Необикновената история на малоазийските българи

Димитър Шишманов

 

26. Насилия и убийства при изселването

 

 

Малоазийските българи не са доброволни изселници от Турция. Те били насилствено заставени да напуснат родните си места в Мала Азия със заплахи, грабежи, насилия и дори убийства, каквито станали по време на изселването им. Някои бягали към пристанищата на Бандърма и Кемер само с дрехите на гърба си, за да тръгнат час по-скоро с чакащите ги параходи за България.

 

В официалната преписка между българската легация в Цариград и Министерството на външните работи в София, която е основният източник и на труда на Л. Ив. Доросиев "Българските колонии в Мала Азия", се изнасят изобилни факти за насилия над българите при изселването им. На тази преписка главно се основава и проф. д-р Стайко Трифонов за написването на монографията си "Бежанският въпрос и българо-турските отношения (1913-1918 г.)", публикуван в "Известия на българското историческо дружество", кн. XXXVII, 1986 г. В нея се съдържа раздел и за изселването на малоазийските българи. За условията, при които е станало изселването, свидетелствуват и самите бежанци.

 

Първата група малоазийски българи тръгнала от пристанището Бандърма за Дедеагач с парахода "Борис" на 20 март 1914 г. Тя се състояла от 932 души, от които 50 семейства или 545 души от с. Тьойбелен, 64 семейства или 325 души от с. Ташкеси и 15 семейства или 61 души от с. Аладжа баир.

 

На 9 април 1914 г. с парахода "България" тръгнала от Бандърма за Дедеагач втора група - 289 души от с. Аладжа баир.

 

Третата група се състояла от 669 души от селата Сьоют, Кубаш, Киллик и Юрен. Тя заминала от Бандърма за Дедеагач с парахода "Борис" на 17 април 1914 г.

 

233

 

 

Четвъртата група заминала от Бандърма за Дедеагач с парахода "България" на 23 април 1914 г. Тя се състояла от 629 души, всички от с. Коджа бунар.

 

С четвъртата група пътувал легационният чиновник Злати Чолаков, който ръководел изселването. Той слязъл в Чанаккале, за да организира изселването и на жителите на българските села в околиите на Лапсеки и Бига (Боашехир).

 

Като публикува официалните документи по изселването Л. Ив. Доросиев пише, че "турското правителство си е поставило за цел да изгони нашите сънародници от Мала Азия, без да им даде възможност да продадат имотите си и приберат реколтата от зимните посеви, готови вече за жетва, като е възпрепятствувало дори продажбата или размяната на имотите на ония българи, които намерили купувачи или разменвачи, какъвто е случаят с имотите на с. Мандър, за които е имало купувачи и желаещи да ги разменят със своите имоти в България" [1].

 

През април 1914 г. в Българското генерално консулство в Цариград се явили първенците на селата Урумче и Чатал тепе, околия Лапсеки, Чанаккаленски санджак, Димо Георгиев и Кольо Танасов и описали на консула непоносимото положение на съселяните си. Те поискали да бъде уредено час по-скоро преселването им в България, "защото иначе са изгубени". Това съобщава на Министерството на външните работи българският генерален консул и иска да бъде наредено на някой български параход да спре на пристанището Кемер и вземе жителите на Урумче и Чатал тепе и от пристанище Лапсеки - жителите на с. Иеникьой (Чифлик) и да ги отведе в Дедеагач.

 

В с. Чатал тепе пристигнал мюдюринът на с. Чардак, придружен от четирима стражари. На сутринта събрал и описал всичкия добитък в селото. След това заповядал да се бие камбаната, събрал всички жени и деца в черквата, описал и тях. В същото време стражарите претърсвали къщите. Мюдюринът заповядал кой каквото оръжие има да го предаде. Селяните предали кой каквото оръжие имал и мюдюринът и стражарите

 

 

1. Л. Ив. Доросиев. Цит. съч., с. 136.

 

234

 

 

си отишли. "Сега - пише генералният консул - всички били изплашени и никой не смеел да излезе вън от селото по обработване на нивите си, тъй като в околностите бродели черкези и бошняци, които плячкосвали всичко, каквото им попадне."

 

Консулът не успял да убеди селяните да не бързат, да приберат реколтата си и тогава да тръгнат.

 

Министерството на външните работи отправило вербална нота до турския пълномощен министър в София. В нотата се заявява, че населението на българските села Йеникьой, Урумче и Чатал тепе "поради несигурността за своя живот, се вижда принудено да емигрира в България".

 

От тази нота не е имало никаква полза, а и повечето от жителите на трите села заминали за България на 4 и 7 май, докато нотата била подадена на 9 май 1914 г.

 

На 4 май с парахода "Цар Фердинанд" заминала пета група за Дедеагач - 814 души от селата Чатал тепе, Урумче и Йеникьой.

