Михаил Γерджиков и подвигът
на тракийци 1903 г.
съст. Надежда Недкова, Евдокия Петрова
ПРЕДГОВОР
Михаил Герджиков е открояваща се фигура в освободителните борби на населението в Македония и Одринско, на които отдава половин век от своя живот. Като един от организаторите на Илинденско-Преображенското въстание той е всепризнат негов ръководител в Одринския вилает. Въпреки това за повечето българи Михаил Герджиков е малко известен. По-осведомените главно в областта на историята свързват името му със заплетената сложна македоно-одринска революционна епопея. Всъщност Михаил Герджиков е един от големите българи в нашата история, открояващ се не само като борец-революционер, но и с личните си качества – невероятна нравственост и духовен аристократизъм.
На конгреса на Петрова нива (28–30 юни 1903 г.) е избран за член на Главното ръководно боево тяло заедно с Лазар Маджаров и Стамат Икономов. В определения ден 6/19 август 1903 г. Михаил Герджиков обявява въстанието пред четниците с думите: „Часът, който от петстотин години очаквахме, за който работехме ден и нощ, купувахме пушки, скитахме из балканите и пълнехме занданите, най-сетне е ударил. Тая вечер всички наши братя по кръв и тегло, където и да се намират, ще си премерят силите с нашите душмани… Нека всеки, който чувства страх в сърцето си, да се отдели додето е време, защото потеглим ли оттук, няма вече връщане! Ние не се борим за нас, борим се за нашите жени и деца, за тези които идват след нас.“ Цялостният жизнен път и делата на воеводата доказват правотата на неговите думи. Голямата му обич към онеправданите и жадуващи за правда, свобода и хляб български братя му дава сили да понася и да надмогва несгодите и лишенията, които го съпътстват през целия му живот.
Михаил Герджиков е роден на 26 януари 1877 г. в гр. Пловдив, в семейство с добро материално и обществено положение. Баща му Иван Павлов Герджиков, роден в Копривщица, е бил търговец в Цариград и Пловдив, народен представител в първото Народно събрание на Източна Румелия. Бил е председател на Върховното съдилище и управител на Пловдивския клон на Българската народна банка. Майка му Магдалина Илич произхожда от Батак. Брат ѝ Христо Илич, сподвижник на Левски, е бил диарбекирски заточеник.
Началното си образование М.Герджиков получава в българско училище и във френския колеж (Св.Августин( в родния си град, а след това продължава учението си в Пловдивската мъжка гимназия.
По това време, под влияние на нихилистичните идеи на руските анархисти-емигранти в Пловдив, сред учащата се младеж се създават анархистични групи с предимно просветна дейност. Първата от тези групи, душата на която бил М. Герджиков, е създадена през 1895 г. Заради тази си дейност участниците са изключени от гимназията. В края на същата година М. Герджиков се свързва с македонски революционери и заедно с други свои съученици по подражание на революционерите от предосвобожденската епоха, създават Централен революционен македонски комитет. Той просъществувал твърде кратко, тъй като М. Герджиков и приятелите му отиват в Казанлък, за да се явят като частни ученици. Там също създават анархистичен кръжок, но поради участие в ученическа стачка отново биват изключени.
През есента на 1896 г. М. Герджиков заминава за Швейцария, за да следва право, първо в Лозана, а от следващия семестър в Женева. В края на 19 век Швейцария е един от центровете, в които започва да се формира българската интелигенция. Там се школуват много от дейците на македоно-одринското и на добруджанското революционно движение и се поставя началото на пропагандната дейност за българското национално-освободително движение, предназначена да осветлява общественото мнение в Западна Европа. В Женева, в последните месеци на 1897 г. М. Герджиков става основател на Македонски таен революционен комитет (МТРК), известен още като „Женевската група“, чийто членове са български студенти. В програмата и прокламацията до българския народ те го призовават да вземе активно участие в македонската кауза. Заедно с П. Манджуков, М. Герджиков започва списването и издаването на два вестника: „Глас на Македонския таен революционен комитет“ и „Отмъщение“, отпечатани в Париж и излезли в по един брой. Те били разпространявани в България и в Македония, главно сред анархистичните кръжоци.
