Феликсъ Каницъ отъ Геза Фехеръ. Вмѣсто предговоръ
(Докладвано отъ проф. Ст. Романски въ Историко-филологическия клонъ на 23 февруарий 1933 г.)
Краятъ на XVIII вѣкъ е начало не само на новъ общественъ редъ въ Европа, но и на нови схващания, нови методи и нови интереси въ всички клонове на науката. Нови идеи раздрусаха свѣта, и тѣ проникнаха сѫщо въ границитѣ на Отоманската империя, въ чиито предѣли отъ столѣтия насамъ стоеха оградени и откъснати отъ останалия европейски свѣтъ нѣколко народа, два отъ които, гърци и българи, бѣха дори значително допринесли за развоя на европейската култура: последната изцѣло почива, както се знае, върху културата на древнитѣ елини, чиито потомци сѫ, поне по езикъ, днешнитѣ гърци, а просвѣтата на православнитѣ славянски народи води началото си отъ българскитѣ славяни. Това обаче не попрѣчи да останатъ и тѣ, както и ония тѣхни другари по сѫдба, които тепърва по-късно изпъкватъ на историческата стъгда, почти или съвсемъ забравени дори до началото на XIX вѣкъ. Новитѣ идеи раздвижватъ, естествено, най-рано ония отъ тѣхъ, които сѫ въ най-лесни сношения, по море, съ западна Европа — гърцитѣ, — или пъкъ граничатъ непосрѣдно съ нѣкоя европейска държава — сърбитѣ, — които затова тъкмо и най-рано успѣватъ да извоюватъ политическата си самостойность.
Безредицитѣ, които разяждаха тогавашна Турция, постояннитѣ ѝ воювания навънъ и вѫтре въ страната, освобождението на Сърбия, а сетне и въстанието на гърцитѣ, и стремежътъ на нѣкои западноевропейски народи,
— VIII —
особено англичани и французи, да закрепятъ търговскитѣ си интереси въ източната часть на Срѣдиземноморе, всичко това даде потикъ да се прояви наученъ интересъ и къмъ населението на Балканския полуостровъ, особено въ по-южнитѣ му части. Подъ видъ на пѫтеписи се изнасятъ отъ френския генераленъ консулъ при Али паша Янински, Пуквиль (F. C. Pouqueville, 1805 г.), и отъ английския полковникъ Ликъ (W. M. Leake, 1814 г.) важни сведения за етничния съставъ на Гърция, Албания и Македония и за битовитѣ особености на различнитѣ населения — гърци, власи, албанци, българи и др., — които изпълватъ тия провинции на нѣкогашната Отоманска империя. По-късно научнитѣ интереси въ тая посока се засилятъ и, покрай французи, като Ами Буе, Бланки, Сиприанъ Робертъ, Г. Лежанъ и др., явяватъ се и руси, чиито интереси къмъ населението на Балканския полуостровъ стои въ свръзка съ руско-турскитѣ войни (Венелинъ) или пъкъ се дължи на засиляне интереситѣ на славянската наука изобщо, плодъ на което е пѫтуването на Викторъ Григоровичъ, единъ отъ четиримата първи професори по славянска филология въ Русия, въ Света-гора, Македония и България (1844—1845 г.).
