Необикновената история на малоазийските българи

Димитър Шишманов

 

12. Поминък и бит

 

 

Първите сведения за поминъка, бита, нравите и обичаите на малоазийските българи се съдържат в пътеписите на цитираните вече чуждестранни пътешественици Ж. М. Танкоан и д-р Салватори.

 

Французинът Танкоан е силно впечатлен от с. Къз-дервент в района на Измит. Изненадан е от нравите на жителите на това българско село в Мала Азия, сходни с тези на европейците и напълно противоречиви на турските: жените не крият лицата си, разговарят свободно с чужденеца, а мъжете не проявяват нито подозрение, нито ревност. А в онова време туркинята била третирана като безправна робиня на мъжа. Увита от глава до пети в черно фередже, на нея не е разрешено да открива и показва лицето си и да разговаря с чужд мъж. Когато срещне мъже тя трябва да им обърне гръб или да седне на земята с наведена глава и гърбом към тях, да стои така, докато те отминат.

 

Танкоан с възхищение пише за трудолюбието на селяните в Къз-дервент, които по думите му, са превърнали селото си в една процъфтяваща малка българска република.

 

Италианецът д-р Салватори също изразява удивление от това, което жителите на Къз-дервент с прилежанието си са направили в тази дива местност. Той добавя, че те произвеждат много лен, коприна и овощия. Наблюдавал е българки, които работят и както в Италия, пеят.

 

За гостоприемството и поминъка на селяните в Къз-дервент разказва и английският офицер Джордж Кепел. През Руско-турската война в 1828-1829 г. той посетил селото и бил сърдечно посрещнат и настанен в българска къща, нагостен с българска гозба от спретнатата домакиня, за която казва, че е запазила красотата си въпреки напредналата си възраст.

 

118

 

 

Красотата на малоазийската българка е впечатлила и французина Танкоан и италианеца Салватори. Малоазийските българи, жени и мъже, се отличават с красива външност, здраво телосложение, добродушен характер и природна интелигентност. В книгата си "Разорението на тракийските българи", публикувана през 1918 г. проф. Л. Милетич пише за "един напет, юначен българин, Марин Вълков от с. Чатал тепе (Мала Азия), бивш турски войник, избягал в България". Професорът помества в книгата си снимка на този войник, както и на група малоазийски българи, тръгнали към вътрешността на България да търсят село да се заселят. Тези българи от 40 семейства били също от Чатал тепе. "Прекрасно впечатление правеха тия наши българи със своя физически тип, с интелигентността си, особено жените, което за жалост слабо се вижда на фотографическата снимка, що направих." [1] - пише проф. Л. Милетич.

 

Първите писмени сведения в българския печат и книжнина за поминъка, нравите, обичаите и трудолюбието на малоазийските българи в Северозападен Анадол са публикувани в "Цариградски вестник" от 19 март 1860 г. Вестникът сочи трудолюбието и привързаността към всичко българско, за най-характерни черти на жителите на българските села в Бандърманско и Ба-лянско. Техните домове се познават веднага по оградените си дворове-градини със цветя и пчели, със спретнати къщи. За да запазят българската си народност те се женят само помежду себе си, свято пазят езика, религията и обичаите си.

 

Земеделието и скотовъдството били основният поминък на малоазийските българи. Всяко семейство притежавало земя и добитък. Произвеждани били всички видове зърнени храни и други земеделски култури, каквито се произвеждали и в България: пчинца (пшеница), ръж, овес, ичюменъ (ечемик), рапка (царевица), патати (картофи), леща, фасул, църен боб (бакла), бял лук (чесън), сугань (лук), лахана (зеле), лахутъ (нахут), тютюн, памук, канопъль (коноп), кетенъ (лен). Всяко семейс-

 

 

1. Проф. Д-р Л. Милетич. "Разорението на тракийските българи през 1913 година", с. 89.

 

119

 

 

тво имало и лозе. Някои се занимавали и с бубарство и пчеларство, в някои села имало и маслинови дървета, а във всяко село много овошки: ябълки, круши, праскови, череши, кайсии, сливи.

 

Земеделието било примитивно. Оранта се извършвала с дървени рала, жетвата с каврами (неназъбени големи сърпове) и паламарки, вършитбата с диканя, теглена от волове или коне. Зърното се отделяло от плявата с отсяване на вятъра (веене), с дървени вили, яби и зъбенари, пресяване с дърмонь (голямо едро решето). В оградения селски двор на всяка къща се правел харман за вършене на житната реколта (кръг с двадесетина метра в диаметър), очистен от трева и трамбован с ювърлак (валяк, каменен или от дърво), с впрегнати в него чифт волове.