В Женева окончателно се оформят идеите на М. Герджиков за повече правда, хляб, свобода и справедливост, които той се заема да реализира в непосредствената борба за освобождаването на „роба отвъд Вардара“. Поради това Герсджиков прекъсва следването си в чужбина, изоставя удобствата и осигуреността, които му дава семейството, както и възможността да придобие солидна професия, да постигне добро материално положение и става професионален революционер.
През 1898 г. в София за първи път се среща с Гоце Делчев. В резултат на тази среща създаденият в Женева МТРК се влива изцяло в редовете на ВМОРО, като ѝ предоставя едни от най-преданите и жертвоготовни дейци на движението.
Следващата 1899 г. М. Герджиков се връща в България и кандидатства за учител в Македония. След получения отказ от Българската Екзархия в Цариград, информирана за революционната му дейност, той отново отправя молба до Екзархията, но този път под името и с документите на Тодор Станчев Луканов, негов състудент от Женева. Под това име го назначават в Българската мъжка класическа гимназия в Битоля, където през учебната 1899–1900 г. заедно с Даме Груев, Васил Пасков и Петър Мартулков, учители в същата гимназия, става член на Окръжния комитет на Македоно-одринската революционна организация. Участва активно в ръководството на организацията в града и вилаета, обикаля за агитация околните селища, издава хектографски вестник „На оръжие“. Голямо е влиянието му за идейното формиране на учениците от последния клас на гимназията, повечето от които израстват по-късно като видни дейци на македоно-одринското революционно движение.
През лятото на 1900 г., благодарение на завръщането си в България, М. Герджиков се спасява от арест по обвинение като морален подбудител, заедно с Д. Груев, за убийството на поп Ставри. Следващата година турски съд го осъжда задочно, под името Тодор Луканов, на „десетгодишен крепостен затвор“. Същата е присъдата и на Д. Груев, арестуван от турската власт.
Междувременно Екзархията отклонява молбата на М. Герджиков за главен учител в Струмица. Зорко следен от турската полиция, близо година той обикаля Македония като секретар на Временния ЦК на ВМОРО, като агитатор в четата на Христо Чернопеев и като войвода. Също така участва и в дейността на легалната организация в България.
Важен поврат в революционната дейност на М. Герджиков е проведения на 19–21 април в дома на Ив. Герджиков Пловдивски конгрес на дейци от Одрински революционен окръг, на който Г. Делчев и М. Герджиков участват като представители на ЦК на ВМОРО. Задачата е да се ускори организирането и въоръжаването на населението в Одринско с оглед на предстоящото въстание. Одринският революционен окръг е разделен на две инспекционни области – източно и западно от Марица. По предложение на Г. Делчев, М. Герджиков е определен за ревизор на източната част на окръга. В това си качество през октомври 1902 г. той отива в Одринско и предприема обиколка на района. Придружаван от местни войводи и четници, във всяко село той свиква мъжкото население в църквата, където го посвещава и заклева в делото и създава местен революционен комитет. Така се постига масовост и се намалява опасността от предателства. Успоредно с това във всяко село се създават и т. нар. (смъртни дружини(, в които селяните се обучават на бойни умения.
По същото време във ВМОРО се водят разгорещени спорове по въпроса кога да се обяви въстанието. М. Герджиков споделя възгледа, че революционната организация все още не е достатъчно подготвена, а и международната обстановка не е благоприятна за вдигане на въстание. Той, както и Г. Делчев, е убеден, че вместо цялото население да се вдига на борба, трябва да се предприемат терористични акции, с които да се засегнат чуждите капитали в Турската империя и с това да се предизвика евентуална намеса на големите европейски държави. Г. Делчев реализира това свое убеждение чрез извършения на 18 срещу 19 март 1903 г. атентат на гара Ангиста в Македония. Скоро след това, на 21 април (4 май ст. ст.) той загива в сражение с турска войска край с. Баница, Сярско.
