I. ПЪРВА ЧАСТЬ
2. Пътувания въ Сърбия
Когато се завърналъ отъ своето журналистическо пѫтешествие, Каницъ е ималъ вече ясна представа за бѫдещата си кариера: той решилъ да се върне на Балканитѣ, и то съ строго научна цель. Неговиятъ погледъ се спрѣлъ най-напредъ върху Сърбия. Той започналъ да се готви за новото си пѫтешествие, като за цельта поискалъ да се възползува отъ всичкитѣ данни на тогавашната наука. Той прочелъ всичко, каквото по това време имало писано за Сърбия. Освенъ книгитѣ на неговия по-сетнешенъ приятель Ами Буе [1], той прегледалъ и мемоаритѣ на графъ Шметау (1742 година), Bergmännesche Reise in Serbien на Хердеръ, издадена въ Пеща презъ 1835 год., Историята на сръбската революция отъ Ранке, Славянскитѣ старини отъ Шафарикъ и цѣлата географска литература, известна по това време.
Библиографската му подготовка впрочемъ е била много добра. Презъ пѫтуванията си той продължавалъ да обогатява своитѣ познания, четѣлъ всѣка книга, която засѣгала териториитѣ, които изучавалъ, включително и книгитѣ, издадени на сръбски езикъ.
Това, което е прочелъ предварително, го убедило, че свѣтътъ знае твърде малко за ония земи, които той ималъ намѣрение да изучи. Горното се потвърдило и на самото мѣсто. Още презъ първото си пѫтуване той дошелъ до следното заключение, което изказалъ въ 1866 година така: „Непосрѣдствено до нашитѣ порти се намиратъ богати и гъсто населени територии, които и въ новитѣ географически карти не съ по-добре означени, отколкото изворитѣ на Нилъ, които станаха известни едвамъ напоследъкъ” [2]. Това вдъхновило тридесетго-
1. La Turquie d’Europe. Paris 1840.
2. Reise in Süd-Serbien und Nord-Bulgarien. Ausgeführt im Jahre 1864 von F. Kаnitz. Denkschr. Akad. Wien. Phil.-hist. Classe XVII (1868), 2.
— 14 —
дишния Каницъ да запълни тая празднина съ още по-голѣмъ ентусиазъмъ.
Това, което Каницъ установилъ презъ време на своитѣ обиколки изъ балканскитѣ земи въ 1858 г., а именно, че тамъ, гдето въ картитѣ сѫ оставени голѣми праздни мѣст а, въ сѫщность се намиратъ градове и рѣки, е възбудило въ него желание да се върне на Балканския полуостровъ съ цель да събере данни за изправяне грѣшкитѣ въ географскитѣ карти. Но когато въ 1859 год. той пристигналъ въ Сърбия, неговиятъ интересъ се увеличилъ още повече. Тамъ го бѣ завѣла само идеята да открие и изучи страната отъ географска гледна точка, но когато пристигналъ тамъ, той видѣлъ, че не само сръбската земя чака своето откриване, но и самиятъ сръбски народъ, който билъ още твърде малко познатъ на свѣта. Той установилъ, че не сѫществуватъ описания на живота въ Сърбия отъ всички страни: на народа, на историята, паметницитѣ, селския и градски битъ, развитието на социалнитѣ, политически, черковни и военни условия, [1] а пъкъ много важно е било, щото Европа, сѫдията по балканскитѣ въпроси, да знае всичко това. И Каницъ поискалъ да изпълни тая празднота.
Западна Европа бѣше по това време действително посрѣдникъ и защитникъ на християнскитѣ народи, които живѣеха подъ властьта или суверенитета на турцитѣ. Дори въ много случаи Европа бѣше сѫдия между турцитѣ и тѣзи народи.
Въ 1859 год., когато Каницъ за пръвъ пѫть попадна въ тая малка страна, Сърбия още не бѣше свободно княжество. Следъ Кримската война, въ 1855 год., Парижкиятъ конгресъ се стремѣше да уреди балканскитѣ въпроси. Силитѣ гарантираха правата на малкитѣ полусвободни балкански държавици, които оставаха подъ турски суверенитетъ: Молдова, Влашко, Сърбия и Черна-гора. Тия малки дѣржавици искаха да бѫдатъ напълно свободни и винаги изтъкваха противъ турцитѣ своитѣ гарантирани права, но не смѣтаха Парижкитѣ договори за себе си задължителни. Малкитѣ държавици предявяваха за смѣтка на Турция все нови и нови права, а ко-
1. Kanitz, Serbien. Leipzig 1858, 14.
— 15 —
гато турцитѣ цитираха благоприятнитѣ за себе си клаузи на договоритѣ или заплашваха съ последицитѣ отъ неспазването имъ, Великитѣ сили, следъ дълги протакания, всѣкога взимаха страната противъ Турция. Времето работѣше за малкитѣ балкански народи. Но за това спомагаше и разпадането на турската държава, а още повече и дезорганизацията на външната политика на голѣмитѣ европейски народи. Несъмнено е, че главната причина на ония успѣхи, които балканскитѣ народи постигнаха следъ Парижкия конгресъ, бѣ на първо мѣсто съревнованието между Русия и Австро-Унгария.
Отъ това съревнование най-голѣма полза извлѣче Сърбия. Първото ѝ княжеско семейство — Карагеоргиевичитѣ — бѣше подпомогнато отъ Австро-Унгария. Самиятъ първи князъ Кара Георги се спаси презъ 1813 г., като избѣга въ Унгария. Следъ него Милошъ Обреновичъ освободи страната отъ турското иго, но поданицитѣ му изпратиха въ изгнание и него, въ 1839 год., и то съ помощьта на руската дипломация. Сѫщата участь постигна и сина му Михаилъ въ 1842 година, следъ когото князъ на Сърбия стана Александъръ Карагеоргиевичъ — синътъ на самия Кара Георги. По семейна традиция той сѫщо търсѣше закрилата на Австрия и искаше напълно да освободи страната си отъ руско влияние. Въ 1858 г. Сърбия пакъ изпѫди княза си и повика стария Милошъ Обреновичъ, когото следъ две години — подиръ смъртьта му — наследи синъ му Михаилъ.