Любопитно е, че въ географски най-близката до тогавашна Турция европейска държава, въ Австро-Унгария, гдето при това, благодарение на славянскитѣ ѝ населения, поставени въ тѣсенъ досегъ съ културнитѣ европейски народи, се туриха преди повече отъ едно столѣтие основитѣ на славянската наука, която къмъ срѣдата на миналия вѣкъ достига пъленъ разцвѣтъ, сравнително най-късно се проявява интересъ къмъ научното запознаване съ съседнитѣ ѝ земи южно отъ Сава и Дунава и съ народитѣ, които живѣятъ въ тѣхъ. Именитиятъ славистъ и етнографъ Павелъ Й. Шафарикъ действително дълго време, презъ втората четвъртина на миналия вѣкъ, е жи-
— IX —
вѣлъ съ надеждата да посети тия земи — огнището на старата славянска култура, — безъ да може да я изпълни. Сега е известно вече, че за чисто военни цели сѫ били пращани отъ Австрия тайни мисии: за проучване областьта между Дунава и Стара-планина (напр. подиръ Нишкото въстание отъ 1841 г.). За чисто научни изследвания на тия земи обаче тамъ почватъ да мислятъ едва къмъ 60-тѣ години, следъ Кримската война. Тогава съ подкрепата на Царската академия на наукитѣ въ Виена, Ханъ (von Hahn), австрийски консулъ въ Янина, известенъ изследвачъ на албанцитѣ и тѣхния езикъ, чийто „Пѫтеписъ отъ Бѣлградъ до Солунъ” (Reise von Belgrad nach Salonik, 1861 г.) ще остане паметно за етнографията на Моравско и Македония, предприема нови научни пѫтувания въ Албания, а географътъ-геологъ проф. Петерсъ — въ Добруджа. Къмъ тѣхъ именно се причислява и маджарскиятъ страстенъ и неуморимъ изследвачъ на старопланинскитѣ земи Феликсъ Каницъ, който въ 1864 г. получи височайшата подкрепа на австрийския императоръ за своитѣ научни пѫтувания по Балканския полуостровъ, именно въ Сърбия и дунавска България, и неговитѣ богати приноси къмъ изучването на тия земи въ географско, археоложко и етнографско отношение послужиха за основа на всички по-нататъшни изследвания. Не е преувеличение, ако се каже, че толкова богатиятъ по съдържание трудъ на Конст. Иречекъ, Пѫтувания по България (Cesty po Bulharsku, 1888 г.), поне въ този си монументаленъ видъ, не бѣше възможенъ, ако въ своитѣ научни пѫтувания видниятъ историкъ на българитѣ не бѣше толкова много улесненъ отъ предварителното запознаване съ страната по работитѣ на Каница.
Феликсъ Каницъ е типиченъ представитель на онзи видъ учени отъ срѣдата на миналото столѣтие, които,
— X —
ако и безъ специално университетско образование, но благодарение на вродения си изследователски духъ, на силната си воля, на любовьта къмъ истината и страстьта къмъ откриване новото, ценното въ природата и въ живота, неговото изучване и привеждане въ система, бързо се отдаватъ на научна работа, за да заематъ скоро мѣстото, което имъ се пада споредъ тѣхнитѣ способности и постигнатитѣ резултати въ оная научна область, на която сѫ се посветили. Нѣкои отъ тѣхъ, отдадени на чиста наука, отиватъ до тамъ, че скѫсватъ съвсемъ не само съ попрището, за което сѫ се готвили, но и съ понятията, идеитѣ, които сѫ ги занимавали преди това. Каницъ не е отъ тѣхъ. Работата, за която се е готвилъ, и първитѣ стѫпки въ живота му на човѣкъ, който се залавя да работи, за да живѣе, неминуемо го довеждатъ до интереси, които осмислятъ неговия животъ и морално, като му създаватъ една по-висша цель и го въздигатъ до степень на единъ отъ най-голѣмитѣ изследвачи на Старопланинския полуостровъ. Дори нѣщо повече. Тѣ го улесняватъ твърде много при самата негова работа. Академическото му образование като художникъ и службата му като гравьоръ му помагатъ извънредно много въ срѫчностьта му за изработване скици и рисунки при събирането археоложки и етнографски материали, особено въ едно време, когато фотографскиятъ апаратъ още не сѫществуваше като необходимъ спѫтникъ на всѣки ученъ, предприелъ научно пѫтуване въ една нова страна; тѣ му служатъ сѫщо така при неговитѣ картографски работи. Отдаването му на журналистична дейность, ако и отначало само като художественъ сътрудникъ на известното лайпцигско „Илюстровано списание” (Illustrirte Zeitung), какъвто впрочемъ той остава до края на своя животъ и както пѫтува презъ 1858 год. въ разбунтуванитѣ балкански провинции — Босна, Херцеговина, Черна-гора и
— XI —
