12. Балканският съюз
- Договор за приятелство и съюз между царство България и кралство Сърбия
- Tайно приложение
- Военна конвенция между царство България и кралство Сърбия
- Отбранителен съюзнишки договор между България и Гърция
- Декларация
- Военна конвенция между България и Гърция
- Оставка на Гешов (17 май 1913 г.)
На 11/24 март 1911 година Гешов става м-р председател и образува коалиционния кабинет от народняци и прогресисти, в който той заима поста министър на външните работи. И първата негова мисъл като ръководител на българската политика, както казва той в книгата си за Балканския съюз (5), била да се занимае с македоно-одринския въпрос.
След младотурския преврат, в който македонците българи тъй безкористно помогнаха на младотурците, Гешов има добросърдечната вяра, че негли е възможно да се постигне едно споразумение с Турция; и той прави сериозен опит за това. Такъв един проект той разисквал подробно в Лондон с W. J. Stead, известният английски пасифист, който сам обнадежден от младотурския преврат, посещава Цариград и Македония през лятото в 1911 г., за да изучи и защити младотурското дело. На връщане от обиколката си, обаче, при втората среща с Гешова в София, Stead му препоръчал да не бърза със споразумението, защото и той почнал да се разочаровава от младотурците. Гешов бил влязъл вече в разговори с турския министър Асъм бей за едно съглашение с Турция, и продължил тия разговори и след предупреждението на Стеда. Асъм бей се показал уж съгласен за подобно разбиране и осъждал младотурския комигет за неговата късогледа политика спрямо българите. След като Италия обяви война на Турция, което обстоятелство създава интерес за Турция да бъде добре с България, Асъм бей бива повикан в Цариград да заеме поста министър на външните работи, и Гешов смятал, че няма по-добро от това стечение на обстоятелствата за едно разбиране с турците. От Цариград Асъм бей чрез заместника си в София Наби бей прави, обаче, такова предложение за споразумение, което Гешов нарича мъртвородено, едно защото било неприемливо
131
за нас, а друго защото нито Асъм бей, нито Наби бей, след като направили предложението, не отворили по-вече дума за него [1].
Много скоро Гешов разбира, че младотурците съвсем нямат намерение да покровителствуват християните. Напротив той дохажда до убеждението, че младотурците имат планомерно намерение, да обезбългарят и обезхристиянат Македония в едно късо време, и по тоя начин да разрешат македоно-одринския въпрос. Битолският наш консул му рапортира, че в една реч пред турските първенци във Воден, слушана от г. Виганд, секционен инжинер на линията Солун — Битоля, идеологът на младотурската партия д-р Назим бей казал, че ако младотурците бъдат подкрепени в изборите и се затвърдят, в неколко години в Македония не щял да остане нито един християнин. Това се потвърждава и от систематичното малтретиране на българските войници в турската армия, от зачестилите убийства и грабежи, изтезания и преследвания и дори кланета като ония в Щип и Кочани. Солунският консул Шопов пише, че изтребителната политика на младотурците до такава степен отчаяла македонските българи, че те предпочитали всичко друго от това непоносимо тегло. „Да се отървем, казвали те, от това ужасно несносно положение, та който иска, нека дойде; по-лошо не ще бъде".
״И можеше ли, пита се Гешев в своята книга за Балканския съюз (10—11) един държавник, отговорен за съдбините на българския роб, да стои хладнокръвен при едно подобно явление, при турската закана, че ще се вземат мерки, за да се изтреби българският елемент в Македония? Моя длъжност бе да изуча сериозно всичките мерки от естество да поставят България в положение да тури край на едно подобно гибелно изтребление. И първа между тия мерки бе едно споразумение не вече с Турция. която се показа противна на него, а с другите ни съседи.
1. Инструкциите, дадени на Набш бей — били :
„1. Асъм бей ще направи всичко възможно за благоприятното разрешение на висящите въпроси между Царството и Империята, за да се намалят точките на търкане (surfaces de friction),
„2. Като съществено условие Асъм бей поставя невмешателството на двете страни във вътрешното управление на съседа.
„3. Успоредно и също като съществено условие той поставя — всяка от двете страни да уреди вътрешното си управление по такъв начин, че да не дава на своите съседи повод за оплакване, а напротив да ги задоволява.
„4. Задължение и за двете страни за един срок — напр. 10 години — да не предприемат нищо за решаването на тяхните настоящи граници”.
132
Задачата на едно подобно съглашение бе улеснена от единодушието, с което българското обществено мнение посрещаше манифестации, като ония на срещата между сръбските и българските икономисти, на посещението на българските студенти в Атина (април 1911 г.). Тя бе улеснена още от тайния договор, който сърбите бяха подписали с нас още през 1904 г., и от опита, който те, и при нашите предшественици, демократите, па и през първите шест месеца на моето министерствуване, правиха за сключването на един отбранителен и нападателен съюз".
По-нататък Гешов мотивира своето решение, въпреки това, че до 1912 година той е бил най-големият миролюбец в България, да подири съюзничеството на съседите, което доведе до една война с Турция, по следния начин:
„Положението, което заварих в София след завръщането си от Виши, бе твърде обезпокоително, за да не кажа и критическо. Моите колеги от министерския съвет, уплашени от сведения, които бяха получили от Одринско за мобилизацията на турците против нас, бяха сериозно поставили на дневен ред въпроса, да мобилизираме и ние против турците.
