Френски пътеписи за Балканите, XIX в.

Съст. и ред. Бистра Цветкова

 

21. АМИ-БУЕ

(BOUE, Ami)

 

ЕВРОПЕЙСКА ТУРЦИЯ. ПРИЛОЖЕНИЯ

 

Първо приложение

Начин за пътуване в Турция

 

 

В Турция е прието селяните, търговците и пътниците да пътуват на кервани (тур. и сръб. керван, алб. шокхери). Заможните хора, чиновниците в страната водят със себе си един или повече слуги, тъй като тяхната издръжка е безкрайно по-евтина, отколкото у нас и изобщо домакинството в Турция обикновено изисква по-голям брой слуги, отколкото в Европа. И тъй, ако има повече товарни коне (сейзана), трябва да се смята по един слуга (срб. коморджия) за воденето и гледането на всеки чифт коне. Дневната храна за един кон в Турция струва 1 фр. и 20 сан. с изключение на селищата, където ечемикът се заплаща по 25 до 40 пари.

 

Ако няма сметка да се притежават коне, се пътува с коне на пощата, или на мензила (слав. поща), или пък се наемат коне с водачи, наречени кираджии у турците и славяните, агоиати — у албанците и огогиати — у гърците. В първия случай пътникът е длъжен да пътува по определени пътища и дори понякога да се отклонява [от маршрута си]; но по-досадното е, че той не може да отиде, където иска, и ако напусне пощата, за да наеме кираджии, ще срещне трудности или най-малко ще трябва да изпълни известни формалности в някой главен град, за да може да вземе отново пощенски коне.

 

Неудоволствието на началниците на пощата (тур. и алб. мензилджи, срб. пощар), които обслужват пътниците [*], се обяснява с ниските такси, тъй че винаги е по-евтино да пътуваш с нея, отколкото да наемеш коне, особено в една страна, каквато е например Албания, където товарните коне са непрестанно реквизирани за пренасяне на стоки.

 

Трябва да имаш собствено седло, ако не искаш да използуваш турското: трябва да си го носиш от чужбина, тъй като в Турция, освен в Букурещ и в Пера, такива не се продават (Пътеводители, т. III, с. 90).

 

В статията за пощенските станции с коне ние дадохме всички подробности за това учреждение и начина му на обслужване. (Пътеводители, т. III, с. 383). Остава само да разкажем как става пътуването скираджиите.

 

 

*. Тур. йолджу, срб. путник, алб. удетар, вл. калеториндузе, гр. одоипорос.

 

466

 

 

Пътуването с кервани (берабер = заедно) или с наети коне има неудобството, че е доста бавно и по много лоши пътища. Затова пътуването с керван се удължава с една трета от това с пощата. Впрочем човек е задължен да щади животните на кираджиите, докато с пощенските можеш да правиш каквото искаш. От друга страна, ако желаеш да опознаеш добре страната, кираджиите, които пътуват навсякъде, са най-добрите водачи. Те са дори пó за предпочитане пред татарите и в настроените срещу турците краища, като Албания, съпровождането от тях е много по-сигурна закрила, отколкото тази на всеки кавас в Турция. Обаче в най-опасните албански области главата на семейството — плиак (старец) — си остава най-добрият ясакджи, т. е. покровител на пътника.

 

Кираджиите не отказват да пътуват по преки пътища, докато татарите, както нашите файтонджии, не обичат твърде много да излизат от пощенските пътища и изтъкват често измислени трудности. Ако не успеят да убедят хората си, те се опитват да постигнат целта си под предлог, че има хайдути.

 

Неудобството при кираджиите, е, че те почти никога нямат седла, а обикновено дървени самари с въжени стремена. Ето защо пътникът трябва да има собствено седло. И тъй само слугите, които се грижат за конете — сеизите, — се задоволяват с дървени самари, върху които мятат една покривка. Другите, с по-висок чин, изискват турски седла.

 

Тъй като кираджиите не са под заповедите на пътника, както пощальоните, те не винаги са много учтиви и не се оставят да бъдат малтретирани и ругани от татарите; но между тях се срещат и добродушни хора. Тези нещастници най-често ви следват пеша [*]. Те се качват на най-малко натоварените си коне, и то рядко — тогава, когато са много уморени. Водят ли пътници със собствени седла, яздитното животно им е осигурено от коня, на който натрупват самарите за наетите коне. Но в големи кервани те имат понякога също и свой кон, който на сръбски се нарича жалица.

 

Кираджиите рядко имат камшик, те се задоволяват с една жилава пръчка или не държат нищо в ръка; обаче непрестанно направляват конете си с викове. От друга страна, ходът на пътуването зависи до голяма степен от животното, което води колоната. Обикновено то няма дрънкалки или звънчета, както в Пиемонт и Испания. В гористи или трудни пътища работата на кираджията е вече много уморителна, защото той тича напред-назад, за да вкара животните си в правия път.

 

Кираджиите изминават дневно поне 8 левги пеша и често са облечени твърде леко, дори когато времето е студено и лошо. Ние видяхме в Горна и Долна Албания някои от тях без чорапи,

 

 

*. Тур. аяк, срб. пешак, алб. мпекемпе, гр. пезос.

 

467

 

 

боси (срб. бос) или с дебели подковани обуща, които не се задържат на краката — техните купуца.

 

Пътуването с кираджиите е малко по-скъпо от това с пощата, особено ако се минава по път, където кираджията не може да се надява на превоз на стоки при завръщането си. В това отношение въпреки твърде окаяния им вид, тези хора са в повечето случаи истински търговци, които по този начин започват попрището си. И наистина, ако имат празен курс на връщане, те купуват с техни пари изцяло или отчасти евтини предмети от едно място, за да ги препродадат с печалба на друго. В същност по този начин те няма защо да се страхуват, че крадците ще ограбят парите им, което би могло да се случи, ако се завръщат по същия път без товар, тъй като тогава разбойниците биха предположили, че имат пари. От постоянния им живот на чист въздух и навика им да пътуват нощем и да предпочитат (от икономична гледна точка) биваците независимо къде пред странноприемниците се разбира, че именно пътниците в Турция са тези, които могат да предоставят най-богата плячка на крадците.

 

Един керван може да пътува на много ниска цена с кираджии, когато следва големите търговски пътища или когато последните могат да се надяват на платен обратен курс. Така в 1839 г. ние срещнахме в Митровица пътници-турци, които отиваха от Солун за Сараево с кираджийски коне по 120 пиастри (30 фр.) на кон, без храната му. Кираджиите възстановиха загубата си от тази ниска цена с големия брой пътници: от това пътуване получиха 1000 пиастри. Те даваха рядко ечемик на животните и ги оставяха да пасат безплатно по пасбищата, вместо да купуват сено.

 

Изобщо от пестеливост те вкарват животните си в оборите на странноприемниците само през тежките зими, а в градовете — през лятото. В полето те просто ги оставят на пасбището, вързани с въжета или свободни, и лягат до тях. Ние сме ги виждали да лягат навън въпреки дъжда и студа от минус 2 градуса и да се завиват със струка си или дори само с грубата си дреха (гуниац).

 

Кираджиите на керван носят най-често със себе си няколко дълги пръта, за да опнат вечер платното, в което дават ечемика и сеното на конете си. Суруджиите или пощальоните употребяват за тази цел малки торби от козя козина (торба). Повечето от кираджиите са християни: в Южна Албания, Тесалия и презвардарска Македония са предимно власи или цинцари; в Северна Албания — сърби, албанци или босненци; в Босна и Херцеговина — босненски сърби; в България и Тракия — българи. Почти всички се завръщат в отечеството си, щом като припечелят малко пари. Особено власите имат този обичай и впоследствие понякога стават едри търговци. Най-прочутите кираджии са тези от Мецово в Албания, от Ваничес [52] в Македония,

 

468

 

 

от Клисура близо до Кастория, от Сеница в Босна и изобщо от Южна Босна и от Херцеговина.

 

При пътуване в Турция е необходимо тескере — един малък паспорт, — в което са означени имената на пътниците и мястото, за където пътуват. Засега не е възприет още европейският обичай да се означават в паспорта отличителните белези на приносителя. Пашите могат да издават на пътниците паспорт на по-висока цена — буюрди (срб. буирунтия), написан с дребно турско писмо — дивани. Позволено им е дори да отбелязват, че на пътниците ще бъде осигурена частна квартира и че ще им бъде оказвано всякакво улеснение при пътуването. Ако един такъв буюрди е получен от везир или от паша с три туга и има един татарин за придружител, той в мирно време е равностен на ферман на Портата, макар че фактически везирите не могат да заповядват на пашите, които не са им пряко подчинени.