 

На 7 май с парахода "България" тръгнала за Дедеагач шеста група - 16 души от селата Чатал тепе и Урумче.

 

В Мала Азия останали още неизселени част от жителите на селата Коджа бунар, Ново село, Киллик, Мандър, Хаджи Паункьой, Тьойбелен.

 

Жителите на Йеникьой, Урумче и Чатал тепе били натоварени на параходи не на пристанището на Бандърма, а на пристанището Кемер. По пътя за Кемер те били нападани няколко пъти от черкези и мухаджири, въпреки че бежанците били придружавани от консулския чиновник Злати Чолаков и от турски стражари. Нападателите, щом забелязвали стражарите, се разбягвали, за да се явят на друго място и да оберат няколко души при писъците на жените и децата и виковете на мъжете за помощ.

 

За останалите българи в селата на околиите на Бандърма и Баля Чолаков изпратил рапорт от Бандърма до Генералното консулство, което с рапорт № 590 от 26 април 1914 г. го препратило до Министерството на външните работи. В рапорта се казва, че положението на тези българи от ден на ден все повече се влошава. Очебиещо било желанието на турците да

 

235

 

 

оберат колкото може повече от богатствата на изселващите се българи. Селяните били в невъзможност да продадат каквото и да било от имуществото и покъщнината си. Имало не малко случаи, когато турци се явявали като купувачи, отнасяли със себе си купеното, а след това се връщали, придружени от стражари и принуждавали селяните да им върнат парите.

 

Двама турци дошли от България да закупят имотите на селяните от Мандър, но били арестувани и изгонени. На един от тях, дошъл от Карлово, каймакаминът казал: "Ти работиш против османлъка. Не виждаш ли, че ние се стремим българите да изоставят селото, та да настаним в тях мухаджири, а ти отиваш да им даваш пари. Даже и заповед от Цариград да ми донесат, пак не ще допусна да стане тая продажба." На въпроса уверен ли е, че българите ще изоставят всичко и ще заминат, каймакаминът отговорил: "Хай, хай. До два-три деня няма да остане нито един от тях."

 

В рапорта се съобщава още, че двама жители на Коджа бунар били арестувани преди да се качат на парахода за Дедеагач по обвинение, че псували турската държава и турската вяра. "Дали костите им ще останат здрави, в това се съмнявам" - пише консулският служител.

 

Турските власти осуетили уговорената продажба на имотите на мандърци на цариградската фирма "Камфи". Властите не допуснали уговорената размяна и на имотите на селата Тьойбелен и Ташкеси с желаещи да се изселят мюсюлмани от България. Селим ага от с. Арда, Пашмаклийско (Смолянско) се спазарил с жителите на Тьойбелен и дори дал капаро 30 лири, но каймакаминът не допуснал размяната на имотите. Не била допусната размяната и на имотите на Адил ага от с. Леща, Смолянско, с имоти на жители на Ташкеси.

 

С рапорт № 668 ог 13 май 1914 г. до Министерството на външните работи, изпратен чрез легацията в Цариград, генералният консул Ив. П. Маналов съобщава, че на 6 май в консулството се явила 15-членна делегация от с. Мандър, която молела да бъдат улеснени жителите на селото да разменят имотите си с някое турско село в България. По съвета на генералния консул делегацията заминала за Дедеагач, за да се срещне

 

236

 

 

с Комисията за настаняване на бежанците.

 

Пристанището на Бандьрма през 1914 г., откъдето бежанците са тръгвали за България

Пристанището на Бандьрма през 1914 г., откъдето бежанците са тръгвали за България

 

 

В рапорта се изнасят нови факти за насилия над жителите на селото, за да бъдат принудени да се изселят, без да продадат или разменят имотите си. "Днес - пише генералният консул - се явиха в консулството двама селски първенци, Димитър Димов и Стоян Михайлов и ми съобщиха, че в селото им нахълтали турци мухаджири и черкези от към Скеченско (Ксантийско), Гюмюрджинско и Солунско и навлезли в къщите ми. Най-напред един мюлязъмин (жандармерийски офицер) с 3-4 души стражари довел 30 семейства и поискал да се сместят в 7 празни къщи, но после те поискали да навлязат и в други къщи. Завчера, на 10 того, дошли с колите и багажите си нови 50-60 мохамедански семейства, които навлезли в къщите на българите, като даже се спречкали с по-рано дошлите мухаджири, кой къде да се настани. Кметът на Мандър още преди второто нахълтване на мухаджирите ходил в Бандърма и се оплакал за тия действия на каймакамина, но той му казал, че щом селото ще се преселва, няма защо да се чака харман, а в десетдневен срок трябва да се замине."

