Френски пътеписи за Балканите, XIX в.

Съст. и ред. Бистра Цветкова

 

20. Д-Р АМИ БУЕ. Сборник с маршрути от Европейска Турция /1836, 1837, 1838/

(Dr Ami Boue, Recuel ditineraires dans la Turquie d’Europe)

 

БЪЛГАРИЯ, БАЛКАНЪТ И ТРАКИЯ

 

7. МАРШРУТ ОТ ШУМЛА ЗА КОНСТАНТИНОПОЛ ПРЕЗ АЙДОС И КРАЙБРЕЖНАТА ВЕРИГА НА ЧЕРНО МОРЕ

8. УКАЗАНИЯ ЗА ПЪТЯ ОТ МАЧИH ИЛИ ТУЛЧА ЗА БУРГАС ПРЕЗ ПАРАВАДИ ИЛИ ВАРНА

 

7. МАРШРУТ ОТ ШУМЛА ЗА КОНСТАНТИНОПОЛ ПРЕЗ АЙДОС И КРАЙБРЕЖНАТА ВЕРИГА НА ЧЕРНО МОРЕ

 

Кредовото възвишение на юг от Шумла е много остро полегато и е покрито с лозя в близост до града, при изхода за Константинопол. Нататък обширна равнина, покрита с пасища и тук-там с храсталаци, достига чак до подножието му и отива по-нататък към височините на изток от Ески-Джумаа (стария петък). Тази равнина с благоприятно местоположение за прехрана на добитъка, както и на кавалерията, квартируваща в Шумла, представлява сега само една обширна тераса на древния басейн на Малък Камчик, когато е образувала дъното на морски залив, както свидетелствуват глинестите терциерни маси до Ески-Джумаа. Изгледът оттам към Балкана сочи вече отдалеч малката височина на тази част от веригата. Тези планини имат твърде меки очертания и вдлъбнатините там сякаш сочат проходите в близост до Доброл. След като се прекоси тази равнина, се достига на 3 1/2 левги от Шумла в Кюпри-Кьой [селото на моста]. То представлява само един чифлик с няколко разпръснати къщи и е ограден с ниви. Там се минава по дървен мост малка рекичка, която, идейки от Шумла, протича в този пункт почти от североизток към югозапад, за да се влее в Голям Камчик. На юг тази долина е оградена с малки височини, залесени с дъбове и високи 800—900 фута. Пътят обикаля на юг, за да заобиколи споменатите [височини] и в подножието им се минава на 1/2 левга от моста през селото Кирнува [129]. На 1 левга от Кюпри-Кьой има чешма в източното подножие на хълмовете. Няколко турски каруци бяха разположени там и бяха пълни с жени, деца и покъщнина.

 

Слязохме оттам в долината на Голям Камчик по много остър наклон и отново срещнахме там турци, които се изселваха с каруци, теглени от биволи. Всички тия пътници идеха от Якова, голямо село на 5 левги от Шумла, до което скоро стигнахме. Жителите му се бяха съдили с едно съседно село за пасищно право и бяха изгубили процеса. Понеже считаха, че са несправедливо осъдени, бяха взели решение да напуснат пашалъка и всичко, на което бяха стопани. Беше странно да се види такова голямо селище почти пусто. Любопитно бе да се

 

302

 

 

разбере дали тази заплаха бе накарала властта да прибегне към помирителни мерки и дали наистина тези хора щяха да създадат ново поселение другаде. Един умен турчин, на когото заговорихме за това, ни каза направо, че тези селяни ще се върнат сами обратно и че не биха правили това, ако не бяха турци! Изглежда, той намекваше за този тип османци, пълни с предразсъдъци, които са налице в голям брой в Източна България и държат много на това, да се отличават от другите със зелените си чалми в цвета на Пророка. Фесът ги стъписва. Затова дори невоенните чиновници добавят една завързана кърпа наоколо във вид на чалма. Освен това тези османци от България следваше да бъдат извинени и тяхната привързаност към старите традиции от славните времена на Османската империя свидетелствуваше само за тяхната предвидливост, защото е сигурно, че те бяха най-изложени на това да изгубят имота си, или най-малко да претърпят материални щети при първото подновяване на войната с Русия. Долината на Голям Камчик, макар и слабо извисена, няма вече лозя, но е в голямата си част добре обработена. Върви се по тази река през пътищата, лъкатушещи през житни нивя или горички. В един пункт се прекосява малко гористо възвишение, което прегражда пътя и се намира на 6 1/2 левги от Шумла, отвъд малка планинска река, течаща от север към юг [и вливаща се] в Камчия. Тази река се преминава по брод на 1 левга по-нататък, под един язу направен насред водата за една воденица. Тази река е не по-широка от 12—14 тоаза. Оттатък е турското колибарско село Турукели [130], където има рекичка, идеща от юг и също вливаща се в Голям Камчик. Планините от двете страни на долината са* залесени с дъбове и са около 300—400 фута [на височина]. Като се продължи по течението на Камчик по южния му бряг, ограден с горички, се стига на 7 1/2 левги от Шумла до една рекичка, идеща от югозапад и течаща към североизток и до турското село Йедекмале [131]. На отсрещния бряг на Камчик е разположен Коимли [132]. Планините там стават малко по-високи и представляват хубав разрез на кредовите пластове, наклонени към север.

