I. ПЪРВА ЧАСТЬ
3. Пѫтувания въ България
6. Признателностьта на българитъ къмъ Каница. Каницъ и руско-българскиятъ въпросъ
Следъ свръшването на войната и излизането на третия томъ отъ Donau-Bulgarien Каницъ получилъ отвсѫде най-гореща признателность. Освенъ многото други похвали, особено ценна била рецензията на Фридрихъ Хелвалдъ, който разглеждалъ третия томъ отъ книгата въ „Абендпостъ” (Abendpost) въ цѣла редица статии. Споредъ последния, пръвъ Каницъ описалъ подробно българитѣ, жалкото имъ положение, националнитѣ имъ въжделения и съ това възбудилъ най-сърдечно съчувствие спрямо този зле потиснатъ твърде цененъ народъ. Нему трѣбва да благодари науката и европейското общество, че България е станала географски известна. Неговата карта е първата истинска карта на България.
Освенъ тия голѣми похвали отъ рецензентитѣ, Каницъ е получилъ и по другъ начинъ най-голѣми почести. Въ 1879 год. руситѣ сѫ го приели съ особена почить въ Московския антропологически конгресъ. Неговата етнографска карта на Дунавска България и Балкана е била турена въ изложбата на почетно мѣсто. Императорътъ го наградилъ съ голѣмъ орденъ. Следъ тоя конгресъ Каницъ посетилъ твърде важния отъ етнографско гледище Нижни-Новгородски панаиръ.
Но и българитѣ не останали назадъ. Въ началото на 1879 год. въ Търново, столицата на старитѣ българ-
— 93 —
ски царе, Великото народно събрание е изказало благодарностьта и признателностьта на българския народъ къмъ Каница. Между многото признания и награди, които получилъ, Каницъ смѣталъ за най-ценна телерамата отъ председателя на Великото народно събрание, екзархъ Антимъ I, която гласѣла така:
Die Vertreter der bulgarischen Nation versammelt in der alten Hauptstadt der bulgarischen Zaren, welche von Ihnen so schön beschrieben ist, um die Grundlagen des selbstständigen politischen Daseins des neuen Fürstenthums festzustellen, ergreifen diese Gelegenheit um Ihnen für Ihre ethnographischen, geographischen und historischen Leistungen am herzlichtsen Dank des Volkes auszusprechen.
Der President der National Versammlung А n t h i m.
Подиръ изказаната отъ Великото народно събра ние почить следвала тая на новоизбрания регентъ, князъ Александъръ Батембергъ. Последниятъ, преди да тръгне за България, се отбилъ за кратко време въ Виена и по канилъ Каница да отпѫтува заедно съ него за Варна, гдето той за пръвъ пѫть щѣлъ да стѫпи на българска земя, а после да му бѫде гостъ за по-продължително време и въ София. Каницъ приелъ поканата, но за по- късно, понеже обещалъ вече да отиде на конгреса въ Москва.
Следъ връщането си отъ Москва, презъ септемврий 1879 година, той действително отпѫтувалъ за София. Тукъ на 11 септемврий той взима участие въ отпразднуването именния день на княза. Празднуващиятъ князъ съ горещи думи поздравява Каница. Можемъ да си представимъ, какви чувства е изпитвалъ Каницъ, когато присѫтствувалъ на тържеството на свободния български народъ и видѣлъ българския князъ между представителитѣ на европейскитѣ сили и между своитѣ войници. „Тогава — казва Каницъ — очитѣ ми бѣха навлажнени. Азъ доживѣхъ освобождението на България, на което отъ толкова дълги години посветихъ своитѣ скромни сили. Всичко се сбъдна напълно”. [1] Можемъ да си пред-
1. Donau-Bulgarien II2, 231.
— 94 —
ставимъ, каква радость е изпитвалъ презъ време на тържеството този човѣкъ, който въ най-тѫжната епоха на робството е ималъ смѣлостьта да вѣрва въ бѫдещето на този непознатъ поробенъ народъ, когато виждалъ да се сбѫдвать изказанитѣ отъ него, възъ основа на изучванията му, пророчества.