 

Ферманът, напротив, е една заповед на управление до неговите висши и низши чиновници и само той носи туграта на султана и се получава единствено в Константинопол чрез чуждестранните посолства. Струва 46 пиастри (между 15 и 14 фр.), извън бакшиша за драгомана на посолството. Този важен документ — ферман, се състои от един голям лист с туграта на султана, поставена най-отгоре. Сроковете и стойността им са различни според човека. Така обикновено във ферманите е означено само, че никои власти, нямат право да създават на приносителя трудности при пътуването. Напротив, те трябва да му помагат във всяко отношение и да го закрилят при нужда. Други фермани нареждат да се предоставят отделни квартири на пътниците навсякъде, където ще пожелаят. Рядко пашите са склонни да дадат подслон на чужденците или поне да им дават таим, т. е. да им изпращат вечеря, да хранят конете им с припасите от собствените си конюшни или чрез реквизиция по селата, да им доставят поне до първата пощенска станция безплатно пощенски коне, да ги охраняват и пр.

 

Който притежава ферман, пътува обикновено с татарин; но приносителят на буюрди или на ферман може да пътува без куриер. Все пак трябва да отбележим, че първият обичай е надделял и е възприет при всички пътувания на големци. От това следва, че един чужденец с ферман и без татарин ще бъде по-малко почитан от този, който пътува с такъв. Би се приело, че той е проявил неуважение към етикета или че прави икономии. По този начин той влиза едва ли не в съсловието на търговците, които пашите уважават много по-малко, отколкото чужденците, пътуващи за удоволствие.

 

Татарите (татар) образуват отделна корпорация и техните имена са вписани в една специална книга в Константинопол. При всеки паша има известен брой куриери, които са подчинени на един началник — татарага, или татарагасѝ, обикновено бивш татарин. Всяко чуждестранно консулство или по-

 

469

 

 

солство в Турция има също на служба по няколко такива куриери.

 

Колкото пашата е с по-висок чин, толкова неговите татари вдъхват повече доверие и почит сред населението и у пашите, през чиито области минават. Самите татари знаят много добре дали принадлежат на везири. Те веднага ви припомнят, че не са обикновени куриери, а татари на дивана (дивански татар). Всеки паша има лични татари на пашалъка си или на правителството.

 

Татарагата взима младежи-доброволци и ги обучава. Обикновено, преди да почнат да служат, те са задължени да работят в продължение на две години като слуги в къщата на татарите или в татархана. Във всеки главен град или местожителство на паша има една подобна къща, където минаващите куриери могат при нужда да се настанят. То се разбира, татарханът в Константинопол е много просторен.

 

Татарагата получава доста голяма парична награда за всеки татарин, който отпуска на пътниците. Тя достига горе-долу до 400 пиастри или 100 фр. за един пътник и става по-голяма при повече пътници. То се разбира, същото се отнася и до възнаграждението на един татарин, което може да се удвои, ако пътниците са четири или пет. Цените обаче се менят много, тъй щото човек може сам да ги определи или да прибегне до посредник. В такъв случай посредникът получава бакшиш от 20, 30 до 50 франка в зависимост от продължителността на пътуването. Случва се също той да е дотолкова нечестен, че да принуди татаринът да му отстъпи и известна сума от собственото си възнаграждение. Този вид измамничество в Турция е много често явление всред гръцките и арменските драгомани. Чужденецът, който не знае турски, каквото и да прави, е винаги жертвата, тъй като татаринът, обран по този начин, ще мисли, че е в правото си да възвърне загубите с други похвати.

 

Татарите са зачетени с титлата ефенди, или господин, и вежливостта изисква, когато човек е доволен, да ги нарича татара (съкращение от татарага), когато се обръща към тях. Те са много поласкани от вниманието, което им се оказва, и изобщо са много ценни хора, тъй като познават цяла Турция. Повечето знаят да четат малко и дори да пишат на един от видовете турско писмо. От време на време се срещат аяни, които са започнали кариерата си като куриери.

 

Куриерите, които знаят повече езици, са малко, защото те са предимно азиатски турци; но тези, които са мюсюлмани, родени в Европейска Турция, знаят винаги извън турски поне един от другите говорими в Турция езици. Именно тези татари трябва да се търсят. Що се отнася до татарите на сръбския княз, той има толкова, колкото са необходими за собствените му нужди. Ако трябва да предостави такъв на някой пътник, то подобен придружител не би бил някак полезен за по-голямата част от

 

470

 

 

Турция. Той би могъл да бъде Подходящ единствено при пътуване от Белград до Константинопол.

 

Търговците, снабдени с буюрди и принудени да пътуват с конвой за стоките си, взимат често татари. Те ги избират най-вече измежду тези, които не са на служба, за да им излезе по-евтино. В този случай им се заплаща около 20 пиастри или 5 фр. на ден. Другите татари искат обикновено 25 пиастри на ден, като не включват [в тази цена] разноските за подслона и храната на коня им. Често пъти се стига до спогодба да не се заплаща храната на куриера. Но това е присъщо за чужденците на турска служба, които стигат до такава дребнавост. Умереността на турците намалява свръхразноските до минимум, стига само куриерът да не пие много ракия. Впрочем въпреки условията на спогодбата няма как понякога да не се понесат тези разноски, когато храненето е общо.

 

Най-често се случва да се сключи споразумение за цялото пътуване; следователно ще се определи сумата за едно отиване от Русчук, Белград, Скутари или Янина до Константинопол. Тези спогодби, изгодни за куриерите и търговците, са неприятни за пътниците, защото е почти невъзможно да се обуздае бързият конски бяг на татарина. Той гледа на такова пътуване като на пренос на телеграма. Ако бъде насилен да кара по-бавно, би могъл да иска развалянето на спогодбата само защото не е бил предупреден, че няма да се пътува бързо. Затова цената на такъв вид спогодба се определя въз основа на заплащането на един курс на куриер. Така от Белград до Константинопол например такъв курс би струвал най-малко 2500 пиастри, защото куриерът смята отиването и връщането. Обаче един извънреден куриер, който пътува много бързо, иска до 3000 пиастри, за да направи този маршрут и да се завърне за осем или десет дни с отговор.

 

Ако татаринът бъде освободен, трябва да се заплати връщането му до мястото, откъдето е бил нает, по цените на обикновен куриер. Значи пътуването трябва от пестеливост да се уреди, ако е възможно така, че да завърши на мястото или близо до града, откъдето е започнало. Ако куриерът пресметне, че има изгода да се завърне сам вместо с пътника в мястото на тръгва нето, м оже да се случи да предизвика разногласие между себе си и него с цел да бъде освободен. В такъв случай най-добре е, ако куриерът става неприятен, да не се обръща внимание на тези малки хитрини и да няма оплаквания пред властите, стига пътникът да говори турски. Така на връщане и най-хитрият нехранимайко ще има страх от някакво наказание, което не може да избегне. В обратния случай, ако човек иска действително да се оплаче от водача си, той трябва да направи оплакването си пред Портата чрез посолствата или консулствата. Тогава резултатът е минимален, защото човек не е вече на самото място, за да разобличи лъжата.

 

471

 

 

От друга страна, татарите представляват пълна сигурност за пътника, тъй като те са задължени под угрозата на смърт да го върнат жив или да донесат с трупа му най-неоспоримо писмено свидетелство за станало нещастие или настъпила естествена смърт. Те са задължени също да го защищават срещу всяко нападение и могат да отстъпят само пред превишаващи ги на брой нападатели.

 

Те си доставят позволителни за вземане на пощенски коне, в случай че чужденецът няма собствени такива. Грижат се за състоянието на конската сбруя и за самарите и най-вече за доброто поставяне на товарите върху конете. Те се справят сами с тази трудна работа в първите дни на пътуването, когато теглото на пакетите не е добре известно и въжетата не са още изопнати. Въжетата, снабдени с железни куки на краищата, може би биха опростили и ускорили работата по уравновесяването на багажите от двете страни на самара. Ако по път равновесието изглежда нарушено, татаринът прибавя от едната или другата страна няколко камъка в косматите торби, от които конете ядат овес. При пристигането в странноприемниците те помагат за разтоварването, нареждат да се изчистят стаите и приготовляват мястото, където пътникът ще може да отседне. Макар и да не са задължени да готвят на пътниците си, те понякога все пак имат любезността да се нагърбят безплатно с тази работа и без да бъдат молени, стига да имат този талант, ако липсва готвач или ако са се привързали към чужденеца. В такъв случай човек наистина не може да се наплати достатъчно за удоволствието, което татаринът прибавя по този начин към пътуването. От друга страна, има доста татари, които ще сготвят само за себе си и няма да се погрижат за яденето на пътниците, освен ако не са прикоткани.