 

Изоставяме Камчик, за да поемем покрай планинската река Йедекмале, която излиза от юг от една теснина, насочена от юг към север. Но на 1/2 левга от селото Йедекмале се завива на запад в надлъжна долина, както тази на Голям Камчик, простираща се от запад към изток в подножието на централното балканско село. Планинската река на споменатата долина също се влива на изток в Голям Камчик и протича в доста обширна и обработена вдлъбнатина. Бреговете ѝ, както и страните на долината представляват разрези на кредови оголени шисти. Планините там се извисяват само на 300—400 фута над речното корито. Най-сетне стигнахме до селото Лопучка [133] на 8 1/2 левги от Шумла и на 1400 фута височина. Между българските

 

303

 

 

жители има и няколко турци. Къщите им са обиколени от овощни градини и прегради на пътя не позволяват на прасетата им да влизат в нивите. Проходът на балканското било е на юг от това село и оттам започва половинчасово изкачване. Върховете над прохода се издигат само на около 100 фута над споменатия проход, който е на 1800—2000 фута над морското равнище. Целият този планински гребен е залесен с дъбове и понеже пластовете там се накланят на югоизток, южният склон е осеян със скалисти плаки. Тежко спущане 3/4 часа. После пътят описва голям зигзаг, за да стигне най-сетне до стеснена долина, също така залесена. Върви се по нея. Тя е насочена от изток към запад и се влива в Малък Камчик, като си пробива път през малки скали от кредов пясъчник; трябваше да прехвърлим много пъти тази планинска река и най-сетне се излиза на малка тераса, където на 1369 фута височина е разположено турското село Тикени, окръжено с хубави плодни дървета и по-специално с орешаци и черници. Местните хора пресмятат оттам до Лопучка 1 1/2 левги [разстояние]. Билото на Балкана, гледано от това място, също не изглежда доста високо. Вижда се до каква степен този балкански прелез би облагоприятствувал неприятеля, идещ от север. За щастие напредъкът му може да се забави от лошото състояние на пътя, главно през горите от няколко малки гънки на терена и от ограничения брой села, както и от няколко редута.

 

Оттам се слиза в дълбоката долина на Малък Камчик, чието течение е твърде добре означено върху виенската карта, докато няма нищо такова за пътя от Якова до Тикени [134]. Малък Камчик тече ту от запад към изток, ту от юг към север и заема така поредица от надлъжни бразди и скалисти проломи. Понеже валеше, когато минахме, той беше въпреки наименованието си по-широк, отколкото Голям Камчик. Върви се доста дълго време по северното му крайбрежие, отначало от изток към запад, а на три левги от Лопучка от север към юг. На 1/2 левга по-нататък се намира селото Бужала [135], откъдето на североизток се виждат островърхите балкански вериги, които не изглеждат оттук нататък да са с върхове над 300 до 400 фута и по на изток от 600—800 фута. Долината на Камчик отново кръжи на запад и в нея се влива един планински поток, течащ от северозапад към югоизток. Едвам на четири левги от Лопучка се достига до воденица, при която реката се преминава по брод. За да се стигне до този пункт, трябва малко да се отдалечи човек от твърде стеснените брегове на реката, да се прехвърли едно възвишение, откъдето спускането по глинест терен води до този брод.

 

Воденичарят ни приветствува, че пристигаме в подходящо време, защото реката нарастваше видимо и скоро не щеше да бъде възможно преминаването ѝ. Много важно е да имаш водач, за да преминеш по брод реката, поради това че реката е

 

304

 

 

завирена за воденицата и водата е много дълбока под това място. Най-напред се преминава през воденичния улей, който е доста дълъг, после се стига отвъд една вадичка до куп чакъл, откъдето се преминава през главния ръкав на Камчик много полегато от северозапад към югоизток през насип от речни камъни. Твърде подходящ би бил тук един висящ мост.

 

По-нататък е турското село Искодна [136], разположено върху малка тераса, откъдето се вижда добре южната предплани-на на главния балкански гребен, т. е. островърхите и залесени планини по долните брегове на Малък Камчик. Край това село те съвсем не надминаваха 300 фута от наблюдателния пункт на около 1000 фута височина. Това село е без хан, но най-заможният местен селянин поддържа дом, отворен за пътници. На юг от Искодна се стига до долината на Богаздере (долината на пролома), която тече от север към юг, и на половин левга от Искодна има воденица. Тази тясна и залесена долина завършва с песъчливи скали, които образуват нещо като врата. Оттам произлиза името ѝ. След това долината се разширява много и обикаля на изток, като се стига Богаздерекьой, село на пет левги от Лопучка.