Каницъ е билъ приетъ въ София не само съ почитьта, която заслужавалъ, като ученъ и борецъ за интереситѣ на българския народъ, но и като мѫдъръ човѣкъ, който познавалъ отлично условията, отъ когото винаги искали съвети. Князъ Александъръ много често разговарялъ съ него за положението. Сѫщото правили и тогавашнитѣ водачи на българската политика. Съ последнитѣ Каницъ можелъ да разговаря много интимно не само защото се ползувалъ съ общепризнатъ авторитетъ, но и поради личнитѣ си връзки съ тѣхъ. Балабановъ и Цанковъ, тогава политически противници, му бѣха стари познати, които три години преди това, както видѣхме по-рано, гостувайки при Каница въ Виена, получили отъ него добри съвети и използували неговите връзки въ услуга на българската кауза. Особено съ семейството на Цанкова той е ималъ много близки връзки. Нѣколко стотинъ писма на Цанкова, на дъщеря му и на зеть му, адресувани до Каница, свидетелствуватъ за едно приятелство, почнато преди освобождението и завършено следъ смъртьта на Драгана Цанковъ. При това положение Каницъ, като близъкъ съ Цанкова, е искалъ да го помири съ Балабанова.
Въ София, освенъ че се радвалъ на много почести отъ страна на княза, Каницъ е билъ предметъ и на всеобщо внимание. Устройвали му серенади, посещавали го делегации отъ страна на народа и на града София. Но Каницъ и при тия прояви на голѣма почить постоянно е мислилъ, какъ най-добре да бѫде полезенъ на България, и не испускалъ никога случай да даде полезни съвети на делегации, на министри и въобще на всички, които го търсили. [1]
За пребиваването и чествуването на Каница въ София въ една тогавашна вестникарска статия се пише:
1. Пакъ тамъ 232—233.
— 95 —
„И с т о ч н и я т ъ п ѫ т е ш е с т в е н и к ъ К а н и ц ъ в ъ Б ъ л г а р и я. — Отъ София съобщаватъ: Отъ нѣколко дни насамъ една интересна личность пребивава между насъ — Ф. Каницъ, прочутиятъ и съ голѣми заслуги къмъ науката писатель и пѫтешественикъ по изтокъ, единъ пионеръ и помагачъ за освобождението на България и Стара Сърбия отъ турското робство. Дошлиятъ по покана на князъ Александра Каницъ иска да събере важни данни за станалитѣ въ нашата страна промѣни, които да помѣсти въ отличния си трудъ, който тъкмо сега излиза на части въ второ разширено издание въ Лайпцигъ. Прочутиятъ ученъ бѣше често пѫти приеманъ отъ княза на частна аудиенция и каненъ на обѣдъ въ двореца. Всичкитѣ министри и дипломатически представители, императорскиятъ руски генералъ Севеловъ, много столични родолюбци, а отъ името на княза дипломатическиятъ му секретарь Стоиловъ го посетили и показали спрямо него най-голѣмо внимание. Въ недѣля вечерьта огромна маса граждани, начело съ най-голѣмитѣ родолюбци, марширували предъ жилището му, гдето съ дворцовата музика му направили серенада. Но тъй като чествуваниятъ писатель не билъ въ кѫщи (което изглежда забравили да наредятъ организаторитѣ), участницитѣ въ тази манифестация решили да се избере една делегация, която да се яви при него въ вторникъ следъ обѣдъ, да го поздрави отъ името на българския народъ, да му поднесе благодарностьта на цѣла България заради неговитѣ хиляди доказателства на обичь и привързаность къмъ България. Отличниятъ ученъ вчера обѣдва у императорския руски генераленъ консулъ Давидовъ”.
Българскитѣ научни срѣди сѫщо сѫ се стараели да дадатъ изразъ на почитьта си къмъ Каница. Българското книжовно дружество — бащата на Българската академия на наукитѣ — въ 1881 год. го провъзгласило за свой почетенъ членъ.