 

В градовете те съпровождат чужденеца до властите или се нагърбват с издаването на паспортите. За да ги имат винаги под ръка, те ги носят в един вид малка паласка от кожа (срб. чемер), окачена на врата им. Личността на татарина е толкова свята в Турция, че никой не би посмял някога да се докосне до тези паласки, които той окачва в стаята, щом пристигне.

 

Когато във фермана или буюрди е означено, че пътникът може да получи навсякъде подслон, е прието да се отиде с татарина направо при пашата или аянина на града и при агата или субашията или малбашията на селото. Татаринът излага с две думи работата в конака на кияя [кехаята] на пашата — рядко на самия паша, — докато чужденецът чака пред зданието с кервана си. Понякога пашата или аянинът пожелават да видят веднага пътника; но най-често това посещение се осъществява едва когато той вече се е настанил в квартирата си. След като искането на куриера е удовлетворено, пътникът бива

 

472

 

 

заведен в някоя къща от човек на пашата или от християнина, който в града има служба да разпределя поред между, едноверците си тези, които пашата нарежда да бъдат настанени, и който се нарича мусафир.

 

Понякога трябва да се чака половин или цял час на улицата или в дивана на властите, защото разпределителят на квартирите се случва да живее далече или защото квартирите са малко, или пък той търси да намери възможно най-удобната. Обикновено се дава бакшиш от 2 1/2 до 5 пиастри на посочилия квартирата или на субашията. Обаче в градовете с везири, ако жилището е било намерено от един кавас, се дава най-малко 5 пиастри, а ако пътниците са повече — дори до 20 пиастри.

 

Тези внезапни пристигания безпокоят често бедните раи, принудени да ви подслонят. Особено по време на чума човек е задължен да успокои риданията на жените и дори да води дълги преговори, за да бъде допуснат в къщите им или в едно прилично помещение, вместо да попадне в една мръсна дупка, в която би се отървал от злополучните си домакини. И все пак, общо взето, доброто настроение на тези бедни хора се възвръща бързо, щом съзрат перспективата за малък бакшиш. Те се страхуват винаги да не стане това, което правят някои настанени от властите турци — да се тъпчат за сметка на стопаните, като си отиват, без да платят нищо или много малко.

 

Обикновено пътникът се настанява в най-хубавото помещение на къщата, в която е приет, и използува домашните за почистване на стаята (тур. супурмек, срб. счистити собу) и за постилане на пода с черга (срб. застрирасти собу) и диванът с една по-хубава, наречена серцада, ако къщата разполага с такава. Сетне му донасят необходимите не ща и приготовляват яденето. Човек не трябва да се тревожи много от оплакванията им, тъй като ще падне в очите на турците. Срещат се понякога раи, особено гърци, които умеят много добре да притеснят чужденеца, като напуснат къщата си и го оставят без всякаква информация, необходима за доставката на храна. Има също големи градове, в които се прави разлика между заповед само за настаняване и такава за настаняване с хранене на чужденеца. Готов дори да заплати разноските, а първия случай обаче пътникът може да бъде изоставен от стопанина си по най-неприятен начин, както това ни се случи в Монастир.

 

На село татаринът си присвоява правото да избира най-приличното жилище. Един път като е говорил със субашията или със забита, той не се притеснява вече от протестите на раите и се настанява в къщите дори в отсъствието на собствениците им. [*] Ако го отегчават много, той ги заплашва с кам-

 

 

*. Така през 1836 г. ние насилихме вратата на странноприемницата на мелничаря от Брниац на Ибър. Пристигнали по мръкнало, ние бяхме много учудени, че не намерихме никого. Само огньове тук-таме сочеха, че има хора в планината. И нашият кавас започна да вика, колкото глас му държеше: „Ибрахим, Ибрахим, ако не се върнеш, ще ти отрежат главата.” Той мислеше, че е избягъл от уплаха; но никой не дойде да утоли глада ни и двама от нас бяха принудени да застанат до бъчвите с ракия, за да попречат на нашите хора да се напият до забрава. На другия ден се появи един съсед, чиято ярост се успокои едва когато получи малко пари за ханджията и след като татаринът му каза, че сме чиновници и покровителствувани от султана (царски люде).

 

473

 

 

шика си или дори им нанася няколко удара, но е готов да се отнася с кроткост, когато си знаят мястото.

 

Това право на настаняване изглежда толкова неприятно, щото едно отменяне на тази тегоба би било акт на висша политика. То в същото време би благоприятствувало за отварянето на нови странноприемници и подобряването на повечето от тези, които съществуват.

 

Ако населеното място е малко и ако във фермана на път-гника е означено, че му се дължи храна и квартира, сам главата на християнската община изисква от подвластните си да доставят ца чужденеца каквото е потребно за конете и според обстоятелствата поръчва ядене в една или две къщи. Хората долучават по-често безплатна храна, отколкото конете.

 

Положедието на европейците, които пътуват с татарин, често е много тежко, тъй като те са принудени да се сприятеляват по-скоро е него, отколкото с християнското население и да внимават да не даднат в очите на мюсюлманите с прекалената си благосклонност към едноверците. Всред християнското население се разбира защо турчинът е почувствувал нуждата да си служи със строги обноски, за да не загуби никога почитта, която му се дължи. От това следва, че един европеец не може да покани на масата си стопаните. Дори в градовете една подобна покана, отправена към главата на християните, понякога изглежда като обида, насочена към турците. Излиза също, че стопаните или старейшините на едно село могат да бъдат възнаградени само с малко ракия, ако татаринът е реквизирал зърно за конете, пилета, мляко или друго за трапезата на пътника. Ако човек би искал да заплати изцяло подобна ангария, наложена на едно село, или ако дори би дал по-значителни бакшиши, той би станал подозрителен в очите на мюсюлманите. Най-доброто в тези случаи е да оставиш татаринът да си направи разпределението [на дължимото] или сам да дадеш скришом нещо на стопанката (бълг. боба) или на децата и да поискаш да видиш гръцката черква, ако има такава, за да оставиш там един незначителен дар от 5, 10 или 15 пиастри в зависимост от разноските.

 

Ние не можем да не отбележим, че пътниците-европейци имат по-големи изисквания към храната за разлика от жителите на Турция. И на нас при първото ни пътешествие се е случвало да чуваме недоволната от бакшиша рая да казва, че

 

474

 

 

християните-католици са по-лоши от мюсюлманите. Малко повече щедрост би винаги помогнала да се избягнат такива възклицания.

 

Понякога е добре да се използува татаринът за уреждането и заплащането на сметките в пощенската станция и странноприемницата, тъй като те съвсем не се стесняват да сведат до нищожни цени някои надути от цинцарите и гърците сметки. Ние сме виждали заплащането да завърши с две плесници, нанесени с цялата важност от турчина и приети с цялото явно унижение от разгневения рая. Ако татарите не се нагърбят с подобно намаляване на сметката, човек може да е сигурен, че те отчасти са замесени в мошеничеството или ги е страх, което може да се случи само тук-таме в Албания. Така в Гузини нашият татарин беше станал толкова кротък, че ние бяхме безобразно ограбени. Накараха ни да платим дори иирмилук (5 франка) за стаята ни, докато в Турция ханджиите не познават такъв доход. Има много малко големи градове, които правят изключение от това правило. Господин Викенел, виждайки, че домакинът ни спира коня ми, като го хваща за юздата, за да иска настойчиво онова, което отказахме да му дадем, се провикна: „Ще одиме да се оплачем на аяна!” Но на това отгоре болукбашията веднага му възрази усмихнато: „Нима мислите, че тук сте в Румелия? Тук аянинът няма власт.”

 

От друга страна, сметките с куриерите трябва веднага да се уреждат. Понеже нищо не се отбелязва, човек може неволно да бъде излъган или най-малкото да се създаде повод за твърде неприятни парични спорове.

 

Що се отнася до пътниците, които са проявили италианска наивност при споразумението им с татарите — те да се грижат за прехраната им по пътя, защото така им се е сторило по-удобно, — то се знае, че са завършили пътуването си в галоп, като са получили само кафе, бяло сирене, лук и хляб, които са основната храна на обслужващите татари. За да прибере колкото се може по-бързо възнаграждението си, татаринът може да ужаси пътника и с лъжливи разкази за крадци, тъй щото на пътника да не му мине и през ум да поиска да пътува по-бавно.

 

Хората, които пътуват в Турция, без да знаят някой от говоримите в страната езици, са изложени на произвола на техните татари или драгомани. В такива случаи те твърде често са излъгвани в сметките на странноприемницата или пощата, в бакшишите и пр. Ханджиите се съгласяват да дадат на татарите и слугите една дребна сума, която се нарича чибук, като от своя страна пък увеличават сметката си. За щастие пътуванията в Турция са доста евтини и това увеличение на разноските не е твърде чувствително.

