I. ПЪРВА ЧАСТЬ
1. Образование
Филипъ Феликсъ Каницъ е роденъ на 2 августъ 1829 година въ градъ Обуда (Старъ-Буда), [1] който сега е нераздѣлна часть отъ Будапеща. Каницови сѫ били заможни търговци въ Буда и Пеща. Бащата на нашия известенъ пѫтешественикъ, Емануилъ, е билъ сѫщо богатъ търговецъ. Отъ брака си съ Юдита Дембицъ той е ималъ десеть деца: петь момчета и петь момичета. Днесъ е истинско нещастие за едно семейство да има такава многобройна челядь, понеже възпитаването на петь момчета и оженването на петь момичета е много голѣма грижа. Обаче въ Унгария презъ епохата на реформитѣ, презъ времето на голѣмитѣ надежди и възможности на унгарския народъ, това не е представяло никакви трудности. Унгария тогава не познаваше безработица, а имаше нужда отъ силни, работни рѫце. Отъ всичко можеше да се добие злато. И така, едно заможно търговско семейство имаше всички възможности само да увеличи богатството и авторитета си чрезъ своитѣ деца. Въ това време Унгария имаше нужда отъ предприемчиви и трудолюбиви люде, та бѫдещето на тримата синове на Е. Каница, които, споредъ традициитѣ на семейството, трѣбваше да станатъ търговци, бѣше осигурено.
Но презъ тая епоха всички слоеве на унгарския народъ бѣха обладани малко-много отъ романтизма. Докато по-преди отъ всички Каницови синове едва ли би излѣзло друго, освенъ търговци, и то би било напълно съобразно съ традициитѣ и възможноститѣ на семейството, сега станало друго: новиятъ миръ отвлѣче отъ
1. Свидетелствата, многобройнитѣ писма и вестникарски статии на Каница ми бѣха предадени отъ племенника му г-нъ Жакъ Каницъ, унгарски кралски държавенъ главенъ съветникъ, който по тоя начинъ ми даде възможность да направя този трудъ по-пъленъ.
— 6 —
стария отъпканъ пѫть двама отъ синоветѣ на това търговско семейство.
Пеща, гдето е живѣлъ нашиятъ пѫтешественикъ като дете, не бѣше вече оня старъ тихъ градъ, въ който всѣки продължаваше мирно занаятието на баща си, а бѣше станалъ вече подвиженъ центъръ на унгарския животъ. Синътъ на търговеца виждаше не само мирното гражданство и спокойния трудовъ животъ на своитѣ родители, но и повишения темпъ на политическия и духовенъ животъ презъ епохата на реформитѣ. Той виждаше какъ всѣки иска да твори нѣщо ново, нѣщо голѣмо. Старитѣ гледаха на това възродително движение само отъ практичната страна — увеличение на стопанскитѣ възможности, а младитѣ чувствуваха повече идеалната му страна — интересуваха се отъ обществени въпроси, отъ духовния напредъкъ и пр.
Така можемъ да си обяснимъ факта, че двама отъ синоветѣ на това търговско семейство сѫ имали съвсемъ други амбиции отъ тия на бащитѣ си. Единиятъ отъ тѣхъ е напустналъ търговската срѣда, за да се отдаде на чиновническа професия. Още по-далечъ е отишелъ вториятъ синъ, Филипъ. Той билъ изцѣло рожба на тая епоха, изпълнена съ идеалистични стремежи къмъ всичко хубаво и благородно — епоха, която издигна неразрушима преграда между синове и бащи. — Докато бащитѣ вървѣха още по установенитѣ удобни пѫтища и смѣтаха съ привичната си работа да придобиятъ всички възможни изгоди, полезни за семейството и за обществото, синоветѣ търсѣха нови пѫтища, бързаха къмъ непознати хоризонти, гдето като миражъ въ далечината се виждаше новата цель — не нѣкакъвъ тихъ, спокоенъ животъ, а нови творчески постижения.