„И тяхната войнственост бе цяло откровение за мене. Поразен от тая войственост, аз се питах, ако моите другари, тъй предпазливи и пестеливи, не могат вече да търпят турските предизвикателства и са готови да потрошат десетки милиони, за да ги вразумят, какво трябва да очаквам от другите мои сънародници, от общественото мнение? И действително, последното бе вече тъй развълнувано, всички вестници, включително и неопозиционните Ден и Реч, бяха така войнственни, че един известен чуждестранен дописник писа за мене, какво аз очевидно не съм бил дорасъл за моя пост, щом, наместо да се възползувам от кризата, съм сторил всичко, за да я отстраня. Аз я отстраних наистина, чрез моите постъпки пред правителствата на великите сили, но същевременно реших непременно да сключа съюз и със Сърбия и с Гърция, защото итало-турската война, която при самото си начало докара такова разклащане на нашите отношения с Турция, можеше да крие за България съдбоносни изненади.
„И най-елементарното благоразумие изискваше да приготвя аз, като ръководител на българската дипломация, ония съюзи със Сърбия и Гърция, които бяха необходими, за да можем да противостоим на едно нападение от страна на турците — след изчезването
133
на Абдул Хамида една тяхна guerre preventive, каквато Бисмрак препоръчваше, бе повече от вероятна — за да можем още в случай на катастрофа в Турция да си защитим правата и ония на нашите сънародници в нея. Ние толкоз по-вече бяхме длъжни да сключим подобни съглашения, че не бяхме уверени, дали не съществува между Турция и Ромъния съюзът, който бе; оповестен през август 1910 год., и защото, в случай на наша война с Турция, ние рискувахме да видим и сърби и гърци да се намесят в тая война при условия много по-неблагоприятни за нас, отколкото ако се съгласихме с тях. Дълбоко убеден освен това в нуждата, да се вземе от ръцете на възстаническия комитет македонския въпрос, както Кавур бе взел от ръцете на италиянските революционери въпроса за обединението на Италия, аз влязох в преговори със сърбите״.
Към всичко това трябва да се прибави и интересът на Русия, да стане едно пряко споразумение между България и Сърбия, за което, според свидетелството на Гешова, е настоявано много. В брошурата Престъпното безумие (102) Гешов казва: „Подир избухването на турско-италиянската война и пред вид на опасността, която ни застрашаваше от страна на Турция, почнахме преговори със сърбите, които Русия считаше conditio sine qua non на евентуалното наше съглашение с нея". А в брошурата си за Балканския съюз (25) той казва: „Тая намеса (на Русия) взимаше формата ту на съвети да бъдем умерени и отстъпчиви, за да свършим доброто дело (съюзът със сърбите), ту на съобщения, че ако не свършим, Русия си запазва правото да постъпи, според както й диктуват интересите״. Имало дори съобщение, че руският посланик в Цариград г. Чариков бил дори влезъл, поради това колебание между българи и сърби да се споразумеят, в преговори с турците за едно съглашение между тях и Русия. „И в министерски съвет, казва Гешов в своята брошура за Балканския съюз (25), настояха да сторя всичко възможно, за да се осуети руското съглашение с Турция. Единственото средство бе да подпишем договор със сърбите за съюз".
Чрез посредството на Димитър Ризов, македонец, който бе подписал и договора със Сърбия в 1904 год., когато е бил пратен като български делегат в Белград, Гешов се среща със сръбския министър на външните работи Милованович на 28 септември 1911 год. В тая среща били разменени първите мисли за един съюз между Сърбия и България. В тая среща между два-
134
мата първенци се говорило и за ״отбранителен съюз срещу всеки, който би атакувал България и Сърбия", и за ״отбранителен съюз срещу оня, който би се опитал да заеме части от Македония, Стара Сърбия и др., и за нападателен съюз срещу Турция с цел, да се освободят Македония и Стара Сърбия при обстоятелства, считани благоприятни за тях, и да се прекратят анархията и кланетата в провинциите, дето жизнените интереси на една от двете страни са засегнати".
Като съобщава горното за своята среща с Миловановича в един доклад, четен на царя и на министерския съвет, и печатан в брошурата му Балканския съюз (14), Гешов в доклада си е внимателен да изтъкне много ясно основното схващане на сърбите за едно споразумение между тях и нас. Той завърша доклада си така:
״Когато забележих на г. Милованович, че ако нашият опит да освободим Македония и Стара Сърбия вземе вид на присъединение, нашата задача, поради щекотливостта на нашите съседи, става много трудна, той се съгласи с мене, че ще е по-добре да поискаме автономията на тия освободени провинции, макар и това решение да не му се нравеше много. Той настояваше върху дележа на освободените провинции, като забеляжваше, че има области, които не могат да бъдат предмет на спор между нас. Одрин трябва да принадлежи на България, както Стара-Сърбия, на север от Шар планина, трябва да бъде на Сърбия. Колкото за Македония, по-голямата част ще бъде българска. А една част от северна Македония трябва да бъде дадена на Сърбия, и най-доброто нещо ще бъде да се остави тоя дележ на арбитража на руския император. Да не теглим никаква разграничителна линия за сега, ми каза той. По тоя начин вие не ще се изложите на укора, че сте се съгласили на един предварителен дележ на Македония. Когато дойде моментът и когато вашите съотечественици сторят тъй, че вие да получите лъвската част, никой няма да възстане срещу тая малка част от Македония, която руският император, под чиято закрила и възвишено чувство на справедливост ще бъде извършено това велико дело, ще даде на Сърбия. О! да! Ако в същото време с ликвидирането на Турция би могло да настъпи и разкапването на Австро-Унгария, разрешението ще бъде много опростворено: Сърбия ще добие Босна и Херцеговина, както Ромъния ще добие Трансилвания, и ние нема да се страхуваме от една ромънска намеса във войната ни с Турция".
135
И царят и министерският съвет, казва Гешов в своята книга за Балканския съюз (15) одобриха поставените от нас с Милованович основи за третиране и ме опълномощиха да вляза в формални преговори със Сърбия за сключването на един отбранителен и нападателен съюз".
