I. ПЪРВА ЧАСТЬ
3. Пѫтувания въ България
3. Ролята на Каницъ въ български въпросъ. Трудностите презъ неговитъ пѫтувания
Още съ първото си стѫпване на българска земя Каницъ напълно схваналъ положението. Тъкмо презъ тая година писъцитѣ на раята достигнали до ушитѣ на султана. Абдулъ Меджидъ изпратилъ великия си везиръ да разследва причинитѣ за оплакванията на народа, като осѫди всички виновни безъ разлика на положение. Хиляди и хиляди български селяни сѫ се стичали отъ селата въ градоветѣ, за да се оплачатъ на великия везиръ. Каницъ видѣлъ, какво е настроението въ Нишъ. Великиятъ везиръ, преди да пристигне, изпратилъ Сюлейманъ бей да извърши предварителна анкета. Каницъ разговарялъ дълго време съ възпитания въ Запада Сюлейманъ бей [2].
Движението, което възбуди силно българитѣ въ цѣлата страна, дало възможность на Каницъ да разбере, че „1860 год. има такова значение за българитѣ, както много бурната 1848 год. — за европейскитѣ народи. Вълненията, които по това време разтърсиха европейскитѣ държави, почти не засегнаха прогнилата държавна машина на европейска Турция. Тѣ не можеха да минатъ
2. Kanitz, Donau-Bulgarien I, 104.
— 52 —
презъ границата ѝ, и затова въ 1860 година избухнаха изведнажъ по цѣлата страна” [1].
Действително, по това време всичко кипѣло. Страданията и отчаянието на българския народъ избликнали по най-импозантенъ начинъ и намѣрили своя изразъ въ масовитѣ оплаквания.
Сѫщо и българската интелигенция, начело съ дейния организаторъ на освободителното движение, започва по това време по-енергична революционна дейность. Раковски, този чудно активенъ въ преследване своитѣ идеални цели борецъ, този голѣмъ организаторъ и истински водачъ на народното движение, създава постоянно отговарящи на положението нови групировки и концепции, организира една политическа сила отъ сръбски, ромънски, руски и български емиграции. Акцията на Раковски и въ самата страна била много добре подготвена. Самъ нѣкогашенъ водачъ на хайдути, той прави отъ тѣхъ борци за българската свобода.
Нѣмаме за задача да изнасяме познати факти, но искаме да подчертаемъ безспорнитѣ успѣхи, които имаше дейностьта на Раковски. Неговитѣ планове пропаднаха, но резултатитѣ останаха. Когато бѣлградскиятъ му отлично скроенъ планъ се провали, емиграцията продължи своята дейность. Вмѣсто въ Бѣлградъ, центрътъ на движението се премѣсти въ Букурещъ. Комитетътъ въ последния градъ, вестницитѣ, брошуритѣ и книгитѣ на Раковски и на другитѣ дейци подготвяха народа за освободителната борба. Цѣлата българска интелигенция бѣ впрегната въ работа и подхранваше надеждитѣ на народа.
На такива събития е билъ свидетель нашиятъ пѫтешественикъ въ 1860 година, когато посетилъ България. Презъ 1862 година той идва повторно, а презъ 1864 година предприема своето голѣмо пѫтешествие изъ България. До тая година той печатилъ по разнитѣ вестници и списания само рисунки и статийки за България, а презъ 1864 година издалъ вече и първата своя по-сериозна студия подъ насловъ: „Български отломки” [2].
1. Пакъ тамъ I, 148.
2. Oesterrechische Revue 1864, VI. Bd., 190-212; VII. Bd., 216-238.
— 53 —
На 18 юний 1866 година Каницъ прочелъ въ Виенската академия на наукитѣ своята ценна студия „Пътуване въ южна Сърбия и северна България”, която е била издадена отъ Академията презъ 1868 год. [1]
Отъ този трудъ за пръвъ пѫть проличава, че Каницъ, така да се каже, е искалъ да внуши на Европа, че тя е длъжна да подпомогне живѣещитѣ подъ турско робство народи. Той познаваше добре Европа и знаеше, че, ако пише, какво нейното сърдце трѣбва да бѫде затрогнато отъ нещастието на тия народи, ще се пролѣятъ много съчувствени сълзи, ще съ събератъ помощи, а евентуално ще бъдатъ изпратени и комисии, но все пакъ сериозенъ и продължителенъ интересъ не може да се очаква. Затова той се стремѣлъ да накара Европа да разбере, че въ нейнъ собственъ интересъ е да подпомогне балканскитѣ народи. Въ предговора на своята издадена отъ Виенската академия студия той казва, че Австрия има многомилионни доходи отъ износа на индустриални произведения въ Балканитѣ, а тоя доходъ би се увеличилъ до огромни размѣри, ако австрийцитѣ биха опознали тия народи и биха увеличили консумативната имъ способность. Заради тоя твърде важенъ свой интересъ заслужава Австрия да използува голѣмото си влияние предъ Високата порта, та да издигне духовно и материално раята чрезъ училища, построяване плетища, регулиране рѣки и пр. Въ тая посока, казва Каницъ, сега вече се забелязва повече предприемчивость срѣдъ австрийскитѣ фактори, отколкото по-рано; тя намѣри своя изразъ въ щедростьта, съ която Францъ Йосифъ I подгомогна неговото балканско пѫтешествие презъ 1864 год. съ 1200 флоринта, а въ 1868 год. пѫтуването му въ България съ 2500 флоринта, Също и въ 1870 г. Каницъ прави изучвания по „Височайши нареждания”. Въ същата година излѣзла отъ печатъ книгата му „Катехизисъ на орнаментиката”, която отъ тогава до днесъ е издадена седемь пѫти.