 

Най-неприятното своеобразие на татарите е, че искат да им се предплаща една част от сумата, която ще се дължи при

 

475

 

 

завършека на пътуването. Тъй като не винаги са на служба, те твърде често са задължени към татарагата, техния шеф, или пък са женени и трябва да оставят на семейството си нещо за преживяване. От това следва, че тази предплата може да доведе до доста голяма парична загуба, ако човек би искал да ги освободи наскоро след наемането им заради лошото им държане или несъответствие в характерите.

 

Както нашите куриери, така и много от татарите имат склонност към пиене и сластолюбиви удоволствия или към двете едновременно. Но те проявяват своята необузданост само вечерно време. Тяхната умереност и работоспособност обикновено са образцови през останалата част на деня.

 

Друго много неприятно нещо, което трябва да се предотврати при едно продължително пътуване, е [обстоятелството], че всички татари имат навика да купуват различни стоки в места, в които те са по-евтини, отколкото у тях. Така един татарин от Константинопол, България или Сърбия, ако стигне в Лариса, ще купи коприна само и само жена му да облече копринена дреха или най-малко копринени ръкави (латице); ако отиде в Янина, той ще си вземе емфие и т. н. В други случаи пък ще купува подаръци за приятелите си или лули за препродаване. И тъй тези предмети увеличават тежестта и броя на багажа. За да се избягнат тези покупки, трябва предварително да се уговори с татарина, че няма да му се дава никаква предплата по време на пътуването, освен за тютюн и за дребни разноски. Най-доброто разрешение е винаги да се правиш сякаш имаш само толкова пари, колкото са необходими за пътуването.

 

Подобно на нашите файтонджии много татари са твърде склонни да приемат пътници — татари, които търсят работа, военни и др. Тези хора, понякога полезни заради увеличението на броя на хората при трудни преходи, стават бреме, тъй като няма как да не бъдат хранени. Като се имат пред вид гостоприемните обичаи в страната, трябва известен такт, за да се избегне тазн неприятност.

 

Hай-хубавият сезон за пътуване в Турция е от м. май до началото на август; по-късно горещината става тъй голяма и човек лесно хваща треска, особено по крайбрежието на Егейско и Адриатическо море. Напротив, месеците юли, август, септември и октомври са най-доброто време от годината за посещаване на Босна и високите планински вериги в Турция. Следователно маршрутът трябва да се подреди, както следва: Константинопол да бъде посетен през март и април, планината Атос и други — през май, за да се стигне в Тесалия, Македония и Балкана, Родопите и Горна Албания и да се приключи в Босна и Горна Сърбия. Пътуванията в Турция през зимата са много мъчителни поради състоянието на пътищата, многобройните бродове, излизането на реките от коритата им, лошия строеж на

 

476

 

 

къщите и липсата на печки и стъкла по прозорците. В този сезон може да се посети единствено южното крайбрежие.

 

За предпочитане е пътуването да започне от Белград, Русчук, Константинопол, Салоники, Янина или Атина, тъй като в тези градове могат да се намерят с по-голяма леснина добри услуги и интелигентни драгомани, които знаят извън няколко говорими в Турция езици и един европейски, т. е. италиански, френски или немски. Белград и Русчук имат предимство пред другите градове, защото за разлика от другаде предлагат добри коне на по-ниски цени.

 

Що се отнася до избора на слугите [*] или драгоманите, ние не бихме препоръчали власите заради лукавия им нрав, различието на характера им със славяните и мюсюлманите и малкото им познаване на Турция. Не бихме взели също грък или дори албанец, защото бихме се опасявали от тяхната хитрост, самомнителност и особено от бъбривостта им, понякога безразсъдна. Сърбинът, босненецът или българинът ни изглежда много пó за предпочитане, защото те са по-въздържани в приказките си, доста склонни на послушание, добре запознати с турските нрави и спогаждащи се с по-голямата част от населението в Турция. Ако не се сприятелят с гърците, те знаят да ги измамят. Единствено в Горна Албания и Херцеговина — съседите на черногорците, придружителството на един сърбин може да създаде неприятности. Колкото и босненците-мюсюлмани да не обичат сърбите, поне в нормални времена те не биха влезли в разпра с един слуга; но в католишката Горна Албания или близо до Черна гора сърбинът е наистина много зле гледан, свидетели за което са тези Малзорес от Шалиа, които казваха съвсем хладнокръвно на един от нашите слуги — християнин-грък от Босна: „Ако бихме били сигурни, че ти си черногорец, съдейки по дрехите ти, ние бихме ти отрязали врата, както си му е обичаят.” В Скутари един пандурин-сърбин, който ни беше слуга през 1837 г., пристигна веднъж при нас уплашен, защото на градския площад го бяха взели за черногорец и поискали без много церемонии да го подложат на адета [т. е.] обичая.

 

Заплата (тур. и срб. айлук, срб. алвалук, бълг. плата) на един чирак в конюшня е от 10 до 12 флорина на месец (25 до 50 франка) ; за един малко по-издигнат слуга — от 12 до 14 флорина; ако един прислужник в конюшня (тур., срб. сеиз, гр. сеезес) има собствен кон, заплатата може да стигне до 18 флорина.

 

Що се отнася до драгоманина [**], той е винаги скъпо платен и не се среща навсякъде. Най-често такива се намират в Константинопол, Салоники, Адрианопол, Атина, Корфу и в

 

 

*. Тур. кезметкиар, произн. Husmedgiar, слав. и вл. слуга, гр. ойкетес или дулос.

 

**. Тур. терджиман, срб. толмач, алб. и вл. телмач, г. драгуманос.

 

477

 

 

големите градове по бреговете на Дунава и Албания: в първите два града и в Атина има хора, които упражняват само този занаят.

 

Общо взето, тяхната заплата е поне двойна от тази на обикновените слуги; но често човек е принуден да плати повече, особено ако ги наема във второстепенни градове. Ние сме виждали хора, които искаха по 10 флорина (25 франка) на ден.

 

Рядко се намират добри преводачи. Обикновено те са отегчени от въпросите на пътниците и се отървават с хиляди измислици, за да не си дават труд да задават въпроси на местното население; това се случва най-вече, когато драгоманинът пътува през една страна, чийто народ няма добро отношение към неговия, или, когато не иска да бъде въпреки дрехите си разпознат по акцента. Същото нещо се повтаря при разговорите на пътниците с населението в Турция и няма нищо по-смешно от това, да видиш няколко европейци с един преводач. В такъв случай този нещастник е толкова често обсипван с различни въпроси, че на всяка крачка лъже; вместо да предава запитванията на чужденците, той се провиква, както много добре го е разказал г. Уркварт: те са луди или се интересуват от излишни работи. Ако чужденците въпреки получения отговор настояват пред преводача за още подробности, той се измъква с друга измислица, например, че [запитваните] не искат да отговорят или че не разбират въпроса. И тъй, ако понякога драгоманите казват на турците съвсем различни неща от тези, които са им казани, човек не всякога трябва да им се сърди, понеже европеецът задава неразбираеми въпроси, дразнещи и недискретни от гледна точка на ориенталеца, или най-малко изразява желанията си по напълно непознат в Ориента начин.

 

Когато човек пътува в Турция, е прието да носи със себе си, както в средновековието, не само легло, но и доста други домакински предмети. Като първо пътниците, освен ако не са съвсем бедни, си носят един килим (шилим или пилим) или поне едно парче завивка, за да могат да легнат върху него илш да се завият. Най-добре е пътниците-европейци да носят със себе си в платнен калъф един малък дюшек [*], който се навива с възглавницата, чифт чаршафи и вълнена или копринена завивка [**] (тур. кебе, шебе), напълнена с памук (и́орган). Тези, които обичат да лежат по-нависоко, могат да сложат под дюшека си малката си торба за дрехи (теркия), която обикновено закачват на седлото. Има хора, които покриват дюшека си с космат плат, за да избягнат контакта със заразени от чума вещи, тъй като косъмът не поема такъв вид миазми, които, напротив, се захващат за вълната и за памука. Дюшекът може

 

 

*. Тур. и срб. душек, вл. мадрацул, гр. сирома.

 

**. Тур. кебе или чебе, срб. покривач, арм. жиорган илю покровиц, вл. поплонул, гр. паплома.

 

478

 

 

също да бъде разделен на две или три четвъртити части, като възглавници за канапе, свързани помежду си с парчета плат. Този вид дюшек служи дори по-удобно за стол от навития дюшек и се натоварва на коня още по-лесно.

 

За да бъде леглото напълно готово, отдолу се слага сено във вид на сламеник, а за да се избягнат паразитите или контактът с вещи, заразени от чума, може да се опъне над рогозката и под сеното платно, напоено с восък, т. нар. мушема, е която багажът, натоварен на конете, се предпазва от дъжд.

