Необикновената история на малоазийските българи

Димитър Шишманов

 

8. Кога, откъде и защо са дошли българите в този край на Мала Азия

 

 

Писмени сведения и устни предания

 

Ако за българското село Къз-дервент в района на Измит съществуват писмени сведения още от началото на XIX в., за голямата българска селска колония, твърде далече, на запад от това село, в Северозападен Анадол, до 60-те години на XIX в. писмени сведения не са открити. Съществуването на тридесетина български села в този край на Мала Азия, в околиите Бандърма, Баля и Гьонен в санджака Балъке-сир и в околиите Бига (Боашехир) и Лапсеки в санджака Калеи султание-Чанаккале (Дарданелите), на азиатския бряг на Мраморно море било малко или почти неизвестно на сънародниците им в България, а и на мнозина от българската колония в Цариград. Знаели са за тях някои от българите гурбетчии и търговци-абаджии, които посещавали българските села или са се срещали с техни жители в градовете. Затова като сензация звучи "откритието" на българския "Цариградски вестник", който в броя си № 475 от 19 март 1860 г. се провиква от първата си страница: "Благословен народ болгарский... Но за чудо ли ще е като научиме, че нашите болгари и по Азия са ся населили?

 

През тия дни - продължава вестникът - нечаяно видяхме някои болгари от тия места и от истите научихме, че те каде Бандърма в Епархия Кизийска, от време на време са ся селили и тамо са ся родили. Те три достоважни села на место плодоносно, с вода и сенки добри, составили. Овци, коне, волови многочислени имат, чисто болгарский си язик сохранили, обичаите и нравите никак не изменили.

 

Азиатските наши болгари между себе си женят ся, кръщяват ся и никоя смеса с околните греци немат и нито дума греческа знаят. Те корбани правят, черкуват, на седенки се собират и празднуват совсем според старите оби-

 

61

 

 

чаи нашего народа.

 

Те си направили и черква, но жалното е, че попът им е грек, и той прави ли крест, правиме го и мий, казват те, молили ся той, молиме ся и мий, без нищо от думите му да разумееме. Иска ли пари, даваме му, пиши ми си имената и споменува ли ги, не знаеме.

 

Тия болгари сетили ся, че това не може така да върви и сега намислили са книги болгарски да си купят и поп болгарин да си придобият.

 

Колкото за книги обещахме ся да им намериме и изпратиме, но за поп не знаеме що да кажиме!

 

Они искат един поп уженен, смирен и добронравен, който да биде общ нихен отец, да ги поучава и наставлява, според както Евангелието и Апостолите заповядват.

 

Ако някой таков поп смирен и достоен ся намери негде, желател и трудолюбив, нека се отправи право до церковните настоятели, за да знаят и тия нашите в Азия болгари."

 

"Цариградски вестник" подчертава трудолюбието на тези българи в далечна Мала Азия, създали уютни домове и китни села.

 

Това е първото, изключително ценно свидетелство за малоазийските български села в Северозападен Анадол, публикувано в българския печат. В него се говори за "три достоважни" български села в Казикийска епархия. Без съмнение едното от тези села е Коджа бунар, най-вероятно другите две са Гьобел и Мандър.

 

Съобщението на "Цариградски вестник" не съдържа сведения за времето на основаването на тези села, но отбелязва, че преселването на жителите им от България в Мала Азия не е било еднократно, а продължителен процес: "от время на время са ся селили".

 

Възрожденският български вестник дава богата информация за силната привързаност на тези българи към своята българска народност, към родния си език и християнска вяра, за неподозирано движение за българска, независима от Гръцката патриаршия църква, за български свещеници и просвета на български език.

 

62

 

 

С нравствено-поучителен тон и с чувство на гордост вестникът подчертава най-отличителната черта на българина - трудолюбието: "Трудолюбието е източник на всяка добродетел, както леността е източник на всяки порок... Видиш ли негде дом, ограден с градина, пчели и цветя, там ще познаеш, че българска фамилия живее..."

 

След тази публикация в "Цариградски вестник" повече от десет години в българския печат и книжнина не се появява нищо за малоазийските българи. В началото на 70-те години наново в българския цариградски печат и по-специално в издавания от П. Р. Славейков в. "Македония" и в български списания в турската столица, започват да излизат съобщения за българските села в Северозападен Анадол. В кн. 21 от 1 август 1871 г., стр. 661 на сп. "Читалище" Славейков публикува статия "Народите в турско", в която пише: "До десет хиляди българи, от никого неспоменати, има пък в Мала Азия, преселени там крайят на минълото столетие и заселени в епархиъта Кизику в Михаличкото окръжие."