Въ същата 1870 год., съ съдействието на Каница, се основало въ Виена Антропологическото дружество. Още въ учредителното събрание на последното Каницъ билъ
1. Denkschr. Akad. Wien. Phil.-hist. Cl. XVII (1858): Reise in Süd-Serbien und Nord-Bulgarien.
— 54 —
избранъ за уредникъ на музея. Каницъ и тукъ искалъ и успѣлъ да възбуди интереса на членоветѣ на дружеството къмъ българския въпросъ. На 26 априлъ той държалъ една сказка на тема: „Владѣещата раса на турцитѣ въ нашитѣ етнографски карти”. Тая сказка била публикувана въ първия томъ на дружественитѣ известия. [1] Тази малка статия е била особено важна, понеже въпросътъ е билъ отъ голѣмъ интересъ за ученитѣ и за политицитѣ. Въ нея Каницъ изнася, че въ етнографическата карта на неговиятъ близъкъ и твърде почитанъ отъ него приятель Лежанъ има грѣшки, а турската статистика е лъжлива. Понеже турцитѣ нѣмали систематични преброявания на населението, за народноститѣ въ Турската империя могло да се говори само съ известни вѣроятности. Само едно е сигурно, заявява Каницъ, че турскиятъ елементъ въ европейска Турция е малоброенъ и се намира въ упадъкъ. И не само по численость турскиятъ елементъ е много по-малъкъ отъ българския, но и въ стопанско отношение българитѣ се развиватъ много по-добре. Дори турскитѣ имоти въ България единъ по единъ минаватъ въ рѫцетѣ на поробенитѣ българи. До колко погрѣшна е тезата на туркофилитѣ, които подържатъ, че европейска Турция е населена въ по-голѣмата си часть отъ османлии, би могло да се установи, само ако Великитѣ сили биха настояли предъ Турция да направи едно сериозно преброяване.
Отъ 1864 год. насамъ главниятъ обектъ на неговитѣ пѫтувания е България. За ценнитѣ му проучвания говорятъ многобройнитѣ му статии. Освенъ горепоменатитѣ научни студии и други много сериозни дописки въ вестницитѣ, ще споменемъ още следнитѣ: Етнографскитѣ условия въ северозападния български ѫгълъ; [2] Пътуване изъ българскитѣ области между Дунава, Тимокъ и Св. Никола-Балканъ — презъ лѣтото на 1874 година; [3] Пѫтуване изъ срѣдна България презъ лѣтото на 1874 год.; [4] Търново — старобългарски царски градъ [5].
1. Mitth. d. anthrop. Gesellschaft. Wien I (1871), 60—63: Die herrschende Race der Türkei auf unseren ethnographischen Karten.
2. Mitth. d. anthrop. Gesellschaft.
3. Mitth. d. k. u. k. geogr. Gesellsch. Wien XV (1873), 61—72, 105—112.
4. Пакъ тамъ XVII (1874), 71—73.
5. Ausland XLV11 (1874), 570—575.
— 55 —
Презъ следната 1875 година Каницъ издава събранитѣ си съчинения.
*
Пътешествията на Каницъ изъ България сѫ били свързани съ по-голѣми мѫчнотии, отколкото тия въ Сърбия. За тогавашното време това е било твърде естествено, като се има предъ видъ, че поробената отъ турцитѣ България по културнитѣ си условия е принадлежала само по име къмъ Европа. Пътуването изъ тая страна е било съпроводено съ много повече неудобства, отколкото напр. въ Египетъ, и Каницъ съ право уподобява пѫтешествията си като такива между тюркменитѣ.
За пѫтуванията си въ България той е ималъ нужда преди всичко отъ препоръчителни писма. Той е знаялъ това отъ опитъ, понеже презъ 1860 година е ималъ голѣми неприятности въ Зворникъ съ турскитѣ власти. Турцитѣ виждали въ лицето на всѣки чужденецъ пѫтешественикъ — шпионинъ, и по всѣкакъвъ начинъ му прѣчили на работата. Затова Каницъ всѣкога предварително се запасявалъ чрезъ австроунгарския посланикъ съ специаленъ султански ферманъ, който — както се изразява той — съ калиграфията си правилъ честь на турцитѣ. Съ това срѣдство Каницъ побеждавалъ противодействието на мѣстнитѣ турски власти. [1] Ферманътъ му спечелвалъ навсъде голѣмо уважение, като паспортнитѣ и митнически чиновници съ поклони му давали пѫть, дори и самитѣ паши го приемали съ нуждното почитание.