Обреновичитѣ, чието идване на трона съвпадаше съ първото пѫтуване на Каницъ, положиха основата на стопанското и културно развитие на Сърбия. За това особено допринесълъ князъ Михаилъ, който презъ време на странствуванията си бѣ добилъ известна прозорливость. Той направилъ всичко възможно, за да стане Сърбия напълно самостоятелна държава. Стремейки се къмъ стопанското повдигане на страната, той ясно виждалъ колко голѣма прѣчка за това повдигане е обстоятелството, че крепоститѣ сѫ въ рѫцетѣ на турцитѣ, чиито гарнизони бѣха настанени въ най-голѣмитѣ търговски центрове и съ това създаваха несигурность въ търговския животъ.
Когато въ 1862 година, следъ едно скарване между
— 16 —
турски войници и сърби, турцитѣ съ оръдия обстрелвали Бѣлградъ, търговскиятъ животъ тамъ веднага замрѣлъ. Тогава станало ясно, че сръбскиятъ въпросъ съ клаузитѣ на Парижкия конгресъ не е разрешенъ. Представителитѣ на Великитѣ сили, които се събрали по този случай въ 1862 година, решили, че въ сръбскитѣ градове не могатъ да живѣятъ турци, и заповѣдали да се разрушаватъ крепоститѣ Соколъ и Ужица, но оставили въ турски ръце Бѣлградъ, Смедерево, Шабацъ и Фетисламъ (Кладово).
Трѣбваше да станатъ подобни инциденти, за да може Европа да получи ясна представа за истинското положение въ Сърбия. Европа искаше обаче само да успокои духоветѣ. Тя правѣше концесии и на дветѣ страни, а когато конфликтътъ биваше загладенъ до известна степень, Балканитѣ пакъ изпадаха въ забрава и неизвестность.
До появяването на Каницовитѣ трудове, нѣмаше книга (съществуваха нѣкои по-ценни книги, но на сръбски езикъ), която да запознае свѣта съ Сърбия и сръбския народъ. Нѣколкото книги, появили се въ шестдесеттѣхъ години, имаха за цель само да възбудятъ въ Англия и Франция повече внимание къмъ християнитѣ отъ тия страни. Каницъ пръвъ видѣ, че е необходимо едно по-подробно историческо, географско и етнографско изучаване на Сърбия.
Когато презъ 1859 година за пръвъ пѫть стѫпилъ въ Сърбия, той се увѣрилъ, че неговата дейность не може да остане въ рамкитѣ на едно малко пѫтуване. Затова презъ 1860 и 1861 година ние го намираме наново въ Сърбия, както и презъ следнитѣ години.
Неговитѣ пѫтешествия възбуждатъ вниманието на сръбскитѣ официални срѣди. Това става въ епохата на сръбския националенъ възходъ, презъ която този малъкъ народъ се стреми да се освободи напълно отъ петстотингодишното турско робство и да влѣзе въ пѫтя на самостойното национално развитие, за което Австро-Унгария му бѣше най-голѣмиятъ постояненъ помощникъ.
Обреновичитѣ използуваха за организационната си работа всички добри народни сили. Тѣхната най-важна и систематично преследвана политическа цель бѣше пъл-
— 17 —
ното освобождение на страната и вътрешното ѝ организиране. Най-голѣмата имъ грижа бѣ да приучатъ своя народъ къмъ сериозна работа, отъ каквато бѣ отвикналъ презъ дългогодишното си робство. Сръбскиятъ народъ нѣма безграничното трудолюбие на българина. Българинътъ работи, непрекѫснато работи, понеже смѣта за изгубено времето, употрѣбено за друго. Сърбинътъ пъкъ винаги мисли, дали има смѣтка да работи. Самъ Каницъ е ималъ случай да чуе отъ сърби, че човѣкъ не трѣбва много да работи, защото, ако създаде благосъстояние, отъ това турцитѣ ще иматъ полза.
Князь Михаилъ Обреновичъ правѣлъ всичко възможно, за да привикне народътъ къмъ работа. Той констатиралъ съ радость постигнатитѣ резултати презъ 1864 година: „Съ радость отбелязвамъ, че народътъ въ последно време е по-трудолюбивъ, отколкото бѣ по-рано. При все че презъ последнитѣ две години се случи суша, Сърбия никога не е имала толкова голѣмъ износъ, както презъ тия две години”. (Следъ това князътъ съ голѣмо съжаление отбелязалъ опустошенията на горитѣ, което се продължавало). [1] Сѫщо такава строителна работа била предприета и въ областьта на духовната култура.
Отъ това естествено следва, че чужденецътъ Каницъ, който изучавалъ земята и народа въ Сърбия и искалъ да запознае свѣта съ него, се е ползувалъ отъ пълната подкрепа на сръбскитѣ научни и официални срѣди. Освенъ това, най-голѣмитѣ специалисти на Запада го потиквали къмъ работа. На първо мѣсто най-голѣмиятъ географъ Кипертъ, съ когото билъ въ постоянна писмена връзка. Въ Каницовото наследство има 15 писма отъ Кипертъ до Каницъ. Първото писмо да-тува отъ 21 май 1863 година, а последното отъ 4 декемврий 1894 год. Много писма е получилъ Каницъ и отъ Ами Буе. Вънъ отъ това, той завързалъ приятелски връзки и въ Сърбия съ създателитѣ на научния напредъкъ и духовна култура. Въ наследството на Вукъ Караджичъ сѫ намѣрени нѣколко писма, въ които се говори за връзкитѣ му съ Каница [2]. А писмата на Янко Шафарикъ свидетелству-
1. Kanitz, Serbien 556—557.
2. Милоje Васић, Феликс Каниц. Српски књиж. гласник. XXVII (1929), 597.
