Необикновената история на малоазийските българи

Димитър Шишманов

 

21. Черкви, свещеници, църковни борби

 

 

Преселниците тръгвали от България за Мала Азия с православната християнска вяра в душите, с икони в ръце, а някои и със свещениците си. За заселването на с. Чалтък от преселници от Широка лъка родопският краевед Петър Маринов пише: "Общо 12 семейства натоварили покъщнина и инструменти и потеглили. Към тях се присъединил и свещеникът от с. Върбов дол Тошо (Апостола). "Където стадото - там и пастирът" - разсъждавал той - взел от черквата една икона на Свети Георги и други черковни вещи, колкото да служи литургия, и заминали."

 

Според едно предание основателите на с. Коджа бунар построили къщурките си до големия извор не само заради водата, а и защото там намерили изоставена в развалините на някогашен параклис икона на Света Богородица. Според друго предание иконата хвръкнала от някакъв манастир или черква и кацнала на един от чинарите над извора, което било знак, че там трябва да се основе селото.

 

Всички коджабунарци говорят за култа към Света Богородица. Те боготворели светицата като закрилница на селото. Нейната икона била носена начело на религиозни шествия и при други ритуали.

 

Любопитни са разказите на малоазийските българи за иконата на божията майка, която "бъхтяла" (биела) грешните. Иконата подскачала в ръцете на грешника, който я поеме, нак-лонявала се и го удряла по тялото и по ръцете. Вярващите не приемали обяснението, че това се дължи на треперещите ръце на носещия иконата поради смущение или самовнушение.

 

Икони на Света Богородица, които "бъхтът", имало и в

 

200

 

 

други черкви и манастири. За някои от тях също се разказва, че са хвръкнали от другаде и кацнали на местата, където след това били построени села.

 

Черквата в българските села в Мала Азия предшествувала училището, както религиозното чувство, вярата в бога, предшества научното познание. Черкви имало почти във всички села, населени с българи. По поръка на брат си Л. Ив. Доросиев, копривщенецът Яким Доросиев, абаджия в Балъкесир, съставил през юни 1897 г. списък на българските села в Северозападен Анадол, в които имало черкви. В списъка се изреждат имената на следните села: Кожда бунар, Мандър, Сьоют, Ново село, Киллик, Тьойбелен, Хаджи Паункьой. Списъкът не е пълен. След 1897 г. били построени черкви и в други села. Черкви имало и в селата Чатал тепе, Урумче, Стенгелкьой, Гьобел, Аладжа баир, Къз-дервент. По сведения на жители от Аладжа баир черквата в селото им била построена 15 години преди да се изселят в България през 1914 г., т. е. през 1899 г. В черквата в Коджа бунар служели двама свещеници, в черквите в останалите села по един.

 

Черкви, построени и издържани от българи, имало и в някои градове на Мала Азия. "От българите, преселници в град Бандърма - пише Л. Ив. Доросиев - са построени и двете православни черкви в същия град, дето българите са били някога много силни, ала полека-лека са се погърчили и претопили в гръцките маси." [1] Както бе вече казано, в книгата си "България и турско-българските отношения" Парс Тугладжъ помества илюстрация на строяща се през 1903 г. българска черква в големия град Ескишехир, където също са живели българи. [2]

 

Иконите на черквите, според разкази на малоазийски българи, били рисувани от майстори иконописци българи от Македония. Във всяка българска къща имало и книгопечатни икони, някои доставяни от гърци, други от българи от Цариград, Бандърма или Балъкесир, а някои са печатани в Одеса и Киев.

 

Богослужението в черквите се извършвало на гръцки, но

 

 

1. Л. Ив. Доросиев. Цит. съч., с. 112.

 

2. Pars Tuglacı. Цит. съч., с. 199.

 

201

 

 

български учители и грамотни селяни, а и подбрани напреднали ученици с хубав глас, пеели на църковнославянски, наричан от селяните български. Българите свещеници също служели на гръцки, но проповядвали и беседвали със вярващите на български език. Л. Ив. Доросиев споменава имената на свещениците българи Иван Ямболов и Иван Дочков, и двамата дошли от Стара Загора. Малоазийските българи помнят местните свещеници поп Димитър Мавров (поп Митю), поп Иван Атанасов, поп Тодори, поп Яню, които служели в различни села в Мала Азия.

