Необикновената история на малоазийските българи

Димитър Шишманов

 

29. Второто бежанство на малоазийските българи

 

 

За първите пристигнали в Западна Тракия малоазийски българи Л. Ив. Доросиев пише: "Те първи от нашите нещастни сънародници се отделиха с тежки въздишки и горчиви сълзи на очи от своите родни огнища и всичко мило и скъпо, скътано от тях, от техните деди и бащи с непосилен труд, с кървав пот и с присъщата на българина пестеливост. Пак те са от първите малоазийски българи, които са се спасили от страданията, на които са били изложени в Мала Азия. Те първи със стъпването си на българския параход, са усетили онова душевно облекчение, което чувствува всеки, когато се спаси от мъчителите си. Те първи са видели майка България, за която те и бащите им са копнеели и са изпитвали оная възвишена радост, която чувствува изгубеният син, когато се намери в обятията на рождената си майка. Да, те първи при излизането си на българска земя в Дедеагач, са си отдъхнали спокойно, казали са, слава Богу, спасихме се. От сега нататък здраве-щастие е пред нас, без да подозират нещастниците, че скоро ще настъпят и за тях и за всички българи, ала най-много за тях, дни на нови разочарования, на нови горчиви изпитания и тежки неволи." [1]

 

Разочарованията, новите горчиви изпитания и неволи, дошли много скоро. След първото бежанство - изселването им от Мала Азия и настаняването в Западна Тракия, последвало второ бежанство.

 

Тогавашните правителства на съседите на България възприели и приложили на практика жестокото, но "най-ефикас-

 

 

1. Л. Ив. Доросиев. Цит. съч., с. 135

 

254

 

 

но" за Балканите "решение" на въпроса за националните малцинства: етническото прочистване чрез принудително изселване, ако асимилирането се окаже невъзможно, дори и чрез физическо унищожение. Турция приложила на практика тази политика по отношение на арменците, гърците и българите. Гърция последвала примера ѝ по отношение на българите.

 

Какво е станало с българите в Западна Тракия?

 

На 6 октомври 1920 г., в изпълнение на клаузите на Ньойския договор командващият съюзническите войски на Антантата (Съглашението) на Изток, френският генерал Франше Д'Епре, издал заповед за незабавно изтегляне на българските войски от Западна Тракия. Изтеглянето започнало на 17 октомври и завършило на 22 октомври 1920 г. Гърция започнала да окупира Западна Тракия. Започнало и гонението на българското население - западнотракийски и малоазийски българи. Те били заставяни да подписват декларации, че се отказват от Българската екзархия и признават Гръцката патриаршия и че не са българи, а гърци. За да бъде променен етническият облик на Западна Тракия гръцката войска, полиция и администрация действали чрез терор, дискриминация и икономическо разоряване. Жандармерийските наказателни отряди "деврие" били страшилище за българското население.

 

Българските училища и черкви били превърнати в гръцки, на българите било забранено да говорят на своя език и дори да назовават българската си народност.

 

В книгата си-анкета "Обезбългаряването на Западна Тракия 1919-1922 г." деятелят на тракийското движение Анастас Сп. Разбойников документира невероятни случаи на насилия над западнотракийски и малоазийски българи. Арестувани и бити били българи, които говорели на гръцки, но механически произнасяли някоя българска дума. Един от анкетираните, пострадал от жесток побой, разказва, че бил арестуван и бит защото на гарата в Гюмюрджина вместо "колко драхми струва билетът" казал "колко лева струва билетът". Цели семейства и дори цели села били интернирвани и заточвани в далечни острови и провинции, много българи били хвърляни в затворите по обвинения, че хранели комитите или че укривали оръжие.

 

255

 

 

Монтирани бил и съдебни процеси и се произнасяли тежки присъди срещу българи. Под керемидите на покривите на къщите на някои от тях били "откривани" пушки, поставяни там от гръцката полиция. По такъв процес бил осъден на дългогодишен затвор и малоазийският българин Георги Иванов Шишманов от с. Аладжа баир (Мала Азия), бежанец в с. Каюбикьой, Гюмюрджинско, избягал от турската армия през 1912 г. От Кайбикьой и други села били интернирани в островите много семейства на малоазийски българи.