— 18 —
ватъ за голѣмо и сърдечно приятелство между двамата. Каницъ билъ близъкъ и на тогавашния министъръ на просвѣтата Цукичъ, както и на много други видни личности въ Сърбия.
Официалната подкрепа на Каница била пълна. Сръбското Министерство на народното просвѣщение още на 11 септемврий 1861 год. съ специално писмо съобщава на „Дружтво србске словесности”, че Каницъ има намѣрение да издаде една книга за Сърбия и Министерството иска мнението на дружеството, какъ да подпомогне това издание. Дружеството въ своето заседание на 27 септемврий се занимало съ въпроса, въ резултатъ на което една седмочленна комисия прегледала книгата и я препоръчала за издаване [1].
Презъ същата 1861 год. въ Sitzungsberichte на Виенската академия излиза първата научна студия на Каница (до тогава въ „Илюстрирте цайтунгъ” се бѣха появили нѣкои негови по-малки статии за Сърбия), подъ заглавие: „Римскитѣ находки въ Сърбия” [2], а отъ картографския му материалъ Викенелъ публикувалъ профилитѣ на планинитѣ въ своя трудъ „Пътуване въ европейска Турция” [3].
Въ 1862 год. Каницъ отново работи въ Сърбия. Тогава излиза и първата му самостоятелна книга, подъ насловъ „Византийски паметници въ Сърбия” [4]. Книгата била луксозно издадена, въ голѣмъ форматъ и изпъстрена съ множество художествени илюстрации. Въ нея той разработва плановетѣ, конструкциитѣ и декорацията на сръбскитѣ черкви, а следъ това дава историко-топографско описание на черквитѣ въ Смедерево, Раваница, Манасия, Жича, Крушевацъ и Студеница. Съвременнитѣ нѣмски рецензии съ адмирация говорятъ за Каницъ, който успѣлъ презъ тритѣ си пѫтувания, при крайно тежки условия, да събере толкова богатъ материалъ.
Каницъ въ тая книга застава предъ насъ не само като човѣкъ, който самоотвържено преодолява всѣка
1. Даница, 1861, 480.
2. Die römischen Funde in Serbien. Sitzungsber. Akad. Wien. Phil-hist. Cl. XXXVI (1861), 195—203.
3. A. Viquesnel, Voyage dans la Turquie d’Europe. Paris 1868.
4. Serbiens byzantinische Monumente. Gezeichnet und beschrieben von F. Kanitz. Wien 1852.
— 19 —
прѣчка на своя пѫть, и като много образованъ авторъ, но и който, както се изразява единъ неговъ критикъ, се отнася къмъ всичко като „човѣкъ съ тънъкъ усѣтъ” („als feinfühlender Mann”). Не само многото съвременни рецензии смѣтатъ тая книга за важна и ценна, но за такава я намира и официалната наука. Любке пише, че съ тоя си трудъ Каницъ запълвалъ чувствителна празднота въ историята на изкуството [1]. Признанието се изразило и въ форма, достойна за неговия трудъ — съ награждаването му отъ Францъ Йосифъ I съ голѣмия златенъ медалъ за наука и изкуство, а отъ саксонския краль Йоханъ съ голѣмия златенъ медалъ „Virtuti et ingenio” въ 1864 год.
Заедно съ нѣмското издание на книгата излѣзло и сръбско издание въ преводъ отъ неговия добъръ приятель Александъръ Сандичъ [2]. „Даница” и сръбскитѣ вестници съ голѣма радость приематъ книгата и я препорѫчватъ на сънародницитѣ си. Сръбското издание обаче не могло да се разпродаде, защото по това време въ Сърбия нѣмало още четци за подобни трудове. Въ 1863 година Даница се оплаква, че били продадени само 11 екземпляра [3]. А въ 1868 год., когато тя похвалва единъ другъ трудъ на Каница, когото нарича много полезенъ човѣкъ за сръбския народъ, пише, че сръбското издание на ценната книга, въ която се говори за византийскитѣ паметници въ Сърбия, е продадена само въ 20—30 екземпляра, когато отъ нѣмското издание сѫ били продадени нѣколко стотинъ екземпляра [4].
Голѣмото влияние на тази книга върху водачитѣ на сръбския народъ личи отъ факта, че въ Сърбия билъ създаденъ законъ, споредъ който новитѣ черкви трѣбвало да бѫдатъ строени въ византийски стилъ.
Презъ следната 1863 год. Каницъ продължава своитѣ изследвания въ областьта на художествената история. Сръбскитѣ вестници съобщаватъ на населението, че той желае да проучи сръбскитѣ паметницина Фрушка-гора, и подканятъ всѣки добъръ сърбинъ да му помага
1. Срв. Kanitz, Donau-Bulgarien III, 333.
2. Византийски споменици по Србиjи. Беч 1832.
3. Даница 1863, 570.
4. Даница 1868, 237.
— 20 —
въ тежката мисия. Следъ пѫтуването си изъ Срѣмско, той се опитва въ една статия да даде представа за сръбскитѣ черковни постройки. Статията е напечатана въ 1864 година отъ Виенската академия подъ насловъ: „Старото и ново сръбско черковно строителство” [1].