Съ пристигането си въ центра на нѣкой окръгъ, той преди всичко правѣлъ визита на управителя-паша. Ферманътъ винаги му отварялъ пѫть, пашитѣ го посрѣщали съ тържествени церемонии и го черпили съ познатата източна учтивость, като му издавали едно буюрулду, което заповѣдва на всички чиновници да уважаватъ цариградския ферманъ.
Но учтивостьта и услужливостьта на турскитѣ паши продължавала само дотогава, докогато нѣкому не идвало на умъ да го наклевети. Понеже всички чужденци били третирани като шпиони, естествено и Каницъ е ималъ
1. Каnitz, Donau-Bulgarien II, 13.
— 56 —
много неприятности. Когато за пръвъ пѫть въ 1860 година дошелъ въ Нишъ, тъкмо по времето, когато българитѣ представявали своитѣ оплаквания на султанския пратеникъ, мѣстнитѣ турски власти гледали на него съ такова лошо и подозрително око, че той просто нѣмалъ възможность да работи. [1] Въ 1864 година той отива наново тамъ, снабденъ съ султански ферманъ [2], и едвамъ тогава можалъ да се отдаде спокойно на своитѣ изследвания. Той успѣлъ да открие стария римски градъ Наиссусъ. Но когато на 17 октомврий 1870 година пристигналъ пакъ въ Нишъ съ цель да продължи изучванията си, турскитѣ власти му правили такива прѣчки, че той се принудилъ да напустне града. Именно Пиротскиятъ мюдюръ, като научилъ, че Каницъ билъ направилъ топографически снимки въ околноститѣ на Пиротъ, телеграфически уведомилъ Нишкия паша, че Каницъ е опасенъ човѣкъ за държавата. Турскитѣ заптиета го арестували, началникътъ го обискиралъ и му взелъ всичкитѣ книги и бележки, следъ което го закаралъ при Абдурахманъ паша, който му забранилъ да работи въ Нишъ. [3]
Въпрѣки всичко това, той все пакъ се ползувалъ отъ съдействието на турцитѣ, които му давали по едно заптие да му бѫде водачъ изъ околностьта. Членоветѣ на малката му експедиция били трима: нашиятъ пѫтешественикъ, драгоманинътъ му и заптието. Драгоманинътъ, казва Каницъ, е необходимъ за пѫтуванията изъ балканскитѣ страни, дори и тогава, когато човѣкъ знае главния говоримъ езикъ на народа, защото на нѣкои мѣста, освенъ българското население, живѣятъ и турци, а въ градоветѣ, освенъ тѣхъ, има още и гърци, арменци и цинцари. Каницъ е ималъ постояненъ преводачъ, който, освенъ сръбски и български, знаялъ турски и ромънски езикъ. [4] Самиятъ Каницъ говорѣлъ единъ смѣсенъ сръбско-български езикъ.
Още въ началото на своето пѫтуване Каницъ е трѣбвало да разбере, че, ако се нуждае отъ нѣкое
1. Kanitz, Donau-Bulgarien I, 153.
2. Пакъ тамъ I, 154.
3. Пакъ тамъ I, 158—159.
4. Пакъ тамъ I, 278.
— 57 —
удобство, едва ли ще му помогнатъ много ферманътъ и буюрулдуто. Той пѫтувалъ обикновено на конь и, когато искалъ да си наеме, винаги е ималъ нещастието да получава много слаби коне, които постоянно спирали, понеже не могли да издържатъ товара си. А когато, уморенъ отъ язденето на такива изтощени коне, той спиралъ въ нѣкое турско село и искалъ да наеме другъ конь, „благородниятъ меджли” почвалъ да брои на пръсти, кой отъ селянитѣ ималъ конь, и размишлявалъ до вечерьта, чий конь да даде. Като губилъ много време за тия работи, Каницъ се заклелъ, че вече нѣма да плтува изъ Турция съ другъ конь, освенъ съ собственъ.
Лишения и опасности го придружавали навсѣкѫде. Въ тоя анатемосанъ кѫтъ на Европа той пѫтувалъ като въ пустинята. За щастие, той свикналъ да намалява много отъ своитѣ претенции, принуденъ отъ лошитѣ условия на работа. Той самъ казва за себе си, че билъ живѣлъ като войникъ на война и ималъ съ себе си много малко багажъ, за да не тежи на конетѣ по лошитѣ пѫтища.
Главнитѣ шосета били много лоши. Каницъ разправя, че когато въ 1860 год. запиталъ Видинския паша Сюлейманъ, какъвъ е Бѣлоградчишкия пѫть, пашата си показалъ дланьта, съ което искалъ да каже, че пѫтьтъ е съвършено равенъ. Въ сѫщность обаче пѫтьтъ билъ толкова лошъ, че колата му се строшили въ една изровена локва. [1] Често пѫти той билъ принуденъ да ходи изъ малкитѣ селски пѫтища и не веднажъ се изгубвалъ изъ тѣхъ.
