I. ПЪРВА ЧАСТЬ
3. Пѫтувания въ България
4. Съчинението „Дунавска България и Стара-планина. Дейностьта на Каница въ полза на българитѣ
Презъ 1875 година Каницъ е могълъ да тури подъ печатъ своето голѣмо съчинение, онасловено „Дунавска България и Балканътъ” (Стара-планина), очаквано съ голѣмо нетърпение отъ учени, политици и отъ интелигентната публика. Преди излизането на първия томъ презъ месецъ мартъ той държалъ голѣма сказка въ Географското дружество въ Виена. Като запозналъ накратко публиката съ историята на българитѣ, той изтъкналъ, че турцитѣ напраздно се опитватъ да потискатъ българския елементъ чрезъ колонизуване татари и черкези, защото българщината и при такива тежки условия се развива успѣшно, а турскиятъ елементъ, ако и владѣлчески, е принуденъ да отстъпва: въ Нишъ, Видинъ, Русе и др. български градове джамиитѣ сѫ били масово изоставени.
Каницъ запозналъ публиката съ турската власть, съ българския народъ и накрай изложилъ ония резултати, които той успѣлъ да постигне за точното начертаване картата на България. Съвременнитѣ вестници много обширно рецензирали тая сказка и съ радость констатирали, че авторътъ ѝ още презъ същата година щѣлъ да издаде първия томъ на своето голѣмо съчинение, възъ основа на което политици и вестникари ще могатъ да се запознаятъ съ Източния въпросъ въ необходимото правилно освѣтление.
Естествено, българитѣ посрещнали съ най-голѣмъ ентусиазъмъ известието, че Каницъ въ едно голѣмо съчинение ще издаде резултатитѣ отъ своитѣ пѫтувания по българскитѣ земи. Най-много се е радвала българската колония въ Виена, чиито членове, заможни и интелигентни български търговци, се организирали въ бъл-
— 69 —
гарското дружество „Напредъкъ”. Виена бѣше единъ отъ най-важнитѣ срѣдища на българската духовна култура. Тамъ сѫ издадени много български книги, по инициативата на бащата на българското книгоиздателство Христо Г. Дановъ и на печатаря Янко С. Ковачевъ, и двамата близки приятели на Каница.
Ковачевъ, рѫководитель на българската печатница въ Виена, турилъ подъ печатъ въ 1875 год. седмия томъ (VII годишнина) на „Българский народенъ календаръ”, въ който помѣстилъ една много хубава статия, озаглавена „Ф. Каницъ въ България”. [1] За да се види, колко много българитѣ сѫ ценили дейностьта на Каница презъ 1874 год., даваме предговора на статията:
„Съ радость ще узнаятъ читатели-тѣ на „Българския Народенъ Календаръ”, че ние тука ще опишемъ пѫтувание-то на единъ чужденецъ — Ф. Каницъ —, кой-то много по-вече са е трудилъ за издирвание-то на нашата земя, нежели всички други негови предшественници. Съ сѫщия преди нѣколко години обходи цѣла Сѫрбия, за коя-то описа цѣлъ томъ пѫленъ съ много народни памятници и образи. Той отъ нѣколко год. насамъ е посвѣтилъ цѣлия си животъ за издирвание-то на Балканския половиностровъ, кой-то (за сега само една часть) за прьвъ пѫть се явява въ учения свѣтъ по-точно прѣдставанъ. По между много-то други пѫтувания, той може на послѣдъкъ да изобиходи една страна отъ 80 мили дѫлжина и 26 мили широчина кръстосана, на лѣво и на дѣсно, нагорѣ и надолѣ, по всички-тѣ кюшета и описа България както въ картографическо и етнографическо, тѫй сѫщо и въ археологическо отношения. Отъ части той бѣше пьрви, кой-то направи нѣкои открития, за наше-то отечество България, за какви-то западни-тѣ бѣха научени да чуватъ само за Африка и за Азия.
Както за насъ — ние живѣемъ сами въ България, — тѫй и за Европейци-тѣ, Евр. Турция остава за сега още terra incognita. Цѣла Европа е издирена и описана тѫй ясно, що-то като земе человѣкъ карта-та въ рѫка
1. Българский народенъ календаръ за проста година 1875. Урѣжда са отъ Іанко С. Ковачевъ. Седма годишнина. Въ книжарница-та на Хр. Г. Дановъ въ Пловдивъ, Русчукъ, Велесъ, стр. 32—44.
— 70 —
сякашъ вижда истенска земя; въ това отношение европейска-та карта грозеше много тази южна часть още неиздирена и никакъ неописана. Много интересантна земя са представя наша-та България; Европееца не може да насити поглѣди-тѣ си, а умъ-тъ му непрестава да издирва нови открития, кои-то заслужватъ за него и честь и слава и той остава благодаренъ. Тѫй привлекателна страна въ Европа като наша-та има твьрдѣ малко, освѣнъ това само у насъ остава още да са бератъ лорберни-тѣ вѣнци; защо-то както рекохме, не е останало кюше въ Европа неиздирено до най-горня стьпенъ, освѣнъ наша-та страна, коя-то въ политическо отношение е мьртва, а пѫкъ истокъ захваща да са въздига отъ день на день се повече и повече, и влязва въ крѫгъ-тъ на култура-та.