Далмация, — му посочва пѫтя и къмъ други земи съ сродно население. Не е безинтересно да се отбележи, че при пѫтуването си въ южна Сърбия презъ 1860 г. той преминава границата и влиза въ България тогава, когато се чуло, че въ Нишката область билъ избухналъ бунтъ, та така случайно да присѫтствува на тържественото посрѣщане въ тоя български градъ пратения отъ цариградския Фенеръ новъ владика гръкъ, който не знаялъ нито дума български и който наругалъ мѣстнитѣ жители за непокорство къмъ централната власть. Страданията и борбитѣ за църковно и политическо освобождение на българския народъ, когото той по време на своитѣ пѫтувания обиква и почва да цени като пръвъ измежду всички останали балкански народи по трудолюбие, предприемчивость и технически способности, намиратъ у него отзвукъ, изразъ на който сѫ преди всичко редица по-малки статии въ вестници и списания, чрезъ които иска да запознае европейския свѣтъ съ „открития” отъ него балкански народъ и културната роля, която му предстои да изиграе като свободенъ народъ. Въ сбита форма тѣзи му идеи сѫ дадени въ предговора къмъ първия томъ на неговото голѣмо съчинение „Дунавска България и Стара-планина” (Donau-Bulgarien und der Balkan, 1875 г.), гдето той пише:
„Въ голѣмия културно-политически процесъ, който е въ сила отъ началото на това столѣтие на класическия Балкански полуостровъ, излиза отъ едно десетилѣтие насамъ на първо мѣсто оня български народъ, който, въпрѣки интересното си минало и честото треперене на Византия предъ него, цѣли столѣтия е билъ забравенъ дори по име.
Народностната физиономия на Илирския триѫгълникъ оставаше, както се знае, подобно на неговата
— XII —
география, сѫщинско сираче на европейското изследване, така че и славянскитѣ българи, като привърженици на източно-православната църква, бѣха оставени въ оная пъстра народностна маса, която, вследствие на грубо непознаване съставнитѣ ѝ части, биде кръстена съ общото име „гърци”.
Но откакъ въ най-ново време българскиятъ народъ подвзе съ удивителна упоритость борбата съ Цариградската патриаршия за духовното си освобождение и по такъвъ начинъ отвори дълбоката пропасть между южни славяни и гърци, погледитѣ на изненадания европейски свѣтъ се обръщатъ къмъ него.
Който следи внимателно хода на събитията въ Турция, започва вече да държи смѣтка за важната роля, която се пада на българитѣ, които сѫ заградени между турци, гърци, албанци, сърби и ромъни, но превъзхождатъ по численость всѣка отъ тия народности.
А и желѣзниятъ пѫть, който свръзва западна Европа съ Ориента, минава въ по-голѣмата си часть презъ земята на българитѣ, които държатъ при това въ рѫцетѣ си почти цѣлата търговия на долния Дунавъ, свръхъ което сѫ отлични земедѣлци, занаятчии и строители, при това работливи, пестеливи, интелигентни, както и въ висока степень ученолюбиви, и си спомнятъ, нѣщо много важно политически, все повече за нѣкогашната си държавна независимость”.
Не е случайно, че биографията на тоя голѣмъ приятель на българитѣ е написана, съ топлота и любовь, отъ единъ неговъ сънародникъ, г. Геза Фехеръ, който, вече съ друга подготовка и съ другъ методъ, е тръгналъ по неговитѣ стѫпки, пѫтува отъ години наредъ въ сѫщата дунавска България, за да я изследва — въ едно отношение само— археологически. Благодарение на тия си пѫтувания и той, като Каница, съ своето дружелюбие и невзискателность
— XIII —
къмъ народа, българския народъ, между когото се движи, е могълъ да се сближи съ него, да го опознае на работа, при радости и скърби, та така да се яви като човѣкъ, който може най-добре да прецени сѫжденията и преценкитѣ на Каница за българина, да ги потвърди и възприеме като свои. И до като Каницъ, чрезъ многобройнитѣ си статии и по-голѣми съчинения върху българскиятъ народъ и неговата земя, независимо отъ тѣхното значение за науката, е ималъ за цель да запознае западноевропейския свѣтъ съ него и неговото значение, биографътъ на Каница, както се вижда и отъ неговия предговоръ, има при това за цель да запознае и самитѣ българи съ сѫжденията на Каница върху ония тѣхни качества, които и днесъ сѫществуватъ и му осигурявятъ, въпрѣки всичко преживѣно, по-добро бѫдеще, та да открие по тоя начинъ борба противъ онова, наследено отъ робското време, самоподценяване, самоунижаване у българина, което го прави най-лошъ защитникъ на своитѣ права.
