Френски пътеписи за Балканите, XIX в.

Съст. и ред. Бистра Цветкова

 

20. Д-Р АМИ БУЕ. Сборник с маршрути от Европейска Турция /1836, 1837, 1838/

(Dr Ami Boue, Recuel ditineraires dans la Turquie d’Europe)

 

2. МАРШРУТЪТ БЕЛГРАД—КОНСТАНТИНОПОЛ ПРЕЗ НИШ—СОФИЯ И ФИЛИПОПОЛИС

  

По този маршрут Ами Буе сочи Гроцка Паланка, Ягодина, Крагуевац, Кюприя, Парачин, Ражан, Алексинац (54—60).

 

Нещо като предградие, образуващо сутерена, предшествува значителната крепост на Ниша (или на тур. Ниш). Една от вратите на вътрешното ѝ укрепление е едновременно и градска врата (вж. моята Turquie, т. 2, с. 340). Пътят върви между стените на крепостта и Нишава, един покрит мост точно срещу вратата на крепостта води към града. Ниш е населен български град, в него има 16 хиляди души, от които около 6 хиляди са мюсюлмани. Има 11 джамии с минарета, 1—2 гръцки черкви, една часовникова кула, голяма, пълна с дюкяни чаршия и големи ханове. Базарът е с дъсчен покрив и улиците му са толкова широки, че може да се мине по тях с кон или с кола. Хановете, които държат българите, са едноетажни и с много стаи за пътници. Аз дори намерих в един от тях един-два стола. Единственото неприятно нещо е, че жените на ханджиите не живеят в хановете. Едно голямо предградие се намира на изток отвъд малкото полусъборено землено укрепление, заобикалящо града, и трето предградие — на северния бряг на Нишава, на изток от крепостта. Жилищата на циганите са именно тия последните места. Ниш е седалище на паша от малък разряд, който управлява главно българско и християнско население. Пирот и Ак-Паланка или Мустафа-Паша са почти единствените градчета, в които има висши турски чиновници и мюсюлманите са само ограничен брой домакинства. Няма никакви паланки освен Изнебол и Цариброд, но

 

255

 

 

има значителен брой села, които по всяка вероятност наброяват най-малко 60 до 80 хиляди българи. Аяните пребивават най-вече в последните три споменати селища. От Ниш до Шаркое или Пирот на българите са 12 левги, 2 от които се изминават край красивата обработена равнина на Ниш — над 400 фута височина, разстилаща се от запад към изток, в триъгълна или овална форма, с 4 левги дължина от запад към изток, 1 1/2 до 2 левги ширина от север към юг. Понеже посочих топографските подробности на този път в маршрут № 1, задоволявам се тук със следните общи бележки. Пътят Ниш—Баня минава покрай бреговете на Нишава, която на изток от последното селище (на повече от 2 часа път от Ниш) напуска дълбоко и скалисто дефиле. Човек се намира впрочем там в истинска задънена улица, тъй като пътят среща препятствия в значителната височина от около 600 фута, която е само долната част на Стара планина. Там е естествената граница между България и Сърбия. Това обяснява защо Ниш е бил най-предният пункт на австрийската окупация през миналия век и защо тази крепост става място за нападение срещу Сърбия най-вече поради входното местоположение на най-слабата част на сръбската граница. Като начален пункт и заслон Ниш е бил тъй полезен на османците, че без тази крепост голямата част от Горна Мизия отдавна щеше да бъде сръбска. За една европейска армия нещата щяха да са другояче, защото тази крепост поради малкия си обсег би била бързо завладяна или блокирана. Ако сърбите се разбунтуваха срещу турците някога, безспорно първата им операция щеше да бъде опит да завземат Ниш и Новибазар. Със завладяването на последния щеше да се изолира Босна от останалата част на империята (вж. моята Turquie, т. 4, с. 17). А със завладяването на първия щяха да бъдат улеснени да завладеят Горна Мизия. В Баня си още в началото на този пояс от планини, който се простира от северозапад към югоизток и винаги е улеснявал комуникациите между Сърбия и Тракия. Този обширен канал, който напомня малко в теснините си на канала между Анеси и Шамбери, е ограден откъм запад последователно с посока северозапад-югоизток от Стара планина, Суво-Планина (тур. Куру-Яйла — сухата планина), от бърдата зад Цариброд и Сливник, от височините на изток от Красава и Бръсник [42], от Витош и малките планини между Баня и Ихтиман. От другата страна, на изток, се издигат по посока северозапад-югоизток Църни-Връх, бърдата на Пирот, Сумугу-Балкан, Голубица [43] и Ихтиманските планини. Дъното му е заето от Нишава, Лукова, и други притоци на големия Искер. От двете страни голяма част от коритата на многобройни рекички с малки урви са точно паралелни на най-голямото. Ние вече говорихме за три от тези урви на североизток от канала Баня — София — Ихтиман, но между последния и Българска Морава има най-малко 9—10, както добре посочва картата на г. Киперт. Долините на Кутинска река с тази на Раковска река, част от течението на