Твьрдѣ е вразумително, че когато пѫтешественника работи съ трудъ и прилежание, съ едно славно изтѫрпение, кое-то ние припознаваме при Ф. Каница, й кой-то снабденъ съ нуждни-тѣ познания, избралъ си е тази страна за негова частна работа, трѣбва да придобие и хубави резултати. Действително тѫй е и съ този пѫтешественникъ; за доказателство е доста да посочимъ на толкова-то много хубави образи и описания, кои-то е обнародвалъ Ф. Каницъ въ европейска-та журналистика за насъ Българи-тѣ и постоянно пѫлни западни-тѣ вѣстници съ новини отъ наши-тѣ мѣста и то се въ наша полза. Нѣма да са мине много, Българския народъ — ако са не сподоби отъ синове-тѣ си съ своя нѣкоя описателна карта — той ще са представи за прьвъ пѫть политически и домашно предъ образования свѣтъ, предъ Нѣмци-тѣ отъ Ф. Каницъ. Той е пьрви, кой-то откри погрѣшки-тѣ на предшественници-тѣ си, кои-то само повьрхно обхождали земя-та, а са страхували да влезатъ и въ вѫтрѣшноста ѝ за да дадѫтъ по-точни свѣдения. Отъ най-напредъ Ф. Каницъ бѣше обходилъ источна-та часть между Тимокъ, Ломъ и Дунава и тамъ още той бѣше щастливъ да направи съвсемъ нови открития. Като имаше въ една рѫка история-та за да издири стари-тѣ пѫтища, кои-то римско-то царство бѣше построило за упазвание-то си, негови-тѣ трудове са видѣха изведнажъ наградени много повече отъ едно географо-археологиче-
— 71 —
ско обогатявание. За това Каницъ бѣше скоро въ състояние да познае погрѣшки-тѣ въ Киппертова-та карта (за сега прѣдпочтена за най-вѣрна), отъ кои-то тука ние ще покажемъ само нѣкои отъ тѣхъ. Въ Киппертова-та карта има начьртана една страшно голѣма планина Ч е р н и й в ь р х ъ. Каницъ намери това место невѣрно: напротивъ той описа по-отблизо за пьрви пѫтъ „Святи Никола Балканъ” и туку до него лежащи-тѣ и до сега непознати изворни страни на рѣки-тѣ, Тимокъ, Ломъ, Акчеръ, Видболь и Скомлия. Въ карта-та на Д-ръ Шеда, той намери означена планина висока до 5000' при Видинъ да не сѫществува никакъ. А колко ли още по-интересантни работи щеше са намератъ кога са обходяше тази земя отъ единъ Българинъ, кой-то разбира язика и знае що тьрси и снабденъ съ сички-тѣ географически корени познания, а въ също-то време и добрѣ ресувачъ?
Въ минало-то лѣто Ф. Каницъ си свьрши послѣдни-тѣ пѫтувания по България и сега работи сериозно надъ пьрвия томъ отъ своя-та книга, кой-то ще съдържа, отъ начало, единъ кратъкъ уводъ за Бълг. История, разни описания изъ България придружени съ оригинални образи: тя ще е до пролѣть или най-късно до първа-та половина на 1875 год. готова”.—
Видно е, че българитѣ добре оценявали дейностьта на Каница и знаели плановетѣ му. Отъ продължението на цитирания пасажъ може да се види, че той се е поставялъ любезно на разположение на виенскитѣ българи. Споредъ редактора, Каницъ му позволилъ да публикува една негова рисунка, която намираме на стр. 36 на календара, съ легенда: „Развалинитѣ на Бѣлоградчикъ”. Следъ това редакторътъ публикува две части: едната подъ насловъ „Бѣлоградчикъ” (стр. 35-37), а другата „Българска-та индустрия по Балкана” (стр. 37-44). Въ предговора на последната четемъ: „Никой още отъ странни-тѣ пѫтешественици изъ България, не е писалъ толкова вѣрно и точно, като Ф. Каницъ”. Въ тая статия е вмъкната една Каницова рисунка — „Ковачи-тѣ въ Габрово”. Накрая редакторътъ, възъ основа на Каницовото признание, че българскиятъ народъ притежава чувство къмъ занаятитѣ, препоръчва
— 72 —
да се откриятъ много училища, между които и професионални, като за цельта се групиратъ селата по околии. Тукъ редакторътъ публикува и лика на Каница, изработенъ на дърво (стр. 33).
Съ сѫщо такъвъ възторгъ се отзовалъ и българскиятъ печатъ за Каницовата дейность. Напримѣръ въ в. „Независимость”, бр. 230, четемъ: „Тоя ученъ пѫтешественикъ обнародва една статия въ единъ отъ нѣмскитѣ вестници, въ която разправя, че „ако Турция добие почетно мѣсто на изложбата (Виенската свѣтовна изложба), то тя за това трѣбва да благодари най-много на българския народъ, който е преданъ на индустрията и изкуствата до най-крайната степень”.. . „Турция трѣбва да благодари на нашитѣ консули, които се постараха да събератъ ония византийски изкуства, които сѫ се съхраниле до нашитѣ времена; тя трѣбва да поблагодари и българетѣ, които способствуватъ за развитието на индустриитѣ”. . . „До колко сѫ вѣрни моитѣ думи, това ще да покаже моята сбирка, която събрахъ въ времето на моитѣ пѫтешествия по България и която се намира вече въ Царско-Кралевскиятъ музей”... „Българскиятъ народъ е приятель на културата. Тоя народъ е напредналъ значително, и азъ вѣрвамъ, че и вие (редакторътъ на нѣмския вестникъ) ще да му дадете право за всичкитѣ негови покушения, които е направилъ до сега за своето освобождение изъ подъ гръцко-фанариотския яремъ. Фанарнотитѣ, които иматъ политически и материални цели, се стараятъ съ сичкитѣ си сили да спратъ умственото развитие на българския народъ”. Най-накрая вестникътъ пише така: „Господинъ Каницъ е турилъ вече подъ печатъ своитѣ пѫтешествия по България, които сѫ любопитни не само за европейцитѣ, а и за назе, защото ние и до днесъ още не сме изучиле сами себе си. За сега стига толкова”.
Както вече казахме, презъ 1875 година е излѣзълъ първиятъ томъ отъ епохалното му съчинение за България — „Дунавска България и Балканътъ. Исторически, географски, етнографски пѫтни студии отъ годинитѣ 1860—1875. Томъ I, съ 20 илюстрации въ текста, 10 таблици, единъ планински профилъ и една карта. Лайпцигъ, Херманъ Фризъ, 1875”.
