31. Събори и срещи на родолюбието и доброто съседство
България е държава на Балканите, която от всички страни граничи със себе си. От нея са откъснати живи части - български земи, в които векове е живяло българско население. В някои от тези земи не са останали българи. В други те са лишени от правото да назовават българската си народност и да говорят на родния си език.
През последното десетилетие на XX в. между България, Гърция и Турция бяха сключени нови договори и спогодби за добро съседство. Те са приветствани от народите на трите страни, които желаят да живеят в мир и разбирателство като добри съседи. Въпреки това българите бежанци от земите, които сега влизат в границите на Гърция и Турция, са затруднени да посещават родните си места. Не е отменена забраната от гръцка страна родените в Западна Тракия западнотракийски и малоазийски българи да посещават и да видят, дори като туристи, родните си селища. На тях не се издават гръцки входни визи. Такава забрана от българска страна за родените в България гърци никога не е имало.
За първи път бе направен малък пробив през 1994 г. в гръцката забрана. По инициатива на Съюза на тракийските дружества в България, със съдействието на гръцкото посолство в София, бе разрешено на група западнотракийски и малоазийски българи, родени в Западна Тракия, да посетят родното място на капитан Петко войвода с. Доган хисар, Дедеагачка околия.
Пътуването бе с колективен паспорт, без заплащане на визи.
На 16 и 17 август 1994 г. се състоя съвместно българо-гръцко честване на 150-годишнината от рождението на легендарния капитан Петко войвода, борец за освобождението на българи и гърци от турско робство, възпят и в гръцки народни песни.
277
Българо-гръцко честване на Капитан Петко Войвода в с. Пелевун, Ивайловградско
Тържествата, организирани от Съюза на тракийските дружества в България, бяха в с. Пелевун, Ивайловградско, където капитан Петко войвода с неколцина четници е водил тежко сражение с турски аскер. Жителите на Пелевун са повечето малоазийски българи. На тържествата присъстваха поканените гръцки гости: номархът (окръжен управител) на западнотракийския окръг Еврос, и представител на гръцкото посолство в София, български депутати, между които и народен представител от турски произход в българския парламент. Не войни, не конфронтация, а взаимно доверие и добро съседство на Балканите, бе основната мисъл в произнесените речи. Български фолклорни състави от Ивайловградско и Свиленградско изпълниха български и гръцки народни песни и хора.
След тържествата в Палевун съвместно честване на делото на капитан Петко войвода се състоя и в родното село на войводата Доган хисар.
Честването за първи път на български национален герой от
278
Гръцко-бьлгарско честване на Капитан Петко войвода в Доганхисар, Дедеагачко
Западна Тракия в Гърция бе организирано по инициатива на държавния секретар на гръцкото Министерство на Северна Гърция Никое Йоанидис. Гръцкото правителство прояви приятелски жест като покани повече от 300 тракийски българи и техни потомци, между които и двадесетина родени в Западна Тракия, включително в Доган хисар, които за първи път след седем десетилетия видяха родните си места.
Българските гости бяха приветствани с голям надпис на опънато платно на входа на селото, на български език: "Добре дошли." Те бяха посрещнати от Никое Йоанидис, от окръжния управител на Александруполис (Дедеагач) и други официални лица, от всички жители на селото, които се смесиха с българите. Главният секретар на гръцкотб Министерство за Северна Гърция и председателят на Съюза на тракийските дружества в България Никос Йоанидис и Костадин Карамитрев произнесоха речи за общите интереси и желание на българи и гърци да живеят в мир и разбирателство и за отваряне на границата, по
279
Българо-гръцко хоро в с. Доганхисар (гръцкото му име е Есими)
подобие на отворените граници между държавите от Европейския съюз.
На мястото, където е била родната къща на капитан Петко войвода, бяха положени венци и цветя. Българските гости положиха венец на паметника на загиналите във войните гръцки войници.