 

Домашна икона от с. Аладжа баир

Домашна икона от с. Аладжа баир

 

 

Освен черквата в село край някои села имало и други свети места, посещавани от селяните, където ставали събори, правели се курбан, извършвало се богослужение, палели се свещи и кандила. Никола Иванов Ангелов от Коджа бунар казва: "На няколко километра от селото имаше могила, която наричахме "Църквището". На друга малка могила до селото селяните палеха свещи върху огромен каменен блок." Смята се, че там е имало християнски храм, а според някои "Капище" (езически храм). Малоазийските българи не познавали писан календар, но набожни възрастни жени знаели наизуст празниците, а при съмнение се допитвали до свещениците за дните (датите) на които се празнуват.

 

Жените и мъжете, които били постоянно в село, редовно

 

202

 

 

ходели на черква в празнични дни. Мъжете овчари и говедари, които и зиме и лете били с добитъка в гората на агълите, саите и къшлите, слизали в селото на големите празници, за да идат на черква, а и на хорото или на попрелка (седянка), за да оглеждат момите, или да ловят кръста, който свещеникът хвърлял в Голямата ода в Коджа бунар на Йордановден.

 

Свещеник Димитър Мавров (поп Митьо) с попадията Кера в Коджа бунар

Свещеник Димитър Мавров (поп Митьо) с попадията Кера в Коджа бунар

 

 

В течение на столетия българите в Мала Азия слушали в черква богослужение на гръцки език, имената на светците и на празниците също на гръцки, но огромното мнозинство от тях не възприели нито езика, нито имената на светците и на празниците. На Великден и през дните след празника те продължавали да се поздравяват с Христос воскресе, вместо с гръцкото Христос анести, не казвали Пасха, а Влидень (Великден), не Христогена, а Коледа, Свети Георги, Свети Димитър, Свети Иван, Свети Никола, а не Агиос Георгиос, Агиос Димитриос, Агиос Иоанис, не Агия Панагия, а Света Богородица. Празниците също назовавали на български: Гергьовден, Ди-митровден, Никулден, Свети Четериесе (мъченици), а не Са-ранда Мартирес. Редовно спазвали постите, казвали Загвялки (Заговезни), а не гръцкото Апокриес.

 

Много любопитни са имената на месеците - повечето са на светци, а други са произнасяни така, както са ги наричали техните предци преди векове, преди да напуснат България: Големия месец (Януари), Малкия месец или Малкушан (Февруари), Марта (Март), Лъжко (Април), Илинденския, Кръстовденския, Димитровденския, Арханденския, Никулденския, Коледния...

 

Голямо било желанието на малоазийските българи да имат

 

203

 

 

Свещеник Иван Атанасов Караколев в с. Урумче

Свещеник Иван Атанасов Караколев в с. Урумче

 

 

свои сънародници свещеници и да слушат в църква богослужение на български, както наричали църковно-славянския език, да слушат проповеди на роден език. Техни пратеници отивали в Цариград при дейци на българското църковно движение, по-късно в Българската екзархия, да молят да им бъдат изпратени българи-свещеници и български църковни книги. За това съобщава "Цариградски вестник" през март 1860 г., още преди Иларион Макариополски да откаже на 3 април 1860 г. да произнесе в българската черква в Цариград името на гръцкия патриарх, с което фактически обявил независимостта на Българската църква, официално призната със султански ферман десет години по-късно. В цитираната обширна публикация в "Цариградски вестник" от 19 март 1860 г. се съобщава, че малоазийските българи в селата на района на Бандърма-Балъкесир си построили черкви, черкуват се, кръщават се, но се оплакват, че свещеникът им е грък, чийто език не разбират и искат да им бъдат изпратени български книги и български свещеник, който да бъде техен отец, да ги поучава както Евангелието и Апостолите повеляват. Вестникът уверява, че българските свещеници ще се радват на голямо уважение в българските села в Мала Азия, ще намерят там "благословено царство за себе си, за фамилията си", ще оставят и наследници.

 

Движението на българите за църковна независимост в България и в Цариград, център на църковните борби, където работели такива именити църковни дейци като Иларион Макариополски, екзарх Антим I, преди тях Неофит Бозвели и видни представители на българската колония, намерили отзвук и в Мала Азия. .