 

Със същия рапорт се съобщава, че на 10 май в консулството се явили пратеници на с. Йеникьой (Къзълджилар), Бандърманска кааза, и се оплакали, че в тяхното село дошъл мюдюринът на Манеска нахия и им дал срок най-късно до 12 май да си заминат, тъй като в селото щели да се заселват мухаджири.

 

С рапорта се съобщава, че в българските села са останали още 189 семейства, или около 1000 души в с. Коджа бунар, 10 семейства, или около 50 души в с. Сьоют, 68 семейства, или

 

237

 

 

339 души в с. Йеникьой (Къзълджилар) и 50 семейства, или около 200 души в с. Тьойбелен. Всички били готови да се изселят, но трябвало да бъдат придружавани от стража, за да ги пази по пътя от нападения.

 

Решени били да се изселят и: 140 къщи, или 900 души от с. Мандър, 40 къщи, или 250 души от с. Хаджи Пуанкьой, 60 къщи, или 250 души и от с. Смавла (Симавла), 35 къщи, или около 200 души, но искали да приберат жътвата си. Генералният консул изразява мнение, че тези семейства не трябва повече да чакат, а по-скоро да заминат, тъй като са изложени на опасности.

 

За да се ускори преселването на останалите още в селата българи, генералният консул предлага да се наемат кораби и от чужди параходни компании.

 

С нота № 730 от 13/26 май 1914 г. българският пълномощен министър в Цариград А. Тошев протестира срещу насилията над българите в селата Мандър и Йеникьой и настоява да се даде поне по-дълъг срок за изселването им. Още на други яден след подаването на нотата турските власти заставили жителите на Йеникьой да напуснат селото си. При изселването им кметът и двама други селяни били обрани и убити.

 

В рапорт от 17 май 1914 г. на генералния консул в Цариград до министерството на външните работи, изпратен чрез легацията, е описано насилственото изселване на жителите на Йеникьой и убийството на тримата българи.

 

На 14 май мюдюринът и един чауш на име Али пристигнали в селото, за да настаняват мухаджири в българските къщи. От жителите на селото били иззети всички револвери, за да не могат да се отбраняват. Селяните помолили да им бъдат дадени няколко стражари да ги пазят от разбойници по пътя за Бандърма, който минавал през гористи места. Дали им един стражар.

 

Кметът на селото Христо Белчинов тръгнал с каруца за Бандърма малко преди съселяните си, за да уреди с каймакамина някои данъчни въпроси и да му предаде архивата на селото. С него в каруцата пътували и брат му Димитър Белчинов и съселяните му Теню Стоянов и Димитър Иванов. След като отминали с. Казаци, населено с руснаци, срещнал ги каруцар, който ги

 

238

 

 

предупредил, че пътят им бил пресечен от четирима, въоръжени от глава до пети черкези на коне и ги посъветвал да се върнат. Кметът и двамата му съселяни се върнали, за да се укрият в селото, а Димитър Белчинов бил застигнат от черкезите, които го претърсили, взели му всичките пари, които имал: 11 банкноти по 5 лири, 12 лири звонкови, 15 бели меджидии и 30 ирмилика. След това го оставили да държи конете, а те нахлули в селото. Намерили кмета и другарите му, обрали и тях, като им взели всичките пари: от кмета 16 лири, от Теню Стоянов около 50 гроша и от Димитър Иванов 8 меджидии. След това ги извели вън от селото и ги убили по най-жесток начин - насекли ги на парчета и изчезнали. Спасил се само старецът Димитър Белчинов, който бил оставен да пази конете. Няколко часа по-късно жителите на Йеникьой, излизайки от селото на път за Бандърма, видели насечените трупове на съселяните си.

 

За тези убийства селяните подозирали полицейския чаушин Али. Те знаели, че той държи сметка кой колко добитък е продал и колко пари е взел. Най-вероятно той е предизвестил убийците за тръгването на кмета за Бандърма, като е предполагал, че носи със себе си парите на цялото село.

 

На 18/31 май 1914 г. българският пълномощен министър в Цариград А. Тошев отправил нова протестна нота по повод убийствата до великия везир и Министерството на външните работи. Това била 13-та по ред нота с протести срещу насилията. Той настоявал да се разреши на селяните да продадат, или да разменят имотите си с турци в България, които искат да се изселят в Турция. Настоял също така да се осигури безопасност на изселващите се българи като бъдат придружавани от стражари. Въпреки това насилията продължавали. Властите не взели никакви мерки срещу грабежите. Продължавало настаняването на турски мухаджири в българските къщи още преди изселването на българите. В Мандър вече били настанени 300 мухаджирски семейства и българите били заставени да се изселят преди да приберат жетвата. В същото време турците в България живеели спокойно, обработвали земите си, можели свободно да продават имотите си, ако желаят да се изселят в Турция.