 

256

 

 

Темщица, Сукова и Луканичка река и горният ръкав на Струма, или Стримон, са главните нарези. Височините в околностите на Радомир или още повече Витош много добре позволяват да се обхване с един поглед този орографски облик на източната част от Горна Мизия и Западна България. За геолога е очевидно, че това са процепи от терциерната епоха, към която спада и част от течението на Българска Морава под Ниш. Тези поредици от долинки са приютили твърде многобройно българско население, нещо още по-учудващо, като се съпостави с ограничения брой мохамедани. Изглежда, че не е било така преди; ако седалището на румилийския валия бе определено с удивителна проницателност в София, то бе защото Йени-Хан, Ихтиман и: Татар-базарджик и други, от една страна, и Шалкали, Шаркьой и Мустафа-Паша Паланка, от другата, образуваха поредица мюсюлмански поселения, които, както и другаде, бяха дервенджиите на тази значителна проходна зона. Но тази система, заимствувана от римляните, се бе доста променила по този път вследствие на преместването на румилийския валия и поради умножаването на българите при намаляването на мюсюлманите. Стражевите постове не можаха да възпрат въстанията на българите и временното затваряне на този път. Понеже не може лесно да се отиде по-нататък по течението на Нишава, трябва при Баня да се прехвърли вече посочената височина през един планински прелез, където има стражеви пост и оттам да се стигне до една тясна безводна пазва, успоредна на Нишавската долина. Там се преминава през две реки, а именно река Тополница и Цервена река и се излиза в голямата и плодородна равнина на Мустафа-Паша-Паланка, дълга от северозапад към югоизток две левги и в средата широка повече от една левга. Преминава се реката на Мустафа-Паланка и се върви по източния край на нещо като канал между две варовикови стръмни възвишения до моста на Темщица. Оттам трябва само да се прехвърли един хълм на 400 фута височина над това задънено място и през онова, което предшествува Шаркьой.

 

От Шаркьой до Цариброд се върви покрай Сукова и после покрай реката, която тече в долината на Цариброд. Долината все повече се стеснява. Минава се край Аян-Хан и Калотина. Между тези теснини, разположени между хребети, тук-там покрити с храсти, се изкачваш между Драгоил и Сребниц [44] и оставяйки вляво Драгоман, стигаш най-сетне до съвсем малко известния вододел на реките Нишава и Лукова, доста голям приток на Искер. На такава височина от около 2000 фута не се разкрива просторна гледка, защото над този планински прелез се издигат планини от двете страни към север и юг. Минава се край Блато, Един стражеви пост е насред хребета, към котловината на София. Твърде постепенно спускане по множество тераси. Оттам изтичат рекички, вливащи се в Искер.

 

257

 

 

В Слибник [45] и Шалкали най-сетне си в овалната и просторна софийска равнина, която е на 1600 фута височина и е дълга от северозапад към югоизток 12 левги, на 4 левги в най-голямата си ширина. Изцяло е обиколена от планини, но те са най-вече с вдлъбнатини в южния край, а именно тази, през която Искер идва от котловината на Самаков, и тази, която води към Ихтиман, На югоизток стеснението на долината на Малина, водещо към Етропол, остава скрито, но ясно се откроява на североизток тесният процеп, през който Искер достига Дунава. Това е най-голямата пукнатина на басейна, тя пресича целия този балкан на около 2500—2600 фута височина. От нея изтичат водите на това древно езеро, нещо, което личи достатъчно поради отсъствието на каквато и да е гора в равнината и поради алувиалния характер и покритото с морави съвсем плоско нейно дъно. [*] Затова, както чух, пътят от Кремиковци (от варовик) до Враца, покрай извивките на Искер бе живописна поредица от скалисти варовикови стръмнини. На запад извисява острия си гол връх високата Витош, или Витошка-Планина. Тази масивна пирамида е най-малко 4500 фута висока или над 3000 фута над София и е покрита с гори в източната си част, а е по-гола към върха, особено по отсрещния склон. Срещу нея на изток котловината е оградена само от планини, които ми се вижда, че не са над 1000 фута над равнината, докато на югоизток господствуват съвсем малки гористи възвишения от по 6—800 фута високи над дъното на Искерския басейн. Най-сетне на юг от тези планини величествено се извисяват стените на Родопите на повече от 7000 фута височина, с малки снежни преспи чак до май—юни. Пътят от Шалкали за София върви през равнината. Прекосяват се най-малко 6 рекички, които се вливат в Лукова, [46] главния приток на Малки Искер, преди да напусне басейна на София. Третата от тези малки реки се нарича Белица, а петата — Калканиц.

