I. ПЪРВА ЧАСТЬ
3. Пѫтувания въ България
5. Каницъ и освобождението на България
Когато отпечаталъ втория томъ отъ книгата си, горепоменатитѣ събития въ България били вече обърнали вниманието на Европа върху българския въпросъ. Самъ Каницъ въ предговора на втория томъ пише: „Колко бърже се сбѫдна моето пророчество, изказано въ пър-
— 88 —
вата страница на първия томъ на моето съчинение. Отъ нѣколко месеца насамъ почти непознатата по-рано България стана центъръ на Източния въпросъ и най-важниятъ обектъ на европейската политика”.
Следъ стихването на въорѫженитѣ борби започнала дипломатическата борба на Великитѣ сили съ Цариградъ. Каницъ предпазвалъ дипломатитѣ съ съвети, които е трѣбвало да бѫдатъ като правило за всѣки единъ отъ тѣхъ. Той заявилъ на дипломатитѣ посрѣдници, че въ интереса на бѫдещето само чрезъ основно изучване етнографскитѣ, историческитѣ и географскитѣ условия могатъ да се избѣгнатъ бѫдещитѣ опасности; създаването нови полититически обекти, безъ да гледаме другитѣ фактори, е възможно само възъ основа на безпристрастни и обективни проучвания. Преди всичко отговорнитѣ политически мѫже трѣбва да взематъ подъ внимание физикогеографския характеръ и връзкитѣ на въпроснитѣ територии, сѫщо така, както и историята, етнографията, черковнитѣ и културни условия на народа отъ тия области. Иначе дипломацията никога не би могла да изпълни своята политическа възродителна работа въ духа на правдата и съ щастливата вѣроятность създаденото да продължи своя животъ.
Колко добъръ и мждъръ съветъ е този и колко много е направилъ самъ Каницъ, за да уясни това! Той е давалъ съветитѣ си възъ основа на продължителнитѣ си проучвания и въ качеството си на голѣмъ познавачъ на България. Той пустна втория томъ отъ книгата си съ желанието, щото храбриятъ български народъ да получи отдавна желаното и напълно заслуженото право, за което той, като смѣталъ, че изпълнява единъ свещенъ дългъ, работи отъ 1860 година насамъ.
Събитията презъ последвалитѣ години потвърдиха по безспоренъ начинъ, колко прави сѫ били съветитѣ на Каница да се работи предпазливо и добросъвестно.
И презъ освободителната война Каницъ продължава научната си дейность, като въ 1877 год. предприема ново пѫтешествие въ България. Руситѣ сѫ му помагали въ работата, понеже името му е било вече много добре известно и почитано у тѣхъ. При избухването на войната било станало ясно основното значение на неговитѣ гео-
— 89 —
трафски изучвания. Руситѣ препечатали българската карта на Каница (1:30,000) и възъ основа на нея водили военнитѣ действия. Самиятъ руски генералъ Тотлебенъ казвалъ на Каница въ 1879 година въ Одеса, колко пѫти тѣ сѫ съжалявали, че Каницъ не е работилъ на югъ отъ балканската линия, гдето по тая причина войскитѣ не сѫ могли да се ориентиратъ така добре, както въ северна България възъ основа на неговитѣ подробни карти.
Когато войната избухнала, европейскитѣ вестници писали за българския народъ, за неговитѣ справедливи искания и пр. все възъ основа на Каницовитѣ трудове. Самиятъ Каницъ уведомява презъ войната европейската публика за българския въпросъ.
Презъ м. юний 1877 год. той е билъ въ Парижъ. При пристигането му французкитѣ вестници го поздравили и, когато на 20 юний се явилъ на заседанието на Френското географско дружество, почетното мѣсто до председателя Левасьоръ било дадено нему. Следъ това председательтъ представилъ Каница на членоветѣ като съ най-възторжени думи възхвалилъ „непостижимата” му книга. — Отъ Парижъ Каницъ заминава за Лондонъ.
Не много следъ това той се чувствувалъ задълженъ въ една дълга статия да изрази на Европа, и на първо мѣсто на туркофилска Франция, своето мѣродавно мнение. Митхадъ паша презъ августъ сѫщата година, използувайки симпатиитѣ, съ които се ползувалъ въ Европа, написалъ една статия, съ която се опиталъ да защити турската власть. Споредъ него, всичкото желание на турцитѣ е да има свобода и равноправие въ тѣхното царство, а цельта на руситѣ била да имъ се отвори пѫть за Цариградъ.
На 24 с. м. Каницъ му отговаря съ една статия въ сѫщия вестникъ „Журналъ де деба”, отъ която нѣмскитѣ вестници препечатили дълги извадки. Той пише, че способноститѣ на Митхадъ паша сѫ много голѣми, както самиятъ Каницъ често е писалъ за това. Но това съвсемъ не е достатъчно. Где би могълъ Митхадъ паша да намѣри люде, които да му помагатъ въ изчистването Авгиевия оборъ? По-лесно е въ Турция да се събератъ много и много башибозушки полкове, отколкото нѣколко
— 90 —
дузини добри и образовани чиновници. Ако Митхада биха поставили на чело на държавата, той би трѣбвало преди всичко да нареди бюджета, а това веднага би го противопоставило на султана и неговитѣ любимци. Това несъмнено би значило падането на Митхада. Освенъ това, кой би могълъ да вѣрва, че християнитѣ и мохамеданитѣ ще бѫдатъ равноправни тамъ, гдето миналата година бѣха препоръчани за награди и чиновнически мѣста масовитѣ убийци, които клаха най-безпощадно българитѣ? И какъ мисли Митхадъ да реформира турската администриция? На най-висшитѣ и отговорни постове сѫ поставени прости хора, а по-нисшитѣ чиновници получаватъ толкова малки заплати, и то така нередовно, че тѣ сѫ принудени да крадатъ и изсмукватъ жизненитѣ сокове на народа.