 

Освен в двора почти всяко семейство имало и малка бахчичка (зеленчукова градинка) край селото, близо до рекичка или извор, където засаждало лук, чесън, пипер, домати, фасул, зеле.

 

Скотовъдството било силно развито. Всяко семейство отглеждало добитък: овце, кози, волове, крави, коне. Добитъкът се отглеждал обикновено вън от селото, на кошари, саи, къшли и зиме и лете. Някои семейства имали по десетки глави едър добитък и стотици овце.

 

В Боашехирска кааза и в околията Лапсеки жители на селата Урумче, Чалтик, Чатал тепе, Стенгелькой, Чифлик се занимавали и с въглищарство (производство на дървени въглища). В тези села имало и много майстори дюлгери (зидари), които работели в близки и по-далечни села и градове. Ергените, за да спечелят пари за гердане и алтъне (огърлици и жълтици) за бъдещите си главеници (годеници), работели и на дъскорезниците (бичкиите) в близките гори или в рудодобивните мини в Баля и Ивринди.

 

В градовете българите се занимавали главно с търговия, бакалия и занаятчийство: обущарство, шивачество, абаджийство. Дребни търговци, бакали и занаятчии имало във всяко село, както и подковачи (налбанти) и железари (ковачи).

 

Къщите в българските села в Мала Азия били едноетажни и двуетажни. Според непълни сведения за 15 български села в Мала Азия, в Балъкесирския санджак, към 1914 г. имало около

 

120

  

 

1600 български къщи, от които над хиляда едноетажни и около 500 двукатни (двуетажни). Едноетажните били с по две и три стаи (одаи) и сайван, двуетажните с дам (обор) в приземния етаж. Зад къщата се прилепвал голям навес, който служел за плевник, а при едноетажните къщи - и за обор.

 

Къщите били обикновено паянтови постройки, някои изградени с кирпич или плетени пръти, замазани с глина, покрити с ръженина (едра слама от ръж), стените белосани с вар или бяла пръст, осветлението денем от широкия комин и от кепенци. Вечер осветлението било с лампи или кандиль (газениче). В началото на XIX в. започнали да се строят масивни едноетажни и двуетажни постройки с каменна зидария, покрити с турски керемиди, с прозорци със стъкла, вместо кепенци. Неделима част от къщата бил хамбарят за зърнени храни и брашно. В някой кът на двора бил кочурът (кочината) за прасето, в друг - кокошарникът.

 

Къщната уредба била като на типичните стари къщи в селата в България. Дрехите и завивките били скатавани и подреждани на въстреб, най-ценните в сандъци (скринове), купувани от Балъкесир или Бандърма за младоженците.

 

Замазаният с глина под, или дюшеме на втория етаж, се застилал с хасър (рогозка) и домашно тъкани черги. Спането било на земята, или на пода, върху рогозки, кечета (от козина) или черги, със завивки халища, а в по-богатските къщи с паплами (юргани).

 

Покъщнината се състояла от калайдисани бакърени съдове менци (бакъри) и бакърчета, тенджери, наредени на полици също така медни калайдисани сахъни, керамични паници (чинии), стомни. На пода слагали софра за хранене с трикраки столчета около нея. Във всяка къща имало бъклица и кана за вино, повурче за ракия, бъчви за вино, каци и качета за туршия, бурило за "биене" на мляко - бърканица (айрян) и отделяне на маслото, ношкови (нощви) за месене на хляб, купаня (корито) за пране и къпане, разбой (стан) за тъкане, хромеле (два малки мелнични камъка, като горният се върти с ръка) за мелене на зърно, дървен кутел за чукане на жито за булгур, кръг и точилка за точене на кори за клин (баница), зелник, тиквеник.

 

121

 

 

В двора имало хурна (фурна) за печене на хляб. Хлябът се печал по една фурна за няколко дни.

 

Храненето ставало на софра, около която насядала челядта на трикраки столчета, или на възлавки (възглавници), или направо на пода. Мъжете обикновено сядали по турски (с кръстосани крака), жените на една страна, за да стават по-лесно да донасят храната. Храненето започвало с традиционното прекръстване и завършвало пак с прекръстване и понякога с израз на турски, влязъл в българския речник: "Аллах бин берекет версин" ("Господ да даде хиляда плодородия") в смисъл на молитва и благодарности към Бога.