Преговорите се започват веднага в София между сръбския пълномощен министър Сполайкович и Гешова, подпомаган от Теодорова като министър на финансите, и ген. Никифорова като министър на войната; намесват се в тях по-после, по делегация от Гешова, и Д. Ризов и Д. Станчов, пълномощен министър в Париж, когато Милованович заминава с крал Петра за Париж; и се завършат пак в София с един протокол, подписан на 22 февруари 1912 г. Девет деня по-късно се подписва следният
Договор за приятелство и съюз между царство България и кралство Сърбия.
Негово Величество Фердинанд I, цар на българите, и Негово Величество Петър I, крал на Сърбия, проникнати от уверението за взаимността на интересите и еднаквостта на съдбата на техните държави и на двата братски народа, българския и сърбския, и решени солидарно със задружна сила да бранят тия интереси и да се стараят за тяхното всестранно напредване, се споразумяха върху следното:
Чл. 1. Царство България и кралство Сърбия си гарантират една на друга държавната независимост и целокупността на държавната територия, като се задължават абсолютно и без никакво ограничение да се притекат на помощ една на друга с целокупната си сила в всеки случай, когато една от тях се нападне от една или повече други държави.
Чл. 2. Двете договарящи страни се задължават тъй също да се притекат на помощ една на друга с целокупната си сила в случай, когато коя и да е велика сила се опита да присъедини, или окупира, или с войската си завземе, било дори и привременно, каква и да е част от балканските територии, които се намират днес под турска власт, ако една от тях счете това като противно на своите жизнени интереси и като casus belli.
Чл. 3. Двете договарящи се страни се задължават да не сключват мир освен задружно и по предварително споразумение.
Чл. 4. За пълното и най-целесъобразно изпълнение тоя договор ще се сключи военна конвенция, в която изчерпателно ще се
136
предвиди както всичко, което ще има да се предприеме от едната и другата страна в случай на война, тъй и всичко, що, с оглед на военната организация, дислокация и мобилизация на войската и отношенията на върховните команди, би имало да се утвърди в мирно време заради приготовлението за военното положение и успешно водене на войната. Военната конвенция ще се счита като съставна част от тоя договор Към нейното изработване ще се пристъпи най-много 15 деня подир подписването на тоя договор, а за нейното изработване оставя се срок най-много два месеца.
Чл. 5. И тоя договор и военната конвенция ще бъдат в сила от деня на подписването им до 31 дек. 1920 год. включително. Само след допълнително споразумение, изрично утвърдено от двете договарящи се страни, те могат да се продължат и подир този срок. Но в случай, че в деня на изтичането на договора и конвенцията, страните се заварят във война или с още неликвидирано положение подир войната, договорът и конвенцията имат сила, докато мирът се сключи, и положението, което войната е докарало, се ликвидира.
Чл. 6. Договорът ще се подпише в два еднакви екземпляра и двата на български и сръбски. Ще ти подпишат владетелите и министрите на външните работи. Военната конвенция, тъй също в два екземпляра, и двата на български и сръбски, ще се подпише от владетелите, министрите на външните работи и специални военни пълномощници.
Чл. 7. Договорът и конвенцията могат да се обявяват, или да се съобщават на други държави само по предварително споразумение на двете договарящи се страни, и то съвместно и едновременно.
Тъй също само по предварително споразумение ще може коя да е друга държава да се приеме в съюза.
Съставен в София на 29 февруари хилядо деветстотин дванадесета година.
Ив. Ев Гешов.
И. Милованович.
По взаимно споразумение от договора биват отделени и турнати в тайно приложение следните договорни членове:
Чл. 1. В случай, че в Турция настъпят вътрешни безредици, които биха докарали в опасност държавните или народни интереси на договарящите се страни, или на една от тях, както и в случай, че вследствие вътрешни или външни мъчнотии, които биха
137
сполетели Турция, би се открил въпрос за задържането на statuquo-тo на Балканския Полуостров, оная от двете договарящи се страни, която би първа дошла до уверение, че вследствие на това е потребно да се отвори въоръжена акция, се обръща с мотивирано предложение към другата страна, която е длъжна веднага да пристъпи в размяна на мисли, и ако се не съгласи със своята съюзница, тя трябва да й даде мотивиран отговор.
Постигне ли се споразумение за акция, то се съобщава на Русия, и ако тя не се възпротиви, акцията се отваря според постигнатото споразумение и въодушевлявайки се във всичко от чувства на солидарност и взаимност на интересите. В противен случай, ако споразумението не се постигне, ще се апелира на мнението на Русия, което мнение ще бъде, ако и до колкото Русия се произнесе, задължително за двете страни.
Не иска ли Русия да даде своето мнение и ако споразумението между договарящите се страни дори и подир това не би могло да бъде постигнато, тогава, ако би страната, която е за акция, сама на своя отговорност би почнала акция против Турция, другата страна ще бъде длъжна да държи приятелски неутралитет спрямо своята съюзница, като предприеме веднага мобилизация в размерите, предвидени във военната конвенция, и като се притече с всичките си сили на помощ на своята съюзница, ако някоя трета държава би отишла на страната на Турция.
Чл. 2. Всичките териториални придобивки, които биха се добили със задружно действие в смисъл на членове 1 и 2 от договора, както и на член 1 от това тайно приложение, влазят под задружната власт (condominium) на двете съюзници, и тяхната ликвидация ще се извърши веднага и най-късно в срок три месеца, след като мирът ще бъде възстановен, и то на следните основи:
Сърбия признава на България правото на територията източно от Родопите и река Струма, а България на Сърбия правото на територията северно и западно от Шар-иланина.