Опит за атентат е извършен и от четата на М. Герджиков през м. февруари при гара Сенеклий, на ж.п. линията Цариград – Одрин, но излиза несполучлив, тъй като поради влажното време барутът не избухва. Заболял тежко от пневмония, М. Герджиков се завръща за лечение в България.
Въпреки убеждението си, че е рано за общо въстание, М. Герджиков се подчинява на решението, взето в Солун (януари 1903 г.) и потвърдено в Смилево (април 1903 г.) за обявяване на въстание на първи юли (по-късно отложено за 20 юли) 1903 г. и активно се заема с подготовката в Одринско. Като човек с високо чувство за отговорност и будно обществено съзнание той разбира, че по това време народните маси са силно въодушевени от мисълта за революция, че гнетът върху тях става все по-жесток и непоносим, а желанието им за свобода - все по-силно, и не може да постъпи другояче, освен да следва развоя на събитията. Въстанието предстои и той работи с цялата си душа за осъществяването му. Неговите демократични възгледи обаче не допускат да се вземе такова съдбоносно решение без знанието и висшегласието на тези, които ще го поемат на плещите си, ще жертват живота си и ще проливат кръвта си в сраженията. Затова решава по въпроса да се произнесе един конгрес, който да се проведе в Одринско, с делегати – всички войводи и техните помощници и с най-много по трима представители от всяка околия.
Конгресът се провежда на 28–30 юни 1903 г. на Петрова нива край с. Стоилово, Малкотърновско. Той потвърждава решението на Солунския конгрес на ВМОРО от януари 1903 г. за повсеместна въстаническа акция, утвърдено от Смилевския окръжен конгрес в Битолски окръг. Одринският седми въстанически окръг е разделен на пет района. Първият, Малкотърновско-Лозенградско-Бунархисарски, обхваща 12 участъка с избраните войводи: Пенешки – Коста Калканджиев, Велишки – Стоян Петров, Цикнихорски – Стоян Камилски, Ениядски – Цено Куртев, Пиргопулски – Петър Ангелов, Граматиковски – Пеню Шиваров, Кладарски – Димитър Халачев, Стоиловски – Дико Джелебов, Гьоктепенски – Киро Узунов, Дерекьовски – Лазо Лазов, Паспаловски – Георги Кондолов, Лозенградски – Янко Стоянов и Яни Попов. Вторият район, Чокенски с войвода Кръстю Българията, третият Мустафапашански с Георги Танев и Христо Арнаудов, четвъртият, Гюмюрджинско – Дедеагачки, с К. Антонов и пети, Ахъчелебийски – Скеченски, с Хр. Караманджуков и Пею Шишманов.
С непосредственото ръководство на въстанието е натоварено Главно ръководно боево тяло, в което влизат М. Герджиков, Стамат Икономов и Лазар Маджаров. Георги Кондолов е избран за началник на революционните чети.
Конгресът възлага на Главното ръководно боево да направи постъпки пред Централния комитет и Задграничното представителство за отлагане на въстанието, но тя остава без резултат. Одринци сами решават да отложат обявяването на въстанието и Главното ръководно боево тяло определя това да стане на 5-ти срещу 6-ти август, денят на Преображение.
В хода на въстаническите действия М. Герджиков се изявява като фактическия ръководител, който поема цялата отговорност за въстанието и дава оперативни разпореждания по време на неговото провеждане. Воденият от него отряд от сто души успява да освободи гр. Василико (дн. Царево) и да установи макар и за кратко революционна власт. За няколко дни турската власт из целия Сранджански край е премахната с изключение на Малко Търново. Турските постове по границата са унищожени, гарнизоните по селата са прогонени и цялата организационна територия е освободена. Установява се т. нар. Странджанска комуна, която просъществувала 20 дни. В същото време населението в освободената територия се въоръжава с взетото от турците оръжие и усвоява военни умения. Със специално възвание на гръцки език, издадено от М. Герджиков, на борба е призовано гръцкото население. То обаче не намира очаквания отклик.