 

По време на работа в полето всички сядали на сянка под някое дърво на нивата или край нея, застилали мисаль (голяма кърпа), на който нареждали яденето. Течната храна се ядяла с дървени лъжици, а нетечната се вземала с пръсти. Бунелките (вилиците) били рядкост и се използвали в повечето случаи само в по-богатски къщи за гости. В полето сухата храна сирене, одвара (извара), саздърма, пастърма, се носела в заструг (гаванка), готвеното, млякото, бърканицата, иуртя (киселото мляко) в бакърчета или керамични съдове, водата в пръстена стомна, или лялка (къртуна), или дамаджана. На полето жетварите ядели гъст таратор (счукан чесън, залят с алять (олио), бърканица или шербет (подсладена със захар вода).

 

Жетварските песни на момите и жените съпровождали жетвата. Това били стари български жетварски песни, пренесени от българските земи преди векове. На чакъма (ивица жито) се надпреварвали жетварите моми и момци.

 

Традиционните ястия на малоазийските българи били готвени фасул, леща, месо, картофи, кус-кус, ифкъ (юфка), туршия, мляко, сирене, пипер, домати, зеле, чесън, петмез от захарна тръстика и речел, петмез, смесен с късчета тиква.

 

На Коледа и след празника на софрата винаги имало готвено или пържено свинско месо, което се запазвало за дълго време чрез осоляване, на Гергьовден - агнешко (курбан), на други празници петел или пуладка (млада кокошка или пиле).

 

Рибата в реките и дивечът в горите били в изобилие. Рибата ловяли със серкме (мрежа) или с плетени от върбови пръчки

 

122

 

 

специални кошове, а и с отровно биле. Ловът бил любимо забавление на мъжете. Във всяко село имало прочути ловци. Ловели зайци, яребици, пъдпъдъци, сърни, диви прасета заради месото и кожата. В горите имало много диви прасета, тъй като турците не ядат свинско месо, и прасетата бързо се размножавали. Самсари, кокарджи, белки, златки, видри, лисици, били ловени заради кожите им. Зимно време дивечът бил ловен в дупки-леговища, в които се криел. Животните били проследявани по дирите в снега. На отвора на дупката-леговище, в която е влязло животното, се запалвал огън, то се задушавало от дима и при опит да излезе, бивало убивано. Дивечът се ловял и с изкусно направени капани.

 

В селата имало и опитни откриватели на пчели рояци, избягали от кошерите и настанили се в някоя хралупа на старо дърво в гората. Проследявали пчелите от извора или рекичката, от която пиели вода, до хралупата, захващали и връщали рояка в кошера в село.

 

Носията на малоазийските българи била българската народна носия в селата в България, от които са се изселили. В течение на две-три столетия тя е претърпяла незначителни изменения. Мъжете носели традиционните потури, елек, гриж, ямурлук при дъжд и сняг, бели навуща на краката с увити около тях сукаря (черни върви от козина) или саръмки (ленти от кожа), цървули - свински или от говежда кожа. На празници мъжете носели папуци или кондуре (обувки). Зимното мъжко облекло било от вълнен плат - шаяк, изтъкан от жените, главно в черен и бозав цвят, ушито и обагрено (боядисано) от тях. Имало и терзии (шивачи). Лятно време облеклото било памучно, или ленено. На кръста мъжът запасвал червен или черен пояс, върху него кожен пояс, наричан силахлък (от турски силях - оръжие), в който нареждали пищова, ножа, както и чакмак (запалка с кремък), прахан. На главата обикновено имало калпак или увит шал или кърпа. По-късно младите мъже започнали да носят турски червени фесове по градската мода. По новата мода някои започнали да носят и европейско облекло - палто и панталон, кроени и шити от "френк-терзии" в градовете. Френското културно влияние в градовете било силно и всичко, което идвало от Европа - и доб-

 

123

 

 

ро и лошо - било наричано френско.

 

Първият мъж в Коджа бунар, който облякъл панталон вместо потури, бил просветеният селски първенец Иван Ангелов. Изненадани от това чудновато според тях облекло, селяните, подсмихвайки се, питали:

 

- Абе, Иване, какви са тяя смяшни дрехи?

 

- Такъви дрехи носятх баронето - отговарял Иван Ангелов.

 

Прикачили му прякора Барона, който останал фамилно име и на потомците му, които сега живеят във Варненско, Шуменско, Поморийско и в София.

 

Вторият, който се появил в селото с панталон, бил наречен Крачола.

 

Европейската мода, макар и трудно, си пробивала път сред младите. По-възрастните не променили през целия си живот облеклото си и след завръщането си в България.