Що се отнася до територията измежду Шар-планина и Родопите, Архипелага и Охридското езеро, ако двете страни се уверят, че организацията на тая територия в особна автономна област е невъзможна пред вид на общите интереси на българската и сръбската народност, или по други външни или вътрешни причини, то с тая територия ще се постъпи на основа на следните заявления: Сърбия се задължава да не дири нищо отвъд линията, отбелязана на приложената карта и която линия почва на турско-българската граница от
138
върха Голям (северно от Кр. Паланка), следва въобще юго-западно направление до Охридско езеро, като минава през върха Китка, между селата Метехово и Подържиконь, през върха източно от село Нерав, по водораздела до върха 1000, северно от Бащево, между селата Любеници и Потърлица, през върха Острич 1000 (Лисец планина), върха 1050, между селата Драч и Опила, през селата Талишманци и Живалево, върха 1050, върха 1000, през село Къшали, по главния водораздел Градище планина до върха Горище към върха 1023, по водораздела между селата Иванковци и Логинци, през Ветерско и Сопот на Вардар и през Вардар по планинските гребени към върха 2550 и до Перополе планина, по нейния водораздел между селата Крапа и Барбарес до върха 1200, между селата Еркеново и Дряново, до върх Чесма (1254), по водораздела на Баба-планина и Крушка Тепеси, между селата Сълп и Церско, до върха Протойска планина източно от село Белица, през Брежани до върха 1200 (Илинска планина;, по водораздела през върха 1330, до върха 1217 и между селата Ливоища и Горенци до Охридско езеро при манастира Гъбовци: а България се задължава да приеме тая граница, ако Н. И. В. Руският цар, който ще бъде помолен да бъде върховен арбитър по тоя въпрос, се произнесе в полза на тая линия. Разбира се, че двете страни се задължават да приемат като окончателна граница оная линия, която Н. И. В. Руският цар, в гореозначените граници, би намерил, че най-отговаря на правата и интересите на двете страни.
Чл. 3. Препис от договора и от това тайно приложение, както и от военната конвенция, ще се съобщят задружно на царското руско правителство, което същевременно ще се помоли да вземе акт от тях, да бъде благосклонно към техните цели, както и да помоли Н. И. В. Руския цар да благоволи Той да приеме и одобри ролите, които са предопределени както за него, тъй и за неговото правителство от договорните разпоредби.
Чл. 4. Всеки спор, който би се появил по повод тълкуванието и изпълнението на коя и да е разпоредба на тоя договор, на тайното приложение и на военната конвенция, се поднася на окончателно решение на Русия, щом едната или другата страна заяви, че счита за невъзможно да се постигне съглашение с непосредствени преговори
Чл. 5. Ни една разпоредба на това тайно приложение не може да се разгласи, нито да се съобщи на която и да е друга държава
139
без предварително споразумение на двете страни и съгласието на Русия.
Съставено в София на 29 февр. хилядо деветстотин и дванадесета година.
Ив. Ев. Гешов
М. Миланович.
Един месец подир подписването на договора и тайното приложение се подписва и следната
Военна конвенция между царство България и кралство Сърбия.
Съгласно с духа и въз основа на чл. 3 от приятелския и съюзен договор между царство България и кралство Сърбия и, най-после, за по-добро осигуряване успешното водене на войната и за по-пълното осъществяване целите, които съюзът има пред вид двете контрактуещи страни постановиха долните условия, които ще имат същата сила и стойност на предписанията в същия договор.
Чл. 1. Царство България и кралство Сърбия се задължават, в случаи, предвидени от членове 1 и 2 на съюзническия договор и от чл. 1 на тайното приложение на тоя договор, да си дават взаимно съдействие: България с една въоръжена сила не по-малка от двесте хиляди войника и Сърбия с една сила не по-малка от сто и петдесет хиляди войника, в състояние, както да се сражават на границата, тъй и да вземат участие във военни операции вън от родната територия.
В това число не влазят нито войниците от свръхкомплектния състав, нито тия от третия сръбски бан, нито българското опълчение.
Тая армия ще трябва да се изпрати на границата, или зад границата на родната територия по направление на местността, дето ще се развият военните действия и според причините и целта на войната — най-късно 21 ден след обявяване войната или след съобщение на едно от съюзните правителства, че casus foederis е настъпил. Във всякой случай, и преди изтичането на тоя срок, двете страни ще считат за своя съюзническа длъжност — ако това е съобразно с естеството на военните действия и може да повлияе на благоприятния изход на войната — да изпращат дори на части несъразмерно на мобилизацията и концентрацията войските си на
140
бойното поле веднага след седмия ден от обявяване войната или пък от почване на casus foederis'a.
Чл. 2. Ако Ромъния нападне България, Сърбия е длъжна веднага да й обяви война и да отправи против нея силите си, най-малко сто хиляди войника, било към средния Дунав, било на бойното поле в Добруджа.
В случай, че Турция нападне България, Сърбия се задължава да навлезе в Турция и да отдели една част от мобилизираната си войска, най-малко сто хиляди войника, за да я изпрати на Вардарското бойно поле.
Ако Сърбия се намери в това време, сама или заедно с България, във война с трета държава, тя ще употреби против Ромъния или против Турция всичките си свободни войски.
Чл. 3. Ако Авсгро-Унгария нападне Сърбия, България се задължава да отвори веднага война на Австрия и да изпрати войските си, най-малко двеста хиляди войника в Сърбия, тъй че, съединени със Сръбската армия, те да действуват нападателно или отбранително против Австро-Унгария.
Същата длъжност пада връз България към Сърбия в случай, че Австро-Унгария, под какъвто претекст и да било, със съгласието или без съгласието на Турция, изпрати свои войски в Ново-пазарския санджак, и Сърбия бъде заставена да й обяви война, или, за защита на своите интереси, изпрати своите войски в санджака и чрез туй предизвика въоръжен конфликт с Австро-Унгария.
