I. ПЪРВА ЧАСТЬ
3. Пѫтувания въ България
1. Българскиятъ черковенъ въпросъ и ролята на Каницъ въ него
Вниманието на Каница по това време се насочило къмъ една по-малко известна и по-интересна страна — къмъ българската земя и българския народъ. Още въ 1860 година, когато изследвалъ южната часть на Сърбия и за пръвъ пѫть влѣзълъ въ съприкосновение съ териториитѣ, населени съ българи, той открилъ, че свѣтътъ знае още по-малко за тая страна и тоя народъ, отколкото за сърбитѣ. Каницъ внезапно открилъ новъ и неочаквано богатъ материалъ, който далъ нова насока на изследванията му — нови цели, които изпълнили цѣлата половина отъ подвижническия му животъ. Този неуморимъ изследвачъ, който не познаваше любовьта къмъ семейството, понеже остана нежененъ, и който бѣ посветилъ цѣлия си животъ на науката, даде на българския народъ не.само своя наученъ интересъ и внимание, но и своята обичь и своето сърдце навѣки! На сърбитѣ той пожела да бѫде полезенъ, понеже — поради дългогодишното си робство — бѣха останали много назадъ. Но колко по-лошо е било положението на българитѣ въ сравнение съ онова на сърбитѣ, които бѣха станали вече почти напълно свободни! Тукъ той попадналъ въ новъ свѣтъ, между нови люде, които изнемогвали въ робство, които имали нужда отъ приятели като него и на които той могълъ много да помогне. Българитѣ сѫ възбудили бащински чувства у добродушния ученъ.
Тѣзи хубави чувства още по-силно завладѣли душата му, когато той открилъ голѣмитѣ ценности, които този народъ криелъ въ себе си. Това го вдъхновило да вземе ролята на ученъ — борецъ за правата на българския народъ. Когато преброждалъ българската земя, той съ очудване гледалъ на непознатитѣ ѝ хубости и неподозираното ѝ богатство. Още по-голѣмо възхищение предизвиквали у него цѣннитѣ качества на самия народъ, които той ималъ пълната възможность да открие. „Въ Европа, казва Каницъ, мислятъ за българитѣ, че сѫ ленивъ, назадничавъ и изгубенъ народъ. Азъ пъкъ за най-
— 34 —
голѣмо мое удивление намѣрихъ единъ народъ съ гѫсто населени градове и села; жителитѣ на градоветѣ се занимаватъ съ разни специални занаяти, като въ единъ градъ правятъ само пафти (токи) и ножове, въ другъ — изработватъ само метали, златарски произведения, грънчарство и рѣзбарство, а въ трети — тъкатъ ленени платове, килими, гайтани и пр.” Още повече го очудили примитивнитѣ инструменти, съ които народътъ изработвалъ тия произведения. Но когато той видѣлъ какви художествени творби създава тоя народъ, неговото удивление преминало всѣкакви граници.
1. Българскиятъ черковенъ въпросъ и ролята на Каницъ въ него
Българитѣ и българскиятъ въпросъ сѫ възбудили интересъ у Каница за първи пѫть презъ 1860 година. Още презъ първото си пѫтуване въ Сърбия той проектиралъ да направи едно пѫтешествие въ населенитѣ отъ българитѣ земи. Цельта му е била да разбере, каква е разликата между сърбитѣ и българитѣ, и въ какво се различава новиятъ сръбски отъ стария турски режимъ. Презъ юний 1860 година, когато пѫтешествувалъ изъ южна Сърбия, срѣдъ тамошното население билъ разпространенъ слухътъ, че въ съседния Нишки пашалъкъ избухналъ кървопролитенъ бунтъ. Той чулъ за събитията въ тия български земи такива слухове, които му дали основание да смѣтне, че моментътъ е твърде благоприятенъ да опита да се осведоми за тамошния животъ. Безъ да му мисли много, Каницъ тръгналъ отъ сръбския карантиненъ градъ Алексинецъ и, като преминалъ „благополучно” сръбско-турската граница, стѫпилъ за първи пѫть на 11 юлий 1860 година на българска земя.