Първоначално стъписана турската власт започва да мобилизира и организира военната си мощ и в неравен бой разгромява въстаниците, проявили забележителен героизъм. Потоци от хора бягат към България, за да търсят спасение от турските жестокости. И тук М. Герджиков е на предните позиции, като отдава цялата си енергия и организаторски талант в грижата за бежанците.
След въстанието М. Герджиков взема участие в съвещанията, организирани от Задграничното представителство в София, на които се обсъждат състоянието и бъдещето на освободителното движение. В края на 1903 г. заедно с Борис Сарафов правят обиколка в Европа със задачата да запознаят политическите среди в Англия, Франция и Италия с борбата за освобождаване на българите в Македония и Одринско.
През пролетта на 1904 г. М. Герджиков участва в конгреса на одринчани във Варна, на който се дава оценка на въстанието от 1903 г. и се избират нови ръководни органи на Одринския революционен окръг.
В една своя статия през 1936 г. той се изказва за въстанието и участниците в него по следния начин: „...Тракиецът се въоръжи сам, той сам се организира и сам въстана... Извърши подвиг, защото не протегна никому ръка за помощ... притежаваше силна воля, възвишен дух и вяра в идеалите, за които се бори... опълчи се с кримки срещу маузерите, с бомби срещу ‘круповите’ оръдия на турските пълчища и башибозуци... Неуки и затиснати от мизерия хора изправиха тела, взеха оръжие и то не поединично, а поголовно и потеглиха срещу султанската сила, - това не се случва често в живота на народите...”
Промяната на политическите условия в Турция след Младотурската революция поставя въпроса за по-нататъшното съществуване на революционната организация и нейните функции. На извънредния конгрес на дейци от Одринско, състоял се в края на август 1908 г. в Одрин, М. Герджиков изнася доклад, в който изказва становището, че младотурците не са последователни революционери и извършената от тях революция не е истинска и завършена. Македоно-одринската организация е играла и занапред ще играе важна роля в развитието на идеологията на младотурците. ВМОРО може да се превърне в политическа партия едва след укрепването на конституционния режим, но до тогава тя трябва да запази своя облик на революционна организация. Това становище намира място в приетата на конгреса резолюция. Поради липса на финансови възможности остава нереализирано решението на конгреса за издаването на вестник на революционната организация в Одрин. Не намира развитие и пожеланието за общи действия с други революционни организации в условията на новия режим, по повод на което М. Герджиков се свързва с арменската революционна организация „Дашнакцутюн“.
През периода 1908–1912 г. М. Герджиков работи предимно като журналист. Заедно с Върбан Килифарски издават вестниците „Свободно общество“ и „Безвластие“, редактор е на вестник „Пробуда“.
През 1909 г. М. Герджиков свързва живота си с Юстинияна (Янка) Каневчева, учителка, родом от Охрид, активна участничка в националноосвободителното движение в Македония, близка съратничка на Гоце Делчев. Тя умира рано. От брака си имат една дъщеря – Магдалина.
Като истински българин, верен на освободителното дело в Тракия, през 1912 г. той приема да стане командир на доброволчески отряд в района на Странджа. В отряда се включват много от бившите войводи и четници, участвали в Илинденско-Преображенското въстание. М. Герджиков обаче поставя условието отрядът да навлезе в Одринско преди редовната войска, но само след обявяване на войната, за да не бъде отново излъгано българското население и да даде то напразни жертви, в случай, че не избухне война. Войната е обявена на 5 октомври 1912 г. и М. Герджиков веднага навлиза в турската територия, превзема с. Граматиково, а на 6 октомври преди пристигането на редовната българска войска завзема Василико, Ахтопол, Резово и Малък Самоков. След това се установява в района на Мидия със задача да снабдява Мидийския гарнизон с продоволствие. В началото на 1913 г. след изпълнение на задачата, за която е формиран, отрядът се разпуска.
По време на Първата световна война М. Герджиков е мобилизиран и взема участие в нея.