 

Както бе вече казано, най-обстойни изследвания на историята на малоазийските българи са цитираните трудове на В. Кънчов и Л. Ив. Доросиев. Ценни сведения съдържа и дипломатическата преписка между Българската легация и консулството в Цариград с правителството във връзка с изселването на тези българи в България през 1914 г., широко използувана от Доросиев. Той цитира и интересна статия - впечатления на руския публицист Н. Макогон, публикувана в сп. "Сила", бр. 24 от 1920 г. под надслов "Български колонии в Бруса". Макогон посетил този район преди Първата световна война. "Съдбата - пише той - ми бе подготвила сюрприз, защото първите хора, що видях на Брусенския пазар, бяха анадолски българи, което обстоятелство ме силно заинтересува и аз започнах да събирам сведения за тях... С удивление констатирах факта за твърде чудната етническа здравина на българите, които, макар и захвърлени в съвършено чужд край, не само, че не са се претопили в масата на местното население, а, напротив, запазили са в пълна чистота своя език, религия, облекло и нрави, не по-малко от българите-коло-

 

63

 

 

нисти в Бесарабия, Новоросийск и Кавказ, които тъй също имах случай да опозная."

 

Кога и защо са се преселили в Северозападен Анадол тези българи, от кои краища в България произхождат?

 

Сведенията за времето на преселването и за българските земи и селища, от които са дошли, са противоречиви. Единодушие съществува за причините, поради които тези българи са напуснали родните си места и са дошли в Мала Азия. Това са същите причини, които са принудили и основателите на с. Кьз-дервент да потърсят убежище в Измитска област на Анадола: религиозни преследвания, насилия от страна на местните турски власти, от кърджалии, даали и други разбойници и грабители, търсене на по-спокоен живот и сигурност, търсене на работа и по-добър поминък.

 

За времето на преселването и основаването на българските села в Северозападен Анадол се сочат XVI, XVII и XVIII в., първата и втората половина на XIX в., до освобождението на България.

 

Според П. Р. Славейков българите в селата на Балъкесирс-кия санджак са се заселили в края на XVIII в., според проф. Л. Милетич - през втората половина на XVIII в. К. Иречек също сочи края на XVIII в. Чиновникът при българската легация в Цариград Злати Чолаков, който през 1914 г. посетил българските села, за да организира изселването им в България, казва, че жителите на селата в Балъкесирски санджак са дошли преди 200-300 години, а тези в санждака Кали е султание (Чанаккале), преди 100 години. Най-сигурни са сведенията за заселването на българските села в околии Лапсеки и Бига (санджака Чанаккале), което е станало към 1850 г. и през 1873 г. Това са най-новите български села в Мала Азия. Между техните първи заселници имало деца, които са се завърнали в България през 1914 г. вече като възрастни хора. Те помнят времето на заселването им в Мала Азия с родителите си. Със сигурност може да се установи заселването и на някои от селата, роили се от разрастващия се Коджа бунар. Завърнали се в България през 1914 г., малоазийски българи казват, че те са се родили в тези села, а техните родители, както и по-големи братя

 

64

 

 

и сестри, са се родили в Коджа бунар.

 

Стари хора казвали на брата на Л. Ив. Доросиев - Тодор Доросиев, български учител в Коджа бунар: "а не знаем кога нашите са дошли тука, в Анадола, ама както сме слушали от бащи и деди, не ще да е скоро - трябва да има двеста и повече години." [1]

 

Тодор Доросиев се е срещал и разговарял с най-стария жител на Коджа бунар, "от най-личен род", дядо Петко Шишмана, живял 125 години, починал през 1879 г. Старецът, който бил почитан не само в родното си село, но и в другите български села и в Гьонен, му казвал, че е роден в Коджа бунар, че и родителите и дядо му са родени в това село, а прадядо му дошъл от Българско на десетгодишна възраст заедно с баща си, майка си, братята и сестрите си. "Що ти трябва друго - казвал дядо Петко Шишмана, - виж, то има и внуци и правнуци. Родило е цели пет села. От него са се отделили наши хора и са заселили селата Йеникьой (Ново село), Сьоют, Кубаш, Киллик, Тьойбелен, Аладжа баир."