„Случайностьта — казва Каницъ, — която е голѣмъ факторъ въ живота на човѣка, особено въ тоя на пѫтешественика, е била много благоприятна за мене.” Когато пристигналъ въ Нишъ, — тоя голѣмъ български центъръ, — той, при все че не попадналъ на барикади и срѣдъ барутния пушекъ на бунта, все пакъ ималъ случая да наблюдава едно движение, безъ бурни външни прояви, но съ
— 35 —
много важни последици. Той видѣлъ началото на една борба, която трѣбваше да донесе духовното, а може би и политическо възраждане на единъ народъ, чиято смрътна присѫда отдавна бѣха издали дилетанти туристи, дори и професионални политици. По една щастлива случайность той е ималъ възможность да наблюдава събитията въ момента, когато борбата била станала сериозна. Затова, естествено е, че никой не е могълъ да опише по-правилно и безпристрастно отъ него сѫдбоноснитѣ български събития отъ 60-тѣхъ години [1].
Непосрѣдствено следъ пристигането си той е ималъ възможность, като очевидецъ, да обсѫди положението. На 15 юлий 1860 год., т. е. на петия день следъ пристигането му, Нишката християнска община била свикана на тържествено събрание на голѣмия площадъ при старата черква. „По покана и азъ се явихъ тамъ— пише Каницъ. — Ударитѣ на чука върху симантрона се носѣха надалечъ и се чуваха непрестанно. Най-после на Пиротския пѫть се появи началото на една пъстра процесия. Наближаваше героятъ на деня съ характерната за източната черква пищна тържественость — идваше изпратениятъ отъ Цариградъ новъ пастиръ на Нишката епархия, който официално влѣзе въ епархийската катедрала. Блѣсъкътъ на церемонията по въвеждането на новия митрополитъ въ епархията му бѣ увеличенъ отъ участието на множество епископи, между които бѣше и Самоковскиятъ. Но радостното чувство, предизвикано отъ вълшебната гледка, бѣше още презъ време на службата замѣнено съ понижено настроение, понеже изпратениятъ отъ Фенеръ висшъ духовникъ прочете на народа едно кратко послание, отъ което се виждаше, че той не знае нито дума български”.
На втория день новиятъ владика приелъ нишкитѣ първенци и ги наругалъ по гръцки и турски езикъ, заради оплакването, което тѣ искали да предадатъ на Великия везиръ Къбразли.
„Не съ оплаквания, а съ благодарность трѣбваше да приематъ замѣстника на султана, заради ония неза-
1. F. Kanitz, Donau-Bulgarien und der Balkan I. Leipzig 1875, 148—149.
— 36 —
служени благодеяния, които раята получава отъ турския режимъ — казваше „заслужилиятъ” фанариотски синъ”. Така учеше българското християнско паство гръцкиятъ владика, който бѣше купилъ съ пари своя високъ духовенъ санъ отъ турцитѣ. Въ цѣлото държане на фанариотския владика проличаваше, казва Каницъ, онова дълбоко презрение къмъ българския народъ, което още преди вѣкове византийцитѣ питаеха къмъ него”. [1] Поради това съвсемъ естествено бѣ, щото молбитѣ на нишкитѣ българи-първенци — да бѫдатъ подпомогнати отъ владиката въ стремежа имъ да повдигнатъ духовната култура на народа — да останатъ като гласъ „вопиющъ въ пустынѣ”. Тѣ били молили и предшественика му да имъ съдействува да си построятъ училище, обаче, вмѣсто това, въ 1859 год. той започналъ постройката на една огромна черква, която, преди да бѫде завършена до половина, погълнала цѣлото имотно състояние на Нишката община.