 

Жените носели традиционните български сукмани, с народни шевици и бродерии, пояси с пафти на кръста, пъстри престилки, шарени чорапи, на главата дюлбени (бели забрадки) или чумбери (черни забрадки), зунки и чучки. На шията - алтъне (огърлици с жълтици или имитация на жълтици). Шевиците и бродериите били наричани "Деведерчета", "Юбрююренчета", "Хухли" по имената на селата в България, откоито са се преселили в Мала Азия: Деведере (Камилски дол), Юбрююрен (Горноселци), Хухла, Ивайловградско.

 

В семейството царували патриархалният бит, съгласие и всеобщо уважение към главата, или старейшината, на семейството. Децата и внуците гледали със страхопочитание на него. Невястите (булките) зачитали свекъра и свекървата, дядото и бабата, целували им ръка. Почитани били и старите хора вън от семейството, съседите и съселяните. Младите не отминавали възрастен човек без да го поздравят с "Дубрутру", "Добър день" или "Добър вечер". Поздравявали се всички - и познати и непознати. Този стар български обичай те запазили и след завръщането си в България. Една възрастна малоазийска българка, бежанка в с. Свети Влас, Поморийско, бе взета за подбив от младежи в селото: когато отишла в Бургас, поздравявала все-

 

124

 

 

ки срещнат на главната улица и непрекъснато повтаряла с кимане на глава: "Добър день - добър день - добър день."

 

Малоазийските българи свято пазели народните традиции, обичаи и ритуали, пренесени от България. Те допринесли много за оцеляването им като българи.

 

Високата раждаемост била характерна за всяко българско семейство в Мала Азия. Пет-шест деца в семейство било нещо обикновено, а в някои семейства имало и по осем-десет деца. С това се обяснява бързото разрастване на Коджа бунар, от което се роили няколко села.

 

Малоазийските българи пренесли от отечеството си и народната философия и традиционните ритуали, с които отбелязвали трите най-важни момента от живота на човека: раждането, женитбата и смъртта. "Човек - казвали те - се ражда веднаж, веднаж се жени и веднаж умира."

 

Раждането на дете, сватбата на сина или дъщерята, били най-щастливите събития в семейството.

 

Всички родственици посещавали лехусата (родилката), пожелавали здраве на родилката и на новороденото и им поднасяли подаръци. На шапчицата на детето поставяли златна паричка, наричана ирмиличе, и скилидка от чесън с думите "пу-пу-пу, лук носи, лук носи", за да не го хванат уроки. На третия ден след раждането се приготвял и раздавал смигаль (специална раздробена сладка пита).

 

Прохождането на детето се отбелязвало със семеен и на роднините празник, с раздаване на прощапулник (специална сладка баница). Почти винаги се спазвала традицията първото дете на младото семейство, ако е момче, да бъде кръщавано на името на дядото (бащата на бащата на детето), за да се поднови и продължи името на рода. Ако е момиче - на името на бабата (майката на бащата на детето). Следващите деца се кръщавали на имената на дядото и бабата по майчина линия, на братята и сестрите на двете сродили се семейства и на други техни родственици.

 

Главенето (годежът) и сватбата се ознаменували също със старите традиционни български обичаи и религиозни ритуали, които се предавали от поколение на поколение.

 

125

 

 

Оглеждането и харесването на младите ставало на хорото, на празници, на попрелки (седянки), на черква, на сватби и годежи, на кладенеца (бунаря) или вриша (извора) за вода, при случайни срещи или на гости при съседи.

 

Ергенът, наричан още деликанлия (от турски), и неговите родители изпращали свои доверени хора като момаре (сватовници) при родителите на избраницата, за да я поискат за главеница на момчето с обичайните церемонии. Разговорът започвал с банално въведение за времето и реколтата, за да се стигне до целта, с която са дошли гостите. Момарето по стар обичай разравяли с машета (дилава) жеравата в огнището, за да се фати (хване) думата им и започвали пак със заобикалки и шеги:

 

- Чухме, че сте имали хубава юничка, пък ние имаме хубав юнец, та сме дошли да видим ще можем ли да ги сберем.

 

Вариациите на въведението и шегите са твърде много и за висят от остроумието на сватовниците.

 

Родителите на момичето обикновено се назландисвали (въздържали се) да дадат съгласие при първи разговор и казвали:

 

- Наща момичка е още малка. Или: - Нека да помислим.

 

Ако работата е била предварително "опечена" (уговорена) от момчето и момичето и техните родители, веднага се давала дума за съгласие. Последвала церемонията по годежа, който се известявал на селото с изстрел с пушка или револвер през комина на къщата. Годеницата закичвала годеника с босилкова китка, той окачвал на шията ѝ гердань (огърлица) обикновено с три жълтици, наричани дубли, или пендари.