 

Следователно Коджа бунар е било заселено от българи в края на XVII в., по-вероятно в началото на XVIII в. Възрастта 125 години на този старец е преувеличена, но в Коджа бунар и в други български села в Мала Азия имало столетници.

 

Спорен е въпросът, кое от двете най-големи български села в Мала Азия - Къз-дервент или Коджа бунар е по-старо. Някои смятат, че са създадени почти едновременно, но преобладава мнението, че Къз-дервент е по-старо.

 

Ако се съпоставят различните сведения и предания, ще се види, че преселването е станало главно на две големи групи: в началото на XVIII в. в селата на Балъкесирски санджак и в средата на XIX в. в селата на санджака Чанаккале.

 

Това не означава, че по-рано не е имало преселване на българи в Мала Азия, но те са били в други селища и гурбетчии в градовете.

 

За причините, поради които заселилите се в Северозападен Анадол българи са напуснали родината си, В. Кънчов пише:

 

 

1. Л. Ив. Доросиев, цит. съч., с. 56.

 

65

 

 

"Нашите преселници са напуснали старите си жилища, както ще видим, по три причини: едни са били насила преследвани, други, болшинството, са бягали в Мала Азия вследствие на големи размирици, които ставали на Балканския полуостров, а трети - най-новите, се опитали да търсят по-широка и по-добра земя за жилища." [2] За търсещите спасение от религиозно преследване той казва: "Може да се предполага, че тия планинци са били насилвани да се потурчат, както съседните тям среднородопски области и с бягство са спасили вярата си."

 

В Гьонен В. Кънчов разговарял през 1898 г. с живущия в този градец българин Коджа Апостол, който му казал: "От добро не са бягали." Българите в Гьонен наброявали през 1898 г. 50 семейства.

 

Проф. Милетич подчертава, че първите преселници избягали от Тракия в Мала Азия поради някакви "ужасни золуми", за да спасят живота си.

 

За третата, икономическа причина: търсене на по-спокоен живот и поминък пише и руският учен Н. Макогон: "Извънредно плодородната почва и изобилните пасища са привлекли тук естествено още бежанци от постоянно опустошаваната България."

 

Според Макогон в Северозападен Анадол "покрай доброволните преселници тук са изпращани и политически, а също така и въстаници, които са повдигали бунтове в България". Очевидно той има предвид заточеници българи, каквито били изпращани и в Северозападен Анадол, а не само в Диарбекир, но те са пребивавали временно в Анадола. Малоазийски българи разказват за един случай на заточеник, който избягал от затвора и намерил убежище в Коджа бунар. В една биография на Яко Доросиев се казва, че баща му Тодор Доросиев, учител в Коджа бунар, бил също заточеник.

 

Специален интерес представлява преселването в Мала Азия на българи поради етнически и религиозни преследвания, за да се спасят от насилствено ислямизиране и потурчване. Пре-

 

 

2. В. Кънчов, цит. съч., с. 88 и 89.

 

66

 

 

селването им съвпада с кампаниите за ислямизиране на Източните Родопи и по течението на р. Арда (1688-1720 г.). За това съществува обилна документация от турски и европейски извори, у нас представена най-пълно в двутомния труд на проф. Петър Петров "По следите на насилието".

 

Потресаваща е картината на насилственото помохамеданчване на населението в Чепинското корито на Родопските планини от непосредствения свидетел, преживял ужаса, поп Методи Драганов: "... И заповяда (пашата) на еничарите да ги изколят всичките. Тогава някой си Кара Хасан ходжа измоли от пашата да ги опрости, ако се потурчат. И на Гергьовден се потурчиха бан Велю, протопоп Костантин, поп Георги и поп Димитър в Константово и всички кметове и попове в другите села. И тъй като имаше голям глад, пашата остави още четири ходжи да ни потурчат и които се потурчат, да им дадат жито за ядене. А той отиде през Разлог в Солун. Нашите се потурчиха до Богородица (август). Които не се потурчиха, едни заклаха, други избягаха по гората, а къщите им изгориха... Хасан ходжа за кашмер (подигравка) накара потурнаците та разрушиха всички църкви от Костенец до Станимака – 33 манастира и 28 църкви..."

 

Годината на този забележителен документ е 1670. Помохамеданчването на българите в Чепинското корито, в Пазарджишката кааза е станало през 1666 г., както и в райони, съседни или недалече от селищата, от които са се изселили българите от Ивайловградско, основатели на Коджа бунар и други села в Мала Азия.