 

Към завивката, когато е студено, може да се прибави и тази, която е сложена под седлото на коня. [*] Кожусите, унгарските бундас, или овчите кожуси са нужни само през зимата; през лятото те много лесно се пълнят с паразити.

 

Дрехите, които пътникът носи, трябва да бъдат сведени до най-необходимото. Трябва да се знае, че на човек се случва да облече фрак само в Солун, Константинопол, Белград или в някои други турски градове по границата; по другите места има нужда от един лек редингот и други неелегантни дрехи. Не трябва да се забравят кърпи за лице, тъй като в странноприемниците почти не се намират. За да бъде товаренето по-лесно, е необходимо, доколкото е възможно, багажът да бъде разделен в два кожени сака по турски или в два куфара, по-добре кожени, отколкото дървени. Има също двойни кожени торби (бисак), хейбе на турски, от козя козина, които са много удобни и се продават навсякъде (вж. т. III, с. 106). Вързопите се връзват за дървените самари с въжета и са покрити с едно платно, напоено с жълт восък, мушема, което се придържа от дълъг шарен широк ремък от козя козина, завършващ с въже.

 

И в Средна Азия е обичай багажът да се разпределя поравно в две големи торби от козя козина — харари, което улеснява товаренето. Турците си служат с големи кожени торби за прибиране на дрехите, наречени хурч, но европейците ще предпочетат куфарите.

 

Ако човек има две торби, в едната може да сложи дрехите си, а в другата — домашните потреби, книгите си и пр. За кухненските вещи обикновено се употребяват бисаците, т. е. двойните кожени торби, за да могат да се разпределят върху повече коне и да бъдат винаги под ръка.

 

Най-необходимата домакинска вещ е котлето от чугун или за предпочитане от калайдисан бакър с желязна дръжка, за да може да се окачва на веригата, която виси във всяко огнище в Турция. В странноприемниците и в селските къщи изобщо не се намират железни триножници [**]. Ако човек предпочита чугуне-

 

 

*. Тур. кебе, срб. покровац, алб. пулице, вл. страиул или жерга, ср. скепè.

 

**. Тур. сажаиак, срб. садиак, вл. кратиза, гр. пиростия.

 

479

 

 

ната тенджера, трябва да си я закупи, преди да влезе в страната, тъй като такъв домашен съд не се намира там.

 

Другите вещи могат да се сведат до една желязна печка (тур. и срб. йолтаран), една тенекиена съдинка за варене на кафе (кафе-ибрик) или един чайник и една-две дървени бутилки — чутура — за ракия или вино, било за из път, било за мястото на пренощуване, където може да няма [питие]. При няколкодневни пътувания и когато в странноприемниците липсва ракия или вино, може да се закупят огромни чутури, съдържащи три или четири оки; но те не са за препоръчване, тъй като специално виното се разваля, щом се начене. Повече на брой малки чутури са за предпочитане. В Босна и Херцеговина си служат понякога с малки кожени торби или кози мехове, наречени матара, за пренасяне течностите с кон.

 

Най-сетне трябва да се вземат четки за обувки, боя за обувки, кибрит, няколко свещи, дори един свещник и провизии от ориз, фасул, леща, захар, кафе или чай, както и няколко суджука и шоколад, бульон на кубчета и др. за случаите, когато [по пътя] няма странноприемници.

 

Смляното кафе се слага в малки тесни торбички от кожа (тур. кавезе, срб. кеза), които се затягат с кожена връзка и могат да се купят готови. Вътре се слага една дървена лъжица за удобно вадене на кафето. Останалите провизии е добре да бъдат прибрани в платнени торби.

 

Други полезни вещи са няколко малки чаши (филджан) за кафе; обаче в Турция има кожени кутии (филджан-кесе), изработени нарочно за целта. Има ли ги човек, той може навсякъде по ориенталския обичай да предложи една чаша на хората, които го посещават, както и да утоли сам жаждата си. Куриерите носят често филджаните в джоба си, което за тях е по-лесно, отколкото за нас, като се има пред вид, че дрехите им са широки.

 

Много читатели, не познавайки Източна Европа, ще намерят, че този багаж за едно удобно пътуване в Турция е много голям; но все пак всички тези неща са абсолютно необходими. Не трябва да се забравя, че и сега в Полша и Галиция човек пътува с леглото си и че плаща в странноприемниците за стаята си независимо дали е със или без легло. Боя за обувки се намира само в някои големи турски градове; ние споменахме, че тук-таме свещници и дори свещи [*] липсват и тогава се прибягва до запалени смолисти главни (машала) или до смолисти дървета.

 

Другите провизии и споменати съдове спомагат пътникът да бъде съвсем самостоятелен, тъй че той няма защо да се съобразява по време на пътуването си със странноприемниците и може да лагерува или да остава навсякъде, където му се нра-

 

 

*. Тур. айден, срб. свечия, вл. лумине, гр. керион.

 

480

 

 

ви. Прочем кафето и особено захарта липсват почти навсякъде, най-вече в планините, и захарта е един подарък за всеки жител на Турция, който се приема с удоволствие. В тази страна и стари, и млади имат едно детинско влечение към захарните изделия и с една шушка захар, както и с малко тютюн, ние спечелихме не едно сърце. Дори оризът липсва понякога в странноприемниците, ако той вече е бил сложен в котлето на ханджията от друг пътник.

 

Турците заместват удобното кожено „кокои с една медна чаша (срб. саплак) или с половин черупка от кокосов орех. Тъй като никъде не се намират вилици [*], човек трябва да носи пълен комплект прибори за ядене. Тези, които се прибират като сгъваем нож, са най-удобни за пренасяне. Ние намерихме, че е полезно за повече чистота да имаме и една калаена чиния.

 

Ако човек има слабо зрение или ако иска да прави физически наблюдения, трябва да носи в двойно количество моливи, пера, очилата си и всичките си апарати, защото те не могат да се намерят никъде в Турция, а пък асортиментът на очила е твърде беден дори в крайморските градове. Даже виненият спирт се намира само в Константинопол, Салоники, Скутари и Белград и в някои от дунавските градове.

 

Ние видяхме също хора да носят един стол, върху който се нагласяваше една дъска. При разглобяването им се получаваха три части с дължината на обикновен чадър. Тези принадлежности са твърде сложни и затова малко се използуват, ако човек не иска в никакъв случай да се приучи на турските обичаи или ако не се задоволява с дюшека си за сядане, най-добре би било да вземе със себе си едно малко сгъваемо столче и един четвъртит калъф с малки железни или дървени пръчки, което е много подходящо за всички турски софри или ниски маси. Така човек би могъл навсякъде да яде и пише по европейски.

 

Пътници из Азия са употребявали също палатки и разглобяеми кревати, такива вещи не се пренасят лесно, освен при пътуване с камили.

 

Тъй като всички жители в Турция са с мустаци и без следи от бакенбарди и брада, би било добре да се възприеме модата на тази страна. Безкрайно необходимо е да се пътува с пистолет, който виси на седлото, защото обичаят е такъв, а оръжието, дори и незаредено, вдъхва респект. От друга страна пък, пистолетите, окачени на колана, са напълно излишни и смешни, тъй като турците знаят твърде добре, че европейците не ги носят. В Сърбия и в равнините на Тракия няма нужда от пистолети, докато в Албания, напротив, ще бъде добре, ако и слугите бъдат въоръжени с една или две пушки според обичая на страната. Така, ако случайно се срещнат зложелатели, може да им се покаже равностойно въоръжение. Ако някои тур-

 

 

*. Тур. тиатал, срб. вилушке, арм. пируа или фуркулице, вл. фуркута, гр. перуни.

 

481

 

 

ски пътници се чувствуват задължени да носят скъпи или украсени със сребро оръжия, за да изтъкнат високото си положение, европеецът не трябва да им подражава. Той не може да скрие, че е чужденец, а и значителният багаж не би предизвикал, особено в Албания и Босна, желанието [за грабеж], както подобни оръжия.

 

Най-после, поради това, че лекарите и особено лекарствата се намират само тук-там в Турция, ще е добре всеки пътник да носи със себе си някои лекарства срещу болестите, на които може да бъде изложен, като например малария терциана, изобщо треските, болки в стомаха, дизентерия, възпаление на дробовете или корема и ревматизъм. Впрочем всички европейци минават за лекари и раздаването на лекарства е един от начините да се спечели благосклонността на хората, които ви дават подслон. Тези, които не са лекари, могат да разделят [предварително] лекарствата на дози, за да се избегне неправилното им използуване. Те могат да се сведат до: винена киселина като лекарство за повръщане, живачен хлорид [53], ялапа [54] — разхлабителни соли, равен като разхлабително и укрепително средство, екстракт от синя тинтява за стомаха, хининов сулфат за треска, слез — цяр за омекчаване, кантарид [55], причиняващ мехури по кожата, камфор или оподелдок [56] срещу ревматизъм, бъз за изпотяване, липов цвят и лайка. Един иригатор и един ланцет могат да допълнят медицинските принадлежности.

