Необикновената история на малоазийските българи

Димитър Шишманов

 

27. Участта на завърналите се в Мала Азия през 1919-1922 г.

 

 

Кемалистка Турция не признала наложения ѝ след Първата световна война Севърски договор, подписан от султанското правителство през 1920 г. С този договор главните сили на Антантата (Съглашението), си поделяли азиатските и африканските владения на Османската империя, а Гърция си присвоявала Източна Тракия с Одрин, европейския бряг на Дарданелите, целия Галиполски полуостров и голяма част от Западен Анадол с Измир. Още преди сключването на Севърския договор, на 19 май 1919 г., Ататюрк пристигнал в Самсун и призовал турците на освободителна война срещу окупационните войски на държавите победителки. През юни 1920 г. започнало голямото настъпление на кемалистките войски срещу гръцката армия в Западен Анадол. В тази армия били мобилизирани и мъжете, малоазийски българи, бежанци в Западна Тракия. Някои от тях наново минали през родните си села в Мала Азия, окупирани от гърците. Двадесетина малоазийски български семейства, изселили се в Западна Тракия и в България, решили да се върнат в родните си места в Мала Азия, като вярвали, че те ще останат гръцки. Повечето били смесени семейства българи и гърци. За трагедията на тези семейства ми разказа Георги Иванов Бакалов през лятото на 1989 г., когато бе дошъл по работа в София.

 

След изселването от Мала Азия семейството му се установило в с. Доброплодно, Новопазарско, където той се родил. През 1919 г. семейството му се върнало в Мала Азия. Той помни някои моменти от преживяното и допълва спомените си с това, което разказвали родителите му.

 

"В Мала Азия - казва той - семейството ми е живяло в Коджа бунар. Дядо ми бил от друго българско село в Мала

 

243

 

 

Азия - Гьобел. Затова му казвали Георги Гъобеллийчето. От Гьобел дошъл в Коджа бунар, оженил се за баба ми и там останал. Убит бил през 1896 или 1897 г. от турци. Нападнали го на пътя за Бандърма, където отивал да продава стока, ограбили го и го заклали.

 

Бягството от Мала Азия на малоазийски гърци и българи при настъплението на турската армия през 1922 г.

Бягството от Мала Азия на малоазийски гърци и българи при настъплението на турската армия през 1922 г.

 

 

Когато бях на четири-пет години семейството ми, което през 1914 г. се изселило от Коджа бунар, наново се връща в същото село през 1919 г. В Коджа бунар останахме една година. След това се преместихме в Баля, където има мини, казваха го Баля мадени. В Коджа бунар ни нападаха черкези и ние се криехме в къщата на Висок Никола. Къщите бяха празни. Останали бяха само няколко гръцки семейства. Беше война. Гърците бяха завзели този край. Тяхната войска беше стигнала далече навътре в Мала Азия, чак към Анкара. Нашите хора бяха въоръжени с пушки и се бранеха от черкезите. Там тогава беше гръцко. Един ден майка ми каза, че турците идват и трябва да бягаме. Аз отидох и казах това на баща ми. Той беше нещо като надзирател в мината. Тръгнахме. Навлязохме в едно дълбоко дефиле. Само небето се вижда. Появиха се наоколо черке-

 

244

 

 

Димитър Илчев и съпругата му Тодора от с. Коджа бунар, убити през 1922 г. при бягството им от Мала Азия

 

 

зи. Идват да ни нападат. Ние бехме десетина български семейства, някои от смесени бракове: ние, Бакаловци, Чешмеджиевци (Панайот Чешмеджиев, Николи Чешмеджиев и други от тяхната фамилия), поп Тодори, баба Ефродя (Афродита) и др. Аз бях тогава на седем години. Качвахме се във вагонетките на мината, бутахме ги по стръмното. Това беше на 22 август 1922 г., нападаха ни башибозуци, черкези и армията на Кемал. Пред мене падна убито едно момче, след това още едно. Аз се изплаших, майка ми ме изгуби. Баща ми ме взе и хукнахме да търсим майка. Намерихме я. Падна убит много народ гърци, които бягаха като нас по същия път. Турците ни заловиха и казаха кой каквото има - пари, злато, да ги остави на куп.

 

Казахме, че не сме гърци, а българи, но и това не помогна. Всичко ни взеха. Все пак оставиха ни живи, но през тия дни бе заклан чичо ми Димитър Чешмеджиев.