— 73 —
Въ предговора Каницъ пише, че и българитѣ сѫ познати въ Европа, поради грубо невежество, възъ основа на гръцко-източната имъ религия подъ събирателното име „гръкъ”. И така е било почти изчезнало името на онзи народъ, отъ когото не веднажъ е треперала Византия. Но не само миналото на този народъ е велико. Ние трѣбва да знаемъ, че българскиятъ народъ и по численость превъзхожда всѣки другъ народъ на Балканитѣ: той е по-многоброенъ отъ турцитѣ, гърцитѣ, албанцитѣ, сърбитѣ и ромънитѣ. Значението на този народъ расте въ очитѣ на европейцитѣ и по това, че той държи връзката на Западна Европа съ Изтока, долния Дунавъ, понеже долнодунавската търговия е почти изцѣло въ български рѫце. А освенъ това българитѣ сѫ отлични земедѣлци, занаятчии и строители, както сѫ и работливи, пестеливи, интелигентни и способни за развитие. При това трѣбва да прибавимъ още едно обстоятелство, което отъ политическа гледна точка е неизмѣримо важно, а именно, че българитѣ все по-често и по-често започватъ да си спомнятъ за своята нѣкогашна държавна самостойность и културно величие.
Това е първата правилна оценка на истинската стойность на българския народъ. И това е писано отъ единъ човѣкъ, отъ когото никой до тогава по-основно не е рбикалялъ българскитѣ земи и отъ когото, следъ хубавитѣ му статии, се очакваше това крайно интересно съчинение.
Първата часть на първия томъ, озаглавена „Държава и общество”, съдържа: I — Къмъ историята на българитѣ (като източници сѫ служили книгитѣ на Енгелъ, Шафарикъ, Палаузовъ, Славейковъ, Хамеръ, Дюмлеръ, Хилфердингъ, Куникъ, Дриновъ и др.). II — Къмъ етнографията на българитѣ, която почти цѣлата, е резултатъ на личнитѣ му изучвания. III — Генезисъ (зараждане) на политическитѣ права на българската рая. 1829-1870. IV — Туна-вилаетъ региментъ. 1860–1870. V — Старобългарската патриаршия, падането ѝ и властьта на гръцкия Фенеръ надъ българския народъ. 932–1860. VI — Римско-католическо и национално черковно движение въ България. 1860–1870.
— 74 —
Следъ това идватъ частитѣ съ описанията на пѫтуванията, подъ насловъ: „Пътувания между Нишава, Дунавъ, Ломъ и Тимокъ”.
Първиятъ томъ е билъ посрещнатъ навсъде съ заслужена голѣма почить. Каница наричатъ въ разни статии: „Разузнавачъ въ Ориента”, „Колумбъ на Балкана”, „Откриватель на България”. Тия прекрасни отзиви сѫ били напълно заслужени. Каницъ дава не само единъ много цененъ и необходимъ трудъ, но и една написана съ увлѣкателенъ и изященъ стилъ книга. Цената ѝ особено се увеличава отъ собственоръчно изработенитѣ рисунки на автора. Единъ неговъ рецензентъ съ очудване казва, че, ако и тая книга да е много сериозенъ наученъ трудъ, Каницъ пише толкова леко и увлѣкателно, че читательтъ едвамъ забелязва каква усилена работа, постоянство и грижи съ били нуждни за написването ѝ.
Броятъ и размѣритѣ на рецензиитѣ отговарятъ на важностьта на книгата. Напримѣръ, едно педагогическо списание въ Лайпцигъ „Der praktische Schulmann” (Прак-тическиятъ учитель) въ цѣли 53 страници запознава читателитѣ си съ тая книга. Авторътъ на тая много обширна рецензия правилно казва въ предговора си, че отъ книгата на Каница ние откриваме новъ непознатъ свѣтъ и съ срамъ трѣбва да изповѣдаме, че ако и тая страна да е непосрѣдно до много оживения Дунавски пѫть, ние нищо не знаехме за нея. Наистина, ние трѣбва да съсрѣдоточимъ цѣлия си умъ, за да разберемъ, какъ Каницъ е ималъ възможность да направи географски открития въ една область, която по въздушна линия се намира най-много на 110 километра отъ Оршова. Поради това авторътъ на статията е смѣтналъ за свой дългъ да изложи предъ своитѣ читатели (нѣмски учители) много обширно великолѣпнитѣ резултати отъ изследванията на учения Каницъ. [1]
Между рецензиитѣ най-важна е оная на Фридрихъ Хелвалдъ, който въ вестникъ „Аусландъ” подъ насловъ „Най-новитѣ издирвания на Каницъ” помѣствалъ продължително време обширни статии една следъ друга.
1. Der praktische Schulmann. Archiv für Materialen zum Unterricht in der Real-, Bürger- und Volksschule. XXV (1876), 401—417, 549—567, 624—640: Donau-Bulgarien. Vol. Carl Backhaus.
— 75 —
Освенъ многото благоприятни научни отзиви, разнитѣ илюстровани списания отъ цѣла Европа рецензиратъ книгата и публикуватъ множество снимки отъ нея.
Много интересна е статията на „L’Illustrat'ion” въ Парижъ, озаглавена „Пътуване презъ разбунтувалия се Изтокъ”, написана отъ Людвигъ Ригондодъ и илюстрирана отъ Каумфанъ. По-голѣмата часть отъ статията е просто преписана отъ книгата на Каницъ, а повечето отъ илюстрациитѣ сѫ копия отъ Каницовитѣ рисунки. Въ книжата на Каница намѣрихъ тая статия съ много духовити бележки отъ него върху нея. Той всѣкога отбелязва, какво е препечатано отъ него, а за нѣкои рисунки пише, че сѫ измислици. Подъ една илюстрация, която дава турския паспортъ на Ригондодъ и Кауфманъ, Каницъ пише следното: „Крадцитѣ иматъ всѣкога най-добритѣ паспорти”.