 

В обемистия си труд "Българската народност през XVIII в. - демографски изследвания", Елена Грозданова пише, че в много села и по-малки градове от Одрин, в чиято административна област е влизал и Ортакьой (Ивайловград) със селата в района, "немюсюлманското население за няколко десетилетия (към XVIII в.) намалява наполовина и повече от наполовина" [3]. Немюсюлманското население бягало в големите гра-

 

 

3. Елена Грозданова. "Българската народност през XVII век", изд. "Наука и изкуство", 1989, с. 499.

 

67

 

 

дове, като Одрин и Цариград, където се чувствало по-сигурно в присъствието там на европейски колонии, консулски и други чуждестранни представителства и религиозни мисии. Една от причините за бягството на това население бил страхът от насилствено ислямизиране и потурчване.

 

За закупуване на фесове за помохамеданчените българи в Одринско през 1669-1670 г. били изразходвани 9000 акчета. Само за времето от 10 юни 1679 г. до май 1680 г. са зарегистрирани помохамеданчени 193 мъже, 146 жени, 18 момчета и 22 девойки, или общо 379 души. За дрехи на помохамеданчените били предвидени 583 020 акчета. Ислямизацията на българите християни в Одринска област, в която е влизал и Ивайловградският район, навлязла в активната си фаза след средата на 60-те години на XVII в. По-късно, вероятно от страх да не ги сполети същата участ, много българи от Тракия напуснали родните си места и тръгнали към Мала Азия. Главно от Ивайловградско, но и от други райони на Тракия произхождат първите заселници в Северозападен Анадол, в селата, съществували до 1914 г.

 

Кърджалийските набези били също така една от причините за бягството на българско население към Мала Азия. В своя "Опит за история на гр. Сливен" Симеон Табаков пише, че в края на XVIII в. следствие на кърджалийски опустошения и насилия "част от населението на Южна България, между Пловдив и Нова Загора и Нова Загора и Бургаския залив, се преселва за по-голяма безопасност към Одрин и Цариград и се погърчва, а друга част ударва чак в Мала Азия, особено в Брусенския вилает." [4] По тогавашното административно деление част от Северозападен Анадол, в който са били българските села, влизала в Бурсенския вилает.

 

За преселването на българи от Ивайловградско в Северозападен Анадол и за причините на това преселване, Мария Николчовска пише в сборника "Ивайловград и покрайнините му през възраждането": "Непрекъснатите помохамеданчвания на българското население е непресъхващ извор за нарастване на турския етнически елемент. В триъгълника Одрин -Ди-

 

 

4. Симеон Табаков, цит. съч., с. 371.

 

68

 

 

мотика - Ортакьой, българското население е изложено на жестоките удари на гръцката и турската асимилация и е принудено да води тежка и непрекъсната борба за самосъхранение, като дава жертви в полза на гърцизма и исляма.

 

Несигурният живот на българите от Ивайловградската покрайнина през периода на османското владичество в резултат на икономическото и политическото му безправие, на денационализаторската политика на турските колонисти и гръцкото духовенство... довеждат до големи изселнически движения на българското население от този край в обширните земи на Мала Азия." [5]

 

Наред с религиозните преследвания, насилия и грабежи, българското население в България било разорявано и от непосилни данъци. Данъчното ограбване, търсенето на работа и по-добър поминък също карало селяни от Ивайловградско и от други райони да се преселват в Мала Азия, където се надявали да не плащат някои данъци, с които били облагани в българските земи. Във в. "Знаме", издаван в Букурещ, брой 21 от 6 юли 1875 г., Хр. Ботев пише: "От сичките почти страни на нашето отечество се оплакват, че правителството е наложило данък даже на котките и кучетата, а в Мала Азия турската администрация е изгубила от тефтерите си цели стотини села, които не са плащали досега никакъв данък. Официалният сирийски вестник известява следующето твърде любопитно откритие в това отношение. Тефтердаринът (заведущ финансите) Неджметин, който преди два месеца бил открил 93 села, незаписани в тефтерите за данъците, е известил преди няколко деня правителството, че съществували още 78 други, които така също не са плащали никакъв данък."

 

Излъгани останали тези, които вярвали, че в Мала Азия не ще бъдат записани в данъчните тефтери, но все пак жителите на българските села в Мала Азия плащали по-малко данъци, отколкото техните сънародници в България. Таксилдаринът и заптието (стражар) били единствените представители на властта, които от време на време посещавали българските села.

 

 

5. Цит. сборник, с. 7-8.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]