 

От годежа до сватбата най-често минавали три години, за да приготви годеницата чеиза си, да бъде подготвено и всичко друго за големия ден в живота на двамата млади, а и на техните родители и близки. Понякога до сватбата минавали четири-пет и повече години. "Хубавата Яна" Кърджова, наричана така заради красотата ѝ, починала като бежанка в с. Баня, Поморийско, ходи 7 години годеница и пак в понеделника след сватбата сватбарите и съседите пиха блага ракия, знак, че е излязла честна (девствена).

 

От всички веселби сватбата била най-голяма. Траяла, както

 

126

 

 

се казва в приказките "три дни и три нощи яли, пили и се веселили". Сватбата започвала с месене на хляба, кулачките и клина (баницата), с песни на дружките на главеницата, бъдеща нвяста (невеста). Най-важните особи на сватбата, подредени по йерархия, били: нвястата, зетя, сватовците - родителите на двамата, калтата и калманата (кумата и кумицата), деверите и зълвите (шаферите и шаферките), лелите и калековците. Тъй като селяните били близки и по-далечни роднини и съседи, цялото село се стичало на сватбата.

 

На калтатата и калманата се отдавали големи почести. За дома им се отправяло шествие, начело с гайдарджията, за да бъдат калесан (поканени) с бъклица вино и с подвикване: "Шен ола куме" (от турски "Бъди весел куме").

 

Следвала церемонията по сплитането плитките на момата и каносването ѝ, пак с песни специално за тази традиция и последното бръснене на зетя като ерген.

 

В неделя, на път за дома на зетя, кумовете пак се придружавали със сватбено шествие и музика. Невестата, вече с бул-ченско було, и зетят се събирали в черквата за венчаването. Преди това булката се прощавала с родителите си, с братята и сестрите си, а момите пеели жални песни за прощаването:

 

"Снощи вечеряла (името на булката)

със майка със татко,

със милни си братя,

със по-милни сестри.

Ся ще да вечеря

със чузди чузденци,

със баба със дяда,

със милни деверя,

със по-милни зълви..."

 

Тези чужди-чужденци ще станат най-близките хора на невестата.

 

Сватбеното шествие след венчаването в църквата тръгвало към дома на младоженеца, начело с музикантите и пряпора (знамето), с игри, главно ръченица, наричана последница. В двора на младоженеца се хвърляли орехи, бадеми, жито и пари, за плодородие и богатство на новото семейство. Децата се боричкали да

 

127

 

 

събират парите и орехите. В двора се извивало традиционното хоро под звуците на гайда, или кеменче (гъдулка), или кавал - трите традиционни български музикални инструмента.

 

На богата трапеза насядали всички сватбари. Започвало най-голямото увеселение с песни и игри: ръченици, каршълами (игра на двама един срещу друг, побългарен танц, близък до турския кючек). Някои го играели с тракане на дървени лъжици като кастанети. В игрите се редували и стари и млади. Сватбарите подвикват:

 

- Ха сигя да поиграят калтата и калмата...

 

- Ха сигя зълвите и деверето...

 

- Булката и зетя...

 

Присъствуващите благодарели с думите:

 

- Ха добря сте поиграли.

 

Игралите отговаряли:

 

- Добря сте погледали.

 

На момите, които пеели, благодарели с думите:

 

- Добря сте попяли.

 

Те отговаряли:

 

- Дабря сте послушали.

 

На сватбите свирели най-добрите гайдаржии и кеменчеджии, играели специално поканени най-добрите майстори на ръченицата и каршъламата.

 

При наддаването (обещанията) за подаръци на младоженците веселяци подвиквали:

 

- От зълвата една тенджера без дъно.

 

- От деверя един тигань без дръжка.

 

От родителите на двете семейства се обещавали ниви, лозя, добитък, от роднините различни предмети на шега се давали и неизпълними обещания.

 

Чеизът на булката бил пренасян в дома на младоженеца, но преди това с шумни пазарлъци бил откупуван от зетя, който обещавал пари на братята на булката.

 

Булката била винаги много млада. Момиче след двадесетгодишна възраст вече се смятало за стара мома. Затова всички момичета бързали да се омъжат. Този стремеж често водел до огорчение на по-големия брат или сестра, които се смятали за "надженени".

 

128

 

 

Обикновено младоженците били от едно и също село, но имало и случаи да са от различни български села в Мала Азия. Тъй като момите в Коджа бунар били повече от момчетата, майките им казвали:

 

- Ще ги дадем на манъдрци, там има много ергене, пък и мандърци са богати.

