Предговоръ къмъ българското издание
Най-тежкото наследство на българския народъ отъ петвѣковното му робство е навикътъ на българина да се самоподценява. Това чувство се обяснява не само отъ факта, че потисницитѣ турци и тѣхнитѣ слуги, фанариотскитѣ владици, сѫ създавали въ душата на този поробенъ народъ всички условия за възникването му, но още и съ обстоятелството, че българинътъ дори и до сега съвсемъ малко познава себе си. Като вижда съ очудване голѣмия напредъкъ на западнитѣ народи, той е наклоненъ да осѫжда себе си и да подценява своитѣ качества.
Естествено е, следователно, че българитѣ и до сега не сѫ най-добритѣ защитници на своята кауза. Разбира се, това е било така още повече преди седемдесеть години. Българинътъ постоянно е слушалъ за себе си само лошо, а въ живота на запада е виждалъ само хубавото, и така у него постепенно се е създалъ най-голѣмиятъ му недостатъкъ — да се самоподценява. И това е толкова общоразпространено, че азъ, обикаляйки презъ десеть години по всички краища на България, навсѫде трѣбваше да констатирамъ тази нещастна черта.
Явно е при това положение, колко голѣма трѣбва да се счита заслугата на оногова, който откри ценнитѣ качества на българския народъ, който съ невѣроятни трудности и всрѣдъ постоянни опасности обходи безкрайнитѣ гори на Дели-Ормана и високитѣ до небесата планини на Балкана, съ цель да изучи българската земя и българския народъ, и който, като резултатъ отъ своитѣ издирвания, запозна свѣта съ истинския образъ на българина. Докато по-рано смѣтаха българина за ленивъ и неспособенъ, той открива и съобщава на свѣта, че българскиятъ народъ е най-трудолюбивиятъ между балканскитѣ народи и че той е не само най-добриятъ земедѣлски, но и „бѫдещъ индустриаленъ народъ на Балканитѣ”.
— 2 —
Тѣзи открития на Каница принесоха още на времето си извънредно голѣма полза на българския народъ, толкова повече, че той не само не е жалилъ труда си да събира материали, но ги е и издавалъ толкова пѫти и, така, както никой до днесъ. Единъ съвременникъ право пише: „Ако до сега западниятъ интелигентенъ човѣкъ е помислювалъ за българитѣ, въ ума му е идвалъ единъ грубъ, дивъ и мърсенъ народъ, за който не е могло да се мисли съ симпатия; следъ прочита на книгата на Каница обаче човѣкъ вижда този народъ въ съвсемъ друго освѣтление. Всѣки, който има думата въ политиката и въ културната история, трѣбва да познава тази книга, както евангелието”.
Но Каницовата дейность има и друго значение. Освенъ че е влияла върху чуждия свѣтъ, тя е дала въз-можность и на българина да опознае чрезъ нея себе си. И сега можемъ да повторимъ онова, което преди 60 години бѣ писалъ в. „Независимость”: „Господинъ Каницъ е турилъ вече подъ печатъ своитѣ пѫтешествия по България, които сѫ любопитни не само за европейцитѣ, а и за насъ, защото ние и до днесъ не сме изучиле сами себе си”. Българинътъ може да узнае отъ Каница, че прадѣдитѣ му и въ най-тежки времена и условия сѫ били най-добритѣ земедѣлци, занаятчии, строители и пр. на Балканитѣ; той може да научи, че притежава много ценни качества, така че, вмѣсто да се подава на чувството на самоунижение, той може да добие вѣра въ себе си и въ бѫдещето си. А това е крайно необходимо за напредъка на българския народъ. Да! Българинътъ трѣбва да научи, че заслужено го очаква най-добро бѫдеще измежду всички балкански народи, понеже безспорно той е най-трудолюбивиятъ и най-способниятъ отъ тѣхъ. Тия, които учатъ на това българския народъ, сѫ негови най-голѣми благодетели.
Горнитѣ съображения ме накараха да издамъ моята биография на Каница и на български езикъ.
Мадара, 18 августъ 1932 год.