Френски пътеписи за Балканите, XIX в.

Съст. и ред. Бистра Цветкова

 

20. Д-Р АМИ БУЕ. Сборник с маршрути от Европейска Турция /1836, 1837, 1838/

(Dr Ami Boue, Recuel ditineraires dans la Turquie d’Europe)

 

3. МАРШРУТ ОТ НИШ ЗА ЛЕСКОВАЦ И ОТТАМ ПРЕЗ ТРЪН ЗА СОФИЯ, А СЛЕД ТОВА ПРЕЗ ЕТРОПОЛ И ТЪРНАВА ЗА ВАРНА

 

Отвъд гробищата на югоизток от Ниш веднага се извисяват хълмове, покрити с лозя. Това са местата, където богатите жители на града отиват през лятото, за да се насладят на полето. От тези възвишения се разстила изглед над Ниш към мястото, където се сливат Нишава и Морава. Наоколо са ливади, а на юг — Мали и Велики-Ястребац и планините на запад от Прекоплие (тур. Уркуб). Тези хълмове доминират отдалеч Нишката крепост, която лесно може да бъде бомбардирана, ако не се обстрелва с едрокалибрени оръдия, поне доколкото си спомням. Ясно е колко лесно сърбите биха могли да завземат този ключ към Горна Мизия, ако бяха снабдени с европейски военни принадлежности. Пътищата не са с много препятствия за тежките обози и Нишава е дълбока само понякога. През лятото там има бродове, както и по българска Морава. В подходящия сезон снабдяването с провизии се улеснява от многобройното българско население по тези долини и в околностите им. Войнствените арнаути от долината на Топлица, от югозападната част на Горна Мизия и от Горна Албания винаги са възпирали сърбите и са потушавали всички български въстания. След това се пътува през равнината и на известно разстояние от Морава. На юг са планини, покрити с храсти. На 2 1/2 часа след Ниш остава вляво селото Мало Сич [71]. Курвинград е разрушено укрепление, разположено на хълм на 2 1/2 левги от Ниш в една област, където Морава е оградена от северния край на Бадичка-Гора и от съвсем малко възвишение на северния ѝ бряг (вж. моята Turquie, т. 2, с. 367). Явно е, че някога Морава го е заобикаляла, понеже на север е само просторна равнина, покрита със села и с култури чак до подножието на Мали-Ястребац. Хълмът с укреплението е на 300 фута височина, а този насреща е на 200 фута. До него може да се стигне само чрез дънер на дърво, издълбан във форма на лодка. В това малко затворено място е разположена в подножието на развалините странноприемницата Курвин-Хан. Там има два ар-

 

267

 

 

наутски стражари, защото тук е границата между пашалъците Ниш и Лесковац. Зад този караул е скрито в тясното гърло на малка урва българското колибарско селище Клисура (пролом). Оттатък хана се върви през добре разработена равнина, в която се вижда най-вече много жито, коноп и рапица. На 1/2 левга оттам се преминава по брод Морава, която, изглежда, има широчината на Марна при Шарантон, не е така дълбока през лятото и бреговете ѝ са покрити с речни камъни. Вляво, на източната страна на тази река, остава селото Шешине в подножието на Бадичка-Гора. Тази красива планина с изтегнат гръб, без разклонения и с доста полегати склонове се издига до 1—2000 фута над долината. По-ниски гористи бърда от 6—700 фута са разположени покрай нея към запад. От този пункт на юг в далечината и през планините на юг от Лесковац се вижда самото заоблено възвишение, което нашият куриер нарече Спац [72]. От него г. Киперт може би с основание бе изкарал Спаш. То бе още със снегове в началото на юни. Формата му, неговата уединеност и разположение ни накараха да мислим, че това е върхът на Курбетска планина [73], висока 5000 фута, тъй като планината Снегпол е по на изток и при това не се виждаше поради близостта и вмъкването помежду на планини. От друга страна, планините Дованица на югоизток от Егри-Паланка бяха твърде далеч и по билата им би се видял не един връх. На 1/2 левга от брода е реката Пуста-Риека с един хан, който носи името ѝ. Тогава на изток се забелязва голото сиво и напукано било на Стара-Планина от вторичен варовик, която се извисява отсам долината на Кутинска-Риека (срв. Маршрут № 13) над раззеленялата Бадичка-Гора. В нея почвата от кристалинни шисти е благоприятствувала гниенето и образуването на растителен терен. Това позволява да се обработват склоновете ѝ, поради което нивите и къщичките на работливите българи се разстилат чак до горите на тези бърда. Окръжен от села и от най-хубави култури от всички страни, пътникът би се почувствувал сред най-цивилизованата страна в света.

 

От Пуста-Риека може да се отиде в Прекоплие, без да става нужда да се минава по брод Топлица, защото при този град. има лош дървен мост. Ако, напротив, от Ниш се върви до Прекоплие, се преминава Морава и на няколко левги оттам — и Топлица. Прекоплие е по-малък град от Лесковац с улици отчасти зле застлани и населени най-вече с арнаутк и с много малко български християни. Същото е и в Куршумлия или Куршумли (от олово на турски), разположен още по-нагоре по северния бряг на Топлица. Между Прекоплие и споменатия малък град тя получава от юг голям приток, спускащ се откъм юго-югозапад от планините, толкова слабо познати на арнаутите към равнината на Ситница. Известно е, че едно село, наречено Дубица, е по бреговете ѝ и че един от главните ѝ горни притоци се нарича Липерица. Топлица носи името си от банята с топла хи-

 

268

 

 

