Френски пътеписи за Балканите, XIX в.

Съст. и ред. Бистра Цветкова

 

20. Д-Р АМИ БУЕ. Сборник с маршрути от Европейска Турция /1836, 1837, 1838/

(Dr Ami Boue, Recuel ditineraires dans la Turquie d’Europe)

 

БЪЛГАРИЯ, БАЛКАНЪТ И ТРАКИЯ

 

4. МАРШРУТ ОТ НИКОПОЛИ ЗА АНДРИНОПОЛ И ЕНОС ПРЕЗ ИСЛИВНЕ

 

При вливането на Осма в Дунава градът Никополи (сл. Никополие, тур. Нигеболу), отчасти амфитеатрално разположен, е с приятно местоположение сред полукръг от височини, украсени с градини и плодни дървета, докато към Дунава тук-там се виждат скалисти стръмнини с варовикова външност. На височината на един хълм, издаден към Дунава, се намира крепостта с няколко постройки и една джамия в подножието. От двете страни са жилищата и джамиите. Човек е толкова по-склонен да счита този град за приятен, поради това че влашкият бряг на Дунава е съвсем равен и блатлив. Никополи е голям български и турски трад с повече от 10 000 души. Там има джамии и укреплението, възстановено и снабдено с оръдия, заобикаля града. В нещо като залив, образуван пред града от Дунава, спират лодки и рибарски корабчета. Отсреща на влашкия бряг е портът Турнул. Околностите на Никополи са известни със злополучната битка от 28 септември 1396 година между Баязид I и Сигизмунд, крал на Унгария, където бяха пленени толкова знатни френски рицари. [93] Шистова или Систов е също с много хубаво разположение върху склона на едно бърдо над малки стръмни брегове, които ограждат Дунава. Почти на средата на част от града край тази река се издига хълм, който поддържа древно укрепление още държано от турците. Към другия край на друго възвишение се намират развалини на второ укрепление. Жилищата са пръснати в подножието на тези височини, но най-голямата част от града е зад първия хълм и по склоновете му. Той е разположен, така да се каже, насред овощна градина, до такава степен градините са се сраснали с къщите. Има около 8 джамии с минарета, един базар и повече от 20 хиляди жители. Островите в Дунав, пълни с дървета, създават красив изглед особено когато тази река е оживена от големи и малки лодки. Зад този открит град има приятни места за разходки из гористите долинки в околностите. До този град могат да стигнат малки търговски кораби. От Шистова до Търнава (Тирнава, или Търнова, на 7—8000 фута височина) областта е с малки хълмове, между чиито била текат планински реки, които се вливат в Янтра. Това е място най-вече с пръснати по пътя села като Шария, Козловец, Ебели [94] и Шеновци. [95] Русита, или Рушита, се преминава при Никополи.

 

В Търнава сме както в Ловча сред последното северно разклонение или истинско укрепление на Балкана, което се разстила от района оттатък Враца чак докъм Шумла (вж. моята Turquie

 

283

 

 

т. I, c. 95). Този град, древната столица на България, наброява около 12 хиляди жители, повечето българи. Той е построен изцяло амфитеатрално по склоновете на варовиково-кредови възвишения и както другаде в Турция, повечето от мюсюлманите бяха предпочели горния, отколкото долния край награда. Там те бяха разрушили всичко, което можеше да напомня за българската народност, защото знаеха колко възпоминания още са свързани с тази древна царска столица. Недоверието им е толкова голямо в това отношение, че аз дори не смеех с моя татарин да отида да видя един латински надпис на пазара в Ловча, защото беше пълно с народ. В Търнава има бояджийници за червен памук, памучна и копринена прежда. Там се произвеждат груби сукна и се занимават с бубарство. Като застанеш над града, изгледът е приличен на този при Ловча, понеже Янтра обикаля там, както Осма пред този град, насред раззеленила се или обработена равнина. По склона на височините над Търнава има, както и в Ловча, овощни градини и ливади, прошарени от дървета, както и някакви развалини. По на юг Янтра прекосява поредица от варовикови проломи, които правят твърде живописни някои части от пътуването между Търнава и Габрова през Дранова. Тази река получава там многобройни притоци, а пътят, който остава по десния бряг, прехвърля там през 11 планински реки и особено Келифар при Чулошар и Бейлик-Су на юг от Дранова.