 

Прекосява се напреко равнината с пасища, която покрива дъното на тази част от долината. На север от нея има гористи планински гребени от по 800 фута, докато на юг има доста широко плато, високо 1423 фута. А наклонът му не е особен голям. Отгоре платото е необработено и тук-там с горички. Въпреки че не е много високо, от него се открива просторен изглед към Балкана. Най-високите върхове на север, изглежда, са тези над Малък Камчик, като че ли 800—900 фута над платото, докато планините, по-близко до него, са само 300 фута по-високи. На северозапад се различават към Карнобатския балкан и няколко връхчета над мястото, където се намираме. Най-красивият изглед се разкрива от върха на склона, който води към Айтоската равнина. За 20—25 минути се стига до нея по каменлив път и през горички. Този път, както и доста места по целия този маршрут, трудно биха допуснали пътуване с кола. При все това местните хора слизат оттам с каручките си, като прекосяват дори и целия Балкан по описания път.

 

Задъненото място зад Айдос е покрито с доста хубави ниви. Богатството им контрастира с грозните пироксенични скали, черни и голи по краищата, с еднообразен изглед, последните разклонения на Балкана. Трябваше да вървим около час, за да стигнем Айдос. По пътя срещнахме три туркини, които се лутаха съвсем сами из полето. На юг от Айдос е градското гробище и слабо или лошо обработена местност. Вече имахме случай да отбележим, че от Шумла нататък в близост до всички тези турски и български села нивите не бяха толкова добре поддържани и бяха без къпинаци, както в Мизия.

 

Кичалик [137] е колибарско селище, разположено на 760 фута

 

305

 

 

височина в подножието на остро възвишение от пироксеничен порфир на една левга от Айдос. Недалеч оттам се навлиза в малки дъбови горички, след които чак до Русукастро има съвсем необитаемо плато, покрито с много високи треви или горички с Paliurus и с дъбове. Нещо като зимянка [138] от 7—8 фута височина произвежда странен ефект. Там заварихме елени. Ясно е, че в такъв район не се страхуваш да вървиш направо през нивите, без да се движиш по пътищата. Не се приближихме до мястото, където някога бе Бенли, село, разрушено при последния поход на русите, на Кабасалардере, което изтича от запад към изток в Черно море.

 

Отвъд малката долина на Ачлар-Дере, или на Русукастро (тур. Русукастер) пътят преминава през друго плато, също диво, но по-залесено. След полянка, покрита най-вече с един вид червена и височка детелина, се навлиза в истинска дъбова гора, украсена тук-там с лилии и с висок слез с червени цветове. Това възвишение се състои, както предходното, от пироксенични скали, които при разпадането си бяха създали много плодороден чернозем. Тук биха могли да станат най-хубавите култури поради това, че близостта на морето поддържа винаги там известна влажност на атмосферата и може да осигури отправянето на техния добив към столицата. Някога тези плодородни места вероятно са били населени и използувани. Едно разумно правителство ще съумее един ден да извлече значителни печалби от продажбата им на сръчни поселници. Само малка част от тези плодородни пространства турците биха могли да дават под ипотека срещу заем.

 

Кара-Бунар (черна чешма) е разположен на четири левги от Айдос на 710 фута височина в нешироката долина на Баклудже-Дере, течаща от запад към изток. В нея се влива Дербенд-Дере, малко под това колибарско село. Гори покриват южните склонове, а ливади — северните. Има само шестдесетина къщи. Изкачваме се на платото, на юг от това село, през доста стръмна и чакълеста котловина и отново пътуваме сред красиви гори, където не се вижда друго освен заобикалящите ни дървета. Това са само дъбове с малко ясен и оскруши. На 1 1/2 левги преди Факи стигаме най-високото място на гранитното плато, на 1183 фута височина, където намираме гюле, белег, че русите са минали по този път. Виждат се също известни следи от стар може би гръцки калдъръм. Склонът към Факи е остър. Но щом стигнахме край брега на незначителната планинска река Факи-Дере, течаща от изток към североизток, трябваше пак да преми нем малък планински гребен, преди да видим селото, което подобно на всички в този край, е разположено в долина. Пристигането ни хвърли в смут всички кучета и стигнахме така съпровождани до къщата на българина, в която ни настани турският субашия. Един открит чардак пред малка къща бе нашата

 

306

 

 

спалня и малка морава, разстилаща се към рекичката, бе вечерната ни разходка. [*]

 

Факи е българо-турско село с около 160 къщи и 600 жители. Височините, заобикалящи долината на Факи, са само 300 фута на север и 500 фута на юг. Пътят в споменатата посока прекосява хубави пасища чак до отвъд Печиомале [139], където се пътува на височина над 2400 фута, ако се ръководи човек само от барометричната мярка. На 2 1/2 левги от Факи се прекосява малка скалиста равнина и планинска река, течаща от север към юг. Печиомале е българско колибарско селище, разположено на 4 1/2 левги от Факи, над и на север от Печиомаледере, планинска река, доста притисната между стъмнини и течаща от север към юг, а после от запад към изток. Един почтен селянин ни даде да обядваме там и ни прие с истинско гостоприемство, което не съществува в ония области, където има ханове.