дросулфурозна вода при Баня на югозапад от Куршумлия, малко над мястото, дето се сливат Топлица с планинска река, идеща от едно планинско разклонение при Копаоник. Самата Топлица се изкачва на югозапад през Кратово и Подружево до един планински прелез, водещ към Вучитрън или Прищина. Цялата тази красива долина на Топлица изглежда разработена приблизително колкото тази на Морава, поне само до отвъд Пре-коплие и може би чак докъм Куршумлия. Но по-нататък горната и и тясна част съставлява част, както казват, от девствената област на изток от басейна на Косово. Краищата на тази долина се оформяват на юг от възвишения, частично залесени, и на север от други, тук-там с култури или дори с лозя. Над тях се издигат две планини: Ястребац и по-нататък към запад — Лепенац Планина. На бърдото, или поне доста близо до него, в тези споменати планини има сръбски постове. Затова и арнаутите от този пашалък са много подозрителни, дори и към пътуващите търговци и само си въобразяват, че тези са сръбски емисари. Изобщо последните смятат, че турските власти са най-неблагоразположени в пашалъците Прекоплие, Новипазар и Зворник. Малкият паша, или мютеселимът, на Прекоплие и на Куршумли зависи от пашата на Лесковац. Но понеже властвува най-вече над мюсюлмански арнаути, смесени със сърби и българи, той проявява известна независимост, търпяна само в страна, която е организирана като Турция. Населението на тези области съвсем не ще да е над 20—30 хиляди души, защото, ако в долините има доста села, планините изглеждат твърде безлюдни, като се имат пред вид старите изселвания на сърби. На 1/2 левга по-нататък в подножието на Бадичка Гора се откроява селото Туршина и на 3 левги преди Лесковац се достига до Липоваци-Хан, който се намира на 1/4 левга на запад от селото Липовац (върбова гора). На 1/2 левга по-нататък селото Разгор се намира на източния бряг на Морава. Бреговете ѝ са обитавани от многобройни птици с плавателна ципа като жеравите. На 1 левга от Липоваци-Хан е Пецанепца-Хан, също до едноименно село и до река, която се влива в Морава. Приближава се до възвишенията на изток от пътя и вдясно на 1/4 левга от него остава селото Брияновце, чиято нова черква е скрита сред дърветата в подножието на хълма. Малка рекичка, Натишка-Риека, тече покрай него в посока юг—север и стига до Пецанепца. На източния бряг на Морава се виждат множество села, между които е и селото Жиртаница. На 1 1/2 левга от Лесковац се стига до селото Дублян на Натишка-Риека, а после на известно разстояние на пътя е Дублян-Хан — с турско кафене край него. В него около един кладенец с прясна вода има квадратен дървен кьошк с керемиден покрив; по обиколката му има пейка, или дървена естрада, а няколко полегати дъски го украсяват отстрани. Това е много приятно за кратък отдих място; оттам до Лесковац човек продължава пътуването си сред същите красиви култури. Преди да

 

269

 

 

се влезе в града, се преминава по дървен мост Бучанска-Риека, идеща от запад.

 

Лесковац, на 8 часа от Ниш и на 14—15 от Враня, е разположен в подножието на малко бърдо, покрито с лозя и зеленчукови градини, и при входа на доста разширяващата се Долина на Бучанска-Риека. От останалите страни този град е заобиколен от равнина, широка 2 1/2 левги. На изток извисяващите се обекти са: Стара-Планина и Сува-Планина. Сивите скали на билата им, разстилащи се от север към юг, нямаха вече сняг в началото на юни. На югоизток има доста високи и залесени бърда, но на юг планините са по-ниски и приблизително на височината на Бадичка-Гора. Те отделят басейна на Лесковац от този на Враня. В поредицата възвишения се открояват три главни вдлъбнатини, едната на изток, насочена към Шаркьой, другата на югоизток — към Трън и София, и третата на югозапад с леко открояващи се теснини, през които Горна Морава прониква в равнината на Лесковац. Преди този пролом и преди сливането си с Власина Морава получава откъм юг и юго-югозапад голям приток. Изворите му са към хълмовете на Ново-Бърдо. Над него са разположени Вратария, Медока [74] и Търговица. Застроен на Морава, Лесковац наброява 3000 къщи с около 12 000 жители. Има 6 джамии, една часовникова кула, мелници и дървен мост на Морава. Турците живеят на западния бряг в подножието на хълма, а българите — най-вече на другия бряг. Черквата им е в Коморава на 1/2 левга от града. Улиците са доста чисти, странноприемницата при пощенската станция е великолепна за Турция. Околностите на града предлагат множество зеленчукови градини, много хубаво поддържани от българите, които почти единствено съставляват жителите на всички тия многобройни околни села. Изобщо този пашалък свидетелствуваше, че тогавашният паша, брат на бившия паша на Белград Юсуф паша, не бе твърде голям подтисник. Въпреки трагичното въстание и опустошенията от 1841 г. [74a] г. Спенсер отново намери този край през 1850 г. в същото цветущо състояние (срв. Travels in European Turkey, 1851, т. I, c. 165, 188). Лесковац е главен град на малък пашалък, предимно български и християнски, чието население, изглежда, е 40 хиляди души, поради това че там има множество села и при това никакви градчета. Под този паша са муселимите на Прекоплие и на Куршумлия, за които говорихме по-горе и ги изключваме сега.

 

Преди да продължим пътуването си, трябва да направим бележка за голямата дарба на турското правителство в прилагането на divide et impera. Още от времето на сръбската държава този народ (сърбите, бел. пр.) населявал значителна част на северозапад от Горна Мизия, между Морава и католишка Албания, както и между сегашните граници на Сърбия и Горна Македония. Кралете им владеели там цели градове, както и укрепления като крепостите Митровица, Качаник, Ново-Бърдо и Призрен, от които двата последни, още съществуват. Османците при

 

270

 

 