 

От Търнава до Беброво се върви покрай варовикови възвишения, за да се достигне след това до малко разработена област. Преминава се по брод при Яковци вливането на Сиенокор на г. Киперт в Капинова [река] и отново се идва до последната планинска река, преди да се стигне до Докуздере-Су при Беброво. Едва отсам споменатото селище се навлиза в истинските проломи на Балкана, които приличат на тези при Габрова. От Беброво се минават височините, за да се стигнат изворите на Буюкдере-Су и Старека. Оттам започваме да се изкачваме по Демир-Капия, или Желязната врата, доста извисен планински прелез, който ще да има поне 2800 фута височина. Той се намира почти при мястото, където се свързват главната верига на Балкана с Кючюк-Балкан (Мали Балкан). Това по-ниско и гористо възвишение се разстила към североизток и отделя котловината на Мали Камчик (Кючюк-Камчик) от този на Буюкдере или Салтар [96]. След това се върви по северния край на истинската верига на Балкана в най-горните и залесени части на долината на Малък Камчик, за да се стигне до ниската вдлъбнатина, от която се слиза вече отначало само през гори, а после през пасища към града Исливне. Това спускане разкрива неповторим изглед. Обширната долина на Тунджа, или Тонджа, с гористите ѝ острови се налага от пръв поглед в картината на просторната Тракийска равнина. Едвам по-късно в подножието ѝ се вижда градът Исливне и раззеленелите му градини, които се открояват с приятен изглед в противовес на планинските урви отдясно и отляво,

 

284

 

 

които представляват ужасни сиви и черни купчини от шистозни варовити скали. Този град с около 15 хиляди души е разположен на 1126 фута височина в едно задънено планинско място, пред което има само малък хълм. Зад града от всички страни, с изключение на север и изток, се извисяват остри скалисти и покрити с морави стръмнини. Над тях се открояват горите на Балкана, от които се спускат буйни планински потоци на запад и изток от града. Тези води протичат по толкова наклонени плоскости и влачат толкова отломки, че построяването на мостовете там е много мъчно; затова в дъждовно време достъпът в града е опасен особено през брода на голямата планинска река на запад. На североизток се извисява вулканичната група на Чаталдаг, чиито разкъсани върхове, назъбени като разрушена стена и със стръмнини, покрити с огромни скали, контрастират с меките очертания на варовиковите планини в Балкана. Един конусообразен връх, най-високият с 3264 фута височина, се издига над това сборище от стръмнини. В подножието на тия планини са естествените градини, най-разкошните, които съществуват. Там именно жителите на Исливне отиват да поседнат край брега на планинските потоци, извиращи от Чаталдаг, за да се насладят на хладината и за да вкусят различни плодове с костилки (зарзали, праскови и др.), които са надвиснали в изобилие над главите им. Изгледът от височините на Чаталдаг е просторен, при все че не може добре да се различат Родопите. Но се виждат равнините на долината, както и Бургаският басейн. Между него и котловината на Исливне има само хълмчета и една река, вливаща се в Черно море, която извира от планината на около 1 1/2—2 левги от този град. Две главни планински реки извират от тези планини и текат отначало от север към юг, завиват на изток, щом стигнат равнината, и се сливат с голямата планинска река при Исливне. Тя се спуска от Балканите, разположени на север-северозапад от града, и описва доста голяма извивка към юг, преди да достигне югозападния край на Исливне. Свързва се на юг от града с по-малката планинска река, спускаща се по-направо от север към юг и минава на изток от султанската фабрика за сукно. Тази твърде хубава манифактура, разположена на най-високата част на града, при устието на теснина, е най-открояващата се постройка на Исливне (вж. повече подробности в моята Turquie, т. 3, с. 100). При все това има джамии и извънредно малко минарета. В източната и българска част на града има три християнски черкви, повечето жители на тази част изглежда да са мюсюлмани. Освен това има няколко зле поддържани площада, покрит с покрив базар и доста дюкяни. Конакът на аянина е на един етаж и няма нищо забележително. Той е украсен от няколко асми, както това е при някои кафенета и други жилища. Този открит град изглежда да е страдал през последния поход на русите. [96a] Българите са се оттеглили оттам, понеже са се страхували от ненавистта на турците, срещу които се бяха