Български и гръцки свещеници за първи път служиха съвместно църковна служба в черквата "Света Богородица" на български и гръцки език. Български и гръцки ансамбли пяха български и гръцки песни, играха се народни хора на двата народа и общо българо-гръцко хоро. За първи път след 70 години Дуган хисар слушаше българска реч и български песни, на негова земя се тропаше българско хоро.
Разменени бяха мнения за издигане на общ паметник на капитан Петко войвода в Доган хисар, за наименование на гръцко-български граничен пропускателен пункт на негово име и за премахване от гръцка страна на забраната родените в За-
280
падна Тракия българи да посещават родните си места в Гърция. Оповестено бе и решението за побратимяване на селата Пелевун, Ивайловградско и Есими (Доган хисар).
Някои от българските гости на тези вълнуващи и първи по рода си българо-гръцки тържества, бяха от семейства, които са дали жертви през годините на обезбългаряването на Западна Тракия (1919-1925), убити или умрели в заточение, интернирани по гръцките острови. В списъка на жертвите от Доган хисар се четат имената и на трима от фамилията на председателя на Съюза на тракийските дружества в България Костадин Карамитрев, който водеше българската група.
Българските гости посетиха и Дедеагач, на чието пристанище през 1914 г. са били стоварени изгонените от Мала Азия българи.
През дните на съборите и тържествата в Пелевун и Доган хисар българи и гърци говореха за общите интереси и желание да живеят като добри съседи помежду си и с всички балкански страни, чужди на всякакъв тесен национализъм и шовинизъм, причинили толкова злини на двата, а и на всички балкански народи.
Малоазийските българи и техните потомци отбелязват периодически годишнината от изселването им от Мала Азия и завръщането в отечеството през 1914 г. По спомени на стари хора се възпроизвежда изселването: кервани от мъже, жени, старци и деца, тръгнали по пътищата на Анадола към пристанищата, и от там към заветната стара родина.
Осемдесетгодишнината бе чествана на 16 и 17 август 1994 г. с народни събори и землячески срещи в Ивайловград ска околия, някои от селата на която са изцяло населени с малоазийски българи и техни потомци, синове и дъщери, внуци и правнуци. В Ивайловград се състоя научна конференция върху историята на малоазийските българи: преселването им в Мала Азия, живота им там и завръщането.им в България. Изнесени бяха двадесет доклада от историци, някои от които потомци на малоазийски българи.
Това бяха вълнуващи тържества за родолюбието на хора, които в продължение на столетия, откъснати от всичко бъл-
281
гарско, са останали непоколебими българи.
Оттук, от селата Хухла, Камилски дол, Горноселци, Покрован, от други села, главно от Южна Тракия, са тръгнали първите семейства, за да се спасяват от кърджалии и от потурчване, да търсят препитание в Мала Азия, далеч от родината, в която не намирали сигурност и спокойствие. Когато и там, в Северозападен Анадол, били наново изложени на насилия, грабежи и несигурност, те пак се върнали в старата, вече свободна родина България. Преживели много трагедии и премеждия, тежки бежански неволи, много от тях са се заселили наново в земята на своите предци, в Ивайловградско. Някои открили разклонения от своите родове и родственици от фамилиите си, част от които не са се изселили.
Тържествата-събори започнаха в Лъджа, квартал на Ивайловград и завършиха в с. Свирачи. Почти всички жители на Лъджа произхождат от богатото българско село Мандър, в което е било открито първото българко училище на село в Мала Азия през 1873 г., с първи учител Неделчо Павлов Орешков, патриот възрожденец, дошъл от бунтовна Копривщица. Мандърци, прочути с родолюбието, ученолюбието и трудолюбието си, се гордеят и с един забележителен подвиг, който се вписва в славната история на общобългарското движение и борби за църковна независимост, неразделен етап от българската национална революция. Те първи изгонили гръцкия владика и с това казали на Цариградската гръцка патриаршия, а и на султанското правителство, на Османската империя, че са българи и не признават друга църква, освен българската. Като че ли за мандърци е писал "Цариградски вестник" на 19 март 1860 г.: "Нашите болгари и по Мала Азия са ся населили. Те си направили и церква, но жалното е, че попът им е грек. Тия болгари сетили ся, че не може така да върви и сега намислили са книги болгарски да си купят и поп болгарски да си придобият."