Въ 1863 год. той не само пѫтува, но и публикува добититѣ резултати. Презъ тази година излизатъ, освенъ нѣкои негови малки статии въ ежедневни и седмични вестници, още и редица научни студии — за картографскитѣ му проучвания на Сърбия [2], за цинцаритѣ [3] и една ценна статия, озаглавена „Сръбски откъслеци” [4].
Каницовитѣ пѫтувания и статии съ възбудили голѣмъ интересъ въ широката европейска публика, както и въ научния свѣтъ. За това много допринесли и отличнитѣ му художествени илюстрации, каквито той постоянно помѣствалъ въ най-голѣмитѣ нѣмски, френски и др. списания.
Интересътъ къмъ Каницовата дейность се особено увеличилъ по времето, когато почнало все по-често и често да се говори за Балканитѣ. Самитѣ официални кръгове скоро забелязали, че неговитѣ проучвания съ много полезни и отъ голѣма важность. Презъ 1864 год. той вече пѫтува по южна Сърбия и въ северна България съ материалната подкрепа на самия императоръ Францъ Йосифъ. Писаната за това пѫтуване голѣма студия била издадена отъ Виенската академия подъ насловъ: „Пътуване въ южна Сърбия и северна България презъ 1864 г.” [5].
Добриятъ приемъ, който имали срѣдъ читателския свѣтъ малкитѣ негови студии, го потикналъ да издаде едно голѣмо съчинение, въ което да събере цѣлия при-
1. Über alt- und neuserbische Kirchenbaukunst. (Mit 2 Tafeln). Sitzungsber. Akad. Wien. Phil.-hist. Cl. XLV (1864), 3—13. Сърбски преводъ отъ сѫщата статия: Даница 1864, 364—368, 380—383.
2. Beitrage zur Kartographie des Fürstenthums Serbien. (Mit 1 Karte). Sitzungsber. Akad. Wien. Mathem.-naturw. Cl. XLV1I (1863), 79—85.
3. Mitth. Geogr. Ges. Wien. VII (1863), 44—48.
4. Serbische Fragmente. Oesterreichische Revue 1863, 111 Bd., 290—312, сръбски прев. въ Даница. Срв. още: Die Klöster und ihr Verhältnis zum Volk in Serbien. Oesterr. Revue 1863, II Bd., 312—318.
5. Reise in Süd-Serbien und Nord-Bulgarien. Denkschr. Akad. Wien. Phil.-hist. Cl. XVII (1868).
— 21 —
готвенъ отъ него материалъ за Сърбия. Книгата излѣзла въ 1868 година подъ насловъ: „Сърбия, историко-етнографски пѫтни студии презъ годинитѣ 1859—1868”. Тя има 40 илюстрации въ текста, 20 таблици и една карта [1].
Презъ пѫтуванията си въ Сърбия Каницъ се е ползувалъ отъ пълното съдействие на властитѣ. Сръбскитѣ министри сѫ му давали препоръчителни писма, та когато пристигалъ въ нѣкой градъ, той е билъ приеманъ отъ окръжния управитель, който му давалъ най-добритѣ водачи. Най-голѣмо съдействие той намиралъ отъ окръжнитѣ лѣкари и инженери, които притежавали западно образование и схващали напълно благородната му мисия. Гдето нѣмало по-просвѣтени люде, той е билъ придружаванъ отъ околийскитѣ началници, чийто авторитетъ му отварялъ всички пѫтища. Ако ли пъкъ нѣмало и околийски началникъ, придружавали го само нѣколко пандури.
Но съдействието на провинциалната интелигенция било осигурявано не само отъ заповѣдитѣ на сръбското правителство; то било подготвяно и отъ вестницитѣ, които правилно оценявали голѣмото дѣло на Каница, когото хвалили като човѣкъ, полезенъ на сръбския народъ. По този начинъ и селянитѣ го посрѣщали навсъде много любезно, още повече, понеже неговитѣ водачи разправяли на народа, колко полезенъ е за него този пѫтешественикъ, комуто затова всѣки добъръ сърбинъ трѣбва да помага въ работата. Самъ Каницъ предава следната случка: Околийскиятъ началникъ го представя на първенцитѣ отъ събралото се население. Това било въ двора на общината. Началникътъ обяснилъ на народа цельта на пѫтуването му, а именно, че Каницъ идва отъ далечна страна за да изучи тѣхнитѣ обичаи, стари паметници, начина на живота въ страната и пр. Отъ материалитѣ, които събира, ще състави една книга, за да се чете отъ всички, и така Европа да има по-правилна представа за Сърбия. Следъ това стариятъ кметъ пристъпилъ къмъ Каница, благодарилъ му отъ името на цѣлия народъ за полезната му дейность и призовалъ Божието благословение върху него, за да
1. Serbien. Leipzig 1868. — Отъ излѣзлитѣ отъ Каница статии вж. още: Oesterr. Revue 1865, 229—302; 1867, 141—145.
— 22 —
свърши успѣшно работата си въ полза на тѣхната земя и народъ. Накрай той му пожелалъ, следъ свръшване на трудната си работа, съ Божия помощь да се завърне живъ и здравъ въ своята родина и да бѫде щастливъ до края на живота си [1].