 

София е великолепно разположена, за да стане много населен и красив [град], защото тя е в равнина, насред Турция, на кръстовището поне на 7—8 пътища. По главния път северозапад-югоизток тя е на 71 3/4 часа от Белград и на 18 часа от Андринопол. По един втори път от север на юг тя е на 35 часа от Видин и на 9 часа от Самаков, откъдето може да се отиде към Егейско море през Родопите. По един трети път североизток-югозапад тя свързва средната част на Долни Дунав с Радомир, Кюстендил и Северна Македония. Разстоянието му от Костендил е 14 часа, а от Дунава по течението на Големи Искер на около 32 часа. Най-сетне още един четвърти път запад—изток води, от една страна, през Етропол в Русчук и към Долни Дунав, а, от ддуга страна, към Горна Албания в Призрен или в Горна Македодия. Във военно време завземането на София е в тясна връзка със завзе-

 

 

*. Сравни моето изложение върху негористите местности в Comptes rendus des séances de lAcadémie de Vienne, Juillet, 1851.

 

258

 

 

мането на проломите, водещи към Мизия и Македония, както към Тракия и към България. Този, който владее всичко това посредством добре избрани и укрепени места, отделя значителната част на Западна Турция от източната половина, като в същото време, намирайки се сякаш всред една крепост, разполага освен това със свободата да извършва нападения в повечето направления. Този град обаче е почти изцяло открит и е пазен само временно през война от няколко укрепления. Природата е създала възможности той да се превърне в укрепен град, понеже височините, които го доминират, са доста далече и той е в равна местност. Биха могли дори да се напълнят от реките рововете, които не би било трудно да се изкопаят в тази алувиална почва. София (слав. Триадица [47]) е обкръжена със зелена морава и с множество могили (вж. моята Turquie, т. 2, с. 352). Пред града има обширни гробища. Джамиите му и 22-те им минарета подсказват за значително население, при все че този град има само 5000 домакинства, или 20—22 хил. души, повечето от които са български семейства. Вътрешността не отговаря на външния вид. Явно е, че много е страдала. Древната стена е почти изчезнала, улиците са неравни и са с ужасна настилка, изпълнена с дупки и кал, а тротоарите са така развалени, че трябва много да се внимава, като се върви. Множеството големи площади са покрити с големи торища, вероятно от преди повече от век. Чаршията е с тесни покрити и вонящи улички, старото седалище на румилийския валия не е възстановено след опожаряването му и част от това значително пространство е покрито с остатъци и мръсотии, докато останалото пък е за сушене на вълна. Наблизо като ярък контраст се извисява грамадна джамия с 9 купола. Вътрешността ѝ е доста мрачна, без украса и се поддържа от доста масивни квадратни стълбове. Подът е покрит с рогозки, има еДна галерия за властите и амвон за имама, както във всички джамии. Старата българска катедрала на София е разположена в източната част на града [48], белег, че София е била някога по-голяма. Част от олтара на тази сграда не е бил довършен и впоследствие е бил разрушен, а фасадата му е без всякакво изящество и без външна украса. Турците го бяха превърнали в джамия и може би го бяха пребоядисали. Отстрани има развалини на голяма каменна сграда, която мюсюлманите казаха, че е била голям кервансарай. На предната му страна има няколко жалки дюкянчета на подковачи. Дали по-скоро това не са остатъци от старата сграда на епископията? Пашата има доста обширен конак, но без изящество. Пред входната врата на двора има малко пространство, през което тече рекичка, с няколко дървета. Има градинка с кьошк отстрани, напоявана с водно колело. Тогавашният паша беше от модерната школа и ми показа дървен макет на топилня английски тип, каквато бе наредил да се построи в железарниците си в Самоков. Той ме обсипа с учтивости и дори ми даде един болубаши и спахия от района, поря-

 

259

 

 