В Белополяне и Орешино малоазийските българи и техните потомци също честваха годишнината с народни събори, с веселие и курбани. И за тях се отнася казаното от "Цариградски вестник" преди близо век и половина: "Те курбани правят,
282
черкуват се, на седейки се собират и празнуват совсем по старите обичаи нашего народа."
На тържествата и земляческите срещи бяха произнесени слова за необикновената съдба и история на малоазийските българи.
Основното тържество се състоя в с. Свирачи, населено с малоазийски българи от Коджа бунар и други български села в Мала Азия. В Коджа бунар, най-голямото от българските села в Мала Азия, през 1874 г. е открито второто българско училище в малоазийско българско село, с учител Тодор Доросиев. Там са учителствали и родените в това село българи Димитър Вълчев, Георги Кънчев и Тодор (Тодораки) Димитров. Писаното от френския пътешественик и дипломат Танкоан за българското село Къз-дервент, което той оприличава на една малка, процъфтяваща българска република, важи с пълна сила и за Коджа бунар. Както и писаното в "Цариградски вестник" през 1860 г.: "Видиш ли негде дом, ограден с градина, пчели и цветя, там ще познаеш, че българска фамилия живее."
В Свирачи и Лъджа бяха уредени изложби за малоазийските българи. В Свирачи и Пелевун има построени музейни сбирки. Тракийски и малоазийски фолклорни състави от Ивайловград, Свиленград и селата на двете околии, изпълниха народни песни и хора от Мала Азия. Ученици и ученички в народни носии, подготвени от преподавателите си, разказваха историята на малоазийските българи.
На тържеството в Свирачи приветствено слово произнесе председателят на Съюза на тракийските дружества в България Костадин Карамитрев. Той подчерта, че оцеляването на малоазийските българи в продължение на столетия в сърцето на азиатска Турция е забележителен подвиг на българщината. Този факт е ярко свидетелство за жизнеността и силата на българския корен, на българската нация. Той говори за общата съдба и участ, както и за общите интереси на тракийските и малоазийските българи; Малоазийските българи са едновременно и тракийски българи. Те са били изселени преди столетия главно от Южна Тракия, а когато са били изгонени от Мала Азия през 1914 г., са се установили в голямата си
283
част в Западна Тракия. Заедно със западнотракийските си сънародници те са били принудени да напуснат и Западна Тракия през 1919-1925 г. Затова и едните и другите смятат Съюза на тракийските дружества в България за своя патриотична организация, която отстоява и днешните им интереси, включително по въпроса за изоставените от тях имоти в Западна и Източна Тракия и в Мала Азия. Затова и малоазийските българи членуват в тази организация.
В Ивайловград и в селата на околията живеят малоазийски българи от Коджа бунар, Мандър, Аладжа баир, Чатал тепе, Урумче, Ново село, Тьойбелен, Ташкисе, Сьоют, Кубаш, Юрен. Не малко от тях преди това се били настанени в Западна Тракия, където са живели до 1924-1925 г.
През тези дни покрай живописния път за Ивайловград, над стръмното поречие на Арда, се четяха надписи на големи плакати: "80 години от завръщането на малоазийските българи".
"Крепост на българщината" наричат ивайловградци своя град и селата в района, в близост до две граници - гръцката и турската. Крепост на българщината са днешните жители на този край: местни българи, тракийски, малоазийски и македонски българи-бежанци, преживели много превратности на съдбата, но никога не отрекли се от българския си корен, от род и родина, винаги носели с гордост българското име.