 

Въпреки горещината продължихме да вървим през тази местност, в която няма нищо друго освен храсталаци и ливади. На две левги от Печиомале се прекосява рекичката. Теке-Дере, течаща почти от север към юг и по-нататък след друга долина се стига до обширно плато на около 2600 фута височина. То е покрито с дъбови горички и с драки ( Paliurus ) върху чакълеста почва. Този вид почва е господствуваща в почти цялото западно подножие на веригата, крайбрежна на Черно море. Над това първо плато има три усамотени върха и на запад — било и хълмове, разстилащи се приблизително от запад към изток. Усамотените била, изглежда, са Гьок-Тепе на г. Киперт, оттатък Ай-Дере, която се влива във Велика-Дере и Черно море. На две левги преди Ерекли [140] е рекичката Кучаталера-Су, която тече от изток към запад. На 1/4 левга оттам към изток е селото Тас-тепе [141], разположено в подножието на възвишенията. След тази малка вдлъбнатина отново сме на подобно плато, както предходното, но още по-каменливо. На изток се виждат малки възвишения с полянки със сплеснати върхове. Вероятно поради нагънатостта на терена не забелязах Ковчат [142] от Фъндикли-Дере у г. Киперт. Ерекли е малко турско село от 150 къщи с джамия. Разположено е в долина, чиито води текат към югозапад. Гробището се намира на северната страна на рекичката. На една левга към запад оттатък Текедереси развалините на стара гръцка кула на върха на Малка планина представляват най-яркият обект. Няколко ниви окръжават Ерекли. Платото между Ерек-

 

 

*. През нощта ни откраднаха една малка торба, с която давахме храна на конете и в която имаше лула и канче. Не можехме да се съмняваме в друг освен в куриера, циганин, когото татаринът бе шибнал няколко пъти по пътя, за да го накара да стане по-внимателен. Той вероятно бе пожелал да си отмъсти или пък бе помислил, че торбата е негова. При все това татаринът не допускаше, че един куриер би могъл до такава степен да не го зачита, и обвиняваше в това зетя на нашия хазяин, който от завист бе малко навъсен.

 

307

 

 

ли и Кърклисе е покрито с причудливи гранитни скали, някои от които са подвижни блокове или пробити тук-там. Г. Киперт сочи по този път три планински реки или притоци на Теке-Дереси: Йери-Дере, Сирсабат-Дере и Китенли-Дере. Във всеки случай това са само рекички, сухи през лятото, които вероятно не бях забелязал. Равнината на южна Тракия се разстила пред погледа на пътешественика. Този пункт е великолепен, за да си създаде човек представа за състоянието на този край по времето, когато той е представлявал само един терциерен морски залив. Много слаб наклон, като този на едно крайбрежие, и чакълеста почва, като на стръмен морски бряг, водят към лозя, разположени на глинест терен и някога наносни. Човек си отдъхва, като вижда един красив, добре обработен край, след като е пребродил толкова пустотии, където всеки армейски корпус не би намерил нищо друго освен фураж, ако морето не бе толкова близо и не би доставило необходимите съестни продукти. Оттатък лозята белият терциерен варовик, излизащ от почвата, премрежва погледа и се простира чак до града Кирклисе, разположен на 703 фута височина, върху две възвишения, на ръба на долината на Искипе-Дере. [*]

 

Кирклисе (четиридесет черкви) е открит град с 15 000—16 000 души, с 6 джамии, от които двете са красиви, с много кубета. Има и гръцки черкви, един базар и доста дюкяни. Прочути са тукашните сладкиши. Населението е смесица от гърци, българи и турци. Оттам пътниците обикновено се насочват към Андринопол, но аз пожелах, с риск турците да ме вземат за чудак, да отида направо в Константинопол. Това мое решение стана повод за дълги преговори, които се прибавиха към останалите удоволствия на това пребиваване. Нашият татарин, сам жадуваш

 

 