След войната и по време на Парижката мирна конференция, когато предстои решаване на въпроса за съдбата на Македония и Тракия, група дейци на македоно-одринското освободително движение, между които Гьорче Петров, Петър Ацев и Димо Хаджидимов, създават Временно представителство на обединена бивша ВМОРО. Според тях, след войните Македония трябва да се възстанови в своите географски и икономически граници. Това е връщане към стария лозунг на ВМОРО за автономия на Македония, но същевременно и средство за запазване целостта на Македония и съхраняване на нейното българско население. М. Герджиков се присъединява към Временното представителство и сътрудничи на неговия „Бюлетин“, в чието издаване и списване главна роля играе Димо Хаджидимов.
След сключването на мирния договор през 1919 г., Представителството прекратява своето съществуване.
В следващите години М. Герджиков продължава, макар и не така активно, да следи и да участва в развитието на събитията, свързани с освободителните борби на българите извън пределите на отечеството. През 1920 г. взима участие в преговори с турски представители относно съдбата на Тракия, но до споразумение не се стига, тъй като от турска страна не приемат условието, поставено от М. Герджиков, прогонените през 1913 г. хиляди българи от Източна Тракия да се завърнат по родните си места.
През 1924 г. М. Герджиков емигрира в Турция и се установява в Цариград, където е в тесни връзки с кръга около Кемал Ататюрк. По това време там се намират много емигранти от България и Македония. В техните среди името на М. Герджиков се е ценяло високо като символ на един морално чист революционер, който би могъл да стане обединяваща фигура за възраждане на национално-революционната борба за останалите извън пределите на родината българи. Ето защо от страна на ръководителите на ВМРО (об.) с център в Берлин, се правят опити той да бъде привлечен. Във връзка с това М. Герджиков участва в редица срещи, конференции и др. прояви, но след като установява, че във ВМРО (об.) надделяват класови и партийни интереси, се оттегля.
През 1931 г. М. Герджиков се завръща в България. Установява се в София, като се препитава с журналистическа и преводаческа дейност. След навършване на 60-годишна възраст, Дружеството на столичните журналисти му отпуска пенсия от фонд „Помощ за престарели журналисти“.
Промяната на 9-ти септември 1944 г. посреща с надежда за едно по-добро бъдеще на българския народ, (комуто сме дали клетва да служим още преди 40–50 години(. Много скоро обаче разбира каква е същността на политиката на новоустановената в името на народа власт. През 1946 г. той категорично отказва да бъде включен в списъка на предложените за награждаване дейци от Преображенското въстание, като изтъква, че това противоречи на неговите възгледи, а освен това е (аморално( да приеме орден от една власт, която държи арестувани негови другари анархисти. Тяхното освобождаване би било най-добрата награда за него. Тогавашният председател на Народното събрание Васил Коларов се вслушва в желанието на М. Герджиков, не настоява повече за включването му в списъка за награждаване и действително урежда освобождаването на арестуваните за идеите си анархисти.
Михаил Герджиков умира в София на 18 март 1947 г. на 70-годишна възраст. На погребението му се стичат много хора – негови сподвижници, съидейници, почитатели. Траурната процесия спира пред Тракийския и пред Македонския дом, където, както и на гроба му се произнасят слова.
Изявен демократ по душа, с живот, отдаден изцяло в защита на страдащите си поробени братя от Македония и Одринско, пренебрегнал всичко лично, М. Герджиков е от онези бележити синове на България, заели място в нашата история като пример и гордост за поколенията.
Още преди войните Михаил Герджиков, войводите и четниците са жертвали живота си, проявили са чудеса от храброст и героизъм, за да може да бъде принудена Европа и цялата враждебна дипломация на великите сили да признаят безспорната българска принадлежност на Странджанския край. Независимо от жестокото орязване на българските земи, на етническите прочиствания и бежанските потоци към Отечеството, все пак Странджа си остана българска – може би най-българската планина и това е една от големите заслуги на Михаил Герджиков.
Признателните потомци са дали името му на улици в Бургас и Царево, издигнали са паметник в Морската градина в Бургас. Софийското сдружение на тракийците уважи волята на воеводата и постави на гроба му в Софийските гробища една морена от Странджа планина.
Образът му на организатор и ръководител на Илинденско–Преображенското въстание в Одринско през 1903 г. е художествено пресъздаден в редица литературни произведения.