Гръцкитѣ владици продължавали това съ планомѣрна настойчивость, и то съ цель да бѫдатъ българитѣ лишени отъ възможность и срѣдства да си построятъ училище, дори ако турцитѣ не биха се противопоставили на това българско желание. Новиятъ владика сѫщо не желаелъ духовното и материално повдигане на нишкитѣ българи. Цариградската патриаршия е изпращала всѣкога не само свещеници, които не знаятъ нито дума български, но сѫщо така и учители гърци, та по такъвъ начинъ да се премахне българскиятъ езикъ и отъ училището. [2]
Впрочемъ Каницъ, още когато стѫпилъ за пръвъ пѫть на българска земя, самъ видѣлъ причинитѣ, които спъвали развитието на българския народъ. Той трѣбвало да види, какъ гръцкото духовно потисничество тежало на българитѣ повече, отколкото турското иго. Той можалъ сѫщо така да види, че търпението на народа почнало да се изчерпва и че той се стремѣлъ вече да се освободи по всѣкакъвъ начинъ отъ това духовно робство. Той видѣлъ и изказалъ ясно впечатленията си, че желанието за свобода у българския народъ, като общо движение, се бѣ проявило
1. Kanitz, Donau-Bulgarien I, 126—127.
2. Пакъ тамъ.
— 37 —
за първи пѫть въ оная черковна борба, която започна така сериозно въ началото на 1860 година.
Тукъ трѣбва да опишемъ причинитѣ и кратката история на тая борба, за да разберемъ условията, срѣдъ които Каницъ е работилъ въ България. Самъ той основно я описва, понеже смѣта, че тя е първото общо и най-важно движение на българския народъ. [1]
Борбата между българската черква и византийската патриаршия е толкова стара, колкото и самото християнство въ България. Още когато българитѣ се покръстили, тѣ веднага забелязали, че ако българската черква не се сдобие съ самостоятеленъ български патриархъ, държавата имъ никога нѣма да бѫде напълно независима. Въ съгласие съ историческитѣ събития, възходътъ или упадъкътъ на българската черква е билъ свързанъ съ тоя на българската държава. Понѣкога българитѣ бивали принудени да се обръщатъ къмъ Римския папа и да признаватъ неговата власть, само и само да не принадлежатъ къмъ Цариградската патриаршия. Други пѫтъ Византия, заставена отъ политически причини, е признавала независимостьта на българската черква. Но борбата между тѣхъ никога не стихвала съвсемъ.
А когато турцитѣ завладѣли България, самостоятелностьта на българската черква е била окончателно унищожена.
Петстотингодишното турско робство донесе съ себе си и петстотингодишно черковно владичество на Цариградската патриаршия надъ българския народъ. Победата бѣше дотамъ пълна, че Патриаршията, следъ като бѣ спечелила довѣрието на турската администрация, бѣ успѣла и да си осигури пълна свобода въ черковнитѣ работи. И така съ факта, че Византия попадна подъ турска власть, византийското духовенство само спечели. Висшитѣ духовници повече отъ всѣки другъ пѫть подобриха своето материално положение. Турцитѣ не искаха отъ раята друго, освенъ пари и подчинение. Гръцкото духовенство се яви като срѣдство за изпълнение на горнитѣ турски искания, и съ тая задача то самото имаше интересъ да се заеме, понеже бѣ схванало, че може не
1. Пакъ тамъ 122 и сл.
— 38 —
само да запази, но и да увеличи своята власть, ако заплаща на султана и висшитѣ му чиновници за получената отъ тѣхъ власть. За тази цель бѣха потрѣбни пари, поради което всички духовници — отъ патриарха до най-простия свещеникъ — трѣбваше да откупуватъ собственитѣ си мѣста.
По такъвъ начинъ българската черква попадна въ рѫцетѣ на духовници, които купуваха отъ турцитѣ своитѣ длъжности. Изпратенитѣ отъ Фенеръ владици не знаеха и никога не научваха езика на българския народъ. Тѣ правѣха добра търговия съ откупуването на своя владишки престолъ; тѣхното богатство и разсипничество бѣха всеизвестни и прочути и надминаха лукса на турскитѣ паши.