дъчен човек, за да ме придружи чак до границата на неговия пашалък. Така можах да се информирам за поведението на някои турци по отношение на българите, трудолюбив и лесен за управляване народ, ако умее човек да бъде справедлив и човечен. София е главният град на доста малък пашалък с българско и най-вече християнско население. Мохамеданите там не са многобройни. Те образуват там малко села и главно са съсредоточени по пътя Ниш—Константинопол, докато другаде турските чиновници са единствените мюсюлмански жители. Населението вероятно достига до 60—80 хиляди души. Освен София няма друг голям град, но най-малко 6 големи градчета, а именно Радомир, Етропол, Зладица, Ихтиман, Самаков и Трън. Затова пък броят на селата е твърде голям. Аяните са в посочените градчета, в Радомир има един мюселим, а в Трън — ага. След София може без затруднение да се отиде до върха на Витош, или Витошка планина. Подножието ѝ на две левги от града се оросява от хиляди рекички, които карат 50-ина воденици. Има множество села и между тях са Балефенди [49] и Пеган [50]. Един турски лагер с бели шатри бе разположен там, когато минавах. Изкачването на планината трае над 3 часа и се върви по пътеки през дъбови, букови и иглолистни гори. Изгледът от скалистия ѝ връх напълно компенсира трудността, защото човек се озовава като че ли в центъра на една панорама и обкръжен отвсякъде с различни планини, тези на Горна Мизия с гънки по дължината от югоизток към северозапад, с хубавите им равнини, високите групи планини на югозапад и на северозапад от Костендил, Родопите, Хемус, Етрополския балкан, по ниските възвишения покрай Големи Искер и дори хълмовете на Долна България. Пътят за Ихтиман е през долината чак до отвъд Йени-Хан, но след това се приближава край последните склонове на планините на изток от София. Преминава се Големи Искер при Грублян на 2 левги от София. През лятото той се пресича по брод, но през зимата за целта се използува мост. Йени-Хан е отчасти мюсюлманско село с джамия с красиво местоположение, понеже оттам има очарователен изглед към раззеленелите се брегове на един от горните притоци на Искер. На около 1 левга оттам започва навлизането в малки височинки и теснини, отчасти гористи, които отделят водите, вливащи се в Искер до онези, които се спускат към Вид през забележителна цепнатина, напречна на веригата между Дунавска България и вдлъбнатините на София и Ихтиман. В този пролом има множество стражеви постове. Преминаването през тази стена, отделяща последните две равнини, представлява незначително изкачване между Диркли-Таш [51] и Вакарел Кулиси, последното населено място, при което започва вече спускането. Човек е приятно изненадан, излизайки от горичките на долината на Авликьой-Су, течаща от запад към изток, и с няколко стражеви поста, да види напред ливади и ниви по дъното на древното Ихтиманско езеро. Изглежда дори, че изчезването

 

260

 

 

на блатата от тази равнина се отнася към историческо време. Понастоящем тези хубави, винаги зелени морави се използуват дори през лятото поради височината им от 2060 фута за отглеждането там на голям брой коне, които се пласират най-вече в Тракия. На север височините изглеждат само на 300—400 фута над равнината, а на запад — 7—800. Малката Златишка река, идеща от югоизток и поела водите на Авликьой-Су, се измъква от тази котловина пред дълбок и тесен процеп на планината, доста извисяваща се на изток от Ихтиман, и преминава отвъд тази планина на Висока Стара планина край Зладица в България. Ихтиман е разположен към средата на равнината, недалеч от подножието на планините, изцяло с дъбови гори, които я заобикалят. Там има много джамии и 4—5 хиляди души. Повечето са българи, част от тях са мюсюлмани, както в София. Наоколо в равнината са скрити множество села, както сочи виенската карта, но не могат да се забележат. Планините на югоизток от Ихтиман, извисявайки се на 5—600 фута над равнината, образуват две теснини. Най-източната е тази, в която някога е била малката Траянова врата, паметник, сочещ границата между Тракия и Мизия. При преминаването ми в 1837 г. пашата току-що бе наредил да я разрушат, тъй че бе останал спомен от нея само в турското наименование на Капулу-Дербенд [52], или пролома с вратата. Малко се изкачва човек, за да стигне до това място на 2 левги от Ихтиман. Отвъд текат в противни посоки две начални рекички, образуващи Хармандере, което се слива с Марица при Татарбазарджик. Слиза се към първата планинска река от северозапад към югоизток и се изкачва на югоизток покрай втората, за да се прехвърли вододелът им с тези на рекичката при Ново село (тур. Йени-Кьой), която също отива в Марица. Целият този път е скалист и песъчлив и тук-там доста наклонен. В средната му част пак има стражеви постове. Така през поредица от теснини и планински празнини, слабо залесени с дъбове и ниски спрямо средната височина на Мизийското плато (1500—1900 фута), човек се озовава за малко часове по южния склон на Висока Стара планина в едно задънено място, напълно доминиращо огромния басейн на Тракия. Поради очертанията на това проходно място и местоположението му спрямо Горна Мизия Балкана и Родопите, то винаги е било значителен стратегически пункт и през време на Римската империя, и под византийските императори, по времето на Душан [53], както и при завоеванието на Сърбия от турците. По-късно, през 1443 г., победоносният поход на Хуняди се спря дотук. [54] При все това трябва да се знае, че охраната му изисква също такава и в Златишката клисура, и в малкия „Пролом на Момата”, или Къз-Дербенд, между Баня и Йени-Хан, защото без това той би могъл да бъде обходен. Ако, напротив, и трите теснини са охранявани, естествената врата между стръмните и гористи склонове на Родопите и на Високия Балкан е затворена и би могла да се отвори само извънредно