*. Понеже имаше чума в този град, щяхме да избегнем преспиването там, ако това бе възможно, но Ерекли също бе заразено. Ако ние можехме да прекараме на бивак без ядене, конете ни, вече омършавели, искаха храна. При това, ако не преспехме в Кирклисе, не щяхме да сме сигурни, че ще имаме на другия ден коне в този край, където пасищата са понякога далеч от градовете. И така, избягвайки хановете, отидохме в пощата. Това бе най-ужасното място, където бяхме спали досега. Това бе клон от пощенската станция на Шумла в по-малък мащаб. До истинска планина от тор се намираше един чардак, или открита галерия, чийто надупчен под и разбити перила подсказваха за вехтост. Но най-лошото бе стълбата, която не достигаше дотам поради липсващите на нея стъпала. Към тия несгоди се прибави още и едно важно обстоятелство — падането на здрач. „Акшам” бе предизвикал затварянето на всички дюкяни и нашият хазяин, мензилджията, бе вече в харема си. При все това един от слугите му, може би негов кехая, ни каза с най-сериозен тон, че бе готов да ни достави всичко, което бихме пожелали. Имате ли месо? — Не. Имате ли пилета? — Не. Имате ли мляко? — Не. Най-сетне, след като прехвърлихме цялото меню на едно турско ядене, успяхме да установим, че бихме били доста доволни, ако налагайки властта на нашия татарин, можехме да утолим малко глада си с една кора хляб, бяло сирене, малко вино и кафе. На другия ден не можеше да пием кафе с мляко, защото турците твърдяха, че сред гърците има чума, а те единствени продаваха мляко.

 

308

 

 

да си отпочине в столицата, ми се противопостави и пощенските куриери не искаха да вървят поради разбойници, каквито се говореше, че има по страничния път, откъдето аз исках да мина. Напоследък там бяха видели кървави следи. Вероятно някой, на когото му бе текло кръв от носа. Аз останах невъзмутим и изчаквах, без ни най-малко да се разсърдя, защото това е най-лоша аргументация в Турция, понеже простолюдието веднага ви взима за луд и изгубва уважението, което ви дължи. Най-сетне малкият син на мензилджията бе задължен да се качи на коня и ние заминахме.

 

Пътят минава през значителна част от Кирклисе, застроена на лека стръмнина, и после се прекосява през лозята и посажденията. След като се прехвърли рекичката Бююк-Дере и края на един гнайсов хълм, се стига до малка гора с високи дървета. Там бе ужасното място, където трябваше да ни се случи да използуваме пистолетите си. Татаринът, който държеше своите винаги скрити под парче сукно, ги постави на открито, в готовност да действува. Но ние видяхме само няколко разпръснати гроба, които свидетелствуваха, че наистина някога тук бяха задържали пътуващите в този добре разположен пункт поради усамотението на населените места и извивките, описвани по пътя посред гората. Скоро напуснахме тази китка от големи дървета и радостно продължихме пътя на разбойниците през една съвсем открита местност, на югоизток от която се издигат височини на 500—600 метра. Като наближихме до гръцкото село Йена [143], видяхме отдалеч един чадър и сметнахме, че ще срещнем някой западноевропейски пътник. Но това бе турчин на кон, който, изглежда, смяташе, че в този толкова сух край нашите чадъри са много удобни като слъичобрани. Йена се намира в добре обработена равнина, която образува малък залив в подножието на възвишението. Като взехме по чаша хубаво червено вино при един гръцки ханджия, отправихме се в галоп към Бунар-Хисар на другия край на равнината, в подножието на хълмове от бял терциерен варовик. На изток от пътя се виждат лозя.

 

Бунар-Хисар (крепостта на чешмата) е голяма гръцка паланка с малко турски жители. Масивният строеж на множество каменни къщи и постланите улици показват достатъчно, че това селище е било някога по-значително отсега. Развалините на едно укрепление, което турците бяха завладели от гърците, сочи датата на залеза на тази паланка, която не наброява повече от 2000—3000 души. Отидохме там при агата, натоварен да доставя коне, защото мензилът, или организираният пощенски пункт, бяха престанали да функционират в тази посока. Той ни посрещна в гостната си и веднага започна сам да прави издирване, за да ни удовлетвори. В очакване отидохме да вечеряме в един съседен хан, разположен твърде живописно край една бърза река. Разбрахме откъде произлиза името на града. Там

 

309

 

 

именно, излегнати под една решетка, се наслаждавахме на всичко, което представлява сладостите на османеца, а именно — прохладата, когато слънцето е изгарящо, и великолепната вода. Тази станция ни бе компенсацията заради лошата станция в Къркклисе. Една хубава вечеря ни създаде толкова добро настроение, че един от другарите ни се хвърли да отговори с целувки на намиганията на жените по прозорците за голям скандал на османците, които бяха на улицата.

