I. ПЪРВА ЧАСТЬ
4. Голъмитѣ трудове на Каница за Сърбия (1883—1904 г.)
Годината 1883, презъ която Каницъ отново посетилъ София, е началото на третата, последна епоха отъ неговия животъ. Съ българскитѣ си изучвания и съ издаването материала по тѣхъ той вече свършилъ. Неговиятъ интересъ къмъ българския народъ не се изчерпалъ, но само по единъ важенъ за българитѣ въпросъ той седналъ да пише пакъ за българитѣ. Така въ 1895 год. той написалъ статия подъ насловъ „Искърската желѣзница”. [1] Този въпросъ, естествено, го е интересувалъ, понеже той е билъ първиятъ, който е изучилъ Искърската долина. Понѣкога той пише и въ ежедневни и седмични вестници за важни български събития, но той не се занимава вече съ българология. Неговиятъ интересъ живѣе по-скоро въ личнитѣ му връзки съ видни българи. Той още получава и пише писма на старитѣ си приятели, като Драганъ Цанковъ и Георги Киселовъ; получава други съ стотици отъ свършилитѣ подъ негово опекунство въ Виена българчета и станали вече видни граждани, като професоръ Ив. Георговъ и др. Въ неговата кѫща понѣкога идвали още българи, търговци и учащи се въ Виена, но той смѣталъ, че е вече забравенъ въ България.
Научнитѣ си сили презъ тази последна часть отъ живота си Каницъ посветилъ напълно на сръбскитѣ исторически, географически и археологически изучвания. Въ 1886 год. той написва една статия за праисторически находки въ Сърбия. Той се стреми да осъществи старото си желание — да разработи римската археология въ Сърбия. За допълване на своитѣ по-стари изучвания, 60-годишниятъ вече Каницъ отново предприема дълги пѫтувания, като презъ годинитѣ 1887, 1888 и 1889 кръстосва пакъ цѣла Сърбия. Старитѣ изследвания допълва
1. Mitth. Geogr. Gesellschaft. Wien. XXXIX (1895), 614-616.
— 103 —
съ новъ материалъ и въ 1892 година издава при Виенската академия своя голѣмъ трудъ „Римски студии въ кралство Сърбия”. [1] Докато въ първата си научна статия, излѣзла въ 1861 година, той съобщава само за 40 мѣста съ римски находки, сега той разглежда 340 подобни мѣста, по-голѣмата часть отъ които сѫ открити отъ самия него.
Въ 1897 год. ние наново го намираме въ Сърбия. 68-годишниятъ Каницъ повторно пѫтува.
Следъ това той започва една много голѣма работа. Той искалъ да издаде отново книгата си за Сърбия, попълнена съ материалитѣ, добити презъ последнитѣ 40 години. Писмата, намѣрени между книжата му, показватъ, съ каква неизчерпаема енергия 70-годишниятъ вече Каницъ събира материалитѣ си. Той получава огромно количество писма отъ сръбски учени, писатели, художници и др., съ които е билъ въ най-близки приятелски връзки и които запитвалъ по нѣкои интересуващи го въпроси. Когато не могълъ да се осведоми писмено, той отивалъ лично въ Бѣлградъ, гдето го приемали съ голѣма почить, давали въ негова честь банкети и пр.
Както казахме, приготвянето на голѣмото му съчинение за Сърбия изцѣло ангажирало последнитѣ години отъ живота му. Но, работейки върху този голѣмъ трудъ, той постоянно боледувалъ. Каницъ сполучилъ да го завърши, безъ обаче да има възможностьта да го види отпечатанъ.
