Необикновената история на малоазийските българи

Димитър Шишманов

 

13. Духовен живот и словесна култура

 

 

До българските села в Мала Азия не достигали други книги освен църковнославянски и някои учебници и книги със светско съдържание, донасяни от български учители след откриването на български училища.

 

 

В историческия музей в Клисура се съхранява личният архив на българския учител в селата Коджа бунар и Мандър Димитър Вълчев. Между другите писмени документи в архива се намира печатната книга със църковнославянски букви "Битие, или священное писание, преведено на просто-болгарский язик от первообрацията". На корицата е обозначено, че книгата е печатана в Цариград в печатницата на "Цариградски вестник" през 1857 г. Пренесена била от Клисура в Мала Азия от Димитър Вълчев. Подарена му била от Симеон Панчев, приятел на баща му. На заглавната страница е написано: "Битието е на Симеон Панчев от Клисура". На последната страница е добавена ръкописна молитва за успокоение на душите на починали хора от семейството на "стария Панчо". Учителят Димитър Вълчев е показвал книгата на сънародниците си в селата

 

136

 

 

Коджа бунар и Мандър като свещена реликва. През 1914 г., при изселването на малоазийските българи, той я върнал обратно в България. Георги Вълчев, син на учителя, предал книгата, заедно с други документи, на историческия музей в Клисура.

 

Първият български учител в с. Мандър Неделчо Павлов Орешков пренесъл от Цариград три сандъка с книги, между които Българска история, Българска граматика, Землеописание, речници. На тези книги и учители и неграмотни селяни гледали като на светини. След много години те ги върнали обратно в България, заедно с домашните православни български, гръцки, руски и украински икони, с които се снабдявали чрез българската колония и Екзархията в Цариград, или от Бандърма и Измир. Семейството на Мара и Георги Шишманови пренесло от Аладжа баир в България две домашни икони: "Влизането на Исус Христос в Йерусалим" и "Свети Георги", отпечатани в Киев и Одеса през 1897 г.

 

Възрожденската и новата българска литература не били познати на малоазийските българи. Но любопитен факт: те са чували и знаели някои строфи от знаменитата балада на Христо Ботев "Хаджи Димитър". В с. Аладжа баир казвали първия стих, а заглавието произнасяли като втори стих:

 

"Жив е той, жив е,

Хаджи Димитър..."

 

Пеела се и песен, която започвала с думите: "Караджа карлън гидия..."

 

В публикация в сп. "Родопи", кн. 2 от 1974 г. Стоян Райчевски цитира спомени на дядо Зафир от с. Урумче, който казвал: "Знаехме за Ботев и Караджата."

 

Част от жителите на с. Урумче се заселили в това малоазийско село през 1873 г. Баладата на Ботев е публикувана за първи път през същата година. Най-вероятно е, тя да е била устно разпространявана от учителите Неделчо Орешков, Тодор Доросиев, Димитър Вълчев, Тодор Димитров (Тодораки) и Георги Кънчев, които посещавали Българската екзархия в Цариград и се срещали с представители на българската колония в турската столица.

 

137

 

 

Като учител в Коджа бунар и Мандър Вълчев съставял ръкописни четива на български език за селяните: ръкописна брошура за хранене на копринени буби, справочник за имената на месеците на български и на турски език, както и справочник за златните пари – название, тежест, цена в грошове, за мерките за дължина и теглилките и съответствуващите им европейски мерки, списък на градовете в Мала Азия, главно в съседните на българските села области, които се споменават в Светото писание.

 

Фолклорът на малоазийските българи е удивително богат. Наред с българския език и православната християнска вяра за запазването на българския дух у малоазийските българи и на съзнанието им за принадлежност към българската народност, изключително важна роля е играла традиционната словесна народна култура. Редом с религията, устното народно творчество изпълвало духовния им живот. Духовната храна на тези българи били преди всичко българските народни песни и българските приказки, народни обичаи, преданията за живота и учението на Христос, на Света Богородица и други светии, за задгробния живот, за съществуването на ангели, дяволи, караконджули, поученията за добро и зло, описанията на греха и божието наказание.

 

Изключително голяма е ролята на българската народна песен, която в продължение на няколко века е звучала в далечна Мала Азия. Тя е привлякла вниманието на П. Р Славейков. Той поръчал на българския учител в с. Мандър Неделчо Павлов Орешков да събира и записва народните песни, приказки, гатанки и пословици на малоазийските българи. Орешков изпълнил поръчението, предал ги на Славейков, но те изгорели в Стара Загора по време на Руско-турската война (1877-1878 г.).