 

285

 

 

твърде открито изявили. Към края на юни там става един от най-значителните панаири в Румелия, фабрикантите и търговците на едро от съседните провинции имат обичай да отиват там и да взимат предварително под наем подходящи дюкяни от базара. Имахме нещастието да попаднем точно по това време в Исливне., Градът бе при това толкова пълен и жилищата за чужденци толкова заети, че трябваше да се настаним в пощенската станция под малка галерия на първия етаж и в тесен двор, където един куп с торище почти докосваше леглото ми.

 

Но ако Исливне е напълно открит към юг, този град е силно заслонен на север от Балкана, чиято най-голяма стръмнина е по северния склон. Изглежда, че няколко малки батареи по планинските прелези и над Вечера биха могли да преградят тези пътища към едно селище с толкова изобилни проходи. За да се отиде от Исливне в Ямболи, трябва да се прехвърли по брод широкото каменливо корито на голямата планинска река при Исливне. След това се пътува между градините и лозята, покриващи хълма на запад от този, който отделя басейна на Исливне от равнината. Пътят там е широк и направен за коли, орешаци го засенчват тук и там. След като се мине това малко възвишение, остава още само една морава чак до големия дървен мост на Тонджа, вече значителна река, в която се влива по на изток планинската река на Исливне и променя внезапно течението си от запад към изток вместо от север към юг. Бреговете на Тонджа са плоски, хълмовете са доста отдалечени и реката тече през малки стръмни скали от наносна глина. Тази почва естествено се поддава на хубави култури от царевица и тютюн. Ямболи е разположен при излаза на малка рекичка, отправяща се от Йени-Загра към Тонджа. Този град с множество джамии с минарета е населен от турци, българи и гърци. В него има, както казват, 5—6000 души. Известен е със сладкишите си и най-вече с халвата си (вж. моята Turquie т. 2, с. 247). Там се произвеждат груби сукна.

 

На това място Тонджа се преминава по мост и оттам се върви покрай източния бряг чак до Йенеджели. Преди мястото, където на запад се влива река в Яуздере, се преминава на отвъдната страна през друг мост и се върви все по тази страна до влизането в Андринопол. Според г. Киперт този път може да се извърви изцяло по западния бряг. Целият този преход е през самата долина и по последните краища на терциерните възвишения, ограждащи тази плодородна и красива кухина.

 

На юг от Андринопол отвъд Марица има няколко жилища, отчасти цигански, на 1/2 левга по-нататък е селото Хаджи-Илбеги [97] отвъд блатисти ливади, които бяха наложили да се направи шосе. Областта е обработена и отделните дървета там са рядкост. Насред тези нивя се стига до турското село Емерли, което е на 1 1/2 левги от Андринопол. То вече е извън равнината на споменатия град и е разположено на първата от терасите, за-

 

286

 

 

обикалящи го от всички страни. Те бележат ясно отдръпването на голяма водна маса през последователни пукнатини като поредица вулканични нагъвания. В селото има малка джамия с минаре и един хан. На юг от него се достига през малък склон до една втора тераса, която на по-високо ниво от първата достига до селото на чифлика Богаз, разположен на 2 левги по на юг.