При излизането на първия томъ цѣлиятъ свѣтъ разбралъ веднага цената на тоя трудъ. Неговитѣ рецензенти ясно виждали, че тая книга, освенъ че е една много ценна придобивка за науката, но и авторътъ ѝ е първиятъ, който е запозналъ европейската културна публика съ ценния народъ и хубавата земя на България. Хубавъ изразъ на това мнение едалъ единъ неговъ рецензентъ съ следнитѣ думи: „Ако нѣкой иска да пише за Япония, трѣбва само да разгърне нѣкоя книга за тая страна и може да заблуди наивната читаеща публика съ множество най-основни познания. Ако ли пъкъ другъ нѣкой иска да държи поучителна сказка за срѣдна Африка, той, докато вие изброите до три, ще ви покаже Ролфсъ, Швайнфуртъ и най-новия Моръ (и тримата известни германски пѫтешественици изъ Африка). Ако ли обаче нѣкой иска сериозно да говори за България, той ще срещне голѣми трудности по простата причина, че не сѫществува книга, която би могла да му служи за пѫтеводитель въ историята, етнографията и географията на тая страна. Сега имаме вече такива книги. И човѣкътъ, който написа тая книга, не се е постаралъ да постави името си въ първитѣ редове, а отъ 20 години работи съ всичката си енергия, здраве, сила и знания. Така Каницъ станалъ разузнавачъ на Изтока. Тамъ не го заобикаляла романтиката на Запада, а винаги е билъ придружаванъ отъ серио-
— 76 —
зни опасности. За това пъкъ той има резултати. До сега, ако западниятъ интелигентенъ човѣкъ е помислювалъ за българитѣ, той винаги си е представявалъ единъ грубъ, дивъ и мърсенъ народъ, за който не можеше да се мисли съ симпатия. А следъ прочитането книгата на Каница човѣкъ вижда този народъ въ съвсемъ друго освѣтление. Всѣки, който има думата въ политиката и въ културната история, трѣбва да познава тази книга като евангелието. Графъ Андраши сигурно така я познава, сигурно тя е постоянно на работната му маса. А Петерманъ (прочутиятъ нѣмски географъ) знае много добре, защо самъ той съ барабанъ разнася славата на Каница като географъ. [1]
сърбитѣ рецензиратъ и хвалятъ въ много статии книгата на Каница за България. Така въ вестникъ „Застава” сѫ помѣстени редица статии, които изтъкватъ нейната цена.
Годината 1875, въ която тая му книга бѣ приета съ такова голѣмо внимание, донесла на Каница и друго голѣмо отличие. Въ Парижкия географски конгресъ направената отъ Каница етнографска карта на България е била наградена съ голѣмъ златенъ медалъ — отличие, получено само отъ малцина географи.
Следната 1876 година писаното отъ Каница е било потвърдено отъ голѣми събития. Последнитѣ го подбудили наново къмъ жива дейность. Когато въ България въстанието избухнало и взело решителни размѣри, тогава проличало, какъ сърдцето на Каница е срастнато съ българския народъ. Той се стремѣлъ да помага на българския народъ не само съ научната си дейность. Въ същата година той заминалъ за България и обнародвалъ три научни статии за българитѣ. [2] Най-важна отъ тѣхъ е статията му за Търновскитѣ паметници, за която Иречекъ дава сведения още като студентъ съ писмото си отъ 17 априлъ 1874 год. (Това писмо, както и другитѣ, свидетелствува за дълбоката почить на Иречека къмъ безкористния Каницъ).
1. Tageblatt 1875 6/3.
2. Tirnovo’s altbulgarische Baudenkmale. Sitzungsber. Akad. Wien. Phil.-hist. Cl. XXII (1876), 271-288. Mitth. anthrop. Gesellsch. Wien VI (1876), 75-79. Oesterreichische Monatsschrift für Orient II (1876), 164-168.
— 77 —
Но, както казахме, освенъ съ научнитѣ си издирвания, той е искалъ да бѫде полезенъ на България и иначе. Въ Виена той работи много за интереситѣ ѝ. Преди 16 години въ България го билъ довелъ само научниятъ интересъ, но когато я обходилъ 18 пѫти надлъжъ и наширъ, духътъ му билъ заплененъ съ обичь, почить и съжаление къмъ този съвсемъ непознатъ на западния свѣтъ народъ.
Голѣмитѣ ценности на този народъ сѫ въодушевили Каница, човѣка на сърдцето, да се стреми по всѣкакъвъ начинъ да му бѫде полезенъ по това време, когато, поради последното въстание, народътъ билъ поставенъ въ още по-тежко положение и когато българската кауза изведнажъ станала срѣдище на Източния въпросъ.
Като отличенъ познавачъ на българскитѣ условия, Каницъ знаеше много добре, че българскиятъ народъ не е подготвенъ още за обща революция. Той знаеше добре, че четничеството нѣма да има резултата, който родолюбцитѣ очакваха. Но все пакъ той не можеше да откаже своето съчувствие къмъ тѣзи героични опити на четницитѣ. Така напримѣръ, той говори съ възторгъ за опита въ 1868 год.: „При Вардинъ, на единъ часъ отъ Свищовъ, българскиятъ легионъ отъ 150 души стѫпилъ въ земята на освобождаващето се отечество. Какви смѣли надежди преизпълваха гърдитѣ на тѣзи младежи, когато отъ толкова време най-сетне за пръвъ пѫть турнаха кракъ на родната земя. Свобода или смърть — това бѣше девизътъ. Но какъ можеше да сполучи подобно предприятие, което бѣше започнато безъ да бѫде подготвено материално, стратегически и морално, безъ да се взематъ подъ внимание реалнитѣ условия. Колкото и храбро да се биеха срещу нѣколкократно по-многочисления противникъ, голѣма часть отъ четницитѣ останаха на бойното поле. Като продължавала борбата, останалата часть се прехвърлила къмъ Габровскитѣ проходи, които станали нейни гробища. Заедно съ войводата Хаджи Димитъръ издъхнали и последнитѣ млади борци — нито единъ легионеръ не падналъ въ рѫцетѣ на турцитѣ, никой не е далъ и не е искалъ прошка. Храбростьта и презрението къмъ смъртьта, които
— 78 —
проявили легионеритѣ, сѫ били еднакво възхвалени отъ турцитѣ и отъ българитѣ...” [1]
*
Естествено е, че Каницъ още по-живо се е интересувалъ отъ голѣмото априлско въстание, което и нему бѣ дало много трудъ, за да защити по всѣкакъвъ начинъ българската кауза предъ Европа.