 

Първият български учител в Коджа бунар, Тодор Доросиев, също записал 150 народни песни, стотина приказки и много пословици, гатанки и баяния, но когато ги пренасял в България, били конфискувани от турските власти на пристанището в Бандърма. Л. Ив. Доросиев пише, че и той записал няколко песни, които му продиктували българските учители в Коджа бунар Димитър Вълчев и Георги Кънчев, но и те изчезнали.

 

138

 

 

За песните на малоазийските българи Л. Ив. Доросиев казва, че "се отличават със своята ритмичност и мелодичност и представляват не само богат поетичен и музикален материал, но заедно с народните приказки - и богат фолклорен материал".

 

Известният музиколог Иван Камбуров, бивш военен капел-майстор в Западна Тракия, където през 1914 г. били заселени много малоазийски българи, бил пленен от оригиналността и мелодичността на народните песни на тези българи. В статия във в. "Развигор" от 21 май 1921 г. той пише: "Полкът, в който служех, имаше в продължение на една година назначение при Беломорския бряг, дето се натъкнах на ред песни, които ми направиха силно впечатление със своята оригиналност и прелест. Оказа се, че селяните от Кючюккьой, Гюмюрджинско, от дето бях записал песни, са малоазийски българи, заселени след Балканската война в Гюмюрджинско и Дедеагачко. Узнах, че в малоазийските българи са запазени много интересни обичаи и песни. За песните на тия българи нито се е знаело, нито се е писало до сега нещо. За съжаление и тези, които аз бях записал, пропаднаха заедно с целия полкови багаж: през септемврийските събития на фаталната 1918 г."

 

Както бе вече казано, през 1956 г. Българската академия на науките издаде Сборник народни умотворения и народопис от проф. Симеон Русакиев. Голямата част от сборника представляват народни песни на малоазийските българи, бежанци в Новопазарско, записани от проф. Русакиев през 30-те години. Песните, 328 на брой, са пяти от българки и българи от малоазийските села Гьобел, Коджа бунар, Сьоют, Киллик, но те се пеели и в другите български села в Мала Азия. Удивително е сходството на тези песни с вариантите им в разлини краища на България.

 

Народните песни на малоазийските българи привличат вниманието и на Н. Кауфман и на други фолклористи [1].

 

 

1. Н. Кауфман. "Народните песни на малоазийските българи от Ивайловградско" - Българско музикознание, 1980, № 4, с. 32-35.

 

139

 

 

Много са героическите песни за българското юначество, за Крали Марко, за хайдути и войводи, отмъстители срещу поробителя турчин, за Ангел хайдутин, за Колю байрактар, за Страхил войвода, Вълчан войвода, Чавдар войвода. Най-много са тъжните песни за робията и теглото на българите, за отвличане и насилствено потурчване на български моми и невести, за убити българи и българки, които отказват да приемат турската вяра, за "Три синджира роби".

 

Много са също така обредните песни: коледарски, сватбарски, както и битовите, песните за трудовото ежедневие, най-малко са веселите и хумористичните песни.

 

В предисловие акад. Романски окачествява сборника на проф. Русакиев като паметник на езика и бита на българското население, живяло дълго време далече от своята първоначална родина, но запазило непокътната своята словесна култура.

 

Някои от песните на мапоазийските българи представляват специален интерес. Те са тяхно оригинално народно творчество и съдържат информация за причините за изселването на тези българи от родината. Някои от тях заминавали най-напред като гурбетчии, след това се връщали и завеждали със себе си в Мада Азия и семействата си.

 

Много популярна в българските села в Мала Азия била песента за момъка, който отива в Анадола и пита либето си що да му донесе "от долу от Анадола". В някои от вариантите песента започва с обръщението "Либе Тудору, Тудору", но в други със "Синку Тудору, Тудору", както се е пеела в някои български села в Мала Азия и както е записана и от проф. Русакиев. В някои народни песни обръщението "синку" е и към жена.

 

В с. Аладжа баир същата песен се е пеела със следния текст, продиктуван ми от родената и израсла в това село Мара Шишманова, с обръщение на момък към мома:

 

"Никола дума Тудора:

Любе Тудору, Тудору,

Я ще да ида надолу,

Надолу във Анадола.