 

На 3А левга от Бунар-Хисар се намира мястото, наречено Теке. Ако се съди по съборените водохранилища, това място ще да е било някога паланка. Днес там има само местност, покрита с храсталаци, всред която се вижда малка джамия и срещу нея квадратна постройка, окръжена със стена. Джамията е само паметник, в който се пазят останките на военачалника Ахмед, завоевателя на този край, и останките на неколцина от роднините му. Една рогозка окръжава гроба, за да може човек да се помоли там. Около тази сграда има гробища, място за поклонение, а квадратната постройка е странноприемница за поклонници. Моят татарин като истински османец не пропусна да коленичи и да се помоли горещо бог да благоволи да изпрати нови подобни герои, защото той смяташе, че това отдавна трябваше да стане. Кой знае дали не се помоли за египетския паша, който в 1837 г. беше идолът и надеждата на много мюсюлмани. Край гробищата имаше китка огромни платани, под чиято сянка някога е текла чешма. Сега тя е разрушена, но изворът съществува пак и е също толкова прохладен и великолепен, както и всички, които бликат в непрсредствена близост с терциерна и древна почва по протежение на крайбрежната верига на Черно море. Тази планинска верига, закриляща доста областта от разрушителното въздействие на североизточните ветрове, е с почти средиземноморска растителност, поради което паланките в този край имат нещо средиземноморско.

 

На 2 левги от Бунар-Хисар е селото Туручак [144], след което се преминава по гребена на чакълести хълмове, покрити с дъбови горички. Най-високата им точка, изглежда, достига до 1000 фута над морето, или до 300 фута над съседната равнина, която се разстила напред. На една левга преди Виза височините образуват задънено място. Внезапно сме поразени от живописния изглед на този град, построен в полукръг около издадена напред част от планините към изток. Върху нея има разрушена крепост и тя стърчи над обширната равнина, покрита с могилки. Тесният калдъръм, който се спуска от хълма към този град, е може би гръцки строеж.

 

След това спускане, което трае около половин час, се пътува през обработена местност, тук-там засенчена от хубави орешаци. Една планинска река тече току до подножието на хълма, идва откъм изток и се влива в Еркене при Синаки [145]. Изкачихме се веднага на най-високото място на града при конака на аяни-

 

310

 

 

на, недалеч от крепостта. Този почтен турчин ни прие доста учтиво и ни изпрати да се настаним у едно гръцко семейство в долната част на града. Трябваше впрочем отново да се спуснем по наклонените настилки и отново да излезем от стената на стария град, от която все още личат огромни стени, изградени с тухли. Градината на аянина се поддържа от една част на това масивно укрепление. Най-голямата част на града е в подножието на хълма, на източния и югоизточния му склон. Населението му ще да е около 5000 души, главно гърци. [*]

 

За да се стигне от Виза до Мизия, трябва само да се премине през малките залесени възвишения на изток от града и да се слезе до Толопаз-Дере. Но за да се върви оттам покрай Черно море до Босфора, трябва да имаш коне, защото по тези склонове няма никаква пощенска станция, нито пък средства, чрез които може да се мине и без нея. Аянинът на Виза ни достави коне за Серай, които бе накарал да вземат от този и онзи и ги бе поверил на един жител, също задължен да достави един та къв товарен добитък. Пътят от Виза до Серай минава през обработена равнина и сред пасища, като върви доста далеч от хълмовете на изток. Там се виждат още няколко върха с разширени

 

 

*. Когато дойдохме до вратата на нашите гръцки хазяи, отначало не искаха да ни пуснат. След това дворната врата се разтвори с двете си крила, но ясно личеше, че пристигането ни беше предизвикало ужас. Млади жени бягаха от главната къща към пристройките, затваряха се с възгласи на отчаяние врати, свързващи с други жилища. Стопанката на жилището, една дебела гъркиня, облечена в шалвари, привързани високо по турски, се появи пред нас, като стоеше на разстояние, и развърза по безподобен начин езика си. След като водихме преговори, за да я успокоим, че не сме чумави, нито пък се бяхме заразили от Кирклисе, тя се съгласи най-сетне от немай-къде да ни настани и ни постави в много гореща стая, където отглеждаше буби. Нашият татарин, който отдавна познаваше хитростите на гърците, не се остави да го водят за носа, предполагаше вече, че главната къща има по-подходящи помещения. Най-сетне след половин час брътвежи бяхме настанени в едно първокласно помещение с голяма гостна, около която имаше много стая. Гостната бе нещо като чардак с прозорци и капаци и таванът бе самият покрив. Тя бе покрита с хубави килими и възглавници и отстрани имаше куп завивки, килими и възглавници за нощуване. Като предпочетохме чист въздух, поискахме да отворим повече прозорците, но ни предупредиха милостиво, че в съседната къща има чума и че тя може да дойде през прозореца, който искахме да отворим.