 

261

 

 

трудно. Сегашните стражеви постове отбелязват там няколко от най-благоприятните пунктове за защита.

 

От Йени-Кьой до Татарбазарджик пътят прекосява долната обиколка на възвишенията и след това обработена равнина от около 1 левга широчина от север към юг, тъй че човек не би могъл да схване величествеността на Балкана и на Родопите, поради това, че те са в непосредствена близост. Изходът на Чепинската долина в последната спомената планинска верига остава скрит сред гори и храсталаци.

 

Татарбазарджик на около 1200 фута височина е град със 7—8000 души, с едно мюсюлманско гробище, почти в квадрат насред селището, с джамии и една българска църква във византийски стил, насред обкръжаваща го иззидана стена близо до западния изход. Едно турско кафене с доста приятно разположение се намира на този край. Аянският конак е доста обширен. В главните околности на този град има ливади и няколко алеи с хубави тополи, елхи, липи и други. Но недалеч на запад и на изток има оризища със значителен обхват, които са образувани най-вече при вливането на Хармандере, Кузлудере, Труча и Алвандере в Марица. Тези реки се спускат буйно от висока Стара планина, не са с регулирано течение през равнината в подножието на тия планини и жителите, вместо да оправят това, увеличават злото чрез създаването на оризищата. По пътя за Филипополис, като се прекоси по голям дървен мост Марица, недалеч от града, тези скръбни и нездравословни места се прекосяват по извисено трасе и по множество мостчета. Естествено, тези блата биха могли да бъдат полезни за отбрана. Най-вече през зимата е необходимо въпреки мостовете да се правят огромни завои към Родопите поради наводненията и калните пространства. На 1 3/4 час от Татарбазарджик най-сетне се стига до твърда земя, т. е. в една твърде еднообразна равнина, леко вълнообразна и без нито един храст. Тя се разстила далеч към север, към Кум-Су и подножието на Висока Стара планина, докато подножието на Родопите се намира само на 1 левга и дори по-малко от пътя или от Марица. Тя е само част на басейн с повече от 12 левги дължина, широк от 2 до 3 левги, а дори и повече от 5 левги. Абсолютната ѝ височина е между 1000—1400 фута. Обширната долина на Марица го свързва с този [басейн], сред който е Андринопол и чиято обиколка е с големи извивки особено на север към Ески-Загра, Ямболи и Карнабат, както и на запад по течението на Арда. Естеството на този басейн се изменя според местностите. Има блатливи места край големи реки, има и сухи или покрити с морава степи, или пък каменисти местности в по-извисени райони, но има и обработени места върху мергелова почва наред с други, заети от горички или даже нагънатости на терена. Единствените неща, които се виждат в тази равнина, са многобройните могили и селата, обкръжени от ниви и покрай и на разстояние от пътя. Най-напред се вижда на север от

 

262

 

 