Понѣкога пѫтищата били крайно несигурни. Така презъ юлий 1862 год., пристигайки въ Видинъ, той попадналъ въ най-смутнитѣ дни. Българскитѣ бунтовници били господари на пѫтя Търново—Габрово—Казанлъкъ. [2] Но плетищата били несигурни и тогава, когато нѣмало бунтове, понеже имало много разбойници. Напълно естествено било, презъ многобройнитѣ си пѫтувания Каницъ да се срещне и съ разбойници. Ето едно негово интересно описание на една такава среща:
1. Пакъ тамъ III, 310.
2. Пакъ тамъ I, 256—258.
— 58 —
„Първи френскитѣ пѫтешественици създадоха лошо име на Дели-ормана (Луда-гора). По тѣхното описания, неговитѣ жители били обикновени турски разбойници. Мои познати много пѫти ме придумваха да не пѫътувамъ въ тая область, но това не бѣше достатъчно убедително за мене да не правя точно обратното, защото, при пълната деморализация на турската администрация, изобщо где ли можеше човѣкъ да намѣри въ Турция пълна сигурность? Дали въ Тракийската равнина, въ Босна или въ Албания? Въ планинитѣ и по-високитѣ пѫтища най-малко.
При все че мосю Сенъ-Клеръ много привлѣкателно описва турския балканъ-челеби, азъ не пожелахъ да имамъ честьта лично да се запозная съ него презъ време на моитѣ балкански проучвания. Но моитѣ проучвания на Дели-ормана не биха били пълни, ако бихъ познавалъ тази не особено приятна за пѫтешественика страна въ Турция само по слухове и описания на дребни случки. За успокоение на читателитѣ, които ми симпатизиратъ, трѣбва предварително да кажа, че по-долу описаната ми среща съ единъ отъ страшнитѣ господари на горитѣ завърши най-благополучно, дори академично.
Веднага следъ преминаването на водораздѣла, когато слизахме по северния склонъ на Дели-ормана, срещу Мурадаларъ, отъ дѣсно на пропастьта, неочаквано забелязахме нѣкакво движение. Моето заптие бѣше преминало вече това опасно мѣсто, но, когато азъ стигнахъ тамъ, отъ храститѣ бързо изкочи единъ турчинъ, извика високо „дуръ!” и ми препрѣчи пѫтя. Въ същата минута той опрѣ сребърноблестещото дуло на револвера въ гърдитѣ ми.
— Дуръ, ефендъмъ, къде отивашъ? Дай си паритѣ и следъ това можешъ да продължишъ пѫтя си.
Положението ми не бѣше много приятно. Азъ бѣхъ напълно въ ръцетѣ на разбойника. Само едно мръдване отъ моя страна и револверътъ му щѣше да реши съдбата ми. Освенъ това, азъ бѣхъ съвсемъ самъ. Моето заптие изчезна, а моятъ драгоманъ, при все че отдавна бѣхме подготвени за една подобна среща, до такава степень изгуби присѫтствието на духа, че гласътъ му се схвана.
— 59 —
Впрочемъ, азъ самъ отговорихъ на това необикновено поздравление отъ страна на челебията, като му казахъ, че пѫтувамъ за Силистра, че съмъ атешъ-араба-иншениръ (желѣзопѫтенъ инженеръ) и пѫтувамъ по искането на валията. За доказателство на това показахъ му моитѣ документи и фермана. Съ авторитетно „пеки” моятъ нападатель отдръпна револвера си. Тогава моятъ драгоманъ доби толкова смѣлость, че му каза следното:
— Челеби, не ни обременявайте повече. Моятъ господарь е „башъ” инженеръ на падишаха, и не би било за твое добро, ако му попрѣчишъ на работата.
Господарьтъ на горитѣ му подхвърли една презрителна бележка и учтиво ме попита, по кой пѫть ще мине „демиръ-йолъ”. Азъ посочихъ на слуки едно какво да е направление. Тогава този атлетъ отскочи на друга страната и съ поздрава „йолъ хаиръ олсунъ” изчезна въ тъмната дѫбова гора.
Разбойникътъ-джентлеменъ, този великолепенъ конникъ съ огненочервена кърпа на главата, притежаваше много хубавъ профилъ. Чертитѣ на лицето му при други условия биха възбудили у мене много по-голѣмо довѣрие, отколкото чертитѣ на много отъ заптиетата, дадени за запазване сигурностьта ми. Той бѣ истински типъ на така нареченитѣ „балканъ-челеби”, точно такъвъ, какъвто го рисува Сенъ-Клеръ — именно човѣкъ, въ когото не отсѫтствуваше рицарското чувство. Все пакъ, ако бѣхъ мръдналъ само, той най-хладнокръвно щѣше да изпраздни револвера си въ гърдитѣ ми. „Ако те спре и имашъ орѫжие,— казва Сенъ-Клеръ, — убий го, ако можешъ. Ако стреляшъ лошо, загубенъ си.” — „По никой начинъ да не разчиташъ на пазителитѣ си турци”, мога да допълня азъ. Мустафа чаушъ бенъ Османъ, моето заптие-суарие, въпрѣки че бѣ чулъ шумния ни разговоръ съ разбойника и знаеше за какво става дума, най-спокойно чакаше на края на прохода, за да види, дали ще излѣза живъ. Упрѣкнахъ го за страхливото му държане, но той невъзмутиво ми отговори, че трѣбвало да се държи далечъ отъ мене, защото иначе моятъ животъ би билъ застрашенъ. Когато се поуспокоихъ малко, азъ се убедихъ, и самъ почнахъ да вѣрвамъ, че постѫпката на чауша бѣше, може би, най-умѣстна.