Филипъ Каницъ още отъ детинство е искалъ да стане художникъ. Не току-тъй се бѣ отдалечилъ той толкова много отъ Пещенската спокойна търговска срѣда, защото още като дете е ималъ художнически наклонности, и този безкористенъ идеализъмъ на своето детинство запазилъ той до дълбока старость. Каницъ никога не се е стремѣлъ къмъ материални облаги, никога не е искалъ да придобие нѣщо за себе си. Всѣкога той е билъ готовъ само да дава, безъ да получава. Така можемъ да си
— 7 —
обяснимъ факта, че дори и до сега сѫ му останали задължени толкова много души, дори и цели народи. Той бѣ всѣкога заетъ, нѣмаше време да се занимава съ себе си, и не се ожени, понеже цѣлата му обичь бѣ напълно заета отъ науката и отъ онѣзи много, много люде, на които той искаше и умѣеше да бѫде полезенъ.
Така Каницъ самъ бѣ избралъ бѫдещата си професия. Художническитѣ му наклонности се проявили още въ детинството му толкова силно, че и родителитѣ му могли да ги забележатъ. Баща му направилъ всичко възможно да се развиятъ тия наклонности у детето. Ощо като малко момче той показалъ голѣми музикални дарби. Баща му го училъ да свири на цигулка. Малкиятъ билъ съученикъ на Йоахима, който по-късно стана толкова известенъ виртуозъ-цигуларь. Но малкиятъ Каницъ се отличилъ и като добъръ рисувачъ, и тази му наклонность го потиквала да стане художникъ. Действително, следъ като презъ 1842 година, на 13 годишна възрасть, той свършилъ „висшето училище” и презъ сѫщата година починала майка му (баща му билъ вече умрѣлъ по-рано), презъ пролѣтьта на следната година — 1 май 1843 г. — като 14 годишно момче той е вече „гравьоръ практикантъ” въ литографския институтъ на Винце Гримъ. Шефътъ му Гримъ е билъ много образованъ човѣкъ и е игралъ голѣма роля въ унгарския художнически животъ. Кѫщата на този Гримъ, който по-късно въ революцията отъ 1848—1849 год. играеше известна роля, бѣше срѣдище на учени и художници. Отъ последнитѣ особено двама сѫ имали голѣмо влияние върху младия ученикъ на Грима, а именно Йосифъ Винце Хайфлеръ, известниятъ топографъ и етнографъ, учитель на ерцхерцогъ Йосифъ, и археологътъ Ференцъ Кишъ, професоръ въ Пещенския университетъ. За нѣкои научни трудове на последния Каницъ още въ 1845 год. билъ направилъ рисунки и литографии на нѣколко илюстрации. [1] Въ такава срѣда младиятъ Каницъ бързо напредвалъ въ рисуването, като едновременно съ това се повдигало и общото
1. С. Wurzbach, Biographisches Lexicon des Kaiserthums Osterreich. Wien X (1863), 435—437.
— 8 —
му културно равнище и се разпалвалъ и интересътъ му къмъ наука и изкуство.
По свидетелството на Грима, издадено на 15 априлъ 1847 год., Каницъ чрезъ своето умение и трудолюбие станалъ въ 1845 год. „салеръ”, и като такъвъ той получавалъ вече и заплата, по бележника му, месечно 8 флоринта. Когато презъ месецъ августъ 1845 год. Гримъ се слѣлъ съ Фр. Авг. Валцелъ, и последниятъ застаналъ на чело на института, Каницъ останалъ тамъ до 20 априлъ 1847 г. и презъ тая последната година получавалъ вече 24 фл. месечна заплата. Той прочее работилъ презъ цѣли 4 години въ единъ и сѫщъ литографски институтъ. По свидетелството на Валцела, гравьорътъ Каницъ билъ много способенъ, талантливъ и възпитанъ човѣкъ.