Затова тъкмо нерѣдко авторътъ въ изложението намѣсва и своята личность, говори за свои преживявания и впечатления, или пъкъ излага свои схващания и теории — все съ цель да поясни сѫжденията на Каница. Съ тѣхъ, разбира се, не всѣки може да се съгласи.
Така днесъ, следъ като изтекоха близу двадесеть години отъ края на голѣмата война, която причини разпадането на Австро-унгарската монархия и загиването на стара, императорска Русия, та може вече да се гледа по-обективно, съ погледъ на историкъ, върху събитията на Балканския полуостровъ презъ миналото столѣтие, мѫчно ще се намѣри човѣкъ, който да повѣрва, че балканскитѣ славяни съ видѣли отъ Австро-Унгария само добро, а отъ Русия — само зло, че първата имъ е
— XIV —
идвала винаги само въ помощь, докато всички тѣхни нещастия се дължатъ на Русия, както излиза отъ това, което пише г. Фехеръ. Истина е, че Каницъ бѣ преминалъ въ предѣлитѣ на нѣкогашното Сръбско княжество, както наскоро следъ това бѣ прекрачилъ и границитѣ на подвластната на турцитѣ България, воденъ преди всичко отъ своята журналистична и научна любознателность, и че той, по отношение на българския народъ, повече се старае да обърне вниманието въ своята страна, както и извънъ нея, върху неговото значение не само като потрѣбителенъ елементъ, но и като народъ съ културна мисия на Балканския полуостровъ, отколкото да действува като активенъ органъ на предначертаната австроунгарска политика. Страстьта къмъ научни изследвания, съпроводена съ една присѫща тѣмъ обективность и любовь къмъ истината — въпрѣки занаятията си преди всичко и най-вече съ Сърбия и сърбитѣ, отначало та до края на живота си той строго е държалъ своето мнение за етничнитѣ предѣли на българския народъ, които включвали Моравско съ Нишъ и цѣла Македония, — го е държала на висотата на ученъ, чиито съчинения, а особено географскитѣ и етнографски карти, сѫ били еднакво ценени въ отечеството му и вънъ отъ него — въ Русия и Франция. Като обективенъ изследвачъ той стои на голѣма висота, което личи и отъ неговитѣ статии по съвременни нему въпроси. Това се вижда и отъ неговата разправа върху заселянето на татаритѣ и черкезитѣ въ България следъ 1860 год. на мѣста, освободени отъ българи, примамени да емигриратъ въ Русия на мѣстата на изселилитѣ се мюсюлмани. Тая разправа дава поводъ на г. Фехеръ да изложи въ цѣла една глава, осланяйки се и на протеститѣ на обезвѣрената въ надеждитѣ си къмъ Русия тогавашна българска интелигенция, на чело съ Раковски, своето убеждение въ пакостната за българския народъ политика на Русия.
— XV —
Въпросътъ за масовитѣ изселяния на българитѣ отъ тѣхнитѣ изконни земи презъ време на турското робство, особено по време на размирия и войни, толкова трагиченъ за сѫдбата на българския родъ, е още неизследванъ не само въ своята цѣлость, но и само частично, за да могатъ да се вадятъ по-общи заключения. Знае се напр., че, освенъ по време на руско-турскитѣ войни, сѫщо и по време на австро-турскитѣ военни стълкновения сѫ ставали страшни подобни катастрофи за българското племе. Въстанието на Чипровскитѣ католици оть 1688 г., което обсегна всички тия мѣста, отгдето близу два вѣка по-късно наново българско население бѣ тръгнало да се изсели, за да освободи мѣсто за татари и черкези, бѣ подготвено и избухнало съ надеждата, че въстаницитѣ ще бѫдатъ подпомогнати отъ австрийскитѣ войски, които наближаваха тия мѣста, и оттеглянето на които спомогна за жестокото му потушаване и за обезлюдяването на цѣлия край, чието население потърси спасение чрезъ бѣгство презъ Дунава въ Влашко и по-нататъкъ въ Австрия: днешнитѣ банатски българи представятъ последни остатъци отъ постепенно изчезналото тамъ българско население, напустнало тогава роднитѣ си огнища.