— 60 —
Отъ мухтара на близкото турско село Мурадаларъ научихъ, че съмъ ималъ работа съ прочутия Али-пехливанъ, който седмици наредъ прави несигурни пѫтищата на Дели-ормана, безъ нѣкой да смѣе да му се противопостави.” [1] —
Много по-сериозни последици е имала една друга опасность, на която се натъкналъ Каницъ въ Добруджа, а именно маларията. Презъ цѣлия си животъ той не страдалъ толкова, колкото презъ времето, когато, воденъ отъ своята страсть къмъ научни изследвания, той трѣбвало да броди изъ обширнитѣ добруджански блата. Болестьта го заловила край блатата около Силистра. Искали да го изцѣрятъ съ шише люта ракия, която той изпилъ „героически”, безъ обаче да получи желаната помощь отъ нея. Но хининътъ веднага го издигналъ на крака, следъ което той се решилъ да продължава пѫтя си изъ мѣста, гдето нѣмало никакъвъ лѣкарь, нито удобно мѣсто за почивка. Вследствие на това по пѫтя, срѣдъ най-дивитѣ области, маларията го повалила наново. Въ село Аккадънларъ той лежалъ въ безсъзнание. Треската продължила 8 дена, следъ което, боленъ и съвсемъ изтощенъ, той билъ принуденъ да се върне въ Силистра. Селянитѣ го пренесли съ двуколка, която разтърсила и мозъка му. Когато изъ пѫтя слушалъ тѫжнитѣ монотонни пѣсни на турскитѣ колари, нему се сторило, че пѣятъ погребалната му пѣсень. Болестьта взела такива размѣри, че той билъ принуденъ да се върне въ Виена.
Цѣла година болестьта го направила неспособенъ за работа. Две години преди това (1870 год.) тя бѣ отнела живота на близкия му старъ приятель, консула Лежанъ, комуто се дължи първата етнографска карта на европейска Турция. Следъ продължително страдание, презъ 1874 год., положението на Каница се подобрило, и той добилъ възможность да продължи своитѣ изследвания.
*
До тукъ имахме случая да говоримъ само за една неприятна случка — за срѣщата на единъ разбойникъ,— която, за щастие, не е имала никакви лоши последици,
1. Kanitz, Donau-Bulgarien III, 243—246.
— 61 —
а сѫщо и за болестьта, която го направила две години неработоспособенъ. Това показва, че Каницъ понѣкога се е билъ подхвърлялъ на сериозни опасности, които нѣколкократно застрашавали живота му. Но азъ адмирирамъ европееца Каницъ много повече, за гдето той хиляди пѫти се отказваше отъ всички удобства само и само да може да завърши своитѣ ценни проучвания. Днесъ, 60—70 години по-късно, когато непобедимото желание за животъ на единъ трудолюбивъ народъ и неизчерпаемата енергия на единъ великъ владетель, какъвто бѣше царь Фердинандъ, направиха България културна страна, днесъ, когато отлични пѫтища, желѣзници, автомобили и други превозни срѣдства кръстосватъ страната, все пакъ въ много случаи човѣкъ трѣбва да се откаже отъ най-елементарнитѣ си нужди, ако иска да прави проучвания въ нѣкой затънтенъ кѫтъ на България. И днесъ по ония краища, гдето нѣкога е билъ Каницъ, нуждна е най-голѣма издръжливость и изоставяне всѣкакви претенции, ако човѣкъ би искалъ да прекара тамъ нѣколко месеца.
По-миналата година презъ лѣтото правихъ разкопки въ една мѣстность (Мумджиларъ), гдето нѣмаше вода, храната се получаваше трудно, а спането бѣше почти невъзможно, поради хилядитѣ насѣкоми, които пълзѣха отъ всички страни. Най-голѣмата ми мечта тамъ бѣше да имамъ едно удобно легло и човѣшка храна. Тя се осъществи въ третия месецъ, когато селскиятъ учитель ме съжали и прибра въ квартирата си. Презъ тия безсънни нощи имахъ достатъчно време да размишлявамъ за далечъ по-тежкитѣ пѫтувания на Каница. Тогава се научихъ да го адмирирамъ и решихъ да напиша тая книга.