наличността на подновявани въстания било на изток от Косовските равнини, било в Метохия, причинили опустошението на тези райони и дори оставили множество от жителите им да потърсят убежище в Унгария. После те ги презаселили малко с албанци, най-вече мохамедани, или поне с помохамеданчени славяни. В резултат на това ключът на Централна Турция остана в ръцете им и сърбите никога не успяха да прехвърлят планините и да се разпрострат върху това плато, покрито само с равнини и малки планини. Едно вторично последствие от това състояние на работите бе отдалечаването на пътниците от тези райони, поради което няма област в Турция освен планинската група на юг от Костендил и тази между Кюприли на Вардара и Кричово, която да е толкова слабо позната, както значителната част от споменатата албанска и мюсюлманска област, а именно между Българска Морава, Топлица и малките планини, ограждащи басейна на Ситница. Знае се само, че трите или четирите големи долини, извисяващи се от североизток към югозапад, отвеждат направо в Косовската равнина и че преминаването между Вуши-трън и Куршумли през Барлиево-Село и Подружево е най-често практикувано. При все това според нашите сведения в тези мюсюлмански области има още доста славянски села. Но ако те са с тенденция да заменят тук и там старите колонии на азиатски турци, съвсем не е така по отношение на албанците, които, изглежда че са със също такава висока раждаемост, както и славяните. Пътят към Трън на пощенско разстояние от 16 часа се отправя на изток-югоизток през равнината към нещо като широко задънено място, образувано от южния край на Бадичка-Гора и от другите планини на юг. В подножието на първата верига е разположено на изток от пътя селото Стайковица и една воденица на пашата. Лозя покриват планинското подножие и на малко разстояние са блатата на Батмиловца, от които се събират множество пиявици. На 2 1/2 часа от Лесковац на север от пътя се вижда колибарското селище Конапница, намиращо се оттатък Власина и тези плата, в подножието на малко конусообразно възвишение. Има черква и по-нататък на североизток в долина, която навлиза в Бадичка-Гора, е селото Шишова. Голямото село Власидица [75] е разположено на 3 левги от Лесковац, при изхода, от проломите, където протичат жълтеникавите води на Власина, извираща на изток в Ширена-Планина. На изток от Власидица височините са покрити с лозя, последните, които се срещат по пътя до Шаркьой, София или Дубница. Кривилски-Хан, или ханът в лъкатушещата долина, е в подножието на Ширена-Планина на 4—5 левги от Власидица. Тя е единствената, която се среща по пътя от Трън през планината на разстояние 13 левги от Власидица. За да се стигне дотам, човек трябва да прехвърли около осем възвишения, чиято височина нараства, колкото се прониква в тази планинска вдлъбнатина, оградена на север от Крушевица-Планина, а на юг от планинското разклонение на Ширена, или Широка-Планина. Именно във Власидица и по тези

 

271

 

 

височини се бяха твърде предвидливо оттеглили българските въстаници през 1841 г., изгонени от Лесковац от арнаутите. Като се има пред вид обхватът на този куп планини и на техните разклонения, те постоянно предлагат на недоволниците сигурно убежище, поради което винаги там има хайдути, както казах другаде. Изобщо в Горна Мизия българското население — най-силното и най-вече най-непокорното, е съсредоточено в многобройните планински долинки между Морава и пътя Ниш—София. Оттатък този път те се съединяват със сънародниците си от планините на запад от Чипровац, Берговац, Враца и окръзите Викрар и Етропол. Не може да се пътува покрай Власина, защото тази планинска река заема в планинското подножие гънки с много стръмнини и лъкатуши. Този път минава ту през пасбища и няколко житни ниви, ту през горички. На едно място, наречено Ясен, недалеч от едноименното колибарско селище, на 879 фута височина на третия хълм има чешма, засенчена от големи дървета. Оттам планините придобиват субалпийски изглед и между 3—4-та височина се преминава голяма планинска река, идеща от север. Шестото възвишение е по-издигнато от другите с 5—600 фута повече от третото, а осмото е най-високо и по него има само овесени ниви. Една втора планинска река — Обулагница, идеща от север, отделя споменатото възвишение от предишната височина и е на 3 левги от Власидица. Най-сетне пак се слиза в долината на Власина или се върви покрай северния бряг, украсен с храсти, чак до усамотената странноприемница Кривилски-Хан. Този хан е разположен на 748 фута височина в подножието на скали, крайно притискащи долината. Власина идва от юг, или от Ширена-Планина, и при хана в нея се влива планинска рекичка, чието течение заема източния остатък от гънката запад—изток. През нея дотам е минавала Власина. Смятахме да спим в Кривилски-Хан, но усамотеността му не се понрави на моя татарин, още повече че ханджията твърдеше че в планините имало български хайдути и че те вечер слизали в долината. Сам ханджията имаше оръжие, а може би и се страхуваше, че ще го накараме да ни храни даром. Решихме да се изкачим на Ши-рока-Планина и там да търсим гостоприемство в някоя колиба. Пътеката се възкачва покрай тясна долина, отчасти залесена. Българските пастири там ни взеха без съмнение за разбойници или придружители на някой паша и се впуснаха да бягат с всичка сила. Малките колибарски селища Брегена-Село и Алексинице са разположени във високите части на тази гънка. В долната част, където една планинска рекичка се слива с Власина, се намира бедното колибарско село Гаре. Към средата на изкачването за платото Ширена-Планина пътеката става несгодна поради множеството клони, които се препречват. Човек е удовлетворен, когато достигне пасищата, покриващи голяма част от северния дял на платото. Оттам се разкрива хубав изглед към Сува-Планина (тур. Куру-Яйла — едно югоизточно продължение на Ста-

 

272

 

 

ра-Планина отвъд и малко на североизток от долната част на долината на власина и при изворите на Кутинска и Белава. На юг се издига отсам дълбоки бразди масивният и покрит с морави чал на Снегпол (снежното поле). Там личат още през юни няколко снежни преспи. На платото намерихме овчари с добитъка и между две от най-извисените ѝ части на планината има чешма, обиколена с дървета.