 

Постепенно се опознахме с цялото семейство, което, изглежда, се успокои. Можахме да похвалим много кулинарния дар на гъркините, които много повече са умели в яхниите, отколкото сръбкините, но не можахме да се разберем относно затварянето на прозорците, които трябваше да държим затворени и през нощта, защото чумата щяла именно в този момент да влезе в жилищата. Напразно се правехме, че заспиваме, за да пуснем въздух, щом издебнехме да заспят надзираващите ни. Но тези жени бяха по-хитри от нас и престанаха оплакванията си и разказите си за чумата едвам когато отстъпихме пред тяхната молба да се издушим поскоро, отколкото да отворим вратата на ужасния демон. Като узнаха, че един измежду нас бе лекар, те, мисля, не биха ни пуснали да тръгнем, ако не бяхме им оставили неизбежните предпазни средства срещу чума и безплодие. Техните предложения по последния въпрос бяха неповторими по рода си, пък и нашият татарин се оплакваше, че няма тяхното доверие в медицината.

 

311

 

 

конуси, които г. Киперт е представил под името Бейтепе и на север — Чалига-Дере. Турските села Ервени (Евренли) и Чакерли [146] са на две левги от Виза на изток от пътя и по-нататък е селото Каватли (Кабакли). [147] Преди да се стигне до него, се минава Еркене, която тече от североизток към югозапад, след като по-нагоре тя влачи водите си от северозапад към югоизток, отвъд хълмовете Каратепе на изток и на североизток от Виза.

 

Серай или Сарай, е градец е около 1000 жители, окръжен с ливади. Там се вижда една постройка за склад за селитра, една джамия и обширен полуразрушен конак, където някога е пребивавал агата. Но подобно на много други селища по бреговете на Черно море и Серай, изглежда, бе пострадал през последната война. Агата живее в малък приземен етаж и ни посрещна много любезно, без да бъде в състояние да ни достави коне, преди да изтекат няколко часа. Един от нас поиска да застави човека, който бе дошел от Виза с нас, за да продължи по-нататък. Но този грък отговори веднага, че дори ако агата бе пожелал да нареди да го обезглавят, той не ще направи и стъпка по-нататък. Действително не му бе заповядано такова нещо, защото имаха голяма нужда от коне за жътвата. В очакване да се намерят коне агата нареди да ни поднесат вечеря в малък кьошк сред двора му, единственото място, където можеше да се застане на сянка, защото в градеца нямаше дървета. След това прекосихме околностите на юг. На една левга в това направление се намира чифлик, ограден с няколко дървета, и на 1 1/4 левги по-нататък е голямото село Карлук [148] (неточно поставено върху картата на г. Киперт). После отвъд доста стеснената долина на Марукадере, източен приток на Еркене, се намира терциерно плато на 925 метра височина, което е достатъчно високо над района, за да позволи от този пункт човек да си създаде известна представа за областта. Пътниците следва да очакват същите спирки и в Йеникьой и Чаталджа. Затова този път не е за препоръчване, освен ако човек разполага с време и рискува да изгуби по един ден за всяка пощенска станция. Пътят се приближава до хълмовете едвам към Йеникьой, откъдето се прехвърлят височините с развалини от стените, сочещи древното местонаходище на Атанасиевата стена [149]. Възвишенията на Инджигиз и Чаталджа са също съвсем лишени от горички и дървета, както и тези в околностите на Чорлу. После се преминава долината на Карасудере (долината на черната вода) и друга планинска река, която прекосява целия полуостров и извира от куштепе, възвишение на брега на езерото Делкос [150]. И двете се вливат в лагуната на Бююкчекмедже. Може да се отиде право в Константинопол или през последното селище.

 

312

 

 

 

8. УКАЗАНИЯ ЗА ПЪТЯ ОТ МАЧИH ИЛИ ТУЛЧА ЗА БУРГАС ПРЕЗ ПАРАВАДИ ИЛИ ВАРНА

 

Ние споменаваме този важен път само за да го препоръчаме на бъдещите пътешественици, защото тези, които са минали по него, не са обнародвали досега значителни бележки. Отдавна е време да се познават с положителност физическата и геологичната структура на Бештепе или на тези твърде значителни височини между 700—800 фута височина между Мачин и Сачи [151], Тулча и Бабадаг. Дори и в Мачин има стръмни брегове от 30—40 тоаза височина. Още е неизвестен строежът на змийския остров преди устието на Дунава. Терциерната алувиална степ на Добруджа изисква все още подробни наблюдения. Известна е само, че тази местност, често безводна, е тук-там доста извисена над морето и че завършва с малки глинесто-пясъчни стръмни брегове било над Дунава, както е при Хърсова, било над Черно море, както е при Кустендже. Там в много селища няма вода през лятото и населението е доста пръснато, особено откакто русите прехвърлиха част от жителите по островите на Дунавската делта, грешка, допусната от турците. Има много овчари. Затова пък пътят от Расова за Кустендже е често описван.

