Необикновената история на малоазийските българи

Димитър Шишманов

 

23. Бягства на малоазийските българи от турската армия

 

 

Положението на малоазийските българи рязко се влошило през Балканската война (1912-1913 г.), в която България и балканските ѝ съюзници воюваха срещу Турция. Българите от малоазийските села били мобилизирани в турската армия и изпратени на фронта срещу България, Сърбия, Гърция и Черна гора. Турската пропаганда убеждавала тези българи, че под знамето на султана всички негови поданици, наричани османлии, защитавали общото си отечество - Османската империя.

 

Знаменателен факт: повечето от малоазийските българи, мобилизирани в турската армия, избягали в България. Те оставили семействата си в Мала Азия, решени да не служат в турската войска. Макар и в голямата си част неграмотни, те били с будно българско съзнание, с патриотични настроения и чувства, добре знаели кое е тяхното отечество, което трябва да защитават и срещу кого. Някои преминали направо в българските войскови части на фронта. Те действували пред правителството чрез властите в селищата, в които се установили временно, да бъде уредено преселването на семействата им в България, тъй като близките им сигурно са били подложени на насилия.

 

Михал Павлов Червенков от с. Аладжа баир, кааза Баля, казва, че само във Варна се събрали 40 малоазийски българи, турски войници, избягали от фронта. Някои от тях се преместили във Вълчи дол, Варненско и там намерили работа. "Видяхме се с тях - казва Михал Червенков, - когато бяхме изселени в Западна Тракия през 1914 г. Тогава те дойдоха от Варненско при семействата си."

 

Някои, като Димитър Коджагьоргев от с. Аладжа баир, из-

 

217

 

 

бягали преди Балканската война, много скоро след влизането им в турската казарма.

 

Бягствата зачестили при обявяването на мобилизацията и започването на военните действия. Разказва се одисеята на не един от тези смелчаци, преминали през невероятни премеждия и опасности, да се доберат до България, за да служат в българската армия и да воюват под български байряк (знаме) срещу Турция. Иван Г. Бакалов избягал през Албания и Сърбия в Австрия и от там в България. Други с най-голям риск за живота си прекосявали фронтовата линия и се предавали на сънародниците си. Мнозина избягали по море, през Одеса, с руски и други кораби, или направо във Варна. Бегълците по суша захвърляли турската военна униформа, денем се криели из горите, нивите и лозята, а нощем по звездите се упътвали на север към България. Съществувал и канал за прехвърляне на българи - турски войници от Мала Азия в България. Той бил обслужван от гръцки лодкари и градинари по азиатския и европейския бряг на Мраморно море. Николаки от Бандърма бил най-известният от тези гърци. Той купувал цивилни дрехи и фесове на бегълците, прехвърлял ги през Дарданелите или ги отвеждал в Цариград и там уреждал тайното им преминаване в България.

 

Михал Павлов Червенков разказва за изпълненото с премеждия бягство на българите турски войници Георги Ив. Шишманов и Васил Прапишев (Черганов) от с. Аладжа баир. Двамата служели в Галиполи. Решили да бягат и една вечер се измъкнали от казармата, но по пътя били заловени от турски патрул. Конвоирани от двама турски войника през нощта те трябвало да бъдат върнати в полка си. Когато стигнали до един мост Георги прошепнал на другаря си: "Василе, я ша бутна едното в дерето, ти другото и да бягаме." Обърнали се и двамата изведнъж:, блъснали конвоиращите ги турски войници в пропастта и изчезнали в тъмнината. След дълги скитания попаднали в градина на гърци, недалече от брега на Мраморно море. Казали, че са българи, дезертьори от турската армия и че искат да преминат в България. Гърците ги снабдили с цивилни дре-

 

218

 

 

хи и ги изпратили до Цариград. Оттам по море, укрити в руски кораб, се озовали в Одеса и след това във Варна. До края на войната работили в село, сега град Вълчи дол и в други села. Когато узнали, че семействата им пристигнали през 1914 г. в България и се установили в с. Куштепе, Гюмюрджинско, пристигнали и те в това село.

 

Марин Вълков от с. Чатал тепе, избягал в България като войник в турската армия (Снимка от проф. Милетич.)

Марин Вълков от с. Чатал тепе, избягал в България като войник в турската армия (Снимка от проф. Милетич.)

 

 

Л. Ив. Доросиев описва срещата си с един от тези малоазийски българи, войници в турската армия, преминали на българска страна през Балканската война, като прекосили фронтовата линия. Срещата с този българин на име Павел Георгиев станала в освободения на 13 март 1913 г. от българската армия Одрин. Павел Георгиев избягал от турските позиции при Чаталджа, заедно с две гърнета, войници от същата войскова част, в която служил той. Тримата се предали с оръжието си на български патрул, пред българските позиции и били изпратени в Одрин. "Направи ми впечатление - пише Доросиев в цитирания труд - със своя чисто български език и със сияющето си от радост лице, че се намира в България. Разправи ми с най-големи подробности историята на своето бягство от турските позиции и ми каза, че е много благодарен не само затова, защото се е спасил, но и

 

219

 

 

затова, защото ще стане български войник и ще отиде да се бие за освобождението на Македония." Когато Доросиев му казал, че Македония е вече свободна, той отвърнал: "Ех, ще се бием за Цариград и за нашите места." На възражението, че войната е вече свършена и навярно скоро ще има мир, та Цариград ще си остане турски, а техните места никога няма да бъдат български, защото са в Мала Азия, той веднага отвърнал, че "макар и да са там, пак България трябва да си ги вземе, защото са български" и добавил: "Те са български от старо време, защото скоро близо до нашето село се намери в едни стари развалини камък с надпис "Да живее България". Тя е била тук и пак ще бъде."

 

- Ами на български ли бе написан този надпис - попитал Доросиев.

 

- На български, но с гръцки букви. И затова нашият поп, който е грък, го прочете, но не го разбра. Пита нас и ние като видяхме какво пише, слъгахме го и после прибрахме камъка и го скрихме.

 

"Останах с убеждението - пише Доросиев, - че Павел Георгиев, природно интелигентен, находчив и речовит момък, измисли по време на разговора историята с надписа на камъка, за да ме обори и ме увери, че и техните места трябва да влязат в границите на България, защото "били български още от времето на Александър Македонски." [1]

 

Павел Георгиев разказал не само за родното си село Тьойбелен, а и за други български села в Мала Азия: Мандър, Ново село (Йеникьой), Аладжа баир, Ташкеси, в които ходел по работа, като казвал твърде преувеличени цифри за броя на жителите им.

 

Разказът на този българин, беглец от турската армия, е показателен не само за неговата любознателност, научил толкова много за кратко време в Одрин, за неговата наивност, но и за патриотичните настроения на малоазийските българи.

 

 

1. Ив. Доросиев. Цит. съч., с. 116.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]