 

140

 

 

Заръчай любе пуръчай

Що да ти купя донеса?

- Купи ми, любе, донеси.

Армаган алтънен гердан,

Желти папуци кундуре.

Тебе си купи, любеле,

Чифте кавали уйдурми,

Та га се любе зададеш

От долу от Анадола,

Жалну ми милну засвири,

Я ща навънка изляза,

Майка ще да ма попита

- Кой свири синку кавала?

Я ще майци си да река:

- Никола мале, чобана,

Дету за мене прувада.

Прувадай, любе, прувадай,

Ката ден, ката неделя,

Дану са майци дудяеш,

Та мене тебе да даде."

 

Проф. Русакиев е записал песен за Анадола, пята от Гина Иванова от с. Гьобел:

 

"Слънцето трепти да зайди,

Иван си имане товари,

та бърза Иван да върви,

на тоя пусти Анадол.

Иванова стара майка

Тя си Ивана думаше:

Седи си, синку, не ойди,

Към тоя пусти Анадол..."

 

Иван не послушал майка си, тръгнал за Анадола, но бил нападнат, ограбен и убит от турците.

 

За Анадола е и песента за Димитър и сестра му Станчица, които жънат на нивата, но:

 

Отдолу идат три турка,

Три турка, три анадолка..."

 

Тя е пята от Добра Минкова, също от с. Гьобел.

 

141

 

 

Проф. Русакиев е записал песен, пята от Димитър Янев от с. Гьобел, за битката между двама крале, от изхода на която ще зависи съдбата на българите-християни. Ако единият победи:

 

"Черкови жа са затворят,

попови жа са разпопят,

не деца жа са кръщават,

не булки жа са венчават..."

 

Ако другият победи, черквите ще останат отворени, децата ще се кръщават, булките ще се венчават. Победил първият, черквите били затворени, поповете разпопени, булки не се венчавали, деца не се кръщавали.

 

Песента напомня за последната битка, която цар Иван Шишман водел срещу ордите на турския султан, който поробил България.

 

Друга песен, пята от Добра Минкова от с. Гьобел, напомня за потурчената Мара бяла българка, вариант на песните за сестрата на цар Иван Шишман, взета от султан Мурад за жена.

 

"Два сиви гълъба

гугом гугуваха,

Мари хортуваха:

- Марольо, Марудо,

Царюва кадъно,

ния ни сми дошли

клетва да та кълнем,

а ния сми дошли

хабер да ти носим:

твойти девят братя

затворени лежат..."

 

От Добра Минкова е пята и песента за младото еничарче, което помни селото си, родителите си, братята и сестрите си, рони дребни сълзи и казва на Калинка:

 

"Калино, Калинке,

как от кон да сляйна.

Вчера заминахми

пукрай нашту селу,

пукрай нашти порти.

 

142

 

Мойста стара майка

в черна забрадена

мене жив жалеи..."

 

Песен, пята от Димитър Янев от с. Гьобел, разказва за насилията над българите, които са принудени да напуснат селата си и да търсят спасение в далечни краища.

 

"Търти народа да бяга,

от тези мръсни читаци,

от тия башибозуци..."

 

В няколко варианта е песента за тъгата на девойка по забягнало първо либе, прокудено от турците, станало хайдутин. Записал съм варианта, продиктуван ми от Мара Шишманова от с. Аладжа баир.

 

"Руска вода налива,

със сълзи я долива,

пъть минава друмниче

и си на Руска продума:

- Руске, мома хубава,

защо ода наливаш,

сас съльзи я доливаш?

Руска друмниче думаше:

- Сега ми девет години

откак ми любе забягна,

ниту са върна да дойде,

ниту ми хабер изпрати.

- Да го видиш Руске ле,

позна ли щеш го?

- Кък ни ща да гу позная,

той кара калпак носеше,

и сива коня яздеше,

пушка бойлия на рамо.

- Руске, мома хубава,

калпака са додира,

пушката са продава

и коня са сменява.

Тя му ода подаде,

той хи пръстен подаде.

 

143

 

 

Тугаз го Руска познала,

чи било нейното любе..."

 

Вариант на тази песен с малки различия е включен и в сборника на проф. Русакиев.

 

В някои песни се възпява саможертвата за "българската вяра". В други се подчертава предимството на "българската" (християнската) вяра над турската.