„Кои сѫ онѣзи дарения, черковни богатства и фондове — пише Каницъ, — отъ които висшето духовенство на България получава такива голѣми доходи? — се пита несведущиятъ. Напраздно би търсилъ такива, тъй като за гръцкитѣ владици въ България има само единъ единственъ, никога неизчерпаемъ изворъ на доходи, и то не отъ дарения, не отъ нѣкакви имоти, нито пъкъ отъ фондове, а отъ единъ единственъ източникъ: бедниятъ български народъ.
„Отъ Фенеръ, отъ гръцкия кварталъ въ Цариградъ, гдето сѫ се загнѣздили разложенитѣ остатъци отъ корумпираната византийщина, примѣсена съ азиатски турски духъ, излизаха ония религиозни търгаши, които водѣха пазарлъкъ за цената на вакантнитѣ владишки престоли. За последнитѣ не се търсѣха кандидати съ по-високо образование, по-силно религиозно чувство и други ценни качества, каквито ние търсимъ у всѣки виешъ черковенъ деецъ, нито пъкъ — нѣкакви заслуги къмъ черквата, — не, тия владишки престоли се продаваха на ония, които обещаваха най-много пари за тѣхъ.” [1]
Турскитѣ завоеватели не само пощадиха, но и отрупаха съ по-голѣми привилегии Цариградската патриаршия, за да могатъ чрезъ нея да ограбватъ християнското население. Цената на патриаршеския престолъ е била въ началото само хиляда дуката. После тя се е
1. Пакъ тамъ 123.
— 39 —
удвоила, а въ 1573 год. е възлѣзла на 6.000 дуката. Въ 1864 година тя се увеличила 25 пѫти. Още толкова трѣбвало да се дава като възнаграждение и на висшитѣ чиновници при Високата порта. Въпрѣки това, всѣкога много конкуренти сѫ се борили за тлъстия кокалъ, като богато раздавали бакшиши. А тия пари обикновено сѫ били взимани на заемъ подъ голѣма лихва, която бѫдещиятъ патриархъ можелъ да изплати лесно отпесле, тъй като отъ него сѫ бивали откупувани владишкитѣ постове. А владицитѣ, за да могатъ да изплатятъ дадената отъ тѣхъ цена за престолитѣ имъ, продавали свещеническитѣ длъжности. До каква степень сѫ били изсмуквани отъ гръцкото духовенство жизненитѣ сокове на нещастния български народъ, личи отъ факта, че само отъ Самоковъ сѫ били взимани годишно 200,000 гроша. Българската рая е плащала прѣко силитѣ си за да поддържа лукса и разпѫтния животъ на висшето духовенство.
А въ замѣна на това какво е давало гръцкото духовенство на българския народъ? То е прѣчило винаги на духовното му и политическо развитие. Споредъ Каницъ, гърцитѣ — както свѣтскитѣ, така и духовни лица — проявявали всѣкога дълбока антипатия спрѣмо българскитѣ национални искания. Черквата е била въ услуга на гръцкитѣ национални идеали. Гърцитѣ, като моряшки и търговски народъ, сѫ живѣели, освенъ въ тогавашна Гърция, само по морскитѣ брѣгове, а цѣлата вѫтрешна територия, „цѣлата Тракия, Македония и Мизия, съ изключение на нѣкои малки оазиси, сѫ били напълно въ владение на земедѣлцитѣ и занаятчии българи”. Съ тоя фактъ се обяснява желанието на гръцкитѣ политици да постигнатъ своитѣ голѣми империалистични идеи чрезъ погръчването на българскитѣ маси, а понеже това не е било възможно въ пъленъ размѣръ, тѣ сѫ се стремѣли да държатъ народа въ пълно невежество.
Най-доброто срѣдство за погръчването и държането българския народъ въ невежество е била черквата. Прѣди вѣкове въ тая посока се е работѣло безъ планъ, но въ началото на XIX вѣкъ е била предприета организирана и планомѣрна дейность. Тогава, по време на възраждането и освобождението на гърцитѣ, една отъ най-важнитѣ имъ национални цели е била погръчването на
— 40 —
християнитѣ на Балканския полуостровъ. Въ това отношение най-голѣма роля сѫ играли тогавашнитѣ гръцки патриарси.