 

Първата бурна демонстрация на малоазийските българи срещу духовната власт на Гръцката патриаршия над българския

 

204

 

 

народ станала в гр. Бандърма, в чийто район имало десетина български села. През 1870 г., по време на църковна служба в града, в който имало две български черкви, българи от близките села изпълнили черквата, очевидно предварително организирани. Когато гръцкият свещеник започнал да чете изпратено му от Гръцката патриаршия в Цариград писмо-проклятие към Българската църква, затова, че отхвърлила църковната власт на Патриаршията, българите прекъснали църковната служба и не допуснали да бъде прочетено писмото.

 

Интерес в това отношение представлява и описаният вече случай в с. Гьобел, където на 11/24 май 1871 г., в деня на празника на Свети Кирил и Методий, българите изгонили гръцкия свещеник и заплашили, че ще набият и гръцкия владика, ако дойде в селото им.

 

Най-забележителното събитие в църковните борби на малоазийските българи станало в голямото и най-богато българско село Мандър. Събитието е описано от първия български учител в селото Неделчо Павлов Орешков, който учел децата на български език и на роден език проповядвал православната християнска вяра.

 

Описанието се съдържа в оставените от учителя "Бележки по учителствуването ми в Мала Азия", публикувани от Л. Ив. Доросиев.

 

На Димитровден през 1874 г. в Мандър избухнал бунт срещу гръцкия владика, по същество насочен срещу подчинението на Българската църква на Гръцката патриаршия. На нощно заседание на първенците в селото било решено на празника да се поканят българи и от други села и всички заедно да откажат да плащат данъка владичина, когато владиката пристигне да събира този данък. Вечерта преди Димитровден в селото пристигнали повече от 400 българи от селата и от градовете Бурса, Бандърма, Балъкесир, Гьонен, Михалич, Касаба, да присъстващ на църковна служба. В деня на празника, след черква, в селото се извило голямо хоро. Пристигнал и владиката на Кизикийската епархия, придружен от турско заптие, от архиерейския наместник и неколцина гъркомани. Селяните зйявили на владиката, че

 

205

 

 

отказват да плащат владичина. Стигнало се до спречкване. Владиката ударил шамар на един от българите, който се развикал: "Тичайте братя, уби ме владиката." Настанала суматоха. Младежите се спуснали с колове към владиката, който се въргалял на земята, съборен от селянина Джамо. Заптиетата и някои селяни отървали владиката, който се качил на коня си и заедно с придружаващите го избягал от селото. "Колкото гърци и гьркомани имаше там - пише Орешков - биха ги до умиране и на много главите пукнаха. Аз сновях между разярените и ги убеждавах да спрат, но разярена тълпа мъчно се спира." [3]

 

Вечерта в селото пристигнали мюдюринът от Маняс с десет заптиета да възстановят реда. Петима селяни, заедно с учителя Орешков били арестувани. Със завързани ръце арестуваните били откарани в Маняс и хвърлени в ареста с обвинение, че искали да убият владиката.

 

Десет души селяни от Мандър, Хаджи Паункьой, Гьобел, Коджа бунар и Байрамич тръгнали с коне след арестуваните. Вечерта те пристигнали в Маняс и цяла нощ обикаляли с конете конака.

 

Учителят Орешков обяснява в записките си как е станало освобождаването им.

 

Срещу бакшиш на надзирателя в ареста Али чауш той получил хартия, мастило и писалка и написал телеграма до уииатския владика в Цариград, че българите от Мандър са незаконно задържани. "Явете на Високата порта за освобождението ни" - завършвала телеграмата. Пак срещу бакшиш надзирателят се съгласил да занесе и подаде в телеграфната станция телеграмата, но началникът на телеграфа не я приел: изпратена била от арестувани, без да е предварително подписана от мюдюрина на Маняс. Али Чауш представил телеграмата за подпис от мюдюрина, а той свикал съвета на общината на специално заседание. След като мюдюринът и членовете на общинския съвет разсъждавали половин час, учителят бил повикан на разпит.

 

 

3. Л. Ив. Доросиев. Цит. съч., с. 96.

 

206

 

 

- Даскале, защо ви гони владиката? - запитал мюдюри-нът.

 

- Гони ни - отговорил Орешков, - че искаме да се молим Богу на майчиния си язик и да учим децата си на български, защото гръцки не разбираме и на гръцки не можем да се молим Богу."