 

В сборника на проф. Русакиев е поместена много изразителна песен, пята от Димитър Янев от с. Гьобел:

 

"Кадия дума на Неда:

- Недольо, Недке хубава,

не ти приляга Недольо,

свински царули да носиш,

йърпана жетва да жениш,

а ти приляга Недольо,

бяла кадъна да станиш,

на висок чардак да сидиш,

желти йълтъни да нижиш.

Нашта я вяра хубава,

на наша вяра да дойдиш.

Неда кадия думаше:

- Къдийо, селски заптийо,

нашта е вяра па наша,

ката нидяля се празник,

ката гудина се Кольда,

ката гудина Великден.

Кату ви вяра хубава,

инничъкБайрям имати

и нега му деня ни знайти..."

 

В друга песен - "Върли турци друга вяра", отвличат красивата българка Рада и ѝ предлагат да приеме турската вяра или ще бъде убита. Тя твърдо отговаря, че е по-добре да я убият, отколкото да отстъпи от вярата си.

 

В песен, пята от Деля Иванова, също от с. Гьобел, Георги е съгласен да се ожени за туркиня, която се влюбила в него, но при условие, че тя приеме християнската вяра и заживее като българка:

 

144

 

 

"Ку ядеш бяла сланина,

ку йодиш с моми на иоро,

със млада булка на йода,

със стари жени на черкува..."

 

Много популярна в българските села в Мала Азия била песента за разболелия се Миланчо, позната и в България, по-специално в Южна Тракия, в различни варианти. Мара Шишманова ми продиктува песента със следния текст:

 

"Разболял са е Миланчо

на длега лъка широка,

никой при него нямаше.

Стара му майка над глава

руси си коси мъкнеше,

бели си ръки кършеше,

на Миланча думаше:

- Я стани, синку Миланчо,

да видиш, синку да чуеш,

какво са хору завило,

на бейличките хармане,

под бейличките хамбаре,

до сяка мома и момък,

до тойто либе двамина,

двамина вакли овчаре.

- Нека играят, малеле,

нека си трошат пръстето,

нека хми падат пръстене,

Руска е моя, пак моя..."

 

Много оригинална е хумористичната песен, в която малка мома оплаква любимата си козичка - яренце, затрупана от грамада камъни. Продиктувана ми е от Мара Шишманова със следния текст:

 

"Ой яренце, пиленце,

кък та грамадка пощупа.

Я га та яре издоях,

цало село облажах

и на майка однисах.

Я га та яре острижах

 

145

 

 

цало село облицах

и на майка однисах..."

 

От Мара Шишманова съм записал и следната песен за неволята на двама влюбени, пята в с. Аладжа баир и в други български села в Мала Азия:

 

"Залюбили се двамина луди,

луди та млади - Стуян и Рада.

Стуян си нема къща дъсчена,

Рада си нема теньки дарове.

Запасал Стуян тесла на пояс,

тесла на пояс, брадва на рамо,

та ми утиде в гура залена

да дяла Стуян дъски за къща.

Сякнал е Стуян с десната ръка,

та си утсяче лявата нога

и ми са Стуян виком провикна:

- Ой Раде, Раде, ой първо любе,

каде си, Раде, тува да дойдиш,

тува да дойдиш, билъки да сбираш,

бильки билянки, сее лековити,

да ми привържиш лютата рана..."

 

Много са коледарските и други битови и ритуални песни на малоазийските българи, които могат да се чуят и в различни кътчета на България, с незначителни изменения, като песента:

 

"От долу са зазорило,

зазорило забелило.

Не е било зазорено,

зазорено забелено,

най е било лудо младо,

лудо младо с бърза коня.

Той е тръгнало да са глави,

да са глави, да са жени.

Сестрица му спослед върви

- Стой почакай, по-мило брайнеле,

ти си тръгнало да са главиш,

да са главиш да са жениш,

ама знаиш ли момин закон?

 

146

 

 

- Едно зная, двя ни зная,

ако знаиш, научи ма,

научи ма, приучи ма.

- Кога идиш на момини двори,

коя тебе коня фане,

тя е той та братовчедка,

коя тебе чаша даде,

тя е тойта посестрима,

коя тебе китка даде

тя е тойто първо любе..."