 

Сватбата завършвала в понеделник с черпене от булката блага ракия за голяма радост на зетя и родителите на двете семейства, че е излязла честна. Недевствена младоженка било много рядко изключение. Ако годените са живяли като съпрузи, обикновено с разни машинации случаят се прикривал по някакъв начин и булката пак излизала честна. Доказателство за честността на булката била ризата ѝ след първата брачна нощ, която в понеделник показвали на сватбарите - най-напред на родителите на младоженците и на кума и кумицата. Доказателство било кървавото петно на ризата. В сборника "Език и бит на тракийските и малоазийските българи" Христо Вакарелски описва грозни сцени на връщане на "нечестна " булка на родителите ѝ, като подигравателно им поднасяли ракиена чаша с пробито дъно и пеели неприличната песен:

 

"Булката Ивана,

излязе е...".

 

Малоазийските българи, които съм разпитвал, не си спомнят такива случаи. Казват, че са чули тази песен в България.

 

Писменият календар бил непознат освен на свещениците, но всички религиозни празници се знаели и празнували точно на датите, както се празнували и в България през вековете.

 

В началото на годината празниците по православния календар, които се знаели от свещениците и от старите хора, започвали с Василовден (Нова година) по тогавашния стил. Характерното за Василовден са сурвакането и клина (баницата) с дрянови пъпки и пара. Клинът се разрязвал от главата на семейството за всеки по един къс, за да се види на кого ще се паднат парата, къщата, лозето, нивите, добитъка. Вечерта срещу Нова година децата с шарени дрянови сурвачки посещавали къщите на роднините и сурвакали за здраве с познатото наричане:

 

129

 

 

"Сурва, сурва година,

весела година,

голям клас на нива,

цървена ябълка в градина,

пълна къща с коприна,

Да сте живи, да сте здрави догодина до Амина."

 

Стопанката на къщата дарявала сурвакарите с колачки, орехи, пари.

 

Бабинден и Йордановден били тачени като много весели празници: дарове, веселие и напиване на жените в чест на бабите (акушерките), хвърляне на кръста във водата и ловенето му от момците, къпане на зетьовете и булките.

 

Един от веселите празници е Трифоновден, празнуван с подрязване на лозята, с черпене с вино и подвикване от единия край на лозето:

 

- Трихуне, де си, ни си удят (не се виждаш).

 

Някой отговарял от другия край на лозето:

 

- Тува съм, тува съм. От грозде ни съм удят.

 

Народното поверие за Свети Трифон, който си попийвал и при резитбата на лозето в неработен ден порязал носа си, е позната и на малоазийските българи.

 

Голям празник е Гергьовден с традиционния курбан - агне. Още по-голям, наравно с Коледа, е Великден (малоазийските българи произнасят Влиденъ), посрещан с червено боядисани яйца, или ленгиди (небухнали мекици), баница, с хора и веселие.

 

Един от много тачените празници бил Свети Илия. Според поверието той държал бъчвите с дъжд, търкалял ги над облаците и пускал светкавици и гръмотевици. В деня на празника на светията - Илинден, когато името му носела селската черква, се правели курбани и се нареждала обща трапеза, раздавали се плодове и грозде. На най-големите празници - Коледа (Рождество Христово) и Великден (Възкресение Христово) църковната служба продължавала три дни и три нощи.

 

Традиция за всяко семейство било, както в България, на Коледа да се заколи прасе, на Гергьовден - агне.

 

Димитровден също бил един от големите празници. Празнували се всички християнски празници, както в българските

 

130

 

 

земи, със съответните ритуали, особено на Коледа и Василовден (Нова година). Коледари с коледни песни посещавали на Коледа къщите и пеели коледарски песни, същите, които пеели коледарите и в България. Сурвакари с пъстри сурвачки сур-вакали на Василовден за здраве през новата година.

 

Постите строго се спазвали. Мнозина и тримирели (гладуване три дни, придружено с молитви за здраве). Най-набожните жени правели по 40 митаня (поклони до земята), като коленичели при произнасяне на молитвата.

 

Хората по празници, когато и овчарите и говедарите слизали в село, се правели на хорището. Обикновено то се намирало в центъра на селото, до черквата и училището или до селската одая (кметството). На хората свирели майстори на традиционните български народни музикални инструменти: гайда, кавал, кеменче (гъдулка). Популярни били гайдарджията Георги Чакъров, кавалджията Гьоненчето, кеменчеджията Дели Димитър от Аладжа баир, родът Гайдаджиеви от Урумче. Майстор на гайди с изкусно изписани гайданици и бурчила бил Никола Карадимов (Кара Никола) от с. Аладжа баир. Правени от него гайди бяха пренесени от малоазийски гайдарджии при преселването им в България. Много години те са свирели с тях в селата, в които живеят българи преселници от Анадола и техни потомци. На такава гайда свиреше в с. Баня, Поморийско внукът на Кара Никола Михал Червенков. На него пригласяше по-младият гайдарджия Хрписто Пурналчето.