Да си представимъ за минута ония грозни жилища, въ които е спалъ Каницъ. Да си представимъ турскитѣ мюсафирлици, въ които пѫтникътъ трѣбва да спи заедно съ конетѣ си, ако не иска да ги остави на открито. Въ тия заведения човѣкъ е можелъ да бѫде задоволенъ, само ако изостави всичкитѣ си претенции, както това е правилъ Каницъ. И „хотелитѣ” (хановетѣ) на българскитѣ селища, при все че сѫ били по-добри отъ тия въ турскитѣ села, все пакъ не сѫ били лишени отъ цѣли легиони бълхи и дървеници. Четири голи стени
— 62 —
безъ каквато и да е било мобелировка, а особено безъ креватъ. Когато Каницъ пристигалъ въ мюсафирлика или хана, поставялъ багажа си на земята, взималъ отъ двора голѣма хватка сѣно, съ което приготвялъ своето легло. Отъ умора той скоро заспивалъ върху него.
„Щомъ като отвикнахъ отъ всѣкакъвъ конфортъ — пише Каницъ, — пълната голота на малкото заведение не ми правѣше никакво впечатление, както и облепенитѣ съ хартии прозорци, чиито отвори даваха свободенъ достѫпъ на студения нощенъ въздухъ. Безъ да ме смущава и близкото съседство на обора, азъ бърже изпадахъ въ царството на безсъзнанието”.
На нѣкои мѣста Каницъ е билъ приеманъ не особено любезно. Веднажъ дъждътъ го принудилъ да потърси подслонъ въ една кѫща въ село Дрѣново. Семейството, у което го настанили, го приело крайно недоброжелателно. Особено били възмутени женитѣ. Тогава той употрѣбилъ едно много добро, изпитано отъ самия него срѣдство: раздалъ нѣколко пястра — гроша — на децата и далъ пари предварително за ечемикъ. Следъ това всичко било вече напълно спокойно. „Не така лесно обаче можахъ, па дори съвсемъ не можахъ да победя конскитѣ мухи и другитѣ черни инквизиторски духове, които, заедно съ лая на селскитѣ кучета, правѣха спането невъзможно. Прехвалената трева, по произходъ отъ страната на „царя на царетѣ”, не указа своето въздействие. А когато и ужасната миризма на горящия торфъ влизаше въ малката стаичка презъ дупкитѣ на книжнитѣ прозорци, азъ се принудихъ да стана рано сутриньта, оседлахъ конетѣ и, като ругаехъ на ума си, се заклехъ да не се връщамъ никога въ това негостоприемно село.” [1]
При такива условия, естествено, най-голѣмото щастие е човѣкъ да има познати, у които може да се намѣри чиста стая. Каницъ имаше такива познати и често отсѣдаше у тѣхъ Учтивостьта обаче не му позволяваше да бѫде всѣкога въ тежесть на тия люде. Но нѣкой пѫть той трѣбваше скѫпо да плаща за учтивостьта си. Така единъ день късно вечерьта Каницъ пристига въ Горна-Орѣховица. Като добре възпитанъ човѣкъ, той не искалъ
1. Kanitz, Donau-Bulgarien II, 151.
— 63 —
да смущава тамошнитѣ си познати въ такива късни часове. Затова отишелъ да пренощува въ хана. Легналъ и поискалъ да заспи. Въ стаята, която се намирала точно подъ неговата, пияни младежи вдигали шумъ. Около леглото му стотици мишки и плъхове сновѣли насамъ-нататъкъ. Тѣ не се задоволили да изядатъ остатъцитѣ отъ храната му, но се покатерили и по юргана на нашия пѫтешественикъ. Тъй щото не му оставало нищо друго, освенъ — „притиснатъ отъ опасностьта, да опраздни терена”. Той излиза подъ чардака, гдето лѣга да спи. Тамъ обаче хъркането на неговитѣ люде осуетило желанието му да се пренесе въ царството на съна. Но когато умората все пакъ надделѣла, и той задремалъ, тогава започналъ конкурсътъ, въ който участвували хиляди пѣтльови гърла, — това трѣбва човѣкъ самъ да чуе въ едно българско село, за да разбере, че то не допуска никакво спане.
Можемъ да си представимъ следъ всичко това, какво е искалъ да отговори Каницъ, когато на сутриньта, още призори, се явилъ ханджията и го смушкалъ съ въпроса: „Добре ли спа, момче?”
Горното описание на Каница е толкова весело, че то не ни позволява да мислимъ за сериозната страна на въпроса. Този човѣкъ, който постоянно се смѣе дори съ своитѣ неприятности, много леко може да ги опише. Това е истинскиятъ видъ на неговия приятенъ, непосрѣденъ и философски духъ, който му дава възможность не само така весело да опише своитѣ неприятни преживявания, но и веднага следъ такава уморителна нощь да бѫде въ състояние съ нѣколко чашки ароматично турско кафе да поправи съвсемъ настроението си. [1]
Други, съ описанията на голѣми опасности и неприятности, биха направили интересени своитѣ пѫтеписи. Каницъ обаче презира тоя стремежъ къмъ подобни ефекти. Самъ той казва: „Ако не споменавамъ толкова често, както това правятъ други пѫтешественици, неприятнитѣ случки и други трудности, които презъ време на моитѣ балкански пѫтувания почти всѣки день подлагаха на изпитание поведението ми, отъ това читательтъ не бива
1. Пакъ тамъ III, 34—35.