Гръцкитѣ свещеници въ България сѫ развивали открито заповѣданата имъ отъ тѣхното началство дейность въ служба на гръцкитѣ империалистически цели. Отъ една страна тѣ откривали гръцки училища, а отъ друга — прѣчели за създаването български училища, за развитието на българския народенъ езикъ, култура и национална идея. [1] Гдето не успѣвали съ погръчване, тѣ постигали негативно цельта си, като спъвали развитието на българската култура.
Гръцкото духовенство е имало материална и политическа полза да остане българскиятъ народъ некултуренъ. Тѣ сѫ прѣчели за строежа на български училища, дори и тогава, когато самата Висока порта препорѫчвала официално да се основаватъ навсѫде училища и фондове. Нишкиятъ владика казва на българскитѣ първенци следното:
— „Защо ви сѫ по-добри училища? Дали за да станатъ децата ви невѣрващи еретици? По-хубаво е да събираме пари за постройка на черква. Голѣмитѣ и широки черкви, чрезъ които прославяме Бога, сѫ най-добритѣ училища”.
Така той събралъ и употрѣбилъ всичкитѣ пара за постройката на черква. [2] А гдето имало българско училище, въ него изпращали гръцки учители.
Гръцкитѣ владици не откривали никога български семинарии за подготвяне свещеници, понеже сѫ се опасявали, да не би тѣ да служатъ като срѣдство за разпространение на българската култура; по тази причина тѣ сѫ оставяли умишлено въ пълно невежество низшия клиръ. Селскитѣ свещеници не познавали добре азбуката; цѣлата имъ пастирска дейность се е изчерпвала съ извръш-ване религиознитѣ трѣби. Но тѣ сѫ вършели и обикновената си земедѣлска работа и сѫ се различавали отъ своитѣ пасоми само по калимявкитѣ и расата, които носѣли.
1. П. Никовъ, Възраждането чрезъ църквата, въ сборника България 1000 години. София 1930, 326.
2. Kanitz, пакъ тамъ 126.
— 41 —
Сѫщо така низка била и културата на българскитѣ монаси. Тѣхъ не трѣбва да смѣтаме — разправя Каницъ — за люде, които водятъ аскетически животъ. Манастиритѣ сѫ въ сѫщность монашески кооперации, чиито членове сѫ се събрали не само за общъ религиозенъ животъ, но и за обща работа. Обитателитѣ на българскитѣ манастири минавали по-голѣмата часть отъ времето си въ земедѣлска и занаятчийска работа. Освенъ това, като добъръ източникъ за доходи се смѣтало и гостуването на богомолци въ манастиритѣ. Напраздно Каницъ разпитвалъ калугеритѣ отъ Мъглишкия манастиръ за историята на тѣхната обитель и за стари рѫкописи, но затова пъкъ тѣ съ гордость му разправяли, че тѣхниятъ манастиръ произвеждалъ годишно по 300 оки отъ най-финния розовъ медъ и 30 оки пчеленъ восъкъ, и че тѣхнитѣ рѣзби, рѫкавици и чорапи сѫ много търсени на пазара. [1] Освенъ това, тѣ имали и много стаи за гости.
На друго мѣсто Каницъ разправя, че игуменътъ е по-скоро хотелиеръ, отколкото монахъ. Въ праздниченъ день манастирътъ е пъленъ съ екскурзианти, които прѣди обѣдъ отиватъ на черква, а следъ обѣдъ се разполагатъ на зелената ливада предъ манастира, която се оглася отъ шумната гълчава на веселитѣ и играещи хоро посетители. Всѣки пѣе, играе и гуляе; самитѣ монаси съ радость гледать на гоститѣ. Въ тѣхната стая има много малко книги, а повече орѫжия, понеже монаситѣ сѫ голѣми ловци. Освенъ това, въ килиитѣ имъ се намиратъ всевъзможни удобства за посрѣщане гости, като джезвета, наргилета, разни напитки и пр.