 

Димитър Нонев, жител на с. Стан, Новопазарско, син на малоазийски българи от Коджа бунар, ми изпрати няколко коледарски песни, които е записал както са му били продиктувани от баба Калина Иванова Баронова от с. Коджа бунар. Тук ще цитирам някои от тях.

 

И в българските села в Мала Азия се е пяла известната по цяла България коледарска песен при влизането на коледарите в двора на стопанина.

 

"Стани, стани, нине,

стани господине,

че ти идат добри госте,

добри госте коледаре,

че ти носят добър хабер..."

 

Според баба Калина песен за Божията майка се е пяла в чест на стопанката:

 

"Замъчи се коладе, коладеле.

Божа майка, коладе, коладеле,

от Игнажден, коладе, коладеле,

до Коледа, коладе, коладеле,

да си роди коладе, коладеле,

млада Бога, коладе, коладеле.

Родила го й коладе, коладеле,

на Коледа, коладе, коладеле.

Че покани коладе, коладеле,

всички светци, коладе, коладеле,

Подред идат коладе, коладеле,

подред сядат, коладе, коладеле.

 

147

 

 

Свети Иван, коладе, коладеле,

И той дойде, коладе, коладеле,

и той седна, коладе коладеле.

Отговаря, коладе, коладеле,

Божа майка, коладе, коладеле:

Ше го кръсти коладе,коладеле,

Свети Иван, коладе, коладеле.

Запретна се Свети Иван, коладе, коладеле,

Че си кръсти коладе, коладеле,

млада Бога, коладе, коладеле..."

 

Коледарска песен, която се е пеела на млада булка:

 

"Изгряла е, коладе, коладеле,

ясна зора, коладе, коладеле,

не е било, коладе, коладеле,

ясна зора, коладе, коладеле,

а най-било, коладе, коладеле,

млада буля, коладе, коладеле.

Рано рани, коладе, коладеле,

на Коледа, коладе, коладеле,

млада буля, коладе, коладеле,

двори мете, коладе, коладеле,

столи реди, коладе, коладеле,

че ще дойдат, коладе, коладеле,

коледаря, коладе, коладеле,

добри гости, коладе, коладеле,

ще ги дари, коладе, коладеле,

обра дарба, коладе, коладеле,

вит бял кравай, коладе, коладеле,

на кравая, коладе, коладеле,

сребро, злато, коладе, коладеле,

туй наздраве, коладе, коладеле..."

 

Песен, която се е пеела на мома:

 

"- Мари моме, малка моме,

пие ли се тая ода,

люби ли се тая мома?

Отговаря малка мома:

- Не се пие тая ода,

 

148

 

 

не се люби тая мома.

Одата е геранлия,

момата е нишанлия...

- Туй наздраве, малка моме,

тебе пеем, Бога славим."

 

Наред с песните малоазийските българи пренесли от старата родина и народни приказки, гатанки, пословици.

 

Много популярни били приказките за дядо и баба и внучката им, за добрата снаха и лошата свекърва, за мързеливата и работливата дъщеря, за Кумчо Вълчо и Кума Лиса, за таралежа и лисицата, за мъдрия старец, който посъветвал царя през гладните години да се търси жито в мравуняците.

 

Свещениците били много уважавани, но и те били осмивани, когато едно говорели, а друго вършели, казвали на хората да постят през Коледни и Великденски пости, а самите те блажели.

 

Фолклорен ансамбъл на потомци на малоазийски българи в с. Люляково, Айтоско

Фолклорен ансамбъл на потомци на малоазийски българи в с. Люляково, Айтоско

 

 

В българските села в Мала Азия се разказвала приказката за един грешен владика и един грешен поп, които Свети Петър не пуснал в рая и ги изпратил в ада, където били потопени в бъчва с катран. Приказката е поместена в сборника на проф. Русакиев. Слушал съм следния вариант на същата приказка от стари малоазийски българи с по-различно диалектно произношение.

 

"Га умирал, адин поп рекал на пупадета:

 

- Пупадя, га дойдиш на ноя свят и ти да дойдиш при мене.

 

- Каде да та тръся - попитала попадета.

 

- Кадето има курбаня, където раздават за одуша (задушница) дето са праведните хора.

 

Адин ден умряла попадета и тръгнала да тръси попа на ноя свят, дету били праведните. Когато срещнала питала:

 

149

 

- Нашат поп ни гу ли видяхте няйде настува?