 

От тази точка, най-извисената в споменатия край (на 2461 фута над морското равнище), трябваше да вървим право на юг към Ябуковик (селото с ябълките). Но вместо тоза ние се насочихме на изток и много бързо стигнахме на върха на източния склон на платото. Там се откри дълбоката долина на Раковска Риека, течаща от югоизток към северозапад. Започнахме вече да слизаме, когато неочаквано дочухме песни в тези усамотени гори. Много се изненадахме да видим насъбрани на малко разно място шестдесетина български селяни мъже, жени и деца, които играеха и пееха. Разхладителните им напитки бяха ракията (имаше хляб и бяло сирене). Всички бяха празнично облечени — жените с дългите увиснали плитки, с червени шамии на главите и с нанизи от стъклени парчета и парички, всичко това наистина представляваше една картина сред тази сурова природа, която напомняше по-скоро диваците в Америка, отколкото Европа. Скоро научихме, че тези хора са почти хайдути или разбойници, понеже бяха избягали от селото си, за да се избавят от хищничеството на техния спахия или турски местен властник и че бяха предпочели да живуркат в тия гори, отколкото да останат при това положение в долината. Въпреки мизерията си те веднага ни поканиха за добре дошли от сливовата си ракия и от хляба, но трябваше два пъти да ги молим да не правят това, когато се отнасяше до татарина. Изкачихме се на платото и се насочихме на югозапад, заобикаляйки малките възвишения. Дойдохме до ръба на огромна урва. Тя се спуска от югоизток към североза-пади излиза в горната част на Власина. Там изглежда се намираше българското колибарско село Ябуковик. Но напразно оглеждахме откъм всички страни, не се виждаше нито едно жилище, при все че обезлесените склонове и дори една-две малки ниви сочеха близост на човек. Най-сетне мина един старец и ни заведе след малко в Ябуковик по толкова голяма стръмнина, че конете едва се задържаха, и трябваше да слезем на земята. Разбира се, че къщите бяха останали скрити за нас, въпреки че бяхме толкова близо. Най-личното семейство в селото ни прие много добре и ние се настанихме под чардака пред къщата, състояща се от една единствена стая, в която имаше 30-ина души. Поне тук залезът не попречи да ни дадат да се нахраним. Ябуковик е на северния склон на урвата, а не в дъното ѝ, което е от черни шистозни скали. Отсреща на югозапад се издига Чернатрава-Планина (планината с черната трева), покрита с пасища и дъб-

 

273

 

 

рави, докато на запад се извисява над всички съседни планини Снегпол (снежното поле), високо най-малко 4000 фута. За да се изкачиш на този връх, трябва да прекосиш дълбока долина или да заобиколиш долината на Ябуковик. Това е най-дългият път, т. е. път от 2 1/2—3 часа. Изгледът от това било обгръща в широк обсег планините на Горна Мизия и последните планински стени на Сърбия. Този изглед дава възможност да се изучи конфигурацията на планинската група и Шрена-Планина и връзката ѝ със съседните планини. Пътят от Ябуковик за Трън води пътника по платото, откъдето се завива на югоизток и се върви по горист хребет, разположен между долината на Раковска-Риека и тази на Ябуковик. На 3 левги от това колибарско село сме заставени да прекосим две малки възвишения, откъдето се слиза към южния край на Ширена-Планина. Това е равно място, чиято бяла трахетична почва е покрита с горички. Там личат развалините на няколко къщици. На запад има три гористи върха, които се издигат на 5—600 фута над това плато. От тези височини забелязах на изток във Високия Балкан един заоблен връх, покрит със сняг в началото на юни. Тогава се намираме на 3 левги от Трън и започваме да слизаме по коларския път на едно издадено планинско разклонение. Над тези брестови гори прекосяваме дъбови гори и лещаци (Corylus Colurna). [76] По-долу склоновете са по-наклонени и оголени. Това доста стръмно спускане трае около един час и може да стане и по друг склон. Слизаме от височина на около 1200 фута. Този път води до Милославци, докато другият отива на Зелениград, село, разположено малко на изток-югоизток, на 1/4 левга от края на спускането. Ако се върви съвсем право, се стига пътя от Трън за Клисура или се отива до едно село от другата страна на Гомела-Вода.

 

Тази долина на Гомела-Риека или Небоитица (безстрашна вода) върви от запад към изток и е доста широка. Планините на юг са слабо полегати и без гори. Дъното ѝ (на долината, б. пр.) е добре обработено и с множество села. В подножието на Ширена-Планина са Зелениград (зеленият град), Милославци и по на запад Ярловице. Зелениград е разположен при изхода на теснина от варовикови скали. Попът, или местният свещеник, ни посрещна доста добре, понеже тук нямаше странноприемница. Се лото наброява 70 къщи и 500 жители. Към планината има една воденица. По време на обиколката ни за да проучим съседните скали трябваше да влезем в истинска битка с общинските кучета. Отсъствието на жителите от домовете им ни бе изложило безпомощни на яростта на тия животни, които щяха да ни изтормозят доста, ако бяхме дали вид, че се плашим. На 1/2 левга от Зелениград в подножието на планината, на юг от Гомела-Риека се виждат селата Туреков и Баревци, както и конакът на един турски спахия. Там срещнахме началника на пощенската станция в Трън, който се разхождаше на кон с един турски мола, твърде особена компания, защото първият от тях

 

274

 

 