Посмъртното му съчинение излѣзло подъ насловъ: „Кралство Сърбия и сръбскиятъ народъ”. Първиятъ томъ, чиято коректура той успѣлъ да прегледа, излѣзълъ още въ годината на смъртьта му. Този голѣмъ трудъ е първиятъ томъ отъ монографиитѣ на балканскитѣ държави, издаденъ отъ Руландъ. Въ предговора Каницъ разправя, че обхождалъ много пѫти Сърбия още отъ времето на Милоша, като надниквалъ въ всичкитѣ кѫтове на страната и по тоя начинъ могълъ да се запознае основно съ сръбската земя и сръбския народъ. Той, който истински познава фактитѣ и не е въ услуга на нищо друго, освенъ на истината, е въ състояние да по-
1. Denkschr. Akad. Wien. Phil.-hist. Cl. 1892.
— 104 —
каже и свѣтлата и тъмната страна на медала, а не само доброто или само лошото, както правятъ ония, които пишатъ за Сърбия въ услуга на известна цель.
Въ този първи томъ и въ следния, подъ насловъ „Земя и население”, виждаме новото издание на „Сърбия” отъ 1868 година. Коректурата на втория томъ, следъ Каницовата смърть, прегледалъ Боголюбъ Йовановичъ, директоръ на Сръбския статистически институгъ, като я допълнилъ. Този томъ излѣзълъ въ 1909 г. Петь години по-късно излѣзълъ и третиятъ томъ, прегледанъ и допълненъ сѫщо отъ Йовановича. Този томъ описва географията, етнографията, правото, войската, администрацията, пѫтищата, земедѣлието, индустрията, търговията, финанситѣ, съдебното дѣло, черковното, просвѣтно, езиково, литературно, художествено и музикално състояние на Сърбия.
Това голѣмо тритомно съчинение, съ многобройни рисунки, е достоенъ завършекъ на Каницовтаа деятелность.
Презъ последнитѣ години на своя животъ, като работѣлъ върху своята книга за Сърбия, той естествено е билъ въ постоянна връзка съ сърбитѣ. Но и сега той не станалъ пристрастенъ. Голѣмата почить къмъ него, на която сърбитѣ умѣели да дадатъ изразъ, както и неговата привързаность къмъ сърбитѣ, никога не сѫ го направили пристрастенъ къмъ тѣхъ и тѣхнитѣ интереси, а особено не за смѣтка на българитѣ.
Старата му вѣрна обичь, най-дълбоката обичь, която изобщо е чувствувалъ презъ живота си, той билъ запазилъ за своя любимъ и многострадаленъ български народъ. И въ своя голѣмъ трудъ за Сърбия той дава право на българитѣ противъ сърбитѣ. Говорейки за жителитѣ на Пиротъ, той извиква, че тѣзи люде всѣкога сѫ смѣтали себе си за българи, и, когато били подъ турско иго, никога нито сѫ помислювали, че нѣкога тѣхниятъ градъ ще бѫде присъединенъ къмъ Сърбия. [1] Дори и въ третия томъ, прегледанъ и допълненъ следъ смъртьта на автора му отъ Боголюбъ Йовановичъ, директора на Сръбския статистически институтъ, той осѫжда ония сръбски стре-
1. Kanitz, Königreich Serbien und das Serbenvolk II, 211.
— 105 —
межи, които сѫ приятни на известни сръбски срѣди. Така той осѫжда мнението на Гопчевичъ, споредъ когото прибавената въ 1878 год. къмъ Сърбия область дори до София още отъ стари времена е била населена изключително отъ сърби. Въ сѫщность, казва Каницъ, жителитѣ на тази область, както по типъ, така и антропологически, напълно се различаватъ отъ сърбитѣ, дори — пише Каницъ — споредъ сръбскитѣ учени, напримѣръ споредъ „сигурно безпристрастния” Миличевичъ, тѣ се различаватъ сѫщо така и по езикъ отъ сърбитѣ. Той наблѣга и на етнографскитѣ данни. Тѣзи различия — пише Каницъ, — до които се редятъ още много други, напълно обясняватъ това, че сериознитѣ историци и езиковедци, на първо мѣсто славянскитѣ — Вукъ Караджичъ, Шафарикъ, Хилфердингъ, Добровски, Миклошичъ, Даничичъ, Ягичъ, Иречекъ и др., — сѫ смѣтали за български жителитѣ на тая нова сръбска область, които сами себе си назовавали „българи”. Това мнение на бѣлградскитѣ учени, дори до 1878 година, и самата сръбска управа смѣтала за свое. [1]
При все че Каницъ посвещава на Сърбия последната часть отъ своя животъ, при все че сръбскитѣ официални срѣди и най-виднитѣ имъ обществени лица сѫ го приемали съ почить и му помагали въ работата, при все че той иска да помогне на сръбския народъ и сръбската държава, все пакъ той не е билъ въ състояние да премълчи истината — тая истина, която е на страната на българитѣ. Той е обичалъ и сръбския народъ, но е смѣталъ за твърде голѣмъ грѣхъ за Сърбия завладяването чисто български територии. Той смѣталъ това за нѣщо, което е противъ интереса на сръбския народъ, защото е знаялъ, че то всѣкога ще раздѣля двата народа и така ще бѫде причина за много по-го-лѣма вреда, отколкото полза. А когато се появили и фалшификатори, които за голѣма радость на сръбскитѣ шовинистични срѣди и за разочарование на Каница обявили тѣзи българи за сърби, Каницъ, като истински борецъ за правдата и за научната истина, заявилъ на цѣлъ свѣтъ, че не само чужденцитѣ, но и самитѣ сръбски