Отъ 1 май 1847 год Каницъ се преселилъ въ Виена, гдето до 19 августъ 1848 год. работилъ въ литографския институтъ на Едвардъ Зингеръ. Тогава, като 19-годишенъ младежъ, той станалъ сътрудникъ на Лайпцигското Илюстровано списание — „Illustrierte Zeitung”, — какъвто останалъ до края на живота си. Още въ XI-ия томъ, отъ 1848 год., на това много ценно списание намираме отлични илюстрации, изработени отъ Каница. Въ броя му отъ 1 октомврий 1848 год. четемъ следното: „До г. Ф. Каницъ — Виена. Получено и прието. Понеже въ предпоследното си писмо Вие не сте дали по-точенъ адресъ, ние пратихме едно писмо на ваше име „постъ рестантъ” въ Виена”. Тукъ се касае за оная илюстрация, която излѣзе на 30 декемврий 1848 год. въ списанието, на стр. 439, съ следния надписъ: „Пожарътъ въ Дворцовата библиотека и Августинската църква въ Виена. Рисувано отъ терасата на Дворцовата градина отъ Филипъ Каницъ.”
Отъ тогава Каницъ праща често свои хубави и ценни рисунки, а отъ септемврий 1848 г. той е ималъ редовенъ ангажиментъ при „Илюстрирте цайтунгъ”, като получавалъ и редовна заплата, и това останало до края на живота му единственъ сигуренъ доходъ. Въ 1851 год. Каницъ получилъ отъ Илюстрирте цайтунгъ легитимация като „artistischer Bevollmächtigte” — артистиченъ пълномощникъ. Освенъ редовната си заплата, той получа-
— 9 —
валъ и хонораръ отдѣлно за всѣка дописка или рисунка. [1] Редакцията на „Илюстрирте цайтунгъ” много ценѣла сътрудничеството на Каница, който постоянно напредвалъ, разширавайки познанията си въ областьта на историята на изкуствата, а едновременно съ това обогатявалъ и общата си култура. Той пѫтувалъ въ западна Европа, билъ е въ Мюнхенъ и Нюрнбергъ, гдето останалъ по-дълго време. Въ последния градъ бащата на готиката, Александъръ Хайделовъ, възбудилъ у него интересъ къмъ срѣдновѣковното изкуство. Каницъ станалъ почетенъ членъ на “Нюрнберге баухюте”. Отъ тамъ той се върналъ въ Виена, гдето завързалъ връзки съ прочутия археологъ Карара, подъ влиянието на когото обикналъ историята на строителството и изкуството. За обогатяване познанията си Каницъ пѫтувалъ също дълго време въ Истрия, Хърватско, Полша и северна Германия. Въ 1855 год. той се преселилъ въ Дрезденъ, гдето продължилъ изучванията си по историята на изкуствата. Презъ есеньта на същата година отишелъ и въ Парижъ да се запознае съ изложбата на изкуствата, а следната 1856 год. той се завърналъ въ Виена.
Художественото му дарование, високата образованость и широка култура го направили толкова важенъ сътрудникъ на „Илюстрирте цайтунгъ”, щото презъ 1856 година редакцията го изпраща като свой специаленъ пратеникъ въ северна Италия, когато австрийскиятъ императоръ Францъ Йосифъ и императрица Елисавета пѫтували въ тия области. Това пѫтуване е продължило отъ 17 ноемврий 1856 год. до 12 мартъ следната 1857 год. и е имало за цель, императорската двойка лично да спечели сърдцата на своитѣ италиански поданици. На 22 ноемврий 1856 год. „Илюстрирте цайтунгъ” пише, че, предъ видъ на важното значение на това пѫтуване, списанието ще помѣства обширни кореспонденции за него, като за тая цель ще издава специални притурки съ илюстрации, изпращани отъ специалния кореспондентъ на списанието
1. Материалитѣ за връзкитѣ на Каница съ „Илюстрирте цайтунгъ”, освенъ на бележкитѣ на Каница, дължа на г. Волфгангъ Веберъ, който въ две обширни писма ми даде сведения за отношението на Каницъ къмъ Й. Я. Веберъ. Срв. W. Weber, Johann Jakob Weber. Leipzig 1928, 88—89.