 

239

 

 

Жителите на Ново село, заедно с жителите на Коджа бунар, съставляващи седмата група, общо 900 души, заминали за Дедеагач от пристанище Бандърма на 23 май 1914 г. с парахода "България".

 

Последните жители на Мандър и Киллик напуснали родните си села с осмата група на 28 май с парахода "Белгиен кинг", общо 1120 души.

 

С насилия бити прогонени и жителите на с. Стенгелкьой, кааза Бига. В селото нахлули въоръжени турци, предвождани от представители на властта. Нападателите влизали в къщите, грабели, биели, стреляли, заплашвали с убийства. Без да могат да вземат и дрехите си българите бягали към пристанището Кемер, на 4 часа път от селото. По пътя били нападани, разбойниците вземали и нанизите (огърлици и др. украшения) на жените.

 

В Кемер жителите на Стенгелкьой били натоварени на турския параход "Неджиб". Заедно със също така изгонени от селата 5000 гърци, те били откарани в Солун. От там били върнати в Дедеагач, където пристигнали на 5 юни. Някои мъже от Стенгелкьой, които работели в други селища шш по дъскорезниците, не знаели какво е станало в селото им. Двама от тях, Апостол Андреев и Фило Павлов се явили в Българското консулство в Цариград да питат какво да правят. От Цариград заминали за Дедеагач да търсят семействата си.

 

За насилията и ограбването на жителите на Стенгелкьой съобщава консулският чиновник Злати Чолаков от Дедеагач с телеграма до министьр-председателя Радославов:

 

"Днес по обед пристигнах тук с парахода "Неджиб" под турско знаме с изгонените 320 души бежанци българи от с. Стингел (Стенлекьой). Изгонените наши българи са голи и боси - дали им срок един час да напуснат селото и пеши заминали за пристанището Кемер без всякакъв багаж. По пътя срещнали са ги въоръжени турци, обискирали ги и ограбили всичките им пари, а от жените - нанизите. Каймакаминът на Кемер лично взел участие в ограбването."

 

На 11 юни 1914 г. за Дедеагач тръгнала последната, десета група с парахода "България". Това били жителите на селата Хаджи Пуанкьой и Тьойбелен, общо 568 души. За да бъдат про-

 

240

 

 

Писмо от Българското генерално консулство до МВРИ от 9 юни 1914 г., удостоверяващо края на изселването на българите от Мала Азия

Писмо от Българското генерално консулство до МВРИ от 9 юни 1914 г., удостоверяващо края на изселването на българите от Мала Азия

 

 

гонени и те били подложени на насилия, в къщите им били настанени турци-мухаджири.

 

Така в българските села в Мала Азия не останали българи.

 

С насилия били принудени да се изселят и живущите в градовете в Мала Азия българи. И те били ограбени и не могли да

 

241

 

 

вземат нищо със себе си. А мнозина от тях били заможни хора, собственици на магазини и занаятчийски работилници, на лозя и маслинови насаждения, на хубави градски къщи.

 

Михаил Иванов Георгиев, живущ в гр. Едремит, родом от Копривщица, български поданик, бил изгонен заедно с 8-членното си семейство, без да може да вземе със себе си поне един костюм дрехи. Мухаджири нахлули в дома му, обрали всичко, до последната пара. Закарали семейството му на пристанище Акчай, качили го на австрийски параход и го стоварили на остров Митилини. Той оставил в Едремит къща с покъщнина, дюкян със стока за 150 лири. Покъщнината, разграбена от мухаджирите, възлизала на 560 лири.

 

Живущият в гр. Кемер Георги М. Георгиев бил изгонен от дома си с четирите си деца. И той оставил къща с покъщнина, дюкян със стока за 500 лири, лозе за 650 лири.

 

Никола Иванов, живущ в гр. Кемер с шестчленно семейство, изгонен от дома си, оставил къща с покъщнина, две градини със 230 маслинови дървета, два дьонюма зеленчукова градина, лозе с 2500 лози, 40 стовни дървено масло, 3 крави, едно муле. Оставеният от него имот възлизал на 1500 лири.

 

Георги Иванов, също живущ в гр. Кемер, със седемчленно семейство, оставил 3 лозя, 200 маслинови дървета, една нива и две къщи, и имот оценен за около 9000 лири.

 

Атанас Василев, също живущ в гр. Кемер, с четиричленно семейство, оставил къща и ниви за около 250 лири.

 

От гр. Измир (Смирна) били изгонени 17 българи.

 

Всички българи от Кемер били отведени в остров Митилини, където се приютили в една черква. Изгонените от Измир били най-напред отведени в Солун, след това в остров Митилини и от там били изпратени за Пирея.

 

Неразграбеният добитък и покъщнина на изгонените от селата и градовете българи били продавани от властите на търг.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]