1. Das Königreich Serbien 111, 97.
— 106 —
учени, дори и самата официална Сърбия е смѣтала до 1878 година жителитѣ на тая територия за българи.
Сѫщото безпристрастие вложилъ Каницъ въ голѣмото си съчинение за Сърбия и по отношение на Македонския въпросъ. Споредъ него, ученитѣ пѫтешественици като Вайгандъ, Файтъ, Фонъ деръ Голцъ, Науманъ, Облакъ и пр. казватъ, че по-голѣмата часть отъ населението на Македония е българско. Споредъ Каницъ, най-важното свидетелство за това е обстоятелството, че въ Македония българитѣ сѫ имали въ 1893 г. 480 основни училища, 50 прогимназии, нѣколко непълни и две пълни гимназии, а пъкъ сърбитѣ въ 1897 год. имали всичко само 70 основни училища, и то само въ Косовската область. И наистина, — казва Каницъ, — езикътъ на македонцитѣ, споредъ най-голѣмитѣ слависти, принадлежи къмъ западния диалектъ на българския езикъ. [1]
Съ всичкитѣ тѣзи въпроси Каницъ се занимава безпристрастно. Той търси само истината и смѣта, че никакъ не е въ интереса на сръбския народъ да претендира за територии, които сѫ населени отъ българи. Учениятъ патриархъ, който толкова работѣше за сръбския и за българския народъ, искаше миръ между двата народа, и това му желание бѣше продиктувано не само отъ обичь, но и отъ основно познаване фактитѣ и отъ неговата далновидность. Действително, и днесъ най-сериозната прѣчка за успокояване на Балканитѣ е тая, че отъ българитѣ бѣха отнети територии, които не само българскиятъ народъ, не само безпристрастната наука, но и самитѣ завоеватели сѫ смѣтали всѣкога за български. Завоевателитѣ всѣкога намиратъ въ последствие писатели, които да удостовѣряватъ тѣхното „право”, сѫщо както новитѣ династии — дворцови учени, които приготовяватъ родословия. Но всички онѣзи, които работятъ въ духа на Каница, онѣзи, които сѫ научили отъ него, че най-доброто качество на единъ ученъ е любовьта къмъ истината и безпристрастието, ще разправятъ на свѣта истината по Балканския въпросъ и само върху тая истина ще може да се изгради постройката на здравъ балкански миръ.
1. Das Königreich Serbien III, 32.
— 107 —
Каницъ, който е направилъ толкова много за сърби и за българи, има правото да иска истината. Той ясно отбелязва пѫтя и единствената възможность за мира.
„Решаващитѣ фактори трѣбва да иматъ предъ видъ преди всичко физикогеографския характеръ и връзкитѣ на въпроснитѣ територии, както и историята, етнографията, черковнитѣ и културни условия на живѣещитѣ тамъ люде. Безъ това дипломацията никога не ще може да разреши политическото си творение въ духа на истината и съ щастливи изгледи за бѫдещъ животъ”.