 

Нъй-сетне адин хи рекал:

 

- Яла с мене да та заведа при попа.

 

Завел той пупадета на адно ясто и како да види: гулями кадузе (бъчви) пъльни с катранъ и в тях хора, показват хми са саде главите над катраня.

 

Поугледала се попадета, поугледала са и пузнала попа в адин кадуз, види му са саде главъта.

 

- Попе, попе, ти како ми каза каде да та тръся, пък я каде та найдах. Како тръсиш тува?

 

Попа пунадигнал глъвъта над катраня и хи рекал:

 

- Мълъчи пупадя, нимой гълъча, чи под мене има друг чувяк. Я съм на рамената на владиката".

 

Популярна била приказката за свадата между слънцето и месечината: кой свети по-силно. В караницата слънцето грабнало едно говеждо лайно и го цапнало в лицето на месечината. Оттогава месечината свети по-слабо от слънцето, което блести с пълна светлина.

 

За лакомия калтата и свидливата кумица малоазийските българи разказват следната приказка:

 

"Утшел калтата на госте на кумеца. Кумицата дунела на софръта паница маслини. Калтата почнал да яде като лопнувал пуцала (по цяла) маслина на аннъж (наведнъж). Кумицата му рекала:

 

- На пу дваж, калтата, на пу дваж (на два пъти).

 

Калтата ни дочул хубаво и почнал да лопнува пу двя маслини на аннъж. Тугав кумицата му рекала:

 

- Ха кат удавь, калтата, кат удавь (като преди)."

 

И в българските села в Мала Азия се знаели приказки за Крали Марко, за Хитър Петър, но и турски приказки за Настрадин ходжа.

 

Ето и някои поговорки, гатанки, поверия, пословици, сънотълкувания.

 

Поговорки: Хубавто конче и под сдеранто чульче се познава. На бугатия парите, на бедния дицата. Млогу имот, млогу грижи. Храни куче да та лае. На гол корем - чифте пищове. Гол като пушка. Мяса му кат на свине чан. Риба-

 

150

 

 

та са вмирисва от главъта. Вятер го вяе на бяла кобила (за несериозен човек). Я камилата, я камиларя (дотогава не се знае какво ще стане).

 

Гатанки: Имам анно магаренце - вечер гу разтварвям, утрин гу натварвям (въстреб). Царвена кучка в дулапь лае (език). Рогва има ол (вол) ние, брада има поп ни е, мляко дава - крава ни е (коза).

 

Клетви: Да пукниш дано! Да пурлятиш! Да ти са сера в гроба! Хаир да не видиш!

 

Поверия: Ако паяк са спусне - гость ще дойде. Аку петел пее пред къщата - гость ще дойде. Ако мравято са сбират на анно място - дъжд ще лети. Ако лятото е топло, зимата ще е студена. Ако зъб ти падне - не е на хубаво, някой ще умре. Ако сватба сановаш, не е на хубаво. Къща га гури - не е на хубаво. Ляп ку сановаш - на хубаво е. Ако сановаш бисра ода - на хубаво е. Пременен ку са сановаш - не е на хубаво. Звязда га падне, чувяк умира. Звязда с упашка ку сановаш, уйнь (война) ще има. Пушка ку пукне - хабер ще ти дойде. Огледало ку сановаш - не е на хубаво. Аку на плешката на ягнето, курбаня на Гергьовден, има църно, чувяк ще умре.

 

Малоазийските българи били вярващи християни, ходели редовно на църква, особено жените. Но имало и скептици, с нетрадиционни представи за живота на земята и за задгробния живот. Поговорката "Свят, свят, лъжовен свят", била произнасяна и на турски: "Дюна, дюня, ялан дюня", или: "Живота е тува, на замета, ни е на небето." Коста Шереметев, наричан Дългия Коста, от Аладжа баир, бежанец в с. Баня, Поморийско, казваше: "Я га умра, ку щът на гроба ми хоро да играят." В "Бит и език на тракийските и малоазийските българи" Христо Вакарелски, записал еднакви или сходни представи на тракийските и малоазийските българи за живота и смъртта и за задгробния живот, живот на оня свят, за рая и ада, цитира тракиец лозенградчанин, който казвал: "Къту умра аку ште насетне на х... ми дърва да секат." В един или друг вариант това изказване е известно и у малоазийските българи, казвал го е и Дългият Коста според син му Георги.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]