беше едновременно и местният свещенослужител. Понеже имахме нужда от коне, заведохме с нас и попа. На това място долината ще да е в най-широката си част от север към юг малко по-малко от една левга. На 1/2 левга по-нататък пътят заобикаля за малко на север, за да се върне скоро към първоначалното си направление на изток. Озоваваме се тогава във варовиков пролом, където са разпръснати къщи, представляващи една част от Трън. Воденицата на Трън е първото жилище, а след това идва селото с нова християнска черква, заобиколена със стена. Гробището е украсено от един стар бор, който се откроява живописно върху пещеристите варовикови скали. На 1/4 левга оттам има мюсюлмански къщи, тази на началника на пощенската станция и ханът. Има 16 до 20 турци и квадратна кула, чийто първи етаж е дървен и се издава над основата. В нея има затвор и няколко стражи. Това е Таран-Паланка на турците. Трън спада вече към пашалъка София и е на около 1542 фута височина (вж. нашето приключение в Трън в моята Turquie, т. 2, с. 435). Съвсем планинският район на Трън обхваща 24 села, между които е Ябуковик. Трън е на 3 левги от Дивлянска-Риека, която се влива в Сукова. Вече отбелязах другаде военното значение, което биха имали за въстаналите българи такива долини, разположени всред планините. Те разполагат още с достатъчно ресурси, за да осигурят съществуването там и главно през лятото поради височината им, докато очертанията им и броят на проломите сякаш прави защитата им толкова лесна, колкото е мъчно завземането им. Това съвсем не е терен за кавалерията, поради това че там липсват големи равнини и че обикновената ширина на гънките им е съвсем незначителна. Доста често склоновете на планините образуват по протежение на тия долини тераси или поне тук и там малки площадки, които могат да се обработват и където будните българи прикриват селата си. На изток от Трън пътят към Брезник прекосява нисък планински проход, откъдето се слиза в малка река. Тя върви от юг към север, за да се влее в Гомела-Вода или Небоитица, най-горният приток на Сукова. Този пролом е отчасти покрит с дъбрави и на прохода (на 1884 фута височина), както и отсам този пункт, пътят е издълбан във варовикови скали. Оттам се слиза в долината на Сикерница или Филиповица, оградена от малки островърхи планини с варовикови стръмнини. Северният им край, разположен на изток от въпросния проход, представлява дълбока вдлъбнатина. Това е отточният канал на водите от тази планинска гънка. На изток един твърде остър връх разкрива красив изглед. Планините се снижават към юг и стигат накрая до 100 фута на изток и 5—600 фута на запад. Спускането от прохода в долината на Филиповица е по-малко стръмно, отколкото от прохода към Трън, защото това е село, разположено малко по-долу, отколкото долината на Филиповица. В подножието на склона се прекосява по брод планинската река и се върви през долината по източния бряг.

 

275

 

 

Там има ливади и ниви, които придават приятен изглед на тази част от пътя, при все че не се вижда нито едно село. На една левга от Трън излиза планинска река от източните планини. На изток в долината, към средата ѝ, отдалеч се забелязва селото Фи-липовица в едно затворено пространство и насреща към запад склонът на височините е с няколко хамбара (кошари) и с една планинска река, идеща от запад. На 1 3/4 часа от Трън долината заобикаля малко към югоизток след нещо като стесняване, образувано от един малък висок нос на планината. Три остри пироксенични могилки привличат погледа към изток. Варовиковата система разкрива същото на запад. По-нататък се изкачваме през две тераси на един доста нисък и широк прелез, който отделя долината на Филиповица от тази на Гърло, но при все това е с височина от 2000 фута. Почвата е черна и изглежда, че някога едно езеро е заемало тази горна част от долината. Прелезът е само със сухи пасища и над него стърчат възвишения от 50 фута, докато на запад има също така оголени върхове от 300—400 фута, а на изток — други от 100 фута. Спускането от този прелез към долината на Гърлска-Риека е доста леко. Почвата там е чернозем, отчасти засята с жито. На изток-североизток се виждат конусообразните пироксенични могилки на Гърло, на изток-югоизток малките възвишения на Брезник, които се свързват там чрез едно по-ниско бърдо, а на изток е планината Витош и на юг — планините от Радомирската котловина. Отсам тях хоризонтът стига до величествената стена на високите Родопи. На мястото, където се прекосява доста разширяващата се и обработена долина на Гърло, се минава на около 1900 фута височина край усамотено жилище, после се преминава към височината, която скрива Брезник от погледа на пътника, идещ от Филиповица. Насред склона има една чешма и след половин час път, откак започва долината, се стига в Брезник на 1900 фута над морското равнище. Това е българско село с около 200 къщи. Аянинът има там конак, има и една джамия. Странноприемницата представлява голямо турско кафене с конюшня и с отделен кьошк, разположен над една чешма. [*] Околностите на Брезник не са толкова приятни поради липсата на дървета, които се срещат в малко количество само край къщите, и поради грозните скали, пироксенично образуване. На изток то образува куп необработени възвишения, нещо като леко наклонена поляна с изтравничета, която би била много тягостна за прекосяване, ако не беше изгледът към планините на Костендил и даже към най-високите върхове на Горна Мизия на североизток от Егри-Паланка. Все още се виждаше малко сняг по тях в началото на юни.

 

 

*. Нашият татарин, проявявайки към мен топло внимание, бе избързал, за да уреди да се опече пиле в конюшнята на това кафене. Но щом пристигнахме, един от конете стъпи в котела и го проби. Това не само ни лиши от вечерята, но ни забави, защото веднага трябваше да изпратим да се поправи този съд, толкова важен при пътуване в Ориента.

 

276

 

 

Между най-високите върхове на тази вулканична площадка се намират на 2587 фута и 2687 фута височина две малки празнини, през които минава пътят. Отсам тях теренът е просечен от урви, които сме принудени да заобиколим, за да се смъкнем в Софийската котловина. Тук-там няколко розови храста или няколко veratrum [76a], или Inula [77] намаляват крайно голямата оголеност на почвата. На 3 левги от Брезник е колибарското село Клисура, разположено на първата тераса, под която могат да се различат най-малко още две. Известно е, че тези неравности на терена са навсякъде около всички древни оттекли се блата, т. е почти e несъмнено, че Софийската равнина е била някога дъно на обширно езеро. На 3 левги от София край една рекичка се намира усамотената странноприемница Бански-Хан. И една левга по-нататък от това място е колибарското селище Върдо-Калина. От този последен пункт се виждат добре всички орографски подробности, които представляват красиво обкръжение на раззеленилата се Софийска равнина. Терасите, за които току-що споменах, и малките възвишения, които ги ограждат, ѝ придават изглед на някакъв кръгъл римски цирк с гигантски размери. Между Бански-Хан и София минаваме през селото Филиповци и прекосяваме малката рекичка Калканиц, извираща от Витози и вливаща се в Искер. На 1/2 левга на изток от София е колибарското село Одиана [77a], където русите са държали аванпостовете си, понеже не са влезли в града. След Одиана се насочваме към югоизток и на 2 левги от София прехвърляме по брод Големи Искер. Той е дълбок и изглежда, че при голямото прииждане на 5 води става недостъпен за преминаване. На 1/4 левга от тази река се минава край една чешма и след това се прекосява Бугров. А на 2 1/2 левги от София прехвърляме малка река по стар български мост с 3 свода. Целият този преход е най-вече сред пасища и понякога сред житни ниви. Значителен брой могили съставляват главния обект, който привлича вниманието на пътника и създава повод за разговори (вж. моята Turquie, т. 2, с. 352).