За образованието на българскитѣ свещеници и монаси, както се каза, висшето духовенство не е полагало никакви грижи. Но при все това тия скромни български духовни служители сѫ били най-опасниятъ елементъ за гръцкото висше духовенство и за турската власть. Излѣзли отъ срѣдата на селскитѣ маси, тѣ познавали добре страданията на народа и сами непосрѣдно чувствували потисническия режимъ на гръцкото висше духовенство, което ги направило естествени врагове на народнитѣ потисници
1. F. Kanitz, Donau-Bulgarien und der Balkan II. Leipzig 1877, 116—117.
— 42 —
и най-голѣми борци за постигане националнитѣ идеали. Патриотическото чувство на тия монаси е било толкова силно, че тѣ винаги сѫ приписвали основаването на разнитѣ манастири на нѣкой старъ български царь. Още по-важно въ случая е това, че самитѣ манастири сѫ станали центрове на националистическитѣ движения.
Но, както въ Сърбия, така и тукъ Каницъ се е натъкналъ на голѣми суевѣрия срѣдъ монаситѣ. Народътъ отивалъ въ манастира да му баятъ, да изгонватъ отъ болнитѣ злитѣ духове и пр. Виждайки всичко това, Каницъ казва:
— „Тука сѫщо видѣхъ много ясенъ примѣръ за това, колко грѣхове има фанариотското висше духовенство спрямо българския народъ и неговитѣ свещеници. Употрѣбявайки всичкитѣ си старания само за натрупване богатства, то никога не е намирало време да открива училища за духовници, които изхождали отъ народа и имали нераздѣлни връзки съ него.
Това тежко положение било добре разбирано и отъ нѣкои интелигентни свещеници. Така напримѣръ, Провадийскиятъ свещеникъ казалъ на Каница, че гръцкитѣ владици искали да ги изолиратъ отъ Европа. [1]
И така, низката култура на българския народъ въ сѫщность се дължала на фанариотското духовенство. Гърцитѣ се мѫчели не само да отнематъ бѫдещето му като народъ, но искали да ограбятъ и неговото минало. Така Каницъ съ възмущение споменува за варварското престъпление на Търновския митрополитъ Неофитъ, който изгорилъ всичкитѣ ценни за българската история ръкописи. Напраздно българитѣ протестирали предъ патриарха противъ Неофита и неговитѣ многобройни грѣхове: черковниятъ глава, вмѣсто да смъмре Неофита, хвърлилъ въ затвора тия, които се оплакали.
Неизброимитѣ грѣхове на гръцкия клиръ не се свръшватъ само съ желанието имъ да унищожатъ България духовно и материално; тѣ искали да покварятъ народа и морално. Поощрението на масовитѣ разводи срещу заплащане било единъ отъ най-малкитѣ имъ грѣхове. А
1. F. Kanitz, Donau-Bulgarien und der Balkan III. Leipzig 1879, 124.
— 43 —
ако човѣкъ реши да опише по-голѣмитѣ имъ престъпления, то не биха стигнали и цѣли топове хартия. За да охарактеризува морала на гръцкото духовенство, Каницъ разправя, че самиятъ гръцки лѣкарь на гр. Пиротъ свидетелствувалъ, какво гръцкиятъ владика е развратничалъ съ 13—14 годишни ученички отъ тамошното училище. А това, споредъ оплакванията, не било единиченъ случай. Неморалностьта на висшето гръцко духовенство разрушавала живота на българскитѣ семейства.