Естествено, българитѣ искали да популяризиратъ въ България трудоветѣ на Каница. Отъ рисункитѣ му много били издадени още въ 1880 год. въ списанието „Българска иллюстрация” отъ неговия виенски приятель Ковачевъ, а части отъ неговия трудъ били преведени отъ Шоповъ въ спис. „Наука” — 1882 год. Второто из-
— 96 —
дание на „Дунавска България и Балканътъ” бѣше разпространено и официално — Министерството на народното просвѣщение въ 1895 г. откупило 408 екземпляра. [1]
Радушното посрѣщане на неговия трудъ, освенъ въ добритѣ критики и награди, било изразено най-ясно и въ бързото му изчерпване. Веднага следъ излизането на третия томъ Каницъ е трѣбвало да тури подъ печатъ и второто издание. Наистина, той има право като казва въ предговора на второто издание: „Рѣдко се случва една сериозна и скѫпа поради многобройнитѣ илюстрации и карти книга да претърпи толкова скоро и второ издание”. Нѣколко месеца следъ излизането на третия томъ отъ първото издание подъ печатъ било поставено и второто издание, предговорътъ на което е билъ писанъ на 9 юлий 1879 год., а заключителната часть — презъ юлий 1880 год.
Споредъ предговора, за търсенето на тази скѫпа книга много помогнали благоприятнитѣ критики на печата, както и събитията, които се развили въ тия области. Това ново издание показва, най-вече въ първия си томъ, голѣмо различие въ сравнение съ първото издание. Въ първия томъ на първото издание Каницъ бѣ далъ историята, етнографията, черковнополитическитѣ борби на българитѣ и западнобългарскитѣ си пѫтувания. Въ второто издание тая материя бѣше изоставена. Но, вмѣсто това, той помѣстилъ събитията отъ 1877—1879 година, както и станалитѣ промѣни. Така напримѣръ, говорейки за Видинъ, той обширно разказва историята на борбитѣ за превземането на града. Промѣнитѣ, новата администрация, имената на търговскитѣ предприятия той помѣства точно. Изобщо въ цѣлото второ издание най-важно било за него да бѫдатъ съобщени условията въ България следъ освобождението.
Въ предговора на втория томъ той пише, че презъ септемврий на 1879 год. посетилъ София и е въ състояние да прибави една нова часть къмъ тоя томъ — описанието на града София и на първитѣ дни отъ владичеството на князъ Александъръ. Заглавието на тая часть гласи: „Въ столицата на князъ Александъръ (1876— 1880 година)”.
1. Киселовъ, пакъ тамъ 465.
— 97 —
Второто издание е било отново препечатано въ 1879-1880 г. безъ никакви промѣни. Презъ сѫщата година излѣзло и френското издание, което е било съкратенъ преводъ отъ нѣмското издание. Излизането на френското издание е било поздравено въ една хубава статия отъ Луи Леже въ „Le courrier du dimanche”. Въ нея авторътъ разправя накратко биографията на Каница, какъ той въ продължение на 20 години кръстосвалъ много пѫти Балканитѣ, гдето нѣмало желѣзници и редовна поща, гдето въ планинитѣ върлували разбойнически банди и пѫтешественикътъ винаги поставялъ на карта здравето и живота си. Леже цитира хубавото описание на Каница за срещата му съ разбойника и за разболяването му въ Силистра. Споредъ него, най-голѣмата цена на Каница е това, че въ всичко може да намѣри нѣщо ново, понеже всичко го интересува. Френското издание е направено възъ основа на първото издание, историческата и етнографската часть.
Презъ 1883 година Каницъ наново се явява въ София. Тогава пакъ бива предметъ на голѣмо внимание. Князъ Александъръ го наградилъ съ голѣмъ орденъ. По това време стариятъ приятель на Каница, Драганъ Цанковъ, билъ министъръ-председатель.
Въ връзка съ това гостуване рускитѣ интриги засегнали и Каница. Четири години следъ освобождението руситѣ били много разочаровани отъ българитѣ, отъ които искали, въ знакъ на благодарность, поданическа вѣрность, докато тѣ имъ предлагали само братска обичь, защото не искали да промѣнятъ турския яремъ съ руски. Руската политика била неприятелски разположена къмъ всичко, което можело да засили желанието на българитѣ за извоюване пълна спобода. Тѣ не пощадили и Каница. Поради неговото гостуване презъ 1883 год. единъ русофилски опозиционенъ вестникъ обвинява Каница, че билъ ималъ връзки съ властвуващата народна партия. Споредъ тоя вестникъ, Каницовиятъ приятель, министъръ-председательтъ Цанковъ, билъ получилъ чрезъ Каница 80,000 дуката отъ Австрия за желѣзопѫтната конвенция. Споредъ вестника, цѣла София знаела, че въ стая № 19 на хотелъ Кесяковъ (сегашния „България”) отъ 1 до 2 часа следъ обедъ непрекѫснато били броени жълтицитѣ.