* * *
С настоящия сборник, сме си поставили задачата да възкресим и почетем по достоен начин паметта на Михаил Герджиков, като представим неизвестни и малко познати автентични документи за този бележит българин. Те хвърлят обилна светлина върху същността, характера и многообразието на разглежданите исторически събития и позволяват на всеки читател да направи своята оценка. Това е оценката за една бурна епоха от нашата история, в която Михаил Герджиков е бил въвлечен и то не само като непосредствен участник, а като човек, който прави историята. Но неговото дело не свършва дотук. То е актуално и днес, защото е свързано със съдбата на десетки тракийски бежанци и на българите, останали извън пределите на България.
От богатата революционна и обществена дейност на Михаил Герджиков е останал за поколенията значителен по обем архив. Пазен дълги години в семейството, през 1985 г. той беше предаден на съхранение в Централния държавен архив от дъщерята на революционера Магдалина Герджикова (фонд № 1747 К). Значителна част от него е публикувана в издадения под редакцията на проф. Панайотов сборник с документи за Михаил Герджиков. [* Михаил Герджиков. Спомени, документи, материали. С., 1984, 439 с.]
Този втори сборник е продължение на работата по издирването и популяризирането на документалното наследство на видния революционер. При нашите проучвания в Централния държавен архив бяха открити много нови документи за живота му и за неговата революционна и обществена дейност. Те се съхраняват във фондовете на Гоце Делчев, Даме Груев, Гьорче Петров и други македоно-одрински революционери и в колекцията „Национално-освободителните борби след Берлинския конгрес“, предадени неотдавна от бившия Партиен архив при ЦК на БКП, а също и във фондовете на редица други обществени и културни дейци и организации. Най-значителният личен архив, обаче, който наред с този на Михаил Герджиков съдържа изключително богата и ценна документация за освободителните борби на българите в Одринско, а включва и самия архив на VII въстанически Одрински окръг, е личният фонд на Васил Пасков (фонд № 1853 К). [** В отдел Български исторически архив на Народната библиотека „Св.св. Кирил и Методий“ се съхраняват личните архиви на Георги Минков и на Иван Орманджиев, които са не по-малко значими за историята на революционното движение в Тракия и Македония.]
Видният македоно-одрински деец Васил Пасков е близък приятел и съратник на Михаил Герджиков още от 1899 г., когато като учители в Битолската българска мъжка гимназия, заедно с Даме Груев са членове на революционната организация.
По време на подготовката и провеждането на Илинденско–Преображенското въстание, В. Пасков е секретар на VII въстанически Одрински окръг, отговаря за деловодството на организацията и осигурява връзката между войводите и четите. Водената и съставяна от него с педантична прецизност и последователност документация на организацията, опазена и съхранена през годините от него и от неговите наследници, сега е на държавно съхранение, достъпна за изследователите и за широк кръг читатели. Архивът на Васил Пасков е ценен принос за документалното наследство на българския народ и едно потвърждение за влиянието на възрожденските идеи на Васил Левски и на създадената от него революционна организация върху Вътрешната македоно-одринска революционна организация не само в идейно отношение, но и като пример за най-точно документиране на революционната дейност и като прозрение за историческа значимост на архивните извори, завещани ни от великия революционер.
Така Илинденско-Преображенското въстание в Одринско, организирано и ръководено от високообразовани и просветени родолюбци, е единственото въстание в българската история, което е автентично документирано в хода на самото му провеждане.
Въпреки че поради ограничения обем на изданието не беше възможно да се публикуват всички издирени от нас документи, ние сме се постарали да бъдат осветлени комплексно и многостранно както историческите събития от този период, така също и личността и ролята на Михаил Герджиков в тях.
В настоящия сборник са поместени 177 документа – спомени, писма, доклади, статии, интервюта и др. От тях 113 се публикуват за първи път, 13 – са били публикувани в някои стари, редки или малотиражни издания, а 51 – в споменатия по-горе сборник за Михаил Герджиков.
Хронологически е обхванат основно периода 1902–1903 г., подготовката, провеждането и потушаването на Илинденско–Преображенското въстание в Одринско.