— 64 —
да заключава, че съмъ сполучилъ да ги избѣгна. Но, като зная много добре, че пѫтуването въ почти незасегнатитѣ отъ културата територии, не е разходка, азъ хладнокръвно търпѣхъ всички трудности и неприятни случки и въ повечето случаи ги отбелязвахъ само съ по една дума. Но не така постъпваше моята свита. Въ време на научни пѫтувания или война човѣкъ може да разбере най-лесно, колко интензивно влияе духовната сила на човѣка. Съзнанието, че човѣкъ жертвува себе си въ името на една могъща идея за науката или за родината, укрепва волята и заякчава мускулитѣ на човѣка. По-слабиятъ интелигентенъ човѣкъ става способенъ да издържи по-леко трудноститѣ и опасноститѣ отъ по-силнитѣ отъ него слуги. [1]
Каницъ е билъ непретенциозенъ, трудолюбивъ ратникъ на науката, който намиралъ въ всичко радость. Пътешественикътъ има много голѣма нужда да бѫде постоянно веселъ и да намира радости въ най-дребнитѣ нѣща. Той е благодаренъ за всичко. Ако не му е удобно вътре, той отива да спи вънъ. Ако храната не е добра, той мисли, че на друго мѣсто ще бѫде по-добра. И ако негде българката ханджийка съ печено пиле и други гостби го нахрани, ние почти чувствуваме задоволството на сития човѣкъ. Следъ обѣда той съ голѣмо удоволствие сърба хубавото турско кафе и пуши ароматния тютюнъ. Когато следъ дълго пѫтуване попадне на добъръ обѣдъ, той не може да не даде изразъ на своето задоволство. Веднажъ, като хвалѣше едно подобно мѣсто, той се извиняваше и молѣше да го не мислятъ за епикуреецъ, а да го взематъ за човѣкъ, който не обича да се отказва отъ хубавото.
Такъвъ приятенъ човѣкъ, доволенъ отъ всичко и възпитанъ въ отношенията си къмъ другитѣ, е билъ навсѣкъде обичанъ. Ако негде гостува за нѣколко дена, неговитѣ хазяи едва могатъ да се откъснатъ отъ него и по-късно всѣкога любезно го приематъ. Въ Търново съдържателката на хана „Бѣла Бона” (Каницъ пише: Bella Bona) съ сълзи на очи поставила на шапката на Каница цвѣтя и го изпроводила.
1. Пакъ тамъ II, 358—359.
— 65 —
Пътуването на Каница е било тежко не само физически. Да се добиватъ сведения е било сѫщо така много мѫчна работа. Турскитѣ заптиета почти нищо не могли да му кажатъ, а населението, въ зависимость отъ това, дали е било турско или българско, му отговаряло: „Кой знае?”, или „Кимъ билиръ?” Самитѣ турски чиновници, разбира се, не сѫ могли да му даватъ сериозни сведения.
Но българската интелигенция му е оказвала много ценно съдействие. Въ онова време, както видѣхме, тя се борѣше съ всички сили за освобождението на народа си. Така, естествено е, че всѣки интелигентенъ българинъ съ радость е помагалъ на Каница. Той съ благодарность приемалъ тѣхното съдействие и съ привлѣкателната си личность успѣвалъ да печели за свои лични приятели най-интелигентнитѣ българи въ посетенитѣ отъ него градове.
Въ Берковица, като приказвалъ съ ханджията, последниятъ го запозналъ съ двама младежи отъ Копривщица, двама братя: единиятъ — учитель въ Копривщица, а другиятъ — студентъ въ Цариградската военно-медицинска академия. Каницъ веднага използувалъ това запознанство за да получи отъ тѣхъ обширни данни за Копривщица и Срѣдна-гора. [1]
Каницъ разграничава много рѣзко некултурнитѣ турски чиновници по градоветѣ отъ по-културната българска интелигенция. Това особено проличало при пребиваването му въ гр. Ловечъ. Каймакаминътъ, който говорилъ само турски езикъ, единъ ефенди, който постоянно свивалъ цигари, не знаялъ да говори друго, освенъ за сѫдбата си, която го захвърлила въ тая неприятна страна, гдето постоянно мръзне — било 18 градуса Целзиеви на сѣнка — и всичкото му желание било да го премѣстятъ отъ тая постоянно бунтуваща се область въ Анадола. Каницъ, отъ човѣколюбиви чувства къмъ поданицитѣ на каймакамина, пожелалъ да бѫде изпълнено желанието му и си взелъ сбогомъ, безъ да научи нѣщо за мѣстнитѣ условия. Въ това време българскиятъ учитель Никола
1. Пакъ тамъ II, 354—355.