Възмущението въ Европа отъ турскитѣ кланета е било много голѣмо. Турцитѣ сѫ искали да затворятъ границата херметически, за да не излѣзе нито една весть за българскитѣ събития въ Турция. Но Каницъ, както самъ пише, по една щастлива случайность билъ получилъ добри сведения и смѣтналъ за свой първостепененъ дългъ да ги разгласи надълго и нашироко въ вестни-цитѣ и да защити българската кауза. Въ броя на „Алгемайне цайтунгъ” отъ 21 юний 1876 год., подъ насловъ „Българското въстание на Балкана”, той разправя, че сега за пръвъ пѫть отъ падането на България подъ турска власть е избухнала национална борба въ голѣмъ мащабъ, Високата порта дала орѫжие на турското население да се бори срещу въстаницитѣ, дори въорѫжила и затворницитѣ. Съ тая разбойническа банда тя е искала да изтрѣби цѣлото население отъ въстаналитѣ области, като унищожи и селата му. Само въ Пловдивския и въ Софийския окрѫгъ 120 населени мѣста, между тѣхъ и два града, били унищожени. Колонизиранитѣ преди 15 години черкези вилнѣели по цѣлата страна, избивали населението, унищожавали селата, ограбвали и градоветѣ и продавали на нищожни цени ограбения добитъкъ (цената на една свиня била 10 гроша).
По тая причина всѣко движение замрѣло. Търговцитѣ не смѣели да почватъ каквото и да било. Отъ това на първо мѣсто загубила най-много австрийската индустрия, която по-рано пласирала голѣми количества стоки. ега се потвърдила далновидностьта на Каница, който още преди години препорѫчвалъ на Австрия да издействува единъ по-добъръ режимъ за българитѣ.
Причината за разширяването на въстанието сѫ били, споредъ Каница, самитѣ турци. Той и на друго мѣсто много правилно казва, че по природа българскиятъ
1. Donau-Bulgarien I, 31-32.
— 79 —
народъ съвсемъ се различава отъ сръбския и отъ черногорския народъ. Най-голѣмото и едничкото желание на българина е да може да работи, и това характерно за българина неизчерпаемо трудолюбие го е въздържало да не въстава противъ турцитѣ. Дори когато положението му е лошо, той търпи, понеже иска да работи и не желае да зависи отъ несигурнитѣ резултати отъ кървавитѣ борби.
Но Високата порта принудила българитѣ да се противопоставятъ съ орѫжие. Първитѣ чети сѫ се образували отъ емигриралитѣ, поради ужаситѣ отъ колонизиранитѣ татари и черкези. Но, въпрѣки тѣзи ужаси, образованата на западъ българска младежь напраздно се стремѣла да влияе върху народната маса. Много разочарования сѫ претърпѣли водачитѣ на въстанията. На-родътъ въ своята цѣлость не билъ раздвиженъ. Дори въ 1876 година въстанието не било общо. Нетактичностьта на Високата порта го увеличило, защото разбойническитѣ орди на башибозуцитѣ започнали своитѣ изстъпления и въ области, гдето населението не е участвувало въ въстанието. При това положение много българи сѫ били принудени да грабнатъ орѫжие.
Европа въ скоро време се ориентирала върху положението. Освенъ статиитѣ на Каница, протестантскитѣ мисионери дали на английския печатъ най-трогателни описания. Цѣла Европа е била възмутена: цѣлото интелигентно общество, голѣмитѣ писатели, като Викторъ Юго, Достоевски и други, а най-много водачътъ на английската либерална партия Гладстонъ, който издалъ и брошура по този въпросъ.
Каницъ отново се явилъ съ една ценна статия въ „Allgemeine Zeitung”, въ която излагалъ, че турцитѣ нарочно разпространявали слухове за нови български въстания съ цель да могатъ да колятъ още българското население. Въ действителность, споредъ неговитѣ сведения, въ България всичко било напълно спокойно. Писмата, отъ които Каницъ е черпилъ сведенията си, намѣрихъ между книжата му и ги издавамъ като приложение къмъ тази книга.