 

Богаз е разположен на камениста почва непосредствено в подножието на почти вертикален склон, образуван от алувиална глина и покрит с чакъл. Сякаш виждаш брега на вир, който като че ли изтича пред очите ти. Оттам нататък се преминава през необработен район, безводен и по-извисен чак до пред Димотика. Местността е вълнообразна и насечена най-вече от 3 доста дълбоки и разширени долини. Няколко горички се срещат по склоновете им, както и по платата на няколкостотин фута височина. Оттам се разстила просторен изглед към север, толкова по-приятен поради близостта на равнината на Андринопол и значителното разстояние до възвишенията в Тракийската равнина. Според картата на г. Киперт покрай Марица може да се върви пак и след Андринопол. По този по-дълъг коларски път има множество села.

 

Преди Димотика има лозя и градини, разположени по склоновете на бърдата. Този град с около 6—8 хиляди души е разположен в долината на Кизилдели-Чай [98] (Кризолдени по картите), недалеч от вливането ѝ в Марица. Тази планинска река извира на много места в източните краища на Родопите, а именно в южното подножие на Коджа-Яйла. Около мястото, където излиза от Родопите, в нея се влива Шейтан-Дереси (реката на Дяволската долина), която се спуска от Мукате-Яйла и по-надолу при Гьокчебунар Болчибук-Чай, идеща от северното подножие на Коджа-Яйла. Казилдели-Чай минава на юг от Димотика, като заобикаля възвишението, в чието източно подножие е застроен градът. По възвишението на 200—300 фута височина се намират останките на старо укрепление с подземни бункери. Веднага на изток и на юг над двойната му крепостна стена има застлани улички, стръмно изкачващи се от Димотика. През средновековието укреплението ще да е имало значение като преграждащо пътя от Феред за Андринопол. Сега то е съвсем различно. Прочуто е сред турците като много страшен държавен затвор поради влажните си и пълни с плъхове карцери. [99] Най-добре застроените части на града са в равнината и аянинът държи там конака си. Там има джамия и кула с часовник. Гърците, изглежда, са главните жители на Димотика. Отглеждането на копринената буба е главният занаятчийски бранш там. Възвишенията край Димотика са приблизително на една височина. Изгледът от старото укрепление не си струва никак труда да се качиш до него. Поне през лятото околностите извън лозята са с много засушен изглед.

 

Широкото каменисто корито на Кизилдели-Чай се премина-

 

287

 

 

ва по брод и един красив и много просторен път води през Кара-бейли на 2 часа до Салтикьой [100] на 522 фута височина през истинска градина с всякакви видове култури, сред които не са пропуснати черниците и тютюнът. Долината на Марица е обширна и само отдалеч се виждат възвишенията по противоположния източен бряг, докато от страната, по която се пътува, на 1 левга от Димотика се стига последният склон на възвишенията, при това с гнайсовите скали на Родопите.

 

Салтикьой е голямо българско село, разположено в подножието на продължението на тези бърда и окръжено от множество дървета и хубави ливади. [*] След като в продължение на половин час се върви край гнайсовите възвишения, напускайки Салтикьой, се пресича малка урва, идеща от запад, и скоро се стига до самия бряг на Марица. Там коларският път открива гнайса, който образува малки височини, покрити с гори. На една левга оттам се прехвърля селото Софлу, отчасти гръцко, насред градини от бадемови дървета, черници и орешаци, както и полета с тютюн, памук и хвойна. Тази долина на Марица е с една дума Елисейски полета.