 

За младите майстори на гайдата в Мала Азия, продължители на традициите на предците си, Наталия Рашкова пише в сп. "Български фолклор", че това са "свирачи, които са преки наследници на старите малоазийски гайдари. Те владеят един старинен стил на инструментално изпълнение, пренесен от преселниците в Мала Азия, поддържан, развиван и възвърнат отново в българските земи." [2]

 

Любопитна е историята на потомствената музикална фамилия на прочутия кеменчеджия и певец в с. Аладжа баир Дели Димитър Карадимов. След завръщането в България сино-

 

 

2. "Български фолклор", 1993, кн. 1, с. 68.

 

131

 

 

вете му приеха фамилното име Германови. Христо Германов, син на Дели Димитър, свиреше в Обзор на гъдулка и мандолина. Негов син и внук на Дели Димитър е известният народен певец Георгия Германов. Народни песни в изпълнение на Георги Германов често звучат по Българското нацонално радио и телевизия и радио Варна, където живее семейството му. Синът на Георги Германов и на Мария Германова, също музикантка, Христо, е цигулар, дъщеря им Калинка - певица. През 1996 г. във Варна слушах най-малките потомствени певци, наследили дарбата на прапрадядо си Дели Димитър и на дядо си Георги Германов, 8 годишната Силвия и 7 годишната Цветомира.

 

След завръщането си в България учителят Никото, славел се като най-добър играч на последница (ръченица) и на побългарената турска каршълама, бе канен с гайдарджията си по селата, в които живеят преселници от Анадола да им посвирят и поиграят.

 

В българските села в Мала Азия нямало "шарено хоро" - ергените и момите не се хващали за ръка. Последният от ергените подавал кърпичка на първата, хванала се на хорото мома, обикновено негова братовчедка. През 1913 г. аладжабаирци изпратили делегация в България да търси турски села за размяна на имотите, тъй като малоазийските българи се готвели да се завръщат в старата родина. Пратениците, водени от Георги Павлов (Кърджата), посетили и някои български села, видели "шарено хоро" и си казали: "Тува ни е за нас. Тува играят шарено хоро." И тримата - Кърджата, Кара Тяню и Христо Чакъров, имали моми и не били съгласни дъщерите им да се хващат за ръце с ергените на хорото. Но нищо не можело да задържи повече българите в Мала Азия.

 

Българи и българки се женели едни с други от едно село, или от съседни български села. Имало и смесени бракове между българи и гърци. Общата религия допускала това, докато с турци било невъзможно. Считало се грях и светотатство. Не е известен нито един случай на брак между българи и турци. Въпреки това българите в Мала Азия поддържали добри отношения с турци от съседните села. Мнозина имали добри приятели турци, които канели на гости по Великден, посреща-

 

132

 

 

ли ги с червени яйца и празнични гозби. Турчинът, приятел на българина, бил наричан садъч (от турски садък - верен приятел). И той канел българския си приятел по време на Байряма. Българинът се обръщал към садъча-турчин, когато черкези откраднат добитъка му. Садъчът се заемал да издири крадеца и да уреди връщането на добитъка, разбира се, срещу бакшиш на черкезина. С изключение на годините на въстания в България и на войни между Русия и Турция българите в Мала Азия живеели в добри отношения с турците. И едните, и другите се стараели да се покажат приятели. Дори се разпространява легендата, за която някои вярват, че е истина: Когато малоазийските българи били изселвани в България през 1914 г., един турчин садъч узнал за това и отишъл в българското село да се сбогува с приятеля си и да върне борча (дълга), който му дължал. Тъй като българинът бил вече заминал за България, турчинът помолил да го въведат в българската черква и оставил в олтара три златни лири, които дължал на приятеля си християнин, за да не му тежи грях пред Аллаха. Не се казва в кое село е станало това и кога, кои са тези българин и турчин, верни приятели. Легендата или преувеличената полуистина изразява желанието на обикновените хора да живеят в мир и приятелство, независимо от различията по народност и религия.