Но Каницъ се стремѣль да помага на намиращия се въ ужасно бедствено положение български народъ не
— 80 —
само съ вестникарски статии. Нѣмало български въпросъ, въ който той да не е участвувалъ съ своята помощь и ценно съдействие. Тъй щото съ право неговиятъ приятель Георги Киселовъ казва, че Каницъ е билъ въ Виена консулъ на българитѣ, безъ, разбира се, да е ималъ каквато и да било титла. [1]
Тази му дейность е особено важна не само заради това, че искаше да помогне на българитѣ, но и защото той е можелъ да стори това, поради голѣмитѣ си връзки. Той е билъ всѣкога приеманъ въ австроунгарското Министерство на външнитѣ работи — като най-голѣмъ познавачъ на балканскитѣ условия. Министрътъ Байстъ е ималъ голѣмо довѣрие въ него. Той винаги е четѣлъ съ голѣмо внимание писмата на Каница отъ България, писани въ интереса на българитѣ. А пъкъ наследникътъ му графъ Андраши толкова го почиталъ, че съ радость изпълнявалъ молбитѣ на българитѣ, ако Каницъ посрѣдничилъ. По този начинъ Каницъ и Андраши, както казва Киселовъ, задължили вѣчната благодарность на България, като отървали отъ вжжето единъ голѣмъ бълга-ринъ. Киселовъ разправя, че когато турцитѣ, следъ Баташкитѣ кланета, затворили много българи, Каницъ, по молба на българитѣ, отишелъ при Андраши, който казалъ своята тежка дума въ полза на осѫденитѣ. Така единъ отъ най-първитѣ строители на културата на нова България, Христо Г. Дановъ, сѫщо билъ затворенъ и осѫденъ на смърть чрезъ обесване. По молбата на българитѣ Каницъ се обърналъ къмъ Андраши, който чрезъ австроунгарския посланикъ въ Цариградъ освободилъ Данова. За тая случка Киселовъ пише следното:
„Съ удоволствие си припомнямъ деня, когато добриятъ приятель Каницъ ми поднесе писмото на графа Андраши, съ което го сърадваше, че е могълъ да му бѫде полезенъ съ освобождението на неговото протеже (г-нъ Дановъ)”. [2]
Между книжата на Каницъ намѣрихъ споменатото писмо на Външното министерство (вж. притурката — Виена, 27 августъ 1876 година).
1. Г. В. Киселовъ, Фениксъ Каницъ. Псп. LXIII (1903), 466.
2. Киселовъ, пакъ тамъ 466.
— 81 —
Тия свои много ценни връзки Каницъ се стремилъ да използува не само въ интереса на единични лица, но и на цѣлия български народъ, когато пратеницитѣ на последния въ 1876 год. сѫ се били обърнали къмъ него.
Съ лъжливи съобщения турцитѣ сѫ искали да загладятъ лошото впечатление отъ жестокитѣ си кланета. Това принудило българския екзархъ и водачитѣ на българската колония въ Цариградъ да изпратятъ въ Европа свои представители, които да осведомятъ официалнитѣ кръгове върху истинското положение въ България. Представителитѣ, Драганъ Цанковъ и Марко Балабановъ, сѫ искали да започнатъ работата си въ Англия, гдето опозицията, на чело съ Гладстонъ, била приятелски настроена къмъ българската кауза.
Презъ време на пѫтуването си тѣ посетили Каница въ Виена, до когото били „препоръчани”. За тая среща Балабановъ пише следното:
„Както е извѣстно, Каницъ е авторътъ на цѣнното, най-вече въ онова врѣме, съчинение „Дунавска България” (Donau-Bulgarien). Каницъ, засветенъ и той до нѣйдѣ въ нашата мисия, ни прие лъскаво като доброжелатель на добрѣ познатия нему български народъ. Въ дългия ни съ него разговоръ той изказа мнѣние, че трѣба да се търси и иска възможното, и че въ всѣки случай необходимо е да се опрѣдѣлятъ точно исканията на народа, а главно, да се опрѣдѣлятъ тъй също и границитѣ на българската земя, защото този въпросъ щѣлъ безъ друго да се подигне, а той билъ отъ най-многосложнитѣ, най-мъчнитѣ и най-трънливитѣ. Съ Каница, починалъ сега на скоро и той, ние имахме послѣ и други свиждания, и азъ ще имамъ случай да спомена нѣщо за него и по-нататъкъ.” [1]
И така, представителитѣ смѣтали за нуждно да се посъветватъ съ Каница върху предстойната имъ мисия. Каницъ веднага схваналъ най-трудната часть на въпроса. Действително, ние знаемъ по-късно какви нещастия причини обстоятелството, че въ мирния договоръ не бѣха опредѣлени правилно границитѣ на България. Каницъ съ
1. Марко Д. Балабановъ, Страница отъ политическото ни възраждане. София 1904, 106.
— 82 —
добри съвети упѫтилъ делегатитѣ, които не били достатъчно опитни за такива преговори. Отъ цитираното се вижда, че той имъ е обяснилъ, какво съвсемъ не е достатъчно само да се оплакватъ зарадъ страданията на българския народъ, да разправятъ само за жестокоститѣ на турцитѣ, понеже следъ това навсѫде ще ги питатъ, какво споредъ тѣхното мнение трѣбва да се направи, т. е. тѣ ще трѣбва предварително да опредѣлятъ, какво желаятъ.
За доказателство, че тѣ действително сѫ получили отъ него тоя съветъ, се вижда, освенъ отъ цитиранитѣ думи на Балабанова, още и отъ едно писмо, писано отъ другия делегатъ, Драганъ Цанковъ. Следъ като тѣ напраздно чакали въ Виена да получатъ препоръчителни писма, Балабановъ заминалъ за Парижъ. Останалиятъ въ Виена Цанковъ съ отчаяние пише на Балабанова, че още не сѫ получили препорѫчiтелнитѣ писма. Следъ тая неприятна весть Драганъ Цанковъ му съобщилъ за утешение, че той не е прекаралъ напраздно времето си, защото често пѫти се срѣщалъ съ Каница, който му обещалъ да издействува за тѣхъ една аудиенция отъ министра на външнитѣ работи на Австро-Унгария.
Отъ продължението на това писмо научаваме, какъвъ е билъ предметътъ на тѣхнитѣ разговори: „Азъ мисля, че не вреди, ако продължавамъ прѣговоритѣ си съ Каница. Колкото за отивашето ни въ Лондра, азъ мисля, че се трѣбува да идемъ съ поположителни наставления, защото тамошното общо мнѣше не ще чака отъ насъ друго освѣнъ да му кажемъ положително онова, което трѣбува да ся направи за българитѣ.” [1]
Каницъ познаваше англичанитѣ и въобще западния човѣкъ. Той знаеше много добре, че следъ изслушване оплакванията, ако българскитѣ делегати не могатъ да опредѣлятъ точно, какво искатъ, и не могатъ да обосноватъ своитѣ искания, тѣ нѣма да иматъ никакъвъ успѣхъ. Той самъ всѣкога се е стремѣлъ да научи свѣта, че турскиятъ режимъ е прѣчка за икономическото засилване, а също и за увеличение на покупателната спо-собность на единъ много трудолюбивъ народъ, поради
1. Балабановъ, пакъ тамь 111—112.