Изключение правят няколко малкоизвестни или непубликувани досега свидетелства от ранния период от дейността на младия революционер в Македония (раздел V, док. 148-152), които обогатяват сведенията за формирането и израстването му като видна фигура в македоно-одринското движение.
Документите са представени в пет раздела: I. Спомени на Михаил Герджиков, II. Спомени за Михаил Герджиков, III. Статии на Михаил Герджиков, IV. Кореспонденция и V. Документи, свързани с Михаил Герджиков.
В първите два раздела наред със спомените, които са тематично свързани с въстанието, е включен и непубликуван до сега спомен на Михаил Герджиков за първата му среща с Гоце Делчев. От изключително богатите (Спомени от Странджа( на летописеца на национално-освободителните борби на българите в Македония и Тракия – Христо Силянов е включен съвсем малък откъс, поради тяхната по-широка популярност.
Поради същите съображения не са включени и спомените на Михаил Герджиков, записани и публикувани от проф. Милетич през 1928 г., които са преиздадени отново през 1983 и през 1984 г.
Най-голямо място в сборника заема четвъртият раздел – Кореспонденция, с три подраздела: а) Писма от Михаил Герджиков, б) Писма до Михаил Герджиков и в) Писма на Представителното и на Боевото тяло на VII въстанически Одрински окръг. Писмата са общо 126, а по подраздели съответно 41, 41 и 44. Петдесет нови, неизвестни досега писма на Михаил Герджиков обогатяват познатото вече епистоларно наследство на революционера и дават по-цялостна картина на събитията по подготовката и хода на въстанието и неговата роля в тях.
Специално внимание заслужава третият подраздел от кореспонденцията. Включените тук писма, предимно шифровани, са от дейци на организацията и от участници във въстанието. Дешифровката им, там където липсваше в папките, е извършени от внучката на Михаил Герджиков, Надежда Недкова. Всички писма от този подраздел се публикуват за първи път.
Петият раздел по същество съдържа разнообразни по вид и характер документи за въстанието и личността на Михаил Герджиков. Те ги осветляват от по-различен аспект и с това обогатяват историческата фактология с нови данни за размаха на въстанието и отражението му в страната и в чужбина. Поместен е Планът за Илинденско–Преображенското въстание, обвинителният акт и консулски доклади по Битолския съдебен процес през 1901 г., списък на учениците, завършващи Битолската българска мъжка гимназия, почти всички от които са бъдещи видни македоно-одрински революционери, списъци на участници във въстанието от 1903 г., доклади на австро-унгарския консул в Одрин, интервюта и др. Преводите от немски език са на Евдокия Петрова.
Документите имат последователна номерация, обща за всички раздели и подраздели, заглавие, дата на съставянето, основен текст и данни за местосъхранението им. За публикуваните по-рано документи са посочени данните на изданието. В случаите, когато при публикуването има пропуснат текст, който не е свързан с темата, това е отбелязано с многоточие в квадратни скоби. В заглавията личните имена са съкратени, а в именния показателец са изписани изцяло. Многоточията в документите са възпроизведени според оригинала. Пунктоацията на текстовете е осъвременена. Бележките по текста на документите са дадени под линия. По изключение там, където това е било особено наложително, под линия са поместени и някои обяснителни бележки по съдържанието.
Сборникът е придружен с именен и географски показалец, които са съставени от Надежда Недкова. Те съдържат сведения за лицата и географските обекти, доколкото са могли да бъдат установени. Препратките са към номерата на документите.
Представеният тук автентичен изворов материал представлява богата документална база не само за изследователите на революционните борби в Одринско, но и за специалистите в областта на социологията и народопсихологията, както и за най-широк кръг читатели.
Изказваме благодарност: на проф. Любомир Панайотов и на Цочо Билярски за помощта и съдействието при подготовката на сборника, на д-р Милена Тодоракова за дадените консултации и положения труд за реализацията на изданието, както и на колегите от читалнята на Централния държавен архив и специално на Мария Класанова за отзивчивостта при работата ни по издирването на документите.
Съставителите
[Next]