 

За бита, поминъка и ежедневието в българските села в Мала Азия много ми е разказвала моята майка Мара Николова Карадимова-Шишманова. Нейната бежанска съдба е съдбата на малоазийските българи: изселена на 24 години от с. Аладжа баир (Мала Азия), в с. Куш-тепе, Гюмюрджинско, след това в с. Кайбикьой, в същата западнотракийска околия, оттам в Свиленград, след една година в с. Щит, Свиленградско, след още 4 години в с. Баня, Поморийско, починала в София през 1980 г. на деветдесетгодишна възраст. "Българските села в Мала Азия - казваше тя - бяха близо едно до друго. Момчета и момите се женеха от едно село. Имаше зетьове и снахи и от други български села. Сее българе и българки. Млого малко бяха женените за гърци и гъркини. За турци и туркини нямаше женени. Вярата не допускаше.

 

133

 

 

Доктор не знаехме. Който се разболееше, отиваше да му баят, да му завият пъп, ако го заболи корем. Лекарства не знаехме. Някои ходеха при турски ходжи да им направят муски против болести, против урчасване и против магия. Носеха муските, окачени на шията, под дрехите. Имаше стари хора, които наместваха изкълчена ръка или нога. Зъболекар не бехме чували. Зъбите вадеха с керпеден (клещи).

 

Писмо знаеха малко хора. Сметките правехме на четеле (ребуш). В нащо село Аладжа баир имаше българско) училище, ама учителято учеха дицата по гърско и попвато пееха по гърцко, пък селото хми плащаше и хранеше. Някои учителя бяха българе. Помня учителято батъ Ваню Бакърджиев, Никото, Тодораки, поп Тодори, Христодул, имаше и един поп Яню, казваха, че бил македонска комита. Ние, четири момичета, тръгнахме на училище, ама учителят гърк млого бъхтеше, пък и гърцкото бяше млого мъчно и напуснахме. Димитър Чакъров отиде да учи в Балъкесер, пак по гърцко. И на него му било мъчно и майка му казвала: "Митя, ако ти е мъчно олум, яла си." И той си дойде.

 

На Коледа колехме прасета и чакахме коледарето. Пяеха коледарски пясни като тукашните. В България чухме млого пясни, дето ги пееха в Мала Азия. На Василовден децата ходеха да сурвакат роднините. На Никулден ядехме риба. Имаше млого риба в ряката и в Казачкия гьол. Мъжето ходеха на лов. Турците не ядет свинско и имаше млого диви прасета. Най-прочути ловджия бяха Кърджата, Далчо, Дели Димитър. На място (от) диво прасе бяше убит Коджаколюв Димитър. Остави двя дичинки сирачета.

 

Някой по-възрастен и умен избирахме за нещо като кмет. Имахме одая, нящо като община. В селото идваше Селим ефенди. Други чиновници турци не идваха. Колехме му кокошки, хранехме и коня му. Посрещахме го в одаята. Събираха данъци и за добитъка - сейм, бейлик, от максула зимаха по един шиник на осам шиника. Носията в Мала Азия

 

134

 

 

бяше като в тукашните села по тогавашно време. Като дойдахме в Тракия и в България видяхме по селата същата носия и на жените, и на мъжете."

 

В село Баня, Поморийско, в което половината от жителите бяха малоазийски българи, главно от Аладжа бар и Коджа бунар, Хаджи Паункьой и Тьойбелен, дядо Иван Чакъров от Аладжа баир продължаваше да бъде "хирурга" на селото: умело наместваше навехнат крак или ръка, превързваше рани. Баба Лулуда Христо Чакърова продължаваше да бъде "акушерка" на селото, отрупвана с подаръци на Бабинден. Баба Добра Червенкова завиваше пъп на тези, които се оплакваха от болки в корема, спукваше с пръсти гнойни сливици, баеше против уроки и на тези, които са урадисали (попаднали) на лошо място. Когато баеше, разчекваше устата си от прозяване, мърмореше някакъв текст или молитва, която пазеше в дълбока тайна и казваше на "пациента" си: "Млого си урчасал. Тая прозявка е от тва. Лоши очи са та погледнали." Или: "На лошо място си урадисал." Болният оздравяваше от само себе си, но вярваше, че е оздравял от баенето.

 

Много години след завръщането си в България малоазийските българи, настанени по много семейства в селата, някои села изцяло населени с тях, живееха така, както са живели в Мала Азия: с обичаите, песните и приказките си, с празниците си и носиите си, с бабите (акушерки) и баячки, с оплакването на мъртвеца със сърцераздирателни викове, от които кънти селото, с непроменения си мек южнотракийски говор.

 

По този говор и сега ще познаете техните потомци.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]