 

В Западна Тракия гръцките власти провеждали политика на премахване на всичко българско. В заповед на гръцкото правителство до командващия окупационния корпус генерал Замбракакис се нареждало: "Действайте систематически срещу всичко, което се нарича българин или българско. Унищожавайте всякаква българска култура, която напомня за България и би помогнала да се поддържа будно съзнанието на българите в поверената ви област."

 

Много западнотракийски и заедно с тях малоазийски българи, били заставяни с насилия или да се обявят за гърци и да се откажат от българската си народност, или да напуснат Западна Тракия. Пред европейските правителства и световната общественост се представяли фалшифицирани статистически данни за преобладаващо гръцко население в областта. Военният комендант и окръжен управител на Гюмюрджина генерал Ятопулос наредил да бъдат доведени българските първенци в града и околните селища и се обърнал към тях и присъстващите гърци с думите: "Може ли тия хора тука да са българи? Вижте лицата им. Какви благородни физиономии! Могат ли това да бъдат варвари българи? Българската пропаганда ги е направила българи."

 

Никола Панайотов от Гюмюрджина отговорил от името на сънародниците си: "Господин генералът не е добре осведомен. Ние не сме чрез пропаганда направени българи. Не сме от селата наоколо, бащите ни, чичовците ни, дедите ни, носят чисто български имена. Те са си били българи и ние ще си останем българи."

 

Генералът, който само преди минута се възхищавал на ин-

 

256

 

 

телигентните физиономии на тези българи, се развикал: "Махнете ги!" Те били затворени и след това изпратени на заточение в островите.

 

Масовите интернирвания (заточения) в островите и в далечни от родните им места провинции, били едно от средствата за репресии и принуждаване на българите да напускат Западна Тракия и да търсят спасение в България. Интернирванята се прилагали както по отношение на местните западнотракийски българи, така и по отношение на малоазийските българи-бежанци в Западна Тракия.

 

В края на 20-то столетие все още имаше живи бивши заточеници западнотракийски и малоазийски българи, които разказват за преживяното от тях, други са оставили писмени спомени.

 

Интернираните западнотракийски и малоазийски българи били изпращани на заточение в остров Крит, в градовете Канея и Ретимо, в изоставени казарми на пристанището Суда, в Цикладските острови, в остров Китера (Цериго), в островите Митилини и Хиос, в Каламата, в Южен Пелопонес, в маларични села на околиите Волос, Лариса, Фарсала, Валестинос, в Северна Гърция. Мнозина не се завърнали. Измрели от глад и болести цели семейства. От интернираните от с. Домуздере, Гюмюрджинска околия в Лариска околия измрели около 200 души. В книгата "Обезбългаряването на Западна Тракия 1919-1924 г." е поместен списък на 147 от тях. Друг поименен списък на измрели интернирани от с. Духан Хисар, Дедеагачко, включително убити и умрели от изтощение след завръщането им, съдържа имената на 71 души. Интернираните от с. Дервент в остров Крит дали над 50 души жертви, интернираните във Фарсалска околия от с. Йеникьой - повече от 60 души, от Чобанкьой - 20 души. Жертви дали и други села като Кутруджа, Калайджидере, Кушланли, Каракурджалъ, Сачанли, Чадърли, Кърсърджа, Кайбикьой.

 

Общият брой на интернираните от градовете и селата на Гюмюрджинска, Дедеагачка и Софлийска околия възлиза на около 25 000 души западнокраийски българи, между тях и малоазийски българи. Много от интернираните и арестуваните

 

257

 

 

били спасени благодарение на застъпничеството на европейските консули и на Американския Червен кръст. Американският консул решително се застъпвал за българите, тъй като САЩ защитавали българските интереси пред гръцкото правителство.

 

Завърналите се от заточение намерили домовете си ограбени и наново били насилвани или да се обявят за гърци, или да напуснат Западна Тракия. Политиката на гръцкото правителство се изразявала и на думи и на практика: всички българи, които не желаели да променят народността си трябвало да напуснат Западна Тракия, да се изселят в България.