 

Баща ми помоли да ни дадат едно писмо, в което да пишат, че сме напълно обрани и нямаме нищо за обиране, та да не ни закачат по-нататък. Един от турците взе един лист и на гърба на един ранен, който лежеше, написа такова писмо. След това турците наново насочиха към нас пушките и ни заплашваха, но някои се развикаха, че идва гръцка войска и ни оставиха и избягаха. Наистина идваше гръцка войска. Посрещнахме я. Ние, и гърци и българи, охранявани от тази войска, тръгнахме към гр. Едремит и към пристанището Акчай. Там, в морето, беше спрял гръцки параход, за да пренася бягащите гърци. Пътят за Акчай беше осеян с разложени и наядени от вълци и чакали човешки трупове. Това бяха избити гърци. Вървяхме три дни и стигнахме до Акчай. Там чухме, че гръцки

 

245

 

 

офицери казвали: "ще гледаме да спасим войската, за цивилни няма време. Цивилното население ще оставим." Майка ми каза това на баща ми. Той отиде при гръцките офицери и им каза, е е служил във флотата и може да помага при прекарването на войниците с лодка до парахода. Така се спасихме. Цял ден татко прекарваше гръцки войници до парахода и заедно с тях успя да пренесе и нас с лодката. Братовчедката Витиня падна в морето с дъщеря си Мария, но бяха спасени. Тя е жива и живее в Солун. Татко пак ги качи в лодката и превози всички нас, българите, които бяхме там. Тоя ден от нашите роднини изгубихме само баба Афродя. Тя беше гъркиня, а дядо беше българин. Нея я заклаха турците."

 

Страшният разказ за бягството на тези българи Георги Бакалов разказал и на Борис Янев, който на научната конференция върху историята на малоазийските българи в Ивайловград през 1994 г. цитира трагичната сцена с убийството на баба Афродя. Бабата чакала със струпаните на брега гърци да бъде взета и пренесена на парахода, но било вече късно. Върху обезумялата от ужас тълпа връхлетяла турска войска. Настанала страшна паника. Хората бягат и викат до небесата. "Баба, баба къде е" - развикали се пренесените Бакаловци на парахода. "С ужас видяхме - продължава разказа си Георги Бакалов - как баба протягаше ръце към нас, които бехме вече на парахода и викаше за помощ. Баба викаше "аман, аман" и се струполи на земята. Видяхме как насякаха старата жена. Параходът, който бе много близо до брега, се откъсна и потегли. Не се забравят такива моменти."

 

Пред мен Бакалов продължи да разказва какво са преживели тези български семейства след като параходът потеглил за Солун: "Най-напред спряхме в остров Митилини. Там намерихме и други българи от Мала Азия. Между тях беше Григор Дерелиев. Те се бяха изселили в Гюмюрджинско през 1914 г., след това бяха взети войници в гръцката армия и изпратени вАнадола. И те бягаха заедно с гърците.

 

Около десет семейства пристигнахме в Солун. Настаниха ни в едни къщурки близо до "Беяз куле" и пристанището. Бехме гладни и аз с едно котелче ходех при войниците

 

246

 

 

да ни дават чорба, но често по пътя, на връщане, ме нападаха гръцки деца и ми вземаха храната.

 

В Солун дойде чичо ми Костадин Чешмеджиев и ни взе. Така отидохме в с. Кайбикъой, Гюмюрджинско. Там ходех на гръцко училище, но го напуснах, защото учителят много ни биеше. През пролетта на 1923 г. отидохме в с. Яйбел, след това в Гюмюрджина. От там, без никакъв багаж, с чичо ми Костадин – в Дедеагач. На 16 септември 1925 г. пристигнахме в Свиленград. На гарата престояхме месец и половина. След това, към ноември - декември, заминахме за с. Стан. В Стан живяхме до 1953 г. и се преместихме във Варна."

 

Бакалов споменава и други имена на избити и заклани малоазийски българи при това бягство, между тях и от фамилията Коюмджиевци. Убити били и Георги Гарагоя и жена му, а двете им момичета изчезнали. Смята се, че са били отвлечени в Баля от турците и потурчени.

 

През кореспондентските ми години в Турция някои малоазийски българи ме молеха да потърся двете българки. Отидох в Баля, но не срещнах турци, които да познават някои от живелите в близките села българи.

 

Панайот Илчев също разказва за трагедията на тези българи. Дядо му Димитър и жена му, баба Тодора, също се завърнали през 1919 г. в Коджа бунар, настанили се в родната си къща, взели си и водната мелница. Те също били убити от турците през 1922 г. И той споменава за двете отвлечени от турците български момичета, за които се смятало, че са потурчени и че живеели в Баля.

 

Годината 1922 е трагична за християнското население в Западен Анадол - гърци и българи и най-вече за гърците, които тогава заедно с бягащи и от други райони на Мала Азия наброявали повече от милион. Хиляди били избити и изклани. Мнозина се издавили в морето в Измир и в други пристанища, когато се опитвали да избягат с гръцки кораби. Турската артилерия потопявала корабите и лодките, пълни с хора. Снарядите падали върху поставените дъски-мостчета между гемии и кея и хората падали в морето. Близо един милион успели да избягат в Гърция. След 1922 г. в Западен Анадол не останали нито гърци, нито българи.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]