— 10 —
— художествения редакторъ. Последица отъ това пѫтешествие съ 42 илюстрации, излѣзли въ притуркитѣ на списанието подъ насловъ: „Императорското пѫтешествие”. По това време Каницъ билъ 27-годишенъ. Следъ 4-годишна практика той цѣли 8 години е попълвалъ своитѣ теоретически познания. Отличниятъ гравьоръ и рисувачъ продължилъ учението си въ най-добритѣ училища, каквито имало въ Виена, Мюнхенъ, Нюрнбергъ и Дрезденъ, които и презъ срѣдата на миналия вѣкъ сѫ били най-добритѣ културни центрове и представяли най-добритѣ условия за работа на онзи, който е искалъ да обогати своитѣ познания по историята на изкуствата.
Така, презъ детинството на Каница негови вдъхновители сѫ били добритѣ ратници по топография, етнография и археология, Хайфлеръ и Ференцъ Кишъ, а презъ младинитѣ му — голѣмитѣ майстори на изкуствата и археологията като Хайделовъ и Карара. Благодарение на вродения си художественъ талантъ и безпримѣрната си любовь къмъ труда, както и на ценнитѣ научни напътствия на своитѣ учители, — отъ юношеството си той влѣзълъ въ живота напълно подготвенъ за оная голѣма мисия, която му е предстояла.
*
На следната година подиръ завръщането на Каницъ отъ Италия, редакцията на „Илюстрирте цайтунгъ” му възлага нова голѣма задача, която става съдбоносна за живота му. Въ 1858 год. народитѣ на западния Балканъ се разбунтували. Бунтътъ преминалъ границитѣ на обикновенитѣ въстания и възбудилъ интересъ въ западна Европа. „Илюстрирте цайтунгъ” дава на Каницъ задача да отиде на Балканитѣ и отъ тамъ да изпраща на редакцията илюстрации, направени на самото мѣсто. Като много образовань човѣкъ и отличенъ художникъ, Каницъ билъ най-пригодниятъ за тази работа. Той обходилъ мѣстата, гдето се развили събитията, пѫтувалъ въ Босна, Херцеговина, Черна-гора и Далмация. Но той не се задоволилъ само съ това, да прегледа и нарисува мѣстата на борбитѣ, но се стремилъ да обходи всички тѣзи почти непознати територии, да изучи земята и народитѣ, които я населятъ по време на пѫтуванията си.
— 11 —
изъ Черна-гора той отишелъ въ Цетина, гдето е билъ приетъ отъ князъ Данило и княгиня Даринка.
Статиитѣ и рисункитѣ отъ това пѫтуване излѣзли въ „Илюстрирте цайтунгъ” презъ 1858/59 година подъ насловъ: „Пѫтни скици отъ Босна и Черна-гора”. Освенъ това, презъ 1858 година той изпратилъ много рисунки и отъ Херцеговина и Далмация.
Пътуването на Каница по западнитѣ части на Балканския полуостровъ е важно не само защото той е публикувалъ много ценни рисунки и описания отъ тази область, но и защото при обиколкитѣ си въ тия страни той е ималъ много случаи да установи, колко оскъдни съ географскитѣ и етнографски познания на европейската наука за Балканскитѣ земи, колко погрѣшни и бедни съ самитѣ географски карти.
Стремежътъ къмъ неизвестното и горещото желание да твори напълно завладѣли Каница — въ него се родилъ пѫтешественикътъ! Каницъ виждалъ предъ себе си новъ, непознатъ свѣтъ, който, ако и въ съседство съ културнитѣ страни, е останалъ неизследванъ и неизученъ, и който би могълъ да даде на науката богатъ, новъ и цененъ материалъ.