пътя Кори-Кьой, или Кору-Кьой [55], а после Северчик [56] на Марица. На 3 левги от Татарбазарджик се минава между Селапичка [57], която е на север от пътя, и Одака на юг от Марица. На 1 1/2 левга по-нататък се откроява отвъд реката селото Хайрамли. През тази триъгълна равнина, през която протичат от северозапад към югоизток шест големи реки, се отива от Татарбазарджик или от Филипополис в Кезанлик и в Ески-Загра. Човек забравя нерадостната природа на тази равнина, като отправя поглед отвъд и съзерцава ту висока Стара планина, ту величествения амфитеатър на Родопите. Балканът, съвсем залесен, е от тази страна с по-стръмни склонове, отколкото Родопите, но му липсват стръмнините, теснините и острите очертания, за да бъде наистина една красива планинска верига. От друга страна, понеже тези предимства са почти всички събрани в Родопите, Балканът губи още повече от това, съпоставен с тях. При това той е доста далеч, за да се различи гористата му растителност, докато наклонът на Родопите позволява да се видят ясно техните пояси от дъбове, букове и елхи заедно с лиственици. Въпреки това вместо възправените върхове на високите Алпи или едрите върхове на варовиковите вериги в Западна Турция високата част на Родопите има още от равнината изглед на плато, върху което се издигат от време на време големи гърбици или слабо пирамидални планини, с широка основа вследствие характера на планините, състоящи се от кристалинни шисти. Измежду главните върхове, които се виждат от равнината на Филипополис, се открояват най-вече Карлук-Даг [58], на юг и югозапад от Татарбазарджик, Персенк-Даг при изворите на Перущица и Дегирмендере на юг от Филипополис и Кушанлар [59], на юг и югоизток от същия град и от Станимак. Високият Допсада-Яйласъ [60] остава скрит. Голямата красота на Родопите се състои главно в многобройните ѝ долини, нещо, което придава, както е известно, друг характер на древния шистозен терен. Между надлъжните или напречните гънки последните представляват пукнатини със стръмнини, тъй че много от тези напречни процепи се намират в онази верига на Родопите, която е най-близо до голямата Маричина долина. И вместо еднообразието на гористите склонове ви обкръжава голямо разнообразие от дълбоки долини. Главните са тази на Карлова или на Карлъдере [61] на юг от Салутлин, тази на Перущица, на юг-югозапад от Айранли [62], тази на Дегирмендере на югозапад от Филипополис или Йени-Кьой, тази на Станимак на югоизток от същия град. Но има и множество други не със същия обсег. На 2 1/2 часа от Филипополис е Български Хан, отделен от Ортабане-Хан. Множество пътешественици го познават, защото е разположен насред път между Татарбазарджик и Филипополис. Обикновено там се прави спирка и околностите са осеяни с толкова много могили, че географите се считат длъжни да ги отбележат на картите си. На 1 левга от Филипополис има китка от 4 тополи и една върба, нещо като оазис всред тази област, в ко-

 

263

 

 

ято хората са унищожили всички гори. Рядко се минава оттам през лятото, без да не се освежи за миг човек под сянката на тези красиви дървета, дори и ако току-що е тръгнал от Филипополис. Наблизо отвъд Марица е селото Кормат.

 

Трябва да се премине Марица през дълъг дървен мост, за да се влезе във Филипополис. На съвсем равния бряг на тази река се намират 4 сиенитни хълмчета, от които последният е най-голям. Главно около и на този хълм, както и на друг един, е построен този голям град, докато двете други конусообразни възвишения са отделени към запад от гробищата на града. Филипополис, Филипопел на българите [63], Филибе на турците, е един от най-цветущите градове на Турция. Разположен на около 1000 фута височина всред тази област, между Константинопол и Белград, между Салоник, Серес и Букурещ и между Андринопол, Дурацо и Скутари, транзитната му търговия ще да е значителна, но извън нея сръчните му жители гърци, арменци и евреи извършват експортна търговия и банкови операции. Чрез тях Филипополис застава в предните редици на търговските градове в Турция. През време на война той е ценен поради местоположението си, големите си ресурси, а даже и хълмовете му биха могли да се използуват за укрепления. Там се наброяват около 25 000 къщи и 90—100 000 домакинства, смесица от българи, гърци, мюсюлмани, отчасти българи и към тях известен брой арменци и евреи. Този град се управляваше в 1837 г. от един аянин, представител на султанската сестра. Конакът му е обширна постройка и се намира вероятно на мястото на древния Акропол [64]. Улиците на Филипополис са доста по-добре застлани от тези на София, но също има и множество тесни улици, най-вече в онези части на града, които са застроени по склоновете на споменатите хълмове, чиито скали се показват дори из някои от улиците. На върха на главния хълм, висок около 200 фута, римляните, изглежда, са имали укрепления, защото е като наблюдателница, откъдето добре може да се наблюдава това, което става в равнината и в подножието на Родопите. В долната част на града има големи, отчасти покрити чаршии, има дори, мисля, засводени. Там се намира също голяма четириъгълна сграда. Вратата ѝ се затваря вечер. Заета е само от бюрата на сарафите. Това е Сераф-Кане. Тук не липсват и джамиите, и христиняските черкви. Огромни гробища окръжават този град от всички страни. Има дори едно отвъд моста на Марица. Но те не са украсени с кипариси, нито окръжени със стени.