— 66 —
Ковачевъ и приятелитѣ му били много образовани люде и неуморно му помагали въ работата. Тѣзи учители, заедно съ по-буднитѣ ловчански свещеници, били създали силно национално движение и не веднажъ се противопоставяли на фанариотския владика. Каницъ споменува, че учительтъ Ковачевъ, — следъ владиката Иларионъ, който питаелъ фанариотски чувства, — самъ излѣзълъ предъ амвона и обяснилъ на българитѣ, какви сѫ интереситѣ на българския народъ. Чрезъ тия люде Каницъ се запозналъ отъ първа рѫка съ естеството на българо-гръцката черковна борба, както и съ стремежитѣ на революционеритѣ младобългари. Тѣзи образовани и патриотични люде му помагали съ всичкитѣ си сили.
Когато вече искалъ да си замине отъ Ловечъ, Ковачевъ го помолилъ да остане още единъ день, за да отпразднуватъ двойния праздникъ — Петровдень и чествуването на Каница. Последното станало въ кѫщата на Бенчо абаджи-майсторъ. Като видѣлъ забавнитѣ игри на ловчанскитѣ моми, Каницъ писалъ: „Мѫчно можехъ да се откъсна отъ приятната картина. Моятъ приятель Ковачевъ имаше право: тоя праздникъ бѣше удобенъ, за да забравя за малко тежкитѣ неприятности, свързани съ пѫтуването ми изъ турската територия”. [1]
Съвсемъ естествено е, че тази българска интелигенция е била всецѣло на разположение на Каница, понеже дейностьта му и статиитѣ, писани за България, напълно отговаряли на нейнитѣ цели. Презъ онова време българската емиграция, учащитѣ се въ чужбина български младежи и мѣстнитѣ интелигентни люде съ неописуемъ ентусиазъмъ работѣха за засилване съзнанието и стремежа на народа къмъ свобода, както и да обърнатъ вниманието на Западна Европа върху българския въпросъ.
За събуждането интереса и вниманието на Запада върху българския въпросъ никой нѣмаше толкова голѣма заслуга, колкото Каницъ. Българскитѣ родолюбци подготвиха революцията и можаха да убедятъ Запада, че българскиятъ народъ има основание да се оплаква, понеже турскиятъ яремъ е тежъкъ и непоносимъ. Ка-
1. Пакъ тамъ II, 148—150.
— 67 —
ницъ обаче успѣ да постави въпроса въ съвсемъ друго освѣтление, а именно, че при него тежестьта не е върху това, че народътъ страда и изнемогва подъ турския режимъ, а че той притежава много ценни качества. Той далъ на свѣта да разбере, че тука се касае не само за това, че трѣбва да бѫде подпомогнатъ единъ бедствуващъ народъ, но че е необходимо и полезно да се помогне на българския народъ, понеже е най-многобройниятъ, а което е още по-важно, най-ценниятъ народъ на Балканския полуостровъ, като единственъ земедѣлски и занаятчийски народъ на Балканитѣ. Този народъ притежава голѣми умствени заложби. Въ сравнение съ турцитѣ, българитѣ сѫ много трудолюбиви и способни. И ако лошата турска администрация не бѣше имъ прѣчила, българитѣ щѣха да достигнатъ високо стопанско развитие. За Европа е отъ много голѣма стопанска полза тия области да забогатѣятъ и добиятъ по-голѣма консумативна способность.
Можемъ да си представимъ, какъ сѫ се радвали българитѣ, когато Каницъ изложилъ всичко това предъ свѣта! Какво струваше всичко казано до тогава предъ неговата практична, мждра и ентусиазирана работа? Кой другъ притежаваше перото, което така увлѣкателно умѣеше да приказва на сърдцето и на ума на Европа?
Каницъ правѣше извънредно голѣма услуга на българския въпросъ, особено понеже по това време цѣла Европа започна да се интересува отъ тоя въпросъ. Западната читаеща публика съ голѣмъ интересъ и нетърпение очакваше откритията и съобщенията на тоя ясновиждащъ, висококултуренъ и напълно безпристрастенъ свидетель, още повече, че тия сведения бѣха извънредно интересно написани и богато илюстрирани.
Каницъ много бързо си извоюва мѣстото на най-голѣмъ познавачъ на българския въпросъ въ цѣла Европа. Той бѣше неуморимъ. При всѣки най-малъкъ поводъ той запознаваше европейското обществено мнение съ българскитѣ работи. Голѣмиятъ интересъ, съ който Европа приемаше многобройнитѣ му научни и вестникарски статии, просто го принуди да напише епохалното си съчинение върху България. Още презъ 1868 година той проектиралъ да издаде книга подъ насловъ „България”.
— 68 —
Но понеже пѫтуванията му го убедили, че има още много за издирване и изучаване и че проблемата тукъ е много по-тежка, отколкото въ Сърбия, той можалъ да осъществи своята голѣма идея едва следъ седемгодишенъ неуморенъ трудъ.