В случай че Турция нападне Сърбия, България се задължава веднага да мине турската граница и да отдели от своята армия, мобилизирана съгласно с член първи на настоящата конвенция, най-малко сто хиляди души, които ще бъдат изпратени на Вардарския военен театър.
Ако Ромъния нападне Сърбия, България се задължава да нападне ромънските войски, щом те минат Дунава и навлязат в сръбска територия.
Ако България в един от случаите, за които се говори в настоящия член, се намери сама или заедно със Сърбия във война с една трета държава, тя се задължава да даде в помощ на Сърбия всичките си войски, които биха й се намерили свободни.
Чл. 4. Ако България и Сърбия, според едно предварително съгласие, обяват война на Турция, и едната и другата се задължават, ако не е разпоредено иначе от друго специално разпореждание.
141
да отделят от своите войски, мобилизирани съобразно с член първи на настоящата конвенция, най-малко сто хиляди души, които да изпратят на вардарския операционен театр.
Чл. 5. В случай че една от контрактуещите страни обяви война на трета държава без предварително споразумение и без съгласието на другата контрактуеща страна, тая последнята се освобождава от задълженията, предвидени в член първи на настоящата конвенция, но се задължава да пази, в продължение на войната, приятелски неутралитет спрямо съюзницата си, а тъй също веднага да мобилизира една сила най-малко от петдесет хиляди войника, която ще бъде съсредоточена по начин добре да осигури свободното движение на същата съюзница.
Чл. 6. В случай на съвместна война никоя от контрактуещите страни няма право да сключва с неприятеля примирие подълго от 24 часа без предварително споразумение и без съгласието на другата страна.
Едно предварително и писмено съгласие е нуждно, за да могат да се почнат преговори за мир и да може да се подпише мирен договор.
Чл. 7. Додето трае войната, войските на всяка една от контрактуещите страни ще бъдат командувани и всичките техни операции ще бъдат ръководени от собствено тяхно командуване.
Когато военни корпуси от армиите и на двете държави действуват против един и същи обект, общото командуване ще вземе, за части от равна важност, по-старият по чин началник, като се има пред вид изпълненото командуване.
Когато една или неколко разни армии, принадлежещи на една от контрактуещите страни, ще бъдат поставени под разположението на другата страна, те ще се намерват под заповедите на своите собствени началници, които по ръководенето на стратегическите операции ще бъдат подчинени на главния командуещ армията, под разположението на когото са поставени.
В случай на съвместна война с Турция, главното командуване на вардарския операционен театър ще принадлежи на Сърбия, ако главната сръбска армия действува на тоя театър и ако тя числено е по-голяма от българските войски на същия театър, съгласно с чл. 4 на настоящата конвенция. При всичко това, ако главната сръбска армия не оперира на тоя театър и числено е по-слаба от българските войски, главното командуване на тоя театър се дава на България.
142
Чл. 8. В случай, че войските и от двете контрактуещи страни се намират под заповедите на един началник, всичките предписания и заповеди по стратегическото водене на общите тактически операции ще бъдат съставлявани на два езика — на български и на сръбски.
Чл. 9. Що се касае до обличането и въобще до продоволството, помещението, медицинската помощ, пренасяне ранените и болните или погребение мъртвите, пренасяне военни материали и други подобни предмети, армията на всяка контрактуеща страна ще има същите права и улеснения връз територията на другата страна и чрез същите способи както и войските на тая последната страна, съгласно с местните закони и правилници. Всички местни власти са длъжни със същата цел да дават съдействие на съюзените войски.
Плащането на всички продоволствия ще бъде наредено от всяка страна за нейна сметка по местните цени, предпочително в брой и, в изключителни случаи, срещу специално издавани разписки.
Пренасяне войските и всички военни материали, продоволствия и други предмети по железницата и разноските за това пренасяне ще бъдат за сметка на страната, връз територията на която става транспортът.
Чл. 10. Трофеите принадлежат на войската, която ги е взела.
В случай, когато тия трофеи са вземени чрез общ бой на едно место, двете армии ще си ги разделят съразмерно със силите на воюещите, които са взели прямо участие.
Чл. 11. Във време на война, всяка контрактуеща страна ще има един делегат в щаба на главното командуване, или при командуването на войските, които делегати ще поддържат вързките между двете армии в всяко отношение.
Чл. 12. Стратегическите операции и непредвидените случаи, както и споровете, които биха се появили, ще бъдат уреждани по общо съгласие от двете главни командувания.
Чл. 13. Началниците на главните щабове на съюзните армии ще се споразумеят веднага след сключване настоящата конвенция върху разпределянето на мобилизираните войски, съгласно с първия член на настоящата конвенция, и тяхното събиране в концентрационната зона в случаи, изложени по-горе; върху пътищата, които трябва да се поправят или изново строят за бързото съсредоточаване войските на границата и за по-нататъшни операции.
143
Чл. 14. Настоящата конвенция се туря в действие от деня на подписването й и ще трае, до когато е в сила приятелският и съюзен договор, към който е прибавена като съставна част.
Варна, 29 април, 1912.
Ив. Е в. Гешов.
Генерал-Лейт. Н. Никифоров.
М. Милованович.
Генерал Р. Путник.
Почти едновременно по ходатайството на кореспондента на в. Таймс, Баучер, се завеждат разговори и за едно сближение с Гърция, които се завършат със следния
Отбранителен съюзнишки договор между България и Гърция.