 

Много читатели ще намерят смешни и излишни тези педантични предпазни мерки; но ние смятаме, че няма пътник, пътувал по-дълго из Турция, който да не е претърпял гибелните последици в една страна, където общественото здравеопазване е напълно неизвестно. Човек трябва да познава тази страна и трябва да е бил болен там, за да разбере крайното затруднение, в което може да изпадне при едно неразположение, защото в дадени места всичко, като се почне от стаята или мястото за почивка, може да му липсва. При пътуванията си ние прибягвахме към тези лекарства както за хората ни, така и за самите нас. И последния път ние срещнахме толкова много болни от треска, че трябваше дори да възстановяваме запасите си от хинин и лекарства за повръщане.

 

Пътуванията на кон по турски, а не с пощата, не са толкова уморителни, колкото можем да си представим. Един път свикнал с коня, човек може да има хиляди наслади. Само в дъждовно време става много неприятно — няма нищо по-жалко от една разходка на кон при проливен дъжд, когато си загърнат с турско палто, с мушама или с плат, напоен с каучук.

 

Много важно нещо е да имаш със себе си хора, които разбират от товаренето на добитъка, и в това отношение татарите и пощенските слуги обикновено са много полезни. За да бъде товаренето удобно, трябва да има винаги трима души, тъй че единият да може да връзва въжетата, докато другите двама

 

482

 

 

поддържат багажа от двете страни на самара. Хората от занаята го правят доста бързо. Ако не се наемат опитни люде, човек рискува да направи такова пътуване, каквото беше началото на нашето през 1836 г., когато, вместо да имаме един слуга за всеки два коня, ние имахме само четири за дванадесет, от които само двама бяха от занаята. Резултатът беше, че багажите ни се обръщаха толкова често, че ние не можехме да изминем повече от пет до шест левги на ден.

 

При пътуване с пощата или в галоп е обичайно да се пие чаша кафе и да се изпушва една лула във всяка станция, докато конете се оседлават. Този обичай е толкова текущ, че тези неща ви се поднасят, без да сте ги поискали. Следват въпросите, какво ново има в Константинопол и другаде. Сред турците татарите са истински заместници на нашите вестници.

 

През зимата и в дъждовно време пътищата са толкова кални, че цветът на дрехите се различава с мъка. Ако по пътя човек срещне пътници, той просто им пожелава добър път (угхурула), а като още по-сърдечно благопожелание си слага и дясната ръка на сърцето.

 

Случва се в горите да се изстрелва няколко пъти с пистолет или ако си в компания на неколцина сърби или босненци, те да запеят с гласа на Стентор [57] някоя народна песен. Когато се пътува с керван по тесните пътища, трябва да се спазва голям ред, защото иначе често се случват нещастия. Ако има татарин, той винаги остава при багажа; в случай че пристигне пръв в странноприемницата, той сяда до багажа, докато пристигнат останалите от кервана, и често изкарва там дори един сън.

 

Лятно време между станции има понякога спирки, за да се пие вода от някоя чешма или, без да се слиза от коня, се иска от първия ханджия стомната с вода, глътват се няколко глътки и се тръгва с пълна бързина, без да се дава бакшиш. Когато се пътува бавно, тези малки спирки за вода са много често и дори има местни хора, на които сякаш им е съвестно да не опитат водата на всяка чешма.

 

По всички пътища в Турция има сенчести места [*], горе-долу удобни, много добре дошли за почивка на пътниците, които не пътуват с пощата. Обикновено там има гора от хубави дървета — в Източна Тракия, Южна Македония и другаде — от дъб, липа, топола или чинар. В повечето случаи около тези места тече чешма или има извор и кервани, които са се спрели за обяд или за почивка, пък дори и за преспиване, докато конете или воловете им пасат наоколо.

 

При тези кратки почивки обикновено се слиза от коня, пре-

 

 

*. Тур. кьолсе, срб. заладие, алб. скгад или шие, или мехие, гр. искиос.

 

483

 

 

глежда се дали всичко е в ред, стягат се ремъците (срб. попрегнути), сяда се по турски или се полягва на земята и понякога се изпушва една лула. Ако случайно се срещнат група циганки или българки, човек се забавлява, като ги кара да потанцуват, и им подарява някоя дреболия.

 

В големите летни горещини се тръгва в ранни зори и се почива от 11 до 2—3 часа в някоя странноприемница или под големи дървета. Понякога се обядва на чист въздух край първия поток; от козите дисаги се изважда пилето или парчето овчо месо, завито в книга и платно, твърдо сварените яйца, а има случаи, когато татаринът прибавя малко сварен ориз, пита, халва или плодове, пазени в кърпата му, обшита със сърма. Има случаи, когато е било взето само сурово месо и то се изпича на шиш върху набързо стъкнат огън. За кратко време необходимите сухи дърва (срб. субарок) са събрани и огънят лумва, тъй като местното население има особена дарба да пали огън. Едно парче прахан се поставя в средата на сухите треви, въздухът го завъртва бързо, докато започне да излиза дим и после пламък. Обичай (адет) е след храненето, по обяд, да се поспи малко.

 

Ако по залез слънце се стигне до някоя чешма или поток, пощальонът-славянин се провиква: „Нека пи коние, т. е. конете да пият вода, тъй че като пристигнат [в хана], да ядат сеното с охота.

 

Няма ли място в градските странноприемници, лавиците пред дюкяните из пазара са понякога удобно място за преспиване, но не и за тези, които се опасяват да не бъдат събудени рано на другата заран от дюкянджиите. Ако пътуването е с пощата и се стигне привечер в странноприемницата, конете за другия ден се заръчват веднага, тъй като понякога ги водят още денем на паша доста далеч от конюшните. Следователно би било късно да се мисли за това чак на другата сутрин.

 

Не навсякъде в малките колиби се намират конюшни за конете на пътниците и затова те са принудени да ги оставят под навеси или дори трябва да отпочиват в дворовете. Понякога се случва тези животни да се отвържат и да избягат нейде из околностите. Това става най-вече в началото на пътуването, когато конете още не са се опознали взаимно.

 

Не навсякъде има и ковачи, което в дадени случаи е много неприятно. Ето защо е добре да се носят няколко подкови, пирони и да има един слуга, който да разбира малко от подковаване. Тази предвидливост е особено необходима за каменистите и често пъти тъй пусти области в Босна и Албания.

 

Едно от най-големите неудобства при пътуването с коне е бързото нараняване на гърбовете им, което довежда до скорошното им отслабване. Ето защо грижата за доброто натъпкване на седлата и самарите трябва да е много голяма и да се внимава пълнежът (стеля) в никакъв случай да не наранява конете. Поради тази причина понякога се слагат под седлата тънки

 

484

 

 

възглавници (тиелти или палан) и по-често някаква черга. Самарите трябва да се нагодят много добре към тялото на коня. Ето защо не може да се купуват самари, преди да имаш коне. Трябва също да се избягва местенето им от кон на кон. При такава грешка само за един или дори за половин ден животното може да се увреди.

 

Когато по гърбовете на конете се появят рани, на болното място (срб. садно или крвавица) под седлото или самара им се поставят меки, тънки и надупчени възглавници (палан), за да се избегне търкането. Раните се промиват с ракия и урина и се налагат с пластири (якия), за да се изтегли гнойта. Пластирите най-често са напоени със сапун, ракия и яйца. Коланите също причиняват много лесно отоци по корема, особено при коне със самари, и за няколко дни те се обезобразяват страшно много, като загубват и силите си. Тази злополука е още по-фатална и в такъв случай животното не трябва за известно време да носи товар.

 

Навсякъде е опасно, когато слезеш от коня, да го оставиш невързан, но в Турция, една страна на места толкова, дива, той може да бъде загубен или откраднат много по-лесно, отколкото у нас. По време на пътуванията си ние страдахме доста често от закъснения, дължащи се на подобна небрежност. Изобщо населението в Турция е склонно да мисли, че животните са по-умни, отколкото са в действителност. Един от спътниците ни за малко не изгуби коня сив една гъста гора. А пък в Приеполи, в Босна, един от слугите ни беше вече загубил надежда, че ще намери коня си, но случайността го довела до една улица, където той видял един циганин-скитник на гърба му. Последният естествено претендирал, че нямал лоши намерения, но ако лошата настилка не му е пречела да галопира, по всяка вероятност той щеше да има време да скрие откраднатия кон на сигурно място. Когато конете навикнат един с друг и някой от тях се изгуби, ако не е подплашен, обикновено се връща сам при останалите коне. Но на това не винаги трябва да се разчита.