Но, независимо отъ всѣка препоръка, Каницъ успѣвалъ навсъде, понеже самъ билъ много приятенъ човѣкъ. Съ доброто си държане и съ вродената си душевна доброта, той съумявалъ лесно да спечелва сърдцата не само на интелигентнитѣ люде, но и на селянитѣ. Той е билъ скроменъ и се задоволявалъ съ малко. А тия качества сѫ неоценими за единъ пѫтешественикъ. Който не е вършилъ никога подобна работа, не може да си представи, колко важно е за пѫтешественика да ограничава своитѣ културни и др. нужди и удобства. Само оня, който се задоволява съ поднесената му, ако и най-скромна и каква да е, храна и никога не отказва на покани, само той може да влѣзе въ близъкъ досегъ и съ най-проститѣ люде отъ всѣка страна. Сърдцето на народа се открива само предъ онзи, който не се отказва да взема участие въ неговитѣ скромни угощения, като яде и пие съ него и умѣе да му докаже, че се чувствува много добре въ неговата срѣда. При подобни пѫтувания човѣкъ никога не трѣбва да иска сведения отъ официалнитѣ лица, а самъ трѣбва да събира необходимитѣ данни отъ самия народъ. По тая причина той никога не трѣбва да отказва на поканитѣ на селянитѣ. И действително, Каницъ никога не се е лишавалъ отъ близостьта и обществото на проститѣ люде. Не единъ пѫть гостоприемството на добродушнитѣ селяни е измъчвало стомаха на европееца. Всички, които пѫтешествуваме, знаемъ какви удоволствия струватъ понѣкога тия покани, когато човѣкъ е принуденъ да пие следъ всѣка хапка, да хвали яденето и да участвува въ всичкитѣ веселби на домакинитѣ.
Въ всичко обаче Каницъ е намиралъ само веселата страна на нѣщата. Той не отбѣгвалъ случая да опита и най-тежката за него гостба и, вмѣсто да му е неприятно, той се е смѣелъ. Съ хумора на здравъ и добродушенъ
1. Serbien 116.
— 23 —
човѣкъ той разправя за единъ елегантенъ обѣдъ въ дома на единъ сръбски селянинъ, когато му било поднесено най-тежкото ядене, именно “печење”, което — казва Каницъ — по речника на Вукъ означава „печено”, а въ сѫщность представя кѫсъ студено полуизпечено агнешко месо, покрито съ толкова тлъстина, щото, ако презъ срѣдата му се прокараше една дебела връвь, то тя прекрасно би могло да послужи за свѣщь. [1]
Освенъ съ непрекъснатата си дружба съ селянитѣ, той е спечелвалъ симпатиитѣ имъ още и съ дребнитѣ подаръци, които правѣлъ на женитѣ и дъщеритѣ имъ. Въ селото Шенье, като нарисувалъ дъщерята на общинския съветникъ и годеника ѝ, той подарилъ на годеницата единъ чифтъ сребърни обеци [2]. Въ градчето Брусъ Каницъ отседналъ при единъ свой познатъ свещеникъ, който го почерпилъ съ сладко, кафе и чибукъ. При сбогуването приятната попадия му подарила единъ чифтъ шарени чорапи, изплетени отъ самата нея. Каницъ, отъ своя страна, ѝ подарилъ една хубава брошка [3].
Но той печелилъ симпатии и поради голѣмото си човѣколюбие, което го карало да помага колкото може всѣкиму. Веднажъ, когато пѫтувалъ съ околийския началникъ, той срещналъ една натѫжена селянка. Тя носѣла храна на арестувания си мѫжъ. На Каница дожалѣло за нея, и той помолилъ околийския началникъ да освободи задържания ѝ мѫжъ. Началникътъ го послушалъ, но казалъ на жената, че тя трѣбва да благодари за това на добрия чужденецъ. Естествено, тия работи бърже се разгласявали между проститѣ селяни, които повече сѫ наклонни да държатъ страната на осѫдения, отколкото тая на закона.
Често пѫти имало и весели случаи, защото въ Балканскитѣ земи и до сега европеецътъ се смѣта за нерелигиозенъ и съ несигуренъ моралъ човѣкъ. Когато европеецътъ е много учтивъ къмъ женитѣ, смѣтатъ, че той иска да ги спечели. Каницъ разправя много духовито, какъ въ Рашка го настанили да нощува въ кѫщата на една вдовица,
1. Serbien 163.
2. Serbien 38.
3. Serbien 242.
— 24 —
и какъ тази тѫгуваща светица не се задоволила само съ това, че затворила вратата си, но за по-сигурно я и подпрѣла съ единъ сандъкъ. [1]
При пѫтуванията не минавало и безъ голѣми неприятности. Напримѣръ веднажъ той пѫтувалъ нощно време презъ опасни мѣста, всрѣдъ бури, дъждове; дървета окървявали лицето му; но, въпрѣки това, той не губѣлъ присѫтствие на духа и пише: „Ние, людетѣ, сме особено създадени. Често пѫти достатъчна е само една минута, за да се смѣни напълно настроението ни. Когато минахме малката черквица и влѣзохме въ скромния манастиръ, ние почти забравихме току-що прекаранитѣ неприятности. Вкусната риба задоволи нашия апетитъ, а шишето съ ракия приехме съ особено уважение. Когато най-после се преоблѣкохме въ сухи дрехи, нашето доволство отъ живота бѣше пълно. Не далечъ отъ мене викариятъ четѣше вечерната си молитва. Вънъ избухна съ нова сила дъждътъ, и азъ съ благодарность мислѣхъ за гостоприемния манастиръ, построенъ въ честь на Благовѣщението, и благословихъ моята добра звезда, която ме запази при тази опасна обиколка”. [2]
Каницъ всѣкога сее чувствувалъ добре, когато е могълъ да намѣри добро легло, храна и питие. Който предприема подобни пѫтувания, добре разбира, колко важно е да има човѣкъ удобно легло, въ което да не го безпокоятъ всевъзможни животинки. Каницъ се радва като дете, когато гостува у нѣкой интелигентенъ човѣкъ, гдето има добро легло и хубава храна.