Специално за изселението на българи отъ разни краища по време на разнитѣ руско-турски войни, погрѣшно е да се вини постоянно политиката на Русия да привлича работно християнско население въ новоприсъединенитѣ си южни провинции. Нерѣдко българското население се е задигало и по свой починъ, отъ страхъ предъ очакванитѣ турски звѣрства, обхванато отъ надеждата за по-сигуренъ животъ, а понѣкога вината за това носятъ и българи, които сѫ искали да заематъ ролята на Мойсей, който повелъ своя народъ за нова, обетована земя. Такава фатална роля е изигралъ подиръ сключването на Одринския миръ (1829 г.) за Сливенъ и
— XVI —
околностьта му сливенскиятъ житель, известенъ сетне като лѣкарь подъ име д-ръ Ив. Селимински. Знае се, че тогава сливенскитѣ граждани сѫ се били раздѣлили на три партии — една, на чело съ Г. Мамарчовъ Буюклиу, за вдигане въстание, втора — на чело съ Селимински — за изселяне въ Русия, и трета — за оставане по домоветѣ си. Надделѣла партията на Селимински, и станалото подъ негово водителство преселение повлѣкло подире си грамаденъ брой жители отъ областьта на Сливенъ и Ямболъ до морето, за да се стопи и да изчезне това богато и предприемчиво българско население въ чужди земи, като остави да запустѣятъ роднитѣ си кѫщи. За по-правилна преценка на колонизаторската политика на Русия съ изселници отъ България е важно да се отбележи, че тогава, както и другъ пѫть, население, тръгнало за Русия, не достигало дори до границата ѝ, а минавало или въ Влашко или пъкъ засѣдало, често пѫти на обратенъ пѫть, въ равнината на Добруджа, за да бѫдѣло пометено при ново сътресение отъ тоя родъ.
Една страничка отъ трагизма на българското племе тъкмо по време на Кримската война ни дава великиятъ руски писатель графъ Л. Н. Толстой, тогава младъ офицеръ отъ армията на князъ Горчаковъ при обсадата на Силистра. Въ едно писмо отъ Букурещъ, 4 юлий 1854 г., той пише, че въ последната минута, когато всичко било добре обмислено и подготвено за вземането крепостьта съ щурмъ, дошла заповѣдь отъ „фелдмаршала” главнокомандуващъ за вдигане обсадата и оттегляне войскитѣ.
„И князътъ— продължава Толстой — ни за минута не се смути, а той, толкова впечатлителенъ, бѣше доволенъ, че можеше да избѣгне това клане, което би паднало въ негова отговорность, и презъ всичкото време на отстѫплението, което самъ той рѫководѣше, като искаше да си отиде съ последния войникъ, нѣщо, което биде извършено съ забележителенъ
— XVII —
редъ и точность, — и при това отстъпление той бѣше по-веселъ, отколкото когато и да било. Онова, което най-много съдействуваше за това му добро разположение на духа, — това бѣше емиграцията на около седемь хиляди семейства българи, които ние взехме съ себе си за споменъ отъ звѣрството на турцитѣ, въ което азъ, въпрѣки своята недовѣрчивость, трѣбваше да повѣрвамъ. Щомъ само ние напустнахме нѣколкото български села, които преди това заемахме, турци дойдоха тамъ и, съ изключение на нѣколко жени, годни за въ харемъ, унищожиха всичко, което бѣше тамъ. Азъ знамъ едно село, гдето ходѣхъ за млѣко и плодове, което биде разорено по такъвъ начинъ. Така че, щомъ князътъ даде на българитѣ да разбератъ, че, които желаятъ, могатъ да преминатъ Дунава съ войскитѣ и да станатъ руски поданици, задига се цѣлиятъ край, и всички, съ жени, деца, коне, добитъкъ, дохождатъ къмъ моста. Но тъй като не бѣше възможно да вземе всички тѣхъ, князътъ биде принуденъ да откаже на дошлитѣ последни, и трѣбваше да се види, колко бѣ това тежко. Той приемаше всички депутации, които идваха отъ тия нещастници, разговаряше съ всѣкого, стараеше се да имъ обясни невъзможностьта на това нѣщо, предлагаше да тръгнатъ безъ кола и добитъкъ, като вземе самъ той грижата за тѣхната прехрана, докато отидатъ въ Русия, плащаше отъ собственитѣ си срѣдства за частни кораби за прекарването имъ, съ една дума правѣше всичко, което бѣше възможно, за доброто на тия люде” (Письма Л. Н. Толстого. 1848—1910 г. г. Собранныя и редактированныя П. А. Сергѣенко. Москва 1910, стр. 40—41).