— 83 —
което отъ стопанско гледище тоя режимъ е вреденъ за Европа. Това той често пѫти е писалъ въ книгитѣ и статиитѣ си, като е знаялъ много добре, че иначе може да възбуди само съжаление, а не нѣкакъвъ практически резултатъ. Така, въ цитираната статия, писана за българското въстание, той пише, че турцитѣ унищожаватъ стопанствата и селата на българитѣ, и така, поради кланетата, австрийската индустрия е загубила една отъ най-добритѣ си консумационни области.
Пѫтувайки отъ Италия за Германия, делегатитѣ пакъ сѫ се спрѣли въ Виена. Тѣ отново потърсили Каница и го помолили да ги препоръча въ Министерството на външнитѣ работи. Понеже графъ Андраши е билъ по това време въ Будапеща, Каницъ се обърналъ къмъ неговия замѣстникъ (баронъ Орци). Но делегатитѣ нѣмали време да дочакатъ резултата отъ посрѣдничеството на Каница, понеже бързали за Берлинъ. [1]
Трети пѫть, на 21 декемврий старъ стилъ, делегацията пристигнала въ Виена съ цель да завърши мисията си — да препоръча българския народъ предъ Монархията. „И още на другия день 22 декемврия 1876(3 януария 1877 г.), срѣда, ние бѣхме раничко при г. Каница.” Когато уговаряли съ възторжения приятель на българския народъ, тѣ се отказали отъ по-раншното си решение да искатъ направо съ писмо аудиенция отъ министра на външнитѣ работи Андраши. Вмѣсто това, тѣ помолили Каница да отиде самъ и съ своитѣ голѣми лични връзки да издействува аудиенцията. Действително, „нашиятъ приятель”, пише единиятъ отъ българскитѣ делегати, — Каницъ — още въ сѫщия день ходатайствува за това и съобщава на делегатитѣ, че Андраши ще ги приеме. Тѣ получаватъ съобщението на Министерството на външнитѣ работи да се явятъ на следния день на 12 часа при Андраши. [2]
За тая аудиенция единиятъ делегатъ, Марко Балабановъ, пише следното [3]:
1. Балабановъ, пакъ тамъ 342—343.
2. Балабановъ, пакъ тамъ 406.
3. Балабановъ, пакъ тамъ 406—412.
— 84 —
„Тъкмо часа на 12 ние бѣхме въ министерството на иностраннитѣ дѣла. Слѣдъ 4—5 минути единъ милъ господинъ ни въведе въ единъ салонъ, дѣто се намѣрихме прѣдъ единъ мѫжъ срѣдня възрасть, ръсть едва ли малко пó-висока отъ срѣдня, сухичъкъ, но съ жива физиономия. Той бѣше графъ Андраши, родомъ маджарецъ, едно врѣме непримиримъ противникъ на Австрия, и даже осѫденъ, та за това и дълго врѣме емигрантъ, а сега водитель на иностранната политика на Австро-Венгрия”. Следъ като Балабановъ изложилъ цельта на мисията имъ, Андраши му отговорилъ: „Имате право да разчитвате така върху австро-венгерското правителство ... Менѣ ми е твърдѣ добрѣ извѣстно положението на вашия народъ, и азъ всѣкога съмъ билъ на мнѣние, че, въ интереса на самия миръ и редъ въ Балканския полуостровъ, неговото положение трѣба безъ друго да се подобри, и това толкозъ пó-много, че споредъ доставянитѣ ни свѣдѣния, той вече се развива отъ день на день повече и заслужва пò-голѣмо внимание отъ наша страна. Азъ съмъ билъ по вашитѣ страни, познавамъ отъ близу отечеството Ви, и все съмъ поддържалъ това мое мнѣние за него. При това азъ мога да Ви увѣря, че днешната политика на Австро-Венгрия не е вече оная политика, която прѣодоляваше въ нея другъ пѫть. Азъ поне, съ съгласието на моя августѣйшъ господарь, съмъ скѫсалъ всѣка връзка съ политиката на моитѣ прѣдшественици по отношение къмъ източния въпросъ, именно же къмъ народитѣ отъ Балканския полуостровъ, скѫсалъ съмъ съ политиката на покойния Метернихъ въ това отношение. Азъ съмъ за постепенното, но мирното въ всѣки случай развитие на народноститѣ въ тоя полуостровъ, въ участьта на които имате право да казвате, че ние се интересуваме. Именно пакъ за вашия народъ, азъ мога безъ забикалки да ви кажа, че правителството, въ което имамъ честь да служа на моя господарь, отъ нѣколко врѣме насамъ сериозно се занимава съ неговото положение и искренно залѣга да му помогне всѣчески за подобрение неговата участь.”
Тукъ графъ Андраши споменува, че билъ въ България. Наистина, презъ май на 1849 год. Андраши билъ пратенъ въ Цариградъ като посланикъ на революцион-
— 85 —
ното унгарско правителство. Дългото му пѫтуване отъ Видинъ до Варна и пребиваването му въ последния градъ му дали възможность да се запознае съ България. А горнитѣ думи на графъ Андраши действително отговарятъ на политиката му.
Не по-малко интересно е за насъ следното съобщение у Марко Балабановъ. Въ отговора Д. Цанковъ казва: „Позволете ни да поблагодаримъ тукъ както на благосклонностьта, показана отъ това правителство народу ни по черковния ни въпросъ, така и за добрината, която има да поиска, да приеме и да поддържа съ свои срѣдства въ училищата си нѣкои наши младежи.”