Като вземат пред вид, че двете царства силно желаят запазване мира на Балканския полуостров и могат, чрез един солиден отбранителен договор, по-добре да отговарят на тая нужда;
Като имат пред вид, в същия ред на мисли, че едновременното мирно съществуване на разните народности в Турция, въз основа на едно реално и истинско политическо равенство, и респектиране правата, произходящи от договорите или по друг начин, отстъпени на християнските народности в империята, съставляват необходими условия за затвърдяване положението на изток;
Като имат най-после пред вид, че едно взаимно работене на двете царства в поменатата смисъл е от естество, в интереса и на техните добри отношения с османската империя, да улесни и да укрепи съгласието между гръцкия и българския елемент в Турция
Правителството на Негово Величество царя на българите и на Негово Величество краля на елените, като си обещават едно на друго да не дават каквато и да било нападателна тенденция на своето чисто отбранително съглашение и като са решили да сключат помежду си един мирен и взаимно протекционен договор със съдържание, изложено по-долу, назначиха за свои пълномощници. . . .
Които, след като размениха своите пълномощия, установиха следното:
Член 1. Ако, против искреното желание на двете високи контрактуещи страни и въпреки поведението на техните правителства за избягване всяко нападение и всяко предизвикателство спрямо турската империя, една от двете държави се нападне от Турция, било в
144
своята територия, било чрез систематично нарушение правата, произходящи от трактатите или основните принципи на международното право, двете високи контрактуещи страни се задължават да си дават взаимно съдействие с всичките си въоръжени сили и след това да не сключват мир освен заедно и съгласно.
Чл. 2. Двете високи контрактуещи страни взаимно си обещават, от една страна, да употребят нравственото си влияние над своите сънародници в Турция в смисъл искренно да способствуват за мирното съществуване на елементите, които съставляват населението в империята, и от друга — да си дават взаимно съдействие и да вървят пред турското правителство или пред великите сили дружно във всяко дело, което ще има за цел да се получи или осигури осъществяването на права, които произтичат от договорите или по други начин, отстъпени на гръцката и българската народност, прилагане политическото равенство и конституционни гаранции.
Чл. 3. Настоящият договор ще има трайност три години от деня на подписването му и ще бъде мълчеливо продължен още за една година, освен ако се денонсира. Денонсирането трябва да бъде обявено поне шест месеца преди изтичането на третата година от деня на подписването.
Чл. 4. Настоящият договор ще се пази в тайна. Той не ще може да се съобщи на третя сила, нито ще се обнародва било цел или на части, освен със съгласието на двете високи контрактуещи страни.
Настоящият договор ще бъде утвърден колкото е възможно по-скоро. Утвърждаванията ще бъдат разменени в София (или в Атина).
За уверение на което респективните пълномощници подписаха настоящия договор и приложиха своите печати.
Направен в София в два екземпляра на 16 май, 1912 година.
Ив. Ев. Гешов.
Д. Панас.
Декларация
Първият член не се отнася именно за случая, когато една война би избухнала между Гърция и Турция вследствие приемането в гръцкия парламент критските депутати против волята на турското правителство; в такъв случай България не е длъжна освен да държи спрямо Гърция един благосклонен неутралитет. И по
145
причина, че ликвидиране кризата на източни дела, произлязла от събитията през 1909 год., също и относително критския въпрос) се съгласява с общия интерес и дори е от естество, без да наруши равновесието на Балканския полуостров, да затвърди в интереса на мира, международното положение, България (независимо от задълженията, предвидени в настоящия договор) обещава по никакъв начин да не затруднява една евентуална акция на Гърция, клоняща да разреши тоя въпрос.
Ив. Ев. Гешов.
Д. Панас.
Към тоя договор през септември месец 1912 година се подписва и следната военна конвенция, проучена предварително от генерали Никифоров и Фичев:
Военна конвенция между България и Гърция.
Н. В. царят на българите и И. В. кралят на елените, като желаят да допълнят чрез една военна конвенция отбранителния съюзен договор, сключен в София на 16 май 1912 между царство България и кралство Гърция, назначиха с тая цел за свои пълномощници:
Негово Величество царят на българите: Негово превъзходителство г. Ив. Ев. Гешов и пр. и пр.
Негово Величество кралят на елените: Негово Превъзходителство г. Д. Панас и пр. и пр.
Които, след като представиха пълномощията си, които се намериха в добра и редовна форма, се съгласиха на следното:
Чл. 1. В случай че, съгласно със задълженията, произходящи от отбранителния съюзен договор, сключен в София на 16 май 1912 между България и Гърция, тая последната (Гърция) с войска се намеси против Турция в една българо-турска война, или България против Турция в една гръцко-турска война, двете държави, българска и гърцка, се задължават да си дават взаимно съдействие, именно: Гърция с един ефектив най-малко от сто и двадесет хиляди войника, а България с един ефектив най-малко от триста хиляди войника; тия сили требва да бъдат готови както да встъпят в поход към границата, тъй и да вземат участие във военни операции вън от границите на народната територия,
146
Казаните войски трябва да бъдат съсредоточени на границата и готови да я минат най-късно до двадесетия ден след мобилизацията, или след знака, даден от контрактуещите страни, че casus foederis е настъпил.
Чл. 2. В случай че Гърция се нападне от Турция, България се задължава да обяви война на тая последна държава и да тръгне против нея с всичките си сили, състоящи, според чл. първи, най-малко от триста хиляди душ, като съгласява своите военни операции с изработения от българския генерален щаб план.
В случай че България се нападне от Турция, Гърция се задължава да обяви война на тая последната държава и да тръгне против нея с всичките си сили, състоящи, според член първи, най-малко от сто и двадесет хиляди душ, като съгласява своите военни операции с изработения от гръцкия генерален щаб план. Главният обект на гръцката флота трябва във всеки случай да бъде — да стане господарка на Егейско море и да прекъсне съобщенията по тоя път между Мала-Азия и Европейска Турция.
В случаи, предвидени в предишните два параграфа, България се задължава да оперира нападателно с една важна част от армията си против турските сили, съсредоточени в областите на виляетите Косовски, Битолски и Солунски. Ако Сърбия, в силата на своите съглашения с България, вземе участие във войната, България може да разполага с всичките си сили в Тракия, но в такъв случай тя взима, чрез настоящия договор, задължението спрямо Гърция, сръбски военни сили най-малко от сто и двадесет хиляди войника да оперират нападателно против турските; сили, съсредоточени в областите на трите споменати виляета.