Съ своитѣ многобройни наблюдения Каницъ е могълъ да потвърди, че оплакванията на българитѣ сѫ напълно основателни. Говорейки за българския градъ Пиротъ, той разказва, че когато въ 1860 година тамъ билъ дошелъ Великиятъ везиръ, броятъ и съдържанието на оплакванията противъ владиката Антимъ прехвърлилъ всѣка граница на допустимото. Поради това владиката е билъ принуденъ да се затвори въ манастиръ, но наскоро следъ това успѣлъ да нареди работата си. Неговиятъ наследникъ Софроний, съ когото Каницъ въ 1864 год. се запозналъ лично веднага следъ поемане длъжностьта си, поискалъ огромни суми отъ българското население. Но, поради заплашителното държане на гражданитѣ, той се видѣлъ принуденъ да избѣга въ манастиръ, отгдето обаче подъ закрилата на турцитѣ, скоро успѣлъ да се завърне. Тѣзи черковни владетели не познавали миналото на повѣрения имъ народъ и не знаели български езикъ. Така напримѣръ, поменатиятъ владика Софроний искалъ да убеди нашия Каницъ, че единъ надписъ съ кирилица произхождалъ отъ 750 година, като не знаелъ, че българскиятъ народъ тогава още не е билъ покръстенъ и, естествено, не си е служилъ съ кирилица. [1]
Впрочемъ самъ Каницъ виждалъ, че освобождението отъ игото на гръцкото духовенство е въпросъ на животъ и на смърть, дори по-важенъ и по-бързъ, отколкото въпроса за освобождението отъ турцитѣ. Той напълно разбиралъ, че най-важната стѫпка на българитѣ е била отдѣлянето имъ отъ гръцката черква и отказването имъ да се подчиняватъ на фанариотскитѣ владици. По този
1. Пакъ тамъ 178.
— 44 —
начинъ въ 1860 година започнала голѣмата борба на българитѣ за черковната имъ свобода.
Това движение за пръвъ пѫть отъ толкова вѣкове е обединило българския народъ. Тогава станало ясно, че, въпрѣки голѣмитѣ успѣхи на гърцитѣ въ дѣлото на де-национализацията на българския народъ, последниятъ ще живѣе и ще се бори за своята свобода. И когато, вследствие на благоприятнитѣ условия, българскиятъ народъ се засилилъ стопански презъ първата половина на XIX вѣкъ, по-богатиятъ и по-образованъ граждански елементъ, подъ влиянието на западноевропейскитѣ примѣри, пожелалъ да води и своя народъ по пѫтя на националната независимость.
Тъкмо ония интелигентни българи, които сѫ получили образованието си въ гръцки училища, сѫ станали най-голѣмитѣ борци за свободното развитие на българския езикъ и българската национална култура. Тоя просвѣтенъ граждански елементъ, подъ влиянието на господствуващитѣ свѣтовни идеи, е станалъ привърженикъ на идеята за създаване българско училище, българска черква и българска самостоятелность. Заедно съ обогатяването му, у него се развилъ и стремежъ за повдигане българската култура. Едно следъ друго се основаватъ български училища. Интелигентнитѣ българи знаятъ жестоката роля на гръцкото духовенство и открито действуватъ противъ тѣхъ. Първитѣ опити за освобождаване отъ гръцкитѣ свещеници сѫ били последвани въ цѣлата страна. Нѣкои сѫ отказвали да се подчинятъ на изпратенитѣ отъ Цариградъ гръцки владици. Особено въ Македония, българското население на която по това време не е могло да предполага, че следъ 60 години единъ другъ съседенъ народъ — сърбитѣ — ще го тормози съ своитѣ свещеници и училища, — движението избухнало съ голѣма сила.
На 3 априлъ 1860 година въ Цариградъ българскиятъ владика Иларионъ презъ време на Великденската служба, по искането на народа, не споменалъ името на патриарха и съ това официално се отдѣлилъ отъ Патриаршията. Навсѫде въ страната билъ последванъ примѣра на Цариградскитѣ българи. Народътъ решилъ да обяви самостоятелностьта на българската черква, а следъ това да се бори за нейното признаване.