 

Както другите градове в Турция, и този град е лишен от места за разходка и човек си почива в кафенетата или в кьошковете, построени по брега на Марица. А пък околностите, колкото северният бряг на Марица да изглежда равнина, лишена от прелест, толкова пък полето на юг от Филипополис е красиво с долината на Пашачай [65] в дъното на изгледа, затворена между огромни гористи склонове. Там има множество села, където

 

264

 

 

богатите търговци имат имения и отиват да си отпочиват през неделните и празнични дни. Изобщо това подножие на Родопите, покрито със села и лозя, има най-приятни изгледи и очарователни места за разходка. Без всякакво съмнение при един европейски начин на управление то ще се изпълни с най-хубави имения и замъци. Сега богатите хора не смеят да изваждат наяве имуществото си с луксозни строежи и в планинските теснини има само няколко манастира. Поклонението в тях е за християните случай за хубави излети през лятото и същевременно при такива събирания те могат без свидетели да споделят без страх мисли и надежди за подобрение на политическата си съдба.

 

На една и половина левги от Филибе се минава Станимак по-един каменен мост с два свода, наречен Кемер-Кюпри (Чемер-Кюпри, или пунктът Чемер). При входа на моста има хан и голям кьошк, или квадратен чардак, където човек може да си почине и да се наслади на прохладата, идеща от близостта на водата. От това място се разстила най-красива гледка към пролома на Станимак, един от най-живописните в Родопа. Оградена с големи гнайсови стръмнини и с лозови посаждения при входа си, с голямото село Станимак, тази дълбока долина приютява Бачковския манастир и естествените красоти, заради които тя е място, много посещавано от жителите на Филипополис. Последните върхове на Родопите се извисяват на 2000—2500 фута над равнината. Станимак е населен с българи и мюсюлмани.

 

Папазли, също разположено в равнината, е само окаяно колибарско селище с една джамия. Едно турско кафене под един кьошк се намира в двора на джамията. Насреща е един български бакалин, който същевременно е и ханджия. Като се отива от Папазли към Йени-Махале [66], на североизток се виждат ниски планини, които отделят тази равнина от равнината на Ески-Загра. Те изглежда да са на юг само 300 крачки високи, но на север между Илиджа (Лиа) [67] и Калофер те сигурно достигат най-малко 800 до 1000 крачки над равнината на Филибе. Ако обърнеш взор към запад, се вижда много добре от това място колко е дълбока празнината, водеща от Татарбазарджик към Ихтиман, докато долината, водеща от същия град към Баня, има вид на някакъв процеп в тия планини. На 1 левга от Папазли се оставя равнината на Филипополис, за да се прекоси чак до отвъд Хаскьой една област с малки терциерни хълмове, с широки плата по върховете им. Те се извисяват колкото се върви към изток. Преди Йени-Махале, българско село, обиколено със сливаци, се преминава по брод през 2 рекички. Между това място и Куручешме (Сухата чешма) се преминава през чернозем, който представлява дъно на древно блато и отчасти е покрито с ниви с царевица и с нещо като просо. През зимата тази глинеста почва става толкова кална, че пътят е непроходим и трябва да се върви покрай Родопското подножие, за да се стигне от Хаскьой във Филипополис. При малкото село Куручешме местност-

 

265

 

 

та има три възвишения и на север се различават планините ѝ. На 1 левга оттам е българското село Каячик или Койаджик [67] (на български Каяли), откъдето има изглед към източния край на Родопите. Кушанлар образува там последния висок връх на първата северна верига. След това тя бързо се снижава и на 1 1/2 левги на югоизток от Каячик има вид на планини, които отдалече изглежда да не са извисени над равнините на повече от 1000 фута. Малки трахитни височини от по 500—800 фута образуват предпланини към горния край на долината на Узунджа-Ова. На една левга от селото Куручешме е ханът на Семишче-Хан, разположен в долинка, извънредно много разширена от Семишчедере [68]. Има голямо гробище по-нататък на пътя отвъд рекичката и спада към турското село Семишче, което остава отдясно. След тази долина доста дълъг и лек наклон води към едно плато, от което се слиза направо в градчето Хаскьой, разположено в друга долина, оградена от скали и напоявана от Олудере [69]. Хаскьой е построен отчасти в дъното на тази празнина и отчасти амфитеатрално по склоновете на хълмовете. Там има около 1000 къщи или 5—6000 жители, доста от които са мюсюлмани. Конакът на ая-нина, разположен на възвишението към север, е най-изпъкващата сграда. Има 6 джамии с минарета и 3 гробища извън града. Лозовите посаждения и градините по височините му придават приятно местоположение. На изток в долината отвъд гробището има ливади. След това се прекосяват пасища, размесени с обработваеми площи и с китки дървета. На две левги от Хаскьой турското село Турали-Вилаеси [70] е окръжено с ниви от царевица и тютюн. Тази култура изглежда, че преуспява и в алувиалната и наносната почва на Узунджа. Прекосява се по брод тази малка река, която бавно тече, лъкатушейки от югозапад на североизток. Според г. Киперт тя изглежда носи в горната си част на югозапад турското име Оглу-Чай (река на сина). В равнината на тази речна долина, наречена Узунджа-Ова, става един от най-големите панаири в Тракия. Той е през лятото и понякога там има до 100 000 души. След като сме оставили тази рекичка, отново се натъкваме на нея. На 4 левги от Хаскьой тя кара воденица, над която чрез една дига се образува нещо като вир. Насред пътя между Хаскьой и Хебибче това е място за отдих, при все че там може да се намери само вода. След мелницата веднага започва изкачване по пътя или по песъчлива пътека по гнайсови и гранитни височини, отделящи тази част от долината на Узунджа-Ова от онази, в която е разположено Харманли. Покрай тази река, която извира в северното подножие на Кушанлар, като тече от запад към изток, а после от югозапад към североизток, не може да се върви, защото тя се скрива в процеп с посока от запад към изток, за да прекоси тази предпланина, издадена от Родопите. Платото се извисява на 517 фута над равнината на Хебибче или на 1510 фута над морето. То е покрито тук-там с дъбови храсти или друг вид храсти и е напълно необработено. От