Чл. 3. Ако България и Гърция, на основание специално съглашение, обявят война на Турция, те се задължават — освен ако е разпоредено иначе със специално съглашение — да извадят толкова войски, колкото са предвидени в първия член на настоящата конвенция.
Разпорежданията на двата последни параграфа от чл. 2 в тоя случай са също изпълними.
Чл. 4. В случай че едно от контрактуещите правителства обяви война на друга некоя държава, освен Турция, без предварително съглашение и без съгласието на другото правителство, това последното се освобождава от задълженията, изложени в първия член, но при всичко това, задължава се да пази в продължение на цялата война приятелски неутралитет спрямо съюзника си.
147
Чл. 5. В случай на съвместна война никоя от съюзните държави не може да сключи примирие по-дълго от 24 часа без предварително споразумение и без съгласието на другата съюзна държава.
Ще бъде също нужно съгласието на двете контрактуещи страни, писмено направено в едно съглашение, щото една от тях да може да почне преговори за мир, или да сключи мирен договор.
Чл. 6. В случай че България и Гърция, след като мобилизират войските си, или след като влязат във война, последната се види принудена да разреши критския въпрос според желанието на населенията в острова, и затова бъде нападната от Турция, България се задължава да й отиде на помощ, съгласно с член първи на настоящата конвенция.
Чл. 7. Началниците на българския и гръцкия генерален щаб се задължават взаимно и при сгоден случай да се осведомяват, в случай на война, върху операционните планове. Задължават се, освен това, да се запознават всяка година с измененията, внесени в тия планове по случай нови обстоятелства.
Чл. 8. Настоящата конвенция ще стане задължителна за двете контрактуещи страни веднага, след като се подпише; тя ще бъде в действие, додето е в действие отбранителният договор от 16 май 1912 г., към който тя е прибавена като съществена част.
Направена в София в двоен екземпляр на 22 септември 1912 год.
Ив. Ев. Гешов.
Генерал Фичев.
Д. Панас
К-н Ж. Г. Метаксас.
С Черна-гора писмен договор не е бил подписван. Имало е устно съглашение, което бил натоварен да направи нашият пълномощен министър в Цетина, г. Колушев.
Русите естествено биват държани в течение на всички тия преговори и съглашения. Когато руският цар дохожда през пролетта на 1912 г. в Ливадия, Гешов изпраща да го поздрави една мисия на чело с д-р Данева, тогава председател на Народното събрание. И г. Данев връчва на императора препис от сръбско-българския договор, от неговото тайно приложение и от военната конвенция. Императорът се радвал за постигнатото със Сърбия съглашение и одобрявал съдържанието на договора и приложението му. Одобрявал и едно възможно съглашение с Гърция. Обещал и той, както
148
и министрите, възможна помощ за попълване материялната част на нашата войска и съдействие за сключване финансови операции в Париж и Лондон.
Данев, по делегация от Гешова, отваря въпрос и за сключването на една военна конвенция между Русия и България, която да замести подписаната от него в 1902 година. Данев и руският военен министър Сухомлинов остават съгласни, последният да се разбере устно с нашия пълномощен министър в Петроград, Паприков, и да предложат на България нов проект за такава конвенция. ״Ала, заявява Гешов в своята книга за Балканския съюз, такъв проект не само не ни се предложи до обявяването на балканската война, но нито дума вече стана за него от страна на Русия нито в Петроград, нито в София" [1].
Гешов се опитва през м. юни 1912 година, когато в Турция избухна анархия, която ромънският м-р председател Майореско нарекъл катаклизъм, да влезе в преговори с последния за едно съглашение с Ромъния за в случай на една катастрофа в Турция. Майореско отказал да влезе в преговори, както и тогава, когато повторно му отворил дума за това титулярният български пълномощен министър в Букурещ, Калинков. Ромънският м-р председател се задоволил с уверението, че ако действително настане някоя катастрофа, лесно и скоро ще се разберат с нас. Ала той отказал да определи придобивката, която Ромъния би очаквала от разгрома на Турция [2].
Как след всичко това се налага на Гешова, най-миролюбивия държавник на Балканите до 1912 г., войната, се вижда от следните редове, които взимаме от неговата книга за Балканския съюз (34—36): —
״Положението в Турция беше следното:
״Брожение против младотурците в цялата страна; циркуляр на военния министър Махмуд Шефкет Паша, да се не занимават офицерите с политика; бунт на гарнизона в Одрин; пронунциаменто в Битоля; възстание на албанците; падане на младотурския кабинет; сражение при Митровица, подир което победителите албанци заимат ипекския, призренския и прищенския санджак; ултиматум на албанците; клане в Кочани; клане в Берана; завзимане на Скопие от албанците. Всичките тия събития, особно последните
1. Балкански съюз Спомени и документи 34.
2. Все там.
149
три имаха такъв силен отзвук в София и Белград, в Атина и Цетина, че лесно бе да се предвиди, какво те няма да останат без сериозни последици. Стреснаха се от тях и европейските кабинети и най-благоразположеният от тях към Турция, виенският, излезе на 1/14 август с паметното предложение на граф Берхтолда за една прогресивна административна децентрализация на Европейска Турция. Ако Австрия излизаше с подобно предложение, можеха ли балканските държави да стоят равнодушни към съдбата на своите сънародници? Към грижата за тая съдба в Атина и Белград се притуряше и страхът от албанските претенции за гръцки и сръбски земи. Албанците не криеха, че считат за албански целия скопски и битолски вилает. В София страх от албанците не съществуваше. Но там пък, особено след клането на българите в Кочани, преките чашата на търпението. Трябваше ли да се церемоним с една Турция, изтощена от войната с Италия, разкъсвана от вътрешни раздори, с армия без дисциплина, с хазна без пари? И на 1 август стана в столицата на България един импозантен митинг, а на 12 август се събра и конгресът на македоно-одринските братства. И на митинга, и на конгреса резолюциите бяха почти еднакви: България веднага, да мобилизира, да иска автономията на Македония и Одринско и, ако тя не се осъществи, да обяви освободителна война. Другояче ще се предизвикат в страната сътресения с неизброими последици.