Въ разговора на българскитѣ делегати съ Андраши станало дума, че български младежи се учатъ въ Виена, издържани отъ Министерството. Инициаторъ и единствена причина за това билъ Каницъ. Именно, презъ време на пѫтешествията му самитѣ българи го молили да настани синоветѣ имъ въ Виена. Така, когато той посетилъ Трѣвна, прочутиятъ зографъ попъ Константинъ пита Каница, дали не е възможно единъ отъ неговитѣ синове да отиде да се учи въ Виена, гдето ще може да стане голѣмъ човѣкъ, защото въ България дори и въ Цариградъ нѣма подходни училища. — „Това не е толкова лесна работа, любезни ми свещенико, — отговорилъ му Каницъ, — но ще помисля”. Следъ това Каницъ дълго време размишлявалъ, какъ може да се осъществи полуобещанието, дадено на попъ Константинъ.
„Дълги години минаха докато направя това”, пише Каницъ. Действително, въ 1874 година той взелъ инициативата да се изпращатъ и издържатъ въ Виена български младежи. Той е билъ членъ въ управителния съветъ на Източния музей (Orientalisches Museum), който презъ същата година, по предложение на Каницъ, решилъ на свои разноски да издържа въ Виена нѣколко български младежи, за да получатъ педагогическо образование. Каницъ станалъ настойникъ на тия младежи. Петнадесеть българчета завършили по този начинъ своето образование, и България получила нѣколцина отлични граждани, между които сегашниятъ професоръ Ив. А. Георговъ, покойниятъ Ив. Д. Шишмановъ и др.
— 86 —
Въ второто издание на своето съчинение, като описва молбата на трѣвненския иконописецъ, Каницъ пише следното: „Отъ тогава, благодарение на Източния музей, двадесеть български младежи получаватъ подъ мое ръководство своето образование. (По-голѣмата часть се готвятъ за учители). Тѣ, вѣрвамъ, ще приложатъ полученитѣ си знания въ своето отечество, което много се нуждае отъ просвѣтени люде”. [1]
Безбройнитѣ писма на тия българчета, които намѣрихъ между книжата на Каница, свидетелствуватъ, че тѣ сѫ го почитали като тѣхенъ благодетель, че той се е грижилъ много за тѣхъ и съ бащинска любовь и търпение е работилъ за тѣхно добро. Неговиятъ приятель Георги Киселовъ пише: „Азъ мога да засвидетелствувамъ, че въ тия години Каницъ се е грижилъ като истински баща за тѣхното добро”. [2]
Единъ отъ онѣзи българи, които сѫ учили въ Виена подъ опекунството на Каница и отъ които намѣрихъ най-интересни писма, адресувани до него, е и известниятъ професоръ отъ Софийския университетъ г. Иванъ Георговъ, съ когото съмъ и говорилъ за Каница. Той споменува за него съ голѣма признателность, като за много добъръ, но строгъ човѣкъ, който много често посещавалъ българитѣ въ вечернитѣ часове, за да ги предпазва отр увлѣченията на голѣмия градъ.
Каницъ смѣталъ, че е отъ голѣмо значение българитѣ да участвуватъ въ свѣтовнитѣ изложби съ колкото се може повече произведения. Той е искалъ българитѣ да спечелятъ почить въ чужбина и така да оправдаятъ изказанитѣ въ трудоветѣ му голѣми хвалби за българската индустрия. Той споменува на много мѣста, че отъ разнитѣ краища ни България сѫ били изпратени разни произведения въ Виенската изложба.
Единъ турски мюдиръ, голѣмъ шегаджия, за когото Каницъ казва, че не е лесно да се намѣри такъвъ майчинъ синъ, който да има по-смѣли идеи отъ тия на нашия приятель хаджи Мустафа, пита Каница: „Е, какво да из-
1. Kanitz, Donau-Bulgarien, 2 изд., II, 261. Срв. първото изд., II, 121.
2. Киселовъ, пакъ тамъ 466.
— 87 —
пратя следната година отъ моята околия за твоята изложба въ Виена? Дали български свини? — Впрочемъ, сѣтихъ се... ще изпратя единъ катунъ цигани, които ще откраднатъ копчетата отъ дрехитѣ на людетѣ, безъ нѣкой да ги забележи. Това сигурно ще направи голѣмо ефектъ”. При тия думи турчинътъ така силно се тресѣше отъ смѣхъ, че и азъ трѣбваше да се смѣя заедно съ него”. [1] Това обаче е било само шега. Въ сѫщность, отъ околията си Мустафа мюдиръ въ 1873 година изпратилъ на изложбата въ Виена не цигани крадци, но разкошни мостри отъ коприни.
Каницъ много препорѫчвалъ търговскитѣ връзки съ България. За тая цель той обширно описва двуседмичния Ескиджумайски панаиръ; дори съ една статия съобщава на чуждитѣ търговци, че пѫтищата сѫ много удобни, и изброява стокитѣ, които се търсятъ тамъ. Подъ влиянието на тая статия голѣма група чужди търговци отишли на панаира въ Ески-Джумая, придружени отъ чиновницитѣ на Австроунгарското генерално консулство.
Голѣмата дейность на Каница презъ 1875/76 година по българския въпросъ сѫ направили името му известно по цѣлия свѣтъ. Официалнитѣ и неофициални срѣди сѫ го смѣтали за пръвъ специалистъ въ това отношение. Той има неоценима заслуга и за това, че можа не само да събуди интересъ къмъ българския въпросъ, но и да го постави въ правилно освѣтление. Каницъ толкова добре го познавалъ, че всѣкога предварително виждалъ събитията. Той знае и известява на свѣта, че този много цененъ народъ не може да остане повече подъ турско робство и че турската адиинистрация не е способна да го рѫководи.
1. Donau-Bulgarien III, 238.