 

Хаджи-Оглу-Базарджик се намира на тераса на юг от Табан-Дере. Това е, казват, град с 5000 жители, повечето мюсюлмани. Има десетина джамии. Околностите са обработени и около града има градини. Пътят от този град за Козлиджа е покрит с множество гори и минава над много кредови тераси, които се повишават малко, като се върви от север към юг. Козлиджа е градец с 3000 жители, най-вече мохамедани. Оттам се стига Сиришен-Дере и Паравади, преминава се през ниски възвишения, за да се достигне долината на Камчик, пресича се Емине-Балкан през долината на Делидже-Су и се слиза в обширната празнина на Надир-Дере, която е отделена от Айдос само с ниска тераса, покрита с малки горички. (Вж. Originalnachrichten und Beobachtungen über den Schauplatz der Kriege zwischen Russland und der Pforte, Berlin, 1 2 ; in 8° от един военен с доста добра карта на два листа.)

 

Ако се мине през Варна, се стига до Базарджик, като се премине през ниски плата, които изчезват към Теке-кьой, мястото, където е гробът на Владислав IV, полски крал, и съседно на полето на злощастната битка от 10. XI. 1444 г., където бяха разбити обединените унгарски, полски и влашки войски, събитие, улеснило окончателното установяване на турците в Европа. Едно по-извисено плато отделя залива на Варна от Камчик, който се минава по брод, за да се стигне Фудукли [152]. Тогава си в подножието на склоновете на Хемус, които завършват доста внезапно на брега на Черно море при Емине-Даг. Върховете ѝ не са повече от 2000 фута. Може да се заобиколи оттам,

 

313

 

 

зсато се придържа човек на известна височина над морското равнище. Това е пътят, минаващ през Казак-Кьой и Емине и завършващ към Мисиври и Ахиоли. Освен през долината на Казакдере той преминава през множество теснини и урви и разкрива, както ми казаха, доста приятни гледки към стръмните крайбрежия. Един по-пряк път минава през по-високи места, а именно този през Дервиш-йован [153], Арнаутлар и Айваджик, село, разположено сред Балкана в долината на Казак-Дере. От този пункт само се преминава тънката верига на Балкана и доста стръмно се слиза в равнината на Таши-Дере или Хаджи-дере на г. Киперт. Между дъното на този древен морски залив и равнината на Бургас има само една много ниска, дива и безводна тераса.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]


 

129. Изоп. от Кълново, Шуменски окръг.

 

130. Вер. колиби от с. Читрък, Шуменски окръг, изселено към 1907 г.

 

131. Вер. изоп. от Реджебмахле, дн. с. Арковна, Варненски окръг.

 

132. Изчезнало село в землището на с. Лопушна, Варненски окръг.

 

133. Изоп. от Лопушна, с. във Варненски окръг.

 

134. Изоп. от Текенлик, дн. с. Трънак, Бургаски окръг.

 

135. Изоп. от Боялар, дн. с. Вишна, Бургаски окръг.

 

136. Изоп. от Дъскотина, с. в Бургаски окръг.

 

137. Изоп. от Каяли, дн. гр. Камено, Бургаски окръг.

 

138. Под това име на фр. се обозначават два рода растения — Ferula и Ferulago, които в миналото се схващали като един род. Отнасят се към сем. сенникоцветни — Umbelli ferae. Родът Ferulago има бълг. название — зимянка.

 

139. Вер. с. Пънчево, Бургаски окръг.

 

140. Изоп. Ериклер, с. в Лозепградско, Турция.

 

141. Тук не е едноименното село в Бургаски окръг, а с. в Югоизточна Тракия, Турция.

 

142. Изоп. от Кофчас, гр. в Югоизточна Тракия, Турция.

 

143. Изоп. от Яна, с. във Визенско, Турция.

 

144. Изоп. от Турукбей, с. в Люлебургаско.

 

435

 

 

145. Изоп. от Синаклъ, с. в Люлебургаско.

 

146. Изоп. от Чакалий, с. във Визенско, Турция.

 

147. Изоп. от Кавалджи, с. във Визенско.

 

148. Вер. Къшлите при с. Карликьой, района на Чорлу, Турция.

 

149. Укрепително съоръжение, издигнато от византийския император Анастасий (491—518) за отбрана на столицата от нападенията на прабългарите. Простира се през шийката на Цариградския п-ов от с. Белград на Деркоското езеро от Черноморския бряг до гр. Силиврия на Мраморно море.

 

150. Изоп. от Деркос (Теркоз), гр. и езеро в Югоизточна Тракия, Турция.

 

151. Изоп. от Исакча, гр. в Ссв. Добруджа, СР Румъния.

 

152. Фъндъкли, дн. с. Шкорпиловци, Варненски окръг.

 

153. Изчезнало село или приета от местното население по-стара форма на името на с. Дервиш мюслюм, дн. Детелина, Варненски окръг.