 

Малцина били тези, които се съгласили да променят народността си. Започнало второто бежанство на малоазийските българи, които при изселването си от Мала Азия били настанени в Западна Тракия. Заедно със западнотракийските си сънародници, изоставяйки всичко, придобито в течение на 10 години труд, те тръгнали наново в дълги бежански кервани към старите предели на българската държава.

 

Така се стига до спогодбата Моллов - Кафандарис, сключена на 9 декември 1927 г. за ликвидиране на изоставените от западнотракийските българи имоти при "доброволното" им изселване. Повечето от тях били настанени в села в Бургаски окръг, в Поморийска околия, други в Хасковски окръг, в Свиленградска околия, във Варненско, Шуменско.

 

Тъй като малоазийските българи били бежанци в Западна Тракия, за тях не се отнася спогодбата Моллов-Кафандарис. Те не притежавали недвижими имоти и не са получили обезщетения.

 

И останалите след 1927 г. българи в Западна Тракия, обявили се за гърци, не били оставени на спокойствие, ако не демонстрират постоянно "гръцката си народност".

 

На научната конференция в Ивайловград през август 1994 г., посветена на 80-годишнината от завръщането на малоазийските българи в България, ст.н.с. Димитър Йончев цитира строго секретни заповеди от април 1939 г. на гръцкия военен министър Папагос, на военни и полицейски началници, до подведомствените им за следене и предприемане на сурови мерки срещу "българомислящите" в Егейска Македония и Западна

 

258

 

 

Тракия. В една от заповедите се нарежда за издирените "българомислящи" и за "българомислящите села" да се съобщава незабавно, включително с тайнопис, като се обърне особено внимание и следене "познатите фанатици, които са действували противонационално в миналото".

 

През 1988 г. в гр. Нови пазар малоазийски българи, бежанци от с. Коджа бунар, ми показаха снимка в цял ръст на гръцки офицер във униформа, техен роднина в Гърция. През Втората световна война той бил пленен от германците и изпратен в концентрационен лагер. Неговите родители писали писмо на роднините си в Нови пазар, като изпратили и снимката на сина си, с молба да се застъпят пред германските военни власти да освободят пленника, тъй като той е българин, а България е съюзник на Германия. Коджабунарските българи, живущи в Нови пазар, чрез Международния червен кръст успели да издирят и да издействуват освобождаването на родственика им, който се завърнал при родителите си в Солун, но не получили повече някаква вест. Направили наново постъпки за издирването на освободения военнопленник непосредствено след войната, но получили отговор: "Лицето, за което се интересувате е същото, но то отговори: "Нямам нищо общо с българите."

 

Освободен от пленничество и спасен от родствените си малоазийски българи, този българин не само не е смеел да изрази признателност към спасителите си, негови сънародници и близки, но се страхувал да признае и българската си народност. Случаят е показателен за атмосферата на страх, в която живеят все още останалите тук-там български семейства в Западна Тракия и изселилите се в други райони на Гърция. Българите в Егейска Македония също са обявени за гърци, или за българогласни гърци, но новите поколения вече забравят и родния си език, който не се изучава в училища, на който не се издават книги и вестници и на който се страхуват да говорят.

 

Национализмът като родолюбие и патриотизъм, привързаност и преданост към отечеството, като идеология и политика за национално утвърждаване и независимост, изигра важна роля за освобождението на балканските народи от многовековна османска робия.

 

259

 

 

Крайният национализъм-шовинизъм, който проповядва ненавист и презрение към други народ, а като идеология и политика разпалва национална вражда и стремеж към подчинение и унищожение на други етноси, предизвика много войни и донесе национални катастрофи на всяка от младите балкански държави.

 

Народните маси в балканските страни винаги са били манипулирани от свои политици, които спекулират с национализма, а и от чужди сили за чужди интереси, за да бъдат хвърляни в кръвопролитни войни едни срещу други и Балканите да получат грозното прозвище "Барутен погреб на Европа", в световния политически речник да навлезе и понятието "балканизация".

 

За сръбските великошовинисти всичко е сръбско и всичко сръбско е хубаво. Сърбите, които умеят да се смеят на себе си, разказват анекдота за сърбина, попаднал в Африка. Погледнал той към небето и се провикнал: "Слънце, слънце, сръбско слънце, и тука ли ме найде." А когато видял заобиколилите го негри, възкликнал: "Леле мале, и църни сърби имало." Известен е изразът "говори по сръбски, та цял свят да те разбере".