 

Българското село Уселия [78] е разположено на 5 часа към югоизток от София и на малко разстояние от планините, които ограждат на изток равнината. Един стражеви пост, който представлява наблюдателница и затвор, се издига насред селото. Оттам има приятен изглед към Йени-Хан и долината, водеща в Ихтиман. Малко езеро огражда селото от югозапад. Немного след Уселия се навлиза в долината на Малина, където на 1 левга от предишното село е разположено колибарското село Малина. Тази долина отива от запад към изток и е оградена с малки възвишения, които са на север 100 до 300 фута и на юг до 1000 фута. Няколко седмици преди пристигането ни конни разбойници бяха оплячкосали и убили пътуващи търговци. На 1 левга по-нататък е Таук-Кьой [79] (селото на кокошката) в подножието на гориста височина в нещо като задънено място с ниви и ливади. След като прекосихме тази равнина, стигнахме на 3 левги от Уселия до

 

277

 

 

селото Ташкиси. Там има едно турско кафене. След него се преминава през прелез на 400 фута височина над равнината. На 1 левга на север от Ташкиси е българското село Стригъл и на 1/2 левга по-нататък на брега на река, течаща от северозапад — Долни-Комарци (долното село на комарите) и Горни Комарци, разположено на една съседна планина. Долни Комарци е село с 500 души на 5 левги на изток-югоизток от Излади или Зладица, главен град на една доста населена българска околия с територия главно в котловината на Вид и много близо до подножието на Високия Балкан. Там има една черквица, която са успели да построят само след като заплатили 250 франка за разрешение. На възвишението на север от селото се намират стените на едно укрепление, завзето от кърджалиите по времето на Селим. [79a] По на север е Голубеца-Планина. Не знам защо г. Киперт поставя в долината на Малина Барежево и Новоселце и забравя Уселия.

 

Дотам пътят бе минал през красива област, напомняща пасторалната Сърбия. Задъненото място, в което се намира Комарци, е покрито най-вече с най-красивите пасища и украсено с цветя. Но по-нататък тази българска Аркадия прекъсва, пътят поема край планинска река, където може да се види отново на север селото Стригъл [80]. Скоро се виждат само стръмните брегове на планинската река, която прекосяваме много пъти. По-нататък се изкачваме по обраслите с дъбове склонове, където няколко устноцветни Galeobdolon luteum [81] и няколко други горски растения представляват единствената украса. Най-сетне се навлиза в зоната на брестовете и се стига после до караул или стражеви пост. От този пункт има още едно малко изкачване през горите, преди да се стигне до най-високия пункт на планинското възвишение на 4129 фута височина. Необходими са около 3 часа, за да се осъществи това изкачване, и повече от 2 часа, за да се слезе в Етропол. Това спускане става по пътища, които лъкатушат по много стръмен и изцяло залесен склон. Долу е много тясната долината на Суа-Риека (сухата река), където на два пъти се прекосява планинската река по дървени мостове. Горите по бреговете ѝ са с красиви китки дървета. Този преход би могъл лесно да се затвори с изсечени дървета и военни постове. На 3/4 левга преди Етропол долината на Суа-Риека, която тече почти от запад към изток, се слива с друга, идеща от югоизток, и се навлиза в обширната и живописна етрополска долина. Тези събрани води се назовават Мали Искер. При Етропол в тях се вливат водите на една долина, която, насочена от запад към изток, дебушира на север от този град. Втора рекичка, идеща от изток, се присъединява тук. Долината, спускаща се от запад до северния подстъп към Етропол, води до един планински прелез, по-нисък от този в началото на Суа-Риека. Това е пощенският път, най-кратък от Етропол за София през Григорево и Слатина, а именно на разстояние от 12 часа. Г. Киперт е възпроизвел не-

 

278

 

 

точно потамографията на етрополските околности. Етропол, вече в пашалъка Видин и на 1759 фута височина, е открит градец с 4—500 къщи и с близо 2000 жители, отчасти българи. Има джамии, една гръцка черква, голям конак за аянина и няколко дюкяна на мястото, което турците наричат чаршия. Много от къщите и най-вече турските са с градини. На Мали Искер има една тепавица и друга рухнала постройка, където някога е била топилнята на желязо. Но в 1837 г. нито се топеше, нито се експлоатираше вече желязната руда из тия места. Все пак тази индустрия бе съществувала до неотдавна и бе задушена от злоупотребите на фиска. Местоположението на Етропол е твърде приятно. Планината на север от Големи Искер е единственият не дотам живописен обект, защото е без гори и с грозни възвишения от сиви глинести шисти. Затова пък на юг Етрополският Балкан е твърде хубав. Големите му стръмнини насред горите създават великолепно впечатление наред със зелените ливади по височините, заемащи двете долини на запад и на изток от градеца с височина 2300—3000 фута.