— 45 —
Патриархътъ се противопоставилъ. Турското правителство не се решавало да даде права на българитѣ. Руситѣ били сѫщо противъ това. Е д в а м ъ с л е д ъ 10 г о д и ш н а б о р б а съ турски ферманъ е била обявена самостоятелностьта на българската черква. Въпрѣки това, явили сѫ се нови прѣчки. Най-после въ 1872 год. ферманътъ влѣзълъ въ сила [1].
Каницъ познава българската черковна борба въ всичкитѣ ѝ подробности. Той самъ ималъ голѣмъ дѣлъ въ нея. Още преди да я увѣковѣчи въ своитѣ книги, той побързалъ чрезъ нѣмския печатъ да запознае съ нея европейската интелигентна публика. Въ 1864 год. въ Oesterreichische Revue той пише статия по черковнитѣ борби, а на 5 декемврий 1871 година разяснява въпроса за необходимостьта отъ българската национална църква въ колонитѣ на „Аугсбургеръ алгемайне цайтунгъ”.
Естествено, Фенеръ се стараелъ да използува всички срѣдства, за да спечели на своя страна и официалнитѣ крѫгове на Австроунгарската империя, като ималъ предъ видъ колко голѣмо е било по това време влиянието на Монархията въ Цариградъ. За голѣма радость на Каница, графъ Андраши ясно и категорично заявилъ, че българитѣ трѣбва да бѫдатъ освободени отъ властьта на Цариградската патриаршия [2]. Той препорѫчалъ на султана и на патриарха да признаятъ българската православна черква и съ това твърде силно повлиялъ на султана и допринесълъ много за окончателното разрѣшение на въпроса за обявяването българската черковна независимость.
Разбира се, фанариотскиятъ печатъ атакувалъ Каница, понеже той изобличилъ предъ цѣла Европа дейностьта на фанариотското духовенство. Каницъ споменува, че, между друго, въ цариградския вестникъ „Фаръ де Босфоръ” била писана обширна статия противъ него. За тая статия той говори и въ едно свое изложение отъ 23 февруарий 1872 год. въ „Алгемайне цайтунгъ”, гдето съ радость отбелязва, че освобождението на българската черква съ султански ферманъ е вече свършенъ фактъ.
1. Никовъ, цит. съч. 328 и пр.
2. Пакъ тамъ 379.
— 46 —
Българитѣ напълно оценили благородната дейность на Каница, който спечелилъ хиляди приятели за българското дѣло. Когато Българското книжовно дружество въ Цариградъ, презъ първата година отъ освобождението на българската черква, празднувало деня на светитѣ равноапостоли Кирилъ и Методий, председательтъ на дружеството съ топли и сърдечни думи говорилъ за Каница и телеграфически изразилъ благодарностьта на българитѣ за голѣмитѣ му заслуги. Тая телеграма, която намѣрихъ между книжата на Каница, има следното съдържание:
Aujourd’hui fêtant l’anniversake de nos illuminateurs Saints Cyrille et Methodius la Société littéraire bulgare réunie en banquet porte un toast à votre santé et remplissant son devoir vous exprime sa profonde reconnaissance pour les services que vous avez rendus à la nation bulgare.
Le président C h r i s t o f f.
Каницъ добре разбиралъ, че освобождението на българската черква не означавало само освобождение отъ неморалното фанариотско духовенство, което представявало чужди — гръцки — интереси, но че това освобождение имало и друго много по-голѣмо значение, а именно, че съ факта на признаването българската черква султанътъ призналъ — за пръвъ пѫть отъ 500 години — и сѫществуването на българския народъ, тъй като въ турската империя черквата представявала народа. Главата на българската черква, българскиятъ екзархъ, представявалъ и българската нация. Образуването самостоятелна българска черква било отъ национална гледна точка извънредно важно, защото указало голѣмо и благотворно влияние върху българския народъ. Българската черква, като официална организация, е обединила цѣлия български народъ, т. е. жителитѣ на Мизия, Македония и Тракия, и по този начинъ всичкитѣ българи, които живѣли въ Турската империя, образували едно недѣлимо цѣло. [1]
1. Никовъ 381.