 

Националистическо-шовинистическата идеология и политика за "велика Гърция", "велика Сърбия", "велика България" се сочат от международната анкетна комисия "Карнеги", изпратена на Балканите след балканските войни (1912-1913 г.), като основни причини за войните и за трагичните последици от тях.

 

Политиката за "велика Гърция" на гръцките политици и военни, обладани от "Мегали идеа", които след Първата световна война искаха да възстановяват Византийската империя, доведе до страшната катастрофа на нахлулата в Мала Азия гръцка армия и на Гърция през 1919-1922 г.

 

Политиката за "велика Сърбия" създаде един конгломерат от шест народности в една изкуствена държава Югославия под сръбска хегемония, разпаднала се в края на XX в., затънала в кръвопролитни войни.

 

Главният виновник за две национални катастрофи на България, цар Фердинанд, бе завладян от налудничавата идея през Балканката война да влезе като победител в Цариград, да дик-

 

260

 

 

тува балканския мир в османската столица и като византийските императори да постави корона на главата си в църквата "Света София". Дори си поръчал каляска и униформа за мечтания ден. Някои фалшифицираха и националния химн с добавката на стиха: "Марш, марш, Цариград е наш!"

 

Всяка от балканските държави е прилагала повече или по-малко политика на насилия над други етноси на своя територия и на етническо прочистване. Българите са най-много пострадали от тази политика.

 

Това не е политика, желана от обикновените балканки хора, но те са използвани като инструмент за провеждането ѝ чрез принуда или чрез манипулиране на съзнанието им, за да бъдат превърнати в доброволни изпълнители.

 

Тракийските и малоазийските българи не могат да забравят родните си места и насилията, на които са били подложени, за да бъдат принудени да ги напуснат голи и боси, оставяйки всичко, припечелено с труда на много поколения. В паметта им са жертвите, дадени от хиляди техни семейства. Но за тях е характерно добродушието и доброжелателството на българина.

 

Те не забравят и човешкото отношение към тях, проявеното състрадание и подкрепа през дните и годините на драматични изпитания.

 

Малоазийските българи с добро чувство си спомнят за техните турски приятели-садъчи в Анадола, които ги пазели от крадливите черкези и други турски разбойници. Те вярват, че техни приятели турци са уведомили и помолили чуждестранните консули и някои турски големци да се застъпят и спасят жителите на българските села в Мала Азия през Балканската война. Те са измислили красивата легенда или преувеличена истина за турчина, който след като не открил българския си приятел, оставил трите лири дълг към него в олтара на българската черква, за да кажат какви трябва да бъдат отношенията на хората един към други, независимо от различията по народност и религия. Тракийските българи разказват и за турчина, назначен за командир на турска контрачета да преследва българските чети, който казвал на селския свещеник: "Папаз ефенди, аз знам, че зет ти е комита. Кажи му ако ни

 

261

 

 

срещне да не стреля. И ние ще се правим, че не виждаме четата им и няма да стреляме."

 

Западнотракийските и малоайзиските българи, интернирани в гръцките острови не забравят гърка-хамалин, който свалил самара от гърба си и се хвърлил в морето да спасява падналото от парахода българско дете.

 

В книгата-анкета за обезбългаряването на Западна Тракия анкетираните с добро си спомнят за гръцките интелектуалци д-р Мачопулос и адвокатите Маякос и Мурукис. Мурукис бил силен на деня политик. Местните властници треперели да не ги изпрати на фронта в Мала Азия, ако тероризират българите. Имало и арестувани и пострадали гърци, които се застъпвали за българите и били обвинявани, че "предавали отечеството".

 

Величко Куртев и Стоян Янев от западнотракийското село Калайджидере разказват: "Биха измрели още повече души, ако не беше един местен търговец на име Георги, който много тайно от очите на властта, ни раздаде пари и продукти за около 30 хиляди драхми. Всички селяни благословяха този благодетел, който е спасител на живота ни." Двамата западнотракийски българи били сред интернираните на остров Китера, където умрели петима мъже и десет деца.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]