 

Етропол се намира при пресичането на пътя от София за Източна България с този от Видин за Високия Балкан. От Видин до Етропол има около 27—30 часа, но връзката му със Зладица и Балкана е само една планинска пътека, слабо използувана най-вече от турците. Вероятно е планината между Вид и котловината на Мали Искер да се преминава през долината по продължението на долината на Суа-Риека или дори много по на изток от Етропол. Върви се по брега на Мали Искер, който тече към североизток и е толкова затворен в нещо като скалист канал, сякаш изсечен от човешка ръка. Тази естествена любопитна подробност започва на половин левга от Етропол и продължава чак след 2 левги от този град. На 3/4 левга от Етропол е границата на неговия район при мостче над планинска река, течаща от югоизток. Недалеч оттам е рекичката Лепен [82] и Брусиненска-Риека. И двете се вливат близо една до друга в Мали Искер. Тези реки, идещи от юг и югоизток, протичат също през канали, оградени с песъчливи шистозни скали. На Лепен се намира усамотената странноприемница Лепеница-Хан. Селото е на известно разстояние оттам на югоизток. Тези рекички се преминават по брод, както и третата, която е по-нататък сред слабо залесена местност или само с горички. Най-сетне се излиза в голяма обработена равнина, оградена откъм север от планинска верига, с извишение над 800 фута или на около 2000 фута височина. На юг има само малки възвишения като тези, които личат от етрополския път до това място. В подножието на веригата, идеща от запад-северозапад към изток-югоизток, е разположено селото Викрар, на западния бряг на Мали Искер. За да се стигне, трябва да се премине през него (през Мали Искер, бел. пр.). Зад Викрар тази река си пробива път през равнината през зигзагообразен процеп, изпълнен с гори. Това село представлява с обработените

 

279

 

 

си пространства очарователен изглед пред планинския склон, украсен от стадата и от една разрушена християнска черквица. Горите на Искерския пролом се открояват с дивия си изглед. Този пролом отвежда до манастира Свети Ангел [83] на 2 левги оттам. Реката, изглежда, е зарибена и се влива в Големи Искер при Роман. На юг от Викрар се разстила гледка към Високия Балкан, който е на 6—8 левги на юг. Той се вижда като четири пласта вериги, от които най-извисените с доста меки върхове имаха само на едно място снегове през юни. Викрар е българско село с няколко цигани. Там има 800 души. Има малка гръцка черква без минаре и един спахийски конак. Понеже посещението ни беше тегоба за селото, ние се съобразихме да направим малко приношение за черквата и да почерпим половин дузина старейшини от селото с ракия.

 

След Викрар минаваме по брод Искер и се насочваме към изток през една област с малки бърда, отчасти залесени с дъбове. Това е див и слабо населен край и при това трябва добре да се познава пътят. Там намерихме само едно семейство от скитащи цигани, разположило се в една долина. Децата ни преследваха, като просеха пари. Част от тях бяха накацали на едно дърво като птици. На 2 левги от Викрар стигнахме селото Ябланица. То е разположено в подножието на стръмен хребет към юг, който представлява продължение на този при Викрар. Реката там тече от северозапад към югоизток. Пътят отива на изток и навлиза в долина, която се простира от запад към изток. Изкачваме се по южната ѝ страна, за да пристигнем до един нисък и залесен превал, който при все това е на височина от 1797 фута. Поради това, че цялата местност е доста извисена оттам, слизаме в друга долина, където има хан на 3 левги от Викрар. Трябва пак да се прехвърли друг нисък и покрит с горички прелез, за да се стигне долината на Вид, заобиколена от малки възвишения от по 100—200 фута. Край тази река има засенчен от дървета кладенец, където пътниците обикновено се спират. Един коларски път, по-дълъг от този, по който вървяхме ние, прекосява по-горе долината на Вид и се спуска по нея чак до този пункт. Като се върви покрай споменатата река, се стига районът на Зладица. На картите са отбелязани само селата Тетевен (може би Тетово) и Гавардин [84], докато не са назовани като спадащи към горепосочения район следните 16 села, а именно Лагана [85], Душанци, Пердоп, Клисекьой [86], Шелопеч [87], Карлиово, Киланеларе [88], Мирково, Кармакьой [89], Смоско, Буново, Връш [90], Новошане, Правец, Комарци — Долни и Горни, както и Стригъл. По тия последни села, които посетихме, се вижда, че районът се разстила вън от басейна на Горни Вид чак до една задънена местност край Искер. Г. Киперт изобразява при Гавардин вливането на голям приток на Вид под още съмнителното име Ураш [91] и го представя като отправящ се към Високия Балкан.

 

Вид, който тече към югоизток, се минава по брод, има по-

 

280

 

 

широко корито от това на Мали Искер и е покрито с речни камъни. На 1/4 левга оттам трябва пак по същия начин да се прекоси Калница, която тече от изток към запад. По-горе тя се насочва от юг към север. На 1/2 левга оттам в една равнина е разположено турското градче Извор. Там именно гавазите ни трябваше да ни напуснат, но етрополският аянин изпрати по тях поръка до агата на Извор, за да го помоли да нареди да ни придружат. Споменатият ага изглеждаше засегнат от дързостта, която си позволяваше аянинът, или от повелителната форма на писмото му и затова започна усилено да спори с гавазите. Ние веднага забелязахме, че не ще имаме придружители, една безполезна учтивост, от която се поздравявахме, че сме се освободили. Но се надявахме поне да спим в Извор. Така агата, навъсен по природа, или може би страхувайки се от чумата, или по някаква непонятна причина заяви на нашия татарин, че не може да ни настани. Това така вбеси моя придружител, че той незабавно си вдигна чуковете, като му изпрати най-грубата възможна благословия. Поради това че в друга страна подобна обида не би останала безнаказана, ние бяхме разтревожени от тази непримиримост на нашия водач. Но агата преглътна, без да обръща внимание, и ние бяхме принудени да търсим друг заслон надалеч от негостоприемния Извор. А той се задоволи само с няколко револверни изстрела при излизане от това голямо село. Оттатък Извор има една долина с известни посаждения, но скоро навлязохме в дъбови горички и се отклонихме на юг от пътя, който отиваше към североизток, за да се насочим по Сопот-ска-Риека, приток на Вид, течащ от изток към запад, където е разположено дългото българско село Сопот на 1435 или 1495 фута височина. Субашията ни даде своя слуга, циганин, за да ни настани в подходяща къща, и скоро намерихме всичко, което ни беше необходимо. Само кучетата бяха доста: колчем искахме да преминем от леглото, нагласено край къщата, до нея, изглеждаше като че ли ще бъдем разкъсани. На 2 левги от това село напускаме долината на север от тази при Сопот, продължение на долината на Калница, и пресичаме косо към североизток един горист хълм. На юг в подножието на гористите планини в една дива долина е колибарското село Микриу. С други думи, то е неправилно посочено на картата на Киперт. Височините тук се извисяват на 800 фута.