— 98 —
Съ удоволствие четохъ писмата, писани до Каница въ свръзка съ тая нападка. Въ тѣхъ се изказватъ възмущения, загдето тоя безкористенъ човѣкъ, който ималъ толкова голѣми заслуги спрямо цѣлия български народъ и спрямо толкова много личности, не е билъ пощаденъ. Но друго и не могло да се очаква отъ страна на русофилитѣ. Руситѣ приели Каница, като ученъ, радушно и го удостоили съ най-голѣмо отличие, но тѣ никога не могли да му простятъ, че не е билъ въ служба на тѣхната политика. Още въ 1876 год., когато първиятъ томъ отъ „Дунавска България и Балканътъ” е билъ преведенъ на руски [1], анонимниятъ преводачъ казва, че Каницъ много хвали Митхадъ паша, а не проявява нуждната възприемчивость къмъ рускитѣ стремежи. И двата упрѣка говорятъ въ полза на Каница, понеже характеризуватъ неговата обективность.
При все че е нѣмало другъ, който да се е нахвърлялъ съ по-голѣма сила срещу турската власть, който съ такава настойчивость и съ такива примѣри, възъ основа на отлични наблюдения, да е доказвалъ, че България трѣбва да бѫде освободена отъ турския яремъ, и при все че, както шеговито се изразява Каницъ, неговата книга е била осѫдена отъ турцитѣ на смърть чрезъ изгаряне, той все пакъ никога не е изпускалъ да спомене и онова, което е ценно у турцитѣ. Дейностьта на Митхада възбуждала у него почить къмъ тоя отличенъ турски държавникъ. Той самъ казва, че, ако на перото му често идва името на Митхада, читательтъ не бива да се чуди, понеже, ако негде въ България, Албания и пр. се забелязватъ следи отъ културна работа, тя е творение на Митхадъ паша. Но руситѣ не трѣбвало да пропускатъ да забележатъ и това, че когато въ най-опаснитѣ моменти Митхадъ паша поискалъ въ „Журналъ де деба” да убеди европейската публика, че турската власть трѣбва да остане и за въ бѫдеще, Каницъ е билъ онзи, който го опровергалъ въ сѫщия вестникъ и съ унищожителна логика доказалъ, че гнилостьта на турската власть прави невъзможно реформирането ѝ дори
1. Дунайская Болгарія и Балканскій полуостровъ. С. Петербургъ 1876.
— 99 —
отъ страна на такъвъ цененъ човѣкъ, като Митхада. На друго мѣсто Каницъ говори съ голѣма почить за гостоприемството на турския народъ и за другитѣ му хубави черти, но винаги и неизбѣжно констатирва, че турската власть е едно истинско зло за българския народъ, и отъ нея той трѣбва да бѫде освободенъ.
Тъкмо това, което руситѣ смѣтали за голѣмъ грѣхъ на, Каница, е най-ценното у него: предъ него нѣма ангели или дяволи, а човѣци съ добри и лоши черти. Той обича българския народъ, понеже той има добри качества, но не крие и недостатъцитѣ му, когато ги намѣри. Той е неприятель на турската администрация, понеже тя е нечовѣшка и жестока, но вижда и доброто у турчина. Този голѣмъ обективизъмъ е характеренъ за Каница, и той самъ смѣта това за своя най-голѣма гордость. Въ предговора къмъ третия томъ той разправя, че, въпрѣки топлитѣ му съчувствия къмъ българския народъ, никой не може да каже, че той не се е стремилъ къмъ най-голѣма обективность въ изложението на своитѣ изследвания. За него е било голѣмо удоволствие, гдето въ цѣла Европа смѣтатъ книгата му за най-обективния изворъ на вѣрни и добросъвестно събрани данни.