Той описва неприятноститѣ си въ Мали-Зворникъ, като добавя скромно, че съ това не иска да придава голѣмо значение на своитѣ лични преживѣлици, обаче смѣта, че съ това може да даде представа за турскитѣ порядки.
Каницъ действително билъ много скроменъ човѣкъ. Страстното му желание да изследва научно разнитѣ страни го потиквало къмъ усилена творческа дейность. Като последица отъ това той не очаквалъ друга награда за непосилния си трудъ и преодолѣнитѣ хиляди прѣчки, освенъ
1. Serbien 192.
2. Serbien 148-149.
— 25 —
само приноситѣ въ науката. Но у учения Каницъ скоро се проявилъ и човѣкътъ на сърдцето. Любовьта му къмъ истината и вроденото му чувство на безпристрастие сѫ пораждали у него желание да бѫде полезенъ на потиснатитѣ народи. Когато започналъ своето велико дѣло, той искалъ да служи само на науката, но когато опозналъ този непознатъ свѣтъ, той добилъ желание чрезъ науката да служи за въцаряване на правдата по отношение на тия народи.
Той смѣталъ като най-голѣма награда за себе си любовьта на простия народъ. Не чакалъ друга награда. Веднажъ той билъ въ черквата на Манасия, заедно съ духовника отецъ Кирилъ и учителя въ манастирското училище. Тѣ се стараели по всѣкакъвъ начинъ да му бѫдатъ полезни. Учительтъ изразилъ своето възхищение отъ работата на учения, който е дошелъ отъ далечни страни да изучва тѣхнитѣ паметници. И, както Каницъ рисувалъ, седналъ на единъ пънъ, изведнъжъ чулъ задъ себе си пѣвчески хоръ, който пѣелъ въ негова честь. Въ тоя моментъ хубавитѣ пѣсни на децата звучали вълшебно и принудили всичко наоколо да замлъкне. Всрѣдъ тишината на гората проститѣ детски гласчета славѣли отъ все сърдце благородството, добротата и заслугитѣ на единъ голѣмъ човѣкъ. „Това бѣше, казва Каницъ, единъ отъ ония рѣдки моменти, когато пѫтешественикътъ може да се чувствува богато възнаграденъ за хилядитѣ неприятности и несгоди”. [1]
Каницъ обичалъ много простия народъ и, естествено, нему било тежко да го вижда, какъ тъне въ невежество и мракъ. Една недѣлна утринь той пристигналъ въ манастира Горнякъ. Черквата била пълна съ богомолци отъ цѣлата околность. „Богослужението свърши. Черквата е праздна. Но какво търси тази жена, която остана сама вѫтре и плахо поглежда ту къмъ рожбата си, която държи на рѫце, ту къмъ монаха, за да привлѣче вниманието му къмъ своето бледно дете ? Отъ монаха тя чака помощь и спасение, понеже въ своята дълбока вѣра смѣта, че само неговата молитва може да помогне на любимото ѝ болно дете. Монахътъ не пита много, отъ какво боле-
1. Serbien 27.
— 26 —
дува детето. Той иска да знае само, дали е момче или момиче, следъ което запалва една свѣщь и я подава на уплашената майка. Смрътно умореното дете отваря очи, несвикнали на свѣтлината на свѣщьта, и, докато монахътъ избърбори дългата молитва, детето тихо въздиша. Накрай той съ тържественъ гласъ благославя детето. Съ гореща благодарность нещастната жена цѣлува рѫка, взема отъ шията си една отъ сребърнитѣ си пендари и я постави на дискоса. Смирено тя цѣлува иконата и съ надежда напуска черквата.” Съ съжаление Каницъ хвърлилъ погледъ къмъ детето, по чиито нѣжни устица се появили първитѣ признаци на борбата съ смъртьта. [1]
И на други мѣста Каницъ споменува, че лѣкарьтъ въ Сърбия е трѣбвало да съперничи съ цигани, турци, стари баби и неуки монаси. Невежеството на монаситѣ стигнало до тамъ, че тѣ сѫ се занимавали и съ изгонването дявола. При посещението си въ Суходолския манастиръ Каницъ е видѣлъ следното: „Когато излизахъ отъ черквата, едва не настѫпихъ едно момиче, което се гърчеше на земята предъ входа. Това малко сѫщество, чиято болесть най-добре издаваха тия непрестанни гърчения, бѣ надарено съ красота. До болното седѣше съ втренченъ погледъ, неговата майка, която плачеше и молѣше за помощь. Тя бѣ довела дъщеря си въ манастира съ надежда, че светитѣ отци ще изгонятъ злитѣ духове отъ болното дете”. [2]
Невежеството на народа му прѣчело и въ работата. Каницъ казва, че най-добра представа за прѣчкитѣ, които изследвачътъ срѣщалъ, давало сѫществуващето срѣдъ народа повѣрие, че този, който бива нарисуванъ — умира. Тази вѣра е била толкова силна, че, когато въ 1864 година сѫ искали да направятъ една обща снимка на членоветѣ на Скупщината, нѣколко народни представители сѫ отказали да стоятъ предъ апарата. Селянитѣ, щомъ научили, че Каницъ иска да ги рисува, ставали неспокойни и се страхували отъ лошитѣ последици. [3]
1. Serbien 21—22.
2. Пакъ тамъ 304.
3. Пакъ тамъ 19—20.
— 27 —
Невежеството на народа също му причинявало често пѫти голѣми неприятности, но той никога не се е сърдѣлъ и на всичко е гледалъ съ великодушна насмѣшка.