 

От този пункт чак до Феред, който е на 6 левги оттам, се движим все далеч от Марица, защото тя описва значителен завой към изток. Тази част от пътя минава през малки изгърбени трахитични плата, често необработени и покрити тук-там с paliurus aculeatus [101] и с други храсти, типични за сухите и песъчливи терени. Първото село след Софлу е Кара-Бунар, разположено на 1/2 левга. На 1 1/2 левги по-нататък се намира Чолмечи. Агломератите от стрита пемза правят тази част от пътя съвсем бяла. На 1 левга от Кара-Бунар се прекосява там малка река, която се влива в Марица и която вероятно е Черна или Кара-Бунар-Су на г. Киперт и на запад, от която трахитът образува стръмни възвишения като краищата на потоците от лава. Чолмечи е голямо турско [**] село, където се събират пътищата от Феред и

 

 

*. Понеже заварихме хана затворен, се изкачихме в онази част на селото, която е на бърдото, за да поискаме от субашията квартира. Но той също отсъствуваше, от къщи. Отчаяни, се разположихме под много чистия чардак, понеже научихме, че жителите на селото отивали да спят извън къщи, за да избягнат чумата и чумавите пътници. Като видяхме, че долу в селото е отворен един бакалин, побързахме да изпратим там един от слугите ни. Но щом ни зърна, този търговец затвори дюкяна си и отиде при своите, не знам къде, някъде по хълмовете. Изтощени от умората и горещината, се отдадохме на плячкаджийство и попаднахме на бадемите, които нападнахме, докато субашията благоволи да се яви. Този благороден българин се отнесе към нас най-добре, доставени ни бяха сирене, хляб, вино и ракия. Но бе доста късно, когато стана готова пилешката супа, към която добавихме ориз от храните си. Останаха само няколко часа до тръгването ни на другия ден, защото из тия краища никак не може да се пътува в най-голямата горещина.

 

**. Няма ханове, но един богаташ обикновено освежава пътниците там. По обичайному вратата на двора му беше отворена, но никой не се появяваше. Най-сетне, когато татаринът се осмели да потропа на вратата на къщата, един женски глас му отвърна, че идват. Наистина едно 7—8-годишно дете излезе скоро и ни каза, че баща му отсъствува, но че майката с охота ще ни даде това, което желаем. Ние се настанихме направо на един доста чист чардак или кьошк, който бе в единия край на двора, и едвам успяхме да изпушим по една лула, когато детето ни донесе вече на табла яйца, бяло сирене, халва, плодове и хубава вода. Една дребна пара на момченцето бе единственият начин да изразим признателността си към непознатите ни хазяи, които вероятно на свой ред ни бяха тайно проучили.

 

288

 

 

Ипсала. На 1 левга оттам се намира друго мюсюлманско село, наречено Семенли [102], в подножието на малки възвишения от 200—800 фута височина. На 1/4 левга оттам на запад от пътя Коингери е разположено също османско колибарско селище в местност с малки горички. Оттам чак до Феред се преминава през вулканична необработена и дива местност. Тя е обособена от височините, които г. Викенел назовава с. Чампкьой и ги счита високи 350—400 м. На 1 1/2 левги от Коингери се пресича реката Кдтранчи дереси, идеща от запад и северозапад или от югоизточното подножие на Мукате-Яйла и вливаща се в Марица. Малки дъбове покриват местността. По-нататък има дори няколко китки с големи дървета, след които се минава през две възвишения от бял трахитичен агломерат. Най-сетне се върви край трахитични възвишения и се излиза в обработените околности на Фереджик или съкратено — Феред. Този градец е застроен от 480 фута височина на 2 скалисти хълма, отделени от урва, в която има вода само щом вали дъжд. Най-значителната част от жилищата е на северната страна на тази река. Там се вижда особено конакът на аянина с доста големия си харем на два етажа и с градина. Главната джамия е била някога гръцка черква, на която са прибавили само минаренца. Феред е открит град с 3—4 хиляди турски и гръцки жители. Разположен на доста високо ниво по отношение на равнините край Марица, оттам има просторен изглед. На югоизток се вижда малката планинска верига, която стига до Енос, и отвъд един ръкав на морето — масивният и извисен остров Самотраки сякаш докосва небето. При все това извисеността на това двойно възвишение на планината Фенгари не ще да надминава 3000 фута (?), както може да се прецени отдалеч. Г. Киперт изобразява на билото кратер. На северозапад се вижда източният край на Родопите, образуван най-вече от две големи пирамидални планини с твърде широка основа. Това са планините на Мукате-Яйла и Коджа-Яйла (1000—1100 м). Между тях обширна вдлъбнатина открива устието на една долина. По на запад се виждат редица по-ниски хълмове с няколко малки пирамиди, особена форма за терени от кристалинни шисти, докато на север са трахитичните застроени планински върхове от групата на Чампкьой. За да се стигне до Енос, трябва да се мине Марица с лодка при Калеркос [103] на една малка левга от Феред. Пътят дотам минава всред посаждения, овощни дървета и диви средиземноморски храсти като

