I. ПЪРВА ЧАСТЬ
5. Завършекъ
Както видѣхме, презъ последната третина отъ живота си Каницъ се занимава съ Сърбия, поддържа връзки най-много съ сърбитѣ, но все още мисли съ голѣма любовь за българитѣ. Само една мисъль засѣнчваше прелестьта на младежкитѣ му спомени, а именно, че любимитѣ му българи сѫ го забравили вече, когато въ последнитѣ години на живота му, благодарение ка ентусиазирания трудъ на единъ неговъ почитатель, той е билъ така живо и сърдечно чествуванъ отъ българитѣ, щото последнитѣ дни на стария ученъ сѫ били позлатени.
Професоръ Парашкевъ Стояновъ, познатъ хирургъ и исторически писатель, толкова много почиталъ Каница, че водилъ истинска Каницова пропаганда презъ последнитѣ години отъ живота на стария ученъ. (Писмата на Каница, адресувани до д-ръ Стоянова, благодарение на любезностьта на притежателя имъ, можахъ да прегледамъ, за което тукъ изказвамъ своята гореща благодарность).
Стояновъ, тогавашенъ лѣкарь и председатель на читалището въ Ловечъ, на 19 априлъ 1902 г. пише писмо на 73-годишния ученъ, съ което му съобщава, че въ гр. Ловечъ при читалището е образуванъ музеенъ комитетъ. Той иска отъ Каницъ нѣкои обяснения за миналото на Ловечъ и портрета му. Отъ отговора на Каницъ (13 май) се вижда, колко приятно му е било да научи, че още си спомнятъ за него и отдаватъ необходимото значение на дейностьта му. Въ последното си писмо (20 май) Стояновъ му съобщава, че искатъ музея при читалището да кръстятъ съ името на Каница и че той ще преведе оная часть отъ „Дунавска България”, въ която се говори за Ловечъ и околностьта му, и иска отъ него уводъ за тая книжка.
Каницъ му отговаря съ едно много хубаво писмо (29 май), което Стояновъ отпечатва като уводъ къмъ своята
— 109 —
книжка. [1] Каницъ пише въ своето писмо, че му е приятно, като узнава, че „ловчанци още го помнятъ”, и че и той съ „неизмѣнна симпатия пази въ паметьта си образа на романтичния, гостоприемния и прелестния Ловечъ”. Съ благодарность приема той музеятъ да носи неговото име. Съ радость вижда отъ изпратенитѣ му картички, „колко е измѣнилъ нѣкогашната чисто ориенталска физиономия” този градъ „и колко въ последно време се е озападилъ”. Той се радва, че нѣкои отъ гражданитѣ, въ кѫщата на които той е прекаралъ толкова приятни часове, си спомнятъ за него. А съ особена радость приема той съобщението на Стояновъ, че на следната година ще го посети.
Младиятъ ентусиастъ Стояновъ сякашъ смѣталъ за свой дългъ да изрази чувствата на българския народъ. По всевъзможни начини той искалъ да докаже на стария ученъ, че българскиятъ народъ му е останалъ крайно признателенъ. Преди всичко въ своя крѫгъ на влияние, като председатель на Ловешкото читалище, Стояновъ започналъ пропагандата. Той предлага на 4 юлий 1902 год. на общото събрание на читалището да провъзгласи Каница за почетенъ членъ и новооснованиятъ музей да носи името „Ловченски Феликсъ Каницъ музей”, като това се съобщи на Каница на рождения му день.
Този адресъ послужилъ за изразяване благодарностьта на българския народъ къмъ Каница за борбитѣ му срещу 500-годишното робство на България, за обичьта, която Каницъ питаелъ къмъ България и нейния народъ. Накрай се изказвала благодарность и за неуморната работа, чрезъ която той запозналъ Западна Европа съ тая страна. Освенъ това, адресътъ го приветствува съ най-топли думи, защото той издирилъ миналото на града Ловечъ и запозналъ съ него ловешкитѣ жители. По тази причина — четемъ въ адреса — Каницъ живѣе въ сърдцата на ловчанци много по-силно, отколкото въ всѣки другъ български градъ.
Но Стояновъ съвсемъ не се задоволилъ съ това. Той искалъ да направи рождения день на стария го-
1. Феликсъ Каницъ, Градътъ Ловечъ отъ основаванието му до освобождението му. Прѣводъ отъ нѣмски. Отъ д-ръ П. И. Стояновъ. Ловечъ 1902.
— 110 —
лѣмъ ученъ още по-тържественъ. Въ 1902 год., по ходатайство на читалището, общинскиятъ съветъ въ Ловечъ избралъ Каница за свой почетенъ гражданинъ, наименувалъ една улица съ името му и го поздравилъ по подходенъ начинъ.
Пропагандата на Стоянова дори надминала границитѣ на неговия градъ. По негова инициатива русенскиятъ народенъ представитель Филипъ Симидовъ предложилъ въ Народното събрание да поздравятъ Каница по случай на рождения му день.
Боледуващиятъ старъ ученъ съ дълбока благодарность приема почеститѣ. Въ писмото си отъ 8 августъ той благодари на Стоянова, като му пише, че той е виновникъ, за гдето на 73-годишния му рожденъ день симпатията и благодарностьта на българитѣ е била изразена въ такава тържествена форма, че Народното събрание, министерствата, университетътъ, музеятъ, читалищата, библиотекитѣ и вестницитѣ го поздравили. Авторътъ на писмото, Каницъ, назовава себе си „най-младиятъ гражданинъ на Ловечъ”.
Съ голѣма радость очаква Каницъ обещаното отъ Стоянова посещение за следната година. Това би било последната радость на стария ученъ. Но нѣколко дена преди пристигането на Стоянова, на 22 декемврий 1903 година, Каницъ получилъ мозъченъ ударъ. Въ писмо до жена си отъ 5 януарий 1904 г. Стояновъ пише, че не му било садено да говори съ Каница: „Бѣдниятъ, той е въ агония, ... края му се очаква въ всѣка минута... Отъ 6 —7 дена вече изгубилъ съзнание. Лицето му е мило, очитѣ затворени, — живъ трупъ. Много ме разтревожи това. Бѣдниятъ старикъ, толкова много искаше той да се види съ мене! Азъ гледахъ дълго старика, не можахъ да се удържа и цѣлувахъ неговата дѣсница, която така много писа за България”. Каницъ умрѣлъ още сѫщия день.
Предъ смрътното легло на голѣмия борецъ за правда и свобода на българския народъ, колѣничилъ единъ младъ българинъ и изразилъ дълбоката признателность на своя измѫченъ народъ.