 

Слугите в Турция не обичат да водят товарните коне за повода и смятат, че е под достойнството им да бъдат считани за пощальони. Впрочем животните винаги трябва да се теглят пб малко. Татаринът, който няма право да бие слугите, не може да очаква те да му се подчиняват също тъй стриктно, както пощальоните. От това следва, че често пъти товарните коне са оставени на самотек; те изостават или вървят твърде бавно и дори се залутват в храсталаци и лоши пътеки и тогава товарът им може да падне. При такава небрежност ние сме виждали много опасни падания, от които конете можеха да загинат. С една дума, такъв вид обслужване на пътниците дава повод за спречквания.

 

Човек трябва да внимава много при пътуване на кон през

 

485

 

 

летните горещини да не е възседнал яздитното животно, когато го води към реката. Ако конят не е воден [за повода], могат да се случат нещастия или най-малко животното да легне във водата.

 

Населението в Турция се храни два пъти на ден; сутрин в 10 или 11 часа и вечер след залез слънце — турското акшам. Този навик е толкова вкоренен, че пътниците често са длъжни да се подчиняват на реда за първото хранене, освен ако не тръгват призори, което пък разкъсва целия ден. Друга особеност е, че човек трябва да стигне в градовете или големите села преди акшама, тъй като по този час дюкяните се затварят и всеки, християнин или турчин, се прибира в къщи. Тогава е трудно да се намери храна и дори странноприемница. Често се случва, даже и в доста големи градове, да се чака до другия ден, за да може да се купи месо и супа; за възстановяване на силите може да се намери само кафе без захар, хляб, бяло сирене и вино. Турците смятат, че ако извън това се сдобият и с яйца, човек трябва да е много доволен и може да изчака до 12 часа.

 

Ако се пристигне в странноприемницата или турската поща преди акшама, жените на ханджията или на началника на пощата ви приготовляват вечеря, която често пъти е много хубава; но ако е много късно и мъжът е вече в харема си, обичаят позволява да бъде обезпокоен само за неотложна работа. В такива случаи жените рядко са наклонни да готвят и трябва сам да се погрижиш за яденето, стига да се намери някое пиле или овнешко месо.

 

В това отношение селата са много по-приятни места за пренощуване особено ако са населени с християни; винаги и навсякъде може да се намерят поне пилета, яйца, кисело или прясно издоено мляко, хляб, вино или ракия, а понякога дори и овнешко. Обаче тъй като домашните птици обикновено не спят в курници, а се подслоняват под покривите или дърветата, често е невъзможно да се уловят в тъмнината. Хващането на пилета представлява такава важна част от пристигането на пътниците в странноприемницата, че бедните домашни птици по предчувствие често напущат вкупом убежищата си, когато усетят, че идват чужденци. Много пъти човек е принуден да ги убива, като хвърля по тях дърва или камъни, а дори и да стреля с пушка.

 

Добре е предварително да се купуват домашните птици и месото, от които човек има нужда за през деня; те са по-хубави. Избягва се изцеждането на кръвта от съвсем пресните меса и още с пристигането гърнето се слага на огъня. Котлето служи много добре за запазване на яденето по пътя. Ако е възможно, татаринът или някои от слугите се изпращат напред, за да приготвят вечерята, и при пристигането остава само да се седне на масата.

 

Тъй като в тази страна кафето не се пие с мляко, ако човек поиска това, трябва да предупреди ханджията от вечерта,

 

486

 

 

за да го има на следващата сутрин. Неведнъж се е случвало сложеното настрана мляко за закуската ни на заранта да е било изпито и да е трябвало да се задоволим с черно кафе било защото млякото се носи отдалеч, било защото добитъкът е вече на паша, или пък защото останалото мляко е било подквасено.

 

Понеже в Турция няма в странноприемниците долапи, прозорците са неостъклени и по хартиите, опънати на черчеветата, има много дупки, трябва да се полагат особени грижи за опазване на продуктите; иначе котките и кучетата могат да окрадаг най-жестоко провизиите. Подобни премеждия могат да се струват смешни на един европеец, но те не са такива за тези, които пътуват из Турция. По този начин човек запазва в дисагите си малко шоколад, шунка или суджуци за местата, където не може да се намери храна. Ако няма грижата да затваря внимателно куфара си, той рискува на другия ден да не намери в него вече нищо и да трябва да прекоси цялаТурция, за да закупи в някое морско пристанище наново такива неща, които са съвсем обикновени за Европа, а толкова редки за Турция. Измежду много такива премеждия ние си спомняме най-вече една смешна случка в Охрида, където нашите хора си бяха сготвили един огромен овнешки бут. Но тъй като бяха твърде уморени и беше много късно, те се задоволиха с няколко яйца и запазиха разкошното месо за другия ден, без да обърнат внимание, че едно голямо куче е легнало в ъгъла на хана. Естествено, когато то се събудило и видяло едно гърне с месо на земята, помислило, че е за него. На сутринта нашите слуги имаха единственото удовлетворение да набият здравата заместника си. Те бяха принудени да потеглят почти гладни. И действително в Турция, дори и в големите градове, е трудно да се намери по всяко време месо или онова, което е необходимо.

 

Едно време .е трябвало да се предрешиш като мюсюлманин или като рая, за да можеш да пътуваш из Турция и най-вече из Босна и Албания. Тази предпазливост е станала съвсем излишна, дори и за една голяма част на Азиатска Турция. Ние пътувахме облечени по европейски с черните или белите филцови шапки, без да ни бъде отправено и най-малкото оскърбление. Населението на Турция е свикнало с облеклото ни; войните, промяната на турската военна униформа и множеството пътници, особено търговците, успяха да премахнат неприязнеността към европейските дрехи. А и при това населението с удоволствие вижда чужденецът да носи фес, стига да не е нетактичен да сложи такъв, какъвто имат полковниците или генералите: тогава биха го взели на подбив. Един европеец с фес може да мине дори за турски чиновник. Що се отнася до възможността да се закупи в Турция шапка, добре е да се знае, че такава може да се намери само в големите морски пристанища и в Белград.

 

Европейките, които пътуват в Турция, понякога все още ce обличат като мъже; може би едно време тази предпазна мярка

 

487

 

 

е била нужна, но сега ние не бихме я препоръчали, освен ако женското телосложение може добре да се прикрие. В случай че те бъдат разпознати, могат да се изложат на неприятности. Единственото необходимо нещо е да носят под роклите си дълги гащи по турски. Трябва грижливо да се избягват светлозелените дрехи — [цветът] на Пророка.

 

Тъй като говорим за жени, ние трябва да препоръчаме на мъжете, които никога не са пътували в Турция, да бъдат много сдържани към мюсюлманките, срещани по пътя или в странноприемниците. На тази тема мохамеданинът е съвсем неразбран човек и за нищо и никакво или заради едно недоразумение могат да избухнат неприятни разпри. Това е равностойно да ядеш свинско в дома на турчин или да правиш други подобни неща, свързани с предразсъдъците, с които той е възпитан.

 

Турция е една толкова вулканична почва и турците са толкова привикнали чужди политически пратеници да прекосяват страната им, че и най-невинният чуждестранен пътник може да бъде заподозрян в шпионаж, още повече, че мюсюлманите трудно разбират, че може да се предприеме едно пътуване от любознателност или за удоволствие. Всеки човек, който минава през Турция, не може да не прояви интерес към съдбата на населението в тази империя. Но обръщайки внимание на всичко, което представлява интерес за него, той трябва винаги да се преструва, че се занимава само със собствената си работа, т. е. да разглежда старини, да търси растения или минерали. Трябва да прибавим, че ботаниците, които се смятат за лекари, са по-малко обвинявани в шпионаж, отколкото геолозите, географите и особено тези, които разчитат надписи или търсят стари паметници.

 

Трябва да се избягва взимането на бележки по път, когато има повече минувачи. Тази предпазливост, ненужна в България и Ромелия, е особено важна в Албания и Босна. В странноприемниците човек трябва да се старае да прави бележките си, без да бъде забелязан, и да не отделя много време, за да не възбуди любопитството на околните.

 

Ако в разговор човек лесно може да се сдобие с много географски или статистически сведения, той трябва да се въздържа в някои случаи да ги запише в бележника пред събеседниците си; но важното е да не се правят дословни бележки за онова, което се казва по време на един разговор. Тази нетактичност може да е гибелна за пътника или най-малко да съкрати разговора и това да му отнеме възможността да получи ценни сведейия. С една дума, човек трябва да знае как да накара населението да говори, без да си дава вид, че е заинтересуван от географията и статистиката на страната. И тъй, това става лесно, когато между запитванията; които биха породили съмнение, се вмъкват и други — за обичаите и нравите — въпроси, на които цялото население в Турция отговаря винаги с удоволствие. [*]

 

 

*. Ние срещнахме в странноприемниците в Босна слуги-мохамедани, толкова доволни от разговора и обноските ни, че казваха: „Ако ние бяхме стопани, не бихме карали такива добри хора да заплащат [разноските в странноприемницата].” Лицата на много албанци засилваха, когато им казвахме: люп фляшк — желая да си поговорим.