 

266

 

 

върха му има изглед към ниските планини на юг от Ески-Загра, Родопите и височините, които на изток от Тонджа образуват част от веригата, крайбрежна на Черно море. Според г. Викенел външната верига на северната част от Родопите носи там името Курткьой-Калеси и завършва на известно разстояние на запад от Чирмен, но северните ѝ предпланини образуват Айгър-Оглу. Спускането към Харманли не е дълго, но доста стръмно и преди да се влезе в това село, се преминава през Узунджа. Остатъкът от това пътуване бе вече подробно описан в предишния маршрут.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]


 

42. Гр. Брезник, Пернишки окръг.

 

43. Седловината Гълъбец, свързваща Ст. планина и Ср. гора.

 

44. Изоп. от Сливница, гр. в Софийски окръг.

 

45. Изоп. от Сливница, а Шалкали е турско име на същия град.

 

46. Вер. Батулийската река, която се влива в Искър, а не в Мали Искър.

 

47. Българското име на София е Средец, а Триадица е засвидетелствувано през XI в.

 

48. А. Буе греши. Базиликата Св. София е от раннохристиянските храмове, които се строели вън от крепостните стени, за да може да се допускат в тях „варварите”, проявили склонност към християнството, без да се рискува сигурността на поселението от римските граждани. И през периода на османското владичество Св. София е била в самата покрайнина на града.

 

49. Княжево, кв. на София.

 

50. Изоп. от Бояна, кв. на София.

 

51. Изоп. от Дикилиташ, вж. Побит камък.

 

52. Турското име на Траянови врата.

 

53. А. Буе не е осведомен тук — тези места не са влизали в краткотрайното царство на Ст. Душан. Съмнително е дали той е владял и Ниш, спадащ към Видинското царство на Шишмановци.

 

54. Напоследък науката все повече се насочва към становището, че това място е било в Златишката планина: Ст. Недев. За похода на полско- унгарския крал Владислав III Ягело през 1443 г. Военноисторически сборник, 1972, с. 130; Хр. Коларов. Къде през 1443 г. е проведена Златишката битка? Трудове на ВТУКМ, Ф-т история, IX, 2, 1971—1972, с. 27—39.

 

433

 

 

55. Изчезнало селище или изоп. от Мало Конаре, Пазарджишки окръг

 

56. Неуточнено селище в Пазарджишко.

 

57. Изоп. от Цалапица, Пловдивски окръг.

 

58. Изоп. от Карлък, дн. Баташка пл., вр. Снежните в Зап. Родопи.

 

59. Изоп. от Кушалар, вж. Комунига.

 

60. Турското име на югозап. верига от Родопите — Дъбраш.

 

61. А. Буе погрешно свързва Карлъдере с Карлово, поради което поста вя този град при Марица.

 

62. Изоп. от с. Айдиново, дн. Исперихово, Пазарджишки окръг.

 

63. А. Буе греши — българското име на града е било Пловдив.

 

64. Античният център на Филипопол бе разкрит в последно време заедно с агората, арената, театъра, акведукта, крепостните стени, множество улици и пр.

 

65. Р. Чая.

 

66. Това е Дурат-ени махле, дн. Строево, Пловдивски окръг.

 

67. А. Буе смесва двете села: Каяджик (дн. кв. Раковски на гр. Димитровград) и Каяли, дн. с. Филево, Хасковски окръг.

 

68. Р. Добрич.

 

69. Харманлийска река.

 

70. Изоп. до неузнаваемост или изчезнало село в Хасковски окръг. Възможно е да се отнася до Тромезан, дн. с. Брегово.