Управлението на Турция, заявява Каницъ, не може да бѫде реформирано отъ самитѣ турци, понеже сѫ лишени отъ знания, икономия, издръжливость, любовь къмъ истината, дори и отъ добра воля. Самъ Митхадъ би могълъ да управява Турция само за кратко време, понеже той би билъ изтиканъ отъ старитѣ държавници, политически вѫжеиграчи, които доведоха до най-окаяно положение една отъ най-богатитѣ части на земята. Тукъ може да помогне само налагането на Европа, понеже турцитѣ издаватъ само хубави реформени фермани, които обаче никой не счита за нуждно да прилага.
Презъ сѫщата година Каницъ пише повече статии въ полза на българитѣ, отъ които голѣмо внимание заслужава една въ Берлинския „Националъ-цайтунгъ” (22. XII. 1877 г.). За да поддържа интереса къмъ българитѣ, той печати и малки научни статии подъ заглавие: „Габрово, единъ български индустриаленъ градъ” [1] и „Новобългарскиятъ понтийски градъ Варна”. [2]
На 14 януарий 1878 год. унгарскиятъ краль Францъ Йосифъ I назначилъ Каница, членъ на Унгарското географско дружество, поради голѣмитѣ му заслуги къмъ географията — за унгарски кралски съветникъ. Въ сѫщата година той участвува въ Парижката изложба
1. Oesterr. Monatsschrift III (1877), 90—92.
2. Пакъ тамъ IV (1878), 147—152.
— 91 —
като председатель на Австрийския етнографски отдѣлъ. Тукъ е била предметъ на особено внимание неговата българска етнографска карта.
* * *
Войната се свършила и България добила своята свобода. За жалость, съветитѣ на Каница, изказани въ предговора на втория томъ на книгата му, не били послушани. Дипломатитѣ не държали смѣтка за фактитѣ и дали български области на ромъни и сърби, съ което създали ябълката на раздора на Балканитѣ. Сега е вече ясно, колко правиленъ е билъ дадениятъ отъ Каница на дипломатитѣ съветъ, а именно, че въ интереса на бѫдещето трѣбва да взематъ подъ внимание географскитѣ, етнографски и исторически факти, черковнитѣ и културни условия. Докато войната продължавала, практичнитѣ военачалници възприемали всичкитѣ съвети на Каница. Руситѣ захвърлили своитѣ карти и употрѣбявали Каницовитѣ. Но дипломацията не е извлѣкла поука отъ неговата книга. Само картата му е послужила въ Берлинския конгресъ, Политическитѣ смѣтки изгонили етнографскитѣ, географски и други съображения. Военачалницитѣ, като искатъ да извършатъ практическа работа, се ползуватъ отъ всичкитѣ резултати на науката, а водачитѣ на мира всѣкога се страхуватъ отъ действителностьта, понеже винаги искатъ да задоволятъ нереални интереси. Каницъ напраздно моли дипломатитѣ да сѫдятъ, въ интереса на бѫдещето, възъ основа на фактитѣ. Като че ли виждаме мирнитѣ договори следъ свѣтовната война. Тѣ изоставиха всички умѣстни и разумни предложения и направиха миръ за день, а не последваха съвета на Каница да създадатъ изгледи за единъ сигуренъ и спокоенъ животъ. Тѣ не създадоха основа за мирна работа, а такава за бѫдещи борби между народитѣ.
Каницъ ясно виждаше това. Презъ сѫщата 1878 г. той туря подъ печатъ и третия томъ на своето съчинение. Въ предговора той съ радость констатирва, че заглавието на тази книга, дадено преди три години — „Дунавска България и Балканътъ” — не е само географско понятие, понеже следъ последната война България влѣзла въ семейството на европейскитѣ държави, а сигурно
— 92 —
скоро и автономна Източна Румелия ще може да се присъедини къмъ последното. Границитѣ на България бѣха направени по възможность най-тѣсни, българскиять на-родъ биде стегнатъ въ политическо и административно отношение въ много тѣсни рамки, но отличнитѣ качества на тоя народъ ще победятъ тѣзи мѫчнотии.
Тукъ Каницъ споменава, че, въпрѣки горещитѣ си симпатии къмъ България, той иска да остане всѣкога обективенъ. Съ радость той констатирва, че само заинтересуванитѣ турци и руси сѫ отправяли упрѣци по адресъ на книгата му, а европейската критика единодушно е установила, че тя е обективенъ изворъ, отъ който спокойно може да се черпи по въпроса, поставенъ на сцената.