 

289

 

 

калинки (Vitex Agnus castus, paliurus aculeatus). [104] Дивата лоза покрива тук-там дърветата, като увеличава богатството на тази растителност. Марица е доста широка в този пункт и източният ѝ бряг е покрит с голям пояс от високи ракитовици Сред тях има толкова пътища, че може много лесно да се изгубиш, така че дори конникът е като че ли погребан там всред море от зеленина. Отвъд тази необикновена гора се намира безбрежна равнина с ливади и блата. На 1/2 левга от Марица се преминава по мост рекичката Кара-Асмути, или Кара-Асмак у г. Киперт, която се губи в блатата на юг. Напускаме тръстичищата и пасищата едвам в подножието на малкия хълм, където е разположено гръцкото колибарско село Ахоркьой [105] на 3 1/2 левги от Феред и на 1 час на юг от Ипсала. Оттам нататък сме принудени да вървим все по височината, за да избегнем блатата, разстилащи се пред залива на Енос, които се подхранват най-вече от водите, спускащи се от височините на юг от Малкара и Кешан. Те отделят споменатите тераси от други подобни и по-широки, ограждащи на северозапад залива на Сарос. Според Гризебах [106] тази река се преминава при Челебикьой и се минава още през три села преди Енос, а именно: Черибан, Джинидгекьой и Амигдалия. Това градче е известно с рибниците си и има добро пристанище. Над задната му част няколко трахитични възвишения образуват Чатал-Тепе. Наблизо на североизток е манастирът „Св. Атанасий”, наречен Скалоти (стълба) поради формата на трахитичните скали.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]


 

93. За Никополската битка вж. Ch. Köhler. Die Schlachten von Nikopoli und Warna. Breslau, 1882.

 

94. Изоп. от Хибилий, дн. с. Страхилово, Великотърновски окръг.

 

95. Изоп. от с. Полски Сеновец, Великотърновски окръг.

 

96. Вер. изоп. от Златарица, Великотърновски окръг.

 

434

 

 

96a. По време на руско-турската война — 1828—1829.

 

97. Изоп. от Хаджи Али, Крушево, дн. Коримвос, Димотишко, Гърция.

 

98. Р. Луда река.

 

99. За същия затвор споменава и Сейже.

 

99a. Буе има пред вид илирите.

 

100. Изоп. от Салтъкли, с. Валтос, Димотишко, Гърция.

 

101. Бодлив храст, широко разпространен из топлите части на страната. Бълг. име „драка”.

 

102. Т. е. Сейменли, дн. с. Филактон, район на Суфлион, Гърция.

 

103. Изоп. от Калдъркос, с. Порос, район на Суфлион, Турция.

 

104. Сем. върбинкови, няма българско название. Средиземноморски храст, известен у нас само в един пункт — край морето в едно от заливчетата северно от гр. Мичурин.

 

105. Изоп. Ахъркьой или Ахирохор, дн. Неа Виси, Димотишко, Гърция.

 

106. Немски учен и лекар, пропътувал през България на път за Бруса през 1839 г. (Срв. А. Griesebach. Reise durch Rumelien und nach Brusa im Jahre 1839, 2 B. Göttingen, 1841).