Този обективизъмъ го е каралъ да бѫде критиченъ спрямо руситѣ или, както казва рускиятъ критикъ, да нѣма нуждното разбиране относно рускитѣ стремежи. Руситѣ разтрѫбили по цѣлъ свѣтъ, че нѣмали друга цель, освенъ освобождението на потиснатитѣ българи, и въ това руската пропаганда искала да убеди и самитѣ българи. По този въпросъ Каницъ искалъ да даде, безъ всѣкаква предвзетость, една реална картина. Той разправя, че въ всѣка кѫща е чулъ едно и сѫщо оплакване: много данъци, тежко потисничество отъ страна на турскитѣ чиновници, които смѣтатъ българитѣ като свои роби, ако и българитѣ да сѫ мнозинството и кореннитѣ жители на страната. По такъвъ начинъ напълно естествено се е развила омразата на българитѣ къмъ турцитѣ. Руската пропаганда искала да вдълбочи и да използува тая омраза за своитѣ политически цели. Поради тежкия натискъ българитѣ чакали своето освобождение отъ когото и да било — отъ нѣмци (австрийци) или руси. Така напримѣръ, на много мѣста казвали на Ка-
— 100 —
ница, защо не ги освободятъ нѣмцитѣ, [1] а на друго мѣсто — че отъ австрийцитѣ [2] очаквали освобождението си. Негде той дори чулъ и русофобски изявления. Тукъ помѣстваме едно много интересно описание отъ Каница на подобни русофобски чувства:
„Въ Кюлевча, между първенцитѣ на селото, които идваха да ме поздравятъ, имаше двама отчаяни политици. Единиятъ, по прѣкоръ Хаджи и по занятие бакалинъ, бѣ обиколилъ много свѣтъ, а другиятъ, родомъ отъ близкото село Драгой, бѣ учитель. Нито единъ отъ двамата не криеше, че принадлежи къмъ младобългарската патриотическа партия, но сѫщо така тѣ не криеха, че питаятъ по-скоро неприятелски, отколкото благосклонни чувства къмъ „Московъ”.
— Господине, ораторствуваше учительтъ, вие трѣбва да знаете, че ние сме станали християни много по-рано отъ руситѣ, че тѣ на насъ трѣбва да благодарятъ, че иматъ библия и писмо. Ако тѣ ни освободятъ, ние сигурно ще трѣбва да се отплатимъ за това съ цената на нашата националность, на нашия езикъ. Тѣ ще искатъ да ни направятъ руси, а ние какъ бихме могли да попрѣчимъ на това? До колко почтени сѫ били спрямо насъ руситѣ, ние научихме това, когато се касаеше за учредяването на нашата екзархия. Ние бихме могли 10 години по-рано да я получимъ, ако руситѣ не действуваха скришомъ цротивъ насъ, като настройваха враждебно гърцитѣ и турцитѣ.
— Действително, размишляваше другиятъ съ най-авторитетенъ тонъ, русинътъ е нашъ неприятель. По-скоро ще останемъ още 30 години подъ властьта на султана, отколкото да ни освободятъ руси или сърби. Въ цѣлата страна ние сме 7 милиона (!). Други петь милиона живѣятъ при Волга и въ Влашко и, когато дойде нашето време, ние сами ще разчистимъ смѣткитѣ си съ турцитѣ, вѣрвайте ми, господине”.
Такива мнения, точно противнитѣ на които можеха да се чуятъ другаде, не бѣха рѣдки; чувалъ съмъ ги често пѫти и ги разправямъ тукъ, за да се види, че
1. Donau-Bulgarien III, 115.
2. Пакъ тамъ III, 276.
— 101 —
преди кланетата презъ 1876 година симпатията къмъ Русия, поне въ по-голѣмата часть на българскитѣ интелигентни срѣди, не бѣше толкова голѣма, както това въобще обичатъ нѣкои да предполагатъ”. [1]
По-горе видѣхме, че действително българската интелигенция, поне революционната младежь, бѣше русофобска. Тя бѣше привърженица на западнитѣ демократически идеи и мразѣше Империята, която бѣше навсѫде покровителка на тиранията, потисница на свободата. Тая българска интелигенция не можеше да повѣрва, че такава една империя иска да освободи единъ народъ, а вѣрваше, че вмѣсто турско иго ѝ се предлагаше руско.
1. Пакъ тамъ III, 111—112.