 

Някои от участниците в съвета изразили учудване как може да се забранява на хората да се молят на Бога на майчиния си език и да се задължават да се молят на чужд език, който те не разбират и как молитвите им могат да бъдат приети от Бога на такъв неразбираем за тях език.

 

- Евет, евет (да, да) - казали десетина от участниците в съвета - даскалът има право.

 

Учителят и селяните били освободени. Мюдюринът дори поискал да легализира учителствуването и пребиваването на Орешков в Мандър и запитал има ли договор със селяните за учителствуване. Учителят отговорил, че няма, тъй като договорът му, сключен през есента на 1873 г., бил само за една учебна година, а и не бил заверен с подписа на мюдюрина.

 

- Сега направи кондрато и ми го донеси и аз ще го потвърдя - наредил мюдюринът.

 

Събитията в Мандър са много показателни за будното българско национално съзнание и борчески дух на мандърци. Те не само не платили дължимия данък на гръцкия владика, но го набили и подложили на унижения и поругаване. "Несъмнено - пише Л. Ив. Доросиев - те не са направили това за 4-те гроша, които били длъжни да платят на владиката, а защото със своята наивност са вярвали, че щом откажат да платят владичина на гръцкия владика, ще могат да се освободят от Патриаршията и ще минат под ведомството на Екзархията, като се сдобият и с български владика." [4]

 

Как да се обясни държанието на турската местна власт, нейното снизхождение към българите?

 

Преди всичко борбите на българите за църковна независимост били срещу Гръцката патриаршия и гърците, а не срещу турските власти и турците. А местните турски власти имали

 

 

4. Л. Ив. Доросиев. Цит. съч., с. 99.

 

207

 

 

много разправии с гърците в Западен Анадол, които съставлявали мнозинство в много населени места. Някои села и градове били почти изцяло населени с гърци. Гръцката църква, владици, свещеници и учители били агитатори на гърцизма в Западен Анадол, към който Гърция имала исторически, а и териториални претенции. От друга страна, турското правителство водело двойнствена политика по българския църковен въпрос. То виждало политическия характер на движението за българска църковна независимост. Признаването на Българската църква за независима означавало признаване и на известна културна автономия на българите. Най-големият на времето турски поет и журналист Намък Кемал пише в издавания от него в. "Ибрет" на 11 юни 1872 г., че българите след като са се сдобили с Екзархия, не ще се задоволят с това и ще предявяват нови и нови искания. Великият везир Къбръзлъ Мехмед паша виждал връзката между българското църковно движение и движението за национално освобождение и предупреждавал: "Пашалар, пашалар, зад тия черни раса и калимавки се крият пушки и топове. Който остане жив, ще види." И Мидхат паша гледал на движението за независима българска църква като етап на българската национална революция и се противопоставял на това движение. От друга страна, Високата порта, а и европейските Велики сили не желаели разбирателство и сближение между българи и гърци и запазване на православното единство под покровителството на православна Русия. Русия държала за запазване на православното единство, което използвала в своята дипломация и политика. Султанското правителство било заинтересовано от разделението между българи и гърци, за да ги държи по-лесно в подчинение.

 

В четвъртия том на своята "Обяснителна хронология на османската история" турският историк Исмаил Хами Данишменд обяснява по следния начин двойнствения характер на политиката на Високата порта, а и на европейските велики сили по българския църковен въпрос: "Създадена бе още една християнс-

  

208

 

 

ка православна църква. Но това не означава победа на руската политика, както обикновено се мисли. Защото царска Русия отдаваше толкова голямо значение на славянското единство, колкото на християнското православно единство, което значително пострада. Българите, дотогава смятани за гърци, започнаха да се проявяват като фактор на равновесието на Балканите срещу гърцизма." [5]

 

Местните турски власти в Маняс не са имали толкова задълбочени познания за позицията и дипломацията на Високата порта, но са чувствували тази позиция. Вероятно е да се били и инструктирани. Но те се сблъсквали постоянно с претенциите на местните гърци и техните църковни ръководители, когато няколкото хиляди малоазийски българи сред гръцкото море не представлявали проблем за турците.

 

 

5. Ismail Hami Danismend: "Izahlı Osmanlı tarihi kronolojisi", т. IV с. 232.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]