 

Чак до Ловча няма никакви странноприемници и в течение на тези 5 левги от незалесената местност се срещат само 3 турски села. Насред пътя един поток, течащ през долината на Микриу, е нещо като спирка за отдих. Там намерихме пътници българи, соито пасеха конете си. Малки възвишения от 100—150 фута окръжават тази планинска река, вливаща се във Вид при Аглен. ПоСле се преминава през равно пространство, покрито с житни ниви. Пътят, дълбоко издълбан или ограден с плет, беше затлачен от доста турски коли, които караха жито за Лов-

 

281

 

 

ча. Скоро след като стигнахме до мюсюлманското село Извор на ,3 левги от Сопот и на 1/4 левга по-нататък, има друго подобно село с голямо гробище. Г. Киперт отличава този Извор със съмнителното наименование Турски в противовес на предишния Извор, който ще да е Български Извор. Колибарското селище Колибала е на 1/4 левга пó на изток и още по-нататък следва голямото турско село Мирково. Всички тези села са разположени на нещо като площадка с наклон от запад към изток. На юг има една долина, разстилаща се от запад към изток и оградена от ниски за лесени планини. На около 1/2 час от Ловча започва спускането към този град насред градини и лозя, засадени на варовита почва. Там изобилствуват черешовите, ореховите и сливовите дървета. Околностите на Ловча, равнината му, вощните му гради ни с част от града разкриват от това място удивителна гледка. От Ловча за Търнава или Тирнава може да се върви през равнината или през Какрина, като се изкачваш по височините на из ток от Ловча и след това вървиш по севернич бряг от Никоп, образувана от сливането на Рубшер и Рушита. Минава се по брод тази река при Мужна или по северната страна на Никоп, както е на картата на г. Киперт, като се прехвърля реката при Плушна. Тези пътища, както и пътят Ловча — Селви минават през необработена местност, с изключение на околностите на селата и на равнината. От Тирнава към Златарица са 5 левги през местност, от които 2 левги през долината на Салтар между Лесковац, или Ласковица, и Златарица са обхванати от ливади и ниви. Срещу Ласковица се влива откъм юг Капинова. Една хълмиста област, отчасти покрита с малки горички, отвежда пътника през Желизлар за Османбазар. Постепенно се изкачваме по долината на Буюкдере до платото на споменатия мюсюлмански град. Между него и Ески-Джумаа остава на изток височината Бинар-Даг. Прехвърляме вълнообразното продължение на същата платформа, от което се слиза само в дефилето на Киргечи на 3 левги от Османбазар. Пътят от Ески-Джумаа до Шумла преминава през открита област и с много малки възвишения, които образуват горното течение на притоците на Голям Камчик (Акали-Камчик) в тази част от нейния басейн. Едва след Булар [92] се прехвърлят височините, покрити с горички, които го отделят от водите на Рашбунар и се поема пътят Разград—Шумла. Може също да се отиде от Османбазар до споменатия град, като се мине на изток платото и се върви след това покрай Голям Камчик. Една равнина, пресичана само от малки възвишения, се разстила между Шумла и Паравади по Сиришендере-Су, откъдето се стига Варна, като се върви все по склоновете на малките бърда, ограждащи езерото Девна. Варна е укрепен град с повече от 20 хиляди души, с дузина джамии. През 1837 г. се бяха заели да възстановят малко укрепленията ѝ, които толкова дълго бяха задържали руската армия по време на похода от 1829 г. и които са обкръжени от равна и блатлива местност.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]


 

71. Изоп. от Сичево, село в Нишко, СФРЮ.

 

72. Изоп. от Спай, село в Белопаланечко.

 

73. А. Буе назовава с това име Осоговската планина и Власина.

 

74. По-вероятно — изоп. от обл. Метохия.

 

74a. Нишкото въстание от 1841 г. За него вж. Ст. Романски. Австрийски документи по Нишкото българско въстание от 1841 г., СбНУ, 24, с. 79—195; Б. Цветкова. Френски дипломатически източници за въстанически движения в Поморавието през 1841 г. Известия на Държавните архиви, XIII, 1967, с. 270—285; Същата. Турски документи за въстаническото движение в Поморавието през 1841 г. ИДА, 14, 1968, с. 220—239.

 

75. Изоп. от гр. Власотини в Моравско, СФРЮ.

 

76. Турска леска, дърво, което рядко се среща из нашите планини. Да не се смесва с „цариградска леска”.

 

76a. Чемерика — отровно тревисто растение. У нас се среща в два вида.

 

77. Омап, от сем. сложноцветни. У нас се срещат около 15 вида.

 

77a. Изоп. от Обрадовци, голяма София.

 

78. Изоп. от Новоселци, дн. гр. Елин Пелин.

 

79. Вер. изоп. от Чурек, с. в Соф. окръг.

 

79a. Султан Селим III (1789—1808).

 

80. Изоп. от с. Стъргел, Соф. окръг.

 

81. Жълта мъртва коприва (сем. устноцветни). Среща се из горите на цялата страна.

 

82. Изоп. от Лопян, Лопянска река.

 

83. Ман. Св. Архангели, на левия бряг на р. Искър срещу гр. Роман.

 

84. Вер. изоп. от с. Угърчин, град в Ловешки окръг.

 

85. Изоп. от Лъжене, дн. с. Антон, Соф. окръг.

 

86. Кв. Църквица от гр. Средногорие.

 

87. Изоп. от Челопеч.

 

88. Изоп. от Коланларе, дн. с. Чавдар, Соф. окръг.

 

89. Вер. изоп. от Краево, Софийски окръг.

 

90. Изоп. от Врачеш, Софийски окръг.

 

91. Възм. притокът р. Гурумова.

 

92. Изоп. от Бухлар, дн. с. Буховци, Търговищки окръг.