 

488

 

 

Човек не трябва да се доверява на приказките на тези, които го придружават служебно, тъй като в Турция, както в Сърбия и Русия, зад вниманието се крие хитростта да се покаже само онова, което придружителите искат, или пък желанието да узнаят какво правите и мислите.

 

За да не рискуваш да възбуждаш подозрения, трябва винаги да си готов да отговориш и на най-отегчителните въпроси и да даваш исканите обяснения; обратното поведение може само да доведе до неприятности. Колко пъти барометрите и физическите ни наблюдения са предизвиквали въпроси! Но един банален отговор винаги е задоволявал и най-любопитния ни събеседник.

 

Човек трябва да бъде предпазлив да не минава много често по едни и същи места, както и да не се застоява по-дълго време за геодезки наблюдения или проучвания на старини. Именно а такова заседяване на учения-европеец се крие най-вече опасността за него. Защото, като се показва често всред хората, може да си навлече неприязнеността или дори яростта на някой мюсюлманин, ненспазвайки обичаи, които са му непознати.

 

Ако странноприемниците в Турция осигуряват безопасност,, то човек не трябва да се доверява на някои епирски или гръцки ханове, където е обсипан от въпроси, като: Целе ти? кой си? Капо виен? откъде идеш? Ку пош кон? къде отивате? Трябва предпазливо да се отвръща. Така ще се каже например: Не идваме отдалече (Нук пош ком ларк). Някои албански странноприемници трябва, преди да се настаниш, да запиташ какво имат; тъй като понякога липсва дори и царевичен хляб, тяхното колуботи. Обичай е, преди да се слезе от коня, да се извика ханджията (Xанджи шиадет!, ханджио, излез!) и да се вземат сведения [за положението в хана]. И така ще кажете: Акени елп? Акени бук? Акени ве? Акени лом? Акен и сог? — има ли ечемик, хляб, яйца, мляко и пилета? Ханджията отговаря на всеки въпрос с Ка или Ска, т. е. има или няма.

 

Що се отнася до малките размирици, които стават случайно в Западна Турция, човек не трябва да се плаши прекомерно, тъй като чужденецът няма нищо общо с тези кючук сефер, т. е. малки войни. Престрелките могат дори да се прекратят заради него. А и малко смелост дава резултат. По този повод си спомняме пристигането ни през 1836 г. при шкипетарите в Метохия, Горна Албания. Един бунт бе тъкмо потушен; цели села бяха изселени в Ромелия; виждайки християни с шапки да отиват на Изток, те [шкипетарите] се провикнаха: „Гяурите несъмнено имат надмощие, трябва да се подчиним.” Изобщо човек не тряб-

 

489

 

 

ва да се обезсърчава от преувеличенията на някои консули, които биха искали Турция изобщо да не бъде опозната.

 

Що се отнася до сведенията, получени по път, трябва да се знае, че населението в Турция в повечето случаи няма представа за разстоянията; ако у нас селяните определят разстоянието, което трябва да се измине на далечина един изстрел с пушка, то славяните ще ви кажат: блузу; албанците — апхер; гърците — охимакруа, т. е. съвсем близо, за един път, който понякога е от 1 до 2 левги. Якинът на мюсюлманите е много по-точен, защото те са навикнали заради редовните си молитви да разделят дните на часове. Часовниците са рядкост и много християни в Турция нямат понятие какво значи един час. Те знаят само изгрев и залез слънце и понякога — пладне.

 

Трябва да се знае също, че повечето от жителите разделят годината само със сезоните и с някои празници. Поради липса на регистри за раждане те често не знаят точно на колко са години и особено в кой ден и през кой месец са раждани. Разговаряйки с някой славянин, човек често има възможност да забележи колко понятията му за миналото са ограничени. Създаването на света, Потопът (Потоп), времето на латинците или римляните, времето преди и след битката при Косово в 1389 г. [58] Новото време, спомените на много старите хора са най-честите им исторически подразделения.

 

Нещо повече, в Албания и особено в Босна часовете или левгите са в същност с времетраене от 1 1/4, 1 1/2 и дори 2 часа. В Северозападна Босна и в Хърватско става съвсем ясно, че немската миля от 2 левги е била сведена до един турски час; това е довело до някои и други грешки в картите и до най-неприятни обърквания за пътниците.

 

Най-сетне турците, както и християнските им поданици не могат да различат един път из равнината от този през хълмове или планини; думата равнина се употребява и за единия, и за другия, стига пътеката да е лека за конника и да може да се препуска по нея с риск да си счупиш врата, макар че понякога представлява изкачвания и слизания в продължение на 1 до 2 часа. Те не могат да намерят един среден термин между Кючюк-Даг на турците или Мали Брегови или Мала Планина на славяните, или Вогли-Мал на албанците, Микрой вуна на гърците и техните Боюк Даг, Велика Планина, Mад-Мал и Мегалой-Вуна, тъй че човек може да прекоси съвсем незначителни възвишения или дори само някои могилки в местност, посочена като хълмиста. Или пък означената голяма планинска верига не представлява друго освен една поредица от ниски планини. Само когато е отбелязан сняг по високите върхове, човек може да бъде сигурен, че се касае за значителни възвишения. Тъй като повечето от планинските вериги нямат общи имена, дяловете им взимат името на най-близкия град и

 

490

 

 

въпросите за тях обикновено водят до отговора, че това е Балканът или планината.

 

Същото е и със сведенията за дълбочината и ширината на някоя река или дължината на някой обект. Указанието да се отиде надясно [*] или наляво [**], често трябва да се разбира от мястото, на което стои този, който ви упътва, а не от мястото, на което стои пътникът. И тъй в местностите, прорязани от пътеки, както например в Турско Хърватско и Северна Босна, особено на юг от Сава, между Босна и Вербас, указанието да се следва само десният път, т. нар. Догру-йол на турски, Управо-пут на славянски, Исия на гръцки, често е същинска подигравка. Когато човек се е задоволил с такива сведения, той е принуден понякога в ненаселени места [сам] да прецени кой от пътищата е по-използуван, за да реши коя посока да вземе. В такива случаи ние имахме много пъти възможността да се възхитим от дарбата на населението в Турция да се ориентира, като взима под внимание и следите от подковите на конете, които са минали преди кервана.

 

В Босна ни се случи дори да се объркаме толкова в гората между Витоля и долината на Лашва, че прекарахме буквално един цял ден, незнаейки как да излезем от този лабиринт от пътеки, които завършваха с гъсти сечища. Слънцето вече залязваше и ние бяхме много притеснени, когато случайно свирката на един овчар ни подсказа, че търсеният път е наблизо. Между Банялука и Дербенд ние имахме същите премеждия, макар че срещнахме тук-там хора; но по-голямата част от тях, взимайки ни за разбойници или за турски полицаи, побягваха при нашето приближаване или изчезваха като фантоми в горите, вместо да ни извадят от затруднението. Случвало ни се е дори ние да покажем верния път на спахии-конници, при все че те бяха взели за водач човек от народа (с. 449—469). [59]

 

 

*. Тур. сагда, срб. десно, арм. магяст, вл. дин дирепта, гр. детциа.

 

**. Тур. солдан, срб. лево, арм. мемчемок, вл. стиенга, гр. аристерос.

 

 

Превод: Ст. Койнаров (с. 444—450), Ел. Коледарова (с. 450—491).

Коментар: П. Коледаров и Б. Цветкова

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]


 

52. Вероятно изопачено от Баница, дн. Ванча Мало и Ванчо Голямо, села в Кожанско, Беломорска Македония, Гърция.

 

53. Силно очистително (бел. Е. К.).

 

54. Също, растение в Сев. Америка (бел. Е. К.).

 

55. Кантарид — твърдокрило насекомо. Изсушеното му и стрито след това тяло се употребявало по-рано в медицината (бел. Е. К.).

 

56. Лекарство за фрикции при болки (бел. Е. К.).

 

57. Гръцки митически герой от войната с Троя, надарен със силен глас.

 

58. Битка на османските турци, ръководени от султан Мурад I, и на балкански християнски войски, между които най-вече сърби, начело с княз Лазар Греблянович, който погива в сражението, след като сръбският велмо жа Милош Обилич убива султан Мурад I.

 

59. Поместените тук три откъса от „Европейска Турция” са извлечени от том I и IV на това съчинение, посочено в библиографията към тома под № 47.