Госп. Фехеръ е усърденъ изследвачъ на следитѣ отъ прабългарска култура въ североизточна България. Той е днесъ и нейниятъ най-голѣмъ възвеличитель. Не е чудно тогава, че ония ценни качества, които Ка-
— XVIII —
ницъ открива у българитѣ, въ отлика отъ останалитѣ балкански народи, особено сърбитѣ, г. Фехеръ смѣта наследени отъ прабългаритѣ, които ги донесли съ себе си отъ срѣдна Азия — способностьта да обработватъ земята и строителството (архитектурата), най-значителенъ паметникъ на което, виденъ отъ Каница и хваленъ отъ него, е билъ мостътъ на р. Янтра при гр. Бѣла, построенъ отъ търновския майсторъ Фичоолу. Общопризнатъ е вкусътъ на първитѣ български — прабългарскитѣ — владѣтели къмъ монументални и внушителни по размѣри сгради, най-добъръ изразъ на което представятъ останкитѣ отъ дворцитѣ и църквитѣ въ старата столица Плиска, при Абоба, но отъ тогава до днесъ е минало твърде много време, настѫпили сѫ твърде много промѣни, етнични и културни, на Балканския полуостровъ, така че твърде смѣло е да се смѣтатъ постройки, работени днесъ отъ българи, като Бѣленския мостъ, за дѣло на народъ, наследилъ тая си способность отъ прадѣди, като създателитѣ на Плиска, Мадара или Преславъ. Сѫщото може да се каже и за любовьта на българина къмъ земедѣлския трудъ, независимо отъ обстоятелството, че има учени, които още не сѫ наклонни да сподѣлятъ мнението на г. Фехера, че прабългаритѣ не били номади, но оседло население, отлични земедѣлци още отъ времето, когато напустнали първоначалнитѣ си азиатски жилища, за да прошарятъ дългия и широкъ пѫть на Черноморскитѣ степи и да спратъ на тѣхния най-западенъ край — Добруджанския кѫтъ.
Въ края на книгата, като притурка, сѫ помѣстени нѣколко писма, повечето отъ които сѫ пратени отъ Пловдивъ, Русе, Видинъ, Черна-вода и Браила презъ размирната 1876 г. и представятъ сѫщински рапорти върху положението въ България следъ Априлското въ-
— XIX —
стание. Тѣ сѫ били пратени или направо на Каница или предадени нему отъ други, като на лице, въ което ония, които сѫ ги пратили, сѫ били увѣрени, че иматъ свой ревностенъ застѫпникъ и защитникъ. Тѣ сѫ напечатани тукъ въ по-голѣмата си часть въ нѣмски преводъ, както сѫ намѣрени въ архивата на Каница, безъ подписи или съ инициали на изпращачитѣ, които, както се вижда отъ обращенията или тона на писмата, сѫ отъ близко познати лица. Други сѫ отъ Драганъ Цанковъ и Марко Балабановъ, по тѣхната дипломатическа мисия въ Европа, като представители на българския народъ, сетне отъ екзархъ Антимъ I — по грижитѣ на Каница за образованието на млади българи въ Виена и частно за дъщерята на Др. Цанковъ. Единъ день, когато цѣлата архива на Каница, предадена отъ наследницитѣ му на г. Фехеръ, която съдържа множество писма, стане обществено достояние, ще може по почерка на българскитѣ оригинали, ако се пазятъ, да се узнаятъ тѣхнитѣ автори, а въ сѫщото време ще се откриятъ тамъ несъмнено и други важни документи за историята на българския народъ отъ времето непосрѣдно преди и следъ освобождението на България.
Ст. Романски