״Моментът бе съдбоносен, натискът на общественото мнение неотразим. В разгара на войнственото настроение пристигна в София г. Колушев, нашият пълномощен министър в Черна-гора, с предложение от страна на черногорския крал за незабавна акция. Трябваше да приемем това предложение, или да го отхвърлим. И на 13/26 август, с решение на министерския съвет, ние четворицата, г. г. Данев, Т. Теодоров, генерал Никифоров и аз, имахме ауденция от царя в Царска Бистрица при Чам-Кория. След доклад от мене по положението, дълго и всестранно разисквахме ние с държавния глава най-трудния въпрос, който от освобождението насам български държавници с имали да обсъждат. И ние единодушно решихме това, което бе решено вече и от министерския съвет — а именно да приемем предложението на Черна-гора, да влезем и в бърза размяна на мисли със Сърбия и Гърция, с цел да се постигне едно споразумение за една незабавна съюзнишка намеса в полза на християнското население на Европейска Турция.
150
״И съгласно с взетото решение, тръгна веднага за Цетина г. Колушев, опълномощен да сключи с Черна-гора устното съглашение, за което говорих по-горе. Влязох и в преговори с представителите на Сърбия и Гърция, г. г. Спалайкович и Панас, първият от които тръгна незабавно за Белград, от дето се върна на 18 август. Подир него дойде в София и г. Тошев, нашият пълномощен министър в Белград. И додето със Сърбия размяната на мисли ставаше чрез посредството на пълномощните министри, с Гърция водехме преговорите по телеграфа. На 8 септември тръгна и г. Данев за Ниш. Страхът на сърбите от евентуална австрийска намеса бе твърде оправдан, и ние трябваше сериозно да се занимаем с него, както сериозно се занимахме и с нееднократните приятелски съвети на г. Сазонова да не докараме работата до война. След зрело обсъждане ние се приближавахме до желаното споразумение с нашите съюзници, когато, ненадейно, на 16 септември от Цариград получих известие, че Турция заповедала обща мобилизация; и на тая турска мобилизация на 17 септември отговорихме и ние, със съюзниците, с обща на четирите държави мобилизация".
На 30 септември съюзниците България, Сърбия и Гърция подават обща нота до Турция, с която ״поканват Високата Порта да пристъпи веднага в съгласие с великите сили и балканските държави към изработването и въвеждането в Европейска Турция на реформите, предвидени в чл. 23 от Берлинския договор". В нотата се посочва конкретно, какви трябва да бъдат тия реформи, като се прилага и обяснителна таблица за подробностите. Срок за прокарване на реформите се дава 6 месеца и се иска да се отмени заповедта за мобилизация. Турция не намира за нуждно да отговори на тая нота. При това тя налага запор на сръбски муниции при пренасянето им в Скопие и на гръцки параходи в Цариград и отзовава своите представители от столиците на съюзните държави. И съюзниците се принуждават да й обяват война на 5 октомври 1912 година.
* * *
Войната се свърши с успех за съюзниците. Турция беше разгромена и принудена да подпише в Лондон на 17 май 1913 г. мир. Същият ден Гешов подава оставка на кабинета на държавния глава и се оттегля от власт. Текстът на оставката е следният:
151
״Ваше Величество,
״Телеграфът ни донесе известието, че договорът за мир с Турция е днес подписан. С това подписване се свършва една война, която прослави българското име и възвеличи българското отечество. Но с това подписване се почва и ликвидиранието на резултатите, добити от борбата на съюзниците против Турция. За това ликвидиране може би Ваше Величество ще намерите, че е необходимо да се повери управлението на страната на нов кабинет. За да дам възможност, да се състави подобно ново министерство, аз имам чест да помоля Ваше Величество да благоволите и приемете оставката на председателствуемия от мене кабинет.
״Като благодаря от негово и мое име Ваше Величество и пр.
״София, 17 май 1913.
״Ив. Ев. Гешов
Колкото за мотивите на своята оставка, Гешов ги обяснява както следва:
״Те бяха познати на всички, които бяха посветени в работата. Моята политика, да свършим без война с нашите съюзници, да се не разваля балканският съюз, да прибегнем до арбитраж не само със Сърбия, но и с Гърция, не се одобряваше. За това аз сметнах за необходимо да предоставя на държавния глава да реши, дали за ликвидирането нашите спорове със съюзниците не трябваше да се викат нови хора. Пръв подвижник на балканския съюз, аз ставах и пръв негов мъченик, не толкоз защото жертвувах моя председателски портфейл, колкото защото се излагах на критика, че напущам всред криза моя пост. Но аз трябваше да дам оставка, защото имаше несъгласие между короната и мене, и защото мислех, че пред вид критическото положение повелително се налагаше тогава един широко коалиционен кабинет. Аз бях дълбоко убеден, че никоя от другите партии, един път на власт, не би взела тежката отговорност за втора война. И действително, кабинетът на г-н Данев, който, подир несполуката да се състави широко-коалиционен кабинет, пое подир мене властта, и в който влязоха членове от две партии, единодушно реши на 9 юни да отиде г. Данев в Петроград, да се подложат на арбитраж нашите спорове със Сърбия и Гърция".