Гражданитѣ пъкъ сѫ имали друга слабость. Тѣ сѫ отрупвали Каница съ молби да ги рисува. Освенъ това, всички сѫ се надпреварвали да го развеждатъ по старинитѣ, като всѣки заявявалъ, че познава най-добре паметницитѣ. Който се занимава съ археология, често пѫти бива излъгванъ дори въ културнитѣ страни. Иманярската фантазия на народа изпълва съ богатства околноститѣ на селата. Но и жителитѣ на градоветѣ често се натрапватъ на археолога сь невѣрни разкази за старини и скъпоценности. Колко пѫти и азъ бивахъ излъгванъ въ България отъ подобни иманяри! На Каница съ се случвали такива нѣща много често. При пристигането му въ Пожега, населението на градчето е било обхванато отъ археологическа треска. Единъ следъ другъ идвали при него да го водятъ при „най-ценнитѣ паметници”. Но понеже билъ толкова пѫти лъганъ, той не се решавалъ да предприема по-трудни издирвания само възъ основа на празднитѣ людски приказки. „Но, казва Каницъ, въ моментъ на слабость, азъ изневѣрихъ на своитѣ основни ръководни принципи”. Единъ младежъ се явилъ при него и съ голѣмъ ентусиазъмъ му разправилъ, че въ гората на баща му, непосрѣдствено до градчето, се намиратъ два латински камъка. Каницъ разпиталъ момчето, за да разбере, има ли смисълъ да се занимава съ тая работа. Той питалъ какво има върху камънитѣ: надписи или фигури ? На всѣки въпросъ момчето давало положителенъ отговоръ. „Азъ мисля, пише въ последствие Каницъ, че ако бихъ питалъ, дали върху тия камъни се намира цѣлиятъ Олимпъ, то пакъ щѣше да отговори утвърдително”. Времето било много лошо, но възбудениятъ отъ обещанията на момчето интересъ на Каница билъ толкова голѣмъ, че той се съгласилъ да тръгне. Конетѣ вървѣли бърже, но близката, споредъ обещанието, цель постоянно се отдалечавала. А следъ дълго пѫтуване най-после момчето гордо показало на два измити отъ дъждоветѣ камъни и, когато забелязало недоволството на Каница, то се защитило съ думитѣ, че отъ баща си чуло, какво върху тия камъни имало надписи и фигури. [1]
1. Serbien 140—141.
— 28 —
Каницъ всѣкога ималъ предварително приготвена програма за пѫть и затова не обичалъ безцелнитѣ разходки и голѣмитѣ престои. На едно мѣсто той шеговито разправя, че, когато искалъ да тръгне на пѫть, неговиятъ спѫтникъ и хубавата му дъщеря искали да го нагостятъ. „Но напраздно красивата сръбкиня се мѫчеше съ силата на привлѣкателнитѣ си очи да ме задържи”.
За да не губи много време, той всѣкога се обръщалъ къмъ лица, които познавали околноститѣ, и особено къмъ такива, които сѫ учили въ чужбина. Въ нѣкои отъ тѣхъ той намиралъ не само отлични водачи, но ставалъ и тѣхенъ близъкъ приятель. Въ 1860 година го придружавалъ единъ много приятенъ воененъ лѣкарь, по произходъ италианецъ, на име Ромули (Хекимъ-баши) [1]. Съ него той искалъ да разгледа укрепенията на Нишъ. Но това не могло да се осѫществи напълно, защото Каницъ се опасявалъ да не го смѣтнатъ за руски или сръбски шпионинъ. Затова той отишелъ въ 1864 година въ този голѣмъ български градъ, снабденъ съ силни препоръчителни писма. (Каницъ всѣкога говори за Нишъ като за български градъ; сѫщо така сѫ се произнасяли всички по това време). Тамъ той е получилъ много интересни сведения отъ Нишкия митрополитъ Калиникий, отъ когото чулъ, че, когато построили казармата, намѣрили римски паметници. [2]
Въ Княжевецъ го очаквало голѣмо щастие. Окрѫженъ лѣкарь тамъ билъ тогава унгарецътъ д-ръ Стефанъ Мачай, който го приелъ съ „характерното на този благороденъ народъ гостоприемство”. Мачай му билъ най-полезенъ отъ всички, съ които въобще Каницъ е ималъ работа презъ време на пѫтуванията си. Кѫщата на лѣкаря-унгарецъ е била наредена по западноевропейски вкусъ. Тамъ Каницъ се е ползувалъ, както самъ се изразява, отъ отдавна жадуванитѣ удобства; тамъ намѣрлиъ библиотека, картини и др. нѣща, безъ които единъ западенъ човѣкъ се чувствува много зле. Отъ д-ръ Мачай той получилъ много данни, и заедно обходили съ коне много мѣста. Самиятъ Мачай е билъ любитель археологъ и притежа-
1. Reise 8.
2. Пакъ тамъ 12.
— 29 —
валъ ценна нумизматическа сбирка. [1] Тѣ станали много голѣми приятели: Мачай му далъ пълното си съдействие, за да може Каницъ да проучи всичко изъ околноститѣ на Княжевецъ. Между книжата на Каницъ има едно писмо отъ Мачай, датирано отъ 25 мартъ 1864 год. Отъ това писмо се вижда колко близки сѫ били двамата помежду си. Даннитѣ на това писмо Каницъ е използувалъ въ трудоветѣ си. [2]
Каницъ е билъ навсѫде много обичанъ, не само отъ своитѣ нови приятели, но и отъ членоветѣ на тѣхнитѣ семейства. Това се вижда ясно отъ многото писма, съ които го канятъ или му благодарятъ за нѣкоя изпратена отъ него книга или за другъ нѣкой подаръкъ. Пѫтешественикътъ е ималъ всѣкога полза отъ тия познанства. Освенъ че намиралъ въ семействата много добъръ приемъ, но и женитѣ му приготовявали храна и други нѣща за пѫть.
