мистичните знаци на старото селище? Защото и той бе от манастърския корен, макар че започна да идва в Светулка едва когато гърлото му се препълни с чужди думи, а неговите поизостанаха.

 

- Каматен лелин! - така се обръщаше тя към него, а това означаваше хубав лелин син.

 

И той се вслушваше не толкова в обичливото на думите, колкото в милозливото. Да, милозлив бе този говор, говор на едри русоляви хора от рупчоския сой. Въздишка от изоставените гробища. Пръска от врисовете - планинските извори. Полъх от кукумари - белоглавите гъби. Говор откъм вървищата на блейките - достолепните манастърски овчи стада. Откъм подвикванията към гумарата - ни муле, ни катър, ами магаре с катърска издръжливост и мулешки инат. Откъм дългите камиларски пътища под керванджийската звезда Зорница.

 

Говор като устоите на мост, по който преминават приказливи инородци.

 

- Че ние бяхме и дюлгери, стриковото, - казваше му стрико Вълкан Камиларина, - щу къщи сме дигнали в Дунята, в Сачанли, в Гюмюрджина! На дюлгерски занаят нашите се научили от смолянския помак Метакса, ама той зидал къщите като джамии, пък ние като черкви. Имяхме си и наша дюлгерска реч, та да се не сящат рязаните и тенките щу си приказваме, като си подмятаме мистриите и теслите. На майстора викахме мещра, на кучето - кин, на коня - грас, на обора - дам, на ръченицата - поседница. Никой не ни схващаше говора, ама един ден в Мандрица като градяхме Кацоровата къща, местен потурлия минаваше под скелето, и някой от наште манастърци рече: "Пули му на соя палижмар вреките в гиза!" Че захвана оня да си оглежда потурите ту отпред ту отзад, да се върти като кин около опашката си! Отде да знаем, че в Мандрица половината били албанци, и отде да знаем, че сме докарвали техния език? Палижмар е чорбаджия, ама от сърбане на чорба, стриковото, не от чорбаджилък, демек не от богатство и власт. Гиза е сирене, вреки - потури, а пули означава гледай. Ех, стриковото, ние на тоя си дюлгерски език комитски песни пеяхме, и ги пеяхме насряд Гюмюрджина, дето в турските гробища има християнски темел. Къщи градяхме на по три-четири ката със санкартии, прилични на олтари, и на самите покриви, под даровете, пеяхме. Рязаните и тенките мислеха, че за моми и невести раздиплят глас манастърските дюлгери, а пък нашите песни врить за за длеги - пушки, за нахери - ножове...

 

В дюлгерския език на манастърци рязани означавало турци, тенки - гърци, горещи - цигани, мъжки - македонци...

 

На млади години стрико Вълкан Камиларина бил змиеок човек, а сега очите му светлееха от старост. И понякога споделяше още, че един път през живота всеки човек усеща кръвта му да изтласква слова. Изглежда само Кера Манастърката разбираше за какво говори.

 

Тъй минаваха вечерите в Светулка и Нестор Абрашев записваше на магнетофонче гласовете, а някои думи понасяше сякаш в шепота си. И Манастър възникваше в представите му с разпокъсани от преданията покрайнини, но със сърцевина видима и цялостна.

 

Защо идваше в Светулка по следите на Манастър?

 

В началото си мислеше, че като разбира словата, които възкръсваха във възпоминанията на манастърци, разбира и съдбата на бежанците. Постепенно обаче прозря, че очертанията на Манастър са неуловими, и че са по-тежки не думите, с които манастърци говорят, а думите, с които манастърци мълчат. Манастърци не поради спомена, а поради нрава си премълчаваха словата на страданието и откриваха смълчаната своя горест по изгубеното селище. И единствената сълза на манастърец, която видя през живота си, бе сълзата на баща му.

 

То бе преди тридесетина години на Бъдни вечер. Баща му се загледа в него и със съдбовно предчувствие за прощални думи промълви:

 

- Не си сам ти, не си сам...

 

Тази сълза Нестор Абрашев виждаше и сега.

 

И виждаше отразено в нея лице на непознат човек с чертите на баща му - сини-сини очи, руса коса и напряко през челото дълбока жива бръчка.

 

Една привечер Нестор Абрашев изкачи Владикув гроб - стръмното възвишение над Светулка, обзето от небесните пластове на пролеттта. "Ни владика, ни гроб там!" - бе го предупредила Кера Манастърката - "Ама в Светулка всичко е кръстено като в Манастър. Пък и пътят нагоре станал път за чухал. Кой да ходи натам "...

 

Поседна на мъх, отъркан от гущери, наизлезли и те на повръхността на живота. Владикув гроб не бе кой знае колко високо място, но от него се виждаше в снишената далнина нащърбения римски път през Триречието. В предзалезната омара сребрееха тънки минарета. Дали бе Одрин, дали бе Гюмюрджина, дали самият Цариград не бе там...

 

С очи, замътени и от заника, и от атавистичен родов спомен за изпитни и мъки, Нестор Абрашев оглеждаше свечерения простор, където Европа и Азия се сливаха в неразгадаеми символи. Той бе безбожник, макар че като всеки манастърец бе белязан с вроден религиозен инстинкт. Въображението му понякога пресъздаваше околното с догматичните силуети на непримирими една към друга религии. Подобни видения се появяват при странни изпитания на ума. Той чувстваше, че от много живот по широкия свят възприема като гибелна поличба и римския път от незнайното, и знаменията на друга вяра...

 

Предшествениците му бяха дошли по този път.

 

Техните следи той търсеше из потайностите на светулченската памет, в говора на бежанците, по възвишението.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]