За тия, които му помагали, той споменува по нѣкоя признателна дума въ съчиненията си. Но той намиралъ извинение и за невежеството на простия народъ: турскиятъ режимъ е направилъ невъзможенъ всѣкакъвъ напредъкъ, още по-тежко е било владичеството на гръцкото духовенство, което спъвало развитието на народа. Следъ това обяснение той си задава въпроса: Заслужава ли нашитѣ симпатии раята, която така упорито се бори за своята свобода? — И отговаря: Само онзи, който не е ималъ възможность да види неописуемото ѝ нещастие, може да се съмнява въ това! Тукъ той споменува, че въ книгата си за България ще изложи истинското положение на раята въ пълния му смисълъ. [3] Действително, въ Сърбия всичко това е било вече минало. Каницъ всѣкога съ радость отбелязва, че новиятъ сръбски режимъ се стремѣлъ да се отърси отъ всички грѣшки. Монаситѣ все още били невежествени, но една министерска заповѣдь отъ 1862 година изпратила въ Бѣлградската семинария всички неуки монаси. [4]
1. Reise 17 и сл.; Serbien 299 и сл. — [Отъ сѫщия д-ръ Мачай има географско описание на Княжевецкия окрѫгъ: Грађа за топографиjу округа Књажевачког, въ Гласник Српског ученог друштва кн. XIX, 1866 — Ром.].
2. Serbien 300.
3. Пакъ тамъ 275.
4. Пакъ тамъ 187.
— 30 —
Като безпристрастенъ ученъ, Каницъ се е смѣталъ дълженъ да отбележи, покрай добритѣ страни на сръбския народъ, и лошитѣ, но съ радость констатирвалъ неговия напредъкъ. Той разправя, че сърбинътъ не обичалъ много да се труди и измѫчва, дори лентяйството смѣталъ за много умно нѣщо, тъй като да се работи, споредъ сърбина, значело да се пълнятъ джебоветѣ на турцитѣ. [1] Той не е издръжливъ и трудолюбивъ, поради което унгарци, нѣмци, българи, цинцари и др. занаятчии намирали добри условия за работа въ Сърбия [2]. Обаче Каницъ смѣталъ, че времето и нуждитѣ ще премахнатъ у сърбитѣ тия недостатъци. Той ги осѫждалъ за това, че постоянно се карали и че мразѣли сънародницитѣ си въ Унгария, които сѫ по-образовани отъ тѣхъ и по тая причина, когато идвали въ Сърбия, получавали голѣми постове [3]. Но той вѣрва, че това ще изчезне следъ разпространението на културата, особено следъ като дадатъ своитѣ добри резултати редицата реформи, съ които сръбското правителство насочвало страната къмъ правилно развитие.
Докато Каницъ правѣлъ своитѣ изследвания въ Сърбия, последната се освободила почти напълно отъ турската власть (1867 год.). Изтеглянето на турскитѣ гарнизони, които били постоянна причина за размирици, станало вече наложително презъ 1862 година, следъ бомбардирането на Бѣлградъ. Турцитѣ обаче не искали да признаятъ тая необходимость. Най-после, на 17 октомврий 1863 година, князъ Михаилъ Обреновичъ се обърналъ къмъ Великия визиръ и чрезъ него молилъ Султана да оттегли турскитѣ войници отъ крепоститѣ. Ако Султанътъ, пишелъ сръбскиятъ князъ, изпълни тази молба, цѣлиятъ сръбски народъ ще го благославя и ще му бѫде благодаренъ на вѣчни времена. Турцитѣ все отлагали изпълнението на тая необходимость, докато Австроунгарската монархия, съ подкрепата на другитѣ западни сили, съ голѣмия си авторитетъ не принудила султана да се подчини. Най-после въ 1867 г. султанътъ назначилъ Михайла Обреновичъ за главнокомандуващъ сръбскитѣ крепости и оттеглилъ турскитѣ имъ гарни-
1. Serbien 199—200.
2. Пакъ тамъ 137.
3. Пакъ тамъ 35.
— 31 —
зони. Така Сърбия станала въ сѫщность независима държава. Владичеството на Турция надъ нея било само формално.
Каницъ напълно справедливо оценявалъ дейностьта на князъ Михаилъ и на сръбското правителство. Но той не е пристрастенъ и спрямо турцитѣ. Ако и при всѣки удобенъ случай той да споменава, какъ балканскитѣ народи не могли да напредватъ, докато не се освободятъ отъ турското иго, и напълно осѫждалъ грѣшкитѣ на турския режимъ, той говори безъ неприязнени чувства и съ добродушна насмѣшка за турскитѣ чиновници. Той се очудвалъ на тѣхния фатализъмъ, когато виждалъ, че тѣ спокойно пиятъ кафетата си и приказватъ въ постройки, които въ всѣки моментъ могатъ да рухнатъ.
Безпристрастието на Каница му спечелило всеобща почить. Нѣмскитѣ рецензенти пишели дълги хвалебни статии за него, но най-голѣма е била признателностьта на Сърбия, гдето и съ малкитѣ си статии той си е спечелилъ почетно име. Повечето отъ статиитѣ му сѫ били преведени на сръбски езикъ въ „Даница” и въ „Видовдан”. Неговата голѣма книга „Сърбия” е получила признание и отъ официално мѣсто. Сръбското правителство му изказало благодарностьта си, а Матица српска го избрала за свой почетенъ членъ въ 1868 год.
Но по това време, когато излизала отъ печатъ неговата голѣма книга, Каницъ не можалъ да бѫде задържанъ повече въ Сърбия нито отъ голѣмитѣ почести, нито отъ възможноститѣ за по-удобни и по-надеждни пѫтувания. Сърдцето му го потиквало да върви по-далечъ — на изтокъ отъ тая свободна вече страна.